Дирдирите. Пнумите

Айла Гмуреца седеше завързан за стол в един склад в покрайнините на сивишките солни мини. Металната скоба на шията му бе заключена с верига, прекарана през дебела тел, която висеше от тавана — така можеше да се движи между масата и килера, където спеше, теглейки веригата след себе си.

Айла бе затворник на своя територия, още една кръвна обида, която пораждаше в душата му периодични пристъпи на дива ярост. Но той продължаваше да седи неподвижно на стола, с абсурдна унесена усмивка на лице, разплул огромното си седалище, което бе увиснало от двете страни на седалката като дисаги на кон.

Адам Рейт го наблюдаваше откъм навеса, под който се намираше космическият кораб. Напоследък това странно спокойствие го безпокоеше повече от първоначалните изблици на гняв. Все пак се надяваше, че каквито и планове да зреят в главата на Гмуреца, няма да се излюпят твърде бързо. Космическият кораб бе почти завършен, след седмица, дори по-скоро, щяха да напуснат завинаги Тчай.

Колкото и да бе странно, Гмуреца си убиваше времето с плетене, като от време на време вдигаше дантелената плетка, за да й се полюбува — той бе като живо олицетворение на търпението и смирението. Траз, който в този момент се появи под навеса, го изгледа намръщено. Младежът бе застъпник на твърдото поведение спрямо Гмуреца — наследство от емблемата Онмале, която някога бе носил.

— Да го убием веднага и да се приключи с това! — заяви и този път.

— Окован е за шията — възрази Рейт, — нищо не може да ни стори.

— Ще намери начин. Забрави ли колко е изобретателен?

— Не мога да го убия хладнокръвно.

Траз изстена от яд и отвращение и излезе нацупен навън.

— Поне веднъж и аз да се съглася с чергаря — обади се Анахо. — Да видим сметката на тлъстото чудовище!

Гмуреца, който бе ням участник в този разговор, го дари с най-милата си усмивка. Рейт забеляза, че е поотслабнал. Доскоро подпухналите му бузи сега бяха увиснали на гънки, горната му устна бе щръкнала като клюн над малката брадичка.

— Погледни го само — изсъска Анахо. — Ако можеше, щеше живи да ни изгори!

— След седмица вече няма да сме тук — припомни му Рейт. — Какво може да направи, когато е окован и безпомощен?

— Не забравяй, че става дума за Айла Гмуреца!

— И така да е, не можем да го заколим като животно.

Анахо вдигна отчаяно ръце и последва Траз вън от склада. Рейт отиде при кораба и известно време наблюдава работата на техниците. В момента се занимаваха с изключително деликатната задача по настройката на водните помпи. Рейт не можеше да им помогне с нищо. Също като дирдирската душа, технологията на тази раса му бе чужда и непонятна. И двете произхождаха от интуитивни предпоставки, за които не знаеше нищо, нещо повече, нямаше почти никакви данни за съществуването на целенасочена рационалност в който и да било аспект от живота на дирдирите.

Дълги коси колони от кафеникава светлина се спускаха от високите капандури на покрива, скоро щеше да се стъмни. Гмуреца остави плетката със замислено изражение. Той кимна на Рейт почти дружелюбно и се прибра в малката си стаичка до стената, теглейки с подрънкване веригата след себе си.

Техниците излязоха от кораба, следвани от Фио Харо — главния механик. Всички отиваха на вечеря. Рейт докосна нежно с ръка корпуса и го опипа, сякаш все още не вярваше, че е негово притежание. Само още седмица и после излитат в космоса и се отправят към Земята! Възможност, която все още граничеше с мечтите. В мислите му напоследък Земята бе някакъв далечен и чудноват свят.

Рейт влезе в кухнята, взе си парче пушена наденица и излезе пред вратата да го изяде на въздух. Слязла ниско в небето, Карина 4269 обагряше солниците в кехлибарена светлина, хвърляйки издължени сенки зад всяка издатина.

От двата черни силуета, които напоследък се появяваха заедно със залеза, днес нямаше и следа.

Имаше някаква тъжна и печална красота в този пейзаж. На север полуразрушеният град Сивиш бе окъпан от бледите лъчи на слънцето. На запад, от другата страна на Айзанския пролив, стърчаха кулите на дирдирския град Хей, а над тях — огромният Стъклен блок.

Рейт се присъедини към Траз и Анахо. Двамата седяха на пейка и мятаха камъчета в близката локва: Траз, с мрачно лице, мълчалив, набит и мускулест, Анахо — слаб като змиорка и издължен, с бледа кожа, остри, интелигентни черти, словоохотлив, колкото Траз бе мълчалив. Траз не одобряваше маниерите на Анахо, той пък го смяташе за скован и нецивилизован. Понякога, макар и рядко, двамата намираха общ език — както беше сега, когато настояваха да видят сметката на Айла Гмуреца. Рейт, от своя страна, бе далеч по-загрижен за поведението на дирдирите. От високите си кули те почти можеха да надзъртат под навеса и да следят как напредва работата. Бездействието на дирдирите му се струваше също толкова неестествено, колкото замечтаната усмивка на Айла, и намекваше за тъмни и подмолни сили, действащи зад кулисите.

— Защо не предприемат нищо? — попита Рейт, отхапвайки от наденицата. — Със сигурност знаят, че сме тук.

— Невъзможно е да се предвидят постъпките на дирдирите — отвърна Анахо. — Може би са изгубили интерес към теб. Какво са за тях хората, ако не безполезни насекоми? Предпочитат да изкарват пнумите от дупките им. Ти вече не си субект на тсаугш, или поне така предполагам.

Рейт обаче не бързаше да се успокои.

— А какво ще кажеш за фунгите или пнумите, които ни следят? Едва ли излизат в полето да подишат чист въздух — имаше предвид двете черни фигури, които бяха забелязали няколко вечери край солниците. Появяваха се неизменно по залез-слънце — зловещи силуети, загърнати в черни наметала и с черни широкополи шапки.

— Не са фунги — онези се движат сами — възрази Траз. — А пнумите никога не се появяват на дневна светлина.

— Нито пък толкова близо до Хей, защото се страхуват от дирдирите — допълни Анахо. — Тези са пнумеци, по-вероятно гжиндра.

При първата си поява в покрайнините на солниците двете същества останаха да наблюдават складовете, докато Карина 4269 се спусна зад хълмовете, след което изчезнаха в мрака. Интересът им съвсем не изглеждаше случаен, и Рейт бе обезпокоен от факта, че са под наблюдение, но не знаеше как да се справи с това.

Следващият ден бе мъглив и дъждовен и никой не се показа сред солниците. На другия ден слънцето отново изгря и малко преди залез двете тъмни фигури се приближиха, втренчили погледи в навеса. Рейт вече знаеше едно от основните правила на Тчай — следят ли те, винаги чакай неприятности.

Карина 4269 бе съвсем ниско над хоризонта.

— Ако ще се появяват — промърмори Анахо, — сега е моментът.

Рейт огледа солниците с визоскопа.

— Не виждам нищо, само изсъхнали туфи и блатни храсталаци. Няма дори гущери.

Траз посочи през рамото му.

— Ето ги.

— Хм — изсумтя озадачено Рейт. — Току-що гледах нататък — той даде максимално увеличение на визоскопа и сега туптенето на сърцето му караше образа вътре да подскача. Лицата, очертани на светлия фон, оставаха невидими. — Имат ръце — заяви той. — Пнумеци са.

Анахо пое визоскопа. След няколко секунди заговори:

— Всъщност са гжиндра, прогонени от тунелите пнумеци. Те са посредници на пнумите при търговия — самите пнуми никога не търгуват директно.

— Какво търсят тук? Нямаме работа с пнумите.

— Но може би те имат с нас или възнамеряват да имат.

— С нас или с Гмуреца, когото чакат да се покаже — предположи Траз.

— Само по залез-слънце?

Изведнъж на Траз му хрумна една мисъл. Той заобиколи склада и канцеларията на Гмуреца, извървя стотина крачки към солниците, спря и се обърна. След това махна на Рейт и Анахо да отидат при него.

— Погледнете към навеса — рече Траз. — И ще разберете с кого си имат работа гжиндра.

Насред тъмната стена малка светлина блещукаше в неритмична последователност.

— Тази светлина — обясни Траз — е от стаичката на Айла Гмуреца.

— Дебелият негодник изпраща сигнали! — обяви Анахо с развълнуван шепот.

Рейт си пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее гнева си — глупаво бе да очаква нещо друго от Айла, който живееше в интриги, както рибата във вода.

— Можеш ли да разчетеш сигналите? — обърна се той към Анахо.

— Да, това е общоприетият точков код. „… съответна компенсация… за вашата… служба… моментът… наближава…“ Сигналът изчезна. Това е всичко.

— Видял ни е през цепнатината — промърмори недоволно Рейт.

— Или му липсва светлина — добави Траз, защото Карина 4269 се бе скрила зад хълмовете.

Рейт извърна глава към солните купчини и откри, че гжиндра бяха изчезнали също така мистериозно, както се бяха появили.

— Най-добре да идем да си поговорим с Гмуреца — заяви той.

— Нима очакваш да ти каже истината? — попита Анахо.

— Съмнявам се — поклати глава Рейт. — Но понякога човек може да получи сведения и от нещата, които крият от него.

Те влязоха под навеса. Гмуреца, който отново се бе върнал към любимата си плетка, ги посрещна с любезна усмивка.

— Май наближава време за вечеря — подхвърли разговорливо той.

— Не и за теб — озъби се Рейт.

— Какво? — подскочи Айла. — Без храна? Хайде стига, не смяташ ли, че шегата ти е прекалена?

— Защо пращаше сигнали на гжиндра?

Освен с леко повдигане на голите си клепачи Гмуреца не показа по никакъв начин изненада.

— Стари сметки за уреждане. Понякога търгувам с подземните обитатели.

— И какво по-точно търгуваш?

— Най-различни работи. Днес им се извиних, тъй като не можах да спазя една наша уговорка. Нима ще ме обвините, че се опитвам да защитя добрата си репутация?

— И каква по-точно е тази уговорка, която не си могъл да спазиш?

— О, стига вече — замърмори недоволно Айла. — Всеки има право на някои малки тайни.

— Не и ти — заяви хладно Рейт. — Подозирам, че замисляш нещо срещу нас.

— Хайде де! Това вече е прекалено! Какво мога да замислям, след като съм окован във вериги? Още един повод да ви напомня, че състоянието, в което ме държите, е унизително за мен.

— Ако нещо се обърка — заплаши го Рейт, — ще те преместим на метър под земята, пък там се оплаквай, на когото щеш. Без да ти сваляме веригата.

Гмуреца поклати тъжно глава и огледа кораба.

— Затова пък работата върви чудесно — смени темата той.

— За което едва ли бихме могли да ти благодарим.

— Ах! Ето че пак омаловажавате подкрепата ми! Кой ви намери корпуса, при това с огромни усилия и с минимална печалба? Кой организира доставката на жизненоважни инструменти и прибори?

— Същият негодник, който прибра всичките ни пари и ни предаде на дирдирите — отвърна Рейт. Той прекоси помещението и седна в другия край. Траз и Анахо го последваха. Тримата не сваляха погледи от Гмуреца, който продължаваше да се оплаква, че няма да изкара дълго без вечеря.

— Трябва да го убием — заяви равнодушно Траз. — Сигурен съм, че е намислил нещо лошо.

— Не се съмнявам — подкрепи го Рейт. — Въпросът е, защо се обръща към пнумите? Дирдирите — ето от кого трябва да се страхуваме. Те знаят за моя произход и се досещат за какво ни е нужен корабът.

— Може би това не ги интересува — върна се към предишната си теза Анахо. — Дирдирите са затворен и егоистичен народ. Виж, пнумите са съвсем друга история. Те искат да знаят всичко и проявяват особен интерес към дирдирите. Те пък открият ли тунел на пнуми, го пълнят с вода или отровен газ.

— Нали не сте забравили за вечерята ми? — подвикна от другия край Айла.

— Нищо не съм забравил — закани се Рейт.

— В такъв случай очаквам да ми я донесете. Днес ми се яде салата от бяло коренче, варена леща, гарганско печено, пастет от черно сирене и обичайната каничка вино.

Траз се разсмя презрително.

— Защо да ти тъпчем търбуха, след като заговорничиш срещу нас? — попита Рейт. — Нека твоите приятелчета гжиндра да ти поднесат вечеря.

Лицето на Гмуреца помръкна, той блъсна ядно с юмрук коляното си.

— Ето че сега измъчват нещастния Айла Гмуреца, който винаги е оставал верен на възгледите си! Каква окаяна участ, да живееш и страдаш на тази ужасна планета!

Рейт му обърна отвратено гръб. Наполовина дирдирчовек от благородно потекло, Айла искрено вярваше в доктрината за Двойното сътворение, която обясняваше появата на дирдирите и дирдирхората от две клетки близнаци на Първородното яйце на планетата Сибол. На този фон Рейт, с неговите богохулни представи за света, приличаше на безотговорен фанатик, с когото трябва да се води борба на всяка цена.

От друга страна, престъпленията на Гмуреца не можеха да бъдат приписвани единствено на сляпата му вяра. Припомняйки си някои негови прояви на безмерна алчност и перверзна наслада, Рейт прогони от душата си всякакви наченки на милост.

Гмуреца продължи да се оплаква и хленчи още десетина минути, след което притихна. Известно време, той наблюдава мълчаливо Рейт и другарите му. Когато отново заговори, Рейт долови в гласа му необяснима радост.

— Твоят проект е към своя край — благодарение на Айла Гмуреца, неговите умения, на жалките му финансови запаси, които вие така безчувствено прахосвате.

— Едно е вярно — че проектът наближава своя край — кимна Рейт.

— Кога възнамерявате да напуснете Тчай?

— Колкото се може по-скоро.

— Забележително! — обяви Гмуреца с нарастваща възбуда. Рейт дори си помисли, че забелязва пламъчета в очите му. — Но от друга страна, ти си забележителен човек — гласът на Гмуреца се изпълни с неочакван патос, сякаш вече не беше в състояние да сдържа възхитата си. — Все пак има случаи, в които е по-добре да бъдеш скромен и смирен. Какво мислиш за това?

— Не разбирам накъде биеш.

— Защо ли не съм изненадан? — въздъхна с престорена тъга Гмуреца.

— Тъй като си в настроение за разговори — предложи Рейт, — защо не ми разкажеш за гжиндра?

— Какво толкова има за разказване? Окаяни същества, обречени да се скитат на повърхността, макар да се страхуват от откритото пространство. Питал ли си се някога защо пнуми, пнумеци, фунги и гжиндра винаги носят широкополи шапки?

— Предполагам, че такъв им е обичаят.

— Така е. Но има и друга, по-дълбока причина: периферията на шапката скрива небето.

— И какво кара тези странни гжиндра да излизат под открито небе, от което толкова се боят?

— Като всички хора — отвърна надуто Айла — и те имат надежди, въжделения.

— Техните какви са?

— Де да знаех — въздъхна Гмуреца. — Но нямам представа — всички хора са загадка. Дори ти не спираш да ме учудваш, Адам Рейт! Проявяваш към мен нечувана жестокост, наливаш събраните ми с кръв и пот парици в един безнадежден проект, пренебрегваш протестите ми, съветите ми за смирение. Защо? Ето какво се питам — защо, защо? Ако обяснението ти не беше тъй нелепо и абсурдно, щях наистина да повярвам, че си човек от друг свят.

— Все още не си ми казал какво искат гжиндра — припомни му Рейт.

Гмуреца се надигна неочаквано, подрънквайки с вериги, придаде си достолепен и наперен вид и отвърна надменно:

— Щом толкова много те интересува, защо не ги попиташ сам?

Той се върна при масата, хвърли един последен загадъчен поглед на Рейт и отново се зае да плете.

Рейт потръпваше и стенеше в лапите на кошмар. Сънуваше, че лежи на кушетката в старата канцелария на Гмуреца. Стаята бе озарена от призрачна жълто-зелена светлина. В другия край на помещението Гмуреца разговаряше с две неподвижни фигури с черни наметала и широкополи черни шапки. Рейт се помъчи да се надигне, но мускулите му бяха парализирани. Жълто-зелената светлина избледня и сега Гмуреца бе обгърнат от тайнствено сребристосиньо сияние. Типичен кошмар за безсилие и безпомощност, помисли си Рейт. Той полагаше отчаяни усилия да се събуди, но само се обливаше в нови потоци от лепкава пот.

Гмуреца и гжиндра извърнаха очи към него. Гмуреца все още носеше металната си халка, но веригата беше скъсана или разтопена и се поклащаше на лакът от шията му. Имаше самодоволен и безгрижен вид — такъв, какъвто го познаваше отпреди. Гжиндра не показваха никакви чувства и само го гледаха вторачено. Лицата им бяха тесни и издължени, кожата — бледа като слонова кост, създаваше усещането, за прозрачност. Единият от тях носеше сгънато парче плат, ръцете на втория бяха празни, скръстени на гърба.

Гмуреца неочаквано се надвеси над него. Изглеждаше като исполин.

— Адам Рейт — провикна се той. — Ей, Адам Рейт, къде е твоят дом?

Рейт продължаваше да се съпротивлява на завладялото го безсилие. Странен и мрачен сън, който щеше да помни още дълго.

— Планетата Земя — изхриптя той. — Земята…

Лицето на Гмуреца се разширяваше и свиваше.

— Има ли други земляни на Тчай?

— Да.

Гжиндра се приближиха заинтригувани, но Гмуреца ги, пропъди с ръка.

— Къде? Къде са земляните?

— Всички хора са земляни.

Гмуреца се изправи с изражение на презрително отвращение.

— Ти си се родил на планетата Земя.

— Да.

Гмуреца плесна доволно с ръце. Той кимна на гжиндра.

— Ето ви чист уникат!

— Вземаме го — единият гжиндра разгъна парчето плат, което, за безпомощен ужас на Рейт, се оказа чувал. Той напъха краката на Рейт в чувала безцеремонно и го дръпна нагоре, така че накрая само главата му се подаваше навън. След това с изумителна лекота гжиндра метна пълния чувал на рамо, а през това време вторият подхвърли добре, натъпкана кесия на Гмуреца.

Сънят започна да избледнява, жълто-зелената светлина се разсея и замъгли. Вратата се отвори и на прага неочаквано се появи Траз. Гмуреца отстъпи ужасено назад, Траз вдигна арбалета и стреля право в лицето му. От раната бликна изумително силен фонтан от кръв — беше зелена на цвят, с жълтеникав оттенък, на капките. Мъждива завеса закри сцената и Рейт потъна в дълбок сън без сънища.

Рейт се събуди с усещането за дискомфорт. Краката му се бяха схванали, в носа го блъсна тежка и неприятна миризма. Усети притискане и движение, протегна ръка и напипа груб плат. Изведнъж го споходи мисълта, че сънят е бил действителност, той наистина се намираше в чувал. Ах, този вездесъщ Гмурец! Но какво можеше да означава всичко това? Гмуреца си бе сигнализирал с гжиндра, а по-късно по някакъв начин бе упоил Рейт, вероятно с помощта на наркотичен газ. И сега гжиндра го отнасяха в неизвестна посока и с неясна цел.

Известно време Рейт лежа неподвижно в чувала. Гмуреца, дори окован, бе успял да осъществи замисъла си! Рейт се опита да си припомни последните мъгляви сцени от съня. Беше видял Гмуреца с разцепено лице, от което блика зелена кръв. Айла най-сетне бе платил суровата цена за малките си хитрости.

Рейт усещаше, че му е трудно да се съсредоточи. Чувалът се поклащаше и той чуваше ритмично поскърцване — вероятно го носеха на прът. По щастлива случайност беше облечен, снощи, когато отиде да си легне, бе толкова уморен, че не бе свалил дрехите си. Дали го бяха претършували? Ако не, тогава ножът все още щеше да е у него. Но кесията я нямаше, джобовете на куртката бяха опразнени и той не посмя да продължи по-надолу, опасявайки се, че гжиндра ще го усетят.

Притисна лице към зеблото, надявайки се да различи нещо през рехавата материя, но не успя. Беше тъмно и се придвижваха по неравен терен.

Измина неопределено време, през което Рейт се чувстваше безпомощен като малко дете. Още една странна нощ на планетата Тчай! И за пореден път той бе участник в събития, чието значение засега оставаше неясно. Чувстваше се унизен и засрамен, нещо повече, целият трепереше от гняв. Да можеше само да пипне похитителите си, какво ужасяващо отмъщение ги очакваше тогава!

Гжиндра спряха и в продължение на няколко секунди стояха съвсем неподвижно. След това чувалът бе положен на земята. Рейт се заслуша, но не долови никакви гласове, шепот или стъпки. Изглежда го бяха оставили сам. Той пъхна ръка в джоба, с надеждата да открие нож, инструмент, някакво острие. Не намери нищо. Докосна плата, заби в него нокти, но зеблото беше яко и жилаво и нямаше никаква надежда да го скъса.

Нещо му подсказа, че гжиндра са се върнали. Той застина неподвижно. Гжиндра спряха наблизо и му се стори, че дочува шепот.

Чувалът се раздвижи, вдигнаха го и го понесоха. Рейт започна да се поти. Скоро нещо щеше да се случи.

Чувалът се люшна. Поклащаше се на въже. Рейт усети, че се спуска — надолу, надолу и надолу, не можеше да прецени на каква дълбочина. Спускането бе прекратено внезапно и чувалът се заклати напред-назад. Високо над главата му проехтя гонг — нисък, меланхоличен звук.

Рейт започна да рита с крака и да блъска. Завладя го паника, остър пристъп на клаустрофобия. Задъхан и облян в пот, едва си поемаше въздух, но все пак съумя да се овладее. Претърси жилетката, но и нейните джобове бяха празни. Съсредоточи с отчаяно усилие мислите си и се зае трескаво да търси някакво решение. Гонгът беше сигнал, с който викаха някого или нещо. Той заопипва чувала отвътре с надеждата да открие поне цепнатина. Безуспешно. Трябваше му метал, острие, нож! Рейт отново се опипа от горе до долу. Коланът! С мъчителни извивания го изхлузи и забоде езичето в плата. Този път успя да го разкъса, пъхна ръце, разшири процепа, промуши главата и раменете си. Никога през живота си не бе изпитвал, подобно облекчение! Ако издъхне в този момент, поне щеше да знае, че е победил чувала!

Всъщност, може би му предстояха и други победи. Намираше се в мрачно подземие с грубо одялани стени, озарено от няколко мъждукащи светлинки. Чувалът почти докосваше пода и се поклащаше на сантиметри от него. Рейт се измъкна и се изправи, разтреперан и схванат. Стори му се, че долавя някакъв звук, когато наостри слух в подземната тишина. Нещо или някой се движеше.

Над него кухината се стесняваше като комин и въжето се поклащаше в мрака. Някъде горе би трябвало да има отвор към света — но на каква височина? В чувала бе преброил бавно до десет или дванадесет, докато се спускаше надолу, което се равняваше приблизително на стотина стъпки.

Рейт се загледа към вътрешността на пещерата. Някой идваше, привлечен от гонга. Той извърна очи нагоре към въжето. На горния му край се намираше външният свят. Рейт го стисна здраво и започна да се катери. Нагоре и нагоре, заобиколен от всички страни от мрак, нагоре, нагоре и пак нагоре. Чувалът и пещерата се превърнаха в част от един изгубен свят, сега тъмнината го обгръщаше плътно.

Дланите му горяха, предателска слабост омаломощаваше раменете му, но ето че най-сетне стигна горния край на въжето. Вдигнал ръка, той установи пипнешком, че е провряно през отвор в метална плоча, положена върху чифт железни подпори. Плочата бе нещо като капак на кладенец и нямаше как да я повдигне, докато висеше на въжето. Силите му бързо се топяха. Той обви въжето с крака и заопипва наоколо с ръце. От едната страна напипа малка ниша, в която бе напъхана една от подпорите. Пое си дъх, залюля се и направи опит да се закачи с крак за подпората. За един кратък, но ужасяващ миг му се стори, че ще падне. След това кракът му докосна металната греда, той се завъртя около нея и остана да лежи върху тясната повърхност, запъхтян и облян в студена пот.

Измина около минута — достатъчно дълго, за да спре люшкането на въжето. Отдолу изгряха и започнаха бавно да се приближават четири светлини. Рейт запъна крака в стената и натисна с плещи металната плоча. Беше солидна и тежка, със същия успех би могъл да се опита да повдигне планина. Още веднъж! Този път вложи всичките си сили, но без никакъв резултат. Светлините отдолу, се приближаваха, носени от четири тъмни сенки. Рейт увисна безпомощно върху преградата, притаен наполовина в нишата.

Четири сенки се изкачваха в зловещо мълчание, като същества, идещи изпод водата. Те спряха да огледат чувала, след което възобновиха катеренето си. Чак сега Рейт долови шепот и тихо мърморене. Те се оглеждаха, насочвайки светлинките встрани. Сетне, по някакъв неуловим знак, погледнаха едновременно нагоре. Рейт се притисна към студения метал и се опита да прикрие белотата на лицето си. Светлината пропълзя покрай него и достигна металния капак, който — едва сега забеляза — бе запънат с четири резета, залостени от горната страна. Светлините обходиха бавно свода на кладенеца. Съществата отдолу проведоха кратко и смутено съвещание. След още един, последен оглед на пещерата, те се заспускаха надолу, като продължиха да насочват лъчите във всички посоки.

Рейт остана да лежи високо горе в мрака, питайки се дали все още не сънува. Но околният свят, колкото и кошмарен да бе, си оставаше съвсем истински. Беше попаднал в клопка. Не можеше да повдигне капака над него, а и най-вероятно щяха да го отворят след дни, дори седмици. Немислимо бе да остане да виси тук като прилеп. За добро или лошо трябваше да вземе някакво решение. Той погледна към тунела долу, но светлините вече бяха изчезнали. Спусна се бързо по въжето и се втурна след тях с дълги, безшумни стъпки. Имаше идея, безнадеждна като всяка друга в, тези невъобразими обстоятелства — да плени едно от тъмните същества и по някакъв начин да го накара да го отведе на повърхността. Скоро пред него се появи първата от четирите светлини, мъждива като лунно сияние, но достатъчно силна, за да сочи пътя между нащърбените стени.

Малко след това Рейт застигна първия от четиримата подземни обитатели, който се движеше най-бавно и оглеждаше плахо и колебливо всеки ъгъл на тунела. Рейт започна да се изпълва с необяснима бодрост, сякаш вече бе мъртъв и неуязвим. Хрумна му дори да замери с камък тъмните фигури! Истерия! Тази мисъл му помогна да се съвземе. Само пълна концентрация и самообладание можеха да му помогнат да оцелее, както го бяха учили много отдавна.

Четиримата крачеха видимо обезпокоени от нещо, като разговаряха едва чуто, с откъслечни, прошепнати фрази. Притичвайки от една тъмна сянка към друга, Рейт се придържаше близо до тях, за да може да действа при първия удобен случай. Като се изключеше онази кратка среща в подземията на Пера, никога досега не бе виждал пнумек. Тези тук, доколкото можеше да прецени по стойката и вървежа, имаха съвсем човешки вид.

Тунелът се вля в по-широка галерия, чиито стени се отличаваха със същия примитивизъм на обработката, освен ако това не се смяташе тук за някакъв вид изкуство, като например онази кварцова жила, издадена напред, за да може човек да се любува на сиянието на пиритовите кристали.

Изглежда, се намираха на кръстопът, възел, площад с важно значение, от който се разклоняваха три по-широки тунела. Точно в средата имаше малка площадка от гладки каменни плочи, озарена от фосфоресциращи мъниста, полепнали по надвисналия таван.

Встрани от площадката стърчеше още едно същество — подобно на останалите и то носеше черно наметало и широкопола шапка. Рейт се притаи, сниши се почти до земята и пропълзя бавно напред. Петият непознат също беше пнумек, сега вече Рейт различаваше издълженото му бледо лице. В началото той като че не забелязваше четиримата, нито те му обръщаха внимание, но това бе някакъв любопитен ритуал на взаимно пренебрегване, който разпали интереса на Рейт. Постепенно петимата започнаха да се приближават, като никой от тях не поглеждаше останалите четирима.

След това се дочу приглушен ромон на гласове. Рейт наостри слух. Говореха на универсалния език на Тчай, поне доколкото можеше да разбере от откъслечните реплики. Четиримата докладваха за обстоятелствата около откриването на празния чувал, петият, офицер или надзирател, не показа никаква изненада. Изглежда сдържаността, старанието да останеш незабелязан, умението да загатваш бяха типични за подземното съществуване на тези създания.

Те прекосиха галерията и навлязоха в една пещера съвсем близко до Рейт, който бе принуден да се притисне до стената. Групата спря на десетина крачки по-нататък и този път Рейт успя да подслуша целия разговор.

Един от тях говореше с тих, смирен глас:

— … доставката. Не знаем, нищо не намерихме.

— Тунелът бе празен — продължи друг. — Да не би някой да е присвоил нашето имущество, преди да се появим?

— Необяснимо и в двата случая. Никакви следи в коридора.

— Трябва да е някъде тук — подхвърли надзирателят. — Не може да е другаде.

— Освен ако има таен проход, извеждащ в страничен коридор, който му е известен.

Надзирателят се изправи в цял ръст, изпънал ръце по тялото.

— Не ми е известен подобен проход. Обяснението е неприемливо. Трябва да претърсите отново всичко, а аз ще отида да проверя за тайния проход.

Четиримата се върнаха бавно в първия коридор и вдигнаха пред себе си фенерите. Надзирателят остана на място, загледан след тях. Рейт се напрегна — моментът бе критичен. Ако се обърне към него, надзирателят несъмнено ще го забележи — деляха ги само шест крачки. Ако се завърти в другата посока, поне засега Рейт щеше да е в безопасност… Въпросът бе дали да го нападне. Но четиримата все още бяха съвсем близо и шумът от схватката щеше да ги привлече. Рейт реши да изчака.

Надзирателят обърна гръб на Рейт. Движейки се безшумно, той прекоси галерията и влезе в един от страничните тунели. Рейт го последва, като стъпваше на пръсти. Той надзърна в тунела. Тук стените бяха от пироксилин. Необичайно красиви кристали стърчаха от всички страни, някои с диаметър една стъпка и множество фасети, като диаманти — червеникаво кафяви, черно-кафяви, мътно зелени. Бяха изкусно почистени и шлифовани, за да се разкрие целият им блясък — всичко това с цената на огромно и невероятно усилие. Изпъкналите кристали се оказаха подходящо прикритие и Рейт побърза да се възползва от това, докато се прокрадваше зад пнумека, надявайки се да го издебне неподготвен и да го принуди със заплахи да го отведе на повърхността: примитивен и отчаян план, но точно сега Рейт не беше в състояние да измисли нищо по-добро. Пнумекът неочаквано спря и Рейт се притаи зад една масленозелена издатина. Пнумекът се огледа, след това вдигна ръка и натисна малък кристал, почака и натисна друг. Част от стената се плъзна встрани. Пнумекът пристъпи в отвора и стената се затвори. Коридорът опустя. Рейт започна да се кори. Защо бе изчакал? Трябваше да се нахвърли върху пнумека веднага щом онзи бе спрял.

Той огледа коридора. Нямаше жива душа. Хукна навътре, но само след стотина стъпки стигна ръба на дълбока шахта. Далече под него блещукаха жълтеникави светлинки и се местеха обемисти предмети, които Рейт не бе в състояние да разпознае.

Той се върна при вратата, през която бе изчезнал пнумекът. Всякакви отчаяни идеи се гонеха трескаво из ума му, коя от коя по-рисковани, макар бездействието също да го обричаше на гибел. Рейт вдигна ръка и натисна кристалите така, както бе видя да прави пнумекът. Вратата се плъзна встрани. Рейт отскочи назад, готов за всякакви неприятности. Пред него се намираше помещение с диаметър трийсетина стъпки — заседателна зала, ако можеше да се съди по кръглата маса в средата, пейките, лавиците и шкафовете.

Той пристъпи вътре и вратата се затвори зад него. Рейт се огледа. Таванът бе обсипан със светещи мъниста, стените бяха изсечени методично до кристалната основа на скалата. Вдясно започваше боядисан в бяло, коридор, вляво имаше само шкафове и лавици.

От коридора долиташе приглушено и неравно потракване, в което се долавяше известна тревожност и настойчивост. Рейт, чиито нерви бяха изопнати докрай, се озърна за място, където да се скрие. Изтича при близкия шкаф, дръпна вратата, блъсна настрани окачените на закачалки черни наметала и се спотаи зад тях. Наметалата и шапките излъчваха тежка, неприятна миризма. Стомахът му се сви. Той дръпна обратно вратата на мястото й и долепи око до процепа.

Времето сякаш спря. Рейт усещаше нарастващи конвулсии в стомаха. Пнумекът надзирател се върна в помещението и спря, потънал в дълбок размисъл. Широкополата шапка скриваше лицето му, което, както Рейт успя да забележи, изглеждаше съвсем обикновено. Той си спомни за останалите човешки хибриди на Тчай, които повече или по-малко бяха мутирали в посока към своята господстваща чуждоземна раса: дирдирхората, с техния зъл нрав, затъпелите, но агресивни часкоиди, користолюбивите и самомнителни уонкоиди. Човешката същност на всички тези групи, с изключение може би на безупречните дирдирхора, бе останала непокътната. Пнумеците, от друга страна, не бяха претърпели някакви видими физически изменения, промяната беше в душите им — те изглеждаха вглъбени и сдържани като привидения.

Съществото в другия край на стаята — Рейт не можеше да мисли за него като за човек — стоеше неподвижно, с безизразно лице, на което не се четяха никакви чувства. Беше твърде далеч, за да се измъкне от шкафа и да го нападне.

Рейт усети, че крайниците му се схващат от неудобното положение. Той се намести леко, издавайки съвсем слаб шум. Облян в студена пот, опря око на цепнатината. Пнумекът продължаваше да стои неподвижно, погълнат от мислите си. Само да се приближи, да измине още няколко крачки… Изведнъж му хрумна друга мисъл: ами ако пнумекът откаже да му се подчинява, дори под заплахата да бъде убит? Ако е изгубил способността да изпитва страх? Вратата се отвори и в помещението влезе друг пнумек — беше един от пазачите в коридора. Двамата отново не се погледнаха, всеки пренебрегваше присъствието на другия. Новодошлият заговори съвсем тихо, сякаш разсъждаваше на глас:

— Доставката не може да бъде открита. Извършен бе оглед на тунела и шахтата.

Надзирателят не отговори. Възцари се зловеща и напрегната тишина.

Най-сетне надзирателят помръдна с устни.

— Проверихте ли навсякъде?

— Изключено е да се промъкне покрай нас. Или доставката не е осъществена, или е избягал през непознат, за нас тунел. Това са единствените възможности.

— Информацията е приета — кимна едва забележимо надзирателят. — Да се установи временен контрол на ниво Зияд, Зуддан-Зияд, на Шести Ферстански възел, на Възел Луллил и при Станция Вечност.

— Ще бъде изпълнено.

В помещението се появи пнум, използвайки за целта отвор, който бе вън от полезрението на Рейт. Пнумекът не му обърна внимание и дори отмести поглед встрани. Рейт огледа причудливото създание — първия пнум, който виждаше, ако не се броеше кратката среща в Пера. Имаше човешки бой и загърнат в обемистото черно наметало, изглеждаше слаб, почти крехък. Широкополата шапка закриваше очите му; лицето, с форма и цвят на конска муцуна, беше съвсем безизразно; сложна мрежа от органи за дъвчене и дишане оформяха устата в долния край. Крайниците му бяха съчленени по принцип, противоположен на този при хората, пнумът се движеше напред така, както хората пристъпват заднешком. Малките му крака бяха боси и сипаничави, обсипани с тъмночервени и черни петънца, три издължени пръста потрепваха по пода, както човек тропа, когато е нервен.

Надзирателят заговори с тих глас, сякаш се обръщаше към празно пространство или говореше на себе си:

— Налице е странна случка, включваща празен чувал и несъществуваща доставка. Тунелът и шахтата бяха щателно претърсени. Или доставката не е била спусната, или е намерила начин да се измъкне, използвайки таен изход на Седмо ниво или по-високо.

Тишина. Сетне пнумът заговори с нисък и дрезгав глас:

— Потвърждаването на доставката е невъзможно. Възможността за наличие на неизвестен изход над Десето ниво не е изключена, но е отвъд пределите на моите тайни6. Необходимо е незабавно да предадем информацията на секционния страж7.

Надзирателят заговори с глас, в който се долавяше сподавено любопитство:

— Означава ли това, че доставката е от голяма важност?

Пръстите на пнума затропаха по пода със сръчността на опитен пианист.

— Доставката е предназначена за Музея на Вечността. Субектът е от някогашната планета на хората. Имаше решение да бъде заловен.

Рейт, притаен в шкафа, се зачуди защо решението е било отлагано толкова дълго. Той отново лекичко се намести, стиснал зъби от ужас да не издаде с нещо присъствието си. Но когато долепи око до цепнатината, установи, че пнумът си е тръгнал. Надзирателят и коридорният пазач стояха мълчаливо, без да обръщат внимание един на друг.

Измина време, но колко, Рейт не беше в състояние да прецени. Крайниците му изтръпнаха и започнаха да го болят, но той не смееше да промени позата си. Пое си бавно дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

Пнумеците подхванаха разговор шепнешком, на неравни интервали, като продължаваха да гледат встрани. Рейт долавяше откъслечни фрази:

— … състояние е Човешката планета… няма сведения… варвари, обитаващи повърхността… безумци като гжиндра… ценни предмети… невидими…

Пристигна пнумът, следван от още един — висок и изпит, пристъпващ с крадливите стъпки на лисица. Вторият пнум носеше черен куфар, който постави много внимателно на едно бюро само на няколко крачки от Рейт, след което сякаш потъна в мисли. Изминаха няколко минути. Коридорният пазач, чийто ранг очевидно бе най-нисък, наруши пръв мълчанието:

— Когато чуем сигнала на гонга, очакваме да се спусне пълен чувал. Но ако чувалът е празен, ние сме объркани. Или не е осъществена доставката, или тя се е измъкнала през таен изход, над Десето ниво.

Вторият пнум, който очевидно бе споменатият секционен страж, се извърна рязко, разтвори тъмното си наметало и докосна ключалките на черния куфар. Двамата пнумеци и първият пнум не сваляха погледи от кристалната стена.

Секционният страж отвори куфара и извади отвътре папка в твърд син калъф. Той я разтвори с благоговение и се зае да прелиства страниците, вглеждайки се в причудливите, заплетени, разноцветни линии. Не след дълго затвори папката и я прибра обратно в кутията. След кратко размишление заговори с глас, толкова задъхан и тих, че Рейт едва разбираше какво казва:

— Съществува древен изход на Четиринайсето ниво. Продължава деветстотин метра в северна посока, спуска се и се слива с Джиа Ну.

Пнумеците мълчаха. Отговори първият пнум:

— Ако субектът е достигнал Джиа Ну, би могъл да прекоси терасата и да се спусне по Ома пет в Голямата горна странична. От там да свие към Синьото възвишение или дори да стигне при кула Жу и по такъв начин да излезе на гаун8.

Думата отново взе секционният страж:

— Това е възможно само ако субектът знае за древния изход. Ако приемем, че е използвал тунела на Четиринайсето ниво, трябва да се съгласим и с останалите предположения. Остава неясен начинът, по който са разкрити нашите тайни.

— Невероятно — промърмори коридорният пазач.

— Щом един гаян9 е в състояние да узнае нашите тайни, как бихме могли да се опазим от дирдирите?

Пръстите на двамата пнуми се повдигнаха едновременно и отново затропаха по пода.

— Съществуват неизяснени обстоятелства — отбеляза секционният страж. — След оглед на тунелите ще получим нужната информация.

Първи напусна залата пазачът, като същество с най-нисък ранг. След него се измъкна надзирателят, оставяйки двамата пнуми застинали неподвижно като двойка насекоми. Първият пнум се отдалечи с тихи, равномерни стъпки. Последен остана секционният страж. Рейт отново се зачуди дали да не излезе и да се нахвърли върху него. Ала една мисъл го спря. Ако пнумите притежаваха фантастичната сила на фунгите, схватката щеше да бъде неравна. И още нещо — дали пнумът щеше да е податлив на заплаха? Рейт не знаеше отговора, но имаше известни съмнения по този въпрос.

Секционният страж взе черния куфар и плъзна внимателен поглед по стените на залата. Изглеждаше, сякаш се ослушва. Движейки се с бързи и отсечени крачки, той отнесе куфара при един празен участък от черната стена. Рейт го следеше със затаен дъх. Секционният страж подаде крак напред и внимателно натисна с пръсти три копчета на малкото табло. Част от стената се разтвори и зад нея се появи малка ниша, в която секционният страж постави куфара. Преградата се върна на мястото си и стената отново изглеждаше солидна. Веднага след това секционният страж напусна помещението.

Помещението беше празно. Рейт се измъкна от шкафа. Прекоси с вдървени крака стаята. На стената отсреща нямаше никаква цепнатина. Тайната ниша бе изработена с невероятна прецизност.

Рейт се наведе и докосна трите копчета. Панелът се отмести встрани. Рейт извади куфара. След кратко колебание го разтвори и взе папката. От един шкаф наблизо избра две бутилки с тъмна течност, които пъхна в куфара, след което го прибра обратно в нишата. Докосна копчетата, панелът се върна на мястото си и стената отново се превърна в монолитна скала.

Рейт стоеше в центъра на помещението, стиснал в ръка папката, която очевидно бе от важно значение. Ако можеше да се скрие от преследвачите си и да разчете пнумската писменост — две почти непосилни задачи, — би могъл да се добере до повърхността.

Той взе от шкафа плащ, с който се загърна, и шапка, която му беше тясна, но след известни усилия и напъни успя да поразшири и да нахлупи на главата си. Ето един случай, в който пнумската склонност да остават незабелязани за околните щеше да му свърши работа. Сега най-добре да напусне тази стая и да потърси скривалище, където да огледа съдържанието на папката. Той я прибра под наметалото и излезе в белия коридор, като закрачи, поставяйки крак пред крак, както ходеха пнумеците.

Коридорът беше дълъг и пуст и накрая излизаше на тераса, под която се простираше дълга, изпълнена с шум и движение галерия.

Стените на галерията бяха високи поне двайсет стъпки, покрити с картини и идеограми, в средата на стаята малка група деца присъстваха на урок. Рейт бе попаднал в училище на пнумеци.

Притаен в сенките, той гледаше надолу, без да се бои, че може да бъде разкрит. Имаше три групи деца, момчета и момичета, по двайсет във всяка група. Подобно на възрастните и те носеха черни наметала и шапки с широка периферия. Малките бели личица имаха хлътнали бузи, говорещи за живот, изпълнен с лишения, но въпреки това на тях се четеше почти комична задълбоченост. Никой не говореше, загледани в празното пространство, те изпълняваха поредица от сложни упражнения под ръководството на три жени на неопределена възраст. Рейт забеляза, че жените на пнумеците почти не се отличават от мъжете, освен с по-дребните си тела и смекчените черти на лицата.

Децата подскачаха мълчаливо и размахваха ръце, единственият шум бе от шляпането на краката им. На какво ли ги учат тук, зачуди се Рейт. Той се огледа в двете посоки, след което пое наляво. Мина през сводест тунел и се озова на друга тераса, от която се виждаше по-голямо помещение от предишното — трапезария. Долу бяха подредени маси и пейки, но помещението бе празно, ако се изключеха двамата пнумеци, седнали в различни краища, всеки надвесен над купа с гъста каша. Рейт изведнъж си даде сметка колко е гладен.

Внезапен шум го накара да се обърне. По терасата се приближаваха двама пнумеци, вървящи един зад друг. Сърцето на Рейт се разтуптя толкова силно, че той се изплаши дали няма приближаващите се да чуят бумтенето. Наведе глава, повдигна рамене и тръгна срещу тях, опитвайки се да имитира походката им. Двамата го подминаха, без да го поглеждат, потънали в дълбоки и неразгадаеми мисли.

Набрал увереност, Рейт продължи по коридора, който малко след, това се разшири и се превърна в кръстовище с овална форма, от което продължаваха три коридора. Стълбище, изсечено в сивата скала, водеше към по-долното ниво.

Коридорите бяха пусти и мъждиво осветени, Рейт ги оглеждаше, без да може да реши накъде да продължи. Чувстваше се невероятно изморен и отпаднал. Очевидно схемите в папката нямаше да му помогнат, нуждаеше се от помощ — доброволна или не, на някой пнумек. В добавка го измъчваше глад. Той пое замаян към стълбището и след кратко колебание се спусна надолу, измъчвайки се от мисълта, че всяка крачка го отдалечава от повърхността. На долния етаж се озова в малко преддверие на столовата. Първата врата водеше към кухнята. Рейт надзърна предпазливо. Неколцина пнумеци приготвяха храна, вероятно за децата.

Рейт се отдръпна със съжаление и продължи нататък по коридора. Цареше сумрак, разсейван единствено от светещите мъниста по стените и тавана. След стотина крачки тунелът завършваше внезапно с отвесна шахта, от която долиташе плясък на вода. Вероятно тук изхвърляха боклуците, помисли си Рейт. Той спря, чудейки се какво да прави, сетне се върна в преддверието. Едва сега забеляза малък склад, в който имаше чували, кутии и кашони. Храна, помисли си с надежда. Всеки момент можеше да се появи някой от готвачите. В това време по коридора се зададоха децата, които идваха от учебната стая. Вървяха кротко, в редичка по един, свели погледи към пода. Рейт се скри в склада — децата щяха да забележат по-бързо от възрастните, че е чужд. Притаи се в дъното на малката стая, зад купчина от кашони. Мястото, поне засега, изглеждаше сигурно. Рейт извади папката и я разтвори на коленете си. Листовете бяха от великолепна, мека и лъскава материя, картите бяха разчертани отчетливо със сини, червени, кафяви и зелени цветове. Но рисунките и схемите не му говореха нищо, легендата бе изписана с неразгадаеми знаци. Рейт сгъна със съжаление папката и я прибра под наметалото.

От една лавица до кухнята децата вземаха купи и ги отнасяха в столовата.

Рейт ги наблюдаваше през процеп между кашоните, измъчван от глад и жажда. Той отвори един чувал и установи, че е пълен с изсушено пътниче — хранителна, макар и не особено вкусна субстанция. В кашоните пред него имаше тубички с мазна черна паста, възкисела и остра на вкус, вероятно някаква подправка. Рейт насочи вниманието си към щанда за сервиране. Последното от децата отнесе купичката си в столовата. Нишата за сервиране се опразни, но на шубера останаха половин дузина купички и кани. Преди още да осъзнае какво прави, Рейт напусна скривалището си. Прегърбил рамене, той доближи забързано шубера, взе купичка с храна и малка кана и се върна обратно. Купичката съдържаше гореща каша от пътниче, примесена с ароматни пъпки от непознато растение, късчета бледо варено месо и две стебла от зеленчук, наподобяващ керевиз. В каната пък се поклащаше пенлива и съвсем слаба бира, с приятен, леко горчив вкус. До каната бяха положени шест съвсем тънки вафли, които Рейт опита, но не хареса въпреки глада си. Той изяде кашата, гаврътна жадно бирата и се поздрави за проявената решителност.

Сега в помещението за сервиране се появиха шест по-големи деца с мрачен и самоуверен вид. Надзъртайки между кашоните, Рейт установи, че и шестте са момичета. Пет от тях преминаха покрай шубера, взеха си каша и кана с бира и си тръгнаха. Шестото установи, че за него не е останала храна и се заозърта озадачено. Рейт го наблюдаваше с гузната мисъл, че тъкмо той е виновникът детето да остане без храна. Другите пет вече бяха отишли в столовата и се хранеха, оставили шестото да пристъпва неуверено в малкото помещение.

Изминаха няколко минути, момичето не проговаряше, втренчило поглед в пода. Най-сетне невидими ръце оставиха нова купичка с каша и кана с бира на шубера. Момичето ги взе и се отдалечи бавно към столовата.

Рейт не знаеше как да постъпи. Най-добре да се върне на горния етаж и там да потърси подходящ пнумек, когото да принуди по някакъв начин да го изведе на повърхността. Рейт се надигна, но в този момент децата започнаха да напускат столовата и той отново се притаи. Едно по едно безшумните крачета преминаваха по коридора отвън. Последни се изнизаха петте момичета, бяха почти еднакви, като манекени на витрина: стройни и високи, с бледа като хартия кожа, извити черни вежди и мършави личица. Носеха обичайните черни наметала и шапки, които сякаш караха телата им да изглеждат нечовешки, чуждоземни. Може би бяха пет клонинга на един и същ човек, помисли си Рейт, ала му се струваше, че между тях съществуват дребни, на пръв поглед неуловими разлики.

Помещението за сервиране се изпразни, Рейт излезе от скривалището си и с бързи стъпки се изкачи по стълбището. И тъкмо навреме: от кухнята се появи един от готвачите и влезе в склада. Ако Рейт се бе забавил още миг, със сигурност щяха да го разкрият. С разтуптяно сърце той се затича нагоре по стъпалата. Изведнъж спря задъхан и се ослуша. От горния етаж се дочуха тихи стъпки. Рейт застина на място. Шумът се усилваше и приближаваше. На стъпалата се появиха червеникавите боси крака на пнум, следвани от долния край на наметалото. Къде да се скрие сега? Рейт се отдръпна назад и спря в подножието на стълбите. Той се огледа трескаво. В склада готвачът гребеше с черпак от чувала с изсушени пътничета. В учебната зала бе пълно с деца. Оставаше му само една възможност. Рейт се отправи забързано към столовата. На една маса в средата момичето, което Рейт бе лишил от порция, дояждаше кашата си. Рейт избра незабележима скамейка в ъгъла и приседна, плувнал в пот. Даваше си сметка, че маскировката му е съвсем повърхностна, един по-внимателен поглед и щеше да бъде разкрит.

Изминаха няколко напрегнати минути. Момичето похапваше с наслада от вафлите, които явно намираше за особен деликатес. На няколко пъти тя погледна разтревожено към него, но навикът си казваше своето и девойката избягваше да среща открито погледа му. Но очевидно беше забелязала или знаеше нещо. Изведнъж лицето й застина, тя издаде тих, изплашен възглас и се втурна тичешком към изхода. Рейт й прегради пътя и я притисна към стената.

— Тихо! — сгълча я той. — Да не съм чул никакъв глас! Разбра ли ме?

Тя го гледаше с ококорени, ужасени очи. Рейт я разтърси за раменете.

— Никакъв шум, разбра ли ме? Кимни с глава!

Тя кимна бавно, като не сваляше поглед от него. Рейт я пусна.

— Чуй ме! — прошепна той. — Слушай внимателно! Аз съм човек от повърхността. Отвлякоха ме и ме доведоха тук. Избягах и искам да се върна горе. Чу ли ме? — момичето не отговори. — Разбираш ли какво ти казвам? Отговори ми! — той отново я разтърси за раменете.

— Да.

— Знаеш ли как да излезеш горе?

Тя откъсна очи от лицето му и впи поглед в земята. Рейт се озърна за миг към кухнята — ако някой от готвачите ги забележеше, веднага щеше да вдигне тревога. И къде се бе дянал пнумът, който се спусна по стълбите? Ами терасата? Рейт бе забравил за терасата. Той погледна нагоре, към сенчестия свод, но там не се виждаше никой. Не биваше да остават дълго тук. Рейт сграбчи момичето за ръката.

— Тръгвай с мен. И нито звук, запомни! Иначе ще пострадаш!

Поведе я покрай стената към изхода. Помещението за сервиране беше празно. От кухнята се чуваше подрънкване на метални съдове. От пнума нямаше и следа.

— Нагоре по стълбите — нареди Рейт.

Тя понечи да възрази, но Рейт и запуши устата и я побутна към стълбите.

— Нагоре! Прави каквото ти казвам, ако не искаш да пострадаш!

— Моля те, иди си! — прошепна едва чуто тя.

— Няма да си ида — отвърна също шепнешком Рейт. — Не зная къде да отида!

— Не мога да ти помогна.

— Трябва да ми помогнеш. Нагоре по стълбите. Бързо!

Тя се обърна неочаквано и хукна по стъпалата, толкова бързо, че изглежда щеше да му се измъкне. Рейт бе заварен неподготвен. Той се втурна зад нея, но тя бе по-бързата и се насочи към един от коридорите. Бягаше на крилете на отчаянието, но Рейт бе не по-малко отчаян и след петдесетина крачки я застигна. Притисна я до стената, където тя прималя, задъхана. Рейт огледа коридора — за негово облекчение не се виждаше никой.

— Да умреш ли искаш? — просъска той в ухото й.

— Не!

— В такъв случай прави точно каквото ти казвам! — изръмжа Рейт. Надяваше се заплахата му да е достатъчно убедителна и наистина лицето й пребледня още повече, а очите й се изцъклиха. Момичето се опита да заговори и най-сетне намери сили:

— Какво искаш от мен?

— Първо, да ме отведеш на някое скрито място, където никой не идва.

Тя се обърна, отпуснала безпомощно рамене и продължи надолу по коридора.

— Къде ме водиш? — попита подозрително Рейт.

— На мястото за наказания.

Минута по-късно тя свърна в един страничен коридор, който завършваше почти, веднага с овално помещение. Девойката се приближи към две черни топки от шлифован кремък огледа се през рамо, досущ като зла вещица от приказките, и после ги натисна. В стената се появи отвор, момичето пристъпи вътре и Рейт я последва. Тя щракна ключа и от тавана засия бледа светлина.

Намираха се върху тясна площадка, съвсем близо до ръба. Метална стълба, наподобяваща стрела на кран, се протягаше над бездната, от края й се поклащаше въже.

Рейт погледна към момичето, което му отвърна с поглед, в който се четеше едновременно страх и примирение. Рейт се улови за стрелата и надзърна предпазливо от ръба. Хладен вятър го лъхна в лицето и той се отдръпна. Момичето стоеше неподвижно. Рейт предполагаше, че внезапно разигралите се събития я бяха довели до състояние на шок. Тясната шапка му убиваше и той я смъкна. Момичето се притисна към стената.

— Защо си свали шапката?

— Убива ми — обясни лаконично Рейт.

— Какво искаш да направя сега?

— Да ме отведеш на повърхността, колкото се може по-скоро.

Момичето не отговори. Рейт се зачуди дали го е чула. Наведе се, за да я погледне в лицето, но тя се сви. Рейт я дръпна лекичко за косата. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна, устните й трепереха неудържимо. Беше по-възрастна, отколкото подсказваше дребничката й фигура, но с колко, Рейт не можеше да определи. Късият й черен перчем бе залепнал за челото, имаше съвсем обикновени, незапомнящи се черти. Изглеждаше анемична и недохранена, видът й бе едновременно човешки и нечовешки, женствен и безполов.

— Защо го направи? — попита тя шепнешком.

— Не зная. Предполагам, от любопитство.

— Не бива да ме докосваш — рече тя задъхано и опря длани на бузите си.

— Искам да ме отведеш на повърхността.

— Не мога.

— Защо?

Тя не отговори.

— Страхуваш ли се от мен? — попита Рейт.

— Не толкова, колкото от бездната.

— Тя е там, а ти си тук.

— Ще ме хвърлиш ли долу?

— Не се страхувай, нямам такова намерение. Не съм беглец, нито избягал престъпник. Просто искам да се върна на повърхността.

— Не смея да ти помагам — призна тя с неочаквано сериозен глас. — Жужма кастчай ще ме накажат — извърна очи към стълбата. — Тъмнината е толкова страшна, ние всички се боим от мрака. Понякога прерязват въжето и онзи, който виси на него, изчезва безследно.

Рейт я погледна втрещено. Помислила си, че в мълчанието му се спотайва заплаха, момичето продължи припряно:

— Дори да исках да ти помогна, как да го сторя? Зная само пътя до Синия хълм, но ми е забранено да ходя там. Освен — добави тя след кратък размисъл — ако не се обявя за гжиндра. Но теб ще заловят веднага.

— В такъв случай ме отведи при някой друг изход — въздъхна Рейт.

— Не зная друг. Това са тайни над моето ниво.

— Ела тук, на светлината — заповяда й Рейт. — Погледни това.

Той извади папката и я разтвори пред нея.

— Покажи ми къде се намираме.

Момичето се наведе над папката. Издаде сподавено възклицание и отново се разтрепери.

— Какво е това?

— Взех го от един пнум.

— Това са Картите на господарите! Обречена съм. Ще ме хвърлят в бездната!

— Само не усложнявай повече нещата — помоли я раздразнено Рейт. — Прегледай картите и потърси маршрут, който да ме изведе на повърхността. Ще те пусна на воля веднага щом ме отведеш горе. Никой няма да разбере какво е станало.

Момичето го гледаше с широко отворени, безумни очи. Рейт я разтърси за раменете.

— Ей, какво ти стана?

Тя отговори с глас на осъден на смърт:

— Видях с очите си тайните.

Рейт не беше в настроение да обсъжда местните нрави.

— Чудесно, нали това исках от теб. Злото е сторено. А сега ги погледни отново и потърси път до повърхността!

Странно изражение се изписа на мъничкото й лице. За миг Рейт се уплаши, че може да е изгубила разсъдъка си. Защо от всички пнумеци, скитащи из коридорите, провидението трябваше да го среща с това беззащитно и изплашено девойче? Тя го погледна още веднъж, този път по-внимателно, преценяващо и изрече бавно:

— Ти си гиан, нали?

— Живея на повърхността, това е вярно.

— Как е там, горе? Наистина ли е ужасно?

— На повърхността на Тчай? Е, има някои недостатъци.

— За да изляза, трябва да се обявя за гжиндра.

— По-добре е, отколкото да живееш тук, на тъмно.

— И да отида при гианите… — продължи да шепне девойката.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре. Прегледай пак картата. Покажи ми къде се намираме.

— Не мога да я гледам! — проплака момичето. — Не смея да я погледна!

— Хайде де — тросна се Рейт. — Това е само един хартиен лист.

— Само хартия! Тук има тайни, тайни от Двайсето ниво и нагоре! Умът ми е твърде малък за тях!

Рейт се уплаши, че ще изпадне в истерия, макар да отговаряше монотонно.

— За да станеш гжиндра, първо трябва да стигнеш повърхността. А за да излезеш горе, ти е нужен изход, колкото по-таен, толкоз по-добре. Имаме си карта с тайни. Какъв по-голям късмет от този?

Тя млъкна и погледна крадешком към папката.

— Откъде я взе?

— Казах ти, от един пнум — той побутна папката към нея. — Можеш ли да разчетеш знаците?

— Учили са ме да чета — тя посегна неохотно към папката, но се дръпна изплашено и отвратено назад.

Рейт трябваше да положи немалки усилия, за да запази търпение.

— Не си ли виждала досега карта?

— Аз съм от Четвърто ниво и зная тайните, които съответстват на ранга ми. Това тук е Двайсето ниво.

— Но би могла да разчетеш картата.

— Да — думата се изтърколи с огромно нежелание. — Но не смея. Само един гиан би посегнал на толкова свещен документ. При това да го открадне… — гласът й заглъхна съвсем.

— Какво ще направят пнумите, когато разберат, че е изчезнала?

Момичето извърна очи към бездната.

— В тъмата, ето къде ще ме хвърлят. В мрака непрогледен!

— Какво означават тези цветове? — опита се Рейт да отвлече вниманието й от пропастта.

— Нива и площадки.

— А знаците?

— Врати, портали, тайни тунели. Контролни табла. Комуникационни станции. Възвишения, обзорни кули, наблюдателни постове.

— Покажи ми къде сме сега.

Тя втренчи неохотно очи.

— Не е на тази страница. Прелиствай… назад… назад… Тук — пръстчето й застина предпазливо на няколко сантиметра от листа. — Ето. Черната точка обозначава ямата. Розовата черта е площадката.

— Покажи ми най-близкия изход на повърхността.

— Трябва да е… чакай да се ориентирам.

Рейт се подсмихна едва забележимо. Веднъж забравила втълпените й страхове и възбрани, девойката се захвана със задачата и дори руменината на лицето й се върна.

— Кулата при Синия хълм — ето тази. До там се стига по страничния тунел и после по оранжевата рампа. Но това е населен район, с множество канцеларии. Веднага ще те разпознаят и заловят, а също и мен, задето съм узнала тайните.

За миг Рейт съжали, че я бе въвлякъл в тази история, но нямаше друг изход. Катастрофата, сполетяла живота му, хвърляше мрачна сянка и над нейния. Навярно в ума й се въртяха подобни идеи.

Тя отново го разглеждаше крадешком.

— Ти как се спусна от гаун?

— Гжиндра ме свалиха в чувал. Успях да се освободя, преди да дойдат пнумеците. Надявам се да са сметнали, че гжиндра са им спуснали празен чувал.

— След като е изчезнала една от Картите на големите? Никой в убежищата не би я докоснал. Жужма кастчай10 няма да се усмирят, докато и двамата не умрем.

— Толкова по-належащо е да избягаме — отвърна Рейт.

— За мен също — въздъхна момичето с неочаквано примирение. — Не искам да ме хвърлят долу.

Рейт я загледа отново, учуден, че не му се сърди. Сякаш го възприемаше като някакво природно бедствие, буря, светкавица, наводнение — срещу което възраженията и недоволството щяха да са безполезни. Тя отново се наведе да разгледа картата със съсредоточено изражение. След това посочи едно разклонение.

— Ето го изхода за хълмовете, където търгуват с гиан. Никога не съм ходила чак там.

— Можем ли да стигнем по някакъв начин това място?

— Никога. Жужма кастчай ни пазят от дирдирите. Бдят над нас неспирно.

Рейт забеляза още няколко подобни обозначения.

— И това ли са изходи за повърхността?

— Да. Но ако подозират, че си на свобода, ще поставят постове тук, тук и тук. Всички изходи ще бъдат строго охранявани.

— Тогава да се прехвърлим в някой от другите сектори.

Лицето й се сви мъчително.

— Не зная да има такива.

— Виж на картата.

Тя придвижи пръст над пресечените линии, но все още не смееше да докосне листа.

— Виждам един таен изход на Осемнайсето ниво. Минава между този тунел и Паралел дванайсет и скъсява пътя наполовина. Оттам се стига до товарното депо.

Рейт се надигна и нахлузи шапката.

— Приличам ли на пнумек?

Тя го огледа навъсено.

— Лицето ти е странно. Кожата ти е потъмняла от слънцето на гаун. Натъркай я с прах да избледнее.

Рейт я послуша, докато тя го наблюдаваше с безизразно лице. Непрестанно се чудеше какво ли си мисли девойката. Беше се обявила за гжиндра, за изгнаник, без да преживява видими душевни терзания. А може би само се преструваше, че е готова на предателство? Не, предателство не е най-точният израз, рече си Рейт. В края на краищата тя не му се е клела във вярност, нито му я дължеше, напротив, донякъде той бе този, който бе в дълг пред нея. Как тогава ще я контролира, когато тръгнат из тунелите? Погледна я замислено и тя трепна.

— Защо ме гледаш така?

Рейт й подаде папката.

— Носи това под наметалото.

— Не! — момичето се дръпна назад.

— Трябва.

— Не смея. Жужма кастчай…

— Скрий картите под дрехите си — повтори настойчиво Рейт. — Аз съм отчаян човек, няма да се спра пред нищо, за да стигна повърхността.

Тя хвана папката с вдървени пръсти. Обърна се с гръб, погледна към Рейт през рамо и я напъха под гънките на наметалото си.

— Да вървим тогава — промълви с дрезгав глас. — Пък да става каквото ще. Никога през живота си не съм си мислила, че ще стана гжиндра.

Момичето отвори вратата и надзърна навън.

— Пътят е чист. Помни, стъпвай тихо и не се навеждай напред. Трябва да прекосим Ферското кръстовище, а по него минават само онези, които отиват на работа по-нагоре. Жужма кастчай се скитат навсякъде, ако срещнеш някой от тях, спри, прикрий лицето си и се отдръпни встрани, докато отмине. Гледай да се държиш почтително. И никакви резки движения!

Тя излезе от стаята и тръгна по коридора. Рейт я последва на няколко крачки, стараейки се да имитира походката на пнумеците. Беше накарал момичето да носи картите, за да се чувства застрашена като него. Но въпреки това сега бе изцяло в ръцете й. Достатъчно бе да извика при първата среща с пнумеци… последствията щяха да са непредсказуеми.

Изминаха около половин миля до една рампа, която ги отведе до широк коридор. На всеки двайсет крачки в скалата имаше странични отвори. В тях бяха поставени пиедестали от гладък шлифован камък, чието предназначение остана за Рейт тайна. Тунелът се разшири и те излязоха на кръстовището — просторна шестоъгълна зала с дванайсет мраморни колони, опиращи в тавана. В затъмнени остъклени будки по периферията седяха пнумеци, които пишеха на електронни табла и от време на време провеждаха кратки разговори с други пнумеци, дошли специално при тях.

Момичето тръгна покрай стената, но спря. Рейт също спря на няколко крачки от нея.

Тя го погледна и извърна многозначително глава към един пнумек в средата на залата: висок и мършав мъж, който се озърташе бдително. Рейт се притаи в сянката на близката колона, без да изпуска от очи девойката. Лицето й отново бе съвсем пребледняло и той осъзнаваше, че в този момент животът му зависи от равновесието между нейните страхове — бездънната черна яма срещу ветровитото кафеникаво небе на повърхността.

Тя пристъпи бавно към Рейт и застана в сянката до него. Изглежда, бе направила своя избор.

— Високият мъж там е старшият надзорник11. Виждаш ли как следи всички? Нищо не може да му убегне.

Рейт втренчи поглед в старшия надзорник. Очевидно нямаше да е тъй лесно да прекосят откритото пространство.

— Знаеш ли друг път до товарните депа? — попита той.

— Бихме могли да заобиколим покрай работническите общежития, но пътят е дълъг, а и там може да се натъкнем на друг надзорник.

— Хм — изсумтя Рейт и отново надзърна предпазливо зад колоната. — Виж, понякога се обръща насам-натам. Когато е с гръб към нас, ще тръгна, а ти върви след мен.

Малко след това надзорникът се обърна. Рейт притича между двете мраморни колони. Момичето го последва, все още нерешително, поне така се струваше на Рейт.

Той не смееше да надзърне иззад следващата колона от страх да не срещне погледа на надзорника.

— Кажи ми, когато се обърне на другата страна — прошепна на девойката.

— Сега.

Още един кратък пробег до поредната колона. Използвайки за прикритие група от няколко пнумеци, Рейт продължи нататък. Изходът вече се виждаше. Надзорникът се обърна внезапно и Рейт се притаи зад колоната — истинска смъртоносна игра на криеница. От един страничен тунел се появи пнум, пристъпвайки безшумно с босите си крака.

— Внимавай… — прошепна девойката, — това е Мълчаливия критик — тя се отдалечи на няколко метра, свела глава, сякаш унесена в дълбоки мисли. Пнумът спря на петдесетина крачки от тях и Рейт се обърна с гръб към него. Броени метри го деляха от северния портал. По гърба му пробягнаха тръпки. Повече не издържаше да се спотайва на сляпо зад колоната. С усещането, че всички очи са втренчени в него, той пое бавно през откритото пространство. Всеки момент очакваше да отекне вик или сигнал за тревога. Най-сетне достигна изхода и бавно погледна назад — за да установи, че пнумът е само на няколко крачки от него. Рейт продължи по коридора с разтуптяно сърце. Момичето вървеше напред.

— Бягай към тунела на Осемнайсето ниво — извика й тихо той.

Тя се обърна и го погледна изплашено.

— Мълчаливия критик е съвсем близо. Не мога да тичам, ако ме види, ще сметне поведението ми за оскърбително.

— Зарежи благоприличието — изръмжа Рейт. — По-бързо да намерим изхода.

Тя ускори крачка, а Рейт я следваше неотлъчно. След петдесетина метра събра смелост да погледне през рамо. Никой не ги гледаше.

Коридорът пред тях се разклоняваше и момичето спря.

— Мисля, че трябва да продължим наляво, но не съм сигурна.

— Погледни картата.

Тя се намуси, но му обърна гръб и извади папката изпод наметалото. Не можа да се справи с нея и я подаде на Рейт, сякаш кориците й бяха нажежени. Той запрелиства страниците, докато му каза да спре. Рейт се озърна към кръстовището. На входа към техния тунел се появи тъмен силует и сърцето му се сви.

— Вляво, до номер двеста и дванайсет, синьото табло. След това отклонение двайсет и четири, чакай, трябва да проверя в легендата… ето го. Таблото е с четири копчета…

— Побързай — подкани я с изопнати от напрежение устни Рейт.

Тя повдигна глава и втренчи поглед към началото на тунела.

— Жужма кастчай!

Рейт също извърна очи нататък. Пнумът се приближаваше бавно, без да върви право към тях, или поне така изглеждаше отстрани. Рейт пое навътре по коридора, уловил за ръка момичето. Докато вървяха, тя отброяваше номерата на стената.

— Седемдесет и пет… осемдесет… осемдесет и пет…

Рейт погледна назад. Сега в коридора имаше два тъмни силуета, отнякъде се бе появил втори пнум.

— Сто деветдесет и пет… двеста… двеста и пет…

Синьото, табло, обрамчено с потъмняла от времето златиста рамка, бе само на половин метър от земята. Момичето намери копчетата и ги натисна, в стената се отвори врата.

Девойката отново се разтрепери.

— Тук е само за Осемнайсети ранг и нагоре. Не бива да влизам.

— Мълчаливия критик ни следва — припомни й Рейт.

Тя изохка и прекрачи прага. Озоваха се в тесен и мрачен коридор, изпълнен с неприятна миризма на гранясало, която Рейт по някакъв начин свързваше с пнумите.

Вратата се затвори. Момичето повдигна едно капаче и опря око на шпионката.

— Мълчаливия критик се приближава. Не, двама са. Надушили са, че нещо не е наред, и ще ни пратят за наказанието! Какво да правим? — погледна тя изплашено Рейт.

— Продължавай да ги следиш — нареди й Рейт.

— Оглеждат коридора. Чудят се защо ни няма.

— Да се махаме — подкани Рейт. — Не бива да оставаме тук.

— Надзорникът сигурно знае за този тунел… Ако влязат…

— Не мисли сега за това — Рейт се отправи навътре по коридора и момичето го последва. Представяше си каква гледка са двамата — мъжът и девойката, с развети краища на наметалата, вървящи забързано из сумрачните подземия. Момичето сигурно беше уморено, защото забави крачка и поглеждаше все по-често през рамо. Накрая спря и изпъшка уплашено.

— Влязоха след нас.

Рейт се озърна. Вратата бе отворена. В процепа се появиха двамата пнуми. За миг те застинаха неподвижно като някакви зловещи кукли, сетне пристъпиха с насечени движения вътре.

— Видели са ни… — шепнеше момичето. — Ще ни хвърлят в ямата… Най-добре да се върнем и да се оставим на милостта им.

— Стой до стената — нареди й Рейт. — И не мърдай. Нека дойдат при нас. Само двама са.

— Нищо не можеш да им направиш.

Рейт не отговори. Наведе се, взе един камък, отронил се от тавана, и зачака.

— Не, моля те, недей — зашепна през сълзи тя. — Трябва да сме покорни, смирени…

Пнумите ги приближаваха с бързи крачки, изнасяйки напред стъпала, сякаш ритаха невидима топка. Яките им челюсти помръдваха ритмично. Те спряха на десетина крачки, за да огледат двамата, опрени на стената. В продължение на половин минута никой не помръдваше, нито издаваше звук. Мълчаливия критик бавно повдигна тъничката си ръка и ги посочи с два костеливи пръста.

— Връщайте се.

Рейт не помръдна. Момичето ги гледаше с изцъклени очи и зяпнала уста.

Пнумът заговори отново с дрезгавия си, мелодичен глас:

— Връщайте се.

Момичето тръгна покорно назад по коридора, но Рейт остана на мястото си.

Пнумът го разглеждаше безстрастно. Той размени няколко тихи думи с надзорника и нареди отново:

— Тръгвай!

— Ти си субектът от изчезналата доставка — добави неочаквано надзорникът.

Мълчаливия критик зашляпа с крака, доближи Рейт и протегна ръка. Рейт замахна и хвърли камъка, който попадна в средата на призрачно бялото лице. Чу се неприятен хрущящ звук, пнумът отстъпи към стената и спря там, като повдигаше и спускаше по странен начин единия си крак. Надзорникът издаде гърлен звук и се хвърли напред.

Рейт отскочи, свали си наметалото, завъртя го във въздуха и го метна на главата на надзорника. В първия миг противникът му сякаш не забеляза дрехата и продължи да пристъпва напред, разперил ръце. След това се препъна и едва не падна. Рейт се отдръпна безшумно встрани, другият го последва, двамата като че ли изпълняваха стъпките на странен и лишен от мелодия танц. Мълчаливия критик ги наблюдаваше, подпрян на стената. Рейт улови надзорника за ръката. Имаше чувството, че е хванал стоманена тръба. Надзорникът замахна с другата си ръка и два изпънати остри пръста оставиха кървави резки на лицето му. Завладян от възбудата на боя, Рейт не почувства никаква болка. Той се завъртя рязко, без да изпуска ръката, и блъсна надзорника в стената. Съществото отскочи сякаш бе гумена играчка и отново се нахвърли. Рейт нанесе два къси отсечени удара върху издълженото бледо лице — все едно, че удряше бетонна стена. Силата на пнума беше нечовешка, на всяка цена трябваше да избягва захвата му, което значително го затрудняваше. Ако продължи да го удря, най-много да си счупи някоя кост.

Стъпка по стъпка надзорникът скъсяваше разстоянието с прегънати напред крака. Рейт се хвърли на земята, претърколи се и изрита пнума в краката, за да го събори. Надзорникът падна. Рейт се надигна, опасявайки се да не бъде нападнат в гръб от Мълчаливия критик, но той стоеше подпрян на стената и следеше битката с безпристрастността на случаен минувач. Рейт бе изненадан и озадачен от това поведение, в резултат на което надзорникът успя да го докопа за глезена с пръстите на единия си крак и посегна с другия към шията му. Рейт изрита съществото в чатала, но изпита болка, все едно бе ритнал разклонението на дърво. Пръстите го стиснаха за гърлото, Рейт улови крака и го завъртя, използвайки го като лост. Пнумът бе принуден да се обърне по лице. Рейт се покатери на широкия му гръб. Сграбчи главата и я дръпна рязко назад и встрани. Някаква кост или здрава мембрана оказа известно съпротивление, сетне поддаде с прашене. Надзорникът започна да блъска панически с крайници по пода. По някакъв начин успя да се изправи и с увиснала назад под странен ъгъл глава, хукна по коридора. Миг след това се сблъска с Мълчаливия критик и го събори на земята, където и двамата останаха да лежат. Мъртви ли бяха? Рейт се наведе към тях. Мъртви.

Рейт се опря на стената, дишайки тежко. Навсякъде, където пнумът го бе докосвал, имаше синини и охлузвания. По лицето му се стичаше кръв, болеше го лакътят, кракът… но двамата пнуми бяха извън строя. Малко по-нататък момичето бе приклекнало на пода и се озърташе като изплашено животинче. Рейт я приближи, олюлявайки се, и я докосна по рамото.

— Всичко е наред — изхриптя той.

— Имаш кръв по лицето!

Рейт се избърза с края на наметалото. Върна се при труповете и ги претърси, но не намери нищо, което да им бъде от полза.

— Да вървим — подкани той момичето.

Тя се изправи и закрачи навътре по коридора. Рейт я следваше. Труповете на пнумите останаха да лежат в мрака.

Момичето започна да забавя ход.

— Уморена ли си? — попита Рейт.

Загрижеността му изглежда я изненада.

— Не — отвърна тихо тя.

— Е, аз пък съм. Да си починем малко — той приседна, стенейки от болка. След кратко колебание тя се подпря на стената срещу него. Рейт я разглеждаше малко смутен и объркан. Държеше се, сякаш битката с пнумите не й бе направила никакво впечатление или вече бе забравила за нея. На лицето й се четеше странно спокойствие. Изумително, помисли си Рейт. Животът й се разпада, бъдещето й изглежда като ужасяваща поредица от въпросителни, а тя стои тук, безпомощна като кукла на конци и сякаш ни най-малко не се тревожи.

— Защо ме гледаш така? — попита го тихо и Рейт си спомни, че преди също му бе задавала този въпрос.

— Мислех си — призна той, — че изглеждаш необяснимо спокойна, като се имат предвид всички обстоятелства.

Девойката не бързаше да отговори. В коридора се възцари тишина. Най-сетне каза:

— Просто се нося по течението на живота, защо да се интересувам накъде отива? Би било нахално да проявявам предпочитания, в края на краищата съществуването е привилегия за малцина.

— За малцина? — повдигна вежди Рейт и се опря на стената. — Какво значи това?

Момичето видимо се разтревожи и помръдна неспокойно устни.

— Не зная как е на гаун, може би там всичко е съвсем различно. Но в Убежищата12 жените майки дават потомство десет-дванайсет пъти в живота си и само половината от децата оцеляват, понякога дори по-малко… — тя продължи с безизразен тон, сякаш изнасяше урок: — Говори се, че на гаун всички жени ставали майки. Истина ли е това? Не мога да повярвам. Ако и те раждат по дванайсет пъти и шест от отрочетата им отиват в бездната, горе трябва да гъмжи от жива плът. А това е най-малкото неблагоразумие — тя помисли малко и добави: — Радвам се, че никога няма да стана жена майка.

Това още повече учуди Рейт.

— Защо си толкова сигурна? Още си млада.

Лицето й се изкриви, сякаш я беше засрамил с нещо.

— Не виждаш ли? Приличам ли ти на жена майка?

— Не зная, как според теб трябва да изглеждат жените майки.

— Заоблени са в гърдите и бедрата. Не е ли така и горе? Някои казват, че пнумите решават кои ще бъдат жени-майки и ги отвеждат в яслите. Там ги карат да лежат в тъмното, докато родят.

— Сами?

— Те и другите майки.

— А с бащите какво става?

— Няма нужда от бащи. В Убежището е съвсем безопасно, не се нуждаем от защита.

В ума на Рейт започна да набира сили отдавна назряващо подозрение.

— Знаеш ли — заговори внимателно той, — на повърхността всичко е малко по-различно.

Девойката се наведе към него и на лицето й се изписа оживление, каквото досега не бе виждал да проявява.

— Винаги съм се чудела какъв може да е животът на гаун. Кой избира жените майки? Къде раждат?

Рейт реши да избегне въпроса.

— Нещата са доста сложни. С течение на времето ще научиш каквото е необходимо. Между другото, казвам се Адам Рейт. Как ти е името?

— Името? Аз съм женска.

— Да, но как те наричат?

Момичето се замисли.

— В списъците ни водят по групи, райони и зони. Моята група е Зита, от Атански район, зона Пагас, клас 210.

— Зита Атан Пагас, 210. Зап-210. Ама че име. Какво пък, мисля, че ти подхожда.

Рейт всъщност се шегуваше, но момичето очевидно не го разбра.

— Кажи ми как живеят гжиндра — помоли тя.

— Виждал съм ги само отдалече. Мотаят се из пустинята. Пуснаха приспивателен газ в помещението, където си почивах. Сетне са ме напъхали в чувал и са ме спуснали в тунелите. Това е всичко, което зная за гжиндра. Вероятно има и по-добри начини да си прекараш живота.

Зап-210, както я наричаше сега Рейт, го погледна неодобрително.

— Не бива да говориш така. В края на краищата те са хора, а не диви животни.

Рейт не знаеше какво да отговори. Беше толкова наивна в най-различни области, че поясненията му щяха да породят само изненада и объркване.

— Всякакви хора ще срещнеш на повърхността.

— Толкова е странно — заговори унесено девойката. — Изведнъж се промени всичко — тя седеше на земята, зареяла поглед в мрака. — Другите навярно се питат къде съм изчезнала. Някой трябва да поеме задълженията ми.

— И какви ти бяха задълженията?

— Да уча децата на благоприличие.

— А през свободното време какво правеше?

— Отглеждах кристали в новата Четвърта източна зона.

— Разговаряше ли с приятелите си?

— Понякога, в спалното.

— А с мъже разговаряше ли?

— Да се говори с мъже е неприлично — засмя се смутено тя.

— А с мен не е ли?

Момичето не отвърна. Може би едва сега проумяваше, че е попаднала в съвсем друга категория — на отритнати, прокудени, „паднали“ жени.

— Животът е различен на повърхността, но понякога има много забавни неща. Ще видиш. Стига да успеем да се доберем до там.

Той извади синята папка. Зап-210 се отдръпна рефлекторно. Рейт не й обърна внимание. Примижавайки на мъждивата светлина, той изучаваше разноцветните схеми.

— Предполагам, че трябва да сме тук — рече, забол пръст на едно място. Никакъв отговор от Зап-210. Рейт понечи да й се скара за липсата на интерес, после се отказа. Тя не беше тук по своя воля и не заслужаваше упреци и недоволство. С действията си той бе станал отговорен за нея. Рейт смръщи вежди. Въздъхна и заговори с учтив глас: — Ако не се лъжа, този тунел би трябвало да извежда тук — на розовия булевард. Прав ли съм?

Зап-210 погледна картата с крайчеца на окото.

— Да. Това е един от тайните изходи. Погледни, той свързва Атан със Зартра, иначе единият от двата би трябвало да заобикаля отстрани и да излиза на Фейерджейския възел — тя отново доближи пръст до картата, без да смее да я докосва. — Сивият знак е мястото, където искаме да отидем — товарното депо в края на коридора за доставки. Но през Фейерджей ще е невъзможно, тъй като пътят минава покрай общежития и леярни.

Рейт погледна с копнеж червените кръгчета на обзорните кули.

— Изглеждат тъй близо и толкова достъпни — прошепна той.

— Но със сигурност са добре охранявани.

— Каква е тази дълга черна линия?

— Канал за прекарване на товари. Най-добрият път да се излезе от зона Пагас.

— А това яркозелено петно?

Тя се наведе и изведнъж дишането й се учести.

— Пътят към Вечността — тайна от Двайсето ниво! — момичето се отдръпна и опря брадичка на свитите си колене. Рейт продължи да разучава картите. Когато погледна спътницата си, откри, че го разглежда внимателно. Тя облиза безцветните си устни.

— Какво те прави толкова ценен предмет за тях?

— Не знаех, че съм „предмет“. Нито че съм ценен.

— Искат да те отведат в Музея на Вечността. Да не си от някоя неизвестна раса?

— Донякъде — отвърна уклончиво Рейт. — Готова ли си? Време е да тръгваме.

Тя се изправи мълчаливо и пое нататък по коридора. Повървяха около миля, стените на тунела станаха бели, а пътят им бе запречен от масивна черна врата. Зап-210 опря око на шпионката.

— Виждам да минава товарна кола… наблизо има някакви хора… — тя погледна към Рейт. — Наведи глава и нахлузи шапката по-ниско — рече му. — Ще вървиш съвсем тихо, стъпалата да сочат право напред. — Отново надзърна през шпионката. Отпусна ръка на дръжката на вратата и я натисна. Вратата се отвори. — Бързо, преди да са ни видели.

Премигвайки от силната светлина, двамата се озоваха в коридор със сводест таван. Стените, смесица от кварц и гранит, бяха обсипани с огромни турмалини, всеки от които без обяснима причина, благодарение на скрита техническа приумица, сияеше в розово или синьо.

Зап-210 закрачи покрай стената, Рейт я следваше на дискретна дистанция. На петдесетина метра по-нататък бе спряла ниска товарна платформа, снабдена с масивни черни колела и пренасяща огромно количество натъпкани чували. Някъде зад тях се чуваше ритмично метално дрънчене и стържене, но каква бе причината за това Рейт така и не узна.

Двамата вървяха по коридора около десетина минути. Четири пъти се разминаваха с пнумеци, скрили лицата си в сянка и погълнати от мисли за неща, далеч от представите на Рейт.

Гладко шлифованите кварцови стени се смениха внезапно с черен амфибол, покрит с белезникави разклонения на минерални жили, подобно на вени върху мургава кожа — крайният резултат на векове упорит труд. Далеч напред тунелът се разделяше на два полукръга, които постепенно се разширяваха. Отвъд тях се виждаше само черна пустош.

Отворът нарасна и ги обгърна и те се озоваха на каменна тераса, надвиснала над черна бездна, огромна и пуста като космическо пространство. На петдесетина метра встрани бавно се поклащаше товарен шлеп, привързан със захабени въжета за пристана. Едва сега Рейт осъзна, че черната пустош е всъщност гладката и непроницаема повърхност на подземно езеро.

Неколцина пнумеци работеха безшумно на пристана, товарейки вързопи на шлепа.

Зап-210 се притаи в една сянка. Рейт се присъедини към нея, но застана твърде близо и тя се отдръпна изплашено.

— Сега какво ще правим? — попита Рейт.

— Последвай ме на борда на шлепа. Не говори с никого.

— Няма ли да ни спрат? Да ни попитат какви сме?

Момичето го погледна безизразно.

— Всички пътуват с шлеповете. Само така се стигат далечните тунели.

— Ах — поклати глава Рейт. — Това значи било местното забавление. Да разглеждате тунели.

Момичето отново го изгледа равнодушно.

— Друг път качвала ли си се на шлеп? — попита той.

— Не.

— Как тогава знаеш къде отива?

— Плава на север до крайните райони, няма къде другаде — тя присви очи в полумрака. — Върви след мен и гледай да спазваш благоприличие.

Девойката излезе на пристана, крачейки бавно, свела смирено поглед. Рейт изчака половин минута и я последва.

Тя спря до шлепа, хвърли замислен поглед към езерото, сетне, все тъй потънала в размисъл, се качи на борда. Отдалечи се към отсрещната страна и се изгуби между товарите там.

Стараейки се да подражава на походката и поведението й, Рейт също се качи на борда. Пнумеците на палубата, погълнати от собствените си мисли, не му обърнаха внимание. Въпреки това Рейт усети, че неволно ускорява крачка.

Когато я откри, тя следеше с напрегнато изражение поведението на товарачите. Постепенно се успокои.

— Добре, че са натъжени от нещо, иначе със сигурност щяха да ни забележат. Защо гиан винаги подскачат и се клатушкат, когато вървят?

— Нямам представа — отвърна Рейт. — Но нали нищо лошо не е станало? Следващия път… — той млъкна насред дума. В далечния край на пристана се открои черен силует. Той се размърда и пристъпи бавно в осветената част.

— Пнум — прошепна Рейт.

Зап-210 бе застинала безмълвно.

Шляпайки звучно с босите си крака, съществото се приближи към товарачите, които очевидно не смееха да погледнат към него. То заобиколи бавно групичката и спря пред шлепа.

— Видял ни е — прошепна девойката.

Рейт стоеше със свито сърце, усещайки всяка драскотина по тялото си. Едва ли щеше да издържи още един подобен бой.

— Можеш ли да плуваш? — попита той. Девойката извърна ужасени очи към черната бездна.

— Не!

Рейт се огледа за някакво оръжие — прът, кука, въже, но не откри нищо.

Пнумът се изгуби от погледите им. Миг след това шлепът се разтресе под тежестта му.

— Свали си наметалото — прошепна Рейт. Той смъкна своето, загърна с него папката и напъха вързопа в цепнатина между чувалите. Зап-210 не смееше да помръдне.

— Свали си наметалото! — подкани я отново той. Тя започна да трепери. Рейт й запуши устата с ръка.

— Тихо! — той развърза шнура на шията и неволно докосна меката й кожа. Брадичката й подскачаше ужасено. Рейт смъкна наметалото и го напъха при неговото. Тя остана да стои, безпомощна, присвила коленца. Въпреки напрегнатия момент Рейт едва сдържа споходилото го безумно желание да се разсмее при вида на това мършаво момичешко телце.

— Слушай ме внимателно — заговори шепнешком той. — Нямам време да повтарям. Прехвърлям се през борда и ти ще дойдеш с мен. Ще се уловиш за раменете ми и ще държиш глава над водата. И най-важното — гледай да не пляскаш с ръце и да не вдигаш шум. Другото остави на мен.

Без да чака отговор, той се спусна бавно от парапета. Студената вода обгърна тялото му като леден пламък. Зап-210 се поколеба само за миг, сетне го последва, вероятно защото се страхуваше повече от пнума, отколкото от мократа бездна.

— Тихо! — напомни й Рейт. Тя се улови за раменете му, но веднага щом потъна във водата, изпадна в паника и го стисна за шията. — По-леко! — прошепна задавено той. — Не гледай нагоре — заплува към планшира и се улови за една скоба. Нямаше начин да ги видят, освен ако някой не се наведеше нарочно от парапета.

Измина половин минута. Краката на Рейт започнаха да изтръпват. Зап-210 се притискаше към гърба му, опряла ухо в шията му, и той чуваше как тракат зъбите й. Между дребничкото й телце и гърба му се бяха образували джобове от по-топла вода, която бързо изстиваше. Рейт кой знае защо си припомни как веднъж като малък се бе хвърлил в езерото да спасява давеща се котка. Телата им, вкочанени от студ и страх, излъчваха същия първичен стремеж за живот… Тишина, мрак и студ. Двамата се поклащаха над водата, наострили слух… Откъм палубата на шлепа долетя съвсем слаб шум — тропане на мазолести пръсти. Стъпките се приближиха и спряха точно над тях. Когато вдигна глава, Рейт забеляза подаващите се над ръба на палубата извити пръсти. Той премести ръцете на Зап-210 върху скобата и освободил се от тежестта й, се обърна с гръб към корпуса.

Почти незабележими вълни се образуваха около него и бавно се разширяваха, карайки отраженията върху повърхността да потрепват.

Пръстите над главата на Рейт помръдваха съвсем леко. Стиснал устни в зловеща гримаса, Рейт се пресегна с дясната си ръка. Улови един твърд, покрит с хитин глезен и го дръпна. Пнумът нададе изненадан, дрезгав вик. Тялото му се наклони напред и за един кратък миг застина в невероятно положение — почти перпендикулярно на корпуса, задържано от страшната хватка на яките му пръсти, след това падна във водата.

Зап-210 го сръга изплашено.

— Не му позволявай да те докопа — ще те разкъса на парчета.

— А може ли да плува?

— Не — отвърна тя с тракащи зъби. — Тежичък е, сигурно ще потъне.

— Покатери се на гърба ми, улови се за парапета и се прехвърли на палубата — нареди й Рейт.

Момичето се премести неохотно зад него. Краката й задраскаха по мокрия му гръб, тя се закрепи за миг на раменете му и се изтегли горе. Рейт я последва, усещайки, че е на предела на силите си.

Когато се озоваха на палубата, двамата откриха, че пнумеците продължават работа, сякаш нищо не се е случило.

Рейт дръпна момичето към сенките. Ризата бе полепнала по все още неоформеното й телце. Въпреки това, помисли си, тя изглеждаше привлекателна.

Момичето забеляза, че я гледа, и отстъпи към стената.

— Свали си ризата и облечи наметалото — посъветва я Рейт. — Така ще се стоплиш по-бързо.

Тя го погледна изплашено. Рейт й обърна гръб и смъкна своята риза. С крайчеца на окото забеляза, че тя се дръпва боязливо и лицето му се изкриви в кисела усмивка. Но все пак малко по-късно последва съвета му.

Шлепът се разтресе и наклони. Рейт надзърна над струпания на палубата товар. Съдът се носеше плавно по канала към едва забележима светлинка в далечината.

Ето че се бяха отправили на път. Зад тях оставаше зона Пагас и Музеят на Вечността. В мрака отпред лежаха Северните райони.

Екипажът на шлепа се състоеше от двама пнумеци, които не излизаха изпод навеса на кърмата. Там имаше малка кухничка и скамейка — озарен с мъждива светлина оазис насред околния мрак. На борда пътуваха още неколцина пътници, които се бяха разположили, където им скимне и се стараеха да не се набиват в очите на другите, освен когато идваше време за ядене. Храната, изглежда, беше безплатна. Зап-210 не позволи на Рейт да излиза на осветеното. Тя отскачаше до навеса най-често, когато там нямаше никой — носеше му хляб от брашно от пътниче, захаросани плодове, които напомняха сливи, но може и да бяха изсушени насекоми, тестени пръчици, пълни с месо, сладки и солени хрускави вафли, които Зап-210 смяташе за голям деликатес, но оставяха неприятен вкус в устата на Рейт.

Времето се нижеше бавно — Рейт нямаше никаква представа откога пътуват. Езерото се превърна в река, която на свой ред се стесни до канал с ширина петдесет-шейсет стъпки. Шлепът плаваше безшумно, задвижван, както Рейт предполагаше, от трептящи около кила електрически полета. Далеч напред продължаваше да сияе мъничка синя точка, която служеше за навигационен ориентир, от време на време те застигаха светлинката, тя се изкачваше бавно към тавана и тогава отпред се появяваше нова. През доста големи интервали шлепът преминаваше покрай пустеещи, изоставени на вид пристанища и хангари — с тунели, водещи в неизвестна посока.

Рейт ядеше и спеше, това бе единственият начин да отмерва времето. Светът се бе смалил до палубата на шлепа, тъмната, невидима водна повърхност и присъствието на Зап-210. Тъй като нямаше с какво друго да прогонва скуката, той се зае да изучава девойката. От своя страна Зап-210 се отнасяше към своя спътник с едва прикрита подозрителност, сякаш всеки аспект на принудителната им близост й бе противен или най-малкото неприятен. Доколкото Рейт беше в състояние да прецени, тя нямаше почти никаква представа за връзките и влечението между мъжете и жените, нито за ролята и значението на сексуалния акт. Вероятно оставяха на първичните инстинкти сами да свършат цялата работа, реши накрая Рейт. Но как при това положение да я изостави на повърхността, така невинна и беззащитна? От друга страна, идеята да обясни на Зап-210 някои особености на човешката анатомия никак не го блазнеше.

За разлика от него момичето не изпитваше отегчение или скука от еднообразното пътуване. В периодите, когато не се хранеше, спеше или разговаряше с него, тя седеше на палубата, зареяла поглед в мрака, сякаш там се вихреше някакво особено интересно събитие. Понякога Рейт сядаше до нея, подразнен от странната й вглъбеност, и тя неизменно се отдръпваше от него. Разговорите със Зап-210 също не бяха особено занимателни. Съзнанието й бе богато заселено със страхове и предразсъдъци по отношение живота на повърхността — боеше се от небето, вятъра, откритите хоризонти, бледо кафеникавата слънчева светлина. Беше дълбоко уверена, че я чака бърза смърт — от тоягата на някой дивак. Рейт се опита да промени представите й, но се изправи пред стена от недоверие.

— Да не мислиш, че не знаем какво става на повърхността? — заяви тя с вледеняващо презрение. — За жужма кастчай няма тайни, те знаят всичко. Познанието е смисълът на тяхното съществуване. Те са мозъците на Тчай, Тчай е тялото и скелетът на жужма кастчай.

— А пнумеците — каква е тяхната роля във всичко това?

— Индивидите ли? Много отдавна жужма кастчай са приели при себе си някои хора от повърхността, мъже, жени и жени майки. Индивидите доказали трудолюбието си, като копаели тунели и шлифовали камъни. Жужма кастчай им осигурили закрила и така заживели заедно от дълго време насам.

— А откъде са се взели хората на планетата, това знаеш ли?

Зап-210 не прояви особен интерес към темата.

— От гиан, откъде другаде?

— Не учите ли за слънцето, звездите и другите светове в космоса?

— Учат ни само на това, което е важно за нас, а именно на благоприличие и добро поведение — тя въздъхна едва чуто. — Но всичко това вече не ме засяга, само не зная какво ли си мислят сега другите за мен!

Изглежда, единственото, което я измъчвате, бе грубият начин, по който бе нарушила общоприетите норми и представите за благоприличие.

А шлепът продължаваше да следва канала. Сините светлини се меняха с отегчителна последователност. Рейт започна да губи търпение. Мракът около тях бе почти непрогледен, разсейван единствено от бледото сияние на навигационните светлини. Тръпчиво нашепващият глас в душата му започна да взема контрол над съзнанието, близостта на стройното девическо тяло пробуждаше в него неочаквани желания. Налагаше се да полага усилия, за да прикрие нарастващото си влечение към нея. И как иначе, когато си даваше сметка за абсолютното й невежество по отношение взаимоотношенията между мъже и жени. И да се пробуждаха някакви желания и копнежи у нея, тя навярно ги отхвърляше като „неприлични“ и „извратени“. Неведнъж си припомняше близостта на топлото й телце, когато се притискаха под водата, или прилепналата й риза, с едва напъпилите форми отдолу, след като се изкатериха обратно на палубата. Постепенно взе да се опасява, че ще дойде време, когато инстинктите му може да надделеят над разума. Дори да усещаше нещо, Зап-210 не се издаваше по никакъв начин, освен че бе станала по-приказлива отпреди. Можеше да говори часове наред, с равен, безизразен и монотонен глас. Животът й, доколкото можеше да прецени Бейт, бе невероятно скучен и еднообразен, лишен от всякаква свобода, радост и вълнения. В другарите си тя забелязваше единствено вариации в поведението и придържането към установения протокол, които, изглежда, имаха за нея огромно значение, дори понякога ги заклеймяваше по-злостно, отколкото хората на повърхността биха заклеймили привичките на закоравял престъпник. Имаше представа от анатомичните и биологичните различия между мъжете и жените, но вероятно никога не се бе замисляла за причината. Всички тези странности в познанията и поведението й заинтригуваха неимоверно Рейт. От друга страна, животът в Убежищата несъмнено бе идеална среда за всякакъв род невротични отклонения. Рейт обаче се стараеше да не разпитва прекалено за тези неща, тъй като всеки път, когато засягаше темата, девойката ставаше необичайно мълчалива. Дали пнумите не се бяха научили да потискат половото влечение у пнумеците? Дали не използваха химикали, лекарства или хормони, за да елиминират тази обезпокоителна тенденция към свръхнаселеност? Рейт зададе няколко въпроса в тази насока, но получи толкова объркани и безсмислени отговори, че със сигурност девойката не знаеше за какво говори. От време на време Зап-210 признаваше, че някои пнумеци намират живота под земята за твърде улегнал, такива пращали на повърхността, на откритото, под слънцето и на милостта на ветровете, в мрака на нощта, когато завивка ти е цялата вселена и няма никаква надежда да се върнеш отново долу.

— Чудя се как ли не съм умряла от страх? — повтаряше девойката. — Навярно открай време в мен е дремела склонността да бъда гжиндра. Говорят, че откритото пространство повлиявало разума на човека, страх ме е, че като изляза там, ще се побъркам.

— Още не сме на повърхността — успокои я Рейт, но тя само повдигна раменца, сякаш това нямаше голямо значение, след като зарът бе хвърлен.

Девойката бе в неведение и по въпроса за възпроизводителните механизми при пнумите, не знаеше дали ги пазят в тайна, макар че подозираше да има нещо подобно. Нямаше също ясна представа за относителния брой на пнумите и пнумеците.

— Вероятно има много жужма кастчай. Но колко точно, не зная. Те обитават Дълбоките места, където държат различни съкровища.

— Какви съкровища?

Зап-210 отново призна, че представите й са смътни.

— Историята на Тчай се простира далеч в миналото, отвъд представите на всеки ум. Но жужма кастчай са педантични до крайност — те знаят всичко, което се е случило някога. За тях Тчай е една гигантска оранжерия, където всеки предмет, дърво, скала или живо същество, е скъпоценен уникат. На гиан има три чуждоземни раси, които са пристигнали на планетата със своите безценни принадлежности.

— Три?

— Дирдири, часки и уонки.

— Ами хората?

— Хората? — в гласа й се прокрадна съмнение. — О, не зная. Може би хората също идват от друг свят. Но това трябва да се е случило много отдавна. По времето, когато всякакви същества са посещавали Стария Тчай. Жужма кастчай нито приемат чуждоземците, нито биха искали да ги прогонят — те само следят и наблюдават. Увеличават колекцията си, попълват Музея на Вечността, съставят архивите си.

Рейт започна да вижда пнумите в нова светлина. Явно те гледаха на повърхността на Тчай като на гигантска сцена, върху която се разиграваха великолепни хилядолетни драми — войните между сините и старите часки, нашествието на дирдирите, последвано от контраинвазията на уонките, различните военни кампании, сражения, стълкновения, масови кланета, основаването на градовете, превръщането им в руини, появата на хората — всичко това обясняваше примиреността на пнумите с присъствието на останалите раси, тъй като те вероятно се смятаха за нещо като пазители на историческите ценности на цяла една планета. Покрай тези разговори Рейт успя да надзърне в една друга част от душата на Зап-210 — животът за нея бе само низ от терзания, които трябваше да бъдат изтърпени. Страхът бе запазена марка за непознатото, радостта бе повтарящото се, отегчително всекидневие. Сега вече можеше да си представи какъв е в нейните очи: груб до бруталност, хитър и коварен, суров и непредсказуем, някой, близостта, с когото би нарушила всички общоприети норми на благоприличие. Какво окаяно и тъжно същество, помисли си Рейт, безвредно и безлично. Ала дори сега споменът за докосването й му действаше възбуждащо — още повече насред мрака, когато нямаше накъде другаде да насочи мислите си, нито с какво друго да занимава ума си. По някакъв начин доловила смута в душата му, Зап-210 за пореден път се отдръпна от него. Какви ли мисли й минаваха през главата в момент като този?

Рейт си измисли нова игра. Опитваше се да я забавлява. Разказваше й най-невероятни истории, някои от които напълно измислени, но Зап-210 бе принцесата от приказките, която отказва да се засмее. Единственото й удоволствие, доколкото можеше да прецени, бяха сладките вафли, които разнообразяваха инак безвкусното им меню. За съжаление запасите от този деликатес бързо се изчерпиха — само няколко дена, след като се качиха на борда. Зап-210 бе изненадана и възмутена от този факт.

— В менюто ни винаги е имало дико — винаги! Някой трябва да е допуснал много глупава грешка!

Рейт не я бе виждал досега толкова възбудена. След като пофуча известно време, тя потъна в мрачно мълчание и отказа да яде каквото и да било. Постепенно стана нервна и раздразнителна и Рейт взе да се пита дали това дико не съдържа успокоителни вещества, щом като липсата му предизвиква подобна жажда.

През следващите няколко дена тя не продума нито думичка и странеше от Рейт, сякаш той бе виновен за мъченията й, което донякъде бе самата истина, макар и не в прекия смисъл. Ако не я бе отвлякъл така грубо със себе си, сега щеше да хрупка в столовата своето любимо дико. Постепенно обаче меланхолията й се разсея и тя отново стана приказлива, може би търсеше в него някаква увереност, внимание или — кой знае? — изпитваше влечение. Ала каквото и да си мислеше, никога досега Рейт не бе изпадал в толкова абсурдно положение.

А шлепът продължаваше да се носи в мрака, от една синя светлина към друга. Прекосиха цяла верига от подземни езера с надвиснали над тях сталактити, след това за един доста продължителен период — някъде около три дена — следваха скучен и прав бряг, отмерван единствено от сините индикатори. По-нататък навлязоха в нова поредица от галерии, където отново попаднаха на изоставени и безлюдни пристанища — острови от мъждива жълтеникава светлина. Пътешествието им наближаваше своя край — усещането за това витаеше из въздуха. Екипажът се движеше малко по-енергично и целенасочено, пътниците от кърмата се преместиха на носа. Когато за пореден път се върна от кухнята, Зап-210 съобщи:

— Съвсем близо сме до Базан-Гахай.

— И къде е това?

— Най-далечната точка на този район. Изминахме ужасно дълъг път. Но затова пък беше тихо и спокойно — добави тихо тя и Рейт сякаш долови съжаление в гласа й.

— Близо ли сме до повърхността?

— Това е търговска станция за стоки от Станговите острови и Хедайха.

Рейт зяпна от изненада.

— Нима сме толкова далеч на север?

— Да. Но и тук може да ни очакват жужма кастчай.

Рейт впери тревожен поглед в синята светлинка.

— Защо смяташ така?

— Не зная. Само си мисля.

А сините светлинки продължаваха да се сменят. Рейт се умори да ги брои и се унесе в сън. Когато се събуди, Зап-210 посочи напред.

— Базан-Гахай — обяви тя.

Рейт се изправи на крака. Пред тях се виждаше нарастващо сияние, върху повърхността на водата подскачаше верига от светлини. Тунелът се разширяваше с вълнуващо величие, шлепът се носеше право напред, неумолим като съдбата. Загърнатите в наметала силуети на носа се очертаваха отчетливо на яркия фон. Рейт почувства необяснима приповдигнатост на духа, загадъчна екзалтация. Едно започнало с опасности и страхове пътуване наближаваше своя край. Вече се различаваха стените на тунела — масивни подпори от грубо издялан камък, осветени от едната страна и тънещи в мрак от другата. Златистата светлина бе като сияеща мараня, зад нея насред спокойните води се издигаха гигантски бели скали. Зап-210 пристъпи като омагьосана към носа. Рейт я погледна и остана изненадан от това, което видя. Почти бе забравил как изглежда — бледото, прозрачно лице, деликатно изваяните очертания на челюстта, правият нос, белезникавите устни и всичко това съчетано в изражение, за което му бе трудно да намери най-подходящото име: печал, меланхолия, чувство за обреченост. Тя усети, че я гледа, и извърна очи към него. Рейт се питаше какво ли вижда.

Тунелът продължаваше да се разширява. Намираха се в самото начало на дълго и криволичещо езеро. Гледката бе неописуемо красива. Малки острови пронизваха отдолу повърхността — причудливи, наподобяващи колони скали, които стърчаха чак до високия таван. На около половин миля пред тях, под една надвиснала скала, бе построен пристан. Осветяваше го златиста светлина, която идваше от невидими отвори в стените.

Рейт бе занемял от вълнение.

— Слънчева светлина! — успя най-сетне да промълви. Шлепът се носеше право напред, към пристана.

Рейт шареше с поглед по стените на пещерата, опитвайки се да открие отворите.

— Тихо, ще те забележат — скастри го шепнешком Зап-210.

Рейт се отдръпна към чувалите, откъдето продължи да разглежда огромната пещера. Той посочи с ръка.

— Една пътека води към онзи отвор.

— Разбира се.

Рейт проследи криволичещата пътека покрай стената. Тръгваше само на половин миля от пристанището. На кея се виждаха тъмни фигури — пнуми или пнумеци, не можеше да прецени от това разстояние. Очевидно очакваха приближаването на кораба и присъствието им там отново пробуди страховете му.

Рейт се наведе от парапета и се огледа във всички посоки.

— След една-две минути ще минем покрай малък остров — съобщи той на Зап-210. — Най-добре там да напуснем шлепа. Не горя от желание да слизам на пристанището.

Зап-210 сви обречено рамене. Двамата се преместиха на десния борд. Островът, причудливо скално образувание от вплетени гранитни жили, беше съвсем близо. Рейт заговори:

— Спусни се безшумно във водата. Гледай да не риташ и да не пляскаш с ръце. Аз ще те задържа на повърхността.

Тя го изгледа с непроницаемо изражение, но направи каквото й каза. Вдигнал синята папка високо над водата, той я последва. Шлепът бързо се отдалечаваше към кея и онези, които го очакваха там.

— Хвани се за раменете ми — нареди Рейт. — И дръж глава над водата.

Почти веднага стъпиха на скалистото дъно и се изкатериха по него. Шлепът се изравни с пристана. Черните силуети се раздвижиха. Съдейки по походката им, бяха пнуми.

От другия край на острова двамата заплуваха към брега, придържайки се към сенките, за да не могат да ги забележат от пристана. Пътеката минаваше само на стотина стъпки над тях. Скоро след това излязоха на сушата. Рейт се огледа, сетне двамата се закатериха нагоре по стената, като се залавяха за издатини и цепнатини. Над водата се разнесе печален звук, наподобяващ сирена. Зап-210 замръзна.

— Какво беше това? — попита със сподавен глас Рейт.

— Не зная, никога досега не съм чувала нещо подобно в Пагас. Вероятно е някакъв сигнал или призив…

Те продължиха нагоре по хълма с прилепнали към телата мокри наметала и не след дълго излязоха на пътеката. Рейт се озърна в двете посоки, наоколо нямаше жива душа. Отворът към външния свят бе само на петдесетина стъпки от тях. Сирената прозвуча отново, все тъй тревожна и печална.

Задъхани, препъващи се, те хукнаха нагоре по пътеката. През отвора в скалата вече се виждаше златисто сивото слънце и черните, гонещи се по небето облаци. Рейт хвърли прощален поглед назад, но заслепен от ярката светлина и с насълзени очи, успя да различи само замъглени очертания. Подземният свят отново се превърна в абстрактно и далечно царство. Той улови Зап-210 и я изведе на открито. Тя пристъпваше бавно и плахо, като се озърташе на всички страни. Намираха се по средата на скалист хълм, от който се виждаше широка долина. В далечината се простираше равна сива повърхност — океанът.

Рейт погледна още веднъж назад, за да се увери, че не ги преследват, сетне заслиза надолу по хълма. Вдигнала изплашен поглед към слънцето, Зап-210 го последва. Рейт спря. Свали черната шапка и я метна към скалите. След това дръпна шапката на Зап-210 и въпреки протестите й, направи същото.

За Рейт спускането към долината под златисто кафявите лъчи на следобедното слънце бе еуфорично. Изпитваше опиянение, от доскорошната му апатия нямаше и следа, тялото му се изпълни с жизненост и сила, в душата му пламна нова надежда. Влечението му към Зап-210 се усили и придоби нови измерения. Какво странно и тъжно същество, мислеше си той, като я поглеждаше крадешком. Очевидно не се чувстваше никак добре под открито небе, очите й шареха във всички посоки и най-често се отправяха към далечния хоризонт на Първото море.

Скоро след това се спуснаха в долината. Кално поточе ромолеше между брегове, обрасли с червеникава тръстика. Наблизо растяха пътничета, чиито плодове представляваха неотменна част от диетата на всеки пътешественик на Тчай. Зап-210 изгледа скептично сиво-зеленикавите шушулки и не можа да разпознае в тях изсушените жълти таблетки, които се доставяха в Убежищата. Погълна ги с фаталистично примирение.

Рейт забеляза, че тя поглежда с копнеж назад към отвора, и я попита:

— Липсват ли ти Убежищата?

Зап-210 обмисли отговора си.

— Страхувам се. Тук могат да ни видят от всички посоки. Може би жужма кастчай ни гледат откъм отвора. Може да пратят нощни кучета по дирите ни.

Рейт също погледна към отвора — почти невидима сянка от мястото, където бяха приседнали. Не виждаше никакво движение, нито горе, нито където и да било в долината. Бяха съвсем сами. Всъщност нямаше как да го знае с абсолютна сигурност. Не беше изключено да ги следят от тайни скривалища, от тъмни сенки, с които се сливат черните наметала. Рейт сведе очи към Зап-210. Нямаше никакво съмнение, че ще откаже да се раздели с наметалото си. Той се надигна.

— Късно е вече, най-добре да потърсим някое селце на брега.

На две мили надолу по течението потокът прерасна в река, достатъчно широка, за да се обгради с мочурища. На отсрещния бряг имаше гъста гора от гигантски лиани, чиито стебла бяха наклонени под един и същи ъгъл. И друг път Рейт бе виждал такива горички, предполагаше, че това е някое свещено място на кхорайците — свирепо племе, обитаващо южните брегове на Първото море.

Всичко това го накара да се замисли. Една неочаквана среща с кхорайците щеше незабавно да потвърди опасенията на Зап-210 относно гаун и недружелюбните обичаи на обитателите на повърхността.

Поне засега наоколо не се виждаха никакви кхорайци. Двамата заобиколиха мочурището и се озоваха на равен и кален бряг, само на стотина метра от морето. Вдясно и вляво, но на голямо разстояние, скалисти носове навлизаха в морето. Някъде на югоизток, може би не много далече, бе разположен Карабас, където хората излизаха на лов за хризоспин, а дирдирите ловяха хора.

Рейт оглеждаше внимателно брега в отчаян опит да се ориентира за приблизителното им местонахождение. Зап-210 не сваляше мрачен поглед от морето и сигурно се питаше какво ли им готви бъдещето. На около половин миля южно от тях Рейт забеляза паянтов кей, който прехвърляше калния бряг и навлизаше във водата. В самия му край се поклащаха дузина малки рибарски лодки. Невисок хълм от другата страна на тресавището скриваше селцето, което вероятно бе разположено зад кея.

Кхорайците, макар и не необуздано враждебни, се придържаха към сложна система от ритуали и обичаи, чието нарушаване бе недопустимо. Невежеството на чужденците не беше достатъчно извинение, правилата важаха за всички без изключение. Ето защо срещата с тях или посещаването на селцето им щеше да е доста рисковано събитие.

— Не ми се ще да ходим при кхорайците — призна Рейт. Той се обърна и втренчи поглед в голите хълмове от другата страна. — Сивиш е доста далече на юг. Най-добре да тръгнем за нос Брейз. Стигнем ли там, бихме могли да се качим на някой кораб покрай западния бряг, макар че нямам представа откъде ще намерим пари.

Зап-210 го погледна изненадано.

— Искаш да дойда с теб?

Ето го обяснението за тъжния й вид, помисли си Рейт.

— Имаш ли други планове? — попита той.

Тя прехапа мрачно устни.

— Смятах, че ще предпочетеш да продължиш, сам от тук нататък.

— И да те оставя на произвола на съдбата? Едва ли ще се справиш.

Тя го разглеждаше насмешливо, питайки се за причината за тази негова загриженост.