Роджър Зелазни Дневна кръв

Разказите за вампири винаги са ме смущавали, защото те тръгват да хапят хората, които после също стават вампири и също тръгват да хапят хора, които после… Тук има геометрична прогресия и ако поспреш да се замислиш над това, скоро ще установиш, че не след дълго всички ще станем вампири и няма да остане кого да хапем. Освен това подобно положение ми изглежда гнило от екологична гледна точка. Останалите видове имат естествени врагове и други ограничителни фактори, които контролират прекаленото развитие на популацията. Ако всичко върви, както е прието по традиция, би трябвало да има и още нещо. Оттук е и моят скромен принос към канона на неумрелите…


Свих се в ъгъла на рухналия гараж зад разрушената църква. Влагата се просмукваше в коленете ми през джинсите, но знаех, че чакането ми е към края си. Няколко филизчета мъгла се надигнаха живописно от подгизналата земя и леко се полюляваха от предутринния ветрец. Колко холивудски от страна на времето…

Хвърлям поглед към просветляващото небе, като правилно отгатвам посоката на пристигането. След по-малко от минута ги видях да шляпат по обратния си път — един голям и тъмен и друг по-малък и блед. Както очаквах, влязоха в църквата през отвора в рухнала преди години част от покрива. Сподавих прозявка, щом погледнах часовника си. Сега ще седят и ще дремят още петнайсетина минути, докато слънцето излива сутринта от изток. Може и по-кратко, но да им дам малко свободно време. Още няма закъде да бързам.

Протегнах се и изпуках с кокалчетата си. Бих предпочел да съм си в леглото. Нощите са за спане, а не да се правиш на бавачка на два тъпи вампира.

Да, Върджиния, тук наистина има вампири. Но няма защо да се вълнуваш. Странното е, че никога няма да срещнеш някой от тях. Просто по тези места не са чак толкова много. Всъщност са на косъм да станат застрашен вид, което е напълно разбираемо, като се има предвид обичайната интелигентност, която съм срещал сред тях.

Да вземем например този младеж Бродски. Той живее — извинявай, пребивава — близо до градче с няколко хиляди жители. Би могъл да посещава различен човек всяка нощ години наред, като оставя снабдителите си (научавам, че това напоследък е използваното от тях понятие) само с леко възпалено гърло, слаба временна анемия и две — три драскотини на шията, които скоро ще бъдат забравени.

Ама не! Привързал се е към една местна красавица — Илейн Уилсън, бивша мажоретка. Все при нея се връща. Много скоро тя изпада в обичайната кома и вампирясва. Добре, знам, споменах, че наоколо няма много вампири, но лично на мен ми се струва, че светът би могъл да използва малко повече от тях. В случая с Бродски обаче не става дума за фактора пренаселеност, а само за глупост и лакомия. Никакъв истински финес, никакво планиране. Макар и да аплодирам привличането на нов член към неумрелите, доста съм ужасен от нехайните му методи по отношение на сериозните действия. Той оставя дири, които и всеки тук може да проследи; изхитрява се също да използва такова множество традиционни знаци и да оставя толкова много улики, че дори в тези модерни времена един разумен човек лесно ще разбере какво става.

Горкият стар Бродски — все още да живее в средновековието и да се държи така при бум на популацията им! Явно никога не му е минавало през ума да се замисли над математическата страна на нещата. Изцежда няколко души, към които е особено привързан, и те вампирясват. Ако те се чувстват и се държат по същия начин, ще излязат и ще завербуват още няколко от своите снабдители. И така нататък. Като онези писма, които нареждат на получателя да ги размножи и да ги изпрати на още няколко души. След известно време всеки ще е вампирясал и няма да останат никакви снабдители. И тогава какво? За щастие природата има начини да се справя с популационните взривове и на такова равнище. И все пак внезапен наплив на новобранци в тая епоха на масмедии може наистина да обърка подземната екосистема.

Стига философия. Време е да влезем вътре и да хванем бика за рогата.

Взех си найлоновата торба и излязох от сайванта. Тихо изругах, щом налетях на едно дърво и цял душ се изля отгоре ми. След това се отправих през полето и после — към страничната порта на старото здание. Тя се охраняваше от ръждясал катинар, който изтръгнах и захвърлих в далечното гробище.

Вътре кацнах на хлътналия парапет на галерията и отворих торбата си. Извадих скицника и молива, които си носех. Вътре се процеждаше светлина през счупения прозорец отзад. Падаше предимно върху боклук. Не особено вдъхновяваща гледка. Както и да е… Започнах да скицирам. Винаги е добре да имаш хоби, което може да служи за оправдание на странни деяния, за ледоразбивач…

Десет минути минаха, смятам. Най-много.

След още шест чух гласовете им. Не бяха особено шумни, но имам изключително остър слух. Бяха трима, както и предполагах.

Влязоха през страничната порта — крадешком, със скокове, непрекъснато се оглеждаха и не виждаха нищо. Отначало дори не ме забелязаха, докато творях изкуство там, където навремето детски гласове са изпълвали неделните утрини с нестройни молитви.

Бяха старият доктор Морган — няколко дървени кола стърчаха от торбата на гърба му (обзалагам се, че вътре имаше и чук — предполагам, Хипократовата клетва не важи за неумрелите: «първо, не вреди» и т.н.); отец О’Брайън, стиснал здраво като щит Библията и с разпятие в другата ръка, и младият Бен Келман (годеникът на Илейн) с лопата на рамо и торба, която излъхваше внезапната миризма на чесън.

Прокашлях се и те и тримата спряха, обърнаха се, блъснаха се един в друг.

— Здрасти, докторе — обадих се аз. — Здрасти, отче. Бен…

— Уейн! — възкликна докторът. — Какво правиш тук?

— Скицирам — отговорих. — Напоследък си падам по старите здания.

— Как ли пък не, дявол те взел! — каза Бен. — Извинявай, отче… Ти си хукнал след някоя история за проклетия ти вестник.

Поклатих глава.

— Не съм, истина говоря.

— Е, Гас никога няма да ти позволи да публикуваш нещо по тоя въпрос и ти добре го знаеш.

— Честна дума — казах аз. — Не съм дошъл да пиша за това. Но знам защо вие сте тук и сте прави — дори да го опиша, никога няма да го отпечатат. Наистина ли вярвате във вампири?

Докторът впери в мен твърд поглед.

— До неотдавна не вярвахме — отговори той. — Но, синко, ако беше видял това, което видяхме ние, и ти щеше да повярваш.

Наведох глава и затворих скицника си.

— Добре. Ще ви кажа. Тук съм, защото съм любопитен. Исках да видя всичко със собствените си очи, но не искам да ходя там сам. Вземете ме със себе си.

Те се спогледаха.

— Не знам… — промълви Бен.

— Няма да е гледка за гнусливи — каза ми докторът. Отец О’Брайън само кимна.

— Не знам дали трябва да идва още някой — добави Бен.

— Общо колко души знаят? — попитах аз.

— Всъщност само ние — обясни Бен. — Ние сме единствените, които наистина са го видели в действие.

— Един добър журналист винаги знае кога да държи устата си затворена — казах аз, — но той също е и много любопитно създание. Нека да дойда с вас.

Бен сви рамене, докторът кимна. След малко кимна и отец О’Брайън.

Върнах скицника и молива в торбата и слязох от галерията.

Последвах ги през църквата, отвън в тясното антре и нагоре към една отворена, провиснала врата. Докторът щракна джобно фенерче и зашари с него по разнебитено стълбище, което водеше надолу в тъмното. След това заслиза бавно. Отец О’Брайън го последва. Стъпалата скърцаха и сякаш се раздвижиха. Бен и аз изчакахме, докато те стигнат до долу. После Бен натъпка в сакото си пикантни храни от торбата и измъкна фенерче от джоба си. Включи го и пристъпи напред. Тръгнах веднага след него.

Спрях, щом стигнахме в подножието на стълбището. В лъчите на фенерчетата им видях два ковчега на дървени магарета и нещо на стената над по-големия.

— Отче, какво е това? — попитах аз.

Някой любезно насочи светлината към него.

— Прилича на стрък имел, привързан към фигурата на малка каменна сърна — отвърна той.

— Може би има нещо общо с черната магия — предположих аз.

Той се прекръсти, приближи се и го свали.

— Вероятно е така — той натроши имела и го захвърли в другия край на стаята, смачка фигурката на пода и изрита парчетата й във всички посоки. Усмихнах се и се придвижих напред.

— Хайде да отворим тия работи и да погледнем — каза докторът.

Помогнах им.

Когато ковчезите бяха отворени, не обърнах внимание на коментарите за бледността, запазеността и кървавите устни. Бродски изглеждаше така, както бе изглеждал винаги — тъмна коса, гъсти тъмни вежди, хлътнали челюсти, малко шкембенце. Момичето обаче беше прелестно. По-високо, отколкото си мислех, с почти синкав оттенък на кожата, шията му едва-едва пулсираше.

Отец О’Брайън отвори Библията и започна да чете, като държеше фенерчето над нея с трепереща ръка. Докторът сложи торбата си на пода и започна да рови вътре.

Бен се извърна настрани със сълзи на очи. Тогава протегнах ръка към него и тихо му счупих врата, докато другите бяха заети. Пуснах го на пода и пристъпих зад доктора.

— Какво…? — започна той и това беше последната му дума.

Отец О’Брайън спря да чете. Втренчи се в мен над Библията.

— Нима работиш за тях? — попита дрезгаво и хвърли поглед към ковчезите.

— Едва ли — отговорих, — но те ми трябват. Те са кръвта на живота ми.

— Не разбирам…

— Всичко е плячка на нещо друго и ние правим това, което трябва. Екология. Съжалявам, отче.

Използвах лопатата на Бен, за да ги погреба и тримата под земята в задната част заедно с чесъна, коловете и всичко останало. След това затворих ковчезите и ги изнесох горе.

Оглеждах се, докато прекосявах една нива и се връщах нагоре по пътя, за да взема пикапа. Беше още сравнително рано и наоколо нямаше никого.

Натоварих двамата отзад и ги покрих с брезент. На петдесетина километра оттук имаше друга полуразрушена църква, за която бях чувал.

По-късно, след като безпроблемно ги бях настанил в новите им квартири, написах бележка и я сложих в ръката на Бродски:

Драги Б.,

Нека това ти е за урок. Ще трябва да престанеш да постъпваш като Бела Лугоши. Нямаш неговата класа. Имаш късмет, че изобщо се събуди тази нощ. В бъдеще действай по-благоразумно, иначе ще те отстраня лично аз. В края на краищата не съм тук, за да ти слугувам.

Искрено твой: В.

П.П. Имелът и статуята на Сернунос вече не действат. Защо изведнъж си станал суеверен?

На тръгване си погледнах часовника. Беше единайсет и петнайсет. След малко спрях до номер 7–11 и използвах домофона.

— Здрасти, Кийла — казах, като чух гласа й. — Аз съм.

— Вердет — отвърна тя. — Доста се забави.

— Знам. Бях зает.

— С какво?

— Знаеш ли къде е старата апостолска църква встрани от шосе 6?

— Разбира се. Тя е и в моя резервен списък.

— Ела там в дванайсет и половина и ще ти разкажа всичко по време на обеда.


Загрузка...