Драй Сълвейджис

Не зная много за боговете; но мисля, че реката

е силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим,

търпелив донякъде, първоначално виждан като граница,

полезен, но и неблагонадежден като търговски превоз,

после — само проблем пред строителите на мостове.

Щом проблемът бъде разрешен, кафявият бог бива почти забравен

от обитателите на града — но все пак продължава

да съхранява годишните си времена и яростта си, разрушител, напомнящ

какво хората обичат да забравят. Непочитан и неомилостивяван с жертви

от поклонниците на машината, но чакащ, наблюдаващ и чакащ.

Неговият ритъм присъства в детската спалня,

в буйния айлант сред двора през април,

в аромата на грозде върху есенната маса

и във вечерния кръг на зимния уличен фенер.

Реката е в нас, морето е навсякъде около нас;

морето също е ръбът на земята, гранитът,

в който то продължава, плажовете, по които подмята

своите намеци за по-древни или други творения:

морската звезда, рака, гръбнака на кит;

локвите, в които задоволява любопитството ни

с по-нежни водорасли и актинии.

Нашите загуби ни подмята — разкъсаната мрежа,

натрошеното кошче за омари, счупеното гребло,

принадлежности на чуждоземни мъртъвци. Морето има много гласове,

много богове и много гласове.

Солта му е по дивата роза,

мъглата е в елата.

Воят на морето

и морското скимтене са различни гласове,

често дочувани заедно: стонът в платната,

заплахата и ласката на вълната, която се разбива във вода,

далечният плисък в гранитните зъби,

предупредителните вопли на приближаващия нос

са все гласове на морето, и поклащаната шамандура със сирената,

с лице все към къщи, и чайката:

а под гнета на мълчаливата мъгла

биеща камбана

отмерва времето — не нашето, — люляно бавно

от мъртвото вълнение, време

по-старо от времето на хронометрите, по-старо

от времето на неспокойните угрижени жени,

които лежат будни и пресмятат бъдещето,

опитват се да разплетат, развият, разгадаят

и да съшият минало и бъдеще,

между полунощ и зазоряване, когато миналото е измама само,

бъдещето няма бъдеще, преди утринната вахта,

когато времето спира, а времето е безкрайно;

и мъртвото вълнение, което е и е било от самото начало,

бие

камбаната.

Кога ще дойде край на този плач безмълвен,

тихото вехнене на есенното цвете —

то с капещи листа на място все остава;

кога ще свършат от крушения гредите,

молитвата на кост сред плаж, неумолимата

молитва във мига на страшно възвещение?

Не — няма край, а само диря и допълване:

пак ново следване на дните, часовете,

безчувствени, те всяко чувство овладяват,

години на живот сред мъртвото, разбитото —

сред туй, което бе за най-надеждно взимано

и бе презряно по това съображение.

Следва последно допълнение — напълно

сломена гордост, гняв за вехнещи разцвети,

към нищо вяра — за безверие минаваща,

в лодка, която сред морето е пробита,

тихо долавяне на неопровержимия

звън на камбаната за сетно възвещение.

Къде ще свършат те, рибарите, погълнати

от сивата мъгла в тила на ветровете?

Без океани време как да си представим

и океанско дъно с лодки непокрито?

Или пък бъдеще, което не е уязвимо,

щом, както миналото, има направление?

Ние ги виждаме — източват лодки пълни,

пътуват, теглят, а на изток бреговете

тъмнеят — плитки, неразядени, корави;

на док сушат платна, изкарват си парите;

-и не за пътешествие незаплатимо,

и не за улов, който е отвъд сравнения.

И няма, няма край на този плач безмълвен,

и винаги увяхва вехнещото цвете,

и болката се движи, ала все остава,

морето плиска със останките, гредите,

и костите се молят на Смъртта си — Бога. И остава

само трудно, едва изречимата

молитва за единствено Благовещение.

С годините започва да ти се струва,

че миналото има други свойства, то престава да бъде просто поредица —

или дори развитие: развитието е измама, предубеждение,

окуражавано от плоски представи за еволюция,

което в обичайното съзнание става средство за отхвърляне на миналото.

Миговете на щастие — но не усещането за благополучие,

за сбъдване, реализация, сигурност или привързаност,

или дори не за един приятен обед, а внезапното просветление —

преживявали сме го, но смисълът ни е убягвал,

а проникването в смисъла възстановява преживяното

в друга форма, отвъд всякакъв смисъл,

който бихме приписали на щастието. Вече казах,

че опитът на миналото, възкресен чрез смисъла,

не е опит само на един живот,

а на много поколения — без да забравяме

нещо, което може би е твърде неизразимо:

погледът назад, отвъд свидетелствата

на писмената история, полупогледът назад

през рамо, към първичния ужас.

И ние започваме да разбираме, че миговете на страдание

(независимо дали се дължат на неразбиране,

на мечти в неправилна посока или на страхове не от каквото трябва)

са също така непрестанни,

с непрестанност, присъща на времето. Ние приемаме това по-лесно

за страданието на другите, почти преживяно и от нас,

почти съизстрадано, отколкото за нашето страдание.

Защото нашето собствено минало е покрито с потоците на деянията,

а мъките на другите са абсолютно преживяване —

неизхабено от последвалото постоянно покаяние.

Хората с усмивка отминават: мъката остава.

Времето-разрушител е времето-пазител,

като реката със своя товар от мъртви негри, крави, клетки за пилета,

горчивата ябълка и захапката в ябълката.

И зъбатата скала в неуморимите води,

вълни я обливат, мъгли я покриват;

в ясни есенни дни тя е просто паметник,

в плавателно време е винаги знак

за определяне на курса; но в тъмния сезон

или във внезапната ярост тя е това, което винаги е била.

Понякога си мисля за това ли е говорил Кришна —

между другите неща, — или е просто начин да се каже същото:

че бъдещето е повехнала песен, Царска роза или лавандулова вейка

от носталгично съжаление за тях, които още не са тук да съжаляват,

затисната между жълтеещи листа на книга още неотваряна.

И пътят нагоре е пътят надолу, и пътят напред е пътят назад.

Не можеш да приемеш това без смущение, но то е сигурно —

това, че времето не е лечител: пациента вече го няма.

Когато влакът тръгва и се настаняват пътниците,

с плодове, списания и делови писма

(изпращачите им вече са напуснали перона),

лицата се отпускат от мъчението в облекчение,

в сънния ритъм на стотина часа.

На път, пътешественици! Не за да избягате от миналото

в друг живот или в някакво бъдеще,

вие не сте същите хора, които напуснаха оная гара

или които ще пристигнат на последната спирка,

сега, когато релсите теснеят, плъзгат се зад вас една към друга;

също на палуба на тътнещ презокеански кораб,

когато гледате как дирята се разширява бяла зад вас,

не трябва да мислите „свърши се миналото“

или „бъдещето е пред нас“.

След свечеряване, в платната и антените,

глас припява от шумящата мида на времето,

(но не за ухото и не на някакъв език):

„На път, вие, които мислите, че пътешествате;

вие не сте онези, зад които пристанището

се отдалечаваше, нито онези, които ще слязат на сушата.“

Тук, между по-близкия и по-далечния бряг,

когато времето се е оттеглило, гледайте към бъдещето

и към миналото с еднакво чувство.

В миг, който не е миг на действие или на бездействие,

това е, което можете да получите: „Сред каквато сфера на битието

съзнанието на човека е насочено изцяло

в часа на смъртта“2 — това е единственото действие

(а часът на смъртта е всеки миг),

и не мислете за плода на действието.3

На път!

„О, пътешественици! О, мореплаватели,

вие, стигналите до пристанище, и вие, чиито тела

ще изстрадат разпита и присъдата на морето

или на друго някакво събитие, това е истинската ви цел.“

Тъй и Кришна поучаваше Арджуна

на бойното поле.

Не на добър час,

а само на път, пътешественици.

Господарке, чието светилище е на носа на кораба,

моли се за всички, които плават, които

имат работа с риба, и тези,

които се занимават със законна търговия

и които ги превозват.

Повтори една молитва също

за всички жени, видели синовете си или съпрузите

да отплуват, без да се завръщат:

Figlia del tuo figlio4

Царице на небесата.

Също се моли за тях, които са били по кораби

и е свършило пътуването им сред пясъка, върху морските устни,

или в тъмното гърло, което не ще ги отхвърли,

яли другаде, където няма да ги стигне пак на морската камбана

непрестанният зов за молитва.

Общуването с Марс и разговарянето с духове,

разказите за живота на морското чудовище,

съставянето на хороскопи и гадаенето

по вътрешности на животни или кристал,

откриването на болести по подписа, оформянето

на биографии по гънките на дланта,

трагедии — по пръстите; извличането на поличби

чрез жребий или чаени листа, разбулването на неизбежното

чрез карти за игра, залъгването с пентаграми

или барбитурати, или дисекцирането

на повтарящия се образ до предсъзнателни страхове —

изучаването на утробата или гроба, или сънищата, всичко това са

обичайни забавления, опиати и статии по вестниците:

и винаги ще бъдат, някои от тях особено

когато има национални бедствия или затруднения

някъде — по бреговете на Азия или на Еджуеър Роуд.

Човешкото любопитство търси минало и бъдеще

и се придържа към това измерение. Но да се намери

пресечната точка на безвременното

с времето — това е работа за светеца.

И не всъщност работа, а по-скоро нещо дадено

и отнето — в пожизнена смърт от любов,

плам, жертвеност и себеотрицание.

За повечето от нас съществува само случайният

миг — мигът във времето и вън от времето,

пристъпът на безумие, когато си изгубен в сноп от слънце,

дивата мащерка невиждана, зимната светкавица

или водопадът, или музика, така дълбоко чута,

че изобщо не е чута, ала ти си тази музика,

докато музиката трае. Това са само намеци и догадки,

намеци, последвани от догадки; а останалото

е молитва, ритуал, дисциплина, мисъл и действие.

Намекът полуотгатнат, дарът полуосъзнат е Въплъщението.

Тук е невъзможният съюз

между сферите на битието.

Тук и минало, и бъдеще

са победени и примирени.

Иначе делата са движение

на нещо, което е движено —

без свой вътрешен източник,

тласкано от бесовски, демонски

сили. Правилното действие

е свобода от минало и бъдеще.

За повечето от нас това е

стремеж непостижим през живота.

И не сме победени само

защото не сме правили опити:

Ние, доволните накрая,

ако завръщането ни нахрани

(близо до тисовия5 корен)

живота на смислена почва.