Двадесет и пето пътешествие

Един от главните ракетни маршрути в съзвездието Голямата мечка свързва планетите Мутрия и Латрида. Той заобикаля каменистата планета Таирия, ползваща се сред пътешествениците с най-лоша слава, и то по вина на скалните блокове, които я обкръжават. Това място дава представа за първичния хаос и ужас; дискът на планетата едва прозира през каменните облаци, непрекъснато пронизвани от светкавици и разтърсвани от грохота на сблъскващите се каменни отломъци.

Преди няколко години пилотите, летящи по курса между Мутрия и Латрида, започнаха да разказват за някакви страховити твари, които изникват ненадейно от кълбящите се над Таирия вихрушки, нападат ракетите, като ги оплитат с дългите си пипала и се опитват да ги отвлекат в мрачните си леговища. На първо време всичко се разминаваше с уплахата на пътниците. Но не след дълго се разнесе вест, че тези твари нападнали един пътешественик, когато той се разхождал със скафандър по повърхността на ракетата си, за да се пораздвижи след вкусния обяд. В тази история има доста преувеличения, тъй като споменатият пътешественик, когото аз добре познавам, просто залял скафандъра си с чая и го провесил през люка да съхне, а в този миг долетели странни гърчещи се същества и го отмъкнали.

В крайна сметка слуховете така възбудиха духовете на близките планети, че специална експедиция отиде да изследва околностите на Таирия. Някои от членовете на експедицията твърдяха, че уж видели под облаците на Таирия подобни на змии или октоподи създания, обаче техните наблюдения не бяха потвърдени и след месец експедицията, на която не достигна смелост да се спусне в мрачните райони на силициевите облаци на Таирия, се завърна на Латрида. После бяха организирани и други експедиции, но нито една от тях не беше успешна.

Накрая смелият Ас Мурбрас, прочутият звезден трапер, лично се насочи към Таирия на лов за загадъчните страшилища, придружен от две кучета със скафандри. След пет дни той се завърна сам, съвсем изнемощял. Разказваше как близо до Таирия от каменния облак изневиделица изскочили безброй чудовища, които оплели с пипалата си кучетата и самия него; храбрият ловец извадил ножа си и нанасяйки удари наляво и надясно, успял да се освободи от смъртоносните обятия, без да може да помогне за съжаление на кучетата. Следите от сблъсъка личаха по скафандъра на Мурбрас и отвън, и отвътре, а на няколко места по него бяха полепнали някакви зелени парцалчета, нещо като влакнести стебла. Колегиум учени ги изследва добросъвестно и заключи, че това са късчета от познатия много добре на Земята организъм Solanum tuberosum, многосеменното грудкоплодно растение, което испанците бяха пренесли от Америка в Европа през XVI век. Тази информация беше достатъчна, за да възбуди духовете, а когато някой преведе научните заключения на езика на простосмъртните и се оказа, че по скафандъра на Мурбрас има парченца от картофени стебла, стана нещо неописуемо.

Обвинен, че четири часа се е сражавал с картофи, засегнат до дън душа от това подозрение, храбрият звезден трапер поиска от колегиума да опровергае тази гнусна клевета, но учените заявиха, че не могат да оттеглят дори една-едничка дума. Атмосферата се нагорещи. Бяха създадени партии на картофиобите и картофилите; те обхванаха най-напред Малката, а после и Голямата мечка. Противниците си разменяха най-тежки оскърбления. Но всичко това беше нищо в сравнение с последвалите събития, когато в спора се включиха философите. От Англия, Франция, Австралия, Канада и САЩ пристигнаха най-изтъкнатите теоретици на човешкото познание и представители на чистия разум, а резултатите от тяхната дейност бяха просто изумителни.

Физикалистите изследваха всестранно проблема и заявиха, че когато двете тела А и Б се движат, еднакво вярно е да се каже, че А се движи спрямо Б или че Б се движи спрямо А. Понеже движението е относително, с еднакво основание може да се твърди, че човекът се движи спрямо картофа или че картофът се движи спрямо човека. Следователно въпросът, дали картофите могат да се движат, е безсмислен, а целият проблем — имагинерен, тоест изобщо не съществува.

Семантиците заявиха, че всичко зависи от начина, по който разбираме думите „картоф“, „е“ и „подвижен“. Тъй като тук ключът е оперативната връзка „е“, именно тя трябва да се изследва задълбочено. След което те пристъпиха към разработване на Енциклопедия на космическата семасиология, като посветиха първите четири тома на разшифроване на оперативното значение на думата „е“.

Неопозитивистите заявиха, че ние разполагаме непосредствено не с картофени стебла, а със стебла на сетивните възприятия — след което създадоха логични символи, означаващи „стебло, на възприятие“ и „стебло на картоф“, съставиха само от алгебрични знаци специални системи уравнения и изписаха цели морета мастило, за да стигнат до математически точния и изключващ всякакви съмнения резултат, че 0=0.

Томистите заявиха, че бог е създал природните закони, за да има възможност да прави чудеса, защото чудото е нарушение,на природния закон, а там, където няма закони, няма какво да се нарушава. В разглеждания случай картофите се движат, щом такава е волята на Всевишния, но не се знае дали това не са фокуси на проклетите материалисти, които се опитват да дискредитират църквата; следователно трябва да се изчака решението на Ватиканската курия.

Неокантианците заявиха, че предметите са продукт на духа, а не — познаваеми обекти; ако разумът създаде идеята за подвижен картоф; то подвижният картоф ще съществува реално. Същевременно това е само първото впечатление, понеже духът е толкова непознаваем, колкото са непознаваеми и неговите творения; затова и тук нищо не се знае.

Холисто-плуралисто-бифейвиористо-физикалистите заявиха, че, както е известно от физиката, закономерностите в природата се подчиняват само на статистически закони. Така както не е възможно с абсолютна точност да се предвиди траекторията на един-единствен електрон, също така не може да се предвиди със сигурност какво ще бъде поведението на един-единствен картоф. Досегашните наблюдения ни учат, че човекът е изкопавал и подритвал картофи милион пъти, обаче не е изключено ролите да се разменят и сега картофът да подритне човека.

Самотният мислител от школата на Ръсел и Райхенбах, професор Урлипан, подложи на унищожителна критика всички тези изводи. Той заяви, че човекът няма сетивни възприятия — нали никой не забелязва сетивните възприятия на масата, а само масата; но понеже, от друга страна, се знае, че за външния свят не ни е известно нищо, то не съществуват нито външни явления, нито сетивни възприятия. „Няма нищо — заяви професор Урлипан. — А ако някой е на друго мнение, греши.“ Следователно за картофите не можеше да се каже нищо, но поради съвършено различни причини от тези, които посочваха неокантианците.

Докато Урлипан работеше неуморно, без да напуска жилището си, пред което го очакваха картофобите с изгнили картофи, тъй като страстите се бяха разгорещили до невъзможност, на сцената се появи или, поточно казано — на Латрида кацна професор Тарантога. Без да обръща внимание на безплодните диспути, той реши, както се полага на учен най-чиста проба, да изследва тайната sine ira et studio1. Първата му работа беше да посети най-близките до Таирия планети, където разпита местните жители. Така той научи, че загадъчните твари са известни под имената: компири, компари, барабои, барабоеци, картофели, патаци, патати, картошки, компареци. Тази информация даваше основания за задълбочени размисли, понеже, ако се съди по речниците, тези наименования са до едно синоними на обикновения картоф.

Тарантога вървеше към ядрото на загадката с достойна за възхищение упоритост и неуморна страст. Трябваха му пет години, за да създаде своята обясняваща всичко теория.

Някога, много отдавна, в околностите на Таирия се блъснал в метеорен риф кораб, натоварен с картофи за заселниците на Латрида. Корпусът му бил пробит и целият товар се изсипал. Свалили кораба от рифа и го довлекли на Латрида на буксир със спасителни ракети, а случката била забравена. Междувременно падналите на Таирия картофи покълнали и започнали буйно да растат. Обаче условията на съществуване били невъобразимо тежки: от небесните висини току падал каменен дъжд, смазвал младите стебълца, а понякога дори убивал цели семейства. Затова оцелявали само най-съобразителните растения, които съумявали да се пригодят и настанят на безопасно място. Получената чрез тази селекция раса съобразителни картофи се развивала все по-буйно. След редица поколения на тях им омръзнал заседналият начин на живот, картофите сами се изкопали и преминали към скитническо съществуване. В същото време загубили своята кротост и пасивност, тъй характерни за земните картофи, опитомени чрез грижливото отношение на хората. Те подивявали все повече и повече, докато станали хищници. Когато планетата станала тясна за всички, настъпила нова криза; разкъсвано от стремеж за изява, младото поколение картофи мечтаело да извърши необикновени и съвършено неприсъщи на растенията дела. Обръщайки поглед към небето, младите съзрели летящите каменни блокове и решили да се заселят на тях.

Ще стигнем много далече, ако трябва да изложа тук цялата теория на професор Тарантога, проследяваща как картофите се научили най-напред да летят, като размахвали листа, а после започнали да се издигат над атмосферата на Таирия, за да отседнат накрая на обикалящите около планетата скални отломъци. Във всеки случай помогнало им и това, че благодарение на растителната обмяна на веществата можели да преживяват продължително време без кислород, само с почерпаната от слънчевите лъчи жизнена енергия. Докато не се главозамаяли и не започнали да нападат ракетите, които прелитали около планетата.

На мястото на Тарантога всеки изследовател би публикувал тази забележителна хипотеза и би останал да лежи на лаврите си. Обаче професорът реши да не спира, докато не залови поне един хищен картоф.

И така след теоретичното разрешение дойде ред на практическата задача, не по-малко трудна за изпълнение. Знаеше се, че картофите дебнат в пукнатините на големите камъни. Да се спуснеш по следите им в подвижния лабиринт на устремно носещите се скали, би било равно на самоубийство. От друга страна, Тарантога не искаше да застрелва картофа — целта му бе да го залови жив и здрав. Известно време кроеше планове за лов с хайка, но после отхвърли тази идея като не най-успешна и се спря на хрумване, съвършено оригинално, което после прослави широко името му. Реши да лови картофите с примамка. За тази цел купи в магазина за учебни принадлежности на Латрида най-големия глобус, с който разполагаха — едно красиво лакирано кълбо с диаметър шест метра. Достави си и известно количество мед, обущарско лепило и рибено масло, смеси ги добре в равни части покри равномерно повърхността на глобуса с получената смес. След това го привърза с дълго въже за ракетата си и полетя към Таирия. Приближил на достатъчно разстояние, професорът се скри зад ръба на най-близката мъглявина и изхвърли въжето с примамката. Планът се основаваше на изключителното любопитство на картофите. Не мина и час и леко потрепване на въжето подсказа за нечие приближаване. Тарантога надникна предпазливо и видя как няколко картофа се насочват към глобуса, размахвайки стебла и разтърсвайки грудките си: очевидно го бяха взели за някаква неизвестна планета. Бързо набраха смелост, кацнаха върху него и се залепиха за повърхността му. Професорът тутакси издърпа въжето, привърза го към опашката на ракетата и полетя към Латрида.

Как да опиша ентусиазма, с който беше посрещнат храбрият и изобретателен изследовател? Поставиха заловените екземпляри заедно с глобуса в клетка и така ги показваха на публични места. Обхванати от ярост и паника, картофите размахваха стебла, тропаха с корени — разбира се, безполезно.

На другия ден при Тарантога пристигна колегиумът учени, за да му връчи почетен диплом и големия медал за заслуги, обаче професорът вече го нямаше. Той си бе свършил работата. И се бе оттеглил в неизвестна посока.

Добре знаех какво го беше накарало да замине така внезапно. Тарантога бързаше, понеже след девет дни имаше уговорена среща с мен на Церулея. От своя страна по същото време аз се носех стремително към мястото на срещата от противоположната страна на Млечния път. С професора възнамерявахме да потеглим заедно към още неизследвания ръкав на Галактиката, разположен зад тъмната мъглявина в Орион. Не се познавахме лично с него; в стремежа си да се покажа като човек точен и държащ на думата си, изстисквах от двигателя максимална мощност. За съжаление, както често става, когато особено държим да не закъснеем, и този път едно непредвидено произшествие ми попречи. Някакво дребничко метеорче проби резервоара ми за гориво и заседна в ауспуха на двигателя, запушвайки го напълно. Без да му мисля много, облякох скафандъра, грабнах едно силно електрическо фенерче и необходимите инструменти и излязох от кабината. Докато изваждах метеора с клещите, без да искам, изпуснах фенерчето, а то мигновено отхвърча надалече и се понесе самостоятелно в Космоса. Запуших дупката на резервоара и се върнах в кабината. Бях изразходвал вече почти целия си запас от гориво, не можеше и дума да става за преследване на фенерчето, но до Процития, най-близката планета, все пак успях да долетя.

Процитите са разумни същества. Много приличат на нас; единствената (несъществена впрочем) разлика е, че краката им стигат само до коленете, а под тях се намират колела — не изкуствени, а неделима част от тялото им. Движат се доста бързо и просто е приятно да ги гледаш — все едно че са циркови артисти на велосипед с едно колело. Имат развита наука, особено ги увлича астрономията. Изследването на звездите е толкова широко разпространено, че никой минувач, бил той стар или млад, не се разделя никога с подръчния си телескоп. Там най-популярни са слънчевите часовници и да извадиш от джоба си на обществено място своя механичен часовник, се смята на тази планета за неморална постъпка. Спомням си, като бях за първи път там, присъствувах на банкет в чест на стария Маратилитец, техният прочут астроном. От дума на дума стигнахме до някакъв астрономически проблем. Професорът ми възразяваше, дискусията ставаше все по-остра, старецът ме изпепеляваше с поглед и май малко оставаше да избухне. Ненадейно той скочи и изхвръкна от залата. Върна се след пет минути. Седна до мен кротък, усмихнат, спокоен като ангелче. Бях заинтригуван и по-късно попитах един процит на какво се дължеше тази чудодейна промяна е настроението на професора. Той ми обясни:

— Как така ти не знаеш ли? Професорът е използвал беснилнята.

— Какво е това?

— Специално съоръжение, чието наименование произхожда от думата „беснея“. Когато индивидът е сърдит или ядосан някому, той влиза в една неголяма кабина, тапицирана с корк, и там излива на воля чувствата си.

При сегашното си кацане на Процития още от въздуха видях по улиците тълпи; разнасяха се радостни викове, някои процити размахваха разноцветни лампиони. Оставих на механиците от летището да наглеждат моята ракета и се отправих към града. Там научих, че жителите му празнуват откриването на нова звезда, появила се на небосвода миналата нощ. Нещо ме накара да се позамисля, а когато Маратилитец ме поздрави най-сърдечно и ме покани да погледна през мощния му рефрактометър, стигаше ми да допра око до обектива, за да разбера коя беше мнимата звезда — моето носещо се из Космоса фенерче. Вместо да кажа на процитите истината, реших, донякъде лекомислено, да се позабавлявам в ролята на по-добър астроном от тях. Пресметнах набързо наум за колко време ще стигне батерията на фенерчето и обявих на събралите се, че новата звезда ще свети ярко още шест часа, а после ще смени последователно цвета си на жълт и червен, след което ще угасне завинаги. Никой не повярва на предсказанието ми, а Маратилитец с присъщата му избухливост заяви, че ако аз се окажа прав, той е готов да изяде собствената си брада.

Блясъкът на звездата започна да отслабва в предвиденото от мен време. Вечерта отидох в обсерваторията, където сварих група загрижени асистенти. Те ми обясниха, че гордостта на Маратилитец е дълбоко засегната и той се е затворил в кабинета си, за да изпълни така прибързано даденото обещание. Разтревожих се да не би това да навреди на здравето му и се опитах да му поговоря през вратата; напразни усилия. Сложих ухо до ключалката — чуваха се звуци, които потвърждаваха думите на асистентите. Напълно объркан, написах писмо, в което му обясних всичко, и го връчих на асистентите с молба да го предадат на професора непосредствено след като отлетя от планетата, и с все сили хукнах към летището. Принуден бях да постъпя така — нищо не ми гарантираше, че професорът ще успее да използва беснилнята преди разговора си с мен.

Напуснах Процития в един часа през нощта така прибързано, че съвсем забравих за горивото. На някакви си милион километра от планетата резервоарът се изпразни и изпаднах в положението на космически корабокрушенец, чийто кораб се рее безпомощно в безвъздушното пространство. Оставаха само три дни до срещата ми с Тарантога.

През прозореца виждах великолепно Церулея, сияеща едва на триста милиона километра, но можех само да я гледам с безсилна ярост. Ето как понякога незначителните поводи довеждат до сериозни последствия!

Някъде след около час видях пред себе си бавно нарастваща планета; корабът се поддаде пасивно на нейното привличане, после полетя надолу все по-бързо и най-накрая се понесе като падащ камък. Реших да приема нещата откъм добрата им страна и седнах зад управлението. Планетата беше доста малка, с пустинна повърхност, но изглеждаше уютна. Открих оазиси с вулканично отопление и течаща вода. Вулканите бяха много а кратерите им непрекъснато изригваха огън и стълбове дим. Летях вече в атмосферата и маневрирах, доколкото можех, но така само отдалечавах мига на неизбежното падане. И както си прелитах над групичка вулкани, ме осени нова мисъл; светкавично я прецених, след което взех отчаяно решение — насочих носа на ракетата право надолу в зеещата челюст на най-големия вулкан. В последния миг, когато без малко щеше да ме погълне разжарената му паст, обърнах с ловка маневра ракетата с носа нагоре и така се потопих в бездънната клокочеща лава.

Рискът беше голям, но нямах друг избор. Разчитах на това, че вулканът ще реагира с внезапно избухване на резкия удар, който му нанесе ракетата. Не се излъгах. Последва такъв грохот, та чак стените затрещяха, и аз излетях в небето сред дълъг цели мили стълб от огън, лава, пепел и дим. Насочих ракетата на курс право към Церулея — резултатът беше великолепен!

Достигнах планетата след три дни, като закъснях за срещата само с двайсет минути. Обаче не заварих Тарантога — той беше отлетял. Чакаше ме писмо „до поискване“.

Заредих с гориво и призори стартирах. Пътят ми отне само една седмица, а като навлязох в непознатите области, нямах проблеми с откриването на интересуващите ме звезди. Следвайки точно указанията на професора, рано сутринта на осмия ден съзрях планетата, за която ми беше писал. Масивното кълбо беше покрито с пухкав зелен килим — гигантски тропически джунгли. Малко се постъписах пред този пейзаж, нямаше да бъде лесно да открия тук Тарантога, но разчитах на неговата изобретателност. Носех се право към планетата и в единайсет преди обяд забелязах на северното и полукълбо някакви неясни очертания. Сърцето ми замря.

Винаги съм говорил на младите, неопитни астронавти: „Не вярвайте на бабините деветини, дето уж някой се доближил до планетата и прочел името й; това са си най-обикновени космически анекдоти.“ Само че този път целият ми досегашен опит ми изневери: на фона на зелените борови гори ясно се четеше:

Буквите бяха с километрични размери, иначе в никакъв случай не бих ги забелязал. Разкъсван от изненада и любопитство, снижих полета, за да разбера как професорът е изписал това огромно съобщение. Оказа се, че очертанията на буквите са всъщност просеки от повалени и натрошени дървета, открояващи се отчетливо от незасегнатите гори наоколо.

Без да съм разрешил загадката, аз се понесох съгласно инструкциите към следващата населена и цивилизована планета. Привечер кацнах. Напразно разпитвах за Тарантога на космодрума. И този път вместо него ме очакваше писмо.

Взех оставения за мен пакет, наредих да го отнесат в хотела, а аз тръгнах към града. Изглеждаше доста интересен. Тази планета се върти около оста си с такава скорост, че денонощията се сменят през един час. В резултат възниква центробежна сила, от която свободно висящият отвес не е перпендикулярен на повърхността, както е на Земята, а образува с нея ъгъл 45° градуса. Всички къщи, кули, стени изобщо всички сгради, са наклонени спрямо повърхността на терена под ъгъл 45 градуса, което за погледа на човека е твърде странно. Къщите от едната страна на улицата като че ли лягат „по гръб“, а онези от другата страна, напротив, се навеждат и висят над уличното платно. За да не падат, жителите на планетата имат вследствие на естественото приспособяване един по-къс и един по-дълъг крак, а на човека се налага да подгъва непрекъснато единия си крак което след време става и досадно, и уморително. Вървях толкова бавно, че стигнах до концертната зала, когато вече затваряха вратите. Побързах да си купя билет и влязох тичешком.

Едва що седнах и диригентът почука с палката си. Настъпи тишина. Членовете на оркестъра замърдаха енергично, свирейки на непознати за мен инструменти — приличаха на туба с надупчена фуния като лейка; диригентът ту вдигаше емоционално предните си крайници, ту ги разперваше, сякаш даваше знак да се свири „пиано“. Но аз все повече се смайвах, понеже не чувах и най-слаб звук. Дискретно поглеждах наоколо — по лицата на съседите ми беше изписан екстаз; все по-объркан и обезпокоен, скришом се опитах да си отпуша ушите. Без ефект. Реших, че съм си загубил слуха, и лекичко чукнах нокът о нокът, но този звук чух ясно. И така, просто без да знам какво да си мисля, стъписан от проявите на всеобщо естетическо задоволство, изчаках края на творбата. Разнесоха се бурни аплодисменти. Диригентът се поклони и пак почука с палката; музикантите пристъпиха към следващата част на симфонията. Всички около мен бяха във възторг; мнозина подсмърчаха шумно — вероятно от силно вълнение. Настъпи и бурният финал, за който можех да съдя само по резките движения на диригента и едрите капки пот, стичащи се по лицата на музикантите. Пак избухнаха аплодисменти. Съседът ми сподели с мен възхищението си от симфонията и изпълнителите. Смънках нещо в отговор и окончателно объркан, се измъкнах на улицата.

Бях се отдалечил на петнайсетина крачки, когато нещо ме накара да погледна към фасадата на сградата. И тя като другите беше наклонена под остър ъгъл към улицата; на фронтона се виждаше голям надпис: „Градска олфактория“, а по-долу бяха разлепени афишите за концерта. На тях прочетох:

Ядосах се, изругах, обърнах се и побързах да се прибера в хотела. Не винях Тарантога, дето не успях да получа естетическа наслада — откъде можеше да знае той за хремата, която хванах на Сателина и която ме мъчеше до днес.

Като компенсация за разочарованието веднага разопаковах пакета. В него намерих звуков киноапарат, една ролка с филм и писмо със следното съдържание:

Дотолкова изгарях от любопитство, че щом прочетох писмото, поставих филма в апарата, закачих на вратата чаршафа от леглото, угасих светлината и включих прожекционния апарат. На импровизирания екран затрептяха разноцветни петна, разнесоха се хрипкави звуци и сякаш пукане на цепеници в огнище, след което образът се фокусира.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Повърхността на океана се вълнуваше, тук-таме по нея пробягваха леки сини пламъчета. Огнените облаци посивяваха, мракът ставаше все по-гъст. Появиха се първите бледи звезди. Уморен от работата си през деня, младият Кралош излезе от своя тшпион, за да се наслади на вечерната си разходка. Не бързаше за никъде, движеше ритмично скриплете си и с наслада вдишваше свежите, ароматни кълба горещ амоняк. Наближи някой, почти невидим в гъстеещия мрак. Кралош напрегна смъх, но позна своя приятел едва когато той застана до него.

— Каква чудесна вечер, нали? — каза Кралош. Приятелят му пристъпи от ходун на ходун, подаде се наполовина от огъня и отвърна:

— Да, наистина. Знаеш ли, реколтата от нишадър тази година е просто невероятна!

— О, да, добивите се очертават особено перспективни.

Кралош се залюля лениво, обърна се по корем и облещи всичките си зренки в звездите над тях. След миг започна:

— Знаеш ли, скъпи мой, колкото пъти се заглеждам в нощното небе, ей така, както сега, винаги ме обзема увереността, че там далече, далече, има други светове, подобни на нашия, и че там също живеят разумни същества…

— Кой говори тук за разума? — разнесе се досами приятелите.

Двамата младежи обърнаха гръб към мястото, откъдето се чу гласът, за да познаят кой идва. Видяха чворестата, но все още яка фигура на Фламент. Достопочтеният учен се приближи с величествена походка, а бъдещото му потомство, досущ като гроздове, вече набъбваше и пускаше първите кълнове на мощните му рамене.

— Аз… аз говорех за разумните същества, населяващи другите светове… — почтително вдигна тлусти в знак на приветствие Кралош.

— Значи така, Кралош говори за разумни същества от други светове? — започна ученият. — Я го вижте! От други светове!!! Ах, този Кралош, този Кралош! Какви ги измисляш, младежо? Фантазии, фантазии, а? Разбира се… похвално е… в прекрасна вечер като тази… може… Но май доста захладня, не мислите ли?

— Не — в един глас се обадиха младежите.

— Да, да, естествено, младият огън си е друго нещо. А все пак сега е само осемстотин и шейсет градуса; трябваше да си взема наметката с двойна лава. Какво да се прави, старост — нерадост. Значи ти твърдиш — обърна се той заднишком към Кралош, — че на другите светове има разумни същества? И какви са тези същества според теб?

— Какви са, не се знае точно — предпазливо проговори младежът. — Аз мисля, че са различни. Дори на по-хладните планети биха могли да възникнат живи същества от веществото, наречено белтък.

— От кого си чул това? — ядосано викна Фламент.

— От Имплоз. Онзи млад студент по биохимия, който…

— По-точно казано — онзи млад глупак! — възкликна още по-рязко Фламент. — Живот от белтък?! Живи същества от белтък? Не те ли е срам да дрънкаш такива глупости пред своя учител?! Ето плодовете на невежеството и арогантността, които така застрашително се ширят днес! Ти знаеш ли какво би трябвало да се направи с твоя Имплоз? Да го напръскат с вода, ето какво!

Приятелят на Кралош си позволи да се намеси плахо:

— Но, почтени Фламент, защо искаш да накажеш Имплоз толкова сурово? И не можеш ли ти да ни кажеш как може би изглеждат съществата на другите планети? Защо например те да не притежават вертикално тяло и да не се придвижват на така наречените крака?

— Кой ти е казал това?

Уплашен, Кралош мълчеше.

— Имплоз… — прошепна приятелят му.

— Ама оставете ме най-сетне на мира с вашия Имплоз и неговите фантасмагории! — избухна ученият. — Крака! Само това липсваше! Сякаш още преди двайсет и пет Пламъка аз не доказах математически, че всяко двуного същество, поставено изправено, тутакси ще се преобърне! Изготвих дори съответния модел и чертежи, но какво ли знаете вие за тези неща, мързеливци? Как изглеждат разумните същества от другите светове ли? Няма да ти кажа, помисли сам, научи се да разсъждаваш. Първо, те трябва да имат органи за усвояване на амоняка, не съм ли прав? Кое устройство ще върши това по-добре от скриплете? Освен това нали трябва да се движат в умерено гъста и умерено топла среда — като нашата? Трябва или не? А, виждаш ли? Могат ли да вършат това другояче освен с ходуни? Аналогично ще се формират и сетивните им органи — зренки, лусхини и клуствици. Те трябва да приличат на нас, петорняците, и по строежа на тялото, и по начина на живот изобщо. Известно е, че петорката е основна клетка на нашия семеен живот — я се опитай да пофантазираш, развихри въображението си колкото искаш… Гарантирам ти пълен неуспех! Сами знаете, че за да се създаде семейство, е необходимо да се свържат Дада, Гага, Мама, Фафа и Хаха. Напразни са всички взаимни симпатии, напразни са плановете и мечтите, ако отсъствува дори само представителят на един от петте пола — за съжаление и това се случва понякога в живота, такава ситуация наричаме драма на четиримата или нещастна любов… Да, както виждаш, ако разсъждаваме непредубедено, опирайки се само на строго научните факти, ако използуваме прецизен логически апарат, ако мислим трезво и обективно, стигаме до неопровержимия извод, че всяко разумно същество трябва да прилича на петорянците… Да. Е, младежи, надявам се, че ви убедих?