Робърт ХайнлайнДвойна звезда

На Хенри

и Кетрин Катнър

1

Когато някой влезе в заведение облечен като селяндур, а се държи сякаш е собственикът, значи е космонавт.

Това е логически неизбежно. Професията му го кара да се чувства като шеф на цялото творение; стъпи ли на земя, си мисли, че прави благотворително посещение сред селянията. Що се отнася до лишените от елегантност дрехи, трудно можеш да очакваш от мъж, който прекарва в униформа девет десети от времето си, да знае как трябва да се носи. За пишман шивачите, които гъмжат около всеки космодрум и продават „наземни одеяния“, той е мухльо, жертва.

Ясно ми беше, че това едрококалесто приятелче се е облякло при Омар Палаткаджията — като почнем с туй, че подплатените му рамене бяха прекалено големи, а шортите скроени така, че щом седна, полазиха нагоре по косматите му бедра, и свършим с набраната шемизетка, която може би щеше да стои добре на някоя крава.

Аз обаче запазих мнението си за себе си и с последния си половин империал му купих едно питие. Прецених, че като се вземе предвид как космонавтите се отнасят към парите, мога да го смятам за капиталовложение.

— Жежки сопла! — рекох, щом докоснахме чаши. Той ми хвърли бърз поглед.

Това бе първата ми грешка в моето вземане-даване с Дак Броудбент. Вместо да отвърне „Чист космос!“ или „Добро кацане!“, както му се полагаше, той ме изгледа от главата до петите и меко каза:

— Хубав тост, само дето си сбъркал човека. Никога не съм летял.

Това също бе подходящ момент да си затворя устата. В бара на „Каса Маняна“ рядко идват космонавти; хотелът не е от ония, които им допадат, а е и на доста мили от космодрума. Когато някой се напъха в земни дрехи, издири някое тъмно ъгълче в бара и възразява да го наричат космонавт, това си е негова работа. Аз самият избрах туй местенце, за да мога да виждам, без да ме виждат — по него време дължах малко пари тук-там, не кой знае колко, но достатъчно да се чувствам неудобно. Би трябвало да приема, че и той си има лични причини, и да ги уважа.

Само че гласовите ми струни си живееха свой собствен живот — свободен и независим.

— Не ми ги разправяй, спътниче — отговорих. — Ако ти си земен плъх, аз съм кметът на Тихо сити.1 Мога да се обзаложа, че си изпил повече пиене на Марс — добавих, като забелязах колко предпазливо вдига чашата си — издайнически жест, че е привикнал към ниска гравитация, — отколкото въобще някога си изпил на Земята.

— По-тихо приказвай! — отряза ме той, без да помръдне устни. — Откъде си толкова сигурен, че съм voyageur?2 Ти не ме познаваш.

— Извинявай — рекох. — Можеш да бъдеш каквото си искаш. Само че аз имам очи. Щом влезе и се издаде.

Той измърмори нещо под нос.

— Как?

— Не се тревожи. Съмнявам се дали някой друг го е забелязал. Просто аз виждам неща, които другите хора не виждат — и му подадох моята картичка едва ли не крадешком. Има само един Лоренцо Смайд — този от едноличната акционерна компания. Да, аз съм „Великият Лоренцо“ — стерео, записи, драматични пиеси — „Изключителен мим и мимикриращ артист“.

Той прочете картичката ми и я пъхна в джоба на ръкава си, което ме раздразни; тези картички ми бяха стрували доста пари — истинска имитация на ръчна гравюра.

— Ясно ми е какво искаш да кажеш — рече той тихо, — но какво не е наред в държането ми?

— Ще ти покажа — отвърнах. — Ще ида до вратата като някой земен плъх, а ще се върна така, както вървиш ти. Гледай — и го направих, като на връщане леко преувеличих походката му, за да може да улови разликата с нетренираните си очи — стъпалата се плъзгат леко над пода, сякаш отдолу са палубните плочи, тежестта — изнесена напред и балансирана от хълбоците, ръцете — леко напред и встрани от тялото, готови да сграбчат най-близкия предмет.

Има още дузина други детайли, които не могат да бъдат описани с думи; работата е там, че когато го правиш, трябва да бъдеш космонавт, тялото ти да е нащрек, а равновесието да е неосъзнавано — трябва да се вживееш в това. Градският жител цял живот върви слепешката по гладки подове — стабилни подове с нормална земна гравитация, и като едното нищо ще се спъне в някоя цигарена хартийка. Космонавтът обаче няма да го направи.

— Разбра ли какво имам предвид? — попитах, като се плъзнах на стола си.

— Май да — кисело призна той. — Наистина ли така вървя?

— Да.

— Хм… Може би ще трябва да взимам уроци при теб.

— Е, би могло и да е по-зле — признах аз.

Седеше и ме оглеждаше от горе до долу, а сетне започна да говори — после размисли и повика с пръст бармана да ни напълни пак чашите. Когато донесоха напитките, плати, изпи своята и с едно-единствено ловко движение се вдигна от мястото си.

— Изчакай ме — промълви.

С тая чаша на масата, дето ми я беше поръчал, нямаше как да откажа. Нито пък исках да отказвам; той ме интригуваше. Харесвах го, макар да го познавах само от десет минути; беше от ония грозновато красиви юнаци, на които жените налитат като мухи на мед, а мъжете се подчиняват.

Той грациозно пое през помещението и мина край една маса с четирима марсианци близо до вратата. Не харесвах марсианците. Не ми се нравеше, че нещо, което мяза на увенчан с противослънчев шлем пън, може да претендира за правата на човек. Не ми харесваше начина, по които им израстваха псевдокрайници; напомняше ми за змии, които изпълзяват от дупките си. Нито ми беше приятен фактът, че могат да гледат едновременно във всички посоки, без да си въртят главите — ако имаха глави, макар естествено те да нямат. И не можех да понасям миризмата им!

Никой не може да ме обвини в расови предразсъдъци. Хич не ме е еня кой човек от каква боя, раса или религия е. Само че хората са си хора, докато марсианците са неща. По мое разбиране те не бяха дори животни. По-скоро бих се навил цял ден наоколо да се върти някой брадавичест глиган. Мислех, че да ги пускат в ресторантите и баровете, в които ходят хора, минава всяка граница. Само че, разбира се, Договорът съществуваше, така че какво ли бих могъл да сторя?

Когато влязох, тия четирите не бяха там, иначе щях да ги подуша. Ако е там въпросът, те положително не биха могли да са там и само преди минути, когато бях отишъл до вратата и обратно. Ето ти ги обаче сега, стоят си на пиедесталчетата около една маса и се преструват на хора. Даже не бях чул климатичната инсталация да повиши оборотите.

Измуфтената напитка пред мен вече не ме привличаше; исках просто моят домакин да се върне, за да мога да си тръгна учтиво. Изведнъж се сетих, че той беше погледнал към тях, точно преди да излезе тъй бързо, и се зачудих дали марсианците имат нещо общо с това. Загледах се в тях и се опитах да разбера дали обръщат внимание на нашата маса, само че как да разбереш къде гледа един марсианец или пък какво мисли? Ето ти още нещо, което не ми харесваше у тях.

Поседях няколко минути, като се заглавичквах с питието и се чудех какво ли е станало с моя приятел космонавта. Бях се надявал, че гостоприемството му може да включи една вечеря и — ако си станем достатъчно simpatico — евентуално дори мъничък краткосрочен заем. Останалите ми перспективи бяха — признавам си! — доста профирни. Последните два пъти, когато се бях опитал да звънна на моя импресарио, автоматичният му секретар само записа съобщението ми и ако довечера не пуснех някоя монета във вратата, стайчето ми нямаше да се отвори за мен… Ето в какво затруднено положение се бях озовал: бях стигнал дотам да спя в кабинка, която се отваря с монети.

Насред меланхоличните ми размишления един келнер ме докосна по лакътя.

— Търсят ви, господине.

— А? Много добре, приятел, ще донесеш ли един инструмент на масата?

— Съжалявам, господине, но не мога да прехвърля разговора. Кабина 12 във фоайето.

— О-о. Благодаря — отвърнах аз колкото мога по-топло, тъй като не бях в състояние да му дам бакшиш. На излизане заобиколих отдалеч марсианците.

Скоро видях защо не ме бяха свързали на масата — кабина 12 беше с максимална секретност: звукоизолирана, непрозрачна, оборудвана със скремблър3. На екрана нямаше никакъв образ и той не се проясни дори и след като вратата се заключи зад мен. Остана си млечно бял чак докато не седнах долу и не наместих лицето си в рамката, а сетне непрозрачните облаци се стопиха и аз установих, че гледам право в моя приятел космонавта.

— Съжалявам, че така ти се измъкнах — бързо рече той, — но много бързах. Искам да дойдеш веднага в стая 2106 на „Айзенхауер“.

Не ми даде никакво обяснение. „Айзенхауер“ е хотел, който има също тъй малко шансове сред космонавтите, както „Каса Маняна“. Подушвах неприятности. Човек не се запознава с някой чужденец в бара и после да настоява той да иде в някоя хотелска стая — е, във всеки случай не с чужденец от същия пол.

— Защо? — попитах.

Космонавтът придоби специфичното изражение, което имат хората, навикнали да им се подчиняват без въпроси; аз го изучавах с професионален интерес — то не прилича на гняв, а по-скоро е като гръмоносен облак точно преди бурята. Сетне той се овладя и тихо отвърна:

— Лоренцо, няма никакво време за обяснения. Свободен ли си за работа?

— Професионален ангажимент ли имаш предвид? — отговорих бавно аз. За един ужасяващ миг заподозрях, че той ми предлага… е, ти знаеш какво — бачкане. Дотогава бях запазил професионалната си гордост неопетнена независимо от камъните и стрелите на несправедливата съдба.

— О, професионален, разбира се! — бързо ми отвърна той. — Трябва ни най-добрият актьор, когото можем да намерим.

Не позволих облекчението да се изпише на лицето ми. Вярно е, че бях готов да върша каквато и да е професионална работа — с удоволствие бих изиграл балкона в „Ромео и Жулиета“ — само че не е за препоръчване да се показваш нетърпелив. — От какво естество е ангажиментът? — попитах. — Календарът ми е почти пълен.

Той не ми обърна внимание.

— Не мога да ти обясня по телефона. Може и да не знаеш, но всяка скремблираща верига може да бъде дезаскремблирана, стига да имаш нужното оборудване. Бързо си довлечи задника тук!

Беше припрян, затова аз можех да си позволя да не припирам.

— Хайде сега — запротестирах, — за какъв ме мислиш? За нощен пазач? Или за някой неопитен младок, дето умира за привилегията да носи копие? Аз съм Лоренцо! — вирнах брадичка и придобих оскърбен вид. — Какво ти е предложението?

— Ъ-ъ… По дяволите, Не мога да ти кажа по телефона. Колко получаваш?

— А? За професионалната ми заплата ли питаш?

— Да, да!

— За еднократно участие или за седмица? Или при свободно договаряне?

— Ъ-ъ, няма значение. Колко получаваш за един ден?

— Минималната ми такса за еднократно участие е сто империала — това си беше простата истина. О, случвало се е понякога да плащам скандални суми на посредника, но поръчителят никога не е прочитал в договора по-малко от подобаващото ми заплащане. Всеки човек си има своите стандарти. По-скоро бих гладувал.

— Чудесно — бързо отговори той, — сто империала в брой, на ръка в минутата, в която се появиш тук. Само че побързай!

— А? — с внезапно разочарование осъзнах, че спокойно бих могъл да кажа двеста или дори двеста и петдесет. — Само че аз не съм се съгласявал да приема ангажимента.

— Да не ти пука! Ще го обсъдим, когато дойдеш. Стотачката е твоя, даже и ако ни отхвърлиш предложението. Ако приемеш — е, смятай я за премия, която е извън заплащането. Сега ще се размърдаш ли да дойдеш тук?

Кимнах.

— Положително, господине. Имайте малко търпение.

За късмет „Айзенхауер“ не е много далеч от „Каса“, тъй като нямах и грош, за да си платя вакуумната капсула. Макар сега изкуството на бързоходството да е почти изчезнало, аз му се наслаждавам, а и то ми дава време да обмисля нещата. Не съм глупак; ясно ми беше, че когато някой иска насила да даде пари някому, е време да се проверят картите, защото почти сигурно работата ще включва нещо незаконно, опасно или и двете едновременно. Не че вдигах голяма патардия заради законността qua4 такава; бях съгласен с Барда5, че Законът често пъти е идиот. В общи линии обаче се движа в правилната посока.

Сега разбирах, че нямам достатъчно факти, така че ги изхвърлих от ума си, заметнах пелерината си през дясното си рамо и закрачих, като се наслаждавах на мекото есенно време и богатите и разнообразни ухания на големия град. При пристигането си реших да пренебрегна главния вход и да взема скоростния асансьор от подземния етаж до двадесет и първия. Имах смътното усещане, че не това е мястото, където да позволя на публиката ми да ме разпознае. Моят приятел воаяжьорът ми отвори вратата.

— Доста време ти отне — озъби ми се той.

Измъкнах се с едно „Нима?“ и се огледах. Както и очаквах, апартаментът беше скъп, но набоклучен и имаше поне една дузина използвани стъклени чаши и още толкоз за кафе, разпилени тук и там; не трябваше много акъл, за да се види, че съм просто последният от множеството гости. Проснал се на един диван, насреща ми се чумереше друг мъж, на когото като за начало лепнах етикета „космонавт“. Погледнах въпросително, но не ми го представиха.

— Е, сега поне си тук. Хайде да се захванем с работа.

— Разбира се. Което ми напомня — добавих, — че се говореше нещо за премия или за предварителен хонорар.

— А, да — той се извърна към мъжа на дивана. — Джок, плати му.

— За какво?

— Плати му!

Сега вече знаех кой е шефът, макар, както щях да разбера, обикновено нямаше особени съмнения за това, когато Дак Броудбент беше в някое помещение. Другият бързо се изправи, все още начумерен, и ми отброи една петдесетачка и пет десетачки. Прибрах ги небрежно, без да ги броя, и казах:

— Джентълмени, аз съм на ваше разположение.

Едрият захапа устната си.

— Първо искам тържествено да се закълнеш дори и на сън да не говориш за тази работа.

— Ако само думата ми не стига, нима клетвата ми ще свърши повече работа? — погледнах по-дребния, който пак се бе отпуснал на дивана. — Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Лоренцо.

Той ми хвърли един поглед и отмести очи. Моят познайник от бара бързо заяви:

— Имената тук нямат значение.

— Нямат ли? Преди да почине, моят почитаем баща ме накара да му обещая три неща: първо, никога да не смесвам уискито с нещо друго освен с вода; второ, винаги да игнорирам анонимните писма; и последно, никога да не разговарям с непознат, който отказва да си каже името. Приятен ден, господа — и се насочих към вратата с техните сто империала да ми топлят джоба.

— Стой! — аз спрях. Той продължи:

— Ти си абсолютно прав. Аз се казвам…

— Капитане!

— Стига, Джок. Аз съм Дак Броудбент; а онзи, дето ни се блещи, е Жак Дюбоа. И двамата сме воаяжьори — майстор пилоти, всички класове, всякакви ускорения.

Поклоних се.

— Лоренцо Смайд — казах скромно, — жонгльор и артист, връзка чрез клуб „Агнетата“ — и си отбелязах наум да си платя членския внос.

— Добре. Джок, що не опиташ за разнообразие да се усмихнеш. Лоренцо, съгласен ли си да пазиш нашата работа в тайна?

— Под роза.6 Това е разговор между джентълмени.

— Независимо дали ще приемеш работата?

— Независимо дали ще постигнем съгласие. Аз съм само човек, но като се изключат незаконните методи за разпит, що се отнася до мен вашата тайна е в безопасност.

— Лоренцо, на мен ми е съвсем ясно какво ще направи неодексокаинът с челния мозък на някой човек. Не очакваме невъзможни неща.

— Дак — възбудено каза Дюбоа, — това е грешка. Ние би трябвало поне…

— Млъквай, Джок. В този момент не искам никаква хипноза. Лоренцо, искаме да направиш едно превъплъщение. Само че то трябва да е толкова съвършено, че никой — имам предвид точно никой — никога да не разбере, че е станало такова нещо. Можеш ли да свършиш такава работа?

Аз се намръщих.

— Първият въпрос не е мога ли, а дали ще искам. Какви са обстоятелствата?

— Ъ-ъ, подробностите — по-късно. Общо казано, това е обичайно дублиране на добре известна обществена фигура. Разликата е там, че превъплъщението трябва да е толкова съвършено, та да измами хората, който познават човека добре и трябва да го видят отблизо. Няма да бъде просто гледане на някой парад от трибуната или закичване на медали на момиченца-скаути — той проницателно ме изгледа. — Ще бъде необходим истински артист.

— Не — отвърнах незабавно.

— А? Слушай, ти още нищо не знаеш за работата. Ако съвестта ти те безпокои, трябва да те уверя, че няма да работиш в ущърб на интересите на човека, в когото ще се превъплътиш, нито пък в ущърб на чиито и да било интереси. Това е работа, която наистина е необходимо да бъде извършена.

— Не.

— Добре де, защо, за Бога? Ти дори не знаеш колко много ще ти платим.

— В случая заплащането няма значение — отвърнах твърдо аз. — Аз съм актьор, а не дубльор.

— Не те разбирам. Има сума ти актьори, които прибират нечии излишни пари, като се явяват пред публиката вместо разни знаменитости.

— Аз ги смятам за проститутки, а не за колеги. Нека да обясня. Един автор уважава ли анонимния писател, който дава друг да се подпише под творбата му? Ти ще уважаваш ли някой художник, който позволява друг човек да се подпише на картината му — заради пари? Може би духът на артиста да е чужд за вас, господине, но все пак вероятно ще успея да изложа нещата с термини, които са подходящи за вашата професия. Ти би ли се задоволил само за пари да пилотираш някой кораб, а някой друг човек, който не притежава твоето голямо изкуство, да носи униформата, да приема почестите, да бъде публично възхваляван като Майстора? А?

Дюбоа изпръхтя.

— Колко?

Броудбент свъси вежди към него.

— Мисля, че разбирам възраженията ти.

— За артиста, господине, славата е на първо място. Парите са просто досадното средство, което му дава възможност да създава творбата си.

— Хм… Добре, значи ти не би го направил просто заради пари. А би ли го направил по други съображения? Ако чувстваш, че това трябва да се направи и че ти си единственият, който би могъл успешно да го стори?

— Възможността я допускам, но не мога да си представя обстоятелствата.

— Няма защо да си ги представяш; ние ще ти ги обясним.

Дюбоа скочи от дивана.

— Слушай, Дак, не можеш…

— Трай, Джок! Той трябва да знае.

— Няма защо да го узнава точно сега и точно тук. А ти нямаш никакво право да излагаш всички на опасност, като му кажеш. Нищичко не знаеш за него.

— Това е пресметнат риск — и Броудбент се извърна към мен.

Дюбоа сграбчи ръката му и го извъртя обратно.

— По дяволите пресметнатия риск! Дак, по-рано ти се доверявах, но този път преди да те оставя да се раздрънкаш, ъ-ъ-ъ, един от нас двамата няма да бъде в състояние да говори.

Броудбент като че ли се стресна, но сетне студено се усмихна отвисоко на Дюбоа.

— Джок, синко, мислиш ли, че си в състояние да го направиш?

Дюбоа го изгледа кръвнишки, но не трепна. Броудбент беше с една глава по-висок и с двайсет кила по-тежък. За пръв път усетих, че харесвам Дюбоа; винаги ме е трогвала галантната смелост на котенцето, бойкото сърце на бантамския петел и готовността на някой дребен човек по-скоро да умре на мястото си, отколкото да превие врат… И макар да не очаквах Броудбент да го убие, си мислех, че след малко ще видя Дюбоа в ролята на парцал за бърсане на прах.

Изобщо не мислех да се намесвам. Всеки човек има правото сам да си избере времето и начина на собственото си унищожение.

Видях как напрежението растеше. После Броудбент изведнъж се разсмя и потупа Дюбоа по рамото.

— Браво, Джок! — обърна се към мен и тихо рече:

— Ще ни извиниш ли за малко? Моят приятел и аз трябва да изпушим една голяма лула.

Апартаментът беше оборудван със звукоизолиращ ъгъл, в който имаше факс и телефон. Броудбент хвана Дюбоа за мишницата и го поведе натам; те се изправиха и ожесточено заспориха.

Понякога подобни устройства, които са на обществени места като например в хотелите, въобще не са онова, което биха могли да бъдат, и не успяват напълно да заглушат звуковите вълни. „Айзенхауер“ обаче е луксозна къща и поне в тоя случай оборудването работеше идеално; можех да видя устните им, но не можех да чуя нито звук.

Само че аз наистина можех да видя как се движат устните им. Лицето на Броудбент беше обърнато към мен, а Дюбоа го виждах в стенното огледало. Когато започнах да изпълнявам моя прочут менталистки номер, открих защо баща ми ме беше пердашил по дупето, докато не се научих на мълчаливия език на устните — винаги изпълнявам менталическия номер в ярко осветена зала и използвам очила, които… няма значение; важното е, че мога да чета по устните.

Дюбоа приказваше: Дак, скапана, глупава, нецензурна, незаконна и съвършено невероятна мръсотийо, ти да не искаш и двамата да свършим, като броим камънаците на Титан? Този самомнителен мухльо ще си изприкаже и червата.

Едва не изтървах отговора на Броудбент. Самомнителен, виж ти! Като се изключи хладното одобрение на собствения ми гений, аз чувствах, че съм скромен човек.

Броудбент: … като не можем да участваме в друга игра, какво значение, че тази е нечестна? Джок, няма кого другиго да използваме.

Дюбоа: Чудесно, тогава докарай тук доктор Скортиа да го хипнотизира и да му тресне една инжекция за щастие. Само не му обяснявай как стоят нещата — във всеки случай не преди да му създадем условен рефлекс, не и докато продължаваме да тъпчем калта.

Броудбент: Ха, та самият Скортиа ми каза, че за такова изпълнение, каквото ни трябва, не бива да разчитаме на хипноза и наркотици. Ще ни е нужно съдействието му, интелигентното му съдействие.

Дюбоа изпръхтя.

— Каква ти интелигентност? Само го погледни. Виждал ли си някога как някой петел се перчи в задния двор? Да, вярно, че е точно толкоз едър и с такава конструкция, каквато ни трябва, а черепът му изглежда съвсем като на Шефа, само че в него няма нищичко. Ще се паникьоса, ще избухне и ще издаде цялата работа. Не става за тая роля — той е просто един любител!

Ако бяха обвинили безсмъртния Карузо, че пее не в тон, той едва ли би бил по-оскърбен от мен. Само че аз мисля, че в този момент оправдах клетвата си в името на Бърбидж и Буут7; продължих да си полирам ноктите и пренебрегнах оскърблението — просто си отбелязах наум, че някой ден ще трябва да накарам приятелчето Дюбоа да се разсмее и да заплаче само в разстояние на двадесет секунди. Изчаках още малко, сетне станах и доближих звукоизолиращия ъгъл. Като видяха, че смятам да влезе вътре, и двамата млъкнаха. Аз тихо рекох:

— Оставете, джентълмени, аз промених решението си.

Дюбоа придоби облекчено изражение.

— Не искаш да се захванеш с работата.

— Имам предвид, че приемам ангажимента. Няма защо да ми обяснявате. Приятелят Броудбент ме увери, че работата няма да е против моята съвест, и аз му вярвам. Той ме увери, че има нужда от актьор. Бизнес проблемите на продуцента не са моя грижа. Приемам.

Дюбоа като че се ядоса, но си затрая. Очаквах Броудбент да бъде доволен и облекчен; вместо туй той сякаш се разтревожи.

— Добре, Лоренцо — съгласи се той, — тогава да продължим. Не знам точно колко дълго ще имаме нужда от теб. Сигурен съм, че няма да е повече от няколко дни, като през това време ти ще бъдеш пред публика само веднъж-два пъти за по около един час.

— Това няма значение, стига да имам време да проуча ролята — превъплъщението. Само че колко дни приблизително ще имате нужда от мен? Ще трябва да уведомя импресариото си.

— О, не! Не го предупреждавай.

— Добре де, колко време? Една седмица?

— Ще трябва да е за по-малко, иначе сме закъсали.

— А?

— Нищо, нищо. Сто империала на ден устройват ли те?

Поколебах се, защото се сетих с каква леснина беше приел моя минимум само за да разговаря с мен, и реших, че сега му е времето да бъда благороден. Махнах пренебрежително с ръка.

— Хайде да не говорим за такива неща. Не се съмнявам, че ще ми дадете хонорар, който съответства на стойността на моето изпълнение.

— Добре, добре — нетърпеливо се извърна Броудбент. — Джок, извести хората. После се обади на Ленгстън и му кажи, че започваме плана Mardi Gras.8 Синхронизирай нещата с него. Лоренцо… — направи ми знак да го последвам и влезе в банята. Отвори едно малко куфарче и попита:

— Можеш ли да направиш неща с тия вехтории?

Наистина си бяха вехтории — от онези прекалено скъпи и непрофесионални гримьорски комплекти, които продават на мечтаещите за сцената хлапаци. Аз се втренчих в него с леко отвращение.

— Да разбирам ли, господине, че очаквате сега да започна превъплъщението? Без да имам време да проуча ролята?

— А? Не, не, не! Искам за всеки случай да промениш лицето си — да не би някой да те познае, като излизаме оттук. Нали е възможно?

Хладно отвърнах, че всички знаменитости носят товара да бъдат разпознавани на обществени места. Не добавих, че сигурно безчет хора биха разпознали Великия Лоренцо на което и да било обществено място.

— Добре. Значи промени си физиономията така, че да не е твоята — и той рязко излезе.

Въздъхнах и се загледах в детските играчки, които ми бе дал, несъмнено мислейки, че това са работните инструменти на моята професия — гримове, които стават за клоуни, вонящо лепило на спиртна основа и кичури коса от текстил, които изглеждаха като изнищени от килима в гостната на леля Меги. Нямаше и унция Силикоплът, нито електрически четки, нито каквито и да било съвременни приспособления. Само че един истински артист може да направи чудеса с обгоряла клечка кибрит или обикновени кухненски остатъци — и със своя гений. Нагласих осветлението и се отпуснах в творческа унесеност.

Има няколко начина едно добре известно лице да не бъде разпознато. Най-лесният е подвеждането. Облечи един човек в униформа и едва ли някой ще види лицето му — случайно да помниш лицето на последния полицай, когото си видял? Ще можеш ли да го идентифицираш, ако следващия път го видиш в цивилни дрехи? На същия принцип действа и привличащата вниманието специална особеност. Оборудвай някого с огромен нос и евентуално го обезформи с acne rosacea;9 простакът като хипнотизиран ще се втрещи в самия нос, а възпитаният човек ще се извърне. И никой от двамата няма да види лицето.

Отказах се от този примитивен маньовър, тъй като прецених, че моят работодател предпочита изобщо да не бъда забелязан, а не да ме запомнят заради някоя особеност, макар и без да ме познаят. Това е далеч по-трудно: всеки може да бъде подозрителен, ала за да не бъдеш забелязан, е необходимо истинско умение. Трябваше ми лице, което да е тъй обикновено, тъй невъзможно за запаметяване като истинското лице на безсмъртния Алек Гинес10. За нещастие моите аристократични черти са прекалено забележими, прекалено хубави — печален недостатък за един жанров артист. Както баща ми казваше: "Лари, ти си прекалено идиотски красив! Ако не си размърдаш ленивия задник и не изучиш занаята, ще прекараш петнайсетина години като някой младок — с погрешното впечатление, че си актьор — а после ще свършиш с това, че ще продаваш сладкиши във фоайето. „Глупав“ и „красив“ са двата най-големи порока в шоу бизнеса — а ти ги имаш и двата.

Сетне сваляше колана си и стимулираше мозъка ми. Баща ми беше психолог-практик и вярваше, че загряването на glutei maximi11 с ремък извлича излишната кръв от момчешкия мозък. Макар теорията да бе може би малко нещо неубедителна, резултатите оправдаваха метода: докато стана на петнадесет, вече можех да стоя на главата си на свободна тел и да цитирам Шекспир или Шоу страница след страница — или пък да открадна една сцена от изпълнителя на главната роля просто като запаля цигара.

Бях здравата потънал в творческо настроение, когато Броудбент надзърна в банята.

— Да пукна! — отсече той. — Нищо ли още не си направил?

Изгледах го студено.

— Предположих, че искаш най-доброто от моето творчество, а бързата работа е срам за майстора. Можеш ли да очакваш, че един cordon bleu12 ще смеси някой нов сос на гърба на галопиращ кон?

— Конете могат да вървят по дяволите! — той погледна часовника на пръста си. — Имаш още шест минути. Ако не можеш да направиш нещо през това време, ще трябва просто да рискуваме.

Е, добре! Естествено че предпочитах да разполагам с много време, макар че на времето, за да мога да го замествам, бях изучавал ролята на баща ми в неговата пиеса на бързите промени „Убийството на Хюи Лонг“ — петнадесет картини за седем минути — и веднъж я бях изиграл за девет секунди по-малко от него.

— Не мърдай! — троснах му се аз. — Ей сега ще съм готов — и си наложих „Бени Грей“ — безцветното момче за всичко, което всъщност извършва убийствата в „Къщата без врати“ — две бързи мазки, за да оформя в бузите си унили бръчки от носа до ъглите на устата, само намек за торбички под очите и жълтеникавия „Фактор No 5“ върху всичко друго, като това не ми отне повече от двадесет секунди — бих могъл да го направя и на сън: „Къщата“ вървя на сцената деветдесет и две изпълнения без прекъсване, докато не я записаха.

После се обърнах към Броудбент и той ахна.

— Господи! Не мога да повярвам.

Аз бях в кожата на Бени Грей и въобще не се усмихнах в отговор. Броудбент не можеше да проумее, че всъщност гримът не беше необходим. Гримът, разбира се, улеснява нещата, ала аз използвах малко от него преди всичко понеже той го очакваше от мен. Бидейки един от селяндурите, той естествено предполагаше, че гримът се състои от боя и пудра.

Броудбент не преставаше да ме зяпа.

— Слушай — прошепна, — а би ли могъл да направиш нещо такова за мен? Набързо?

Тъкмо да му каже „не“ и осъзнах, че това е интересно професионално предизвикателство. За миг се изкушавах да му заявя, че ако баща ми бе започнал да го обучава от петгодишен, може би сега щеше да става да продава сладкиши на разни обществени мероприятия, но размислих и се отказах.

— Искаш просто да си сигурен, че няма да те познаят? — попитах.

— Да, да! Можеш ли да ме наклепаш или да ми направиш фалшив нос, или нещо такова?

Поклатих глава.

— Каквото и да сторим с грима, той просто ще те направи да мязаш на дете, което се е облякло за празника на Вси светии. Ти не можеш да играеш и на тая възраст никога няма да се научиш. Няма да закачаме лицето ти.

— Ъ? Само че с този клюн, дето го имам…

— Слушай ме. Уверявам те, че каквото и да сторя с твоя величествен нос, само ще привлека вниманието към него. Ще ти свърши ли работа, ако някой познат те погледне и каже: „Я, тоя едрият ми прилича на Дак Броудбент. Не е Дак, разбира се, но малко нещо мяза на него.“ Е?

— Ъ? Май да. Стига да е сигурен, че не съм аз. Смята се, че трябва да съм на… Добре де, смята се, че в момента не трябва да съм на Земята.

— Той ще бъде съвсем сигурен, че това не си ти, понеже ще променим походката ти. Тя е най-характерното нещо у теб. Ако походката ти не е като твоята, това вероятно няма да си ти — така че ще трябва да е някой друг едрококалест, широкоплещест мъж, който мъничко прилича на теб.

— Е добре, покажи ми как да вървя.

— Не, ти никога няма да се научиш. Ще те принудя да вървиш така, както аз искам.

— Как?

— Ще пъхнем една шепа камъчета или нещо такова в носа на ботите ти. Това ще те накара да вървиш на пети и да държиш тялото си изправено. Ще ти бъде невъзможно да се промъкваш с това котешко космонавтско присвиване. Ммм… И ще ти лепна малко лента на лопатките, за да ти напомня да си държиш раменете назад. Това ще свърши работа.

— Мислиш, че няма да ме познаят само защото ще вървя по различен начин?

— Определено. Твоят познат няма да разбере откъде е сигурен, че това не си ти, но самият факт, че убеждението му ще е подсъзнателно и неанализирано, ще го постави вън от съмнение. Е, ще ти преправя малко лицето — колкото да се чувстваш по-уверено — но това не е необходимо.

Влязохме обратно във всекидневната на апартамента. Аз, разбира се, все още продължавах да съм Бени Грей; вляза ли веднъж в някоя роля, трябва да направя съзнателно усилие, за да стана пак самият аз. Дюбоа оживено говореше; погледна, видя ме и ченето му увисна. Бързо се измъкна от звукоизолираното местенце и попита:

— Кой е този? И къде е онова актьорче?

След първия поглед, който ми хвърли, той отмести очи и не си даде труда да ме погледне отново — Бени Грей, знаеш, е един толкоз уморен, незначителен малък човек, че няма смисъл да му обръщаш внимание.

— Кое актьорче? — отвърнах с равния, безцветен глас на Бени. Това пак насочи погледа му върху ми. Дюбоа се втренчи в мен, понечи да зяпне встрани, а сетне очите му се стрелнаха обратно и се впиха в дрехите ми. Броудбент избухна в гръмогласен смях и го потупа по рамото.

— А ти казваше, че не можел да играе! — и остро добави. — Откри ли всички, Джок?

— Да — Дюбоа пак се вторачи в мен, придоби озадачен вид и отмести очи.

— Добре. До четири минути трябва да излезем оттук. Лоренцо, я да видим колко бързо можеш да ме нагласиш.

Дак беше изул едната си бота, съблякъл рубашката си и бе дръпнал нагоре шемизетката така, че да мога да сложа лепенка на раменете му, когато лампата над вратата се запали и звънецът иззвъня. Той застина на място.

— Джок? Чакаме ли някого?

— Вероятно е Ленгстън. Той каза, че ще се опита да се добере дотук, преди да сме тръгнали — Дюбоа тръгна към вратата.

— Може и да не е той. Може да е… — не успях да чуя Броудбент да казва кой си мисли, че може да бъде, и Дюбоа широко отвори вратата. В рамката, досущ като някоя кошмарна отровна гъба, се очерта един марсианец.

За една агонизиращо дълга секунда не бях способен да различа нищо друго освен марсианеца. Не виждах нито застаналия зад него човек, нито пък забелязах жезъла на живота, който марсианецът бе гушнал в своя псевдокрайник.

Сетне марсианецът се втече в стаята, мъжът с него пристъпи зад гърба му и вратата се притвори. Марсианецът изцвърча:

— Добър ден, джентълмени. Да не отивате някъде?

Бях вцепенен и зашеметен от остра ксенофобия. Дак беше възпрепятстван от полусвалените си дрехи. Малкият Джок Дюбоа обаче прояви такъв простичък героизъм, че в мига, в който умря, стана мой обичан брат… Той се хвърли към жезъла на живота. Право насреща му — и не направи и най-малкия опит да се извърти от него.

С тази дупка в корема, в която можеше да си пъхнеш юмрука, трябва да е бил мъртъв, преди още да се строполи на пода. Но той се вкопчи и псевдокрайникът се удължи като лакта, а после изпука и се отчупи на десетина сантиметра от врата на чудовището, докато бедният Джок продължаваше да стиска жезъла на живота в мъртвите си ръце.

Човекът, който бе последвал това миризливо, вонящо нещо в стаята, трябваше да отстъпи встрани, преди да може да стреля — и при това сбърка. Би трябвало да застреля първо Дак, а сетне мен. Вместо това той профука първия си изстрел за Джок, а втори така и не можа да направи, защото Дак го гръмна право в лицето. Даже и не бях разбрал, че Дак е въоръжен.

Лишеният от оръжието си марсианец не направи опит да избяга. Дак скочи на нозе, плъзна се към него и рече:

— А, Рррингриил. Аз те виждам.

— Аз те виждам, капитан Дак Броудбент — изцвърча марсианецът и добави. — Ти ще кажеш на гнездото ми?

— Аз ще кажа на гнездото ти, Рррингриил.

— Аз ти благодаря, капитан Дак Броудбент.

Дак протегна дългия си кокалест пръст и го мушна в най-близкото до него око, като тласна надълбоко, докато кокалчетата му не се удариха в мозъчната кутия. После го дръпна навън и пръстът му излезе, омазан със зелена сукървица. В рефлекторен спазъм псевдокрайниците на създанието се плъзнаха обратно в дънера му, но мъртвото чудо продължи да стои стабилно на основата си. Дак се забърза в банята; чух го да мие ръцете си. Стоях на място, почти така неподвижен от шока, както мъртвият Рррингриил.

Дак излезе, бършейки длани в ризата си, и каза:

— Ще трябва да почистим това. Нямаме много време — все едно, че говореше за разлята напитка.

С едно объркано изречение се опитах да му разясня, че не ща да участвам, че сме длъжни да извикаме ченгетата, че искам да се измъкна оттам, преди ченгетата да са дошли, че той знае какво може да направи със своята превъплътителска работа и че смятам да си пусна криле и да излетя през прозореца. Дак отхвърли всичките ми идеи.

— Не треперушкай, Лоренцо. В момента разполагаме с отрицателно време. Помогни ми да пренеса телата в банята.

— А? Божичко, човече! Дай просто да заключим и да офейкаме. Може би никога няма да го свържат с нас.

— Вероятно няма — съгласи се той, — доколкото се предполага, че никой от нас не е тук. Само че ще успеят да разберат, че Рррингриил е убил Джок, а това ние не можем да си го позволим. Точно сега не можем.

— А?

— Не можем да допуснем да съобщят, че един марсианец е убил човек. Така че млъкни и ми помогни.

Млъкнах и му помогнах. Стегнах се, като си спомних, че Бени Грей е бил най-гадният от садистичните психопати, който се е забавлявал да разфасова жертвите си. Оставих Бени Грей да примъкне двете човешки тела в банята, докато Дак взе жезъла на живота и наряза Рррингриил на парчета, с които да може да се справи. Бе достатъчно внимателен да направи първия разрез под мозъчната кутия, така че работата не беше мръсна, но аз не можах да му помогна — струваше ми се, че мъртвият марсианец вони по-лошо и от живия.

Oubliette-то13 беше скрито в един панел в банята току зад бидето; ако не го бяха белязали с обичайния радиационен трилистник, нямаше да е лесно да го открием. След като натикахме вътре парчетата от Рррингриил (аз съумях да събера достатъчно кураж, за да помогна), Дак се зае с по-мръсната работа по нарязването и изцеждането на труповете на хората, като използваше жезъла и, разбира се, работеше във ваната.

Удивително колко много кръв има в един човек. Оставихме водата да тече през цялото време и въпреки това беше гадна работа. Когато обаче трябваше да се заеме с останките на бедния малък Джок, Дак просто не бе в състояние. Очите му се напълниха със сълзи, и той нищо не виждаше, така че го избутах с лакът настрани, преди да нареже собствените си пръсти, и оставих Бени Грей да поеме работата.

Когато привърших и вече нямаше нищо, което да показва, че в апартамента някога е имало още двама мъже и едно чудовище, внимателно измих с вода ваната и се изправих. Дак стоеше на вратата и изглеждаше спокоен както винаги.

— Уверих се, че подът е в прилично състояние — обяви той. — Предполагам, че един криминолог, който има нужното оборудване, би могъл да реконструира нещата, но ние разчитаме, че никой няма и да заподозре. Така че хайде да се омитаме. Ще трябва някакси да наваксаме двадесет минути. Давай!

Изобщо не ми беше до това да питам къде или защо.

— Добре. Дай да ти оправим ботите.

Той поклати глава.

— Това ще ме забави. Сега точно скоростта е по-важна от туй да не ни познаят.

— Аз съм ти в ръцете — последвах го до вратата; той спря и рече:

— Наоколо може да има и други. Ако наистина са тук, стреляй пръв. Нищо друго не можеш да направиш — в ръката си Дак държеше жезъла на живота, а отгоре му бе метнал плаща си.

— Марсианци ли?

— Или хора. Или и едните, и другите.

— Дак? Рррингриил да не беше от ония четиримата в бара на „Маняна“?

— Естествено. Защо мислиш отидох в хамбара на Робинсън, за да те измъкна оттам тук? Те или са те проследили, както направихме ние, или са проследили мен. Не го ли позна?

— О, небеса, не! Тия чудовища всичките ми се виждат еднакви.

— А те пък казват, че всички ние сме еднакви. Четиримата бяха Рррингриил, неговият слят брат Ррринглат и още двамина от неговото гнездо, но от различни родове. Сега млъквай. Видиш ли марсианец, стреляй. У теб ли е другият пистолет?

— Ъ-ъ, да. Слушай, Дак, не знам за какво е всичко туй, но докато тия зверове са против теб, аз съм с теб. Презирам марсианците.

Той изглеждаше потресен.

— Ти не знаеш какво говориш. Ние не се бием с марсианците; тия четиримата са ренегати.

— А?

— Има сума ти добри марсианци — почти всички. По дяволите, в много отношения дори Рррингриил не беше лош — толкова хубави партии шах съм изиграл с него.

— Какво? В такъв случай аз…

— Трай. Много си загазил, за да се измъкнеш. Хайде, бързо марш — право към скоростния асансьор. Аз ще прикривам тила ни.

Млъкнах. Прекалено яко бях загазил — по туй две мнения нямаше.

Стигнахме подземния етаж и веднага тръгнахме към вакуумния експрес. Една двуместна капсула тъкмо се опразваше; Дак ме набута вътре тъй бързо, че не можах да видя кога набра контролната комбинация. Не бях особено изненадан, когато натискът върху гръдния ми кош спадна и видях един надпис да мига: КОСМОДРУМ ДЖЕФЕРСЪН — Всички да слизат.

Хич не ме интересуваше на коя спирка сме, стига да е колкото се може по-далеч от хотел „Айзенхауер“. Няколкото минути, през които бяхме наблъскани във вакуумната капсула, ми бяха напълно достатъчни да измисля план — бегъл, несигурен и подлежащ на промяна без уведомление, както винаги гласи дребният шрифт, но все пак план. Той можеше да се изложи с две думи: Загуби се!

Сутринта бих намерил плана за много труден за изпълнение: в нашата цивилизация човек без никакви пари е безпомощен като бебе. Само че със сто жетона в джоба бих могъл да стигна много далеч. Не чувствах никаква обвързаност с Дак Броудбент. По свои собствени съображения — не по мои! — той едва не бе направил да ме убият, сетне ме бе принудил да прикрия едно престъпление и ме превърна в беглец от правосъдието. Ние обаче поне временно се бяхме изплъзнали от полицията и сега, ако успеех да се отърва от Броудбент, бих могъл да забравя всичко, да го тикна под миндера като лош сън. Изглеждаше съвсем неправдоподобно да мога да бъда свързан с аферата, даже и тя да бъдеше открита — за щастие един джентълмен винаги носи ръкавици, а аз бях свалял моите само за да си сложа грима и после по време на това кошмарно почистване.

Като изключим горещия прилив на юношеска героика, който ме заля, когато помислих, че Дак се бори с марсианците, неговите планове изобщо не ме интересуваха — а когато открих, че по принцип харесва марсианците, дори и тази симпатия изчезна. Сега не бих докоснал неговото превъплъщение дори и с прословутия ръжен. По-дяволите Броудбент! Всичко, което исках от живота, беше да имам достатъчно пари, за да държа душата в тялото си и да мога да практикувам изкуството си; ония щуротии за стражари и апаши не ме интересуваха — в най-добрия случай те представляваха лош театър.

Космодрумът Джеферсън изглеждаше като направен по поръчка, за да мога да изпълня плана си. Навалица и бъркотия, преплетени като паяжини тръби на вакуумните експреси, които излизаха и влизаха в него — само Дак за половин секунда да ме изпуснеше от очи и щях да съм презполовил пътя до Омаха. Щях да си кротувам няколко седмици, а после да се свържа с моя импресарио и да разбера дали някой е разпитвал за мен.

Дак се погрижи да излезем заедно от капсулата, иначе щях да й трясна вратата и моментално да потегля нанякъде. Престорих се, че не забелязвам, и като кученце се държах близо до него, когато се качихме с ескалатора в главната зала точно под повърхността, като излязохме между „Пан-Ам“ и „Америкън Скайлайнс“. Дак се насочи направо през чакалнята към „Дайана“ ООД и аз предположих, че се кани да купи билети за лунната совалка. Нямах и идея как смята да ме качи на борда без паспорт или удостоверение за ваксинация, но знаех, че е изобретателен. Реших, че ще се слея с мебелите, докато бърка в портфейла си; когато човек брои пари, винаги има поне няколко секунди, през които очите и вниманието му са напълно заети.

Да, ама ние продължихме право покрай бюрото на Дайана и минахме под един свод с надпис Частни стоянки. Коридорът пред нас не бе претъпкан и стените бяха бели; с разочарование осъзнах, че съм изпуснал най-добрата си възможност — там, в претъпканата главна зала. Задърпах се назад.

— Дак? Да не правим скок?

— Разбира се.

— Дак, ти си луд. Аз нямам никакви документи, нямам даже туристическа карта за Луната.

— Няма да ти трябват.

— А? Ще ме спрат в „Емиграция“, а след туй някое едро и яко ченге ще започне да задава въпроси.

Една длан с големината на котка се сключи около мишницата ми.

— Дай да не губим време. Защо ти трябва да минаваш през „Емиграция“, когато официално ти не напускаш? А на мен пък защо ми е, след като официално никога не съм пристигал? Бързо марш, синко.

Аз съм доста мускулест и не съм дребничък, но изпитах усещането, като че ли някой пътен робот ме измъква от опасна зона. Видях един надпис МЪЖЕ и направих отчаян опит да сложа край на това.

— Дак, моля те, за половин минута. Трябва да развъртя кранчето.

Той ми се ухили.

— Така ли? Нали ходи точно преди да напуснем хотела — и нито се забави, нито ме пусна.

— Имам проблеми с бъбреците…

— Лоренцо, синко, мирише ми на голямо шубе. Ще ти кажа какво ще направя. Виждаш ли онуй ченге отпред? — в края на коридора, в станцията за частните стоянки един защитник на спокойствието даваше отдих на големите си крачуни, като се бе облегнал на едно бюро. — Струва ми се, че имам внезапен пристъп на съвестта. Чувствам нужда да си призная — как ти уби един гост марсианец и двама местни граждани… как насочи пистолет към мен и ме принуди да ти помогна да се отървеш от труповете. Как…

— Ти си луд!

— Направо не съм на себе си от терзания и угризения на съвестта, спътниче.

— Но… но ти не можеш да докажеш нищо срещу мен.

— Ами-и? Мисля, че моята история ще звучи по-убедително от твоята. Аз знам за какво става въпрос, а ти не знаеш. Аз знам всичко за теб, а ти не знаеш нищо за мен. Например… — и той спомена някоя-друга подробност от миналото ми, за които бих се заклел, че са погребани и забравени. Е добре де, наистина си имах два коронни номера, дето стават за някое представление само за мъже, но не и за семейния бизнес — та нали човек трябва да яде. За онази работа с Бебе обаче едва ли беше много честно, понеже тогава на мен определено не ми беше известно, че тя е малолетна. А що се отнася до хотелската сметка, макар и да е вярно, че завличането на някой „гостилничар“ в Майами Бийч да се наказва почти еднакво с въоръжения грабеж където и да е другаде, то това си е много провинциална нагласа — ако тогава имах пари, щях да му платя. А пък онзи нещастен инцидент в Сиатъл — както и да е, опитвам се да кажа, че Дак знаеше учудващо много за миналото ми, само че за повечето неща имаше неправилна гледна точка. Все пак…

— Така че — продължи той, — дай да идем право при оня жандарм и да си кажем всичко. Готов съм да заложа седем към две кого от нас пръв ще пуснат под гаранция.

Така че измарширувахме до ченгето и минахме покрай него. То говореше с една чиновничка зад бариерата и никой от двамата не ни погледна. Дак извади два билета, на които пишеше ВХОДЯЩ ПРОПУСК — РАЗРЕШЕНИЕ ОТ ЕКСПЛОАТАЦИЯТА — Стоянка К-127, и ги пъхна в монитора. Машината ги сканира и един светлинен надпис ни упъти да вземем кола на горното ниво и да наберем код Кинг 127; вратата ни пусна да минем и се заключи зад нас точно когато един записан глас произнесе: „Моля, внимавайте къде отивате и не пренебрегвайте радиационните предупреждения. Компания «Терминал» не отговаря за нещастни случаи оттатък вратата.“

В малката кола Дак набра съвършено друг код; тя се извъртя, пое по едно трасе и ние потеглихме под пистата. Това не ме трогна — вече от нищо не ми пукаше.

Щом излязохме от малката кола, тя се върна там, откъдето бе дошла. Пред мен имаше стълба, която изчезваше в стоманения таван. Дак ме побутна.

— Качвай се.

В тавана имаше отвор на люк с надпис РАДИАЦИОННА ОПАСНОСТ — Оптимакс 13 секунди. Цифрите бяха изписани с тебешир. Спрях. Не съм особено заинтересуван от потомство, но не съм и глупак. Дак се ухили и рече:

— Сложил ли си си оловните гащи? Отваряш, минаваш веднага и право по стълбата в кораба. Ако не спреш да се почешеш, ще успееш да спестиш поне три секунди.

Сигурен съм, че успях да се справя за пет секунди по-малко. За около десет фута бях на слънце, а сетне се озовах в един дълъг канал в кораба. Стъпалата ги вземах по три наведнъж.

Ракетата очевидно бе малка. Поне в командното помещение нямаше къде да се обърнеш, а пък отвън така и не я видях. Единствените други космически кораби, в които съм бил, са лунните совалки „Ивенджълин“ и близначката й „Гейбриъл“ — същата година, когато непредпазливо приех един ангажимент за съвместни изяви на Луната — нашият импресарио имаше идеята, че при лунната една шеста от земното притегляне жонглирането, балансирането на опъната тел и акробатичните номера ще вървят добре. Само по себе си туй излезе вярно, обаче той не ни беше оставил никакво време за репетиции, за да привикнем към ниската гравитация. Трябваше да се възползвам от Конвенцията за изпадналите в беда пътешественици, за да се върна обратно, при което загубих гардероба си.

В командното помещение имаше двама мъже: единият се излежаваше на едната от трите ускорителни кушетки и бърникаше нещо по уредите, другият правеше неопределени движения с една отвертка. Мъжът на кушетката ми хвърли един поглед и не каза нищо. Другият се обърна, разтревожи се и рече някому зад мен:

— Какво е станало с Джок?

Дак почти излевитира от люка зад мен.

— Нямаме време! — отсече. — Компенсирахте ли за масата му?

— Да.

— Ред, изчислил ли си курса? Кулата?

Мъжът на кушетката лениво отвърна:

— Преизчислявах всеки две минути. С кулата си на чисто. Минус четир’сет ъ-ъ… и седем секунди.

— Омитай се от койката! Чупете се! Смятам да се вместя в броенето!

Ред лениво се надигна от кушетката и в същия момент Джок легна на мястото му. Другият мъж ме бутна на кушетката на втория пилот и препаса на гърдите ми предпазния ремък. След това се обърна и пропадна надолу по изходящия канал. Ред го последва, но спря, преди главата и раменете му да изчезнат.

— Билетите, моля! — рече приветливо той.

— О-о, Исусе! — Дак разхлаби ремъка си, бръкна си в джоба, извади двата пропуска, който бяхме използвали, за да се промъкнем на борда, и му ги подаде.

— Благодаря — отвърна Ред. — Ще те видя в църквата. Жежки сопла и така нататък — сетне изчезна с нехайна бързина; чух въздушния шлюз да се затваря и тъпанчетата ми заглъхнаха. Дак не отговори; бе вперил поглед в компютърните уреди и правеше някакви дребни корекции.

— Двадесет и една секунди — рече той. — Оглед няма да има. Провери дали ръцете ти са вътре и се отпусни. Първата стъпка ще е сладка и медена.

Направих каквото ми каза и зачаках часове, напрегнат като пред вдигане на завесата. Накрая отворих уста:

— Дак?

— Млък!

— Кажи само къде отиваме?

— Марс.

Видях как палецът му натисна един червен бутон и загубих съзнание.

Загрузка...