Дяволът, светицата и Ласитър

1.

Хората седяха в прахоляка на една суха като пустиня падина и гледаха втренчено пред себе си, отчаяни и изтощени.

Преди няколко минути получиха по парче сух хляб и няколко глътки вода. Това беше дневната им дажба, а слънцето все още силно прежуряше от посивялото небе. Докато паднеше здрач имаше най-малко час и половина, а после щеше да дойде и нощта.

Тя донасяше така желания хлад, но след това идваха часовете на безмилостен студ.

Пленниците обаче нямаха нищо, с което биха могли да се завият.

Дни наред бяха изложени на жега и студ, на глад и жажда. Пазачите им можеха да правят с тях каквото пожелаеха. Нямаше пощада.

На юг през Сиера Сонора, една суха, безлюдна местност, в която никой не можеше да разчита на каквато и да е помощ, ден след ден прекарваха пленниците.

Дори и бягството беше безсмислено, когато не знаеха накъде да тръгнат. Без ездитно животно, без провизии и без оръжие, то щеше да е безнадеждно.

Въпреки всичко, някои от тях дръзнаха да сторят това. Три млади двойки, на същата възраст като своите спътници — около двадесетгодишни, изчезнаха през изминалата нощ. Пленниците трябваше да са млади и силни, за да издържат на тежката работа, която ги чакаше в сребърните мини.

С големи обещания ги бяха подмамили да подпишат или да поставят кръст под договора за работа. Оттам нататък връщане назад нямаше.

Повечето от тях бяха с тъмно минало и използваха възможността да изчезнат за известно време.

А обещанията бяха наистина страхотни. Така че и жените не се поколебаха да се присъединят към мъжете по пътя за „обетованата земя“.

Междувременно обаче разбраха, че това е пътят към ада.

По цял ден седяха под палещото слънце — двадесет и петима младежи.

Предишната вечер бяха с шестима повече — трима мъже и три жени. Те се осмелиха да избягат.

Някои от бандитите вече бяха тръгнали да търсят бегълците, за да ги върнат обратно.

Важно беше да бъдат наказани за назидание. Тогава другите повече нямаше да дръзнат да помислят за бягство.

Отвреме навреме викаха някоя от младите жени. Пазачите можеха да си позволят всякакви волности. Само трябваше някой да се приближи до пленниците и леко да помръдне показалец. Тогава жената, за която се отнасяше това, ставаше веднага и не криеше облекчението си, че е „избрана“ да развлича някой от тях.

Така тя можеше да се измъкне за няколко часа от палещата горещина, а имаше и храна, и пиене. Не беше необходимо да страда като другите. Дори можеше тайно и на мъжа си да занесе нещо, като го скрие под широката си пола.

За съжаление това водеше до някои съперничества между пленниците. Точно такава беше целта, която преследваше водачът на надзирателите. Той знаеше как да постави под ботуш дори и душите на хората.

Наричаха го Рио. Тук, в тази погранична зона, това беше обичаен псевдоним, когато човек искаше да прикрие истинското си име.

Беше висок, сух мъж, излъчващ жестокост. Даже и когато се усмихваше, приличаше на вълк. Най-характерното нещо в кокалестото му лице бяха орловият му нос и рунтавите мустаци.

На украсения му със сребърни раковини колан винаги висеше навит камшик. Той обичаше да го използва. Достатъчно бе само да се появи близо до пленниците и те неволно потръпваха, като още повече се свиваха.

Ето и сега, току-що се беше появил и застанал върху един отломък от скала. Облечената в тъмни дрехи фигура се открояваше на синьото небе, голяма и заплашителна. Пленниците предчувствуваха приближаването на ново злодеяние.

Всеки се страхуваше, че погледът на страшния мъчител би могъл да спре точно върху него. Междувременно той беше станал известен с това, че за развлечение измисляше всевъзможни наказания.

Какво ли бе намислил пак?

Изведнъж в потискащата тишина прозвуча смехът му.

— Имам изненада! — оповести той най-сетне. — Наострете внимателно уши! Хайде, превърнете се в слух! Който първи я чуе, ще получи награда.

После се изсмя садистично. Това беше дяволът в човешки образ. Никой от пленниците не се осмеляваше да го погледне в очите.

— Хей, ти! Я ела!

Не беше ясно за кого става дума. Всички страхливо бяха навели глави.

Камшикът изсвистя в горещия въздух.

Удареният нададе вик от болка. Изведнъж върху ризата, на гърба му, се появи дълга бразда. По кожата на нещастника се виждаше кървава ивица.

Той подскочи.

— Да, сеньор шеф? — попита смутено. — Какво трябва да направя?

— Какво чуваш, Пако?

Той наричаше всички мъже Пако. А жените — Пака. Никога не се беше опитвал да запомни някое име.

Пако се ослушваше напрегнато. Останалите пленници също бяха затаили дъх. Страхуваха се. Всеки от тях можеше да бъде следващият.

Тогава се чу тропот на приближаващи се коне.

Знаеха добре какво означава това.

Връщаше се наказателната експедиция.

— Е, Пако? — попита кратко Рио.

— Идват ездачи, сеньор шеф.

Рио заплашително се засмя. Доставяше му удоволствие да важничи така. Тези жалки креатури трябваше непрекъснато осезателно да чувстват безграничната му власт.

— Умно момче си, Пако! — издевателстваше той. — Как мислиш, кого водят?

— Шестимата бегълци ли? — попита Пако страхливо.

— Това са шестима жалки, мръсни предатели! — изкрещя Рио. — Повтори го Пако!

— Шестима жалки, мръсни предатели! — изстена Пако измъчено.

— Заради тях седяхте през целия ден гладни и жадни! — извика главатарят. — Мисля, че веднага ще им се отплатите за това.

Той им отправи убийствен поглед.

— Аз вече измислих нещо — продължи Рио. — Но ще го научите едва когато копелетата дойдат тук.

Обърна се и отново изчезна между скалите, където имаше извор с прясна вода и сянка. Там си беше устроил уютен бивак и бе избрал две жени, които трябваше да му правят компания.

Стояха там сгушени, като дресирани, съвсем голи. Така им бе заповядал Рио. Те бяха негови робини. Голотата им допълваше унижението, тъй като бяха беззащитно изложени на погледите и на другите бандити.

Докато ги наблюдаваше почувствува, че в него отново се надига възбуда. Те дяволски му харесваха. Странно, че едва днес му хрумна идеята по-отблизо да разглежда пленничките.

Струваше си! Младите мъже, на които принадлежаха момичетата, виеха от безсилен гняв, но не смееха да протестират. Знаеха, че след това ще бъдат жестоко наказани.

Момичетата се казваха Мария и Луиза. Вероятно щеше да ги задържи като свои метреси. Можеше да си позволи това. Чак когато им се наситеше, щеше да ги натика пак при другите в големия лагер на работниците, в който жените вършеха и най-тежката работа.

Мария и Луиза го гледаха покорно. И двете бяха с дълги черни коси, които скриваха гърдите им, ако ги срешеха по подходящ начин. Но големият шеф беше забранил това. Нямаха право да се прикриват и с ръце, защото тогава заиграваше камшика.

— Елате! — заповяда той. — Тъкмо има какво да видите.

Те станаха и погледнаха към дрехите си, които бяха малко встрани от тях.

— Не — каза Рио като се хилеше. — Така ми харесвате повече. А и мъжете ви ще разберат, че от днес нататък ми принадлежите. Е, не се ли радвате? Реших да ви задържа при себе си. Това означава, че ще бъдете по-добре от другите. Ще получавате хубава храна, а също и вино, ако искате. Само трябва да бъдете послушни. След няколко дни до такава степен ще ви дресирам, че ще отгатвате всяко мое желание по очите ми. А сега, хайде да тръгваме!

Те послушно тръгнаха в посоката, която сочеше протегнатата му ръка. Докато вървяха, трябваше да държат ръцете си кръстосани на гърба. Това беше една от заповедите, които Рио междувременно бе издал.

Като крачеше зад тях, погледът му се изпълваше с похот. Но още повече го възбуждаше мисълта за това, което щеше да се случи в горещата падина.

Когато стигнаха там, от север тъкмо се приближаваше група ездачи. Бяха хората, които Рио изпрати да заловят бегълците.

Мъжете яздеха в крак. Между тях се олюляваха пленниците. Трима млади мъже и три млади жени или момичета. Те едва се държаха на краката си. Единият от пленниците бе подкрепян от други двама. Той не можеше да стъпва на десния си крак. Лицето му бе изкривено от болка.

Ездачите спряха в средата на падината.

Пленниците се свлякоха изтощени в горещия прахоляк, а Рио, ръмжейки, вече издаваше своите заповеди.

Наоколо имаше достатъчно подходящи скали, на които да бъде завързан човек.

Но жестокият ловец на хора не се задоволяваше само с това. На някои от пленничките той заповяда да съблекат трите заловени жени. На мъжете им бяха свалени само ризите.

Тогава започна страшният съд на този жесток човек.

Най-напред тримата мъже бяха набити с камшик и то не от разбойниците, а от техните собствени събратя по страдание.

Бандитите ги гледаха и се смееха.

Измъчените мъже едва събираха сили да извикат. Бяха толкова изтощени, че само с подсъзнанието си разбираха какво става с тях.

Спътничките им плачеха, хленчеха и молеха за милост. И действително, след известно време босът кимна снизходително с глава.

Изтезанието най-сетне свърши.

— Какво ще правим с жените, Рио? — попита един от хората му сдържано. — Няма ли и те да си получат заслуженото?

Главатарят поклати глава.

— Вече получиха достатъчно. Трябва да се свърши само още едно нещо и случаят ще бъде приключен за мен. — Той посочи пленника в средата, който беше домъкнат до тук от другите двама, защото не можеше да се справи със собствени сили. — Какво му е на Пако? Ранен ли е?

— Настъпил е един кактус и понеже проклетите му сандали вече за нищо не стават, бодлите са влезли в краката му. Това е причинило възпаление и вече целият е гноясал. Прецени сам — това е отравяне на кръвта.

Главатарят бързо се огледа.

— Реймънд! — извика той.

Ник Реймънд беше сух като клечка тексасец, който доста разбираше от лекуване на рани. Затова се ползваше с особена слава сред бандитите. Смятаха го за много способен.

— Я ела виж тук, Ник! — повика го Рио.

Ник Реймънд набързо приключи с прегледа.

— Гангренясал е! — установи той вяло.

— Нищо ли не може да се направи вече?

Реймънд глухо се изсмя.

— Може да му се помогне с ампутация — отвърна той.

Рио кимна. Беше взел решение за присъдата.

— Значи вече не става за работник — каза той със зловещо безразличие. — Не обичам да гледам такива неща, но това има и своята добра страна. Така той ще послужи за назидание на останалите и ще им вдъхне необходимия страх.

Ник Реймънд разбра.

— Това е добра идея, шефе — каза той ласкателно. — И как смяташ да го пратиш на оня свят? Мисля, че даже не е необходимо и пръста си да помръднеш. Той и без друго ще пукне.

— Да, но аз искам да бъде обесен — каза Рио. — От тактическа гледна точка това е значително по-добро.

Бандитите, които бяха достатъчно близо, за да могат да чуят всичко, мърмореха одобрително. Всъщност и те биха направили същото, дори шефът да беше решил нещо друго.

Пленниците още не знаеха какво ги очаква. Мислеха, че след като са изтърпели боя, всичко е минало, защото Рио едва ли би унищожил ценната работна ръка просто така.

Надзирателят пристъпи към тримата вързани пленници.

— Вие извършихте тежко престъпление — оповести той рязко. — Обикновено за такова нещо наказвам със смърт.

Направи дълга пауза.

Пленниците си отдъхнаха. Леко се бяха отървали.

Техният мъчител се наслаждаваше на мисълта, че те повярваха.

— Но — продължи той след привидно безкрайната пауза, — все още не смятам да ви освободя и тримата невредими.

С това създаде напрежение и опъна до скъсване нервите на пленниците.

Проблесналата за миг в очите им надежда отново помръкна. Вече знаеха, че крои нов пъклен план.

Рио бавно бръкна в джоба си и извади три кибритени клечки.

— А сега — каза той — всеки от вас може да изтегли по една клечка. Едната ще бъде с отчупена главичка. Ето…

Той направи това така ясно, че да могат всички да го видят. След това отново скри клечките в шепата си.

— Сега ще ви дам да теглите — каза той и пристъпи към човека в средата, когото беше избрал за жертва. — Който изтегли клечката без главичка, ще трябва да изкупи вината и на останалите.

Хилейки се, инквизиторът застана пред пленника, чийто крак беше възпален и можеше да бъде спасен само с ампутация. Рио държеше свития си юмрук под носа му. Между палеца и показалеца стърчаха краищата на трите клечки.

— Захапи едната и я изтегли! — заповяда той. — Може да имаш късмет.

Всички гледаха втренчено, без да помръднат. Въпреки оковите, цялото тяло на пленника трепереше, а очите му като че ли всеки момент щяха да излязат от кухините.

— Хайде тегли! — препираше мъчителят Рио. — Имаш шанс.

Бедният човечец захапа средната клечка и я изтегли.

От пленниците се изтръгна стенание.

Беше изтеглил клечката без главичка и така се обричаше на смърт.

Той пое въздух като се задъхваше. Искаше нещо да каже, да помоли за милост, но от пресъхналите му, напукани устни не излезе никакъв звук. Страхът бе стегнал гърлото му.

— Е, това е — каза Рио равнодушно. — Ти загуби, Пако.

Другите две беше мушнал пак в джоба си. Сега нещастникът отново възвърна гласа си.

— Това е измама! — виеше той. — Ти си знаел кого искаш да убиеш, кучи сине! Счупил си главичките и на трите клечки. Проклет, жалък кучи син! Ти…

Рио пъхна ръка в джоба си и извади две кибритени клечки. Те естествено бяха съвсем здрави.

— Искаш да ме изкараш лъжец ли, Пако? — попита той с леден глас.

Главата на обречения клюмна на гърдите му. За него вече нямаше надежда. Знаеше, че е изгубил. Рио махна на мъжете.

— Мак Ноли, това е твоя работа.

Вик Мак Ноли, човек с мъртвешко лице, беше палачът на бандата.

Той влезе за малко между скалите и се върна с едно въже, на което вече майсторски беше направил примка.

Двама бандити развързаха престъпника и го заведоха под един издаден напред скален нос.

Мак Ноли хвърли ласото и закрепи края му на един голям скален къс.

Една от трите завързани жени започна да крещи.

— Не! Не! Не можете да направите това! Моля, моля ви! Оставете ми го! Оставете моя Хуанито! Сеньор Рио, моля ви! Смилете се! Оставете ми Хуанито…

Тя хленчеше, плачеше и молеше така, че можеше да трогне и камък. Но сърцето на Рио беше по-кораво и по студено, от който и да е камък. По-твърдо и от гранитна скала.

Хуанито беше поставен върху един висок около метър камък и Вик Мак Ноли нахлузи примката на главата му.

Слънцето на късния следобед все още силно прежуряше в сухата падина. В отчаянието си пленниците започнаха да се молят на глас.

Годеницата на Хуанито се бе хвърлила на колене и закрила с ръце подутото си от плач лице.

Рио застана зад нея, хвана я за косата и неумолимо дръпна главата и назад.

— Гледай там! — изръмжа той. — Всички, всички гледайте там! Искам никога да не забравяте тази гледка. Иначе вие, мръсна сган, никога няма да се научите да се подчинявате на господаря си! — Той огледа всички и продължи: — Внимавайте добре, никой да не затваря очи, амигос! Ако някой ги затвори, ще бъде следващият, който ще увисне. Кълна се!

Всички гледаха натам. Отвориха очи колкото можеха по-широко. Защото никой не искаше да бъде заподозрян, че не е гледал както трябва.

По бузите на повечето се стичаха сълзи, но никой не смееше да отмести поглед и на сантиметър от палача и неговата жертва.

Вик Мак Ноли протакаше, колкото може повече. Най-сетне ужасният край настъпи. За пленниците това беше като избавление. Те предпочитаха да се обърнат или да затворят очи, но Рио изръмжа с рязък глас:

— Оставате да стоите тук, както сте. До утре сутринта никой да не мърда от мястото си!

Това, което правеше с хората, беше повече от жестоко. Но в никакъв случай не изпитваше угризения на съвестта. Напротив, той обичаше такива зловещи сцени.

Рио отново се обърна към двете си метреси и сложи ръце на раменете им.

При този допир ги побиха тръпки, но те не дадоха това да се разбере. Беше ги страх прекалено много.

— Елате, кукли! — извика той през смях. — Животът продължава. Сега ще празнуваме.

Рио искаше да се върне с тях в оазиса, между скалите, но внезапно спря.

В края на падината се виждаше един ездач. Беше широкоплещест мъж, облечен в изискано, украсено със сребро, мексиканско чаро.

Той строго оглеждаше всичко наоколо.

— Необходимо ли беше, Рио? — кротко попита после, без какъвто и да е упрек в гласа. — Какво се е случило?

— Три двойки бяха избягали, дон Яго — отговори Рио. — Моите хора ги хванаха. Трябваше да накажа един от тях.

Дон Яго кимна одобрително.

— Всичко е наред, Рио. Но никога не бива да забравяш, че тези хора са най-безценното ни имущество.

— Знам, дон Яго — каза Рио и крадешком смигна на шефа си. — Предполагам, че искате да говорите с мен насаме. Сигурно става дума за нещо важно, щом сте тръгнали да ме търсите тук, в Сиера.

— Да, има важни новини — каза дон Яго Манаскуа, както гласеше цялото му име. — Ела и доведи тези двете.

Рио пусна голите робини.

— Вървете напред и пригответе ядене за мен и нашия господар! — заповяда той и двете голи красавици изчезнаха. Изглежда грапавата почва нямаше абсолютно никакво значение за босите им крака.

Рио хвана юздите на врания жребец на дон Яго като коняр и го поведе между скалите към своя бивак до извора.

Пленниците останаха с пазачите си в падината. Цареше призрачна тишина. Разбойниците знаеха какво дължат на шефа си. При него те имаха пълна свобода и можеха да водят разюздан, покварен живот. Необходимо бе само стриктно да изпълняват заповедите му и нямаше никакви проблеми.

Дон Яго Манаскуа приличаше на княз. Беше човек с изключително импозантна фигура, а освен това се обличаше и елегантно. По нищо не се забелязваше, че е яздил дълго време. Всъщност, това си имаше своята причина и Рио, дясната ръка на този дявол, я знаеше.

Дон Яго не беше толкова глупав да тръгне сам през тази необятна земя. Той винаги бе заобиколен от кавалкада ездачи, които постоянно го возеха в една лека двуколка, способна да мине и през най-трудния терен. В тази кола имаше и достатъчно чисти дрехи за могъщия господар, така че той по всяко време можеше да се наконти.

Яго Манаскуа обичаше ефектните сцени. За него те бяха смисълът на половината от живота му.

За непосветените гледката беше грандиозна, щом дон Яго внезапно се появеше някъде, като че ли от нищото. В действителност той не яздеше повече от пет-шест мили, след като неговите съгледвачи му съобщяха, къде се намират тези, които търсят.

Освен Рио, едва ли някой от хората му знаеше, какво всъщност се криеше зад грандиозните появи на дон Яго. Той слезе от украсеното със сребро седло с гъвкави движения. Беше едно от онези седла, в които човек можеше да се облегне почти като на стол.

— Текила1, дон Яго? — попита Рио бързо.

— Предпочитам чаша студена вода.

— Имаме всичко — усмихна се Рио. — Побързайте момичета! Донесете вино за дон Яго, а за мен текила.

Едното голо момиче се шмугна в палатката. Другото коленичи до водата и изтегли една бутилка вино, вързана с връв.

Имаше още цял куп бутилки, пуснати там за изстудяване. Тези ловци на хора умееха да си създават комфорт дори и в пустошта. Всичко от което имаха нужда, прекарваха с мулета или пък пленниците трябваше да се трепят да носят вместо тях.

Луиза донесе виното, а Мария — текила. Двете напитки бяха налети в подходящи чаши, които блестяха от чистота.

Дон Яго благосклонно потупа Луиза по бузата, а след това тя трябваше да се завърти няколко пъти пред него и да се поразкърши, за да може той да я оцени.

— Хубава стока — каза накрая одобрително. — После ще спя с нея, Рио.

— Разбира се, дон Яго — раболепничеше Рио.

— Преди това обаче, тя трябва добре да се изкъпе — каза Яго. — Хайде, малката, върви! Какво чакаш още? Приятелката ти ще те придружи. Побързайте! Побързайте!

Момичетата се отдалечиха от двамата зловещи мъже.

Рио разседла врания жребец на дон Яго, а господарят седна на седлото и опита виното.

— Трябваше ли да го обесиш, Рио? — едва тогава попита той строго. — Знаеш, че не ни достигат хора. Прекалено много умират в мините. Напоследък само жълтата треска ни отне трийсет души. А и другите неприятности като самоубийства и тям подобни. Трябва ни подкрепление, Рио. Бих искал за в бъдеще по-добре да се държиш с хората. Накарай ги да повярват, че ги чака раят.

Рио неволно се сви под погледа на своя строг господар и учител.

— След като шестимата избягаха, трябваше да сваля маската — оправдаваше се Рио. — Остават един-два дни преход до мините. Освен това този младеж и без друго нямаше да ни влезе в работа. Имаше гангренясала рана на десния крак. Не беше възможно да бъде спасен.

— Всичко е наред — каза дон Яго и направи опрощаващо движение с ръка. За него темата беше приключена.

— Има важни новини — продължи той. — В едно кътче на Югозападно Ню Мексико, казват, имало някакво напълно изолирано индианско племе. Сигурно има много млади и силни хора там. След всичко, което чух, на никого няма да направи впечатление, ако племето изведнъж изчезне. Проблемът е в това, че аз не знам къде точно се намират. Те водят собствен, изолиран от околния свят живот. Ще имаш за задача да намериш местонахождението им. Трябва да са някъде в планината Аламо Уеко.

— Там е и царството на Кийнсбърг — каза Рио.

Дон Яго кимна мрачно.

— Да, Кийнсбърг все още господствува там. Но няма да е задълго, мисля аз. Неговото време свърши, само че той още не го знае.

— Сложихте ли му най-после капан, дон Яго?

— Примката постепенно се затяга — засмя се господарят. — Той вече не може да избегне отмъщението ми. Дори скоро ще има неприятни гости — шерифи от Щатите и съдия-следовател. Заподозрян е в търговия с роби. Трудно ще му бъде да докаже своята невинност. Твърде много следи водят вече към него. Сега трябва да откриеш това тайнствено индианско племе. Тогава всичко може да бъде нагласено така, че подозрението да падне върху стария вълк Кийнсбърг. Ще намерят в неговите земи няколко мъртъвци. А по-точно — онези от индианското племе, които няма да са годни за нашата цел. Не, не… — господарят вдигна ръка. — Не е необходимо да задаваш въпроси. Всичко ще бъде идеално инсценирано.

Рио беше скептично настроен, но не се осмеляваше да възразява. Не би се изложил ненужно на опасността да бъде сметнат за глупак.

— Разбирам, дон Яго — каза той. — Естествено, ще намеря това племе. Какви са те? Апачи? Команчи?

— Нито едно от двете. Това е непознато племе. Никой не знае за тях нищо определено. Предполага се, че става дума за племе на ирокези, което преди двеста години се е преселило на запад.

— И откъде се знае това?

— От легенди край лагерния огън — засмя се дон Яго. — Никой не им вярва, но аз направих своите проучвания и подробно разследвах случая. За мен почти няма съмнение, че това тайнствено племе наистина съществува. И ти ще го намериш, Рио. Бих искал да тръгнеш утре рано сутринта. Откарването на пленниците би могъл да поеме някой друг. Избери си трима или четирима благонадеждни мъже, които да те придружат. Най-добре вземи някои от твоите гринго. Те няма да бият толкова на очи, колкото ако отидеш с тълпа мексиканци. А и гринго винаги надушват неприятностите. Най-добре би било и ти да се облечеш като тях. Без друго приличаш повече на гринго, отколкото на земляците си.

Рио самодоволно се засмя.

— Ще бъдете доволен от мен дон Яго.

— Убеден съм в това.

— За да разбия цяло племе обаче, ми е необходима по-големичка въоръжена дружина — каза Рио.

— Ще получиш необходимото ти подкрепление. Парите нямат значение, знаеш това, Рио. Но сега ти отиваш да намериш племето.

— Ще го сторя, дон Яго.

Господарят стана и се приближи до водата. Луиза дойде веднага, щом той я повика. После изчезна с нея в палатката.

Рио изобщо не беше въодушевен от новата си задача. Досега през цялото време се беше радвал на продължаващото с дни мързелуване и на разгулния живот.

Вместо това пак го чакаше тежка работа. Не беше по вкуса му, но за съжаление нищо не можеше да промени.

Той извика Мария и я отведе със себе си. Поне тази нощ искаше да се забавлява истински.