Стивън КингДългата разходка

ПЪРВА ЧАСТСТАРТЪТ Е ДАДЕН

„За мен Вселената беше лишена от Живот, от Смисъл, от Воля, дори от Враждебност; тя беше като огромна, безчувствена и безразлична Парна машина, която изпълнява своя безкраен и вечно повтарящ се ритуал. О, ти огромна, мрачна и самотна Голгота, Мелница на Смъртта! Защо Животът ти е гръб обърнал? Не е ли това на Дявола работа, или пък Дяволът ще да е твоят Господ Бог?“

Томас Керлайл

„Бих препоръчал на всички американци да се разхождат колкото се може по-често. Разходката е не само здраве, тя е и забавление.“

Джон Ф. Кенеди(1962)

„Помпата не щеше да припали,

вандали бяха ръчката прибрали“

Боб Дилан

ПЪРВА ГЛАВА

„Който познае тайната думичка печели сто долара. Е, Джордж, кои са първите? Джордж? Къде си, Джордж?“

Гручо Маркс, „Залагай живота си“

Раздрънкан син Форд сви към охраняемия паркинг през тази сутрин, приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис:

ГАРАТИ РЕЙМЪНД ДЕЙВИС

У-ЦА 1 ПОУНАЛ МЕЙН

ОБЛАСТ ЕНДРОСГГОГИН

РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР 49-801-89

ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ

Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Той им махна да продължат.

— Няма ли да ни върнат пропуска? — попита мисис Гарати. — Няма ли…

— Не, мамо — отвърна с равен глас Гарати.

— Е, никак не ми харесва тази работа — рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.

— Не се безпокой — отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своят финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.

Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.

— Рей — промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. — Рей, слушай…

Той наведе глава и се престори, че е зает да си оправя ризата. Един от войниците нагъваше лакомо от метално канче без да изпуска от очи подпрения пред него комикс. Гарати впи поглед в лицето на войника и си помисли за хиляден път: „Всичко това е реално.“ Но сякаш едва сега тази мисъл започна да се изпълва със съдържание.

— Все още не е късно да промениш решението си…

И с това нахлу страхът и тревогата.

— Не, вече не мога да го направя. Последният срок беше вчера.

И отново този заговорнически тон, който така ненавиждаше:

— Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът…

— Майорът ще… — понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. — Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и паркира наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка като също не си взе.

— Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнадесет Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си — да го спре преди да го сграбчи в желязната си хватка машината наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера.

Той сложи ръка на рамото й.

— Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз… — той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. — Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.

— Не е — прекъсна го тя, готова да се разплаче. — Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре…

— Да, но го няма, нали? — прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите… ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

— Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо — той се усмихна насила. — Нали? Така си е — отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав, просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше ярко синьо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

— Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки — тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.

— Аха — той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето.

— Сбогом, мамо.

— Сбогом, Рей. Бъди добро момче.

Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнадесет годишно момче, объркано и самотно сред непознати.

Той се извърна към пътя. Другото момче, с черната коса, тъкмо изпращаше родителите си. Лицето му бе разсечено от ужасен белег. Гарати се приближи към него и го поздрави.

— Здрасти — отвърна чернокосият и го огледа.

— Аз съм Рей Гарати.

— Питър Макврайс.

— Готов ли си? — запита Гарати.

— Малко съм трескав — отвърна момчето и сви рамене. — Това е най-лошото.

Гарати кимна.

Двамата се отправиха към пътя и каменния знак. Зад тях продължаваха да пристигат коли. Една жена внезапно започна да крещи. Несъзнателно Гарати и Макврайс допряха рамене. Никой от двамата не посмя да погледне назад. Пред тях се простираше пътят — широк и черен.

— Към обед настилката яко ще напече — рече ненадейно Макврайс. — Смятам да се придържам към единия край.

Гарати кимна. Макврайс го погледна замислено.

— Колко тежиш?

— Сто и шейсет.

— Аз сто шейсет и седем. Казват, че по-тежките се уморявали по-рано, но аз съм в доста добра форма.

На Гарати Макврайс му изглеждаше в много повече от добра форма — всъщност, изглеждаше направо страхотно. Зачуди се, кои ли са тези, дето казват, че по-тежките се уморявали по-рано. За малко да попита, но се отказа. Разходката бе едно от онези неща, за които се разказваха легенди, митове.

Макврайс приседна на сянка недалеч от група непознати момчета и след кратко колебание Гарати последва примера му. Но Макврайс изглежда не го забелязваше. Гарати погледна часовника си. Беше осем и пет. До старта оставаха петдесет и пет минути. Отново го завладяха нетърпението и тревогата и той яростно се помъчи да ги отблъсне, като си каза, че ще е най-добре да се наслаждава, докато все още може на седенето.

Всички момчета седяха. На групи и поединично. Едно от тях се бе покатерило на най-ниския клон на един бор и оглеждаше замислено пътя, като бавно предъвкваше сандвич. Беше слабо, с руса коса, носеше оранжеви панталони и светлосиня риза под една стара жилетка с цип и дупки на лактите. Гарати се зачуди дали слабите издържат най-много или изгарят първи.

Изведнъж осъзна, че момчетата до които бяха седнали с Макврайс водеха оживен разговор.

— Няма да бързам — рече едно от тях. — Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как най-точно да наглася крачката. А това е най-важното. Помнете кой ви го е казал пръв.

Момчето се огледа и забеляза Гарати и Макврайс.

— Ето още агънца дошли за заколението. Хенк Олсон ме наричат. Краченцата бързо ми тичат — лицето му остана сериозно през цялото време.

Гарати кимна и си каза името. Макврайс също каза своето, но остана замислен и не откъсваше очи от пътя.

— Арт Бейкър — обади се другото момче. Говореше с едва доловим южняшки акцент. Четиримата си стиснаха ръце.

За миг настъпи тишина и после Макврайс рече:

— Страшничко е, а?

Всички кимнаха с изключение на Хенк Олсон, който сви рамене и се ухили. Гарати проследи с поглед как момчето на клона довърши сандвича, сви хартията на топка и я хвърли през рамо. „Този ще изгори рано“ — помисли си той. И от това му стана по-добре.

— Виждате ли онова петно точно до камъка? — запита ненадейно Олсон.

Всички вдигнаха очи. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват по тъмната настилка. Гарати не знаеше, дали всъщност вижда нещо или не.

— От по-миналогодишната Дълга разходка е — обясни с мрачно задоволство Олсон. — Едно от децата е било толкова уплашено, че когато часовникът показал девет направо замръзнало.

Останалите го слушаха ужасени.

— Просто не можело да помръдне. Получило полагащите му се три предупреждения и в 9:02 му показали червен картон. Точно там, на старта.

Гарати си помисли дали и неговите крака няма да замръзнат. Съмняваше се, но все пак това бе нещо, в което ще може да се увери едва след като дадат старт, и тази мисъл го ужасяваше. Зачуди се защо ли му трябва на Хенк Олсон да им разказва такива страхотии.

Изведнъж Арт Бейкър подскочи.

— Ето го — идва.

Сивкавокафяв джип спря пред каменната колона. Зад него бавно се приближи странно на вид превозно средство, отзад с широка платформа и стъпенки. Мънички радарни чинии бяха монтирани отпред и отзад на чудатата камионетка. На платформата се бяха изправили двама войници и още щом ги зърна Гарати почувства, че го побиват тръпки. В ръцете си стискаха армейски тежкокалибрени карабини.

Някои от момчетата се изправиха, но Гарати не помръдна. До него останаха да седят Олсон и Бейкър, а Макврайс отново бе потънал в собствените си мисли. Слабичкото момче от клона люлееше крака и зяпаше наоколо с празен поглед.

Майорът слезе от джипа. Беше висок мъж, с изпъната фигура, лицето му имаше загорял цвят, което си вървеше с военната униформа. Носеше огледални очила, а на колана му се полюшваше тежък армейски пистолет. Говореше се, че очите му били силно чувствителни към светлината и затова никога не се разделял с очилата си.

— Сядайте, момчета — рече той. — Не забравяйте за Препоръка 13.

Препоръка 13 гласеше: „Пести си силите винаги когато можеш“.

Онези, които се бяха надигнали отново приседнаха. Гарати погледна часовника си. Показваше 8:16 и той реши, че избързва с една минута. Майорът винаги идваше точно навреме. Помисли си, че няма да е зле да върне часовника с една минута, но в следващия миг забрави за това.

— Нямам намерение да държа реч — заговори Майорът и плъзна по редиците блестящите рефлектори на очилата. — Искам само да поздравя бъдещия победител и да изразя съчувствието си на всички загубили.

Той се извърна към джипа. Настъпи гробна тишина. Гарати пое дълбоко дъх. Денят обещаваше да е топъл. Хубав ден за разходка.

Майорът отново се обърна към тях. В ръцете си държеше бележник.

— Моля, всеки от вас щом си чуе името да пристъпва напред за да получи своя номер. След това се връщайте на мястото си и там ще чакате да бъде даден старта.

— Вече си в армията — прошепна ухилено Олсон, но Гарати се престори че не го чува. Човек не можеше да не се възхищава от Майора. Преди да го отведат Бригадите, бащата на Гарати обичаше да нарича Майора „най-опасното чудовище, което би могла да създаде една нация, издигнат от самото общество социопат“. Но той никога не бе се срещал с Майора на живо.

— Аронсон.

Русокос дребосък с обгорял от слънцето врат излезе напред, погледна объркано Майора и пое пластмасовата значка с номер едно. Той я закачи на ризата си и Майорът го потупа одобрително.

— Ейбръхам.

Червенокосо, стройно момче, облечено с джинси и фанелка без ръкави. Завързал бе якето си около кръста и то се спускаше до коленете като пола. Олсон се изкикоти.

— Бейкър, Артур.

— Аз съм — рече Бейкър и се изправи. Той закрачи без да бърза към Майора и Гарати усети, че спокойствието му го изнервя. Бейкър очевидно не беше от лесните. Бейкър щеше да издържи дълго.

Бейкър пое обратно. На гърдите му висеше номер 3.

— Каза ли ти нещо? — попита Гарати.

— Запита ме дали съм горд, че съм тук днес — отвърна някак засрамено Бейкър. Да, той… Майорът говори с мен.

— Като ни припари под краката ще видим кой е горд и кой не е — изграчи Олсон.

— Бейкър, Джеймс — произнесе Майорът.

Така продължи до 8:40, когато церемонията приключи. Никой не отсъстваше. На паркинга зад тях потеглиха десетина коли — тръгваха си момчетата от резервния списък, които бързаха да не изпуснат директното предаване на Дългата разходка по телевизията.

„Започва се — помисли Гарати — връщане назад няма“.

„Успех“ — беше му пожелал Майорът, когато дойде неговият ред, подавайки му 47 номер. Отблизо изглеждаше ужасно мъжествен. Гарати едва се сдържа да не го докосне, за да се убеди, че е истински.

Питър Макврайс беше номер 61. Хенк Олсон — 70. Той остана по-дълго при Майора. Майорът се разсмя на нещо, което Олсон му каза и после го потупа по гърба.

— Казах му да заложи каквото има на мен — рече Олсон като се върна. — А той ми поръча да ви покажа на какво съм способен. Каза още, че обича хора, които са готови да се разкъсат за победата. „Покажи им на какво си способен, момче“ — така ми рече.

— Много добре — отвърна Макврайс и после смигна на Гарати. Гарати се зачуди какво ли има предвид като му намигна. Дали не се подиграва на Олсон?

Хърбавото момче от дървото се казваше Стебинс. Получи номера си с наведена глава, без да поглежда Майора, после се върна и седна до дървото. Гарати го загледа с повишен интерес.

Номер 100 беше едър червенокос и червендалест здравеняк. Името му беше Зак. След като получи значката си всички седнаха и зачакаха какво ще последва.

От камионетката се приближиха трима войници и раздадоха на всички широки кожени колани, покрити с множество джобове. Джобовете бяха натъпкани с тубички висококалоричен концентрат. Дойдоха още войници, които раздадоха манерки. Войниците им помогнаха да поставят коланите и да окачат манерките. Олсон отпусна колана си да увисне като каубойски, след това измъкна от джоба един шоколад и го сдъвка.

— Не е лошо — рече ухилено. Той надигна манерката и жадно отпи. Гарати се зачуди, дали само се преструва на наперен или наистина знае нещо повече от останалите.

Майорът ги огледа с присвити очи. Часовникът на Гарати показваше 8:56 — кога бе минало това време? Стомахът му болезнено се сви.

— Е, добре, момчета. Строй се в колона по десет. Редът няма значение. Всеки може да остане при приятелите си.

Гарати стана. Чувстваше се изтръпнал и нереален. Сякаш тялото му принадлежеше на някой друг.

— Дойде време да потегляме — сръга го Макврайс. — Успех на всички.

— Успех и на теб — отвърна изненадан Гарати.

— Трябваше да ида на психиатър — произнесе тихо Макврайс. — Изглеждаше ужасно бледен, лицето му лъщеше от пот — нищо не бе останало от предишния му самоуверен вид. Мъчеше се безуспешно да се усмихне. Белегът се беше зачервил като от удар с камшик.

Стебинс бавно стана и се присламчи към опашката на групата. Олсон, Бейкър, Макврайс и Гарати бяха в третия ред. Устата на Гарати беше суха. Не знаеше дали да не отпие от манерката. Така и не посмя. Никога през живота си не бе възприемал толкова осезателно краката си. Изведнъж се уплаши, че може да се вцепени и да получи червен картон още на старта. Помисли си, че Стебинс ще е от първите, които отпаднат — Стебинс, с неговите оранжеви панталони и раница, пълна със сандвичи. После му дойде наум, че може той, да е от първите отпаднали. Зачуди се, какво ли е това, да…

Часовникът му показваше 8:59.

Майорът не отделяше очи от своя хромиран джобен хронометър. Той бавно разпери пръсти и сякаш времето спря при този жест. Стоте момчета го гледаха напрегнато, тишината беше направо осезателна. Тишината беше всичко.

Часовникът на Гарати показваше 9:00, но вдигнатата ръка остана неподвижна.

Хайде! Направи го! Какво чакаш? — крещеше нещо в него.

Едва сега си спомни, че часовникът му избързва с една минута. Човек би могъл да си сверява часовникът по Майора, но Гарати бе забравил.

Майорът спусна ръка.

— Успех на всички — каза той. Лицето му беше безизразно, очите му останаха скрити зад тъмните очила. Групата пое в равен ход, никой не изостана.

Гарати вървеше с другите. Не беше се вцепенил. Никой не се бе вцепенил. Краката му прекрачиха отвъд каменната колона и продължиха с парадна стъпка. Отляво крачеше Макврайс, отдясно — Олсон. Шумът от стъпките беше доста силен.

Започва се, започва се, започва се.

Неочаквано го завладя лудото желание да спре. Само за да пробва, дали намеренията им са сериозни. Той отхвърли тази мисъл с негодувание и донякъде със страх.

Излязоха от сянката на дърветата и над тях грейна топлото пролетно слънце. Усещането беше приятно. Гарати се отпусна, пъхна ръце в джобове и закрачи редом с Макврайс. Групата започна да се разтегля, докато всеки се нагаждаше към собствения си ход. Някъде отстрани бръмчеше камионетката, вдигайки зад себе си прахоляк. Мъничките чинии на радарите пъргаво се въртяха, като отчитаха скоростта на всеки Участник с помощта на бордови компютър. Четири мили в час беше най-ниската позволена скорост.

— Предупреждение! Предупреждение за 88!

Гарати се огледа изненадан. Беше Стебинс. Стебинс беше номер 88. Изведнъж си помисли, че ей сегичка Стебинс ще получи картон, още тук, само на няколко метра от старта.

— Хитро — рече Олсон.

— Какво? — попита Гарати, раздвижвайки с мъка уста.

— Използва това, че още е свеж за да види къде е границата. Сега вече има представа с каква скорост трябва да ходи без да се пресилва, а само след час предупреждението ще отпадне, стига да не получи ново. Нали знаеш условията.

— Разбира се, че ги знам — отвърна Гарати. Имаше ги в Правилника. Имаш право на три предупреждения. Четвъртият път в който намалиш под четири мили на час ще означава че… е, че отпадаш от Разходката. Но ако имаш три предупреждения и успееш в продължение на три часа да поддържаш по-висока скорост, считай че си чист.

— Значи сега той знае — каза Олсон. — И в 10:02 отново ще е чист.

Гарати продължаваше да крачи бодро. Чувстваше се чудесно. Каменната колона изчезна далеч зад тях, групата изкачи един хълм и се спусна в обрасла с борова гора долина. Тук-там се виждаха малки, прясно разорани ниви.

— Картофи — обади се Макврайс.

— Най-добрите в света — отвърна машинално Гарати.

— Ти да не си от Мейн? — запита Бейкър.

— Да, от южните области — той погледна напред. Няколко момчета се бяха откъснали от основната група, сигурно се движеха поне с шест мили в час. Две от тях носеха еднакви кожени якета, с избродирани на гърбовете орли. Гарати подтисна обзелото го желание да ги настигне.

— „Пести си силите винаги когато можеш“ — Препоръка 13.

— Пътят минава ли близо до родния ти град? — попита Макврайс.

— На около седем мили. Предполагам че мама и приятелката ми ще дойдат да ме видят — той замълча и после добави: — Ако все още вървя, разбира се.

— Ами, едва ли ще отпаднат повече от една четвърт до края на щата — каза Олсон.

След тия думи настъпи тишина. Гарати знаеше, че Олсон греши. Всъщност, сигурно и Олсон го знаеше.

Още две момчета получиха предупреждения и независимо от обяснението на Олсон сърцето на Гарати подскочи. Той се обърна и потърси с очи Стебинс. Беше си все така най-отзад и ядеше поредния сандвич. Още един увит в хартия сандвич се подаваше от джоба на жилетката му. Гарати се зачуди дали ги е направила майка му, после се сети за курабийките, които неговата собствена майка го бе насилила да вземе, сякаш за да го предпази от зли духове.

— Защо не позволяват на хората да присъстват на старта на Дългата разходка? — попита Гарати.

— Нарушава се концентрацията на Участниците — отвърна нечий рязък глас. Гарати извърна глава. Гласът принадлежеше на мургаво момче с остри черти и номер 5 на гърдите. Гарати не можеше да си спомни името му.

— Концентрацията ли?

— Да — момчето се приближи до него. — Майорът смята, че е много важно участниците да се концентрират и да запазят душевно равновесие в началото на Дългата разходка — почти машинално момчето натисна носа си с палец. На кожата се появи червено петно. — И аз смятам, че е абсолютно прав. Вълнение, тълпи, телевизионни камери. В момента не ни е необходимо нищо друго освен фокусиране — той втренчи кафявите си очи в Гарати и повтори: — Фокусиране.

— Аз пък съм се фокусирал върху това да ги вдигам и спускам — обади се Олсон.

Номер 5 го погледна обидено.

— Трябва да постигнеш душевен мир. Трябва да се фокусираш вътре в себе си. Трябва да имаш План. Между другото — казвам се Гари Баркович. Идвам от Вашингтон.

— Аз съм Джон Картър — отвърна Олсон. — И идвам от Барсум на Марс1.

Баркович сви устни и бавно отстъпи назад.

— Във всяко гнездо има и по една кукувица — рече Олсон.

Но Гарати не беше съгласен с него — Баркович разсъждаваше съвсем разумно. Ала не след дълго зад гърба му се разнесе:

— Предупреждение! Предупреждение, номер 8!

— Имам камъче в обувката! — оправда се Баркович.

Войникът не отговори. Той скочи от камионетката и се спря до Баркович. В ръката си държеше хромиран хронометър — също като на Майора. Баркович се наведе и свали обувката си. Отвътре изпадна мъничко камъче. Мургавото му лице беше напрегнато и лъщеше от пот. Той не обърна внимание, когато войникът произнесе отчетливо:

— Второ предупреждение, номер 5!

Вместо да се разтревожи, Баркович спокойно опъна чорапа си.

— Оле-ле — обади се Олсон. Всички останали се бяха обърнали и крачеха заднешком.

Стебинс, който все още беше на опашката, мина покрай Баркович без да го поглежда. Изведнъж Баркович остана сам, малко вдясно от осевата линия на пътя. Той спокойно си завързваше връзката на обувката.

— Трето предупреждение, номер 5. Последно предупреждение.

Гарати почувства, че в стомаха му се гърчи лигава топка. Не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи. Не че като ходеше назад си пазеше силите, но чувстваше, че това което става е по-силно от всякакви препоръки. Почти физически усещаше как изтичат последните секунди на Баркович.

— О, Божичко — възкликна Олсон. — Това тъпо лайно всеки момент ще получи картон.

Но в същия миг Баркович се изправи. Той спря за миг да изтупа праха от коленете си, след това се понесе в ситен бяг, застигна групата и зае мястото си. И този път Стебинс не му обърна никакво внимание, когато минаваше покрай него.

Баркович им се ухили победоносно, очите му блестяха.

— Видяхте ли? Току-що си спечелих една почивчица. Всичко е част от Плана.

— Май само така си мислиш — каза Олсон с по-висок от обикновено глас. — А аз видях, че спечели три предупреждения. Заради една скапана минута и половина ще трябва да ходиш три шибани… часа. И защо, по дяволите, ти трябваше тази почивка? За Бога, та нали току-що тръгнахме?

Баркович го гледаше обидено. Очите му направо изгаряха Олсон.

— Ще видим кой пръв ще получи картон — ти или аз — рече той. — Всичко е в Плана.

— Твоят план и онова, което излиза от задника ми са лика-прилика — отвърна Олсон.

Баркович ускори крачка и ги остави зад себе си.

Олсон не можа да се сдържи, да не го изпроводи с поредната любезност.

— Само внимавай да не се спънеш, приятелче. Този път няма да те предупреждават. Направо ще те…

Баркович дори не се обърна и Олсон млъкна, отвратен.

В девет и тринадесет според часовника на Гарати (той дори си направи труда да го върне с една минута назад) джипът на Майора се появи на хълма, по който се спускаха. После бавно ги задмина по насрещното платно. Майорът бе вдигнал пред устата си мегафон.

— Щастлив съм да ви уведомя, че току-що преминахте първата миля от пътешествието, момчета. Освен това, бих искал да ви напомня, че най-дългата дистанция, изминавана от пълен комплект Участници е седем и три-четвърти мили. Надявам се да подобрите този рекорд.

Джипът даде газ. Олсон го проследи с втрещено, дори уплашено изражение. „Няма дори осем мили“ — помисли си Гарати. Никога не би могъл да предположи. Не беше си и помислял дори, че някой ще получи картон — пък дори и Стебинс — преди здрач. Сети се за Баркович. Всичко, което трябваше да направи, за да отпадне, бе да намали само за миг скоростта си, през следващите няколко часа.

— Рей? — беше Арт Бейкър. Свалил бе якето си и го бе метнал небрежно през рамо. — Имаш ли някаква конкретна причина за да се включиш в Дългата разходка?

Гарати откачи манерката и жадно отпи. Водата беше прохладна и приятна. Няколко капчици влага останаха на горната му устна и той ги обра с език. Беше приятно, ужасно приятно да усещаш такива неща.

— Не зная — отвърна откровено той.

— Аз също. Но предполагам това няма значение, нали? Вече няма.

— Не, сега вече няма.

Разговорът затихна. Минаха покрай малко селце, с магазин в центъра и бензиностанция на отсрещния край. Двама дъртаци се бяха изтегнали на шезлонги пред бензиностанцията и ги проследиха с хищни, присвити очи. Млада жена се покачи на стълбите пред магазина и вдигна своя мъничък син за да вижда по-добре. Група деца почти на тяхна възраст ги изпратиха със завистливи погледи.

Няколко момчета подеха спор за това, колко мили са изминали досега. После се разнесе слухът, че отнякъде се появила още една камионетка, за да може да наблюдава откъсналате се напред групичка… която вече се бе изгубила от погледа. Едно момче подхвърли, че се движат поне със седем мили в час. Друг смяташе, че може и да са десет. Момче с нисък, авторитетен глас, им разказа, че един от Участниците отпред едвам кретал и получил две предупреждения. Гарати се питаше защо, ако е вярно, вече не са го застигнали.

Олсон най-сетне дояде шоколада, който бе започнал още на старта и отпи няколко глътки вода. И други бяха започнали да се хранят, но Гарати реши да се възползва от запасите едва когато наистина огладнее. Чувал бе, че концентрираните храни си ги бива. Давали ги дори на астронавтите.

Малко след десет часа подминаха крайпътен надпис: ЛАЙМСТОУН 10 МИЛИ. Гарати се замисли за единствената Дълга разходка, която бяха ходили да гледат с баща му. Отидоха до Фрипорт и там посрещнаха колоната. И майка му дойде с тях. Участниците имаха ужасно изтощен вид, гледаха с подпухнали, невиждащи очи право пред себе си и по всичко изглежда нито виждаха, нито чуваха ревящата наоколо тълпа, която се мъчеше да окуражи своите любимци, или тези, на коите беше заложила. Баща му каза, че тълпата през този ден стигала чак до Бангор. Но по-нагоре нямало хора, или поради незаинтересуваност, или пък — както бе предположил Баркович — за да не им пречат да се концентрират.

За да стигнат през онази година до Фрипорт, Участниците вече бяха вървели над седемдесет и два часа. Макар едва на десет години, Гарати бе направо поразен от гледката. Когато момчетата наближиха на около пет мили от града, Майорът произнесе реч пред събралото се множество. Започна с Конкуренцията, мина през Патриотизма и приключи с нещо, което нарече Съвкупен Национален Продукт — и което страшно разсмя Гарати, защото думата „съвкупен“ му се стори мръсна като „сопол“. Докато чакаше, изяде шест хотдога и когато най-сетне зърна Участниците, мигом подмокри гащите.

Едно от момчетата пищеше. Това си спомняше най-ясно. Пищеше всеки път щом стъпеше на земята. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. Но продължаваше да върви. Всички продължаваха да вървят и не след дълго се изгубиха по пътя към Шосе №1. Гарати беше леко разочарован, че не успя да види как някой частник получава картон. Това беше първата и последна Дълга разходка, на която присъства като зрител. По-късно през същата нощ, той чу баща му да крещи на някой по телефона — както когато е пиян или разгневен — и майка му нейде отзад да шепти с разтревожен глас, молейки го да спре, преди да са го чули.

Гарати отпи няколко глътки вода и се огледа за Баркович.

Край пътя се виждаха къщи. На тревата бяха приседнали цели семейства и усмихнато ги поздравяваха, махаха им, или се наливаха с „Кока-кола“.

— Гарати, — рече Макврайс. — Я, я виж там какво те чака.

Хубавичко шестнадесетгодишно момиче, облечено в снежнобяла блуза и яркочервени гащета възторжено размахваше над главата си огромен блестящ надпис: ДАВАЙ ДАВАЙ ГАРАТИ НОМЕР 47. Обичаме те Рей. „Гордостта на Мейн“.

Гарати почувства, че сърцето му спира. Изведнъж разбра, че ще победи. Доказало го бе непознатото момиче.

Олсон подсвирна похотливо и започна да пъха и да вади среден пръст в стиснатата си шепа. Гарати си помисли, че е ужасно вулгарно.

По дяволите с Препоръка 13. Гарати се втурна към банкета. Момичето зърна познатия номер и изпищя радостно. После се хвърли насрещу му и го целуна страстно. Гарати усети внезапна възбуда. Той я притисна и отвърна със задъхана целувка. Момичето пъхна език между зъбите му и нежно го размърда. Почти без да осъзнава какво върши той спусна ръка към добре оформения й задник и я стисна.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

Гарати отстъпи, ухили се и рече:

— Благодаря.

— О… о… о, няма нищо! — очите й блестяха възбудено.

Опита се да измисли нещо подходящо за момента, но в същия миг видя, че войникът се готви да му отправи второ предупреждение. Той се извърна рязко и затича към мястото си, задъхан и усмихнат. Изпитваше леко угризение пред Препоръка 13.

Олсон го посрещна ухилен.

— За това съм готов и на три предупреждения.

Гарати не отговори. Обърна се и закрачи обратно като махаше на момичето. Едва след като се изгуби от погледа му пое бодро напред. След час предупреждението ще загуби стойност. Но трябва да внимава да не получи ново. Чувстваше се великолепно. Във форма. Чувстваше се готов да извърви целия път до Флорида. Неусетно ускори крачка.

— Рей — каза Макврайс като все още се усмихваше. — За къде си се забързал?

Да, прав беше. Препоръка номер 6: „Върви бавно и леко и ще успееш“.

— Благодаря.

Макврайс продължи да го гледа усмихнато.

— Няма за какво да ми благодариш. И аз съм дошъл тук за да победя.

Гарати се опули в него, леко объркан.

— Искам да кажа — безсмислено е да въвеждаме тук мускетарски принципи. Харесвам те, а и вече няма съмнение, че хубавичките момичета са луди по теб. Но паднеш ли, да знаеш че няма да ти помогна.

— Така е — отвърна той с побледняла усмивка.

— От друга страна, — намеси се Бейкър — така и така всички сме в кюпа, бихме могли поне да се поразвлечем.

— Защо не? — отвърна Макврайс.

Пътят започна да се изкачва и всички затаиха дъх пред внезапно появилото се препятствие. Някъде към средата на хълма Гарати съблече якето си и го метна през рамо. Не след дълго подминаха нечии безгрижно захвърлен пуловер. „Тази нощ, — помисли си Гарати — някой ще съжалява горчиво за този пуловер“. Групата постепенно настигаше откъсналите се по-рано Участници.

Гарати се концентрира върху краката си. Все още се чувстваше чудесно. Чувстваше се силен.

ВТОРА ГЛАВА

„Ето че получи парите си, Елен

и можеш да правиш каквото поискаш с тях

Освен ако, разбира се, не би искала да ги смениш за онова,

което се крие зад завесата“.

Монти Хол, „Да сключим сделка“

— Аз съм Харкнес. Номер 49. Ти си Гарати. Номер 47. Нали така?

Гарати огледа събеседника си. Беше късо подстриган, носеше очила.

— Точно така.

Харкнес стискаше в ръката си бележник. Той записа вътре Гарати и неговия номер. Почеркът му беше странен и малко разкрачен, от периодичното подскачане на писалката при ходене. Докато пишеше той се сблъска с едно момче на име Коли Паркър и момчето му кресна да внимава къде ходи. Гарати едва прикри усмивката си.

— Записвам имената и номерата на всички Участници — обясни Харкнес. Когато вдигна глава лъчите на утринното слънце блеснаха в стъклата на очилата му и Гарати трябваше да присвие очи, за да може да гледа в него. Часът беше 10:30, Лаймстоун беше на 8 мили зад тях, оставаше им да изминат само 1.75 миля за да счупят рекорда за най-дълго разстояние, преминато от пълен комплект Участници.

— Предполагам, че се питаш защо записвам имената и номерата на всички Участници — рече Харкнес.

— Ами сигурно си от Бригадите — подхвърли през рамо Олсон.

— Не. Смятам да напиша книга — отвърна вежливо Харкнес. — Когато всичко приключи ще напиша книга.

Гарати се ухили.

— Искаш да кажеш, че ще напишеш книга ако спечелиш.

Харкнес сви рамене.

— Да, предполагам. Това, което искам да кажа е, че една книга за Дългата разходка, написана от Участник в нея, може да ме направи богат.

Макврайс избухна в смях.

— Ако спечелиш няма да ти е необходима книга за да станеш богат, така ли е?

— Мисля… струва ми се, че не е така — Харкнес сбърчи вежди. — Но така или иначе — това ще е една ужасно интересна книга.

Продължиха напред, а Харкнес изостана, за да запише другите Участници. Почти всички се записваха охотно, като не пропускаха да подхвърлят по някоя подигравателна забележка за книгата.

Изминали бяха шест мили. Преобладаващото мнение бе, че предстоящото счупване на рекорда е добър признак. Гарати се замисли доколко това е необходимо. Колкото по-скоро отпадне конкуренцията, толкова по-добри ще бъдат шансовете на останалите. Най-накрая реши, че въпросът е на чест. Не след дълго се разнесе слухът, че следобед се очаквала буря с гръмотевици — някой очевидно бе взел със себе си транзистор. Новината беше неприятна, стига разбира се да се окажеше вярна. Ранните пролетни бури бяха доста студени.

Продължиха да вървят.

Макврайс крачеше уверено, вперил поглед напред. Известно време опита да върви по банкета, но почвата беше хлъзгава и той се отказа. Още не беше получил предупреждение и ако раницата му създаваше някакви проблеми, той с нищо не го издаваше. Очите му не се откъсваха от хоризонта. Когато преминаваха покрай малки групички хора, той им махаше и се усмихваше с тънките си устни. Въобще не му личеше да е уморен.

Отстрани се поклащаше Бейкър. Краката му се сгъваха някак странно от коленете надолу и сякаш поглъщаха асфалта. Той размахваше якето си в ръка, хилеше се, сочеше с пръст зяпачите и от време на време си подсвирваше някаква неясна мелодия. Изглеждаше сякаш би могъл да върви вечно.

Олсон вече не бърбореше и от време на време присвиваше коляно. Ставите му пукаха при всяко присвиване. Вървеше малко вдървено и Гарати си помисли, че шесте мили не са му се отразили много добре. Манерката му се поклащаше празна и Гарати реши, че не след дълго ще му се наложи да пикае.

Малко пред основната група подскачаше Баркович, като ту се отдалечаваше напред към водачите, ту изоставаше към опашката, където се влачеше Стебинс. Едно от трите му придупреждения бе загубило сила, но само пет минути по-късно той си спечели ново. Гарати стигна до извода, че той е от ония, дето обичат да живеят на ръба на нищото.

Стебинс продължаваше да крачи самотен най-отзад. Никой не го заговори и той не говореше с никого. Гарати беше любопитен дали Стебинс е особняк или просто е уморен. Все още беше на мнение, че Стебинс ще е от първите отпаднали — може би дори ще е първият — макар да не знаеше какво го кара да мисли така. Стебинс бе съблякъл своя изтъркан пуловер и носеше последния сандвич в ръка. Гледаше надолу. Лицето му бе като каменна маска.

Разходката продължаваше.

Пътят се пресичаше от друг път и на кръстовището няколко полицая отбиваха движението. Те отдадоха чест на преминаващите Участници и момчетата — възползвайки се от имунитета си — им отвърнаха с подигравателни знаци. На Гарати това хич не му се понрави. Той се усмихна и помаха дружелюбно на полицаите, като се питаше дали не ги смятат за смахнати.

Шофьорите натиснаха клаксони и в същия миг някаква жена започна да вика сина си. Паркирала бе досами пътя, очевидна с намерение да зърне детето си сред Участниците.

— Пърси! Пърси!

Пърси беше номер 31. Той й помаха с почервеняло от срам лице и после забърза напред, привел глава. Жената направи опит да изтича на пътя. Войниците от камионетката замръзнаха, но един от полицаите успя да я сграбчи за ръката. После пътят изви и сцената се скри зад завоя.

Минаха по някакъв мост с дървени подпори. Отдолу шумеше поточе. Гарати се приближи към перилата и надзърна — за да види разкривеното си отражение във водата.

След това минаха покрай табела с надпис: ЛАЙМСТОУН 7 МИЛИ, а малко по-късно над главите им се развя плакат, на който пишеше:

ЛАЙМСТОУН Е ГОРД ДА ПРИВЕТСТВУВА УЧАСТНИЦИТЕ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА.

Гарати прецени, че остава по-малко от миля докато счупят рекорда.

После се разнесе поредния слух — този път за момче на име Кърли, номер 7. Кърли имал схванат мускул и вече получил едно предупреждение. Гарати ускори крачка и се изравни с Макврайс и Олсон.

— Къде е той?

Олсон посочи с ръка едно хърбаво момче, обуто с дънки. Кърли очевидно се мъчеше да си пусне бакенбарди. Безуспешно. Страхотно напрежение бе изписано на лицето му и той не откъсваше очи от десния си крак. Гледаше го с безпокойство. Губеше скорост и това още повече го подтискаше.

— Предупреждение! Предупреждение 7!

Кърли с мъка ускори крачка. Дишаше неравномерно — както от умора, така и от завладелия го страх. Гарати загуби представа за времето. Забрави всичко освен Кърли. Следеше напрегнато тази страшна борба, сякаш осъзнаваше, че след час или ден същото може би чака и него.

Никога досега не бе виждал подобно нещо.

Кърли започна отново да изостава и едва след няколко поредни предупреждения групата осъзна, че несъзнателно се нагажда към неговата скорост. Което означаваше, че Кърли е съвсем близо до границата.

— Предупреждение! Предупреждение 7! Трето предупреждение, 7!

— Имам схванат мускул! — извика пресипнало Кърли. — Не е честно! Имам схванат мускул!

Беше само на няколко крачки от Гарати. Ясно се виждаше тревожния бяг на адамовата му ябълка. Кърли отчаяно масажираше крака си. Гарати почти подушваше вълните от паника, които извираха от него, бяха като миризмата на прясно разрязан лимон.

В мига в който го подминаваше Кърли възкликна облекчено:

— Слава Богу, отпуска ме!

Никой не отговори. Гарати почувства някакво неясно, злобно разочарование. Разбираше че е неморално, неспортсменско, но същевременно никак не искаше той да е първият, получил червен картон. А и кой ли би искал, всъщност?

Часовникът показваше единадесет и пет. Вероятно вече бяха счупили досегашния рекорд, което означаваше че са поддържали минимум четири мили в час средна скорост. Скоро ще пристигнат в Лаймстоун. Видя как Олсон присвива първо едното и после другото коляно. Заинтригуван, реши да опита и той. Ставите му изпукаха отчетливо и Гарати с изненада осъзна, че са леко вдървени. Но краката все още не го боляха. Това поне бе нещо.

Минаха покрай камион за мляко, спрян на кръстовището с някакъв черен селски път. Млекарят бе приседнал на капака и им махаше усмихнато.

— Давайте, момчета!

Гарати почувства, че в него се надига гняв. Едва се сдържа да не се разкрещи: „Защо не вдигнеш дебелия си задник и да походиш малко с нас?“ Но млекарят бе надхвърлил осемнадесет. Всъщност, изглеждаше сякаш е надхвърлил тридесет. Беше си направо дъртак.

— Окей, а сега всички за почест — изкряка Олсон и другите се разсмяха.

Камионът се изгуби зад тях. Стигнаха нова пресечка — по-оживена, на която имаше полицаи и няколко спрели коли, които ги посрещнаха с надути клаксони. Някой хвърли конфети. Гарати се почувства ужасно важен. Та в края на краищата нали той бе: „Гордостта на Мейн“?

Внезапно Кърли изпищя. Гарати погледна назад през рамо. Кърли се бе превил надве и пищеше неистово, стиснал крака си с ръце. По някакъв невероятен начин той продължаваше да се придвижва напред, но много по-бавно от преди. Ужасно бавно.

Всички останали също забавиха ход, сякаш да се нагласят с движенията на Кърли. Войниците от платформата на камионетката вдигнаха бавно пушки. Тълпата затаи дъх, сякаш едва сега осъзнала какво предстои, Участниците също затаиха дъх, сякаш и те не знаеха досега, затаи дъх и Гарати, макар че знаеше — всички знаеха, че всеки миг Кърли ще получи картон.

Изщракаха предпазители. Пространството около Кърли изведнъж опустя. Той остана сам на огрения от слънце асфалт.

— Не е честно! — изпищя Кърли. — Това не е честно!

Групата пред него навлезе в сянката на дърветата, някой поглеждаха през рамо, други пък не смееха да се обърнат. Гарати беше от онези, които гледаха. Трябваше да гледа. Зяпачите край пътя мълчаха, сякаш някой им бе изключил звука.

— Не е ч…

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения.

Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него се претърколи на пътя като пощенски чувал.

„Вече сме 99 — помисли си ужасен Гарати. Деветдесет и девет бутилки бира наредени на стената и ако само една от тях падне… о, Боже… о, Боже…“

Стебинс прекрачи през мъртвото тяло. Кракът му се подхлъзна в малка локва кръв и остави след себе си кървава следа, като снимка в списание „Детектив“. Стебинс не погледна към онова, което бе останало от Кърли. Лицето му остана безизразно. „Стебинс, копеле мръсно, — помисли си Гарати — май ти първи трябваше да получиш картон, а?“ Гарати извърна поглед. С мъка подтисна гаденето. Не искаше да повръща.

До паркирания наблизо „Фолксваген“ микробус една жена сви лицето си в шепи. От гърлото й се надигнаха някакви странни, нечовешки звуци и в същия миг Гарати забеляза, че без да иска жената е вдигнала роклята си. Виждаха се мъничките й, небесносини пликчета. Гарати почувства, че се възбужда. Едър и възпълен мъж с плешива глава се беше втренчил в трупа на Кърли и замислено се почесваше зад ухото. Той бавно облиза тлъстите си устни и продължи да се чеше. Така си остана загледан доста след като Гарати го подмина.

Разходката продължаваше. Гарати осъзна, че отново се движи в една група с Олсон, Макврайс и Бейкър. Всички гледаха право напред, лицата им бяха безизразни. Ехото от изстрелите сякаш висеше във въздуха около тях. Пред очите на Гарати аленееше кървавата следа от обувката на Стебинс. Зачуди се дали Стебинс все още оставя след себе си следи и за малко да се обърне за да провери, но се сдържа. Ала мисълта за окървавената обувка не го напускаше. Интересно му беше, дали Кърли е почувствал нещо. Дали е усетил как оловните куршуми се впиват в мозъка му един след друг, или може би е почувствал само първия?

Сигурно го е боляло. Всъщност болката трябва да е била най-силна в последните мигове преди изстрела, когато най-силно осъзнаваш, че ей сегичка вече няма да те има, а вселената ще продължава своя ход, сякаш нищо не се е случило.

Разнесе се слухът, че са изминали почти девет мили преди Кърли да получи червен картон. Майорът бил ужасно доволен от постижението. Гарати се зачуди откъде би могъл някой да знае дали Майорът е доволен или не.

Внезапно обърна глава, нетърпелив да научи какво са направили с тялото на Кърли, но вече бяха завили в поредния завой.

— Какво носиш в тая раница, бе? — обърна се неочаквано Бейкър към Макврайс. Очевидно с мъка запазваше спокойствие, лицето му бе зачервено — сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Чиста риза — рече Макврайс. — И няколко хамбургера с шунка.

— Хамбургер с шунка — повтори с отвращение Олсон.

— Хамбургерът с шунка е най-добрия източник на лесноусвоима енергия — обясни Макврайс.

— Нещо ти хлопа дъската. Ще го изповръщаш целия.

Макврайс само се усмихна.

Изведнъж Гарати ужасно съжали, че не си е взел няколко сурови сандвича. Нищо не знаеше по въпроса за лесноусвоимата енергия, но затова пък обичаше хамбургери. Бяха по-добри от шоколадите и концентрираните храни. Сети се за курабийките в джоба си, но след случилото се с Кърли бе изгубил апетит. А и как би могъл да яде човек хамбургер с шунка след историята с Кърли?

Слухът, че един от Участниците е получил картон се разнесе сред тълпата и оттам до ушите им достигнаха шумни възгласи. Някои дори изръкопляскаха — сякаш чуваха звукът на подскачащи пуканки. Гарати се замисли дали е срамно да бъдеш застрелян пред толкова много хора, но после реши, че ако стигне дотам, едва ли ще му е до срам. Във всеки случай Кърли не изглеждаше никак засрамен. По-трудно ще е обаче с естествените нужди. Гарати реши засега да не мисли за това.

Часовникът му показваше точно дванадесет. Минаха по някакъв ръждясал железен мост над тясна, скалиста клисура и на отсрещния бряг ги посрещна надпис:

„НАВЛИЗАТЕ В ГРАДСКАТА ЗОНА НА ЛАЙМСТОУН — ДОБРЕ ДОШЛИ УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА!“

Някои от момчетата нададоха радостни възгласи, но Гарати сметна, че ще е по-добре да си пести дъха.

Пътят се разшири и Участниците се пръснаха, оформяйки малки групички. Пък и в края на краищата — от Кърли ги деляха близо три мили.

Гарати извади пакета с курабийките и втренчи празен поглед в него. Замиси се с тъга за майка си, но след това се постара да прогони тъжните мисли. Ще я види заедно с Джен във Фрипорт. Така им бе обещал. Изяде една курабийка и се почувства по-добре.

— Знаеш ли какво? — рече Макврайс.

Гарати поклати глава. Той отпи от манерката и помаха на една възрастна двойка, седнала край пътя до надпис ГАРАТИ.

— Нямам никаква представа какво да поискам, ако спечеля — продължи Макврайс. — Не мога да се сетя за нещо, което толкова много да желая. Искам да кажа — нямам болна майка вкъщи, или пък баща на хемодиализа, или нещо подобно. Дори нямам по-малко братче, което да умира от левкемия — той се изсмя и надигна манерката.

— Ами май си прав — съгласи се Гарати.

— Така е. Цялата тая работа ми се струва абсолютно безсмислена.

— Серизно ли говориш? — учуди се Гарати. — Искаш да кажеш, че ако трябва повторно да решаваш…

— Пак така ще постъпя, но…

— Ей! — извика момчето пред тях и посочи с ръка. — Тротоари!

Най-сетне влизаха в града. Наоколо се издигаха красиви къщи, просторни дворове се зеленееха пред тях. Дворовете бяха претъпкани с хора, които размахваха ръце и викаха. На Гарати му се струваше, че всички са насядали където намерят. Седяха по земята, на столове и шезлонги — като старците от бензиностанцията, някои дори седяха на масички за пикник. Имаше и такива, които се полюшваха на детски люлки, или стърчаха над разноцветните пързалки. Гарати почувства, че в него отново се надига гняв.

„Махайте докато ви се сцепят задниците. Проклет да съм ако ви помахам. Препоръка 13. Пести си силите винаги когато можеш.“

Но не след дълго сметна, че се държи глупаво. Хората могат да си помислят, че е гроги. Та нали в края на краищата той беше „Гордостта на Мейн“. Няма нищо лошо в това да помаха на онези, които държат надпис ГАРАТИ. И на всички хубави момичета.

Край тях се нижеха странични улици и пресечни улици. Улица „Сайкамор“, „Кларк“ авеню, улица „Иксчейндж“, след нея „Джунипър“. Минаха покрай една бирария с изрисуван на витрината кон, стените й бяха облепени с портрети на Майора.

Тротоарите бяха изпълнени със зяпачи, но не повече от два реда в дълбочина. Гарати беше разочарован. Знаеше, че към центъра тълпата ще стане по-голяма, но въпреки това се чувстваше измамен. Бедният Кърли, не можа да доживее дори това.

Неочаквано от една странична уличка изскочи джипът на Майора и се изравни с основната група. Далеч напред се виждаше откъсналия се авангард.

Тълпата нададе възторжен рев. Майорът кимаше, усмихваше се и махаше с ръка. След това се обърна, изпъна се и отдаде чест на Участниците. Гарати почувства че го побиват тръпки. Очилата на Майора блестяха на следобедното слънце.

Майорът вдигна мегафона и извика:

— ГОРДЕЯ СЕ С ВАС, МОМЧЕТА! ГОРДЕЯ СЕ!

Зад гърба на Гарати, нечий глас изговори тихо, но отчетливо:

— Натруфено лайно!

Гарати обърна глава, но крачещите зад него не откъсваха напрегнати погледи от Майора (един от тях дори несъзнателно отдаваше чест, но се усети и свали ръка). Сред тях беше и Стебинс. Стебинс единствен не поглеждаше към Майора.

Джипът избръмча напред. Не след дълго Майорът се изгуби от погледите им.

Към дванадесет и половина навлязоха в центъра на Лаймстоун. Сега вече Гарати беше истински разочарован. Нищо особено нямаше в този град. Търговски квартал, три гаража за продажба на коли, „Макдоналд“, „Царят на Хамбургерите“, „Пицария“, след това индустриален район и ето че Лаймстоун свърши.

В един часа от Лаймстоун бе останал само споменът. Дребничко момче, обуто в изтъркан дънков гащеризон се присламчи към тях за около една миля, след това приседна и ги изпроводи с поглед.

Околността ставаше все по-хълмиста. За първи път през този ден Гарати усети, че се изпотява. Ризата бе прилепнала към гърба му. Черни, буреносни облаци се задаваха отдясно, но все още бяха много далеч. Приятно подухваше слаб ветрец.

— Кой е следващият голям град, Гарати? — попита Макврайс.

— Карибу, струва ми се — тъкмо в този момент се чудеше дали Стебинс е изял последния си сандвич. Стебинс му беше влязъл в главата като досаден припев от песен, който се върти и навива, докато те подлуди напълно. Беше 1:30. Дългата разходка продължаваше вече осемнадесет мили.

— И колко има до там?

Гарати беше заинтригуван дали случайно няма рекорд за най-дълго разстояние, изминато само с един отпаднал Участник. Осемнадесет мили му изглеждаха значително постижение. Приличаха му на нещо, с което човек би могъл да се гордее. Изминах осемнадесет мили. Осемнадесет.

— Попитах… — повтори с раздразнение Макврайс.

— Около тридесет мили от тук.

— Тридесет — възкликна Пиърсън. — Божичко!

— Градът е доста по-голям от Лаймстоун — каза Гарати, сякаш се оправдаваше. Дали защото този път ще е последен за толкова много момчета, може би за всички? Сигурно за всички. Само шест от всички досегашни Дълги разходки бяха завършвали отвъд щатската граница на Ню Хемпшир и само една бе стигнала до Масачузетс и според експертите, това бил рекорд, който едва ли някога ще бъде подобрен. Може би и той щеше да умре тук. Може би точно така ще стане. Но за него ще е различно. На родна земя. Помисли си, че това ще се понрави на Майора. „Той умря на родна земя“.

Гарати надигна манерката и осъзна, че е празна.

— Манерка! — извика той. — 47 иска манерка!

Един от войниците скочи от камионетката и му донесе пълна манерка. Докато се обръщаше Гарати докосна с ръка затвора на карабината. Направи го крадешком. Но Макврайс го видя.

— Защо го направи?

Гарати се усмихна смутено.

— Не знам. Нещо като да почукаш на дърво.

— Ти си симпатяга, Рей — каза Макврайс и после се изравни с крачещия пред тях Олсон, оставяйки Гарати да върви сам и по-объркан от всякога.

Номер 93 — Гарати не му знаеше името — се изравни с него отдясно. Гледаше надолу и устните му помръдваха беззвучно, сякаш четеше молитви. Тялото му се полюшваше неуверено.

— Здрасти — заговори го Гарати.

93 подскочи уплашено. В очите му имаше някаква празнота, също като празнотата в очите на Кърли, докато се бореше с вдървения си крак. „Сигурно е уморен“ — помисли си Гарати. „Разбира го и от това е още по-уплашен“. Гарати внезаапно почувства, че стомъхът му се свива.

Сенките им вече крачеха редом с тях. Беше два без петнадесет. Девет сутринта, прохладата и всички те, приседнали на тревата — това беше преди месеци.

Малко преди два се разнесе следващия слух. Гарати получи поредния нагледен урок за психологията на масите. Някой открива нещо и то мигом става обществено достояние. Слуховете се рояха със скоростта на задъханото им дишане. Очаквало се да завали. Всъщност, вероятността била доста голяма. И то съвсем скоро. Момчето с радиото казало, че дори не е изключено да ги застигне градушка. Най-смешното бе, че слуховете почти винаги се оказваха верни. И когато се разнесе поредния слух — че някой е започнал да изостава, че някой го е закъсал — никой от тях не се усъмни.

Този път беше номер 9, Еуинг, на който му бяха излезли пришки на краката и вече бе получил две предупреждения. И други бяха получили предупреждения, така че дотук нямаше нищо необичайно. Но в слухът твърдеше с увереност, че на Еуинг работата му е спукана.

Гарати предаде наученото на Бейкър и той го погледна изненадано.

— Да не е оня, черния? — попита той. — Дето е толкова черен, че чак синее?

Гарати отвърна, че не знае дали Еуинг е черен или бял.

— Ами да, черен е — обади се Пиърсън и посочи към Еуинг. Гарати можеше да види спускащите се по врата му ручейчета пот. Той с ужас забеляза, че Еуинг носи гуменки.

Препоръка 3: „Никога, повтарям, никога не носете гуменки. Няма по-бърз начин да получите пришки на краката, по време на Дългата разходка“.

— Той пристигна с мен — обясни Бейкър. — Идва от Тексас.

Бейкър ускори крачка и застигна Еуинг. Известно време двамата разговаряха, после Бейкър изостана, като внимаваше да не получи предупреждение. Лицето му бе побледняло.

— Излезли са му пришки още на втората миля. При Лаймстоун са се спукали. Сега стъпва направо в гнойта, който изгекла от мехурите.

Останалите го слушаха мълчаливо. Гарати отново си спомни за Стебинс. Стебинс беше обул маратонки. Може би той също се бореше с пришки в момента.

— Предупреждение! Предупреждение 9! Трето предупреждение, 9!

Войниците не откъсваха зорки погледи от Еуинг. Също и Участниците. Еуинг бе погълнал вниманието на всички. Едри петна пот покриваха снежнобелия му потник, който рязко контрастираше с черната кожа. Гарати виждаше съвсем ясно как при всяка крачка изпъкваха неговите мощни, гъвкави мускули. Мускули, с които би могъл да върви още много дни, но Бейкър бе казал, че стъпва в гной. Пришки и схванати мускули. Гарати потръпна. Внезапна смърт. Колкото и да си силен, колкото и да си подготвен, нищо не можеше да те предпази от пришки и скъсани мускулни влакна. Какво, по дяволите, си е мислил Еуинг, когато е обувал тия скапани гуменки?

Към тях се присъедини и Баркович. Не откъсваше поглед от Еуинг.

— Пришки! — гласът му прозвуча сякаш току-що бе обявил за курва майката на Еуинг. — Какво друго, по дяволите, можеш да очакваш от един тъп негър? Питам ви?

— Разкарай се — рече с равен глас Бейкър — или ще ти прасна един.

— Не е по правилата — отвърна Баркович и смръкна. — Запомни го, побойнико.

Но въпреки това се отдръпна. Сякаш носеше със себе си облак отровен газ.

Изтърколи се още половин час. Сенките им ставаха все по-дълги. Най-сетне изкачиха хълма и пред тях се разкри панорама от ниски планини, забулени в обедна мараня. Буреносните облаци на запад бяха станали още по-мрачни, ветрецът съвсем изчезна и Гарати почувства, че се облива в пот.

Няколко мъже струпани пред един „Форд“ пикап ги посрещнаха с възторжени възгласи. Всички бяха пияни. Момчетата им помахаха с ръце, дори Еуинг. Това бяха първите зрители откакто се бяха разделили с малчугана с дънковия гащеризон.

Гарати отвори една тубичка с хранителен концентрат и без дори да поглежда към етикета я погълна на един дъх. Имаше възкисел вкус. Сети се за хамбургерите на Макврайс. Представи си голяма шоколадова торта с черешово сладко отгоре. Представи си ароматна палачинка. Кой знае защо, му се прииска студена палачинка, пълна с ябълково желе. Студените закуски, които майка му приготвяше, когато излизаха с баща му на лов през ноември.

Десетина минути по-късно Еуинг получи дупка в черепа.

Движеше се в една доста плътна група, когато внезапно намали ход. Сигурно е смятал, че момчетата ще го прикрият. Но войниците изпълняваха задълженията си безупречно. Войниците бяха експерти. Те разблъскаха момчетата настрани. После сграбчиха Еуинг и го дръпнаха на банкета. Еуинг направи безуспешен опит да се съпротивлява. Един от войниците му изви ръцете зад гърба, докато другият допря дулото на карабината към челото му и го застреля. При изстрела краката на Еуинг се сгърчиха конвулсивно.

— Кравта му е като на всички останали — рече изведнъж Макврайс. В настъпилата след изстрела тишина гласът му прозвуча отчетливо. Той преглътна мъчително и нещо в гърлото му изклокочи.

Още един си бе отишъл. С това шансовете на останалите само се увеличаваха. Разговорите постепенно се възобновиха. Гарати си мислеше за това какво ли правят с телата.

„Прекалено много мислиш!“ — извика той на себе си.

И тогава осъзна, че е уморен.

Загрузка...