Еди-как-си

Стар социалист беше Кольо Качулят, организиран, тъй да се каже, и класосъзнателен до мишниците, и два занаята владееше фарси. Едно време беше само калайджия и ловец изряден, но като се появиха на пазара чугуните, алуминият и не знам още какви конкуренции, калайджийството почна да не храни къща и той стана рибар. Няма ли, значи, работа в дюкяна, обеси торба на рамо, възпретне крачоли, грабне един комат хляб и хайде в Тунджа. Хвърга, мята мрежата по бързеите и като види, че няма нищо, израмчи ризата под някоя върба, изуе панталоните и се цамбурне в някой вир като видра. Яка душа, хей! Като потъне във водата и се потаи, по половин час не излиза. Само едни мехурчета подскачат отгоре над мястото, подскачат и се пукат като пуканки. Стои там, стои, стои и тъкмо си помислиш, че си е приклещил дебелата глава в някой кореняк и се е удавил, изскочи с по две риби в ръцете и една в устата. И с ръце, и с уста лови кротушките, ти казвам, като нищо. Като налови едно-две кила и посинее от студ като цвекло, та му се разтреперят мартинките, облече се набърже и в кучешки тръс се връща в града. Обърне му две шишенца ракия на Дима Кунтерика, иде си в къщи, постеле тавата с шума, насипе рибата и отива на пазара. Седне на ъгъла до фурната и кротува. Дорде не я продаде, не приказва много-много, ама свърши ли се и задрънкулят ли му левчугите из джеба, събира си партакешината и хайде пак на Димовия дюкян. Че като почне: дай, Димо, капии, Димчо, дай, Димо, капии, Димчо, докато го избие ситна роса по челото и очите му засвяткат и станат мънички, като сини мъниста. Тогава чак му се отваря ченето и като почне Карл Маркса, дъх му не дава да си поеме: приказва, приказва, бистри политиката, нарежда света и отруденото човечество и най-после извика, колкото му глас държи:

— Да живее работническата социалдемократическа партия… еди-как си! Да живее червеното знаме на труда! Ура!

Тоя момент чака и баджанакът му Еньо Юрдекът, който пък минаваше за анархист. Примъкне се на неговата маса, гаврътне му чашата и рече:

— Ааа!… Баджанак, само червеното ли?

— И черното да живее… еди-как си! Ура!

И почва да го целува по врата. Изведнъж обаче забелязва отвън на прозореца, опулил очи, как гледа строго старшията Дели Дончо. Качулят бързо съобразява, преглъща си плюнката и проревава още по-силно:

— И негово величество да живее, еди-как си! Почетният председател на ловджийското дружество! Ура!

Еньо Юрдекът обаче го изглежда сърдито и той смотолевя:

— Петнайсет години съм член на това дружество, не ме гледай, че съм… еди-как си. И той да живее! Наздраве!

Вечерта късно веднъж, като затворил Кунтерикът кръчмата и ги изпъдил, Качулят прегърнал баджанака си и трогнат му рекъл:

— Баджанак бе, да идем у дома! Една фитка имам сготвена, ама… еди-как си! Ламбевото куче я давило през деня и взела да мре, та Петра я заклала. Да идем да я изядем… И винце има! Хайде!

Юрдекът се съгласил и тръгнал. Щом стигнали до пътната врата, и той се провикнал на жена си:

— Петро… Петро-гълъбо, ставай! Ставай, че гости ти водя!…

— Да ти опустеят гостите и ти да пукнеш, кога се не напи — обадила се сънена жена му и станала да отвори.

— Ссст! Петро-гълъбо! Умната! Посрещни, както е редно, и слагай софрата… еди-как си! И фитката дай!

— Няма фитка!

— Сст! Петро-сврако, да донесеш тенджерата, че ще ти я нахлуя на главата!…

Ще, не ще, донесла Петра фитката. Яли, пили, по едно време той пак се развикал:

— Петро-гълъбо, тая фитка крака няма ли? Де й са кълките?

— Няма! Не зная!

— Каак, Петро-сврако, кракатааа! Краката… еди-как си!

Донесла жена му и остатъка, отсипан в една паница, тръснала я отпреде там и рекла:

— На, пукай, да се напукаш, пък утре нека да мрем от глад!

— Ссст! Петро-гълъбо, умната! Качулят знае какво прави! Пет печели, шест харчи! Умната!… Еди-как си! Нали тъй, баджанак? Сръбни де! Що не пиеш? Ха, тъй те искам! Да живееш! Да живее народът! Да живее червеното знаме на труда!

— Ааа, баджанак, ама само червеното ли?

— И черното да живее, баджанак! Ура!

През есента, като ходил пак за риба и газил бос из Тунджа, убил си крака, закуцал и се върнал без време. Хубаво, ама нали е и ловец! Паднали едни мъгли надвечер, разкрякали се гъски над града, а той се върти насам-натам и не го сдържа на едно място. По едно време не се стърпял, откачил пушката, турил едно стъкло с ракия в торбата, метнал се мълчешката на магарето и хайде на гюмето пристигнал в тъмното, слязъл, забол едно колче встрани на колибата, вързал магарето да пасе, влязъл вътре и застанал да чака.

Чакал, чакал — няма нищо. Опънал му издебело, повторил дваж-триж и пак зачакал. На разсъмване чак, когато го била унесла дрямка, дочува през отвора, че нещо сумти отвън. Изплашен страшно и с размътена глава, Качулят извикал:

— Ако си човек, обади се… еди-как си, ако си вълк, ще те убия!

Отвън все така нещо прухтяло край колибата до отвора.

— Хей — повторил прежълтелият Качул, — ако си човек, кажи една дума. Ако си вълк — стрелям!

И изтрещял с чифтето през дупката. Нещо изпъшкало и се строполило на земята, ама той не посмял да излезе да види в тъмнината. На сутринта, кога подал глава навън, то що щеш! Магарето с кървава муцуна лъснало петалите си нагоре към небето. Погледнал го Качулят, погледнал го жално, почесал се, дето него сърби, въздъхнал издълбоко и продумал като на себе си:

— Хм, магаре! Просто нещо… еди-как си, некласосъзнателна твар. Навира си муцуната в пушката ми. Пфу!… — После добавил: — Да го одера за кожата — колкото — струва моята, толкова и неговата… Хм… Магаре!… Просто нещо… Лумпенпролетариат!

И като се навел, откачил му въжето от врата, прекатурил го и то цопнало и потънало във водата.