Една изгубена вечер

Представлението не беше се още започнало в арена Пизи, макар че девет часът минуваше. Причината на това закъсняване беше малкото още число посетители. Всички бяха седем-осем души, повечето на галерията; на първото място имаше само един офицер с жена и дете и един цивилен, седнали до самата сцена, по-близко до печката.

Неиздигнатите фитили на ламбите отпущаха мърчелива виделина въз сцената, широка, пуста и скръбна с изжулените си одрипавели декорации. Струи студено веене идеха от кулисите и из покрива, от препречените греди на който се полюшваше въжената трапеция. И сцената, и залата, също потънала в унил полумрак, докарваха неотразима тъга и меланхолия на човека. Мюссе казва: „Triste comme la porte d’une prison.“1 Може да се каже: „Скръбно като празна театрална зала“ — пак със същия ефект… При вратата се чернееше куп артисти и артистки — тези, последните, завити с кожуси, — които гълчаха шумно и се посмейваха; това, очевидно, ставаше да си дадат храброст, защото на всеки миг се извръщаха безпокойно към пустата зала и се сшушукваха.

Съдържателят на арената, господин Седластон, се луташе безпокойно насам-нататък и правеше някакви излишни разпореждания — повече за апломб. При всяко отваряне вратата той се извръщаше неволно и усърнуваше: влизаше ту някой от трупата, ту стражарин — пазител на тишината, — ту някой любопитен, който назърваше в пустата зала и си отиваше. Тоя човечец с безцветна физиономия, в късо дрипавичко сетре, със смутен ход н смутени погледи сега, през едно и също представление, минуваше в повече метаморфози, отколкото Юпитер при своите любовни похождения: той беше съдържател на арената, директор на трупата, акробат при въжеигрането, палячо — при комическите излазъци; при требенето сцената — слуга, в пантомима — маркиз или разбойник!

Господин Седластон направи знак на музиката, загнездена в галерията, над сцената. Тя засвири някак плачливо и тъжно, като на погребение, па подир една минута млъкна. Свирачите взеха да си прибират инструментите в кутиите, като роптаеха. Седластон бежешката се качи при тях и подир разпалени някакви препирни, съдружени с големи ръкомахания, сполучи да ги задържи.

Тъгата, меланхолията и студът се увеличаваха в залата; само публиката се не увеличаваше. На десет часа тя беше нарасла на единайсет души. Безнадеждна убитост лежеше по лицето на артистите; ония, които стояха при вратата, вече не се чуваха, те стояха умълчани и неподвижни. Жумящите ламби хвърляха още повече тъга в тая тъга. Седластон постоянно сновеше между залата и сцената и даваше разпореждания безцелни. Той сякаш искаше да следва мъдрата поговорка: „Залудо шетай, залудо не стой!“

Офицерът, едър господин, с пълно червендалесто, доволно лице, с черни мустаци, погледна златния си часовник и каза:

— Минува десет и четвърт!

После се обърна към съседа си и прибави с досада:

— Три вечери наред идем, и все тая история: няма публика и ни повръщат назад парите. Това е най-после подигравка с хората! Да знаех, нямаше в тая студена нощ да влача децата от оня край на града.

— Защо не идете на театъра в Славянската беседа? Там човек е сигурен, че не ще има подобна неприятност.

— Ходил съм там, но дойдох и тука.

— За разнообразие, разбира се?…

Офицеринът потресе главата си в знак на отрицание.

— Не ви се харесва играта там?

— Да кажа, че лошо играят, нямам право — подзе офицерът, като си притегли предниците на шинела. — Нашите актьори играят даже твърде сполучливо… Но, как да ви кажа, самите представления не ми се харесват…

— Драмите тоест?

— Да, драмите… Не казвам и за тях, че са лоши… Напротив, много добре са съставени… Но защо избират именно такива, които те правят да си излизаш от театъра като болен, с разстроени нерви и през нощта да не можеш да спиш от безобразни мисли?… Не съм нито страшлив, нито много деликатен темперамент — в Сръбската война аз гледах страхотии и оставах хладнокръвен, — но тука не мога да присъствувам спокойно на тези мрачни сцени и ужаси… Тая зима ходих пет пъти на българското представление и представете си — все подобни неща: убийства, самоубийства, кръвопролития, отчаяния, полудявания, отравяния, даже един път изнесоха на сцената носило с мъртвец, и като същи мъртвец! Не запалиха само тамян! Драмата Клавиго беше. Кому не пропълзяха тръпки при това зрелище нощно време?… Не е нито хубаво, нито хуманно… Такива пиеси аз ги наричам просто спекулиране въз нервите на публиката… Тя съвсем не за такова развлечение иде в театъра. Па Гете бил авторът на тая драма. Какво от това? Аз казвам, че той е написал една отвратителна драма; може да е гениална, но е отвратителна на сцената! Нашият живот и така е препълнен с мизерии, проклетии и скърби… Нека литературата го описва, понеже уверяват, че тя отражавала живота, но нека сцената ни пощади от живото възпроизвеждане. Съгласете се, ние бягаме от улицата, от нейната мизерна действителност и търсим в театъра успокоение, развлечение го кажи, ако щеш — възвишение на духа в по-тиха и ясна област, а нам ни изпречват убийства, отчаяния, носила с мъртъвци и опела! И това знаете ли кога беше? През инфлуенцата, през най-лошото й върлуване, когато пред прозорците ни минаваха на деня по трийсет-четирийсет погребални колесници!… Голяма приятност да се наслаждаваме от такава гледка, нали? На, и таз вечер в Славянската беседа се представлява драма, дето има едно убийство и едно полудяване…

— „Иванко“?

— Не. „Руска“. Ето защо аз предпочитам арена Пизи. Грубо, дебелашко тука, но те правят да се смееш тези палячовци със своите вшутявки и плоски каламбури и плесници. А според мене смехът е здраве. Трябва да приучим нашите българи да се смеят, за да станат по-добри човеци… Да бях министър на просвещението, аз щях да отпусна помощ на тоя беден Седластон да ни прави да се смеем, както Беседата ни прави да настръхваме…

— Дело на вкуса — забележи равнодушно цивилният. — А! Публиката се умножава с още двама души!

В същия миг един от служителите излезе на сцената и захвана да повдига фитилите на предните две ламби, които разляха радостна светлина наоколо си.

— Браво! Маладец Седластон!… — викаше офицерът. — С четиринадесет души публика той решава да почне представлението. Я виж кураж!

Седластон се появи на сцената в чист, чер редингот вместо в дрипавия жакет, приближи до рампата и произнесе глухо към празните столове на залата:

— Господа, тази вечер представление отлага се. Молим почитаема публика да извини и назад от касата да си парите получи.

Последните думи загаснаха в гърлото му и едвам се чуха.

— Това е безобразно, господине! — кипна офицерът, който очакваше съвсем друга изненада. — Сега е трети път, как вършите това с мене!… Защо туряте афиши, а после пъдите публиката!

— Няма человеци, не видите ли? — продума с виноват снишен глас нещастният съдържател, още по-издребнял и жалък от смущение.

Офицерът със семейството си и цивилният излязоха из залата и се спряха при касата. Касиерката, същата хубавичка девойка, която трябваше в розово трико да играе на въжето, повръщаше стойността на билетите на неколцината посетители. Ръката й притреперваше и на очите й едвам лъщеше една сълзица.

Цивилният побутна офицера и му посочи афиша за тазвечерното представление, залепен на дъските. Той обърна вниманието му към някои редове с по-малко едри букви, които по-преди не бяха забелязали.

Тия редове бяха изумителни, невероятни! Надали в света се е появявал афиш с подобно заявление:

„Умоляваме почитаемата публика да заповяда на представлението ни тази вечер от милост и човеколюбие, защото аз и семейството ми ще умрем от глад!“2

Това зловещо обаждане очевидно страдаше от голямо преувеличение, но то свидетелствуваше за безизходността, която го е диктувала.

Те се спогледаха смаяни.

Офицерът се потърка по челото:

— Ето и тука трагедия, жива трагедия… И от тази трагедия аз идех да искам развлечение… Батак живот!

Те си излязоха, без да погледнат на касата.