Епилог

Цялата трапеза дреме неразтребена в полумрака. Звънливия ромон на чашите и препирнята на вилици и ножове е заглъхнала вече из пруста. Столовете — обърнали гръб един на друг. Старата брашовска бъклица, изправена насред масата без запушалка, е празна. Надлъж по стените са се привели полиците под изправени върху тях тарели и сахани, до които не дойде ред тази вечер.

Тихо. Но ето през отворения прозорец лунните зари надникнаха — и тарели, и зарфове, и филджани се спогледаха сред трохите и останките на трапезата. Кътани толкози години из горници и килери, те пак се показваха на весел сватбен пир. И в лунната светлина кимнат, подсмихнат се, също както мълчаливо са се споглеждали и подсмихвали сватбарите тази вечер, кога заобиколиха трапезата да седнат. — Какво ще сторят! Обичай стар като стар човек: не можеш да му прекършиш волята, тряба да вървиш по него…

Днес стара стопанка дъщеря женеше. И искала е да изкара сватба, както е видяла и помни от време. Че кой знай дали ще доживей и син под венчило да заведе! Пък и да доживей, сега младите немарят. Ей зет й — ни сватове е провождал, нито кръстници подири, та не можаха да го накарат поне баща и майка на сватба да доведе. Може и син й да се не смисли за нея. Тя едвам го извика за сватбата и утре бърза пак да си върви… Но днес нейната се слуша — поред всичко ще върви. — На момина мама, и на тъщина чест най-първо място на горния край подобава: от едната й страна младоженците, от другата кръстник и кръстница да седнат. Тя да командари всичко наоколо и гостите да кани.

Макар че не ще да е чакал твърде кръстникът да го канят: три шишета стоят пред него празни и чашата му до дъно изсушена. Може той и за кръстницата да се е погрижвал — то така и тряба. Но пред нея цяла недоизпита чаша още…

Затова кръстникът си е вдигал още повече своята и ще е наблягал недоволно:

— Тъй е то. Като не знаят младите веселба какво е, по тях и старите ще забравят вече да пият. Мен защо ме е яд. Ей и младия кумец! — е кимвал той към булчиния брат на другия край на трапезата. — Сестра му ще женим, пък него не можем да накараме да си дойде. Имал си работа! Кога ще калесаш някого от старите на сватба, та няма всичко да остави, с тебе да дойде. И вдигали сме сватби — по цяла неделя! Ама де онуй време! Де кумеца най-напред и чорбаджиите? Да гръмнат онези тъпани, да тръгне с варакосани овни раята: от сутрин до вечер софрата да се не вдига…

— Мина се онуй време, отидоха си с него и ония хора — додавала е стопанката — Сега и моми, и момци се гледат само, страх ги е всички да посегнат да се женят… — И като се е била надвесила над тарела си, вдигнала е очи изпод чело към младоженика, може би да се увери още един път, че е намерила вече зет и най-голямата си грижа е отбила.

Нехаят младоженците за старо време. — Какво тряба повече на булката. Тарели и нож, и вилици стоят непобутнати, както са ги сложили: тя не ще да е яла дори. Като е седнала веднъж до мъжът си, навела увенчано чело и не е помръдвала. Ако някога е подигвала очи, то само скришом ще да е погледвала младоженика, който веднъж, като я придоби, изви глава, та й нея задърби. Тя му се не сърди за това. Под сянката на мъжа тъй блажено се седи. И драго й е, че той вече взема преднина като същински мъж — смей се, приказва — и толкози много яде!…

Наистина колко хляб е разтрошил, как е изкапал бялата бохча, пък от ябълки, орехови черупки — цели купища наокол. А чашата са вино, изправена пред тарелите, право на другия край другарите му гледа. Той само на тях цяла вечер ще да е кимал:

— Както си е тръгнало от памтивека, тъй и ще си върви. Ний ли ще отбием света от пътя му! Каквото щеш прави, най-подир пак ще ти тътрузнат хомотя. Ами прибери се по с време — и да си се успокоиш, и наред с хората в света да влезеш. — Хай наздраве, напълнете всички чашите си и пийте наздраве. Един от нас тук ще забий кол, други — таме, — всеки, дето късмет му излезе… — И вдига той пълна чаша, но колкото повече пие, толкова по се разгаря жаждата. В овлажнелия му поглед замъждука светлика на потайна желба и той мята взор към другари, които го изпращат с подсмив на уста:

— Ще разбереш, ще разбереш — млади години се не стигат…

На едина от тях под дългите, възчесани на страна коси, лъщи вече плешив лоб, но той още се не вдава. Докато сили държат и сърце бие, много ще има да зяпат подире му тези, дето са ги наредили сега пред него, само да го подмамват Лапва ли се той в някоя! — да се зароби, още всичко неопитал…

— Ако не се момък находих, ако не си отзех от младини на този свят… — ще да е повтарял в ума си мършавия му съсед, комуто вече се е отщяло от всичко. Цяла вечер той само е пощипвал хляба си и със завистливи въздишки погледвал младоженика. — Изял съм си вече и аз хляба, ами дано се падне и мен някоя чорбаджийска дъщеря — из тия покрайнини има още неклатени плочи… Да се прибера и аз. Десет години измитах праха на съдилищата, овехтя ми душата като сетрето. Все не харесвах, докато захванаха мен да не харесват. Виж, тези и трите зяпнали по-младия, пък нас и двама ни не поглеждат…

А по-младия момък, там на долния край на трапезата; навярно навел е бил глава над тарела и съвсем не е забелязвал умилните, комахай умолителни погледи на момите. И трите скършени-пременени еднакво са стоели пред него, с еднакъв копнеж на душа и с една мисъл на сърце, както са еднакви три рози на гюловия храст, макар едната да е почнала да се рони, другата цъфнала в пълен разцвет, а третата току-що пъпка пукнала. И нито едната повече от другата е яла, нито приказвала.

Младият момък не ще да е забелязвал как се подсмихват под мустак съседите му, погледвал е момите, но безпомощно пак снемал очи в тарела си, дето опират и отпадат всички младежки блянове и кумири:

— Останали цветя от световната китка, която е накитена, си е мислял той, поклащайки глава, и те — колкото и да са кравени наглед — навярно ще останат да увяхнат сами… Или — само ако случаен пътник откъсне някоя да я накити…

Но никоя от тях не е могла да му отговори. Усмихвали са се те свенливо, зачервявали са се и излеком са захапвали долня устна.

Един само брата на булката тряба да е гледал мълчаливо на всички от другия край на трапезата и никакви мисли не са го смущавали. Той е ял, колкото се яде винаги, и пил, както се пие всеки ден. Когато са донесли кафето, извадил е чашката от сребърния зарф, турил го е пред себе си и дълго е гледал тънките му старовремски извивки. После е запушил. И като сетил, че сватбата вече е свършена, снел е варакосаното цвете от илика на жакета си, сложил го на тарела и лениво заотърсвал пепелта от цигарата си върху него.

Морни от вечерята сватбарите са се облегнали на столовете и тютюневия пушек налягва върху трапезата. Сегиз-тогиз се е обаждал кръстника, додавала е нещо и стопанката, докато скоро са изприказвали приказките си и са млъкнали. Не ще да се е ставало на кръстника. — След сватбена вечеря, тъй не е той научен. — Ще запушат, ще отворят приказки — няколко кафета ще изпият, тогава чак реч за ходене. Обръщал се е той към стопанката, към момите и момците на другия край — всички са мълчали. — Ядохме, пихме, изпушихме по една цигара, какво още! — Погледвали са се двамата по-стари момци, като че са се подканяли един други да станат. Момите са ги гледали през тютюневия пушек — тям е било все едно: да си вървят дома или да стоят тук. А старата стопанка сбрала насред скути ръце, не е подигала вече очи към никого. По едно време по буковия под побутва стол брата на булката, комуто ще да е омръзнало да стои и да мълчи, пък смятал е, че и път го чака утре… Скрипът на стола като да подканя сватбарите, те ще са се спогледвали; кръстника станал, изпъшкал, по него и другите са се вдигнали. Стопанката и младоженците излязват да ги изпращат, а булкиния брат остава в пруста. Протяга ръце, прозя се, после отваря прозореца. През железните пръчки влезе един пресен полъх и разведри сгорещялото му лице. Той погледва отвън бащините си двори, глъхнали татък в мрачината; може да е достигнало до ухото му и църтенето на чешмата отсам в градината, но скоро и той се извърнал и е отишел да спи. След него дълго се е издимявала пред напречкания прозорец трапезата навън и под изукрасения със старинен цветорез таван всичко е задрямало в пруста.