Етюд

Прозорецът държи на дистанция синьо-бялата зима и захлупеното и небе. Камината се е увлякла и разсъблича всичко наоколо. Изотдолу сънливото халище се прави лениво, че не вижда и не чува:

— Искаш ли круша?

— Искам круша!

— Белена или небелена?

— Искам Круша!

Крушата с размер и форма на Попска круша, не е Попска круша; а си е добре гледана Зимна круша през февруари. Достигнала най-зрялата си зрялост, най-сладостната си сладост, нещо като трийсет годишна добре гледана булка…

С тия заоблени рамене и талия… огромна сочна задница, е точно копие на тракийска оброчна керамична богиня на плодородието. Слънцето я е дарило с всички възможни нюанси на късната и топла есен: плътна, хроматична, тъмно-златна охра, топло обагрена в розово по интимните прегъвки и венерини хълмове; до кафяво и умбра в нежните бенки — нещо като кончов на тексаски ботуш, дълго и гальовно контактувал о разни хълбоци…

Крушата се стопи в устата, остана вкусът на нещо кадифено, източно или нещо, някъде, с плаж и пръхкави красавици. Нещо много сладостно и с аромата на… трийсет, е хайде — трийсет и пет годишна, Добре гледана булка…

— Да ги нямаме такива-онакива…

— Какви такива-онакива?

— Разни трийсет годишни, кадифени сладострастници…

— Трийсет и пет годишна!

— Тия пет, пък, откъде ги измисли?

— Трийсет и пет годишна, Добре гледана булка!

— Няма ли да ти приседне?

— Нали има кафе!

— Как го искаш?

— С петдесет и пет годишна Много добре гледана булка!

— Преди или след…

— ВИНАГИ!

Черният котак, като някоя росомаха, пори снега по диагонала на прозореца.

Февруари 1994 г.