Жега в Мадрид

I. Делян

— Извинете! — каза Делян.

Момичето си струваше едно извинение, макар че то се беше блъснало в него, улисано в разговор по мобилния телефон.

— Вие извинявайте! — дръпна се, леко смутено тя и му се усмихна широко.

Младежът й се усмихна в отговор. Живееше в Мадрид повече от година, но още го впечатляваха щедрите усмивки и изрази на учтивост, които испанците си разменяха на обществените места. Първите думи, които новопристигналият тук научаваше, бяха «gracias» и «perdone» (благодаря и извинете).

Намести по-удобно раницата с инструментите на изтръпналото си рамо и забърза напред. Централното фоайе на гарата го посрещна с обичайната за късния следобед върволица от хора. Аточа беше един от основните транспортни възли на града и ежедневно през нея минаваха десетки хиляди пътници. Жегата беше непоносима. Във вагона на метрото беше по-хладно, но тук нямаше климатик и едва се дишаше.

Делян се запъти към изхода за трети перон, откъдето тръгваше влакът за Торехон де Ардос, но се сети, че има само две цигари в омачкания пакет. «Трябва най-сетне да ги откажа», помисли си той и се качи на ескалатора за втория етаж, за да си купи нов стек.

Пред него на металното стъпало стоеше нисък плешив мъж. В едната си ръка той държеше прашен сак, а с другата се държеше за перилото на ескалатора. Държанието му привлече вниманието на младежа. Човекът стоеше в средата на стъпалото и стискаше черната движеща се лента на перилото така, че върховете на пръстите му бяха побелели. Другите пътници стояха спокойно в дясната страна на стъпалата, както беше показано на табелите в двата края на ескалатора. По този начин правеха път на тези, които бързаха повече, да се придвижат напред. «Явно е чужденец и не е свикнал с такова съоръжение», помисли си Делян. Погледът му се плъзна надолу по приведения гръб на мъжа. Сив, омачкан потник, къси гащета и каучукови сандали, които всяко лято заливаха сергиите на пазара в родната Стара Загора и в цяла България.

Металното стъпало, на което стоеше мъжът, се изравни с плочите, покриващи горното фоайе и потъна в тях. Мъжът стъпи неуверено на пода, пусна перилото и залитна. Делян го подхвана отзад, за да не падне и след това леко го отмести настрани, за да не пречат на потока от бързащи хора. Двама младежи се обърнаха към тях, готови да помогнат, но той им направи успокоителен жест с ръка и те продължиха пътя си.

— Добре ли си? — попита на български език Делян.

Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи гледаха смутено под посивелите вежди.

— Познаваме ли се отнякъде, бе, младеж? — стисна той ръката, която още го крепеше.

— Познаваме се — засмя се младежът. — И да не знаем, че сме българи, се познаваме. Особено новодошлите!

Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите гледаха объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на «Мендес Алиаро» а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. «И аз гледах така, както този чичко днес», помисли си той развеселен.

Горещината тук, горе, беше още по-голяма, но пред павилиона за цигари имаше опашка и двамата застанаха зад последния клиент. Беше младо момиче със заоблени голи рамене и дълга къдрава коса, небрежно вдигната с пъстра шнола. И Мара имаше дълга коса, но нейната беше права и с цвят на узряло жито. Делян обичаше да зарови пръсти и лице в нея и да вдишва аромата й…

Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но видя как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.

— Пушиш ли?

Мъжът смутолеви нещо като благодарност и пое цигарата с треперещи пръсти. «Не е свикнал да получава милостиня», помисли си младежът. «Горд е. Няма да му е лесно.»

— Ще трябва да изчакаме малко. Тук, във фоайето, е забранено да се пуши.

Делян мачкаше с пръсти бялата цигара и усещаше как умората все повече го обзема. «Дано не заспя във влака», помисли си той. Неведнъж, пребит от работата и горещината, проспиваше Торехон и се пробуждаше на следващата гара, Алкала де Енарес. Добре, че тук транспортът беше уреден и на всеки десетина минути имаше влак в двете посоки. «Още малко. Купувам цигарите, качвам се на влака и след половин час съм в квартирата под душа…»

Погледна отново към възрастния мъж до него и срещна погледа му. Имаше нещо в държанието на този човек, което го смущаваше, но не можеше да разбере какво е то, а и не му се мислеше от горещина и умора.

— От къде си? — попита Делян.

— От врачанския край съм. А ти, момче, откъде си?

— От Стара Загора.

— Аз съм служил там. Близо четирсет години има оттогава… Сякаш беше вчера.

Големите му очи се оживиха, а пръстите му мачкаха цигарата така, както преди малко стискаха парапета на ескалатора.

Делян го погледна и внезапно разбра какво в този мъж тревожеше съзнанието му. Човекът беше гладен!

— Какво ще обичате, моля?

Сепна се, взе стека с цигарите от вежливия продавач и плати. Мушна разсеяно рестото в джоба на панталона и се обърна решително към мъжа до него:

— Хайде да пием по една бира!

— Наздраве! За добре дошъл в Испания!

В кафето във фоайето беше приятно хладно. Климатикът работеше на пълни обороти и се дишаше леко. Делян с удоволствие отпи няколко глътки от запотената студена халба и подкани мъжа:

— Опитай тези наденички и испанската тортия. Не са като нашите карначета и картофени кюфтета, но са хубави. А лютите чушлета са почти като българските чорбаджийски.

Мъжът посегна към храната отначало колебливо, но след минута-две започна да се храни. Делян го изчакваше мълчаливо. Взе няколко хапки и бавно отпиваше от бирата.

— Как се казваш, бе, момче? Името ти не знам още, гледам те като гърмян заек и се не сещам да те попитам!

— Делян.

— Благодаря ти, Деляне! — мъжът протегна ръка през масичката и здраво стисна неговата. — Аз съм Димо, бай Димо от Неделчино. Така ме знаят всички.

Млъкна, след това додаде:

— Няма да забравя името ти, Деляне! Ти, чуждият, ме разбра и пожали, а… — Гласът му секна и той стисна зъби.

— От кога си тук, бай Димо?

— От две седмици.

«И от две седмици спиш на улицата.»

— Чакаше ли те някой, когато дойде?

Мъжът замълча, след това вдигна глава и погледна младежа в очите.

— Мислех си, че ще ме чака. Мой първи братовчед. Бащите ни са братя, едно име носим. Заедно сме израсли, къщите ни са в един двор… — Гласът му затрепери и той млъкна.

Делян отвори пакет с цигари, подаде го на мъжа да си вземе и сам запали една. Бай Димо смукна дълбоко дима и продължи:

— От три години е тук, в Испания. Дойде си миналия месец на село. Нова къща купи на сина, а на внучката, тя на него е кръстена, надонесе играчки, взема компютър…

Бирата се топлеше в ръката му, но той повече не отпи. Стискаше чашата с побелели пръсти, а приглушеният му глас се губеше в смеха на двама еквадорци, които пиеха по трета каня (чаша бира) на съседната маса.

— Идва си един ден моята внучка, малката, от тях и плаче. Братовчедка й играла на новия компютър, а на нея не й дали да го докосне. Вуйчо й казал, че може да го строши, а той пари струва…

Сините очи на мъжа бяха потъмнели, а невиждащият му поглед се рееше над главата на смълчания младеж срещу него.

— Майка й, дъщеря ми де, е лекарка. Какво тегло сме теглили с жената, докато ги изучим със сестра й, ние си знаем! Да ни пита човек за какво е било всичко…

— Моята майка е лекарка — каза Делян.

Думите на мъжа го върнаха години назад. Помнеше кратките, нежни милувки на вечно бързащата си майка, острата миризма на болница, която струеше от изморените й ръце и неспирното тревожно звънене на телефона. Мразеше тази болница, която му я отнемаше, а оставяше него и сестра му сами, с по един ключ от входната врата, вързан на тънките вратлета. Мразеше и студените манджи във вечните пластмасови кутии в хладилника… Мечтаеше си да се разболее тежко и майка му да се грижи за него и само за него…

Приглушеният глас срещу него го повика обратно в действителността:

— … Ето, бе, бате, давам ти номера на телефона си. Ти само ела в Мадрид, за друго грижа не бери! Аз съм насреща.

Мъжът бръкна в страничния джоб на сака, извади едно омачкано листче хартия и го подаде на Делян.

— От две седмици звъня на този телефон. Един глас ми говори нещо на испански, но нали му не разбирам.

Младежът знаеше какво му е казвал нежният женски глас от телефонния автомат: «Телефонът на който се обаждате, е изключен или…»

— Какво си работил в България, бай Димо?

— Дърводелец и резбар съм. Хубави мебели правя, тавани дървени, ламперии поставям. Къщите и вилите де съм ги стегал аз, си личат. Слава Богу, ръцете ми досега не са ме посрамили! Ама последните години…

— Какво, не върви ли?

— Кой прави сега мебели на село, бе момче? Там ковчезите най-вървят…

Тъмнокожото къдрокосо момиче, което почистваше масите в кафето, затвори двойната стъклена входна врата на заведението и окачи на нея надпис: «Затворено». Време беше да си тръгват.

Делян се изправи, остави раницата с инструментите на стола, извади телефона от джоба си и кимна на мъжа.

— Изчакай ме тук. Сега се връщам.

Отиде на бара, седна на едно от високите кръгли столчета пред него и набра някакъв номер. Димо го наблюдаваше неподвижен как маха убедително с ръка, а веждите му се свиват над тъмните очи. На няколко пъти младежът тръскаше глава, един непослушен кичур падаше на високото чело и той нервно го отмяташе назад. Накрая се засмя, мушна телефона в джоба си и се върна на масата при възрастния мъж.

— Сега, бай Димо, ме чуй добре — обърна се той към него. — Имам един приятел, българин, казва се Хараламби…

— Ламби, значи.

— Е, тук му казваме Хари. Тази вечер ще те заведа при него. Ще спиш там, а утре си на работа. Ще те пробват, да видят какво можеш.

Делян се вгледа в недоумяващите очи на мъжа и продължи:

— Хари работи в дърводелска работилница, при един майстор испанец. Брат му беше при тях, но не издържа, преди два дни си замина… Ти на струг работил ли си?

— Как да не съм, бе момче!

— И аз така му казах. Казах също, че гарантирам за теб. Знам, че ще се справиш! Първите дни ще гледаш наистина като гърмян заек, но ще се справиш!

— Деляне, не знам какво да ти кажа, моето момче…

— Няма какво да ми казваш. Благодарностите ще оставим за по-късно, когато получиш първата заплата — засмя се младежът и се надигна от стола. — Сега да тръгваме, че утре ни чака работа.

Погледна към бай Димо, но срещна очите му и смутено преглътна. По небръснатите бузи на мъжа се стичаха сълзи.

Когато пристигна в жилището в Торехон, наближаваше полунощ. Отвори тихо външната врата, за да не смущава болните възрастни съседи. Лампата в хола светеше. На масата имаше няколко неизмити чинии и почти празна бутилка «Джони Уокър». Телевизорът работеше. По Антена 3 даваха екшън и Чавдар сигурно го гледаше.

Хвърли поглед към екрана и видя, че в момента вървят реклами. Покрай тези кълцащи филмите реклами или «пиш-паузи», както ги наричаше Чавдар, не му се поглеждаше телевизия.

Шумът от течаща вода в банята му подсказа, че Чавдар е там. Намръщи се. Това хлапе, влезеше ли във ваната, можеше да лежи там с часове. Още не можеше или не искаше да разбере, че банята в жилището е една, а живеят много хора.

Влезе в малката си стаичка и вдигна догоре металната щора на прозореца. Въздухът под ниския таван не помръдваше. Тук беше по-горещо, отколкото вън, на улицата. Щеше да захлади чак призори. Реши да остави вратата и прозореца отворени, за да стане течение. Трябваше да подпре с нещо вратата. Огледа оскъдната мебелировка: леглото, гардероба, малкото бюро с портативния телевизор и лаптопа, етажерката с книги. Избра испано-българския речник, защото беше по-обемист и го сложи на пода пред вратата. Усмихна се горчиво. Напоследък използваше речника повече като подпора, отколкото като учебник. Ако беше тук Мара, щеше да го сгълчи като малко дете.

При мисълта за нея усети познатата топлина в гърдите и слабините. За миг изпита такова желание да я притисне до себе си, че гърлото му пресъхна. Посегна към цигарите, но решително върна пакета в джоба. Трябваше да ги откаже или поне да ги намали.

Отпусна се по гръб на леглото и мушна ръце под главата си. Едва сега усети колко много е изморен. Шумът от течащата в банята вода го обгърна и той се отпусна в него. Само за малко да опъне крака, след това става, взема един душ, вечеря и си ляга, че утре…

След минута спеше дълбоко.

II. Ивана

Ивана откъсна поглед от екрана на телевизора в малката трапезария, излезе на остъклената тераса, където беше готварската печка и отвори вратичката на фурната. Лъхна я парещото ухание на домашни картофи, прясно месо и свежа чубрица. Мусаката беше почти готова. Оставаше само да я залее с яйчената смес и да изключи нагревателя.

Избърса ръце в престилката, седна отново пред телевизора и впери поглед в екрана. Ех, каква лисица беше тази Елена! Ето, ако сега Габриел влезе в стаята, всичко ще се разкрие! В този миг сцената свърши, появиха се надписите, с които завършваше поредната серия и гърленият приглушен глас на мексиканския певец заплака за своята изгубена любов. Ивана стана, заля мусаката, сложи таратора в хладилника и наплиска изпотеното си лице със студена вода. «Каква жега!» Втора седмица температурата в Стара Загора не падаше под 30°С. България се печеше в суша, която не обещаваше нищо добро! Ивана въздъхна, избърса ръцете си на чистата кърпа, която висеше до мивката в кухненския бокс и седна отново пред телевизора. Започна сто и деветнадесетата серия на мексиканските «Нежни сърца».

Действието на екрана се пренесе от пищно обзаведената стая на Елена към брега на океана. Героинята се беше изтегнала в удобния шезлонг, смучеше леден сок от дълга извита сламка и обмисляше поредния капан за богатия, но глупав и наивен Габриел… Защо ли ги гледаше тези сериали, или сапунчета, както пренебрежително ги наричаше Марето? Заради красотата. За броени минути пред телевизора очите й се пълнеха с екзотични пейзажи и красиви богати къщи сред обширни зелени градини. Усетът й на литератор, обаче, се надсмиваше над скалъпения сюжет и захаросаните реплики, които героите от екрана си разменяха. «Ти си най-яркото слънце на моя небосвод!» Ивана си представи как нейният Илия й шепне тези думи на колене пред нея и се разсмя с глас. Нямаше нужда от това. Тя си знаеше, че двете с Марето са топлинката в живота му. Ей сега ще се върне от работа и веднага ще тръгне по стаите да я търси. Ако не я намери, ще започне да звъни по телефона, да види къде е.

Погледна разсеяно навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът й срещна познатия изглед: насрещния сив панелен жилищен блок, брат-близнак на техния и старите очукани леки коли на обитателите, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха работнически, населени по времето, когато заводът процъфтяваше, а продукцията му се изнасяше с ешелони по света. Сега само няколко прашни смокинови дръвчета, отрупани със зрели плодове и пазени зорко от комшийката баба Слава, радваха окото.

Под рехавата сянка на едното от тях гореше огън, над който се чернеше голям опушен казан. Някой вареше буркани с компоти или лютеница за зимата. Боже, кой беше този луд да кладе огън в тази горещина? Взря се с късогледите си очи в свитата фигурка, която пъхаше съчки под казана и позна дядо Христо от съседния вход. Баба Жела, жена му, беше починала преди месец и сега той сам си приготвяше зимнината.

Ивана въздъхна дълбоко. «Докато сме живи и двамата с Илия, ще е добре, а след това…» Погледът й се върна на екрана. Елена стоеше пред претъпканите с дрехи гардероби и се кахъреше, че няма какво да облече за фиестата… Мисълта на Ивана се откъсна от картината на екрана и се върна назад към деня, в който купиха малкия апартамент. Двамата с Илия бяха тогава учители, но неговите родители работеха в завода и отстъпиха своето право на жилище на децата си. Каква радост беше! Тук преминаха най-хубавите им години, тук, живот и здраве, след няколко години щеше да се пенсионира.

Звънецът на входната врата иззвъня отначало колебливо, а след това — по-продължително и настойчиво. Ивана се сепна и скочи пъргаво. Кой ли беше тръгнал в тази жега!

— Кака Мара тука ли е?

Беше Росен, десетгодишният син на Таня и Георги, които живееха в апартамента над тях.

— Къде носиш котето? — засмя се в отговор Ивана.

— Не иска да стои самичко. А пък аз не искам да го оставям да мяука.

Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи гледаха сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по-дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.

Ивана помилва детето по острата косица, побутна го към трапезарията и затвори бързо външната врата, за да не влиза горещината от задушното стълбище.

— Майка ти няма ли я още?

— Няма я. И татко го няма.

— На дините ли са?

— На дините.

Таня и Георги бяха по професия машинни инженери. До преди седем-осем години работеха в завода, но ураганът на масовите съкращения помете и двамата в началото на кариерата им. Георги тогава клюмна, но Таня още повече се запали за работа.

— Ще покажем, че струваме нещо и без дипломи и титли! — зарече се тя.

Нямаха избор. Сложиха двете дипломи и трудови книжки в едно чекмедже да чакат по-добри дни и се заловиха с покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Родителите на Таня бяха дългогодишни търговци, помогнаха с пари и труд, бизнесът на младите бавно, но сигурно тръгна. Таня истински се увлече, запали се и Георги и двамата потънаха в работа. Сега беше сезонът на дините, Георги беше почти денонощно около щандовете, а Таня сновеше непрекъснато между него и детето.

— Защо ти е кака ти Мара? — обърна се Ивана към момчето.

— Искам да я питам нещо — кривна то главичка и внимателно остави спящото коте на дивана в трапезарията.

Детето й се стори отслабнало. Росен и без това си беше слабичък и нежен като момиче, но този следобед изглеждаше по-блед от вчера. «Пак е бил сам и не е ял нищо. Само е седял пред компютъра и е играл на тези глупави игри. Скучно му е.»

Седна до него на дивана, засмя се и протегна ръце:

— Я да си прегърна аз момчето, че от вчера не съм го виждала!

Росен се засмя в отговор, вдигна босите си крачета и се сви в леля си Ивана така, както котето се гушеше в него.

— Няма ли с кого да си играеш?

— Няма — въздъхна детето. — Антон е при баба си на село, а Петьо е на море с вуйчо си.

— Ами Светльо?

— С него изобщо не е интересно! Той е още бебе!

— Как така ще е бебе! Само с две години е по-малък от теб!

— Така! Нищо не знае и нищо не разбира!

Детето замълча за кратко, след това продължи:

— Вчера ми каза, че щъркелът му е донесъл братче!

«Това те боли тебе», поклати глава Ивана и нежно го замилва по главата. «Самичък си, а майка ти и дума не дава да й се каже за друго дете.»

— Ами, много хубаво! Ще има с кого да си играе! — каза тя бодро.

— Нека си играе! — махна великодушно с ръка детето. — Но защо говори глупости?

— Глупости?

— Ами да! Кой в днешно време вярва, че децата ги носят щъркели!

— И теб те донесе щъркелът! — Илия стоеше на вратата на трапезарията и се смееше. — Един голям черен щъркел на бяла «Лада»!

Улисани в разговор, Ивана и Росен не бяха усетили, че външната врата се отключва и някой влиза.

— Чичо Илия!

Хлапето подскочи като изхвърлено от пружина от дивана и се хвърли на врата му. Викът му стресна котето и то скочи на четирите си лапи. Сивата му козина настръхна, а опашката му щръкна като рошава четка за миене на шишета.

— Я да видим сега кой ще надвие!

Илия прегърна слабичкото телце на момченцето и двамата се търкулнаха на килима. Малката стая се огласи от радостните викове на хлапето, престореното охкане на мъжа и съскането на уплашеното коте. След няколко минути Илия лежеше на гръб и какъвто беше едър, заемаше почти целия под. Росен, с грейнали очи и зачервени бузи, се пъчеше на гърдите му. Ръчичките на детето натискаха с все сила широките рамене на мъжа, който пъшкаше под него.

— Ох, не мога повече! Надви ме това момче! То станало много силно, бе!

— От какво е събрал сила, като нищо не е ял днес! — обади се Ивана, която вадеше от фурната тавата с мусака. Котето се беше изправило в краката й, душеше нагоре и настойчиво мяукаше.

Илия подхвърли детето с две ръце, остави го на дивана и пъргаво се изправи. Отиде до Ивана, целуна я по влажната буза, хвърли поглед към тавата и преглътна:

— М-м! Как ухае само! И аз ще започна да мяукам като котето!

— И ти днес си ял, колкото и Росен! — недоволството в гласа й нарасна и се смеси с тревога.

— Сега ще си наваксаме и обяда, и следобедната закуска. Но първо — през банята!

След минута двамата мъже бяха там и веселите им подвиквания се чуваха чак в кухнята.

Ивана сложи храна за котето в малката му чинийка и погледна навън през прозореца. Улисана с детето и Илия не беше разбрала, че се е смрачило. Дядо Христо, загасил огъня, вадеше готовите буркани от казана с една голяма метална щипка. Жегата и задухата не намаляваха, а напечените стени на панелния блок щяха да греят стаите до утринните часове. «Права е Марето. Трябва да сложим климатик и в трапезарията», мислеше си разсеяно Ивана, докато редеше сръчно масата.

Телефонът в хола иззвъня. Тя чу как босите крачета на Росен изтопуркаха до там и след това изтичаха обратно в банята. Беше занесъл услужливо слушалката на чичо си Илия, забравил напълно за нея. Ивана незлобиво се засмя. Не беше само с това хлапе така. Всички деца, които познаваха Илия, го обичаха и слушаха. А как само го уважаваха учениците му!

Погледът на Ивана се спря на една увеличена снимка, сложена в рамка и закачена на видно място в трапезарията. Илия и тя, усмихнати, сред празнично облечени техни ученици. Колко отдавна беше! Двамата млади и съвсем неопитни, току-що завършили заедно университета във Велико Търново. Бяха разпределени заедно в Долнище, малко селце на стотина километра от родната Стара Загора.

— Селото е изостанало, населението там е предимно от цигански произход. Учител рядко издържа повече от година. Търсете връзки да се отървете! — услужливо ги посъветваха техни познати от тогавашния окръжен инспекторат.

Те издържаха не една, а девет години. Хубави, весели години, помрачавани само от едно: и двамата жадуваха дете, а то все не идваше. Кирпичените къщурки край тях бяха претъпкани с вечно боричкащи се босоноги хлапета, само тяхната къщичка оставаше тиха и пуста… На третата година нейният тих и мълчалив Илия беше директор на училището, единодушно избран от началници и колеги. Всичките му мургави ученици го обичаха и слушаха така, както сега Росен. Ивана така и не разбра какво правеше той с децата, как ги омагьосваше.

И тя, и другите учители често не издържаха, подвикваха, дърпаха уши, а понякога здраво пошляпваха някой немирник по немития врат…

— Марето се обади — върна я гласът на Илия в малката трапезария. — Кача да не я чакаме за вечеря. Ще ходи на рожден ден.

Късно вечерта Таня и Георги позвъниха на входната врата.

— Видяхме, че в къщи не свети и идваме направо тук — усмихна се виновно Таня. — Знаем къде са се свили нашите животинки.

— И двете са тук — засмя се в отговор Илия, който беше станал да ги посрещне. — Ей къде са се сгушили на дивана с пълни коремчета и гледат филма по първа.

Росен скочи, целуна майка си и баща си, след това бързо седна отново на дивана и впери поглед в телевизора. Трите полицейски коли летяха една след друга по магистралата, а сирените им неистово пищяха. Трябваше най-после да хванат убиеца!

Таня и Георги се спогледаха мълчаливо.

Ивана излезе от кухненския бокс, като бършеше ръцете си с кърпа.

— Сядайте, сядайте! Само че закъсняхте! От мусаката остана едно-единствено парче, колкото за Марето!

Родителите на Росен отново се спогледаха, след това впериха невярващ поглед в детето, което гледаше втренчено екрана.

— И Росен ли яде мусака?

— Защо да не яде? Даже и второ парче му сложих, но то му дойде много и го дояде чичо му Илия.

Таня се отпусна уморено на един стол и изпъшка:

— Така е, като стои все сам… Какво ли щяхме да правим без вас? Вие сте ни тук за майка и баща, за брат и сестра!

— А ти забрави ли колко вечери сте гледали Марето с майка си? — засмя се Ивана. — Ние с Илия една вечер на учителски съвет, друга — на родителска среща, трета на събрание!

— Затова сме хора.

Георги не говореше много, но думите му винаги тежаха на място. Той бръкна в найлоновия плик, който държеше в ръце, извади една голяма диня и я подаде на Ивана. След това извади бутилка с уиски и пакетче, увито в шарена опаковка. Таня ги пое от ръцете му и се усмихна:

— Честит имен ден, Илия!

Ивана ахна и плесна с ръце.

— Ами да, днес постарому е Свети Илия! Нали съм във ваканция, съвсем забравям да погледна календара! Засуети се тя виновно около масата.

— И аз съм забравил! — скочи Илия от дивана, ухилен до ушите. — Нищо, зло да ни забрави! О-о-х, какво… Ах, ти, разбойнико!

Росен, незабелязан от никого, се беше промъкнал зад гърба му и изля на смолисто черната му коса пълна чаша със студена вода:

— Това е за здраве!

Когато пийналият, развеселен Илия изпрати гостите си, минаваше полунощ. Таня тръгна нагоре по стълбите, прегърнала свитото на кълбо коте. Георги се заизкачва след нея с детето в ръце. Росен спеше дълбоко, отпуснал главичка на широкото рамо на баща си.

III. Мара

— Къде е рожденичката?

— Спи трети сън. Малко нанагорно й дойде днес! Следобед детско тържество, сега родителско.

— Извинявай, че закъснях малко! Нали си ме знаеш, като се заровя в някой сайт… Е, Дидке, честита ти тригодишна вече дъщеря!

Мара с усмивка връчи куклата Барби на най-милата си приятелка.

На времето Диана и Коци се бяха оженили първи от всички нейни съученици от бившия 11а клас на езиковата гимназия. Три години по-късно се появи дъщеря им Милена, «първото от второто поколение сладури», както казваше баща й. «Сякаш Дидка вчера тичаше бременна по изпити! Мама е права, че чуждите деца бързо растат!»

Къдравата рошава глава на Коци изникна зад рамото на Диана и се ухили широко. Той явно се беше почерпил и на детското, и на училищното тържество на дъщеря си:

— Вече мислех да ти пиша отсъствие!

Мара се засмя и вместо извинение го разцелува щедро и по двете бузи. Тя обичаше този добряк така, както би обичала и роден брат.

Коци прегърна и двете, и тримата влязоха в обширното, застлано с мраморни плочи антре.

— Помните ли как седяхте двечките пред мен на чина?

Мара помнеше така, сякаш беше вчера. Двете приятелки имаха дълги коси, които падаха свободно по раменете им. Първите четири години в гимназията Коци, който се ширеше сам на чина зад тях, теглеше тези коси с такава сила, че понякога на момичетата им излизаха сълзи на очите. Диана мълчеше търпеливо. Импулсивната Мара обаче се обръщаше и го удряше яростно с учебника по рошавата глава, пред смаяните погледи на преподавателите и сред хихикането на съучениците им. На петата година нещата изведнъж се промениха. Коци се укроти и затвори в себе си, безразличен към закачките на Диана. Вторият срок двамата седяха на един чин, а три месеца след абитуриентския бал се ожениха.

— Как да не помня! Тази дива ревност, която изпитвах тогава, не се забравя лесно!

— Наистина — засмя се Диана. — Ти ме ревнуваше така, както сигурно сега не ревнуваш дори Делян!

Като чу името на Делян, Мара тихичко въздъхна.

— Красива къща! — смени тя темата.

— Колибката е супер! — ухили се Коци. — Хем сме под наем, без да плащаме пари, хем измъкнахме Милена изпод крилото на баба и дядо!

Кокетната двуетажна къща, в която в момента живееха, беше собственост на един братовчед на Коци, с когото заедно завършиха компютърни технологии. Преди три месеца Александър, така се казваше той, замина на работа в Охайо със съпругата си и двете си синчета-близнаци.

— Елате с Диана да живеете тук, в нашата къща! — горещо се помоли той на Коци преди да замине. — Така ние с Цветелина ще бъдем спокойни, че няма да я разбият и ограбят, а вие двамата ще бъдете самостоятелни и независими!

Коци прие, защото не искаше да откаже на Александър. Двамата нямаха братя и сестри, бяха отраснали заедно и се обичаха повече и от родни братя. Диана прие с радост, защото копнееше да живеят сами тримата и заради зелената градина с голяма лозница в задния двор на къщата.

Двойната стъклена врата, която водеше към градината, беше широко отворена и от там долиташе топлият, прочувствен глас на Фреди Меркюри. Рок-баладите бяха втората страст на Диана и Коци след компютърните програми.

Прегърнатата тройка беше посрещната с радостни възгласи.

— Най-после в пълен състав! — тържествено обяви Коци и кимна към Мара — Ето кой ще ми прави компания в пиенето тази вечер!

Всички весело се засмяха. Мара почти никога не пиеше алкохол.

— Щом е в чест на моята кръщелничка, с удоволствие! — отвърна тя и седна до Диана под лозницата. Узрялото грозде я примами, тя се пресегна и откъсна един грозд:

— Като децата съм!

— Защо «като»? — ухили се Коци. — Така като гледам, акълът на никой от нас още не е дошъл!

— И по-добре! Щом не можем да пораснем, значи — няма и да остареем!

Мара се отпусна на удобния плетен стол и с облекчение протегна изтръпналите си от дългото седене крака. Лапна едно едро зърно от грозда и усети как потъва цялата във вкуса и аромата му.

— Примижаваш като коте — засмяха се срещу нея сините като синчец очи на Николай. — Няма да се учудя, ако започнеш да мъркаш!

Тя му се усмихна престорено и продължи да похапва от грозда. «Наистина сме като децата. Сигурно затова ни е толкова хубаво заедно. Сякаш сме още в голямото междучасие и преписваме от Коци домашното по математика.»

Погледът й се плъзна по лицата на гостите. Повечето от старата тайфа бяха тук. Нищо, че още първата година след завършването на гимназията се пръснаха по университети и институти в България и по целия свят. Животът в новите среди ги срещна с различни хора, с някои от които създадоха трайни приятелства. Срещите със старите съученици обаче не загубиха своето очарование и се провеждаха при всеки удобен повод. Понякога и повод не беше нужен.

Ето тъмнокосият, красив като холивудски актьор Николай, чиито очи гледаха само нея над чашата с кока-кола. Преди две години, още студент, той доведе своя най-добър приятел, Делян, на тържеството по случай рождения ден на Мара. Дипломиран агроном, сега Ники денонощно обикаляше с луксозния джип многобройните декари обработваема земя, която върнаха на баща му при реституцията. Личеше, че е успял в този бизнес. Говореше се, че с брат си имат цяло състояние. За тях обаче той си остана верният приятел, на когото разчитаха и когото търсеха за добро и за лошо. До него седеше дребничката, вечно усмихната Нина, вече д-р Михова, педиатър. Телефонът й лежеше на масата пред нея и звънеше почти непрекъснато. Мара забеляза как се променяше изражението на лицето й, когато разговаряше с някоя тревожна майка, колко точни и пълни бяха указанията, които даваше. Ала веднага щом свършеше поредния разговор, тя обръщаше усмихнатото си личице към Стефан, който седеше срещу нея и ръсеше поредната серия пиперливи вицове. Стефан, когото всички галено наричаха «Банана» заради русолявата глава, може би не беше сърцето на компанията, но със сигурност беше нейният език. Преди години, в гимназията, той често спасяваше целия клас, като задаваше някой остроумен въпрос на решилия да изпитва цял час учител. Следваше умело воден от Банана диалог, който често траеше до биенето на спасителния звънец.

Бурен смях откъсна Мара от мислите й и тя вдигна глава. Коци, отпуснал едрото си тяло в плетения стол, се смееше така, че къдравата му глава се тресеше цялата. Нина и Диана, навели лица, бършеха сълзите, които смехът беше изкарал на очите им. Само Банана, напълно сериозен, наместваше въображаемите очила на дългия си прав нос. Поредният виц беше свършил, но веднага започваше нов.

«Как го прави? Сигурно затова е толкова търсен адвокат». Стефан се беше дипломирал само преди броени месеци, но вече имаше клиентела, с която не можеха да се похвалят много адвокати с дългогодишна практика.

От тонколоната се разнесе гласът на АББА. Мара се заслуша в четирите мелодични гласа, които преливаха в познатия рефрен: «The winner takes it all» [1] «Затова ли всеки се бори за някаква победа? Един дава мило и драго да надвие немотията, друг се бори да блесне в професията… Трети, като Делян, се бори със самия себе си и все не може да победи…»

Отпи няколко глътки от ледения джин с тоник, с който Николай щедро беше напълнил чашата й. «Не» — отговори тя на немия въпрос в очите на Диана и стисна успокоително ръката й. Не скучаеше, хубаво й беше, просто тази вечер не й се разговаряше. Това не беше характерно за нея. Рядко потъваше в «черна дупка», но ако все пак хлътнеше в такава, се вземаше в ръце и излизаше решително на светло. «Много се изморих днес на работата. Колко часа ми се събраха пред монитора? Десет? Или дванадесет?» Отпи още няколко глътки от чашата и усети как лека омая замъгля очите й, а вдървеният й от напрежение и умора гръб приятно се отпуска.

— Can you feel the love tonight? [2] — гальовно я попита гласът на Елтън Джон от тонколоната.

Сините очи на Николай, вперени в нейните, се бяха превърнали в големи нощни теменуги. Мара се вгледа в тях, но видя други, по-тъмни очи, над които падаше немирен тъмен кичур. Болката, която я прониза при тази гледка, беше толкова силна, че самата тя се учуди. «Явно се притеснявам за Делян повече, отколкото трябва! Последното му писмо беше по-кратко и по-лаконично от другите. Споменаваше, че има проблеми на работата и в квартирата, но не пишеше нищо по-конкретно. Утре ще му се обадя по телефона да разбера какво става», реши тя, стана от масата и се усмихна на Диана и Коци.

— Трябва да тръгвам.

Николай вече се беше изправил с ключовете на джипа в ръка.

— Ще ме хвърлиш ли преди това на един адрес?

Д-р Михова държеше в едната си ръка лекарската чанта, с която никога не се разделяше, а в другата — телефона и диктуваше адреса на болното дете на шофьора на линейката.

Час по-късно Мара отключи входната врата на апартамента и влезе безшумно в тъмното антре. Лампата в трапезарията светеше. Ивана седеше по тънка лятна нощница на дивана и четеше книга.

— Нали съм ти казала да не ме чакаш! Не съм вече малка!

Едва изрекла тези думи, Мара седна до майка си и се сгуши в нея, както правеше Росен. Ивана я помилва по разпиляната коса, но не попита нищо. Знаеше, че когато реши, голямото й малко момиче ще излее всичко, което й тежи на душицата.

— Татко спи ли?

— Заспа преди малко… Гладна ли си?

— Не съм.

Мара се надигна и целуна Ивана по бузата.

— Лека нощ, мамо!

— Лека нощ, Маре! Приятни сънища.

Ивана въздъхна и затвори книгата, която за сетен път препрочиташе. Беше романът «Време разделно» на Антон Дончев, едно от любимите й заглавия. Госпожа Ивана Вълканова винаги го включваше в списъка на творби на български писатели, които нейните ученици задължително трябваше да прочетат.

Влезе на пръсти в малката спалня. Илия спеше дълбоко, легнал на гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. «Така спят бебетата… Само невинните бебета и хората с чиста съвест като неговата…» Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижовно го зави. На сутринта щеше да захлади. «Как можахме да забравим, че днес е Илинден?», укори се тя за пореден път. «Така е, като нямаме изграден навик от деца да почитаме църковните празници…» Мисълта й се прехвърли в другата стая при Марето. Какво ли я измъчваше?…

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в песента на щурците, която нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че дълго няма да може да заспи.