Жената на Йозеф

Беше през 1919-та и бъзът вече беше цъфнал, когато се връщаше подофицер Йозеф Тидеман. Само жена му беше с него. Тя караше сама, даже и кочияш не беше взела.

Целия ден двамата седяха един до друг и мълчаха. Пред тях се люшкаха леко насам-натам лъскавите кафяви гърбове на конете. Минаха бавно по улицата през селото. Вечерното слънце огряваше хората, застанали пред къщите си, и жените припряно хващаха мъжете си под ръка. Но Тидеман не познаваше никого — дори жена си и конете си.

През 1918-та при попадение на снаряд той беше затрупан, докато седеше в окопа с няколко другари. Беше чист късмет, че едно парче от дъсчената облицовка на окопа беше паднало напряко върху него и го беше спасило да не бъде смазан. След няколко часа стигнаха до него и всички смятаха, че вече трябва да се е задушил; но две строшени парчета греда така се бяха вклинили, че останалата помежду им пролука му позволяваше да диша едва-едва. Това му беше спасило живота.

Когато го измъкнаха, Тидеман още беше в съзнание и на пръв поглед невредим. Известно време той поседя на земята на ръба на окопа и се взираше с отнесен поглед в труповете на другарите си. Един санитар го потупа по рамото и се опита да вкара между зъбите му кафе с малко ракия. Тогава той въздъхна дълбоко и се срина.

Когато колата зави по пътя, който водеше към стопанството и затрополи към навеса, Тидеман се надигна. Жена му пребледня и спря да диша. Свинете грухтяха в кочината, а наоколо се носеше аромат на липа. Тидеман завъртя глава насам-натам, като че ли търсеше нещо. После обаче пак се сви и остана безучастен, дори когато седеше на масата, а в стаята влезе майка му. Изяждаше, каквото беше сложено пред него, а после обикаляше из къщата. Навсякъде се ориентираше добре, знаеше точно къде се държи добитъка и къде е спалнята. Но не разпознаваше нищо. Кучето, което в началото възбудено го беше подушило, сега пак лежеше до печката и скимтеше. Не го ближеше по ръцете и не скачаше по него.

През първите няколко седмици Тидеман седеше повече сам на топлото слънце до плевнята. Никому не обръщаше внимание и хората го оставиха да прави каквото си ще. През нощта често страдаше от пристъпи на задушаване. Тогава скачаше, удряше около себе си и крещеше. Веднъж почти се окървави, когато удари прозореца и си нарани китката. Тогава жена му нареди да обковат прозореца на спалнята им с телена мрежа.

Тидеман беше много щастлив, когато си играеше с децата. Правеше им малки хартиени корабчета и свирки от върбови клони. Те го обичаха и когато узряха боровинките, те го взеха с тях в гората. На връщане минаха през един гол участък, за да съкратят пътя. Но още щом закрилата на последните дървета остана зад тях, той стана неспокоен. Възбуден и уплашен той викна нещо на децата и се хвърли на земята. Те го изгледаха учудено. Той придърпа най-малкото до себе си на земята и не се оставяше да го убедят да продължи понататък през откритото поле. Той искаше да пълзи и постоянно се привеждаше. Децата не знаеха какво да правят и затова се спуснаха да викат жена му. Когато тръгнаха през полето, Тидеман завика по тях много уплашен и си затвори очите, като че ли щеше да се случи нещо много страшно.

С времето той стана дебел и отпуснат — не вършеше нищо и ядеше без да подбира и твърде много. Постепенно научи хората вкъщи, но не осъзнаваше, че принадлежи към тях. Външноста им вече не му беше близка. Почти винаги той беше любезен и доволен. Понякога, когато случайно видеше парче светло, прясно разцепено дърво, той плачеше и не беше лесно да го утешат.

Жена му управляваше стопанството сама. Тя освободи един работник, защото веднъж на масата той се беше подиграл на безпомощните жестове на Тидеман. Човекът се върна след няколко дни, за да обясни, че не е имал нищо лошо предвид, но тя само му подаде заплатата без да го слуша и излезе от стаята. Една вечер, когато синът на мелничаря се приближи до нея и заключи вратата зад гърба си, тя грабна една пушка, която висеше на стената, и стоя така, докато той не се ухили глупаво и не си тръгна. И други опитваха, но без успех. Жената беше на 35 и беше доста хубава. Работеше упорито, но си седеше сама.

През първите месеци в стопанството често идваха лекари. Тидеман се криеше от тях и всеки път трябваше да го търсят. Идваше само, ако го вика жена му. Един от лекарите остана в стопанството почти цяла година, за да го лекува. Когато си замина, жената трябваше да продаде няколко глави добитък. Тази година реколтата беше съсипана от летни дъждове, а и картофите бяха пострадали. Беше тежка година.

Ала състоянието на Тидеман не се променяше. Жената прие заключението на лекарите, като че ли и беше все едно. Но нощем, когато Тидеман мърмореше неразбираемо в съня си и се мяташе насам-натам, тя се притискаше до него, като че ли топлината на тялото и трябваше да му помогне — изслушваше го, задаваше му въпроси, говореше му. Той не отговаряше, но се успокояваше и скоро заспиваше. Така минаваха годините.

Веднъж един другар на Тидеман им дойде на гости за няколко дни. Той носеше със себе си няколко снимки от ония времена и последната вечер ги показа на жената. Сред тях имаше групова снимка на взвода на Тидеман. На нея голи до кръста мъже се свиваха пред една землянка и се хилеха, докато си пощеха ризите за въшки. Тидеман беше вторият от дясно и се усмихваше, като държеше ръката си високо вдигната, а палецът и показалецът му бяха здраво стиснати.

Жената разгледа снимките една след друга. Докато тя ги гледаше, Тидеман влезе в стаята. Тромаво тръгна към печката и седна на един стол. Жената взе груповата снимка и я подържа известно време в ръка. Очите и сновяха между избелялата фотография и апатичния образ до печката.

— Значи там беше? — попита тя. Приятелят кимна.

Жената помълча известно време. В настаналата тишина се чуваше само тежкото дишане на Тидеман. Един молец влезе през прозореца и запърха около лампата. Трептящата сянка на крилата му падна на масата и върху снимките и им придаде илюзия за движение и живот. Жената посочи снимките на окопите и разрушените села.

— Това още ли си е същото?

— Сигурно — каза другарят. С едно бързо движение тя му подадемолив и приглади един пакет от захар, който стоеше наблизо на перваза на прозореца.

— Напишете ми името на мястото. И пътя.

Приятелят вдигна глава.

— Искате да идете там ли?

Жената разглеждаше снимката, на която Тидеман седеше пред землянката все още усмихнат и здрав. Тогава го погледна успокоена.

— Да — каза тя.

— Всички ние с удоволствие бихме се върнали там още веднъж — каза приятелят замислено, докато бавно изписваше буквите. — Трябва да минете през Метц.

Мина време, преди да приготвят всичко. Хората не разбираха защо тя иска да пътува и се опитваха да я откажат. Но тя не обръщаше внимание на никакви доводи. Седеше и опаковаше решително нещата, необходими за пътуването. Когато хората я разпитваха, тя почти не отговаряше. Само казваше:

— Така трябва.

Пътуването беше тежко. От него Тидеман го заболя глава, а жената нямаше никой до себе си да и помага. Тя не разбираше и езика. Само стоеше и гледаше хората, докато те не разберяха какво има предвид тя.

Следобед на третия ден пристигнаха в селището, където е била разположена ротата на Тидеман. Селото беше бедно и унило, с дълги редици сиви къщи. Нищо не беше останало от руините на снимката. Цялото място беше застроено наново.

Няколко конски коли приближиха до гостилницата. Един преводач дойде при жената и я заговори. Тя го попита дали може да и каже нещо за участъка от фронта, където е бил затрупан Тидеман. Той сви рамене — сега навсякъде пак има поля; от известно време пак се обработват.

— Навсякъде ли? — попита жената.

— О, не! — Преводачът започна да схваща и поясни, че наблизо, на не повече от километър има район с окопи и кратери от гранати, който си седи, както е бил. Да я заведе ли? Тя кимна, отби се само, за да остави багажа в гостилницата, и тръгнаха.

Денят беше хубав и ясен. Лек ветрец духаше над хълмовете и миниатюрни сини пеперудки пърхаха из окопите и телените заграждения. По края на кратерите растяха макове и лайка. Ливадите постепенно изчезнаха, селото се изгуби и след като отминаха билото на един хълм, изведнъж около тях се възцари мълчанието на бойните полета, смущавано само от няколко малки групички мъже, които работеха помежду кратерите. Това бяха събирачите на метал, обясни водачът — търсят желязо, мед и стомана.

— Тук? — попита жената. Водачът кимна.

— Земята е пълна с муниции — каза той. — Затова целият район е даден под наем на една фирма за изкупуване на метали, а труповете, които намират, се събират и ги погребват в различни гробища наблизо. — Той посочи надясно, където се виждаха дълги редици бели кръстове, които блестяха на слънцето.

Жената остана с Тидеман навън до вечерта. Тя мина с него през много окопи и кратери, стоя с него пред много срутени и разрушени землянки. Тя често го поглеждаше, после продължаваше да върви. Но той вървеше с нея безучастен и нищо не съживяваше застиналия израз на лицето му. На следващата сутрин жената пак беше там. Сега знаеше пътя и ден след ден човек можеше да ги види да вървят през глинестото, осеяно с кратери поле — уморения, прегърбен мъж и едрата, мълчалива жена. Вечер се връщаха в гостилницата и си отиваха в стаята. Понякога преводачът ги съпровождаше до бойното поле. Веднъж ги заведе до един участък, който рядко биваше посещаван от туристи. Не се виждаше жива душа, освен няколко групички събирачи на метал.

На едно място лабиринтът от фронтови окопи беше останал на практита недокоснат. Тидеман остана да стои пред една землянка и се наведе надолу. Той често правеше така, но този път жената затаи дъх и хвана преводача за ръката. От входа на землянката стърчаха няколко изгнили дъски, с които са били облицовани стените и. Тидеман внимателно ги изследваше, опипвайки ги с пръсти.

В този момент изведнъж отекна остър взрив откъм едни от събирачите, които започваха да копаят на неколкостотин метра оттам. Изглеждаше толкова непоносимо силно, че жената направи жест с ръка, като че ли повеляваше някому да мълчи, но в следващия момент тежък тътен разлюля земята, а след него вой и съсък, а после се чу съкрушен стържещ писък откъм групата на събирачите.

— Експлозия! — извика преводачът и побягна натам. — При разкопаването са попаднали на граната!

Жената разбра как се случи, но вече коленичеше до един мъж, чийто крак беше разкъсан на парчета. Беше откъснала ръкава на някаква работна дреха и го увиваше около бедрото; взе от земята парче желязо, мушна го във възела и затегна превръзката на мъжа, който изпадна в несвяст, когато се надигна на лакът, за да види раната си. Другарите му го понесоха към бараките. Жената стана. Преводачът я заливаше с поток от думи — това била седмата експлозия за две седмици! Тя се огледа за туфа трева, където да избърше кървавите си ръце.

После изведнъж тя се разсъни окончателно и се ослуша. Раненият мъж беше вече далече, но все още се чуваше един кух, приглушен рев. Тя се затича обратно.

Виковете идваха от Тидеман. Той се беше проснал на земята като обезумял, като че ли, търсейки прикритие. Раменете му се повдигаха и той ревеше в земята. Преводачът го изгледа удивен и искаше да го вдигне. Но жената го спря.

От бараката дотичаха няколко работници. Те мислеха, че Тидеман е ранен и искаха да го отнесат. Но жената не позволяваше на никой да приближи. Внезапно тя се беше преобразила: държеше се рязко и ги принуди да си вървят, такава сила и настойчив страх имаше в очите и. Клатейки глава, най-накрая те си тръгнаха, дори и преводачът, а жената ги наблюдаваше, докато се изгубиха в лабиринта от окопи. Тогава тя седна на стъпалата на землянката и зачака.

Здрачаваше се и Тидеман замлъкна. Лежеше на земята като някога и звънът на камбаните, оповестяващи вечерната молитва, се носеше в нощта над лагера. А жената оставаше да седи неподвижна.

Накрая Тидеман се размърда. Опита да се надигне на лакти, но се свлече обратно. След известно време опита пак. Жената не се намеси да му помага. Само се отдръпна по-навътре в тъмнината на землянката.

Тидеман опипваше земята. Ръцете му чоплеха парче от дъсчената облицовка. Опита се да стане, но напразно. Така той си лежеше там и драскаше с ръце из тревата. Вдигна глава и бавно я завъртя наоколо. И това продължи доста.

Една птичка започна да пее над главите на двамата. Ръцете на Тидеман се успокоиха.

— Ана — каза той, леко учуден.

Жената все още не казваше нищо, но като пое ръката на Тидеман, за да го води, лицето и изведнъж потрепера, като че ли щеше да се разпадне на парчета и тя се олюля за момент.

Няколко седмици по-късно Тидеман отново можеше да поеме стопанството. Жена му го беше управлявала добре, защото говедата се бяха увеличили с 14 млади крави и освен това можеше да закупи и ливадите, и няколко ниви.