Жената в престъпния свят

Аглая Демидова я докараха в болницата с фалшиви документи. Не че беше фалшифицирано „личното й дело“, нейният арестантски паспорт. Не, в това отношение всичко беше наред, само че нейното „лично дело“ имаше нови жълти корици — свидетелство, че Аглая Демидова е с втора присъда, която е започнала да тече отскоро. Тя пристигна под същото име, под което я бяха докарали в болницата преди две години. Нищо не се беше променило в „изходните й данни“ освен присъдата. Двадесет и пет години, докато преди папката на личното й дело беше синя, а присъдата — десет години.

Към няколкото двуцифрени числа, написани с мастило в графата „член“, се беше прибавило още едно — трицифрено. Но всичко това си беше съвсем истинско, неподправено, фалшиви бяха медицинските й документи — копието на историята на заболяването, епикризата, лабораторните анализи, фалшифицирани от хора, които заемаха напълно официално положение, разполагащи с щемпели и печати, ползващи се с добро или с лошо — все едно — име. На началника на санитарната част на мината са му били нужни много часове, за да скалъпи фалшивата история на заболяването, да съчини фалшивия медицински документ с истинско артистично вдъхновение.

Диагнозата туберкулоза сякаш беше логично следствие от всекидневните хитроумно записвани наблюдения. Дебела пачка температурни листове с типични за туберкулозата диаграми и криви, попълнени бланки за всевъзможни лабораторни изследвания със застрашителни показатели. За лекаря такава работа напомня писмен изпит, на който ти се е паднало да опишеш туберкулозен процес, развил се в организма до степен, когато единственият изход е хоспитализация по спешност.

Подобна работа може да бъде извършена и от чисто спортен хазарт — да успееш да докажеш на централната болница, че хората от здравния пункт на златната мина също не пасат трева. Просто е приятно да си спомниш подред всичко, което някога си учил в института. Разбира се, никога не си предполагал, че ще ти се наложи да използваш знанията си по такъв необикновен, „художествен“ начин.

Най-важно беше, че Демидова на всяка цена трябваше да бъде настанена в болницата. И болницата не може, няма право да откаже да приеме такава болна, ако ще у лекарите да са се появили дори хиляди подозрения.

Подозренията възникваха веднага и докато въпросът за приемането на Демидова се решаваше в местните „висши сфери“, тя седеше сама в огромната стая на приемното отделение на болницата. Впрочем тя беше „сама“ единствено в „честъртъновото“ значение на тази дума. Явно фелдшерът и санитарите на отделението не влизаха в сметката. Същото се отнасяше и за двамата войници от конвоя на Демидова, които не се отделяха от нея нито на крачка. Третият войник от конвоя се луташе с документите някъде в канцеларските дебри на болницата.

Демидова дори не си свали шапката, а само разкопча яката на късия си овчи кожух. Спокойно пушеше цигара след цигара, като хвърляше фасовете в дървения плювалник със стърготини.

Тя кръстосваше отделението от венецианските прозорци с решетки до вратата, а войниците повтаряха движенията й и се спускаха подир нея.

Когато дежурният лекар и третият войник се върнаха, вече се беше стъмнило — бързо, както става на Север — и се наложи да запалят лампата.

— Не искат ли да ме приемат? — попита Демидова войника.

— Не — начумерено й отвърна той.

— Знаех си, че няма да ме приемат. За всичко е виновна Малката. Тя пречука докторката, а си отмъщават на мене.

— Никой не ти отмъщава — каза лекарят.

— Аз по-добре знам.

Демидова тръгна пред конвоя, външната врата се затръшна, моторът на камиона забоботи.

Секунда след това безшумно се отвори вътрешната врата и в приемното отделение влезе началникът на болницата с цяла свита офицери от специалната част.

— Но къде е тя? Къде е тая Демидова?

— Вече я откараха, гражданино началник.

— Жалко, много жалко, че не можах да я видя. Ами вие сте виновен, Пьотър Иванович, с тези ваши вицове… — И началникът напусна приемното отделение заедно с придружаващите го.

На началника му се искаше да зърне прочутата апашка Демидова — историята й наистина беше необикновена.

Преди половин година Аглая Демидова, осъдена на 10 години за убийството на нарядчицата — беше удушила прекалено отраканата началничка с един пешкир — я карали от съда към златната мина. Съпровождал я само един войник, понеже не се предвиждали нощувки: от селището на управлението, в което съдили Демидова, до златната мина, където работела, имало само няколко часа път с кола. В Крайния север пространството и времето са сходни величини. Често пъти пространството се измерва с време — така правят якутите чергари: от хълм до хълм са шест прехода. Всички, които живеят около главното шосе, измерват разстоянието с автомобилни преходи.

Конвойният на Демидова бил „стара пушка“, отдавна свикнал с волностите на конвойния живот, с неговите особености, където войникът от конвоя е пълен господар на арестантските съдби. Не за пръв път съпровождал „фуста“ — такова пътуване винаги обещавало известни развлечения, каквито не се случват често на редовния войник на Север.

Тримата — конвойният, шофьорът и Демидова — обядвали в един крайпътен стол. Конвойният пийнал за кураж спирт (на Север водка пият само много големите началници) и помъкнал Демидова към храстите. Край всяко селище в тайгата има предостатъчно върбалак, ракитак или млада трепетлика.

В храстите конвойният оставил автомата на земята и се вкопчил в Демидова. Тя се отскубнала, грабнала автомата и с два откоса забила девет куршума в тялото на похотливия конвоен. Сетне захвърлила автомата в храстите, върнала се при стола и заминала с един попътен камион. Шофьорът вдигнал тревога, трупът на войника и автоматът му били намерени много бързо, а Демидова я задържали след две денонощия на неколкостотин километра от мястото на флирта й с конвойния. Отново съдили Демидова и й лепнали двадесет и пет години. Тя и преди не искала да работи, грабила съседите си по барака и началството на златната мина решило на всяка цена да се отърве от тази рецидивистка. Надявали се, че след болницата няма да я върнат при тях, а ще я пратят някъде другаде.

Демидова крадяла от магазини и от жилища, била „печизчийка“ според терминологията на апашите.

Престъпният свят дели жените на две категории: истински апашки, чиято специалност са кражбите, както и при мъжете апаши, и проститутки, приятелки на криминалните.

Първата група е значително по-малобройна от втората и апашите, които смятат жените за същества от по-долна категория, се отнасят към тях с известно уважение — принудени са да признаят техните заслуги и делови качества. Обикновено любовницата на някой крадец (думите „крадец“, „крадла“ винаги се употребяват в смисъл на принадлежност към подземния „орден“ на апашите), когато самата тя е крадла, често пъти участва в разработването на плановете на грабежите, а и в самите кражби. Но не участва в мъжките „съдилища на честта“. Тези правила са продиктувани от самия живот — в местата за изтърпяване на наказанията мъжете и жените са разделени и това обстоятелство е внесло известни различия в бита, в навиците и правилата на единия и другия пол. Жените все пак са малко по-меки, техните „съдилища“ не са толкова кървави, присъдите не са толкова жестоки. Убийствата, извършвани от жените-престъпнички, са по-редки, отколкото в „мъжката половина“ на апашкия дом.

Абсолютно изключено е някоя „крадла“ да „живее“ с „балък“.

Проститутките са втората, по-голямата група жени, свързана с престъпния свят. Това е официална приятелка на крадеца, която му осигурява средства за живот. Разбира се, когато е необходимо, проститутките участват и в кражбите, и в „показването“ на подходяща жертва, и в „киризенето“, и в укриването, и в продажбата на краденото, но в никакъв случай не са пълноправни членове на „престъпния свят“. Те са неизменни участнички в гуляите, но дори не могат да мечтаят за „съдилищата“.

Потомственият „апаш“ от дете се учи да презира жените. „Теоретичните“, „педагогическите“ занятия се редуват с нагледните примери, давани му от по-възрастните. Жената, това нисше същество, е създадено само за да засити животинската страст на апаша, да бъде мишена за грубите му шеги и предмет на публични побои, когато апашът се „весели“. Жива вещ, която той има за временно ползване.

Да изпратиш приятелката си проститутка в леглото на някой началник, ако това е от полза за делото, е най-обикновен „подход“, който се одобрява от всички. Самата тя също смята така. Разговорите на тази тема винаги са извънредно цинични, пределно лаконични и изразителни. Времето е скъпо.

Апашката етика не признава нито ревност, нито любов. Според осветения от времето обичай апашът главатар, най-„авторитетният“ в дадена престъпна група, има право да избира временната си жена — най-красивата проститутка.

И ако до вчера, до появата на този нов главатар, тази проститутка е спала с друг крадец, смятала се е за негова собственост, за вещ, която той може да преотстъпва на другарите си, то сега всички тези права преминават към новия й собственик. Ако утре го арестуват, проститутката ще се върне при предишния си приятел. А ако и него го арестуват — ще й посочат кой ще бъде новият й господар. Господар на живота и смъртта й, на съдбата, парите, постъпките, тялото й.

Как е възможно в такива условия да съществува ревност?… За нея просто няма място в етиката на апашите.

Разправят, че крадецът също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Може би на някой да не му се ще да отстъпи приятелката си, но законът си е закон и пазителите на „идейната“ чистота, пазителите на чистотата на апашките нрави (без каквито и да било кавички) веднага ще посочат на започналия да ревнува неговата грешка. И той ще се подчини на закона.

Случва се дивият нрав и истеричността, присъща на почти всички апаши, да накара някой от тях да защитава своята „фуста“. Тогава въпросът вече се обсъжда в „съдилището на честта“ и апашките „прокурори“ настояват виновният да бъде наказан, позовавайки се на установените от хилядолетия закони.

Но обикновено не се стига до спречкване и проститутката покорно ляга с новия си господар.

В престъпния свят не съществува никаква подялба на жени, няма никакви любовни „триъгълници“.

В лагерите мъжете и жените са разделени. Но там има болници, етапни затвори, амбулатории, клубове, където мъжете и жените все пак се виждат и чуват.

Човек може само да се чуди на изобретателността на затворниците, на енергията им при постигането на поставената цел. Учудващо е колко много усилия се хабят в затвора, за да се набави парче изпомачкана ламарина, която да се превърне в нож — оръжие за убийство или самоубийство. Вниманието на надзирателите винаги е по-слабо от вниманието на затворника — знаем това от Стендал, който казва в „Пармския манастир“: „Тъмничарят мисли за ключовете си по-малко, отколкото затворникът за бягството.“

Огромна е енергията, която хаби апашът в лагера, за да се срещне с някоя проститутка.

Важното е да се намери място, където да дойде проститутката — а в това, че ще дойде, апашът не се съмнява ни най-малко. В противен случай строгата ръка на апашкия закон ще настигне виновната. И ето, тя се преоблича в мъжки дрехи, спи извън програмата си с надзирателя или с нарядчика, за да се промъкне в определения час там, където я очаква непознатият й любовник. Любовта протича бързо, подобно на летния цъфтеж на тревите в Крайния север. Проститутката се връща обратно в женската зона, натъква се на някой надзирател, затварят я в карцера, осъждат я на един месец изолатор, изпращат я в дисциплинарна златна мина — тя понася всичко това безропотно, дори е горда, че е изпълнила дълга си на проститутка.

В една голяма северна затворническа болница имаше случай, когато при един виден апаш — болен, настанен в хирургичното отделение — успели да доведат проститутка за цяла нощ — тя легнала на болничното легло и обслужила поред всичките осем криминални от стаята. Заплашила с нож дежурния санитар-затворник, подарила на дежурния волнонаемен фелдшер един костюм, съблечен от нечий гръб в лагера — по-късно собственикът му си го познал и написал оплакване; бяха положени много усилия, за да се потули тази работа.

Когато на сутринта открили момичето в мъжката стая на болницата, то никак не се разтревожило или смутило.

— Момчетата ме помолиха да им услужа и аз дойдох — спокойно обяснило то.

Не е трудно да се досети човек, че апашите и техните приятелки почти до един са сифилитици, а за хроничния трипер въпреки нашия век на пеницилина, да не говорим.

Известен е класическият израз: „Сифилисът не е позор, а нещастие.“ Тук сифилисът не само че не е позор, но се смята от затворника за щастие, а не за нещастие — това е още един пример за „изкривената перспектива“.

Преди всичко принудителното лечение на венерично болните е задължително и това го знае всеки апаш. Той знае, че по този начин ще се „скатае“, че със своя сифилис няма да се озове в някое затънтено място, а ще живее и ще се лекува в сравнително благоустроени селища — там, където има лекари венеролози, специалисти. Всичко това е толкова добре пресметнато и предугадено, че дори апашите, на които са им се разминали четирите и трите кръста на реакцията на Васерман, също се представят за венеричноболни. И липсата на категоричност в отрицателния отговор на лаборантите относно тази реакция също се знае много добре от апашите. Фалшивите язви, лъжливите оплаквания — това е нещо обикновено наред с истинските рани и оплаквания.

Венерично болните, подлежащи на лечение, ги събират в отделни зони. Едно време там изобщо не се работеше и това беше най-подходящото „убежище Монрепо“ за апашите. По-късно тези зони бяха разположени в отделни златни мини или специални дърводобивни обекти в тайгата, в които, освен че им осигуряваха салварзан и дажба, затворниците трябваше да изпълняват обичайните норми.

Но фактически в тези зони никога не са карали затворниците да работят истински и там животът беше много по-лек, отколкото в другите златни мини.

Венерическите мъжки зони винаги са били място, откъдето в болницата са постъпвали млади жертви на апашите — заразени със сифилис през ануса. Апашите почти до един са педерасти — при липсата на жени те развращават и заразяват мъже, най-често заплашвайки ги с нож, по-рядко срещу „парцали“ (дрехи) или за хляб.

Когато говорим за жената в престъпния свят, не можем да отминем цялата тази армия от „Зойки“, „Манки“, „Дашки“ и други същества от мъжки пол, наричани с женски имена. Поразително е, но хората, които носеха тези женски имена, се обаждаха на тях съвсем нормално, не виждаха в тях нищо обидно или унизително за себе си.

За един апаш не е позорно да го издържа някоя проститутка. Тъкмо обратното — проститутката трябва да цени много високо интимната връзка с него.

Напротив, сутеньорството е една от привлекателните страни на професията, която много допада на младите апаши.

се казва в затворническата песен „Момичетата от бранша“. Точно те са проститутките.

Но има случаи, когато чувството, заменящо любовта, а също и самолюбието, самосъжалението подтикват жената от престъпния свят към „незаконни“ постъпки.

Разбира се, на крадлата се държи по-строга сметка, отколкото на проститутката. Според апашките талмудисти крадла, която живее с някой надзирател, върши предателство. За назидание могат да я пребият и дори да й теглят ножа като на „кучка“.

За една проститутка подобно поведение не се смята за грях.

Тези конфликти на жената със закона на нейния свят не винаги се решават еднакво, а в зависимост от личните качества на провинилата се.

Тамара Цулукидзе, двадесетгодишна красавица, крадла, бивша приятелка на прочут тбилиски апаш, заживя в лагера с началника на културно-възпитателната част Грачов — напет тридесетгодишен лейтенант, красавец и ерген.

Грачов имаше още една любовница в лагера — полякинята Лешчевска, една от известните „артистки“ от лагерния театър. Когато той заживя с Тамара, тя не настоя Лешчевска да си отиде, Лешчевска също нямаше нищо против Тамара. Юначният Грачов живееше с две „жени“ едновременно, клонейки към мюсюлманските обичаи. Тъй като беше опитен човек, той се стараеше да разпределя вниманието си по равно между двете и успяваше. Делеше не само любовта, но и материалния й израз — всеки подарък, който представляваше нещо за ядене, Грачов приготвяше в два екземпляра. С червилата, панделките и парфюмите постъпваше по същия начин — и Лешчевска, и Цулукидзе получаваха в един и същи ден абсолютно еднакви панделки, еднакви шишенца с парфюм, еднакви кърпички.

Това изглеждаше много трогателно. При това Грачов беше личен, чистоплътен момък. И Лешчевска, и Цулукидзе (те живееха в една барака) бяха във възторг от тактичността на своя общ любим. Ала не се сприятелиха и когато на Тамара неочаквано й се наложи да отговаря пред апашите от болницата, Лешчевска тайно злорадстваше.

Веднъж Тамара се разболя и я настаниха в болницата, в женското отделение. През нощта вратата на стаята се отворила и тропайки с патериците си, прага прекрачил пратеник на апашите. Престъпният свят протягаше дългите си ръце към Тамара.

Пратеникът й напомнил апашкия закон за собственост върху жената и я приканил да отиде в хирургичното отделение и да изпълни „волята на изпратилия го“.

Според думите на пратеника имало хора, които познавали тбилиския апаш, чиято приятелка била Тамара Цулукидзе. Тук вместо него бил Сенка Гъгнивия. Тъкмо в неговите обятия трябвало веднага да се хвърли Тамара.

Цулукидзе грабнала един кухненски нож и се нахвърлила върху куция апаш. Санитарите едва го спасили. Заплашвайки и псувайки Тамара, пратеникът се оттеглил. Още на другия ден тя напуснала болницата.

Бяха направени много опити да се върне под апашките знамена заблудилата се дъщеря, но всички бяха неуспешни. Дори наръгаха Тамара с нож, ала раната се оказа лека. Когато присъдата й изтече, тя се омъжи за някакъв надзирател — за човек с револвер, та така и не попадна в лапите на престъпния свят.

Синеоката Настя Архарова, машинописка от Курган, не беше нито крадла, нито проститутка и не по нейна воля съдбата й бе свързана навеки с престъпния свят.

Още от малка Настя била обкръжена с подозрителното уважение и зловещата почит на такива хора, за които била чела в криминалните романи. Това уважение, забелязано от Настя още докато била на свобода, съществувало и в затвора, и в лагера — навсякъде, където имало апаши.

В това нямало нищо тайнствено — по-големият брат на Настя бил виден уралски погромаджия и тя още от малка се къпела в лъчите на криминалната му слава, на късметлийската му апашка съдба. Неусетно Настя се озовала в кръга на рецидивистите, на техните интереси и акции и не отказала да им помогне да скрият откраднатото. Първата присъда от три месеца я озлобила и здраво я свързала с престъпния свят. Докато била в родния си град, апашите, страхувайки се от гнева на брат й, не смеели да използват Настя като своя собственост. По своето „социално“ положение тя стояла по-близо до крадлите, нямала нищо общо с проститутките — и като крадла заминала на обичайното далечно пътешествие на държавна сметка. Тук вече брат й го нямало и още в първия град, в който попаднала, след като я освободили, местният апашки главатар я направил своя жена, като между другото я заразил с трипер. Скоро го арестували и за сбогом той изпял на Настя апашката песничка: „Ти ще останеш за моя авер“. С „авера“ (тоест с приятеля му) Настя също не живяла дълго — прибрали го в затвора и върху нея предявил правата си поредният стопанин. Към него Настя изпитвала физическо отвращение — вечно лигав, покрит с някакви лишеи. Тя се опитала да се защити с името на брат си, но й отговорили, че и брат й няма право да нарушава великите апашки закони. Заплашили я с нож и тя престанала да се съпротивлява.

В болницата Настя покорно се явяваше на любовните „повиквания“, често лежеше в карцера и много плачеше — дали защото беше ревлива или защото съдбата й, съдбата на двадесет и две годишно момиче, я плашеше.

Востоков, възрастен лекар в болницата, трогнат от съдбата на Настя, която впрочем приличаше на хиляди други също такива съдби, обеща да й помогне да започне работа като машинописка в канцеларията, ако промени начина си на живот. „Това не зависи от мен — написала му в отговор Настя с красивия си почерк. — Не можете да ме спасите. Но ако искате да ми направите добро, купете ми копринени чорапи, най-малката мярка. Готова на всичко за вас: Настя Архарова.“

Крадлата Сима Сосновска беше татуирана от главата до петите. Чудатите, преплитащи се помежду си сексуални сцени със засукано съдържание покриваха цялото й тяло със заплетени линии. Единствено лицето, шията и ръцете до лактите й бяха без татуировка. Беше се прочула в болницата с една дръзка кражба — свалила златния часовник от ръката на войника от конвоя, който решил да се възползва по пътя от благоразположението на хубавичката Сима. Характерът й беше много по-кротък, отколкото на Аглая Демидова, иначе войникът щеше да остане да лежи в храстите до второ пришествие. Тя гледаше на това като на забавно приключение и смяташе, че златният часовник не е прекалено висока цена за нейната любов. Конвойният едва не се побъркал, до последния миг настоявал да му върне часовника и на два пъти безрезултатно я претърсвал. Болницата се намирала наблизо, „етапът“ бил многоброен, а в болницата конвойният не посмял да направи скандал. Златният часовник останал у Сима. Наскоро след това тя го пропи и следите му се загубиха.

В моралния кодекс на апаша, както и в Корана, се декларира презрение към жената. Тя е същество презряно, нисше, заслужаващо побои и недостойно за съжаление. Това се отнася в еднаква степен за всички жени — жените, които не принадлежат към престъпния свят, може само да бъдат презирани. В златните мини на Крайния север изнасилването на „караманьол“ се среща доста често. Началниците превозват жените си с охрана; жените никъде не ходят и не пътуват сами. По подобен начин се пазят и децата: изнасилването на някое малолетно момиченце е тайната мечта на всеки апаш. И тя не винаги си остава само мечта.

Апашът се възпитава да презира жените още от малък. Той толкова често налага приятелката си проститутка, че тя, разправят, престава да усеща любовта в цялата й пълнота, ако по някаква причина не получи поредния побой. Садистичните наклонности се възпитават от самата етика на престъпния свят.

Апашът не трябва да изпитва никакви другарски, приятелски чувства към „фустата“. Не бива да изпитва и жалост към обекта на подземните си увеселения. Не може да има никаква справедливост по отношение на жената от собствения свят — женският въпрос е извън етичната „зона“ на апашите.

Но това мрачно правило има едно-единствено изключение. Има една-единствена жена, която не само че е защитена от покушения върху честта й, а дори е поставена на висок пиедестал. Жената, поетизирана от престъпния свят, жената, станала предмет на лириката на апашите, героиня на криминалния фолклор на много поколения.

Тази жена е майката на апаша.

Във въображението си апашът е заобиколен от всички страни със зъл, враждебен свят. И в този свят, населен с негови врагове, има само една светла фигура, достойна за чиста любов, уважение и преклонение. Това е майката.

Култ към майката успоредно със злобното презрение към жената изобщо — ето етичната формула на криминалните по женския въпрос, изказвана с особена затворническа сантименталност. За затворническата сантименталност са написани много празни приказки. В действителност това е сантименталността на убиец, поливащ алея с рози с кръвта на жертвите си. Сантименталността на човек, превързващ раната на някоя птичка, способен след час да разкъса тази птичка със собствените си ръце, както е жива, защото зрелището на смъртта на живо същество е най-хубавото зрелище за апаша.

Трябва да се познава истинското лице на авторите на култа към майката, култ, забулен с поетична пелена.

Със същата невъздържаност и театралност, която кара криминалния да се „разпише“ с ножа върху трупа на убития ренегат, да изнасили жена посред бял ден, пред очите на всички, или някое тригодишно момиченце, да зарази някоя „Зойка“ от мъжки пол — със същата изразителност апашът поетизира образа на майката, обожествява я, прави я предмет на най-интимна затворническа лирика — и задължава всички да й изказват всевъзможно задочно уважение.

На пръв поглед чувството на апаша към майката сякаш е единственото човешко нещо, запазило се сред уродливите му, изопачени чувства. Апашът уж винаги е уважаващ майка си син, в престъпния свят всеки груб разговор за която и да е чужда майка на часа бива прекъсван. Майката е висок идеал и в същото време нещо съвсем реално, което всеки има. Майката, която ще прости всичко, която винаги ще те съжали.

Така се казва в „Съдба“ — една от класическите песни на криминалните.

Апашът разбира, че в целия му бурен и кратък живот единствено майката ще остане с него до края — затова я щади въпреки целия си цинизъм.

Но и това единствено, уж светло чувство е лъжливо както всички в душата на апаша.

Прославата на майката е камуфлаж, възхвалата й е средство за измама и само в най-добрия случай е повече или по-малко ярък израз на затворническата сантименталност.

И в това свое уж възвишено чувство апашът лъже от начало до край, както във всяко свое съждение. Никой от криминалните никога не е изпратил на майка си и стотинка, дори по свой начин не й е помагал, а е пропивал и се е веселил с хилядите откраднати рубли.

В това чувство към майката няма нищо освен лицемерие и театралничене.

Култът към майката е своеобразна димна завеса, прикриваща отвратителния апашки свят.

Култът към майката, който не се отнася за съпругата и изобщо за жената, е фалш и лъжа.

Отношението към жената е лакмусова хартийка за всяка етика.

Тук му е мястото да кажем, че именно култът към майката, съжителстващ с циничното презрение към жената, стана причина още преди тридесет години Есенин да е толкова популярен сред престъпния свят. Но за това — когато му дойде времето.

На крадлата или на приятелката на апаша, която пряко или косвено е влязла в „престъпния свят“, са забранени каквито и да било „романи“ с „балъците“. Впрочем, в такива случаи изменничката не я убиват, не я „очистват“. Ножът е прекалено благородно оръжие, за да се използва срещу жена — за нея са достатъчни тояга или ръжен.

Съвсем друго нещо е, когато става дума за връзката на някой апаш със „свободна жена“. Това е чест и доблест, предмет на хвалби за един и повод за тайна завист от страна на мнозина. Подобни случаи се срещат доста често. Ала около тях обикновено се натрупват толкова измислици, че е много трудно да се стигне до истината. Машинописката се превръща в жена на прокурор, куриерката — в директорка на предприятие, продавачката — в министерша. Небивалиците изместват истината някъде в дъното на сцената, в мрака, и е немислимо човек да се ориентира в спектакъла.

Няма съмнение, че известна част от апашите имат семейства в родните си градове — семейства, отдавна напуснати от съпрузите-престъпници. Техните жени и невръстни деца се борят с живота коя както може. Случва се мъжете да се върнат от лагерите при семействата си, обикновено за кратко време. „Скитническият им дух“ ги влече към нови странствания, а и местните криминални отдели на милицията спомагат за бързото заминаване. А в семействата им остават деца, на които бащината професия не изглежда нещо ужасно, а буди жалост, дори нещо повече — желание да тръгнат по същия път, както в песента „Съдба“:

Именно потомствените апаши са кадровото ядро на престъпния свят, неговите „вождове“ и „идеолози“.

Апашът е много далеч от въпросите на бащинството и възпитанието на децата — тези въпроси изобщо не фигурират в престъпното „законодателство“. Бъдещето на дъщерите на апаша (в случай, че някъде има такива) му се струва съвсем нормално, ако те станат проститутки, приятелки на знатни крадци. В такива случаи съвестта на апаша не се обременява с никакъв морален товар (дори в апашката му специфика). Това, че синовете му ще станат като него, също изглежда на апаша съвсем естествено.