Жените на Цезар (Част II: Весталките)

4

От 1 януари до 5 декември 63 г. пр.Хр.

За зла участ Цицерон започна своята година като римски консул посред жестока икономическа криза и тъй като не разбираше от икономика, влезе в длъжност в доста мрачно настроение. Не беше очаквал такова управление! Щеше му се, щом мандатът му изтече, хората да говорят за него, че е дарил народа с мир и благополучие подобни на онези, които римляните дълго щяха да помнят от съвместното консулство на Гней Помпей и Марк Крас. И тъй като негов колега беше Антоний Хибрида, лаврите щяха да са за Цицерон и той нямаше защо да си разваля отношенията с Хибрида, така както го бяха сторили Помпей и Крас преди години.

Икономическите трудности за Рим водеха своето начало от Изтока, който беше затворен за римските делови хора вече двайсет години. Най-напред Мала Азия беше завзета от Митридат, сетне — от Сула. А Сула беше въвел някои благотворни финансови реформи, които попречиха на конническото съсловие в Рим да върне добрите стари времена, когато Римска Азия можеше да бъде доена като млечна крава. Към това се прибавяха и пиратските нападения, които често спираха римските търговци да разширяват дейността си оттатък Гърция и Македония. Като следствие от това всички онези, които откупуваха данъци, даваха заеми или търгуваха със стоки като жито, вино или вълна, пазеха парите си вкъщи и не ги влагаха в нищо; това се засили особено след избухването на войната срещу Квинт Серторий в Испания и след няколкото сушави години. И двата края на Средиземно море се оказаха твърде рискови области, за да може деловият римлянин да разчита на тях.

Всичко това доведе до съсредоточаването на римските капитали в рамките на Рим и Италия. Това продължаваше вече двайсет години. Пред конниците не се откриваха възможности за голяма печалба, затова и никой не се нуждаеше от крупни суми пари. Лихвата беше ниска, наемите падаха, инфлацията нарастваше, а кредиторите не бързаха със събирането на дълговете си.

Нещастието на Цицерон се дължеше изцяло на Помпей. Най-напред Великият измете всички пирати от морето. След това прогони Митридат и Тигран от териториите, които навремето бяха част от римските икономически сфери. Премахна и финансовите разпоредби на Сула, нищо че Лукул беше настоявал да бъдат запазени — единствената сериозна причина конниците да подкрепят свалянето на Лукул от върховното командване и прехвърлянето му в ръцете на Помпей. И така, когато Цицерон и Хибрида станаха римски консули, пред градската търговска класа се отвориха златни възможности за забогатяване на изток. Там, където навремето бяха само две провинции: Римска Азия и Киликия, след Помпей бяха станали четири: двете стари заедно с Витиния-Понт и Сирия. Помпей уреди двете нови провинции по същия модел, както и старите, като позволи на големите финансови дружества на така наречените публикани да събират данъци, такси и налози. Частните договори, които римските цензори сключваха, спестяваха на държавната администрация разходите около събирането на данъците, освен това не позволяваха държавните служители да станат твърде много на брой. Публиканите да му мислят! На хазната й трябваше единствено уговорената сума на данъците.

Под въздействие на новите възможности свободните капитали бързо напуснаха Рим и Италия и се прехвърлиха в новите дружества, действащи на изток. Вследствие на това лихвите скочиха драстично, лихварите изведнъж се сетиха да си събират дължимото, а кредит беше почти невъзможно да се намери. Наемите в града станаха астрономически, селските стопани из провинцията не можеха да изплатят ипотеките си. Неизбежно се покачи и цената на зърното, дори на количествата, осигурявани от държавата. Огромни суми пари напускаха Рим и никой сред управляващите не знаеше как да се справи с положението.

Осведомен за положението от своя приятел, плутократа Тит Помпоний Атик (Атик умишлено не му изясняваше проблемите в дълбочина), който смяташе за отговорни римските евреи, задето изпращали всички свои печалби от Рим в Палестина, Цицерон незабавно прокара закон, забраняващ на евреите да изнасят пари от страната. Разбира се, това малко помогна. За съжаление консулът нямаше представа какво друго би могъл да стори… Пък и Атик не желаеше да го посъветва.

Не беше в природата на Цицерон да се захваща с дела, които не само че трудно биха довели до резултат, ами биха били посрещнати на нож от народа. Затова той обърна гръб на финансовите проблеми и се зае с неща, с които би могъл да се справи. Времето щеше да намери лек за всяка икономическа криза, докато законите се нуждаеха от личното участие на големия юрист. Годината беше на Цицерон, затова щеше да се запомни с изключително активната законодателна дейност на консула.

Най-напред се зае със закон, който колегата му Гай Калпурний Пизон беше прокарал няколко години по-рано; ставаше дума за закона срещу използването на подкупи в изборите за консули. Самият Пизон беше уличен в подкупи, затова обстоятелствата го бяха принудили да прокара въпросния текст. Навярно не беше нелогично, че в него имаше доста пропуски. Когато обаче Цицерон ревизира закона, повечето пробойни бяха запушени и той придоби сериозен вид.

Трябваше да се сложи край на практиката провинциални управители, бивши претори, които са извършвали злоупотреби, да избегнат съда, като участват в консулските избори задочно. От пропреторите се очакваше по принцип да грабят повече от проконсулите, и то по съвсем елементарна причина: преторите бяха осем, а консулите — двама. Сиреч имаше вероятност едно към четири, след като си бил претор, да бъдеш избран и за консул, и мнозина се занимаваха с грабежи веднага щом станеше възможно. От друга страна, как да се избегне съдебен процес след края на мандата? Ако случайно облажилият се пропретор имаше шансове в народното събрание, кандидатираше се за консул, печелеше изборите „ин абсенция“ и си стоеше спокоен. Човек, притежаващ империум, не подлежеше на съдебна отговорност. Достатъчно беше носителят на определен империум никога да не прекрачва свещените очертания на Рим и продължаваше да се радва на всички привилегии, които народът му е връчил, за да управлява определена провинция. Нищо не му пречеше да се настани някъде на Марсово поле, в самите подстъпи на града, с ненакърнена власт и да отправи послание до Сената, че се кандидатира задочно за консул. След това направляваше предизборната си кампания от Марсово поле и ако имаше късмет да спечели, веднага придобиваше нов, при това по-висок империум. Подобна схема му позволяваше да отложи процеса с още две години, а разгневените жители на провинцията, които са искали да го съдят, не издържат на големите разходи и се прибират по домовете си. „Е — гърмеше гласът на Цицерон в Сената и пред народното събрание, — тази практика трябва да се прекрати!“ С тази цел двамата консули представиха общ законопроект, забраняващ на бившия провинциален управител да се кандидатира за консул „ин абсенция“. Нека се прибере най-напред в Рим, пък да се защити пред съда! Тъй като и сенатът, и народът сметнаха промяната за добра, новият закон мина лесно.

Какво друго му оставаше да направи? Цицерон имаше предвид някои по-маловажни закони. Те обаче нямаше да му създадат репутация. Цицерон нямаше да бъде известен като консул толкова, колкото си беше спечелил слава като юрист. На него му беше нужна някаква криза, при това политическа, а не икономическа.

Че втората половина от мандата щеше да му предостави случай да потушава кризи, Цицерон не вярваше дори когато жребият пожела той да ръководи изборите за висши магистрати през квинктил. Нито можеше веднага да осъзнае всички връзки и зависимости между събитията, когато скоро преди изборите спокойствието му беше нарушено от съпругата му.

Един ден Теренция нахълта в кабинета му с присъщата си безцеремонност и наруши безценните размисли, на които се беше отдал съпругът й.

— Цицероне, трябва да поговорим.

Съпругът й веднага остави писеца на масата и вдигна очи. Беше достатъчно тактичен, за да не укори Теренция, загдето го е прекъснала насред изключително важна фраза.

— Да, скъпа, какво има? — попита мило той.

Теренция се настани на стола за клиентите. Цицерон нямаше представа какво толкова лошо се е случило; надяваше се само да не се окаже той причината.

— Тази сутрин имах гостенка — обясни тя.

Идеше му да попита дали въпросната гостенка не й е подействала по-силно от очакваното, но се сдържа; имаше само един човек, който можеше да скове езика на Цицерон, и това беше жена му. Затова той се направи, че изгаря от любопитство, и изчака тя да продължи.

— Гостенка — повтори Теренция и шумно изсумтя. — Във всеки случай не от средите, които аз посещавам, мъжо, в това можеш да си сигурен! Беше Фулвия.

— Жената на Публий Клодий? — смая се той.

— Не, не! Фулвия Нобилиор.

Това го изненада още повече, тъй като репутацията на въпросната Фулвия беше доста съмнителна. Тя беше наследничка на знатна фамилия, но съпругът й се беше развел с нея при позорни обстоятелства и понеже нямаше с какво да се издържа, се беше обвързала с онзи същия Квинт Курий, който беше изхвърлен от Сената седем години по-рано по време на знаменитата чистка, проведена от Гелий Попликола и Лентул Клодиан. И ако от това можеше да има по-неподходяща гостенка! Теренция беше известна със своята порядъчност, както и с киселия си нрав.

— Да не повярва човек! И какво е искала такава жена от теб?

— На мен пък ми се стори доста мила жена — отвърна замислено Теренция. — Тя е чисто и просто една „беззащитна жертва на мъжете“.

Цицерон нищо не каза.

— Дошла да ме види, защото това е коректният начин на поведение, когато иска да разговаря с мъж в твоето положение.

„Тоест коректният начин на поведение спрямо съпруга ти“ — добави мислено той.

— Естествено ти самият ще разговаряш с нея, но нека ти съобщя какво научих аз — започна да обяснява жена му. — Изглежда, че нейният… нейният покровител Курий напоследък се държал крайно необичайно. Откакто го изгонили от Сената, финансовото му положение било толкова трудно, че той дори не могъл да се кандидатира повторно за народен трибун, та да се върне в политическия живот. И ето, че изведнъж започнал да разправя как щял да си върне богатствата и да възстанови предишното си положение. Това — подчерта Теренция — най-вероятно се дължало на убеждението му, че Катилина и Луций Касий ще бъдат консули догодина.

— Значи така се нареждат нещата за Катилина, а? Да бъде консул заедно с дебелия и ленив глупак Луций Касий — ядоса се Цицерон.

— И двамата ще обявят кандидатурите си утре, когато откриеш процедурата.

— Това е чудесно, скъпа, но така и не виждам как съвместното управление на Катилина и Луций Касий би могло да донесе на Курий богатство и положение.

— Курий говори за всеобщо опрощаване на дълговете.

Цицерон я зяпна.

— Не може да са такива глупаци!

— Защо не? — Теренция гледаше на въпроса съвсем трезво. — Помисли малко, Цицероне! Катилина знае, че ако и тази година не го изберат, никога повече няма да успее. Очертава се сурова битка, ако на изборите се явят всички, които се очаква. Силан се е възстановил и със сигурност ще участва, това го знам от милата Сервилия. Зад Мурена стоят доста влиятелни фигури, освен това, както милата Фабия сподели с мен, разчитал на връзките си с весталките чрез братовчедката Лициния. Ще участва и твоят приятел Сервий Сулпиций Руф, който има голям авторитет сред осемнайсетте центурии и всички трибуни ерарии. Какво могат да предложат Катилина и партньорът му Луций Касий пред солидни конкуренти като Силан, Мурена и Сулпиций? Само един от консулите може да е патриций, което означава, че за мястото ще се борят Катилина и Сулпиций. Ако гласувам, винаги бих предпочела Сулпиций.

Цицерон за миг забрави колко се страхува от жена си и свъси вежди, все едно разговаряше с някой сенатор.

— Значи платформата на Катилина се опира на всеобщото опрощаване на дълговете. Това ли искаш да ми кажеш?

— Не, това го казва Фулвия.

— Веднага трябва да я видя! — стана той от мястото си.

— Остави на мен, аз ще я повикам — спря го Теренция.

Което, разбира се, означаваше, че Цицерон няма да може да разговаря с Фулвия Нобилиор насаме. Теренция щеше да слухти за всяка дума… и да следи за всеки поглед.

Проблемът беше в това, че Фулвия не посмя да каже нещо повече от това, което вече беше съобщила на Теренция. Само дето преповтори историята по доста емоционален и не особено подреден начин. Курий бил затънал в дългове, залагал много на комар, постоянно се наливал; не се откъсвал от компанията на Катилина, Луций Касий и техните приятелчета, а всеки път, когато се завърнел от пиянските им сборища, обещавал на любовницата си разкош и благополучие.

— Защо ми казваш всичко това, Фулвия? — попита Цицерон, който беше не по-малко смутен и объркан от нея. Така и не виждаше причина жената така да се изплаши. Да се премахват дълговете беше лоша вест, но чак пък толкова…

— Ти си консулът! — изхленчи Фулвия и отново се затресе от плач. — Трябваше да кажа на някого!

— Работата е там, Фулвия, че не можеш да ми дадеш нито едно доказателство за това, че Катилина иска да отмени дълговете. Трябва ми нещо на хартия или сигурен свидетел! А ти просто ми разправяш една история… Как да се явя в Сената без сериозни доказателства?

— Но това е нещо лошо, нали? — попита гостенката и избърса сълзите си.

— Да, много лошо, и ти постъпи много правилно, като дойде при мен. И все пак са ми нужни доказателства — настоя Цицерон.

— Единственото, което мога да ти предоставя, са няколко имена.

— Кажи ми ги.

— Има двама души, които навремето са били центуриони при Сула — Гай Манлий и Публий Фурий. Двамата притежават земи в Етрурия. Започнали са да обясняват на хората, че ако дойдат в Рим да гласуват на изборите за Катилина и Касий, ще бъдат премахнати всички дългове.

— И как можем да свържем двамата бивши центуриони на Сула с Катилина и Касий!

— Не знам!

Цицерон въздъхна и се изправи.

— Е, Фулвия, искрено ти благодаря, че дойде при мен. Опитай се да научиш повече какво се готви и в момента, в който събереш сериозни доказателства, че по време на изборите на Марсово поле вони на риба от пазара, ела да ми ги съобщиш. — Той си позволи да й се усмихне. — Поддържай връзка с жена ми, тя всичко споделя с мен.

Теренция изпрати гостенката, а Цицерон се замисли. Не че можеше да се наслади дълго на самотата: Теренция веднага се върна при него.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Ще ми се да знам какво да мисля.

— Ще ти кажа какво мисля аз! — Теренция се приведе към него, за да я чуе по-добре. От всичко на света най-много обичаше да дава съвети на мъжа си. — Мисля, че Катилина подготвя революция.

— Революция?

— Точно така, революция.

— Теренция, все пак има голяма разлика между това да обещаваш какво ли не преди изборите и това да готвиш революция! — възрази Цицерон.

— Не, няма голяма разлика. Как би могло двама законно избрани консули да предприемат подобна революционна стъпка като премахването на дълговете? Много добре знаеш, че това са приказки на хора, които искат да променят всичко в държавата. Като Сатурнин и Серторий. Подобни промени водят след себе си диктатори и началници на конницата. Как могат двама законно избрани консули да предприемат подобна стъпка? Дори да представят законопроект пред народното събрание, все ще се намери поне един народен трибун, който да наложи вето още на първо четене. Мислиш, че онези, които искат премахването на дълговете, не го знаят? Много добре го разбират! Всеки, който дръзне да гласува за хора с подобни обещания, все едно на челото си е изписал, че е революционер.

— С други думи се е изписал в червено — продължи мисълта й Цицерон. — Цветът на кръвта. О, Теренция, не и през моето управление!

— Трябва да попречиш на Катилина да се яви на изборите — настоя тя.

— Не мога да го сторя без доказателства.

— Тогава просто намери доказателствата. — Тя се изправи и се запъти към вратата. — Кой знае? Може би двете с Фулвия ще успеем да склоним Курий да свидетелства.

— Ще ни е от голяма полза — леко троснато й рече Цицерон.

Семето на съмнението беше посято. Катилина готвеше революция, нямаше как да не готви революция. Но макар събитията от следващите месеци да потвърдиха това предчувствие, Цицерон така и не успя да си отговори дали Луций Сергий Катилина е замислил преврат преди или след тези съдбоносни избори.

На първия консул не му оставаше друго, освен да се сдобие с възможно най-подробна информация. Той прати свои хора в Етрурия, както и в областта, където по традиция се зараждаха всякакви бунтове и метежи: самнитска Апулия. Съвсем скоро му беше донесено, че наистина се говорело как ако Катилина и Луций Касий бъдат избрани за консули, те щели да обявят всеобщо опрощаване на дълговете. Колкото до по-материални доказателства за готвен въоръжен преврат, като например складиране на оръжие или обучаване на доброволци, нищо не беше открито. Цицерон обаче си каза, че и това, с което разполага, е достатъчно, за да действа.

Изборите за консули и претори трябваше да се състоят на десетия ден от квинктил; на деветия Цицерон изненадващо ги отложи за единайсетия, а за десетия насрочи заседание на Сената.

На заседанието пристигнаха доста хора: любопитството си каза думата и всички онези, които не бяха приковани на легло от болест, или не бяха напуснали града, се стекоха към Курията. Мнозинството дори дойдоха по-рано и завариха ползващия се с всеобщо уважение Катон седнал на стола си и разгърнал свитък в скута си. В краката му имаше други и той очевидно възнамеряваше да изчете всички.

— Назначени отци — обърна се към сенаторите първият консул, след като се проведоха нужните гадателства, — свиках ви днес тук, вместо да се видим всички на септата, където се гласува, защото искам да ми помогнете да разгадая една мистерия. Извинявам се на всички, на които съм създал затруднения, и искрено се надявам изходът на това заседание да позволи изборите да се състоят утре.

Хората бяха жадни за клюки, това поне беше ясно. Но Цицерон този път не беше в настроение да си играе със слушателите. Надяваше се от думите му всичко да стане ясно, заговорниците Катилина и Касий да разберат, че планът им е известен, следователно и безполезен; изобщо всичко, което Катилина възнамеряваше да стори, трябваше да се предотврати незабавно. Нито за миг Цицерон не се беше замислял сериозно, че виденията на Теренция за кървави революции са нещо повече от пиянски закани, изречени след поредната делва с вино. Е, вярно е, че икономическите последици от един подобен акт можеха и да доведат до своеобразна революция, но толкова. След примерите с Марий, Цина, Карбон, Сула, Серторий и Лепид дори човек като Катилина би трябвало да знае, че републиката лесно няма да се разруши. Катилина беше лош човек, всички го знаеха, но докато не го изберат за консул, не разполагаше с никаква реална власт; не му се полагаше империум и не можеше да командва армия, а клиентите му в Етрурия далеч не бяха толкова многобройни, колкото тези на Марий или Лепид навремето. Ето защо Катилина трябваше да бъде сплашен, докато е време.

Никой, отсъди първият консул, докато оглеждаше хората в залата, ама никой не подозираше какво се готви. Крас като че ли не присъстваше, Катул изглеждаше състарен, а Хортензий сякаш бе пред прага на смъртта. Катон се ослушваше като куче — пазач, а Цезар опипваше главата си, колкото да е сигурен, че оредяващата му коса все още покрива темето. Мурена очевидно недоволстваше от отлагането на изборния ден, а Силан далеч не беше толкова жизнен, колкото предизборните му агенти се опитваха да убедят гражданите. Последен сред консуларните сенатори седеше великият Луций Лициний Лукул, наскоро ознаменувал триумфа си. Цицерон, Катул и Хортензий бяха изрекли доста слова, за да убедят Сената в правото на Лукул да триумфира; това означаваше, че завоевателят на Изтока най-после можеше да прекрачи померия и да заеме полагащото му се място в Сената и на Форума.

— Луций Сергий Катилина — подкани го Цицерон от подиума, — ще ти бъда крайно признателен, ако се изправиш.

Първоначално Цицерон смяташе да обвини и Луций Касий, но след това реши, че е по-добре да съсредоточи вниманието си върху Катилина. Той изглеждаше твърде притеснен и объркан. Такъв красив мъж! Висок, добре сложен, истински патрицианец. Как ги ненавиждаше само Цицерон — него и Цезарите! Какво толкова намираха на почтения му род, защо продължаваха да гледат на него като на някакъв зловреден придатък към римското тяло?

— Изправих се, Марк Тулий Цицерон — отвърна му любезно Катилина.

— Луций Сергий, познаваш ли хора на име Гай Манлий и Публий Фурий?

— Имам клиенти с тези имена.

— Знаеш ли къде са те в момента?

— Надявам се, че са в Рим! По това време се очакваше да бъдат на Марсово поле и да гласуват за мен. Но вместо това най-вероятно са отседнали в някоя кръчма.

— А знаеш ли къде са били напоследък?

Катилина учудено повдигна черните си вежди:

— Марк Тулий, аз не задължавам клиентите си да ми съобщават къде и кога отиват! Знам, че ти си човек със скромно положение, но толкова малко ли клиенти имаш, че не ти е познат протоколът за отношенията между патрон и клиент?

Цицерон пламна.

— Ще бъде ли изненада за теб да научиш, че Манлий и Фурий са били забелязвани наскоро във Фезула, Волатера, Клузий, Сатурния, Ларин и Венузия?

Катилина примигна.

— Как може да ме изненада, Марк Тулий? Те притежават земи в Етрурия, а Фурия има собственост и в Апулия.

— Ще те изненада ли да научиш, че Манлий и Фурий са говорели пред всички хора с по-високо положение във въпросните градове, че ти и твоят партньор при изборите Луций Касий планирате, в случай че станете консули, закон, който да анулира всички дългове?

При тези думи Катилина избухна в буен смях. Когато се успокои, изгледа Цицерон, сякаш имаше пред себе си луд човек.

— Е, това наистина ме изненадва!

При самото споменаване на думите „анулиране на дълговете“ сенаторите се разшумяха. Разбира се, сред присъстващите имаше хора, които се нуждаеха от подобна радикална мярка — особено напоследък, когато лихварите ставаха все по-неспокойни. Сред тези хора беше дори новият върховен понтифекс Цезар. Но малцина биха били достатъчно глупави да не съзрат ужасяващите икономически последици от едно премахване на дълговете. Въпреки че постоянно не им достигаха пари в брой, сенаторите бяха крайно консервативни спрямо всякакви промени, особено що се отнасяше до преразпределяне на пари. На всеки сенатор с финансови затруднения се падаха поне трима, които щяха да изгубят много повече, отколкото биха спечелили от една подобна мярка. Такива хора бяха Крас, Лукул и отсъстващият Помпей. Затова нищо чудно, че и Крас, и Цезар бяха наострили уши.

— Проведох кратко разследване в Етрурия и Апулия, Луций Сергий — продължи Цицерон, — и с голяма болка на сърце трябва да призная, че вярвам на тези слухове. Вярвам, че ти имаш намерение да анулираш всички дългове.

Катилина отново отговори със смях. От очите му потекоха сълзи и той се хвана за корема. Луций Касий, който седеше недалеч от него, се беше изчервил от гняв и възмущение.

— Глупости! — извика Катилина, докато бършеше сълзите си с ръба на тогата. — Това са глупости!

— Ще се закълнеш ли, че това са наистина глупости? — попита Цицерон.

— Не, няма да се закълна! — тросна се той и изпъчи гърди. — Аз, патрицият Сергий, няма да полагам клетва заради необоснованите и злобни обвинения на някакъв си пришълец от Арпин! Ти за кого се мислиш, Цицероне?

— За първия консул на римския Сенат и народ — обясни с достойнство той. — Ако си спомняш, аз съм човекът, който те победи на последните избори! И като първи консул представлявам държавния глава.

— Разправят, че Рим имал две тела, Цицероне! Едното е хърбаво с рибешка глава, а другото — здраво и яко, ама изобщо без глава. Ти кое тяло си мислиш, че си, о, държавна главо!

— Във всеки случай не това с рибешката глава, Катилина. Бъди сигурен! Аз съм баща и пазител на Рим за тази година и възнамерявам да изпълня своя дълг дори при подобни странни обстоятелства! Напълно ли отричаш намеренията си да анулираш всички дългове?

— Разбира се, че отричам!

— Но няма да положиш клетва.

— Със сигурност няма да полагам никаква клетва. — Той си пое въздух и даде воля на гнева си. — Не, аз няма да се закълна! Но все пак, държавна главо, твоето унизително отношение и необоснованите обвинения, които изрече тази сутрин, биха навели мнозина в моето положение на мисълта, че ако силното, но безглаво тяло на Рим трябва да си намери главата, моята няма да е най-лошият избор! Защото моята поне е римска и е наследила главите на моите предци! Ти си решил да ме съсипеш, Цицероне, да провалиш шансовете ми при едни честни избори! Сега аз стоя охулен и опозорен, невинна жертва на едно самонадеяно парвеню от планините, което нито е римлянин по произход, нито може да се нарече благородник!

Но Цицерон едва се сдържа да не се поддаде на провокациите. Ако се беше оставил, щеше да се провали напълно. Но в този момент той вече знаеше, че Фулвия Нобилиор е била права. Теренция също беше права. Можеше да се смее, колкото си ще, можеше да отрича, но Луций Сергий Катилина планираше революция. Цицерон беше адвокат, срещнал и защитавал много злосторници, затова имаше непогрешим усет за езика на човешкото лице и тяло. Знаеше, че когато човек се държи предизвикателно, когато шумно се присмива и заканва, това е винаги, за да се защитава. Катилина беше виновен, Цицерон вече беше убеден.

Но дали останалите сенатори го разбираха?

— Може ли да чуя вашите мнения, назначени отци?

— Не, не можеш! — изкрещя Катилина и скочи от мястото си, за да застане на черно-белите плочки между столовете и подиума на магистратите. Размаха юмрук пред лицето на Цицерон и се запъти към високата порта. Едва на изхода се обърна, за да изгледа смаяните сенатори.

— Луций Сергий, ти нарушаваш правилника! — извика Цицерон, давайки си сметка, че ще загуби контрол над заседанието. — Върни се на мястото си!

— Няма! Нито ще остана повече тук, за да слушам как този нагъл селяндур без потекло ме обвинява в нещо, което по моите собствени разбирания представлява държавна измяна! И нека известя уважаемите назначени отци, че утре призори аз ще бъда на септата и ще се състезавам в изборите за римски консул! Искрено се надявам всички да се осъзнаете и да принудите рибешката държавна глава да изпълни задълженията, които му се паднаха по жребий. Той трябва да проведе изборите! Защото те предупреждавам, Марк Тулий Цицероне, че ако утре сутринта септата е празна, най-добре е да дойдеш с ликторите си и да ме арестуваш. Защо направо не ме обвиниш в „пердуелион“, най-голямата възможна измяна! Не може да бъде обвиняван в малка измяна човек, чиито предци са съветвали цар Тул Хостилий!

Катилина се обърна към вратата, блъсна я пред себе си и си излезе.

— Е, Марк Тулий, какво смяташ да правиш сега? — попита от мястото си Цезар и се прозя. — Той е прав. Без никакъв сериозен повод ти накърни политическия му авторитет.

Цицерон огледа всички лица край себе си с надеждата, че поне в нечий поглед ще прочете разбиране. Катул? Не. Хортензий? Не. Катон? Не. Крас? Не. Лукул? Не. Попликола? Не.

Вдигна рамене и сякаш се приготви за битка.

— Ще поискам гласуване. Всички онези, които са на мнение, че изборите трябва да се състоят утре и че Луций Сергий Катилина има право да се кандидатира за консул, нека застанат от лявата ми страна. Всички онези, които смятат, че изборите трябва да се отложат допълнително и да се разследва правото на Луций Сергий Катилина да участва в изборите, нека застанат от дясната ми страна.

Напразни надежди, нищо че Цицерон хитро обяви гласуването така, че онези, които го подкрепят, да застанат от дясната му страна; никой сенатор не обичаше да застава вляво, на това се гледаше като на лош знак. Но този път предпазливостта надделя над суеверията. Всички сенатори застанаха вляво от Цицерон, с което дадоха съгласието си изборите да се проведат на другия ден и Луций Сергий Катилина да участва в тях.

Цицерон разпусна заседанието и побърза да се прибере вкъщи, за да си поплаче на воля.

Гордостта не позволяваше на Цицерон да отстъпи, затова на другия ден стоеше начело на избирателната комисия, надянал желязна броня под тогата си. Освен това беше разположил неколкостотин младежи около дървените огради на септата, и то така, че да се виждат отдалеч. Сред младежите най-виден беше Публий Клодий, чиято омраза към Катилина беше многократно по-голяма, отколкото раздразнението му при вида на Цицерон. А там, където е Клодий, естествено бяха младият Попликола, младият Курион, Децим Брут и Марк Антоний — всички членове на ставащия все по-популярен Клодиев кръг.

С огромно облекчение Цицерон забеляза, че това, на което колегите му в Сената не бяха пожелали да повярват, беше възприето за истина от конническото съсловие. Няма нищо по-ужасяващо за един конник от мисълта, че някой ще отмени всички дългове, дори самият конник да дължи големи пари. Една по една центуриите гласуваха масово в подкрепа на Децим Юний Силан и Луций Лициний Мурена. Катилина остана четвърти след Сервий Сулпиций Руф, нищо че все пак събра повече гласове от Луций Касий.

— Ти, злобен клеветнико! — изкрещя един от действащите претори, патрицият Лентул Сура, щом центуриите се разпуснаха след продължителната избирателна процедура:

— Моля? — изненада се Цицерон. Единственото, за което мислеше през последните часове, бе кога най-после ще може да свали бронята си; беше твърде напълнял и проклетото нещо го стягаше.

— Много добре ме чу! Само заради теб Катилина и Касий не спечелиха, ти, злобни клеветнико! Ти умишлено наплаши избирателите, като пусна слухове за премахването на дълговете! Много умно! Защо да ги съдиш, защо да им дадеш възможност да се защитят? Изнамери най-подходящото оръжие в политическия си арсенал, нали? Неопровержимото твърдение! Обидата, клеветата! Катилина беше прав за теб, ти си нагъл селяндур без потекло! Крайно време е селяндурите да бъдете поставени на мястото си!

Цицерон усещаше как сълзите му напират. Той беше прав за Катилина, беше прав! Катилина щеше да доведе края на Рим и на републиката.

— Ако това може да ти послужи за утеха, Цицероне — рече нечий невъзмутим глас зад рамото му, — отсега нататък ще си отварям очите на четири и ще душа като хрътка. Като се замисля, може и да се окажеш прав за Катилина и Касий. Те не бяха никак доволни днес!

Цицерон се обърна и се оказа лице в лице с Крас. Този път съвсем изгуби контрол.

— Ти! — изкрещя той с глас, изпълнен с омраза. — Ти си виновен! Ти измъкна Катилина от последния процес! Подкупи заседателите и му даде да разбере, че в Рим има хора, които ще се радват той да стане диктатор!

— Не съм подкупвал никакви заседатели — възрази Крас, без да се обижда.

— Ще знам! — заяви Цицерон и му обърна гръб.

— Това пък защо беше? — попита Крас.

— О, мисли си, че назрява политическа криза и не може да разбере защо никой в Сената не е на същото мнение!

— Ами нали аз точно това му казах: че съм на същото мнение!

— Остави го, Марк. Ела и ми помогни да отпразнуваме избирателната ми победа в Държавния дом. Какъв чудесен адрес! Колкото до Цицерон, бедният човечец винаги е изгарял от желание да стане централен участник в някоя сензация. Сега му се струва, че най-сетне е усетил сензацията, а ето, че никой не ще да му обърне внимание. Той просто иска да спаси републиката — заключи Цезар и се усмихна многозначително.

— Аз няма да се предам! — закани се Цицерон пред жена си. — Не съм победен! Теренция, дръж връзка с Фулвия и не се разколебавай! Ако трябва, нека подслушва по вратите, но искам да научи всичко: с кого се вижда Курий, къде ходи, какво прави. И ако нашите подозрения се потвърдят и наистина се готви революция, нека Фулвия убеди Курий, че е в интерес на всички ни да ми сътрудничи.

— Не се безпокой, няма да се откажа — обеща му развълнувана Теренция. — Сенатът ще проклина деня, в който застана на страната на Катилина, Марк. Видях с очите си Фулвия, а теб добре те познавам. В много отношения си идиот, но не и когато става въпрос да надушиш злодея.

— Как така съм идиот? — засегна се Цицерон.

— Ами пишеш глупава поезия. Освен това се опитваш да си създадеш име на познавач на изкуството. Харчиш повече, отколкото имаш възможност, и то най-вече за обзавеждането на вили, които никога няма да намериш време да посетиш дори да пътуваш непрестанно. А ти изобщо не пътуваш. Глезиш Тулия и поддържаш приятелски връзки с хора като Помпей.

— Достатъчно!

Теренция си замълча, но продължи да го наблюдава със своя мрачен поглед, в който нямаше и искрица любов. Което беше жалко, защото тя много го обичаше. Но познаваше твърде добре слабостите му, каквито тя не притежаваше. Нямаше амбицията да я смятат за наследница на Корнелия, майката на Гракхите, но можеше да се похвали с всички добродетели на римската матрона. Именно това я правеше толкова тежък спътник за човек с характера на Цицерон. Обичаше скромния живот, физическия труд, разсъждаваше трезво, не правеше компромиси, изказваше свободно мнението си, не се страхуваше от никого и си даваше сметка, че по интелект не отстъпва на никой мъж. Това беше Теренция, която не търпеше глупостта, дори когато я откриваше у съпруга си. Тя не можеше да проумее неговото чувство за несигурност и комплекс за малоценност, защото сама произлизаше от знатна римска фамилия. Според нея най-добрият начин за Цицерон да пробие в римския елит бе да се закачи за полите й. Вместо това той упорито я държеше в сянка и гонеше хиляди посоки с надеждата, че някоя ще го отведе до жадуваната аристократичност.

— Трябва да поканиш Квинт — предложи Теренция.

Но Цицерон не понасяше по-малкия си брат. Консулът присви уста и поклати глава.

— Квинт е същият като останалите, и той мисли, че правя от мухата слон. Но утре ще говоря с Атик, той ми повярва. Но пък Атик е конник и знае да разсъждава. — Цицерон се замисли за момент и смени темата: — Лентул Сура се държа крайно грубо с мен в септата. Не разбирам защо. Знам, че много сенатори ме обвиняват в това, че съм унищожил шансовете на Катилина, но в поведението на Лентул Сура имаше нещо странно. Изглежда, че за него въпросът беше от твърде голямо значение.

— Сура, неговата Юлия Антония и трите му доведени синове! Хвани единия, удари другия — изказа се презрително Теренция. — Трудно ще се намери по-объркано семейство. — Не знам кой от всички най-много ме дразни: Лентул, Юлия или ужасните й синове.

— Все пак Лентул Сура постигна много, като се има предвид как цензорите го изхвърлиха от Сената преди седем години — защитаваше го Цицерон. — Стана отново квестор, върна се в Сената и започна всичко отначало. Та той беше консул, преди да го изхвърлят, Теренция. Сигурно е доста тежко на тази възраст да си отново само претор.

— Пълен некадърник като безмозъчната си жена — настояваше Теренция.

— Както и да е. Днешните му думи бяха доста странни.

Теренция изсумтя.

— Днес беше странен ден.

— Утре ще разбера какво знае Атик по въпроса. Той все ще ми каже нещо интересно — рече Цицерон и се прозя широко. — Уморен съм, скъпа. Мога ли да те помоля да ми пратиш Тирон? Ще му диктувам.

— Явно си уморен, щом ще караш друг да пише вместо теб. Ще пратя Тирон, но само за малко. Трябва да се наспиш.

Щом Теренция стана от стола си, Цицерон неочаквано й подаде ръка и се усмихна.

— Благодаря ти, Теренция, за всичко! Не е все едно дали си на моя страна или не.

Тя пое ръката му и неуверено се усмихна.

— Няма защо да ми благодариш, мъжо — рече и бързо излезе от стаята.

Ако някой беше попитал Цицерон дали обича сестра си и брат си, той веднага би отговорил положително и в отговора му би имало доста истина. Но нито Теренция, нито Квинт Цицерон бяха легнали на сърцето му така, както някои други хора, от тях само един — негов кръвен роднина. Това, разбира се, беше дъщеря му Тулия, топло създание, което нямаше нищо общо с майка си. Синът им беше още твърде малък, за да си проправи път към душата на Цицерон, но пък нищо чудно между двамата никога да не възникне особено силна връзка: малкият Марк като че ли приличаше повече на чичо си Квинт, беше като него лекомислен, импулсивен и рязък.

Кои тогава бяха останалите?

Първото име, което ще да е изникнало в съзнанието на Цицерон, е било навярно това на Тирон. Тирон беше негов роб, но беше и част от семейството, както често се случваше в общество, където робите не се третират като непълноценни създания, а са просто нещастни люде, подложени на законите за собствеността и липсата на граждански права. Понеже в Рим домашната прислуга живееше в голяма, дори интимна, близост със свободните хора в къщата, много често изглеждаше, че представляват част от едно многобройно семейство, което си носеше своите добри и лоши последствия. Преплитането на личните връзки в подобно семейство беше доста сложно, често се случваше да настане някоя домашна буря, а властта често преминаваше от ръцете на свободните в тези на несвободните. Господарят трябваше да е доста суров човек, за да не се поддаде на натиска на прислугата. В дома на Тулиите господарят с твърдата ръка беше Теренция, но и тя нищо не можеше да възрази на Тирон, който можеше толкова лесно да успокои малкия Марк или да убеди Тулия, че майка й има право.

Тирон беше дошъл в дома на Тулиите съвсем млад. Беше грък и доброволно се беше продал в робство, за да сложи край на мизерното си съществуване в родното си градче някъде из Беотия. Беше неизбежно Цицерон да се привърже към него, защото Тирон беше мил и любезен човек, освен това беше блестящ секретар. И понеже Тирон винаги мислеше за околните и знаеше как да не ги засегне, дори най-подлите и егоистични хора сред прислугата не можеха да го обвинят, че се подмазва на господарите. Топлите му чувства се предаваха и на останалите роби и те също го обичаха.

И все пак от всички най-много го обичаше Цицерон. Тирон не само владееше чудесно гръцкия и латинския, но имаше вродена дарба за литературно писане и беше достатъчно да не одобри някоя фраза или дори конкретна дума на господаря си и Цицерон веднага я заменяше. Освен това Тирон беше чудесен стенограф, впоследствие преписваше всичко с изящен почерк и никога не си позволяваше да промени и една-единствена дума от оригиналния текст.

По времето, когато Цицерон стана консул, този съвършен роб живееше в дома му вече шеста година. Разбира се, в завещанието си господарят вече му беше отредил свобода, но според общоприетите традиции му оставаха поне още десет години служба, след което щеше да се превърне в един заможен Цицеронов клиент; заплатата му и сега беше висока, а колкото пъти Цицерон увеличаваше възнагражденията на слугите си, Тирон винаги беше пръв в списъка. Затова ако нещо тревожеше Тулиевия дом, то беше само едно: как биха могли да живеят без Тирон? Как можеше Цицерон да живее без него?

Втори в списъка на любимите хора беше Тит Помпоний Атик. Дружбата им водеше началото си отпреди много години. Двамата с Цицерон се бяха запознали на Форума по времето, когато Цицерон се славеше като детето — чудо на юридическата наука, а Атик трупаше опит, за да наследи множеството търговски дейности на баща си. След смъртта на големия син на Сула (който беше най-добрият приятел на Цицерон) Атик зае мястото му в сърцето на Цицерон, нищо че беше с четири години по-голям. Фамилията на Помпониите се ползваше с авторитет, и то, защото Помпониите всъщност бяха клон на знатната фамилия на Цецилии Метелите. Това означаваше, че принадлежат към самото сърце на римското общество, а също така, че при добро желание Атик можеше да разчита на кариера в Сената, навярно дори би станал консул. Но бащата на Атик вече беше направил грешката да се поблазни от сенаторските почести и през жестоките години на граждански конфликти семейството жестоко бе изстрадало постоянната размяна на властта между двете големи фракции в Сената. Атик имаше своето запазено място сред една от осемнайсетте най-висшестоящи центурии в римската първа класа и нищо не му костваше да обърне гръб и на Сената, и на политиката. Способностите му и слабостите му щяха да му помогнат да натрупа пари и да се прослави като един от големите римски плутократи за всички времена.

По времето, когато се запознаха, приятелят на Цицерон носеше скромното име Тит Помпоний, както се беше наричал и баща му. Трето име още нямаше. После, през размирните години, когато Рим се управляваше от Цина, Атик и Марк Крас съставиха план и създадоха финансово дружество, което трябваше да натрупа големи печалби от откупване на данъци и търговия в Римска Азия. Повод за това беше отвоюването на провинцията от Сула за сметка на Митридат. Двамата предприемчиви младежи бяха натрупали огромни пари от различни вложители, но за тяхна изненада Сула създаде нова провинциална администрация в Азия, която не позволяваше бързото забогатяване. И Крас, и Атик трябваше да бягат от кредиторите си — с тази разлика, че Атик успя да събере и семейното имущество и можеше да си позволи лек живот в изгнание. Засели се в Атина и градът толкова му хареса, че завинаги щеше да запази първо място в сърцето му.

Не беше никак трудно Атик да се сближи със Сула, след като забележителният му съгражданин се върна в Рим и се обяви за диктатор! Атик (който си прикачи това име заради любовта си към Атика, земята около Атина) беше свободен да се завърне в Рим. Задържа се за кратко време в града, но така и не се отказа от дома си в Атина, където често се завръщаше. Освен това закупи обширни земи в Епир — гръцките земи по бреговете на Адриатическо море.

Всички добре знаеха слабостта, която Атик изпитваше към младите момчета, но дори в Рим, където към хомосексуалистите съществуваше изключително отрицателно отношение, никой не казваше лоша дума за него. За целта Атик никога не се отдаваше на плътските си страсти вън от Гърция, където подобни връзки бяха смятани за нормални и дори повдигаха авторитета на човек. Докато се намираше в Рим, Атик нито с поглед, нито с жест издаваше склонността си към гръцката любов и този строг самоконтрол позволяваше на роднините, приятелите и съдружниците му да се правят, че не забелязват другата страна на Тит Помпоний Атик. Това не беше без значение, защото той беше натрупал огромно богатство. Сред всички публикани (предприемачи, които сключваха „публични“ договори, тоест договори за държавни поръчки) той беше най-могъщият и най-влиятелният. Атик беше банкер, корабопритежател, търговец на едро. Ако все още не му достигаха сили да направи сам някой свой човек консул, то поне можеше да си позволи открито да подкрепя хора, както беше сторил с Цицерон, и да им осигурява необходимия авторитет.

Освен това Атик беше издателят на Цицерон. Не за друго, а защото беше стигнал до заключението, че трупането на пари само по себе си е скучно занимание, та затова му трябваше нещо за развлечение. Атик беше високообразован човек, имаше влечение към хората на перото и оценяваше способностите на Цицерон да борави с думите. Да бъде покровител на римски и гръцки писатели представляваше за Атик едновременно и забавление, и удовлетворение, а не на последно място му позволяваше да печели пари. Издателската къща, която беше отворил на Аргилетума, се беше превърнала в жесток конкурент на старите издатели от фамилията на Созиите. Връзките на Атик му осигуряваха все нови и нови таланти, а преписвачите му изработваха прекрасни ръкописи.

Висок, слаб и със строга външност, Атик спокойно можеше да мине за баща на Метел Сципион, нищо че между тях нямаше кръвна връзка; всъщност Метел Сципион принадлежеше към големия род на Цецилиите само в качеството си на осиновено дете. Но приликата имаше своето значение: знатните римски фамилии приемаха Атик за човек с потекло.

Той искрено обичаше Цицерон, но не толерираше слабостите му — в това отношение много си приличаше с Теренция, която също беше богата, но никога не подпомагаше съпруга си, ако кесията му изтънее. Един-единствен път Цицерон беше събрал смелост да поиска скромен заем от Атик, но приятелят му беше отказал толкова категорично, че той не повтори. От време на време си казваше, че някой ден Атик сам ще му предложи пари, но приятелят му никога не го стори. Беше готов да изнамира за Цицерон статуи по време на дългите си обиколки из Гърция, но задължително му ги продаваше, като държеше Цицерон да си плаща и за пренасянето до Италия. Навярно не му искаше пари единствено за това, че ги е издирил. Можеше ли да се каже тогава, че Атик е стиснат? Цицерон не мислеше, защото, за разлика от Крас той беше гостоприемен човек и не се скъпеше да плаща добре на прислугата и свободните си служители. За Атик парите имаха значение само като средство за постигане на разни цели. Той не раздаваше пари на хора, които не знаеха как да ги уважават. Цицерон беше човек на изкуството, прахосник, дилетант, човек, който не знае какво точно иска. Затова не можеше да уважава достатъчно парите.

Третият човек в списъка беше Публий Нигидий Фигул от фамилия не по-малко стара и уважавана от тази на Атик. Подобно на Атик и Нигидий Фигул (прякорът „Фигул“ означаваше грънчар, но никой в семейството не знаеше как първият Нигидий се е сдобил с него) се беше отказал от политическа кариера. В случая с Атик евентуално участие в политиката би означавало да се откаже от всички финансови дейности, като се изключи едрото земевладение, а Атик обичаше търговията много повече от политиката. При Нигидий Фигул политиката би отнела място на най-голямата му страст, която бяха тайните страни на религията. Той беше признат за най-голям познавач в гадателското изкуство и следваше установените още по времето на етруските традиции в областта. Нямаше касапин или ветеринар, който да знае повече от него за черния дроб на овцата. Нигидий Фигул знаеше всичко за полета на птиците, светкавиците, гръмотевиците, земните трусове, числата, кълбовидните мълнии, падащите звезди, затъмненията, обелиските, изправените камъни, пилоните, пирамидите, сферите, могилите, обсидиана, кремъка, формата и цвета на пламъците, свещените кокошки и всички възможни гънки и извивки на животинските вътрешности.

Нигидий Фигул беше един от пазителите на римските гадателски книги и представляваше неизчерпаем източник на знания за колегията на авгурите. Никой член на колегията не можеше да си съперничи по въпросите на гадателствата. Разбира се, авгурите бяха просто официални лица, държавни служители, които по закон бяха задължени да се консултират с книгите, преди да обявят дадени предзнаменования за добри или лоши. Най-съкровената мечта на Цицерон беше един ден да стане авгур (не беше толкова глупав, та да разчита на избор за понтифекс); когато това станеше, даваше си той дума, щеше да знае повече за авгурите от всички негови колеги, които, дали избрани от народа или от колегията, дължаха положението си единствено на фамилните си привилегии.

Цицерон се сдружи с Нигидий Фигул най-напред заради огромните му познания, но скоро се поддаде на неговия чар: мил и доброжелателен характер, скромен и чувствителен. Въпреки общественото си положение Фигул не беше горделив, обичаше хората с чувство за хумор и се радваше на компанията им. За него беше удоволствие да вечеря до късно с Цицерон и се радваше на шегите и разказите му. Подобно на Атик и Нигидий Фигул беше ерген, но беше избрал подобна съдба по религиозни съображения; беше дълбоко убеден, че ако допусне жена в дома си, ще унищожи тайнствените си връзки със света на невидимите сили. Жените са земни същества, докато Нигидий Фигул принадлежеше на небесата. Водата и земята никога не се смесваха, нито си помагаха, нито можеха да си попречат. Освен това Фигул изпитваше погнуса от всякаква кръв, която не е от жертвено животно, а жените кървяха. Затова и всички роби в дома му бяха мъже, а майка му живееше при сестра му и зет му.

Цицерон имаше доброто намерение да се види с Атик, и то насаме, в деня след изборите. Но на това попречиха някои семейни задължения. Брат му Квинт беше избран за претор, което, разбира се, предполагаше честване. Още повече че Квинт беше последвал примера на големия си брат и беше избран „ин суо ано“, в своята година, сиреч веднага щом законът позволяваше (Квинт беше точно на трийсет и девет). Този втори син на скромния земевладелец от Арпин живееше в къщата в квартала Карина, която баща им беше закупил в Рим, така че изключително надареният Марк да се ползва от всички необходими условия, за да докаже интелекта си. И така, в деня след изборите, малко преди часа за вечеря, Цицерон и семейството му излязоха от къщата си в Палатина и се запътиха към Карина. Това не означаваше, че Цицерон не би могъл да разговаря с Атик — приятелят му също щеше да бъде на вечерята, защото Квинт беше женен за сестра му Помпония.

Цицерон и брат му много си приличаха, макар че Марк беше доста по-привлекателният от двамата. Беше доста по-висок и имаше по-добро телосложение; Квинт беше дребен и мършав. Освен това Цицерон беше запазил косите си, докато Квинт вече беше с плешиво теме. Ушите на Квинт изглеждаха по-щръкнали, защото Марк имаше доста по-голям череп и не му личеше. И двамата имаха кафяви очи, кестеняви коси и мургава кожа.

И двамата се бяха оженили за богати и опърничави жени, защото сватовниците им се бяха отчаяли да търсят достатъчно търпеливи годеници. Теренция неслучайно се беше прославила като човек с труден характер и вкус, на който не можеше да се угоди. Затова и никой не намираше смелост да я поиска за съпруга дори ако тя би била склонна да го одобри. Колкото до Помпония, брат й Атик на два пъти беше вдигал ръце от нея! Беше грозна, зла, груба, кисела, коварна, отмъстителна и знаеше как да бъде жестока. Когато благодарение на брат й първият й съпруг постигна солидно положение в търговията, незабавно се разведе с нея, оставяйки я на братовия праг. Мотивът за развода беше бездетие, но цял Рим предположи (напълно правилно), че истинската причина е липса на всякакво желание съпругът да търпи повече жена си под своя покрив. После Цицерон подсказа на Атик, че брат му Квинт може и да се жертва и с общи усилия успяха да го склонят. Сватбата се състоя тринайсет години по-рано, при това младоженецът беше доста по-млад от невястата си. Най-сетне след десет години търпение Помпония роди наследника Квинт.

Двамата постоянно се препираха и използваха бедното момченце като оръжие в безспирната борба за морално надмощие. Това тревожеше Атик (единственият син на сестра му някой ден щеше да го наследи), тревожеше и Цицерон, но те не можеха да убедят спорещите страни, че най-много страда малкият Квинт. Ако Квинт беше притежавал инстинкта за самосъхранение на брат си, който винаги търсеше начин да умилостиви жена си и за нищо на света не се налагаше, бракът им дори би бил по-успешен от този на Цицерон и Теренция; защото Помпония държеше да й се слуша думата вкъщи, докато Теренция имаше амбицията да направлява политическата кариера на съпруга си. Уви, Квинт приличаше на баща им; той искаше да бъде господар в дома си.

Войната тъкмо беше в разгара си, забелязаха още от вратата Цицерон, Теренция, Тулия и двегодишният Марк. Тулия и малкото й братче бяха отведени в детската стая от иконома, защото Помпония беше твърде заета да крещи, а Квинт не можеше да остане по-назад.

— Добре поне — изрева Цицерон, все едно държеше реч на Форума, иначе нямаше да го чуят, — че до къщата е храмът на Телура. Едни съседи по-малко да се оплакват.

Домакините обаче продължиха със своите разправии, все едно никой не беше влязъл, до момента, в който пристигна и Атик. Той си имаше изпробван метод да слага край на шумните спорове — прост и ефективен. Направи няколко крачки напред, сграбчи сестра си за раменете и силно я разтърси.

— Махай се оттук, Помпония! — заповяда й. — Вземи Теренция със себе си и я отведи някъде да излееш мъката си!

— И аз я разтърсвам от време на време — оплака се Квинт Цицерон, — но не помага. Тя всеки път ме рита с коляното сещате се къде.

— Ако ме ритне — закани се Атик, — ще я убия на място.

— Ако аз я убия, ти ще ме съдиш за убийство.

— Така е — усмихна се брат й. — Бедният Квинт! Ще поговоря пак с нея и ще видя какво мога да направя.

Цицерон не им се месеше. Щом Атик се появи на сцената, той се скри и сега се появяваше откъм триклиния със свитък хартия в ръка.

— Пак ли си прописал, братко? — попита той.

— Трагедия в стила на Софокъл.

— Напредваш.

— Надявам се най-после да напредна! Ти имаш репутацията на оратор и поет, а на мен ми остана да избирам между историята, комедията и трагедията. Нямам време за проучванията, които изисква историята, а трагедията повече подхожда на душата ми, като знам в каква атмосфера живея.

— Бих рекъл, че точно тази атмосфера вдъхновява хората да пишат фарсове — подразни го Цицерон.

— О, я млъквай!

— Винаги можеш да се захванеш с философия и естествени науки.

— Моята лична философия е съвсем проста, а от естествените науки нищо не разбирам. Така че ми остават историята, трагедията и комедията.

Атик се беше разходил до отсрещния край на атрия и изведнъж възкликна:

— Какво е това, Квинт?

И преди да е дочакал отговора, се засмя.

— Да му се не знае, намери го преди успея да ви го покажа! — побърза подире му Квинт, а след него и Цицерон. — След като вече ме избраха за претор, няма защо да го крия.

— Така си е — съгласи се Атик, но в очите му играеха лукави искрици.

Цицерон се нареди между двамата, за да оцени въпросното нещо в пълния му блясък. Пред него се издигаше огромен бюст на Квинт, толкова по-голям от естествения му ръст, че не можеше да се изложи на публично място. Според римляните само боговете имат право да се изобразяват по-едри от човешки ръст. Който и да беше скулпторът, беше работил върху глина, после я беше изпекъл, за да я оцвети с бои. Това си имаше и добрите, и лошите страни. Добрите бяха, че скулптурата приличаше изключително много на изобразявания обект и позволяваше плътното нанасяне на цветовете. Но в същото време глината беше най-евтиният материал и имаше сериозна опасност бюстът да се натроши на малки парченца, ако падне. Но и Цицерон, и Атик добре знаеха, че Квинт никога няма да си поръча бюст от мрамор или от бронз.

— Разбира се, това е само временно — обясняваше възторжено Квинт, — но ще свърши работа, докато събера пари за истинска бронзова отливка. Това тук го извая човекът, който приготвя восъчната ми маска — винаги съм си казвал, че е жалко, дето восъчната маска на човек стои затворена за вечни времена в някакъв шкаф. — Квинт изгледа с любопитство брат си, който не сваляше очи от скулптурата. — Какво мислиш, Марк?

— Мисля — отвърна му с гръмовен глас Цицерон, — че за пръв път в живота си виждам нещо, на което половината е по-голяма от цялото.

Това дойде твърде много на Атик, който започна да се смее и накрая седна на земята. Цицерон скоро се озова до него. На Квинт му оставаха две възможности: или да им се обиди за вечни времена, или да се присъедини към веселбата. И понеже беше брат на Цицерон, предпочете смеха.

След това дойде време за вечерята. На нея присъстваше донякъде успокоената Помпония, заедно с Теренция и умиротворителката Тулия, която от цялото семейство най-добре знаеше как да се справя с леля си.

— И така, кога е сватбата? — попита Атик, който не беше виждал Тулия толкова отдавна, че чак се изненада колко е пораснала. Какво хубаво момиче! Меки кестеняви коси, нежни кафяви очи, интелигентният поглед на баща й и неговото остроумие. Вече няколко години беше сгодена за Гай Калпурний Пизон Фруги и връзката можеше да се нарече успешна не само заради парите и високото положение на годеника; младият Пизон Фруги със сигурност беше най-представителният член на фамилията, която се славеше с груби нрави.

— Още две години — въздъхна Тулия.

— Имаш да чакаш — отбеляза Атик.

— Много — съгласи се Тулия и още по-силно въздъхна.

— Хайде, хайде — успокои я развеселеният Цицерон, — ще видим. Може да поизбързаме малко със сватбата.

Което се оказа твърде уместна реплика: трите жени бързо се запътиха към стаята на Помпония и започнаха трескаво да обсъждат приготовленията за сватбата.

— Дай им на жените да обмислят сватби — отбеляза Цицерон.

— Тя е влюбена, Марк, а това рядко се случва при уговорените бракове. Ако и Пизон Фруги изпитва подобни чувства, защо не ги задомите преди Тулия да е навършила осемнайсет? — предложи Атик. — Тя на колко е сега? Шестнайсет?

— Почти.

— Тогава най-добре да се оженят още в края на годината.

— И аз така мисля — обади се с дрезгав глас Квинт. — Човек се радва, като ги гледа отстрани. Толкова добре се разбират.

Никой от присъстващите не отговори на забележката, но за Цицерон това беше чудесен повод да смени темата за сватбите и жените с тази за Катилина — не само че беше по-интересна, но и той имаше повече какво да каже.

— Ти самият вярваш ли, че е смятал да премахне дълговете? — попита Цицерон Атик.

— Не съм сигурен, Марк, но не можех да стоя безучастен. Едно обвинение е напълно достатъчно да изплашиш деловите среди, особено в този момент, когато е трудно да си върнеш дълговете, а лихвите са скочили. Е, има много хора, които се надяват на подобен акт, но те никога няма да станат мнозинство, освен това рядко принадлежат към влиятелните среди в търговията. Всеобщо опрощаване на дълговете привлича най-много малките хора или онези, които нямат достатъчно пари в брой, за да си гарантират постоянни приходи.

— Искаш да кажеш, че избирателите от първа класа са обърнали гръб на Катилина и Касий от предпазливост? — попита Цицерон.

— Именно.

— Тогава Цезар е бил прав — намеси се Квинт. — Ти наистина унищожи политическия авторитет на Катилина, и то без никакви сериозни основания. С други думи, даде повод да се говори какво ли не за него.

— Не, не съм! — възрази Цицерон и удари с юмрук по възглавницата. — Не съм! Не съм толкова безотговорен! Защо се правиш на глупак, Квинт? Двамата се готвят да съборят властта, независимо дали като законно избрани консули или като обикновени метежници! Както Теренция много правилно отбеляза, никой не би обещал опрощаване на дълговете, освен ако не иска да привлече на своя страна по-долните класи. А това е най-лесният път към диктаторската власт.

— Сула беше диктатор, но не отмени дълговете — настояваше Квинт.

— Не, но отмени правото на две хиляди конници да живеят! — ядоса се Атик. — Конфискацията на имуществото им напълни хазната и твърде голям брой нови лица напълниха гуши покрай това. От други икономически мерки просто нямаше нужда.

— Но теб не те проскрибира — започна да се заяжда Квинт.

— Оставаше и да го направи! Сула беше шут, но не и глупак.

— С което искаш да кажеш, че аз съм?

— Да, Квинт, ти си глупак — намеси се брат му. — Защо винаги се караш с хората? Нищо чудно, че не се разбирате с Помпония — двамата сте си лика-прилика!

— Хммм! — изсумтя Квинт и млъкна.

— Е, Марк, каквото било, било — опита се да успокои страстите Атик. — Има голяма вероятност да си постъпил правилно, като свика Сената пред изборите. Мисля, че източникът ти на сведения е съмнителен, защото познавам въпросната дама, но, от друга страна, съм убеден, че познанията й по финансовите въпроси могат да се поберат на главичката на карфица. Сама не би могла да измисли израз като „опрощаване на дълговете“? Невъзможно! Не, така както стоят нещата, мисля, че си имал основание да действаш.

— Каквото и да става — рече Цицерон, който изведнъж си даде сметка, че двамата му сътрапезници знаят твърде много за Фулвия Нобилиор, — да не сте споменали името й пред когото и да било! Да не сте намекнали пред чужди хора, че имам шпионин в лагера на Катилина! Искам и занапред да я използвам.

Дори Квинт разбра смисъла на подобно предупреждение и се съгласи да не говори пред никого за Фулвия Нобилиор. Колкото до Атик, той беше трезво разсъждаващ човек и никога не би възразил на човек, задето шпионира хората край Катилина.

— Може самият Катилина да не е замесен — предположи Атик, — но неговите приятели със сигурност заслужават внимание. От времето на Съюзническата война Етрурия и Самний са в постоянно напрежение, а откакто Марий умря, ситуацията се изостри. Да не говорим за действията на Сула.

И така, през секстил Квинт Цицерон отведе жените и децата на двете семейства на морския бряг, докато Марк Цицерон остана да бди в Рим. Курий и любовницата му нямаха достатъчно пари да отпътуват за Кума или Мизен, затова Фулвия Нобилиор трябваше да търпи римските жеги. Това се превръщаше в тежест и за Цицерон, но той поне беше сигурен, че ще бъде възнаграден за несгодите.

Дойдоха септемврийските календи и сенатът проведе едно безполезно заседание просто защото традицията повеляваше денят да бъде използван за целта. След това повечето сенатори се върнаха на морето, още повече че с разминаването на календара и годишните времена големите горещини тепърва предстояха. Цезар обаче остана в града, същото сториха Нигидий Фигул и Варон. Всички имаха един мотив: върховният понтифекс беше оповестил откритието на това, което наричаше Каменни анали и Коментари на царете. След като в последния ден на секстил свика колегията на понтифексите, за да им обясни накратко за какво става дума и да им покаже каменните плочки и ръкописите, Цезар използва заседанието на Сената, за да покаже нагледно своите находки. Повечето сенатори се прозяваха от скука (дори понтифексите и авгурите), но Цицерон, Варон и Нигидий Фигул бяха силно развълнувани и прекараха цялата първа половина от месеца в разчитане на древните текстове.

Цезар още не можеше да се нарадва на просторното си жилище и затова реши на септемврийските иди да покани на празнична вечеря в дома си Нигидий Фигул, Варон, Цицерон и още двама приятели — от онези свои връстници, с които навремето се беше запознал като младши военен трибун под стените на Митилена. Това бяха Филип Младши и Гай Октавий. Филип беше две години по-възрастен от Цезар и догодина заедно щяха да бъдат претори, а Октавий беше помежду им, което означаваше, че чак на следващите избори можеше на свой ред да се кандидатира. Това се дължеше на патрицианския статут на Цезар, който му позволяваше да се явява на избори винаги две години по-рано от всеки плебей.

Старият Филип, лукав и неморален тип, който си бе спечелил слава най-вече с многократните си местения от една политическа фракция в друга, все още беше жив и дори понякога се показваше в Сената, но иначе времето му на политическа фигура отдавна беше отминало. Пък и синът му никога не би могъл да се сравнява с него, разсъждаваше Цезар. „Младият“ Филип беше по дух епикуреец, силно привързан към премерените наслади на кушетката в трапезарията и по-деликатните удоволствия, щастлив, че може да изпълнява дълга си в Сената и да се изкачва по почетната стълбица, но никога по начин, който да предизвика злоба или омраза сред различните политически фракции. Разбираше се с Катон също толкова лесно, колкото и с Цезар, нищо че предпочиташе компанията на Цезар. Навремето беше женен за една Гелия и след смъртта й беше предпочел да не се жени втори път, понеже имаше момче и момиче и не искаше да им натрапва мащеха.

Между Цезар и Гай Октавий имаше още по-сериозна връзка от обикновеното приятелство: след смъртта на Октавиевата първа съпруга (Анхария, наследница на богата преторска фамилия) той беше поискал ръката на Цезаровата племенница Ация, дъщеря на по-малката му сестра.

Бащата на Ация, Марк Аций Балб, беше поискал мнението на Цезар за подобен брак, тъй като Гай Октавий не принадлежеше към благородна фамилия, нищо че беше богат човек, и корените му бяха в латинския град Велитра. Цезар си спомни лоялното отношение на Октавий при Митилена, освен това знаеше, че е лудо влюбен в красивата Ация, и се изказа в полза на съюза. Октавий вече имаше дъщеря, за щастие добро момиче, което не знаеше що е то злоба и завист, но нямаше мъжки наследник и следователно никой не би оспорвал правата на евентуален син на Ация. Сватбата се състоя и Ация се настани в една от най-хубавите римски къщи, нищо че се намираше от обратния край на квартала Палаций, в края на една алея, наречена „Волските глави“. А през октомври по-предишната година Ация роди първото си дете, за жалост момиче.

Съвсем естествено разговорът се въртеше около Каменните анали и Коментарите на царете, нищо че от уважение към Октавий и Филип Цезар правеше отчаяни опити да насочи вниманието на тримата интелектуалци в стаята към по-светски теми.

— Разбира се, теб всички те признават за най-голям авторитет в античното право — хвалеше Цицерон домакина. Беше му лесно да признае превъзходството на друг във всяка сфера, която не смяташе за значима в модерен Рим.

— Благодаря — кимна Цезар.

— Жалко, че нямаме повече сведения за ежедневните дейности на царете — въздъхна Варон, който наскоро се беше върнал от дългото си пребиваване на изток като постоянен естествоизпитател в щаба на Помпей и негов личен биограф.

— Да, но въпросните два документа ни дават съвсем ясна картина за съдебната процедура при обвинение в „пердуелион“, голяма държавна измяна, а това само по себе си е удивително — отбеляза Нигидий Фигул, — като имаме предвид, че съществува и малка измяна — „майестас“.

— „Майестас“ е изобретение на Сатурнин — напомни му Цезар.

— Той измисли въпросното понятие, защото никой не можеше да бъде осъден според старите разбирания — веднага обясни Цицерон.

— Жалко, че Сатурнин не е знаел за твоите находки, Цезаре — рече Варон. — Двама съдии и никакви заседатели — това коренно би променило изхода от всеки процес!

— Глупости! — надигна се от мястото си Цицерон. — Нито сенатът, нито народното събрание биха позволили криминално дело да се разглежда без заседатели!

— Това, което ми се стори най-интересно — продължи Нигидий Фигул, — е, че в момента има само четирима души, които могат да бъдат посочени за съдии. Ти, Цезаре, братовчед ти Луций Цезар, Фабий Санга и колкото и странно да изглежда, Катилина! Когато Хораций е бил съден за убийството на сестра си, не е имало други патрициански фамилии.

Филип и Октавий изглеждаха леко объркани, а и темата явно им беше дотегнала. Затова Цезар попита Октавий:

— Кога се очаква великото събитие?

— След осем-десет дни.

— Момче ли ще е или момиче?

— Мислим този път да бъде момче. Трето момиче, при това от две жени, ще е голямо разочарование — въздъхна Гай Октавий.

— Спомням си, че преди Тулия да се роди, бях убеден, че ще бъде момче — усмихна се Цицерон. — И Теренция беше сигурна. В крайна сметка обаче се наложи да чакаме още четиринайсет години, преди да се появи синът ми.

— Доста време е минало между двата опита, а, Цицероне? — подхвърли Филип.

Цицерон се изчерви. Подобно на повечето амбициозни нови лица в политиката и той беше стеснителен. Старите аристократи можеха да си позволят цинични приказки, но не и Цицерон.

— Жената, чийто съпруг се грижи за старите заседателни сгради, твърди, че ще бъде момче — обясни Октавий. — Вързала брачната халка на Ация на въженце и го провесила над корема й. Пръстенът започнал бързо да се върти надясно, което според нея е сигурен знак.

— Е, да се надяваме, че е права — рече Цезар. — По-голямата ми сестра роди само момчета, но в семейството все жените се разпореждат.

— Чудя се — обади се Варон — колко души всъщност са били съдени за държавна измяна при цар Тул Хостилий?

Цезар едва се сдържа да не въздъхне; очевидно трима интелектуалци и само двама епикурейци не бяха добра компания. За щастие виното беше превъзходно, както и готвачите в Държавния дом.

Новините от Етрурия дойдоха само няколко дни след вечерята у върховния понтифекс. При това отново ги носеше Фулвия Нобилиор.

— Катилина е пратил Гай Манлий във Фезула, за да набира войска — съобщи тя на Цицерон. От притеснение седеше на самия ръб на кушетката и постоянно бършеше потта от челото си. — А Публий Фурий е заминал за Апулия със същите намерения.

— Имаш ли доказателства?

— Никакви, Марк Тулий.

— Това от Квинт Курий ли го знаеш?

— Не. Подслушах го снощи след вечеря, докато си приказваше с Луций Касий. Мислеха, че съм си легнала. Откакто минаха изборите, всички се държат кротко, дори Квинт Курий. Това беше голям удар за Катилина и мисля, че му е трябвало време да се възстанови. Миналата вечер за пръв път чух да се говори нещо по въпроса.

— Знаеш ли кога Манлий и Фурий са започнали да действат?

— Не.

— Значи нямаш представа докъде са стигнали със записването на войници? Дали ще е възможно например да получа потвърждение, ако сега пратя човек да разучи във Фезула?

— Не знам, Марк Тулий. Иска ми се да знам, но не знам!

— Ами Квинт Курий? Той настроен ли е за въоръжен преврат?

— Не съм сигурна.

— Тогава се опитай да разбереш, Фулвия — подкани я Цицерон, като се стараеше да не издава с нищо раздразнението си. — Ако успеем да го убедим да говори пред Сената, всички ще бъдат принудени да се вслушат в думите ми.

— Бъди спокоен, мъжо, Фулвия ще стори каквото може — увери го Теренция, щом изпрати гостенката до вратата.

Убеден, че всички бунтовнически сили ще се опитат да наемат за каузата си роби, Цицерон прати един доста умен и представителен роб във Фезула, за да се пише доброволец. Знаеше, че в Сената са склонни да го смятат за твърде лековерен, при това за човек, който искрено желае да се създаде криза, за да я потуши, затова взе роб на Атик; така в крайна сметка човекът можеше да свидетелства, че не е зависим от Цицерон. Уви, при завръщането си агентът нямаше кой знае какво да предложи. Нещо със сигурност ставало, при това не само във Фезула. Проблемът бил, че роби, както му обяснили в Етрурия, щом започнал да подпитва за това-онова, почти не се срещали в Етрурия, която била страна на свободни хора и имало достатъчно свободни хора да защитават интересите й. Какво точно означава подобен отговор, беше трудно да се каже, защото, разбира се, в Етрурия имаше роби както във всяка друга част на Италия или римския свят изобщо. В крайна сметка целият свят живееше от робския труд!

— Ако това е наистина въстание, Марк Тулий — заключи робът, — в него ще участват единствено свободни хора.

— И сега какво? — попита Теренция на вечеря.

— Да си призная, не знам, скъпа. Работата е дали да свикам отново Сената и да опитам повторно, или да изчакам да пратя няколко свободни хора за агенти, които да ми осигурят солидни доказателства?

— Имам усещането, че солидни доказателства ще се съберат изключително трудно, мъжо. Никой в Северна Етрурия няма да се довери на чужденец, бил той свободен или роб. Там хората са потайни и държат на семейните връзки.

— Е — въздъхна Цицерон, — тогава вдругиден ще свикам Сената на заседание. Ако не друго, поне ще дам знак на Катилина, че го държа под око.

Както предполагаше Цицерон, заседанието не свърши никаква друга работа. Онези, които се бяха върнали от морето, се отнасяха в най-добрия случай скептично, а в най-лошия се държаха открито провокативно и обидно. Особено Катилина, който присъстваше и наговори доста неща, но изглеждаше подозрително спокоен за човек, който е загубил шансовете си да стане консул. Този път не се държеше грубо или насмешливо с Цицерон, просто си седеше на мястото и търпеливо отговаряше на всички въпроси. Правилна тактика, която направи впечатление на скептиците и позволи на поддръжниците му да злорадстват. Нищо чудно, че това, което при други обстоятелства би се превърнало в разгорещен дебат, този ден представляваше скучна размяна на реплики. Единственото, което сложи край на дрямката в залата, беше внезапното нахълтване на Гай Октавий.

— Роди ми се син! Роди ми се син!

Цицерон се зарадва, защото имаше повод да закрие заседанието, и побърза да се нареди край Октавий.

— Какво казва хороскопът? — попита Цезар. — Те обикновено само хубави неща говорят.

— Не само хубави, а направо невероятни! Ако вярвам на астролога, синът ми Гай Октавий Младши ще стане господар на целия свят! — Гордият баща шумно се изсмя. — Но на мен така ми хареса! Дори платих на астролога отгоре.

— При моето раждане хороскопът ми споменал за някаква тайнствена болест в гърдите ми, така поне разправя майка ми — обясни Цезар. — Но никога не ми е показвала самия хороскоп.

— А пък моят хороскоп твърдял, че никога няма да натрупам пари — обади се Крас.

— Гадаенето служи само да радва жените — заяви Филип.

— Кой ще дойде с мен да запише рождената дата при Юнона Лицина? — попита греещият от възторг Октавий.

— Кой друг, ако не вуйчо Цезар, върховният понтифекс? — Той го прегърна през раменете. — А след това искам да ми покажеш племенника.

Осемнайсет дни от октомври вече бяха отминали, но нямаше сериозна информация нито от Етрурия, нито от Апулия. Фулвия Нобилиор също не се обаждаше. От време на време пристигаха писма от агентите, които Цицерон и Атик бяха пратили без особени надежди, че ще успеят да съберат сигурни доказателства. Но всяко писмо потвърждаваше, че нещо ставало. Големият проблем бил, че никъде не се забелязвало действащо ядро, някакъв център на активност. Във всяко село около кръчмата на някой бивш сулански ветеран или в имението на някой бивш сулански центурион се събирали хора и обсъждали нещо. Но в мига, в който в селото се покажело непознато лице, разговорите замирали. Вътре в крепостните стени на Фезула, Ареций, Волатера, Езерния, Ларин и всички останали градчета в Етрурия и Апулия на пръв поглед нищо не се случвало, като се изключат ужасната мизерия на някои и бързото обедняване на други. Навсякъде се разпродавали къщи и земи с надеждата парите да стигнат за покриване на натрупаните дългове, но самите собственици — длъжници бяха изчезнали вдън земя.

Цицерон беше уморен. Знаеше, че се готви нещо изключително сериозно, но не можеше да го докаже и започваше да се опасява, че до самото избухване на бунта няма да успее. Теренция също се беше отчаяла — състояние, което по неясни причини силно разведряваше обстановката вкъщи; макар да не изпитваше кой знае какви плътски желания, Цицерон напоследък придоби навика да си ляга рано и да търси утеха в тялото на съпругата си, което колкото и грозно да беше, пак го привличаше със своите тайни.

И двамата бяха унесени в дълбок сън, когато малко след полунощ на вратата на спалнята се появи Тирон. Беше осемнайсетият ден от октомври.

— Господарю, господарю! — прошепна любимият роб от прага. Пленителното му нежно лице се огряваше от лампата в ръцете му и някак напомняше на някое подземно изчадие. — Господарю, имаш гости!

— Кое време е? — едва успя да попита Цицерон. До него Теренция също се размърда и отвори очи.

— Много късно, господарю.

— Гости, казваш?

— Да, господарю.

Теренция се мъчеше да се надигне в леглото, но не бързаше да се облече; каквото и да се случваше по това време, не беше женска работа! Но пък и не можеше да заспи. Трябва да чака Цицерон да се върне и да разправи какво се е случило.

— Кой е дошъл, Тироне? — попита Цицерон, докато навличаше туниката си.

— Марк Лициний Крас и двама други благородници, господарю.

— Богове!

Нямаше време да се мие или да си слага чорапи. Цицерон хукна към атрия на къщата, която изведнъж му изглеждаше твърде тясна за един римски консул.

Да, без съмнение: това беше самият Крас, при това придружен от Марк Клавдий Марцел и Метел Сципион! Икономът палеше лампите, Тирон беше донесъл хартия, писци и восъчни таблици, а шумът от другия край на къщата подсказваше, че скоро ще донесат вино и закуски.

— Какво е станало? — попита Цицерон.

— Ти беше прав, приятелю — рече му Крас и протегна двете си ръце. В дясната стоеше разгънат лист хартия, в лявата — няколко писма, все още неразпечатани. Крас подаде отвореното писмо на домакина. — Прочети сам и ще разбереш какво е станало.

Писмото беше кратко, но написано от грамотен човек, който се обръщаше лично към Крас:

Никой в града не можеше да се съревновава с Цезар по бързо четене, но Цицерон също се справяше добре. Във всеки случай разчете текста доста по-бързо от Крас.

— Юпитер! Марк Крас, как дойде това при теб?

Крас тежко се отпусна на един стол. Метел Сципион и Марцел се бяха излегнали заедно на близката кушетка. Когато робът предложи вино, Крас му даде знак, че не желае.

— Вечеряхме до късно в дома ми — обясни той накратко. — Страхувам се, че малко се понапих. Марк Марцел и Квинт Сципион намислили план как да уголемят семейното имущество, но не искали да нарушават сенаторските традиции. Затова бяха дошли да искат съвет.

— Така е — съгласи се с нежелание Марцел; нямаше пълно доверие на Цицерон, а не беше добре другите да знаят, че върти търговия.

Но в този момент последното нещо, което би заинтересувало Цицерон, бе дали някой сенатор не се е заел с трупане на незаконна печалба.

— Добре, добре! — подкани той нетърпеливо Крас. — Давай нататък!

— Преди около час някой потропа на вратата, но когато икономът ми отишъл да отвори, нямало никого. В първия момент не забелязал писмата и едва когато купчината се изръсила на земята, чул някакво шумолене и ги видял. Онова, което отворих, беше написано лично за мен, както сам забеляза. Но всъщност го отворих по-скоро от любопитство, отколкото от тревога — кой ще тръгне да разнася писмата си по толкова необичаен начин и в такъв необичаен час? — Крас изглеждаше доста мрачен. — Когато го прочетох и го показах на Марк и Квинт, решихме, че ще е най-добре да донесем всичко на теб. Ти си този, който единствен биеше тревога.

Цицерон взе петте неразпечатани свитъка и се облегна на масичката от лимоново дърво. Беше платил половин милион сестерции за нея. Вдигна всяко от писмата на светлината на лампите, за да провери евтините восъчни печати.

— Груб печат и обикновен червен восък — въздъхна Цицерон. — Можеш да го купиш от всеки дюкян. — Пъхна пръсти под ръба на хартията на последния свитък, дръпна рязко и строши червеното кръгче. Крас и другите двама не сваляха очи от ръцете му. — Ще го прочета на глас — рече Цицерон и разгъна писмото. — Това не е подписано, но виждам, че е адресирано до Гай Манлий.

Цицерон остави писмото и изгледа с ужас Крас.

— Юпитер, Марк Крас! — извика той и ръцете му затрепериха. — Това е само след девет дни!

Двамата им по-млади събеседници изглеждаха бледи като мъртъвци, погледите им неспокойно се местеха между Крас и Цицерон.

— Отвори и другите — подкани го Крас.

Но останалите писма се оказаха същите като първите, написани за всеки от четиримата, споменати в посланието до Манлий.

— Хитрец — поклати глава Цицерон. — Нищо не е в първо лице единствено число, нищо не подсказва, че е Катилина. Не се и споменава кой в Рим е замесен. Разполагам единствено с имената на няколко военни в Етрурия, а след като вече врагът е решен на бунт, това няма да ни е от никаква полза. Много хитро!

Метел Сципион прокара език по устните си и с мъка възвърна гласа си.

— Кой ли е написал това писмо до Марк Крас, Цицероне?

— Мисля, че е Квинт Курий.

— Курий? Онзи същият, който навремето беше изхвърлен от Сената?

— Същият.

— Тогава не можем ли да го убедим да свидетелства? — предложи Марцел.

Този път Крас поклати глава.

— Не, дори не трябва да опитваме. Ще го убият и ще се върнем на същото място, само дето дори няма да имаме информатор.

— Можем да го поставим под охрана още преди да е дал показания — каза Метел Сципион.

— И така да затворим сами устата му? — възрази Цицерон. — Въоръжена охрана при всички обстоятелства ще го накара да замълчи. Най-важното е да принудим Катилина сам да се издаде.

На което Марцел намръщено отговори.

— Ами ако водачът на конспирацията не е Катилина?

— Точно така — съгласи се Метел Сципион.

— Това, което аз трябва да направя, е да набия в дебелите глави, че единственият възможен водач е Катилина! — избухна Цицерон и удари толкова силно скъпоценната си масичка, че крехките й крачета заплашително се разтресоха. — Катилина е! Катилина!

— Доказателства, Марк — настоя Крас. — Трябват ти доказателства.

— Все някак ще намеря доказателства — обеща Цицерон, — но междувременно ще се наложи да потушаваме бунтове в Етрурия. Ще свикам Сената още утре на заседание, в четири часа след изгрев-слънце.

— Добре — рече Крас и се надигна. — Тогава да вървя да поспя.

— Ами ти какво ще кажеш, Марк Крас? — попита Цицерон, докато го изпращаше. — Вярваш ли, че виновникът е Катилина?

— Много е вероятно, но не е сигурно.

— Съвсем типично за него! — ядосваше се Теренция няколко минути по-късно. — Крас няма да се довери на самия Юпитер!

— Предполагам, че повечето в Сената ще реагират като него — въздъхна Цицерон. — И все пак, скъпа, мисля, че е време да повикаш Фулвия. Не сме чули нищо от нея вече доста време. — Той се излегна на възглавницата. — Изгаси лампата. Ще се опитам да заспя.

Това, което Цицерон не очакваше, беше пълното нежелание на Сената да свържат Катилина с планирането на действия, които очевидно представляваха подтикване към въоръжен бунт. Очакваше недоверие, но не и открита опозиция. И все пак, когато показа писмата, срещна именно опозиция. Цицерон се надяваше, че замесването на Крас в тази история ще му осигури гласове за издаването на така наречения „сенатус консултум де република дефенденда“, тоест сенатския указ, обявяващ военно положение. Но колегите му не бяха на същото мнение.

— Трябваше да запазиш писмата запечатани и да ги отвориш пред всички — възрази Катон. Вече беше избран за народен трибун и имаше право да се изказва.

— Но аз ги отворих пред свидетели, на които може да се има доверие!

— Няма значение — тросна се Катул. — Присвоил си си прерогативите на Сената.

През цялото това време Катилина си седеше на мястото и на лицето му се редуваха подходящите изражения: възмущение, спокойствие, невинност, леко раздразнение, недоумение.

Цицерон не се стърпя и се обърна към него:

— Луций Сергий Катилина, ще признаеш ли, че ти стоиш в основата не тези събития?

— Не, Марк Тулий Цицерон, няма да призная.

— Няма ли в тази зала човек, който да ме подкрепи? — попита първият консул и погледът му обиколи всички по-важни сенатори: Крас и Цезар, Катул и Катон.

— Предлагам — обади се Крас след доста продължително мълчание — сенатът да изиска от първия консул по-подробно да разследва проблема. Няма нищо чудно в това Етрурия да се разбунтува, в това съм напълно съгласен, Марк Тулий. Но след като твоят колега обявява на висок глас, че всичко това е тъпа шега, и се кани да се прибере още утре в Кума, как можеш да очакваш от нас да предприемем действия?

И с това се сложи край на дискусията. Цицерон трябваше да търси повече доказателства.

— Писмата до Марк Крас ги е изпратил Квинт Курий — потвърди Фулвия Нобилиор на следващата сутрин. — Но той няма да даде показания. Страхува се.

— Двамата обсъждали ли сте въпроса?

— Да.

— Тогава можеш ли да ми посочиш имена, Фулвия?

— Мога да ти кажа само имената на приятелите на Квинт Курий.

— Които са?

— Луций Касий, както вече знаеш, Гай Корнелий и Луций Варгунтей, които навремето бяха изгонени от Сената заедно с моя Курий.

Думите й изведнъж му напомниха за нещо.

— А преторът Лентул Сура приятел ли е на Курий?

Цицерон си спомни как Сура му беше крещял след изборите. Да, Лентул Сура беше един от седемдесетте души, които цензорите Попликола и Клодиан навремето изтриха от сенаторските списъци! Нищо че е бил консул.

Но Фулвия нищо не знаеше за Лентул Сура.

— Макар че — добави тя — съм виждала по-младия Цетег, Гай Цетег, ако не бъркам, в компанията на Луций Касий. Виждала съм също така Луций Статилий и онзи Габиний, дето прякорът му е Капитон. Не са близки приятели, затова не знам дали участват в заговора.

— А какво става с бунта в Етрурия?

— Знам само, че Квинт Курий е сигурен в неговото избухване.

— Квинт Курий е сигурен, че бунтът ще избухне — повтори Цицерон пред Теренция, след като тя изпрати Фулвия и се върна в кабинета. — Катилина е твърде умен, за да може Рим да се справи с него. Чувала ли си някога римлянин да съумее да запази тайна? И все пак, накъдето и да се обърна, нищо! Как ми се ще да съм наследник на някоя по-известна фамилия! Да се казвах Лициний, Фабий или Цецилий, в Рим отдавна щеше да е обявено военно положение, а Катилина щеше да е извън закона. Но понеже се казвам Тулий и съм родом от Арпин, откъдето беше и Марий, никой не ми обръща внимание.

— Това е така — съгласи се жена му.

Цицерон я изгледа накриво, но нищо не каза.

— Добре, не ми остава друго, освен да продължавам!

— Вече прати достатъчно хора да наглеждат Етрурия.

— Така изглежда, но във всички писма се казва, че огнищата на бунта не са в градовете, че се очаква градовете да бъдат превзети със сила от бази из селата.

— Но писмата също така говорят, че бунтовниците нямат достатъчно оръжие.

— Истина е. Спомням си, че когато Помпей Велики беше консул и настояваше на север от Рим да се разпределят повече оръжия, мнозина не бяха съгласни. Вярно е, че арсеналите му са по-недостъпни от стените на Нола, но ако и градовете се разбунтуват, тогава…

— Градовете все още не са се разбунтували. Твърде много се страхуват.

— Градовете са пълни с етруски, а етруските мразят Рим.

— Бунтът е дело на суланските ветерани.

— Които не живеят в градовете.

— Именно.

— Да опитам ли отново в Сената?

— Да, мъжо. Нямаш какво повече да губиш. Опитай отново.

Ден по-късно Цицерон отново свика Сената на заседание. Беше двайсет и първият ден на октомври. В Курията се явиха малко хора, което още веднъж свидетелстваше за отношението на римските сенатори към първия консул — амбициозен нов човек, който иска да направи от нищо нещо и да си намери достатъчно сериозна кауза за красиви речи, които да останат за поколенията. Катон, Крас, Катул, Цезар и Лукул присъстваха, но повечето места по трите реда стояха празни. Самият Катилина обаче беше в залата, наобиколен от хора, които имаха високо мнение за него и очевидно го смятаха за невинен. Луций Касий, Публий Сула — племенникът на диктатора Сула, неговият другар Автроний, Квинт Аний Хилон, двамата синове на покойния Цетег, двамата братя Сула, които нямаха нищо общо с Корнелиите, но все пак бяха хора с положение, духовитият новоизбран народен трибун Луций Калпурний Бестия и Марк Порций Лека. „Дали всички участват в заговора? — питаше се Цицерон. — Дали нямам пред себе си създателите на новия ред? Ако е така, не ми се мисли. Всички са разбойници.“

Пое си дълбоко дъх и започна:

— Омръзна ми да повтарям дългия израз „сенатус консултум де република дефенденда“ — заключи той след един час красиви слова, — затова смятам да въведа в употреба ново название за указа за крайни ситуации — единствения указ, който сенатът има право да издава и който важи в еднаква сила за всички форми на народното събрание, действащите магистрати, останалите институции и всички граждани. Отсега нататък ще го нарека „Сенатус Консултум Ултимум“. Назначени отци, искам от вас да гласувате в полза на един такъв „Сенатус Консултум Ултимум“.

— Срещу мен ли ще е този указ, Марк Тулий? — усмихна се Катилина.

— Срещу бунтовете, Луций Сергий.

— Но ти дори не си ги доказал, Марк Тулий. Дай ни доказателства, стига думи!

Всичко вървеше пак към провал.

— Може би, Марк Тулий, щяхме да сме по-склонни да приемем за възможни бунтовете в Етрурия, ако ти беше престанал с личните си нападки към Луций Сергий — намеси се Катул. — Твоите обвинения срещу него нямат абсолютно никакви реални аргументи, а това на свой ред хвърля сянка на съмнение върху съществуването на каквито и да е планове за въоръжени акции. Етрурия е била размирна открай време, а Луций Сергий очевидно ти служи за изкупителна жертва. Не, Марк Тулий, ние няма да ти повярваме, преди да събереш по-съществени доказателства от изящните си речи.

— Аз имам съществени доказателства! — отекна нечий глас и всички обърнаха лица към вратата. В залата влезе някогашният претор Квинт Арий.

Цицерон рязко седна на стола си от слонова кост. Арий беше облечен като за езда, дори не бе имал време да изтупа дрехите си или да се среше.

Сенаторите изведнъж се разшумяха и погледите им се устремиха към Катилина. Той самият стоеше като втрещен.

— Излез на подиума, Квинт Арий, и говори.

— В Етрурия наистина се готвят бунтове — обясни накратко той. — Видях с очите си много неща. Суланските ветерани са напуснали нивите си и усилено обучават доброволци, предимно хора, които са изгубили домовете и имотите си в тези тежки времена. Натъкнах се на лагера им на няколко километра от Фезула.

— Колко души смяташ, че има въоръжени, Арий? — попита Цезар.

— Около две хиляди.

После Арий съобщи за подобни лагери край Ареций, Волатера и Сатурния. Имало голяма вероятност Клузий също да е под заплаха.

— А какво ще кажеш за мен, Квинт Арий? — попита Катилина. — Аз ли съм водачът на бунтовниците, нищо че си седя мирно и тихо в Рим?

— Водачът на бунтовниците, Луций Сергий, доколкото можах да разбера, се нарича Гай Манлий, навремето центурион в суланската армия. Не съм чул да се споменава твоето име, нито пък имам някакви доказателства срещу теб.

При което хората около Катилина шумно се зарадваха, а останалите в залата видимо си отдъхнаха. Първият консул преглътна неудовлетворението си и благодари на Арий. След това поиска от Сената да гласува извънредно положение и да позволи на него и на останалите магистрати да предприемат действия срещу бунтовниците в Етрурия.

— Ще подложа решението на гласуване — рече Цицерон накрая. — Тези, които одобряват издаването на „Сенатус Консултум Ултимум“ за борба срещу бунтовниците в Етрурия, да застанат от дясната ми страна. Всички против подобна мярка да се преместят вляво.

Всички минаха вдясно от консула, включително Катилина и поддръжниците му. Катилина гледаше насмешливо Цицерон, все едно искаше да му каже: „Ха, да те видим сега, арпинско парвеню!“

— Все пак — намеси се преторът Лентул Сура, след като всички се върнаха по местата си — съсредоточаването на въоръжени части не означава задължително, че населението се готви за открит бунт. Не и на първо време. Ти чу ли някаква конкретна дата, Квинт Арий? Да речем датата пет дни преди ноемврийските календи, която беше спомената в онези прословути писма, изпратени на Марк Крас?

— Не съм чул да се споменава никаква дата — призна той.

— Питам — обясни Лентул Сура, — защото хазната не е в състояние да осигури големи суми пари, необходими за многочислена армия. Мога ли да предложа, Марк Тулий, на първо време да изпълняваш своя… ъ-ъ… Сенатус Консултум Ултимум в ограничен вариант.

Хората край него одобряваха предложението, виждаше се ясно; Цицерон се задоволи с това сега-засега от Рим да бъдат изведени всички гладиатори.

— Как така, Марк Тулий? — учуди се Катилина. — Нима няма да разпоредиш да се раздаде на всички граждани от списъците оръжие, както се полага при извънредни обстоятелства?

— Не, Луций Сергий, нямам намерение да издам подобна разпоредба. Не и преди да докажа, че ти и твоите хора сте врагове на държавата! — тросна му се Цицерон. — Защо да дам оръжие на хора, за които предполагам, че ще обърнат същите тези оръжия срещу честните граждани?

— Този човек не знае мярка! — вдигна ръце Катилина. — Няма никакви доказателства, а продължава да ме преследва с подлите си клевети!

Но Катул си спомняше как преди година двамата с Хортензий бяха сторили всичко по силите си, за да попречат на Катилина при изборите. Та нали от подобни на Цицероновите мотиви бяха предпочели именно Цицерон. Беше ли наистина възможно в дъното на всичко да стои Катилина? Гай Манлий беше негов клиент. Негов клиент беше и друг от метежниците — Публий Фурий. Може би нямаше да е зле да се провери не са ли хора на Катилина и останалите — Минуций, Публиций и Авъл Фулвий. В крайна сметка никой от хората, които бяха обкръжили Катилина, не можеше да се похвали, че е стълб на закона и справедливостта! Луций Касий беше един тлъст глупак, а колкото до Публий Сула и Публий Автроний, та нали точно тях свалиха от власт още преди да са встъпили в длъжност като консули? И нима не се разправяха слухове как двамата имали намерение да убият заместниците си — Луций Кота и Луций Торкват? Катул реши, че ще е по-добре да вземе думата.

— Остави Марк Тулий на мира, Луций Сергий! Навярно се налага да търпим вашата малка война, но не можем да търпим едно частно лице, каквото си ти, да обяснява на законно избрания сенатор как да изпълнява своя… ъ-ъ-ъ… Сенатус Консултум Ултимум. В случая съм напълно съгласен с Марк Тулий. Отсега нататък ще държим под око въоръжените лагери в Етрурия. Няма защо да бързаме с раздаване оръжие на гражданите.

— Като че ли ще успееш, Цицероне — подхвърли му Цезар, след като сенаторите си тръгнаха по домовете. — Катул май има едно наум по отношение на Катилина.

— Ами ти?

— О, аз съм убеден, че е зъл човек. Затова и помолих Квинт Арий да се поразтърси из Етрурия.

— Нима ти си пратил Арий?

— Е, ти май нямаше да успееш. Избрах Арий, защото той навремето е служил при Сула, затова и суланските ветерани го смятат за свой човек. Сред римските висши кръгове малцина биха избегнали подозренията на недоволните ветерани, но Арий е един от тях — обясни Цезар.

— Значи съм ти задължен.

— За нищо. Подобно на събратята ми, и на мен ми е трудно да обърна гръб на патрицианец. Но аз не съм глупак, Цицероне. Нямам намерение да участвам в бунтове, нито искам да ме обвързват с някой патрицианец, който ги е започнал. Моята звезда все още се качва по небосвода, жалко за Катилина, но неговата вече е залязла. Той вече не е фактор в римската политика. — Цезар вдигна рамене. — Не ми трябва да мисля за бившите величия. Същото може да се каже за мнозина други, от Крас до Катул, не мислиш ли?

— Аз имам свои хора в Етрурия. Ако въстанието наистина започне пет дни преди календите, Рим ще научи на другия ден.

Но Рим не го научи на другия ден. Дойде четвъртият ден преди ноемврийските календи, но така и нищо не се случи: консулите и преторите, за които се очакваше да бъдат заклани, продължаваха да си вършат задълженията, а от Етрурия не се чуваше за никакъв бунт.

Цицерон беше изпаднал в треска. Изпълваха го съмнения, но очакванията му не се сбъдваха, а Катилина още повече го вбесяваше със своето насмешливо държане. Катул и Крас също бяха охладнели към него. Какво се беше случило? Защо не идваха новини?

Дойдоха ноемврийските календи и пак нито вест. Не че Цицерон стоеше със скръстени ръце през тези дни на напрегнато очакване. Беше наобиколил града с военни части от Капуа. Една кохорта в Окрикул, една — в Тибур, една — в Остия, една — в Пренесте и две — във Вейи. Друго не можеше да стори, защото повече готови за бой войски нямаше дори в Капуа.

Изведнъж на самите календи от пладне нататък събитията започнаха да следват с главоломна скорост. От Пренесте пристигна отчаян зов за помощ; градът бил изненадващо нападнат. Най-накрая дойде и вест от Фезула, където бунтът бил започнал пет дни по-рано, точно както се очакваше. Докато слънцето залезе, дойдоха съобщения за робски вълнения в Капуа и Апулия. Цицерон свика Сената още на следващата сутрин.

Беше удивително колко удобен за римската политика се оказваше обичаят да се честват триумфи! През последните петдесет години не веднъж и дваж армията на някой пълководец — триумфатор беше спасявал Рим от беда. С настоящата криза се случи същото. Квинт Марций Рекс и Метел Капрарий Кретик чакаха едновременно на Марсово поле, за да им се отреди триумф. Разбира се, и двамата имаха само по един легион, но тези легиони бяха най-добрите и опитните. С пълното съгласие на Сената Цицерон прати заповеди до лагерите на Марсово поле: Метел Капрарий да тръгне на юг към Апулия и по пътя да освободи обръча около Пренесте, а Марций Рекс да поеме на север към Фезула.

Цицерон имаше на свое разположение осем претори, но беше изключил Лентул Сура от всякакво участие в събитията; най-напред нареди на Квинт Помпей Руф да замине за Капуа и да започне незабавно да събира доброволци сред множеството ветерани, които се бяха заселили в Кампания. А след това кой? Гай Помптин беше истински човек на войната, освен това беше приятел, но тъкмо за това Цицерон искаше да го задържи в Рим. Косконий беше син на голям пълководец, но сам не можеше да свърши нищо на бойното поле. Росций Отон беше доста близък с Цицерон, но беше по-полезен в интригите и личните услуги, отколкото в командването или набирането на войска. Сулпиций не беше патриций, но изглежда поне донякъде симпатизираше на Катилина, а патрицият Валерий Флак беше човек, на когото Цицерон не би имал пълно доверие. Оставаше само градският претор Метел Целер — човек на Помпей и предан на закона.

— Квинт Цецилий Метел Целер, заповядвам ти да заминеш за Пицен и да започнеш да събираш войници — каза Цицерон.

Целер се изправи и свъси вежди.

— Разбира се, бих го сторил с радост, Марк Тулий, но има пречка. Като градски претор нямам право да напускам Рим за повече от десет дни.

— Според клаузите на Сенатус Консултум Ултимум можеш да правиш всичко, което ти нареди държавата, без да нарушаваш закона или традицията.

— Ще ми се да се съглася с тази интерпретация — намеси се Цезар, — но не мога, Марк Тулий. Указът за извънредно положение се отнася само до конкретната криза и не може да води до разместване на нормалните функции на магистратите.

— Но на мен ми е нужен Целер, за да сложи край на кризата! — възрази Цицерон.

— Имаш още петима претори, които не си използвал — напомни му Цезар.

— Аз съм първият консул, аз ще реша кой претор е най-подходящ!

— Дори ако за целта нарушиш закона?

— Аз не нарушавам закона! Сенатус Консултум Ултимум стои над всички останали норми, включително и „нормалните функции на магистратите“, както сам се изрази! — Цицерон се беше изчервил и не се усещаше, че вика. — Ти ще възразиш ли на един официално назначен диктатор да прати Целер далеч от града за повече от десет дни?

— Не, няма да възразя — отговори му спокойно Цезар. — Ето защо, Марк Тулий, не виждам защо да не наредиш всичко, както трябва. Забрави тази нова играчка, дето я измисли току-що, и поискай от Сената да назначат диктатор и началник на конницата, които да воюват срещу Гай Манлий.

— Каква гениална идея! — изсмя се Катилина, който си стоеше на обичайното място, заобиколен от обичайните съмишленици.

— Последният път, когато Рим се управляваше от диктатор, той се превърна в същински цар! — възкликна Цицерон. — Указът за извънредно положение има за цел именно да се решават обществени кризи по начин, който не дава неограничена власт на един човек.

— А ти сега не си ли с неограничена власт, Цицероне? — попита го Катилина.

— Аз съм първият консул!

— И вземаш сам всички решения, все едно си диктатор — напомни му Катилина.

— Аз съм просто изпълнителят на Сенатус Консултум Ултимум!

— Ти си изпълнителят на управленческия хаос — поправи го Цезар. — След малко повече от месец новите народни трибуни влизат в длъжност, а това изисква няколко дни по-рано градският претор да присъства в Рим.

— На таблиците не е записан закон, който да го изисква!

— Но е записан закон, който гласи, че градският претор не може да напуска града за повече от десет дни!

— Добре, добре! — ядоса се Цицерон. — Както ви харесва! Квинт Цецилий, заповядвам ти да заминеш за Пицен, но задължително трябва да се връщаш в Рим всеки единайсети ден! Ще се прибереш в града шест дни преди новите народни трибуни да влязат в длъжност и ще останеш шест дни след това!

В този момент един от писарите подаде някаква бележка на разгневения консул. Цицерон я прочете и шумно се засмя.

— Е, Луций Сергий! — извика той победоносно на Катилина. — Като че ли те очакват нови трудности! Луций Емилий Павел има намерение да те съди според „лекс Плавция де ви“, току-що го е съобщил от рострата. — Той се покашля. — Сигурен съм, че знаеш кой е Луций Емилий Павел! Твой събрат патрицианец, при това стар метежник като теб! Върнал се е в Рим след дълги години изгнание и след като остави на малкия си брат Лепид да защитава обществения авторитет на фамилията. Изглежда обаче държи да докаже, че бунтовническата жилка му е била изтръгната веднъж завинаги! Ти обичаш да обясняваш как само ние, новите хора, пръкнали се неясно от къде, сме срещу теб, но дали можеш да наречеш един Емилий нов човек, а?

— Ох, ох, ох! — завайка се Катилина и дори протегна дясната си ръка. — Виж как се треса от ужас, Марк Тулий! Ще ме съдят по обвинение в подтикване към обществено насилие? И все пак кога съм го сторил? — Катилина не помръдна от стола си, но изгледа сенаторите с израз на жестока вътрешна болка. — Може би трябва да предложа на някой римски благородник да остана под арест в дома му. Това ли се очаква от мен, Марк Тулий? Ще бъдеш ли доволен? — Той стрелна с поглед Мамерк. — А, ето те и теб, Мамерк Емилий Лепид Принцепс Сенатус, дали ти няма да ме отведеш в дома си като твой затворник?

Мамерк беше най-старши сред фамилията на Лепидите и се падаше близък роднина на доскорошния изгнаник Павел — роден син на някогашния консул Марк Лепид. Затова поклати глава и се усмихна.

— Не те желая, Луций Сергий.

— Ами тогава ти, консуле? — попита Катилина Цицерон.

— Какво? Да приема в дома си предполагаемия си убиец? Не, благодаря! — отказа Цицерон.

— Ами ти, градски преторе?

— Няма как — измъкна се Целер. — Заминавам още утре сутринта за Пицен.

— Тогава някой плебей от Клавдиите? Ще намериш ли смелостта, Марк Клавдий Марцел? Ти беше доста бърз, когато трябваше да последваш господаря си Крас одеве!

— Отказвам — рече Марцел.

— Имам по-добра идея, Луций Сергий — взе думата Цицерон. — Защо просто не се махнеш от Рим и не се присъединиш открито към своя бунт?

— Аз няма да се махна от Рим и това не е моят бунт — възпротиви се Катилина.

— В такъв случай обявявам заседанието за закрито — рече Цицерон. — Рим е защитен, колкото ни позволяват силите. Не ни остава друго, освен да изчакаме събитията. Рано или късно, Катилина, ще се издадеш.

— Иска ми се — сподели той по-късно пред Теренция — моят колега — сладострастник Хибрида да се върне в Рим! Ние тук сме в извънредно положение, а къде е Гай Антоний Хибрида? Изтяга се на частния си плаж в Кума!

— Не можеш ли да използваш указа, за да го задължиш да се върне?

— Предполагам, че мога.

— Тогава действай, Цицероне! Може да ти дотрябва.

— Оправдава се с подагра.

— Подаграта му е изпила акъла очевидно! — отсече Теренция.

Оставаха пет часа до изгрев-слънце на седмия ден от ноември, когато Тирон отново вдигна Цицерон и Теренция от сън.

— Имаш посетител, господарке! — съобщи любимият роб.

Известна със своя ревматизъм, съпругата на консула буквално скочи от кревата, все едно беше малко дете (беше облечена по нощница естествено, в порядъчния дом на Цицерон никой не спеше гол!).

— Фулвия Нобилиор е дошла — разтърси Теренция Цицерон. — Събуди се, мъжо, събуди се!

Ех, каква радост, най-сетне и на нея се удаваше да влезе във военния съвет!

— Квинт Курий ме изпрати — съобщи Фулвия Нобилиор. Личеше си колко състарено е лицето й, защото беше дошла без грим.

— Той идвал ли е? — попита Цицерон.

— Да. — Гостенката пое чашата неразредено вино, която Теренция й подаде, отпи и цялата потръпна. — Срещнали са се късно през нощта в дома на Марк Порций Лека.

— Кои са били?

— Катилина, Луций Касий, моят Квинт Курий, Гай Цетег, братята Сула, Габиний Капитон, Луций Варгунтей и Гай Корнелий.

— А Лентул Сура?

— Не.

— Изглежда, съм се заблуждавал за него. — Цицерон доближи глава до нейната. — Хайде, жено, продължавай! Какво е станало?

— Събрали са се да обсъдят гибелта на Рим и разширяване на въстанието. — Виното каза своята дума и Фулвия донякъде върна цвета си. — Гай Цетег искал веднага да завземат Рим, но Катилина предпочита да чака нови бунтове да избухнат в Апулия, Умбрия и Брутий. Предложил за действие Сатурналиите. Обяснението било, че това е нощта, когато цял Рим е с главата надолу, робите командват, свободните им прислужват, всички се напиват до смърт. Катилина е убеден, че няколко часа ще са достатъчни бунтът да успее.

Цицерон кимна. В това имаше смисъл: Сатурналиите се провеждаха на седемнайсетия ден от декември, оставаха трийсет и два дни. Дотогава цяла Италия щеше да е пламнала.

— И кой убеди другия, Фулвия? — попита той.

— Катилина, макар че Цетег все пак се наложил за едно.

— И кое е то? — подкани я любезно консулът, след като жената цялата се разтрепери.

— Съгласили са се незабавно да те убият.

Цицерон знаеше още от писмата, че няма да го оставят жив, но да го чуе от устата на тази бедна, наплашена женица го изпълни с ужас, какъвто досега не познаваше. Щели да го убият незабавно! Незабавно!

— Как и кога? — попита той. — Хайде, Фулвия, кажи ми! Няма да те водя на съд, ти заслужаваш награда, не наказание! Кажи ми!

— Луций Варгунтей и Гай Корнелий ще се представят тук утре призори заедно с клиентите ти.

— Но те не са мои клиенти! — възрази й Цицерон.

— Знам. Но е било решено да поискат от теб да ги приемеш за клиенти. Уж се надявали това да им помогне да се върнат в обществения живот. Щом влязат в къщата, ще поискат да поговорят насаме с теб в кабинета ти. Така по-добре щели да обяснят какъв е случаят. Но вместо това ще те намушкат с ножове и ще избягат, преди клиентите ти да са разбрали какво се е случило — обясни Фулвия.

— Тогава всичко е просто — отдъхна с облекчение Цицерон. — Ще залостя вратите, ще сложа пазач в перистила и няма да приемам никого, уж че съм болен. Пък и никъде няма да излизам през деня. Вече е време за тайни съвещания. — Той се изправи и потупа Фулвия по ръката. — Най-искрено ти благодаря. Кажи на Квинт Курий, че тази му постъпка изкупва цялата му вина. Кажи му също така, че ако се яви вдругиден пред Сената и свидетелства, ще се превърне в герой. Давам му дума, че няма да позволя нещо да му се случи.

— Ще му предам.

— Какво точно смята да извърши Катилина на Сатурналиите?

— Някъде в града имат голям склад с оръжие — Квинт Курий не знае къде е. Оръжията ще бъдат раздадени на всички съмишленици. Из целия град ще бъдат подпалени пожари, общо дванайсет. Един на Капитолия, два на Палатина, два в Карина, по един в двата краища на Форума и така нататък. Определени хора ще отидат по домовете на всички магистрати и ще ги избият.

— С изключение на мен, понеже вече ще съм мъртъв.

— Да.

— Най-добре си върви, Фулвия — рече й Цицерон и даде знак на жена си. — Току-виж Варгунтей и Корнелий дойдат по-рано от очакваното. Ние не искаме те да те видят. Имаш ли придружители?

— Не — промълви гостенката и отново пребледня.

— Тогава ще пратя Тирон и още четирима души с теб.

— Чудесен заговор! — потриваше ръце Теренция в кабинета на съпруга си, щом като уреди бягството на Фулвия Нобилиор.

— Скъпа, ако не беше ти, вече щях да съм мъртъв.

— Това го знам. — Тя седна. — Дала съм нареждания на прислугата. Щом Тирон и другите се приберат, залостваме всички врати. А сега най-добре напиши бележка, която да окача на вратата, та да знаят хората, че си болен и не приемаш никого.

Цицерон послушно написа въпросното обяснение и остави на жена си да се погрижи за останалото. Какъв пълководец щеше да излезе от нея! Нищо не забравяше, всичко премисляше по няколко пъти.

— Ще трябва да говориш с Катул, Крас, Хортензий, ако се е върнал от морето, Мамерк и Цезар — предложи Теренция, след като всичко беше готово.

— Следобед — отложи Цицерон. — Нека най-напред изчакаме опасността да мине.

Тирон беше пратен на пост на горния етаж, откъдето можеше да вижда улицата пред входа. Чак един час след изгрев-слънце слезе долу и съобщи, че Варгунтей и Корнелий най-после са си отишли, но не и без да опитат на няколко пъти да отместят резето на вратата.

— Това е направо гнусно! — извика Цицерон. — Аз, първият консул, да стоя залостен в дома си? Тироне, веднага изпрати хора да повикат всички консуларни сенатори в града! Още утре Катилина ще напусне града.

В дома му се явиха петнайсет души бивши консули: Мамерк Лепид, Попликола, Катул, Луций Торкват, Крас, Луций Кота, Вация Исаврик, Курион, Лукул, Варон Лукул, Волкаций Тул, Гай Марций Фигул, Маний Глабрион, Луций Цезар и Гай Пизон. Никой от новоизбраните консули или претори, включително Цезар, не се яви. Цицерон умишлено искаше да придаде на събранието чисто съвещателен вид.

— За нещастие — рече той с въздишка, когато всички насядаха в тесния атрий — Цицерон трябваше доста пари да спечели, за да си позволи по-просторно място, — не мога да убедя Квинт Курий да свидетелства, а това означава, че не разполагам със сигурни доказателства. Фулвия Нобилиор също отказва да даде показания дори ако сенатът се съгласи да изслуша една жена.

— Ако не друго, Цицероне, то поне вече ти вярвам напълно — окуражи го Катул. — Не мисля, че би могъл сам да измислиш целия заговор и имената на участниците в него.

— Е, благодаря, Квинт Лутаций! — тросна се Цицерон. — Твоето одобрение стопли душата ми, но не знам какво да кажа утре в Сената!

— Насочи вниманието си върху Катилина, а останалите просто ги забрави — посъветва го Крас. — Ще извадиш от вълшебната кутийка някоя покъртителна реч и ще я насочиш срещу Катилина. Достатъчно е да го принудиш да напусне Рим. Останалите нека останат, но няма да ги изпускаме от очи. Така ще сме отсекли главата, която Катилина искаше насила да прикачи на силното, но безглаво римско тяло.

— Ако не е заминал вече, едва ли ще замине — предположи мрачно Цицерон.

— Може пък и да го стори — намеси се Луций Кота, — ако успеем да внушим на някои хора, че е добре да седнат по-далеч от него в Сената. Аз самият ще говоря с Публий Сула, Крас ще се срещне с Автроний, той добре го познава. Двамата са най-влиятелните в обкръжението на Катилина. Готов съм да се обзаложа, че ако при влизането си в Сената те демонстративно му обърнат гръб, мнозина от онези, чиито имена бяха споменати преди малко, също ще предпочетат да отстъпят. Инстинктът за самосъхранение струва повече от личната преданост. — Кота се изправи. — Размърдайте си задниците, колеги! Да оставим на Цицерон време да напише най-великата си реч.

Че Цицерон се беше постарал, си пролича на следващата сутрин, когато свика Сената в храма на Юпитер Статор в единия край на площада Велия — място, трудно за нападение и лесно за защита. Навсякъде около светилището стояха пазачи, и то така, че да се виждат отдалеч, което, разбира се, привлече доста от зяпачите на Форума. Катилина дойде рано, както беше предсказал Луций Кота, затова стана очевидно нежеланието на приятелите му да седнат до него. От всички само Луций Касий, Гай Цетег, новоизбраният народен трибун Бестия и Марк Порции Лека намериха достатъчно смелост да го сторят и през цялото време хвърляха заплашителни погледи на Публий Сула и Автроний.

Катилина изведнъж се промени. Най-напред се обърна към Луций Касий, прошепна му нещо в ухото, след което се обърна и към другите. И четиримата му другари поклатиха глава в израз на несъгласие, но в крайна сметка Катилина се наложи. Без да продумат, четиримата се изправиха и се отдалечиха от него.

Точно в този момент Цицерон се впусна в своята реч, която разказваше за някаква среднощна среща, на която се обсъждал план за завладяването на Рим. В речта бяха споменати имената на всички присъствали на срещата, както и това на домакина, и поне на няколко пъти Цицерон помоли Луций Сергий Катилина да напусне Рим, за да отърве веднъж завинаги града от зловещото си присъствие.

Катилина само веднъж го прекъсна:

— Ти да не искаш от мен да се оттегля в доброволно изгнание, Цицероне? — попита той на висок глас, защото вратите бяха отворени и хората се бяха събрали пред входа, за да чуят какво се говори. — Хайде, Цицероне, кажи на Сената, дали трябва да се оттегля в доброволно изгнание! Ако сенатът го пожелае, ще се подчиня!

На което Цицерон не отговори, а вместо това продължи с речта си. „Върви си, напусни, замини“ — общо взето, речта се въртеше около тази тема.

След толкова много колебания и трепетно очакване развръзката се оказа лесна. В мига, в който Цицерон свърши, Катилина се изправи и с цялото си достолепие се огледа на всички страни.

— Заминавам, Цицероне! Напускам Рим! Не желая повече да остана в този град, управляван от един арпински квартирант на временно пребиваване — човек, който не само не е римлянин, но не е дори латинец! Ти си просто един самнитски селяндур, Цицероне, прост селяк от баирите, без род и без минало! Мислиш си, че ти си ме накарал да замина? Е, не си ти! Накараха ме Катул, Мамерк, Кота, Торкват! Напускам не заради твоите слова, а защото те ме изоставиха! Когато човек е изоставен от собствените си събратя, тогава наистина е свършен. Затова и си тръгвам.

Откъм площада се дочуха възгласи на удивление, докато Катилина си проправяше път сред тълпата, след което настъпи мълчание.

Останалите сенатори пък се надигнаха от столовете си и демонстративно се отдалечиха от всички онези, които бяха споменати в речта на Цицерон. Стигна се дори двама братя да се разделят: изглежда, Публий Цетег не желаеше да има нищо общо с брат си Гай и цялата конспирация.

— Надявам сега да си доволен, Марк Тулий — обобщи настроенията Цезар.

Това беше победа, разбира се, че беше победа, и все пак не всичко изглеждаше наред. Дори след като Цицерон се обърна към народа на другия ден, Форумът като че ли пак отказваше да му повярва. Катул изглежда беше засегнат от последните думи на Катилина, затова на следващото заседание на Сената два дни по-късно стана и прочете писмо от Катилина, в което той защитаваше своята невинност и оставяше съпругата си, Аврелия Орестила, на грижите на самия Катул. Веднага тръгнаха слухове, че Катилина наистина се е обрекъл на доброволно изгнание и че е напуснал Рим по Апиевия път (много правилна посока за всеки изгнаник), придружен само от трима по-видни съграждани. Един от тях бил приятелят му от детство Тонгилий. Това подейства силно върху общественото мнение: хората, които допреди малко бяха смятали Катилина за виновен, сега изведнъж го възприеха за жертва.

Животът щеше да стане доста нетърпим за Цицерон, ако няколко дни по-късно в града не бяха пристигнали съвсем различни новини. Катилина не беше заминал за Масилия, както беше обещал, а вместо това си беше надянал тогата и всички инсигнии на римски консул, беше облякъл дванайсет души в аленочервени туники и им беше връчил фасции: сноп пръчки с брадва по средата, символичното въоръжение на римските ликтори, когато напуснат града. Очевидци били забелязали Катилина в Ареций заедно с негов съмишленик — Гай Фламиний, наследник на стара и отдавна залязла патрицианска фамилия. На това отгоре Катилина бил изровил отнякъде сребърен орел, за който твърдял, че е първият орел, даден от Гай Марий на легионите. Етрурия открай време е била крепка опора на Марий, затова и сега населението се стече край орела.

Това, разбира се, сложи край на мълчаливото недоволство на Катул и Мамерк (Хортензий, изглежда, бе сметнал, че подаграта в Мизен е по-безболезнена от главобола в Рим, докато подаграта на Антоний Хибрида в Кума вече се превръщаше в абсурдно извинение от страна на един консул, чийто дълг бе да пази Рим).

И все пак сред по-маловажните личности в Сената все още се намираха такива, които твърдяха, че всичко е дело на самия Цицерон, че в крайна сметка постоянните преследвания, на които го е подложил Цицерон, са принудили Катилина да прекрачи закона. Сред споделящите това мнение беше и по-малкият брат на Целер — Метел Непот, комуто предстоеше да стане народен трибун. Катон, който също щеше да стане народен трибун, шумно хвалеше Цицерон, а това беше още една причина Непот да протестира, той ненавиждаше Катон.

— Ех, кога се е случвало един бунт да стане повод за такова напрежение и взаимно недоверие? — тюхкаше се Цицерон пред Теренция. — Навремето поне Лепид ясно декларира намеренията си! Какво да ти кажа, патриции! Винаги са прави! Докато аз трябва да се разправям с шайка разбойници и дори не мога да ги осъдя за злоупотреби с канализацията, какво ли остава за държавна измяна!

— Горе главата, мъжо — вдъхна му кураж Теренция, която се радваше, че поне веднъж съпругът й е по-мрачен от самата нея. — Всичко вече започна и занапред може само да продължава. Просто чакай и гледай. Съвсем скоро дори най-големите неверници като Непот и Цезар ще трябва да се съгласят с правотата ти.

— Цезар можеше много да ми помогне — сърдеше се Цицерон.

— Но нали той прати Квинт Арий? — напомни му Теренция, която напоследък имаше високо мнение за Цезар: сестра й Фабия не се уморяваше да хвали новия върховен понтифекс.

— Но изобщо не ме подкрепя в Сената. Постоянно спори с мен как съм бил тълкувал извънредното положение. Струва ми се, че и според него Катилина е станал жертва на несправедливост.

— Катул мисли същото, а двамата с Цезар със сигурност не се обичат.

Два дни по-късно в Рим научиха, че Катилина и Манлий най-после са обединили сили и че командват два легиона опитни войници, заедно с няколко хиляди младежи, които тепърва се обучават. Фезула не беше превзета, което означаваше, че арсеналът все още е в римски ръце, другите големи градове в Етрурия също бяха отказали да предадат оръжията си на Катилина. Това беше ясен знак, че в Етрурия не вярват в успеха на бунтовника.

Народното събрание ратифицира указа за извънредно положение и обяви Катилина и Манлий за врагове на държавата; това означаваше, че им се отнема гражданството и всички привилегии, които произтичат от него, включително и правото да бъдат съдени, ако някой ден бъдат заловени. Гай Антоний Хибрида най-сетне се беше прибрал в Рим, пък дори и с подут крак, и Цицерон веднага го прати да подбере войските от Капуа и Пицен — все стари войници с голям опит — и да прогони Катилина и Манлий от подстъпите към Фезула. За всеки случай, като се имаше предвид болният крак, първият консул бе достатъчно благоразумен да назначи заместник главнокомандващ в лицето на опитния боец Марк Петрей. Самият Цицерон се зае с организиране защитата на Рим и започна да раздава щедро онези оръжия, които навремето се бе посвенил да извади… Разбира се, не и на хора, които той, Крас или Катул (вече изцяло предани на каузата) смятаха за съмнителни. Както точно кроеше Катилина, никой не знаеше, нищо че Манлий беше пратил писмо до триумфатора Рекс, който се намираше в Умбрия; беше изненада, че Манлий ще влезе в личен контакт с врага, но това не промени нищо.

И точно в този момент, когато Рим се готвеше да отблъсне атаката от север, а Помпей Руф в Капуа и Метел Капрарий в Апулия се канеха да ликвидират всякакви бунтове — гладиаторски, робски — Катон реши да постави стратегията на Цицерон под въпрос и да заплаши защитата на града след края на консулския мандат. Ноември вървеше към своя край, когато Катон взе думата в Сената и обяви, че ще даде ход на дело срещу новоизбрания консул Луций Лициний Мурена за използване на подкупи при изборите. В качеството си на бъдещ народен трибун, ревеше с цяло гърло Катон, не можел да отдели от личното си време за процеса, затова обвинители щели да бъдат изгубилият изборите Сервий Сулпиций Руф, неговият син (почти дете) и патрицианецът Гай Постумий. Делото щяло да се гледа в съда за подкупи, тъй като обвинителите били все патриции и не могли да разчитат на услугите на Катон в плебейското събрание.

— Марк Порций, не можеш да сториш това! — ужаси се Цицерон и скочи на крака. — Дали Луций Мурена е виновен или невинен, няма никакво значение! Ние имаме да се борим с бунтовници! Не можем да си позволим да посрещнем Новата година с един консул по-малко! Ако наистина си имал намерение да го съдиш, защо сега, защо толкова късно?

— Дългът си е дълг — оправда се Катон. — Уликите се разкриха скоро, а аз още преди месеци се зарекох пред Сената, че ако науча някой от консулите да е подкупвал избирателите, лично ще се постарая той да бъде обвинен и осъден. Не ме е грижа в какво положение е Рим на Нова година! Подкупът си е подкуп. Корупцията трябва да бъде изкоренена на всяка цена.

— Но цената изглежда ще бъда унищожението на Рим! Отложи делото!

— Никога! — закани се Катон. — Не съм твоя кукла! Не съм ничия кукла! Аз знам кой е моят дълг и ще го изпълня!

— Не ще и съмнение, че дългът ти ще те накара да оправяш някоя лодка, докато цял Рим потъва в морето!

— Да, до мига, в който морето не погълне и мен!

— Нека боговете ни пазят от такива като теб!

— Ако има повече като мен, Рим ще стане един много по-чудесен град!

— Повече такива като теб просто няма да се поберат в Рим! — изкрещя Цицерон и вдигна ръце, сякаш молеше милост от небесата. — Когато изстържем колелата отвътре, Марк Порций, те не само че скърцат, но дори засичат! Всичко се движи далеч по-лесно, ако оставим малко мазно тук и там!

— Самата истина — ухили се Цезар.

— Отложи делото, Катоне — настоя от мястото си Крас.

— Въпросът вече не зависи от мен — измъкна се Катон. — Сервий Сулпиций е твърдо решен да доведе нещата докрай.

— И като си помисля, че имах добро мнение за Сервий Сулпиций — оплака се същата вечер Цицерон пред Теренция.

— О, Катон го е подучил, мъжо, в това можеш да си сигурен.

— Какво иска Катон? Да види как Рим се сгромолясва, само и само да задоволи жаждата си за справедливост? Не може ли да осъзнае каква опасност надвисва над Рим, ако на Нова година осъмнем с един-единствен консул? При това болен като Силан? — Цицерон удари с юмрук в дланта си от яд. — Започвам да си мисля, че и стотина Катилини не представляват заплаха като един Катон!

— Е, тогава ти остава да се погрижиш Сулпиций да не осъди Мурена. — Теренция както винаги разсъждаваше практично. — Ти лично ще защитаваш Мурена, ще убедиш Хортензий и Крас да те подкрепят.

— Не е прието действащите консули да защитават приемниците си.

— Тогава ти ще създадеш прецедент. Ти най-добре знаеш как. Освен това винаги си имал късмет при подобни дела, отдавна съм го забелязала.

— Да, но Хортензий все още е в Мизен с подут пръст.

— Тогава ще го върнеш, ако трябва ще го отвлечеш насила.

— И така да свършим с делото възможно най-бързо? Ти си съвсем права, Теренция. Председател на съда за подкупи е Валерий Флак, за жалост патриций, така че ще трябва да разчитаме да не се поддаде на патрициански пристрастия.

— Няма — увери Теренция Цицерон. — Валерий ще знае, че всичко това не е заради Сулпиций, а заради Катон. Никой патриций няма да заиграе по свирката на Катон, освен ако не иска да се докопа до консулската длъжност. Както се е случило със Сервий Сулпиций.

В погледа на Цицерон се четеше надежда, но сякаш изведнъж му бе минала друга мисъл през главата.

— Чудя се дали Мурена няма да ми е достатъчно благодарен, та да ми купи някоя по-голяма къща?

— Да не си посмял, Цицероне! Ти се нуждаеш от Мурена, не той от теб. За да искаш такива благодеяния, трябва да изчакаш някой наистина отчаян човек.

И така, Цицерон се въздържа да поиска нова къща от Мурена и осигури защитата на бъдещия консул в замяна на картина от гръцки художник, нарисувана преди двеста години. Хортензий беше доведен против волята си от Мизен, а Крас се захвана на работа с присъщото си търпение и педантичност. Триумвиратът на защитата беше далеч над класата на оскърбения Сервий Сулпиций Руф и успя да издейства оправдателна присъда за Мурена, без да се налага подкуп за заседателите — което нямаше и как да стане, защото Катон бдеше.

„А сега какво ли може да се случи?“ — питаше се Цицерон, докато се прибираше у дома, любопитен дали Мурена най-после е пратил картината. Каква прекрасна реч беше държал Цицерон! Последната реч преди решението на съда. Едно от най-забележителните качества на Цицерон беше, че можеше да промени духа на речта си, след като е усетил настроенията на заседателите — хора, които обикновено добре познаваше. За щастие в случая с Мурена членовете на съда харесваха остроумните забележки. Затова Цицерон беше подредил така речта си, че да предизвиква веселие за сметка на Катоновата привързаност към крайно непопулярната стоическа философия, създадена от онзи ужасен гръцки досадник Зенон. Заседателите слушаха захласнати и внимаваха да не изпуснат нито една дума, нито един нюанс, особено от блестящия портрет на Катон, имитиран от Цицерон и като глас, и като стойка, и като нос. А в мига, в който дори се измъкна от туниката си, за да наподоби облеклото на противника си, всички се запревиваха от смях.

— Какъв комедиант си имаме за консул! — заключи на висок глас Катон, след като съдът оправда Мурена. Но съдиите продължиха да се смеят, а публиката реши, че Катон не може да губи.

— Това ми напомня за историята с Катон в Сирия — скоро след смъртта на брат му Цепион — седна да разказва Атик на вечеря.

— Каква история! — попита от любезност Цицерон, който не искаше да слуша повече за Катон, но не можеше да нагруби Атик, защото той стоеше начело на заседателите…

— Ами върви си той гол като просяк по сирийските пътища, придружен от трима роби, Мунаций Руф и Атенодор Кордилион, когато в далечината се забелязват портите на Антиохия. Вън от града се е събрала огромна тълпа, която започнала отдалеч да ги приветства: „Виждате ли как славата ми се носи пред мен? — похвалил се Катон пред Мунаций и Атенодор. — Цяла Антиохия е дошла да ми окаже почест, защото аз съм идеалният модел на римлянина — скромен, без вкус към разкоша, верен на традициите!“ Мунаций Руф, историята я знам от него, понеже се запознахме в Атина, твърди, че не е повярвал на подобна интерпретация, но старият Атенодор Кордилион се хванал на всяка дума и започнал да се кланя доземи на Катон. Най-сетне тълпата се приближила и девойки започнали да ги засипват с розови листенца и цветни гирлянди. Най-накрая етнархът попитал: „И така, кой от вас е знатният Деметрий, освободеният роб на славния Гней Помпей Велики?“ При което Мунаций Руф и тримата роби се затъркаляли от смях по земята, а дори Атенодор Кордилион не се сдържал при вида на Катоновото изражение и се присъединил към тях. Катон бил пребледнял като мъртвец. Изобщо не оценил шегата, особено когато се оказало, че въпросният Деметрий бил лъскаво, парфюмирано конте!

Историята си я биваше и Цицерон се засмя от сърце.

— Чувам, че Хортензий е побързал да се прибере в Мизен?

— Това е неговото духовно убежище, Хортензий обича рибите.

— И никой не се е възползвал от сенатската амнистия да се предаде, а, Марк? Какво ли предстои да се случи?

— Де да знаех, Тите, де да знаех!

Никой не предполагаше, че развитието на събитията ще се ускори след пристигането в Рим на делегация на алоброгите — галско племе, което живееше нагоре по течението на Родан, на територията на Трансалпийска Галия. Делегацията се водеше от някакъв галски вожд, който за римляните щеше да се запомни просто като Брог. Бяха дошли в Рим, за да протестират пред Сената срещу несправедливото управление на редица провинциални управители като Гай Калпурний Пизон, както и да се оплачат от определени кожодери, които се представяха за банкери. Брог не знаеше, че в Рим вече действа „лекс Габиния“ и че изслушването на чужди делегации може да се извършва само през месец февруари. Колкото и да им се искаше, никой не пожела да стори изключение за тях, затова им оставаше или да се приберат в Галия, или да останат още два месеца в Рим, където щяха да похарчат цели състояния в наеми и подкупи за алчни сенатори. Бяха предпочели да се приберат в родината си и да се явят повторно в началото на февруари. Затова и всички бяха паднали духом, като се тръгне от робите и се стигне до водача на делегацията Брог. Както той самият сподели пред най-близкия си приятел — римлянин, банкера — освобожденец Публий Умбрен:

— Нашата кауза изглежда изгубена, Умбрене, но ние пак ще дойдем, ако успея да убедя племената да стоят мирно. Мнозина вече открито говорят за война.

— Какво да се прави, Брог, алоброгите винаги са воювали с Рим — подхвърли Умбрен, у когото изведнъж се зароди гениална идея. — Спомняш ли си как бяхте погнали Помпей, докато пътуваше за Испания да воюва със Серторий.

— Всяка война срещу Рим е безсмислена, мен ако ме питаш — отвърна мрачно Брог. — Легионите са като воденичен камък — мелят всичко по пътя си. Ще избиеш един легион в битка, ще си кажеш, че най-после си победил, а на другата година всичко трябва да започва отначало.

— Ами ако — тихо му подшушна Умбрен — при евентуална война самият Рим застане зад теб?

Брог го зяпна.

— Не разбирам!

— Рим не е едно цяло, Брог, тук всичко се дели, и то на много части. Точно в този момент, както знаеш, една много силна фракция от политици, начело с неколцина много умни и способни мъже, реши да оспорва властта на римския Сенат.

— Имаш предвид Катилина?

— Именно Катилина. Какво ще кажеш да издействам от Катилина гаранции, че щом стане римски диктатор, алоброгите ще влязат в пълно владение на цялата долина на Родан, да речем… От Валенция на север?

Брог се замисли.

— Предложението е много примамливо, Умбрене.

— Освен това е напълно сериозно.

Брог се усмихна и въздъхна.

— Проблемът е там, Публий, че не знаем колко високо мнение има за теб един голям аристократ Катилина.

При други обстоятелства Умбрен щеше да се направи, че не е чул, но сега, когато му беше дошла тази толкова гениална идея, трябваше да отговори:

— Да, да, разбирам какво имаш предвид, Брог. Дали твоите съмнения няма да изчезнат, ако те срещна с претор от фамилията на Корнелиите. Те са много големи аристократи, а ти познаваш човек и няма как да те излъжа.

— Това наистина ще премахне съмненията ми — съгласи се Брог.

— Най-удобно би било в къщата на Семпрония Тудитан — тя е наблизо, а съпругът й не е в града, но нямам време да те заведа дотам. Най-добре да се срещнем точно след два часа зад храма на Здравето на Алта Семита — заръча Умбрен и тичешком напусна стаята.

Как успя да се справи за два часа, Публий Умбрен сам не можеше да си спомни, но наистина успя. За това време трябваше да се срещне с претора Публий Корнелий Лентул Сура, сенаторите Луций Касий и Гай Цетег и конниците Публий Габиний Капитон и Марк Цепарий. Но щом и вторият час изтече, вече се намираше на тъмната алейка зад храма на Здравето — доста неприветливо място — заедно с Лентул Сура и Габиний Капитон.

Лентул Сура остана само няколко минути, колкото да поздрави Брог с цялото си достолепие; очевидно не се чувстваше спокоен и бързаше да се скрие. Но Умбрен и Габиний Капитон останаха да преговарят с Брог. Капитон се представяше за говорител на заговорниците. Петимата гали слушаха внимателно, но когато Капитон най-сетне свърши с обещанията, слушателите му не изглеждаха никак очаровани.

— Ами не знам… — отговори уклончиво Брог.

— Какво искаш за доказателство, че говорим напълно сериозно? — попита Умбрен.

— Не знам. — Брог очевидно беше смутен. — Нека помислим тази нощ, Умбрене. Можем ли да се срещнем утре призори?

Така и се разбраха.

Алоброгите се прибраха в странноприемницата до Форума, което се оказа щастливо съвпадение: точно до заведението, нагоре по Вия Сакра се издигаше триумфалната арка на Квинт Фабий Максим Алоброгик, който (макар и временно) беше завладял земите на алоброгите и си беше прикачил името им към своето. Брог и останалите гали дълго време се взираха в арката, която им напомняше, че навремето са били клиенти на Алоброгик, а сега навярно бяха клиенти на неговите наследници. Патронът им следователно се казваше Квинт Фабий Санга, правнук на Алоброгик.

— Предложението наистина е примамливо — заключи Брог, докато петимата гледаха арката, — но може да доведе до големи трагедии. Ако някои от нашите по-темпераментни съплеменници научат за предложението, ще се хванат за оръжието, без да се замислят. А аз съм против войната.

И тъй като в делегацията нямаше особено темпераментни хора, решиха най-добре да видят своя патрон Фабий Санга.

Мъдро решение, както се разбра впоследствие. Фабий Санга веднага изтича при Цицерон.

— Най-после ги пипнахме, Квинт Фабий! — тържествуваше Цицерон.

— Как сме ги пипнали? — попита Санга, който не беше достатъчно интелигентен, за да гони високи постове, та се нуждаеше от обяснения.

— Върни се при алоброгите и им кажи да поискат някакви писма от Лентул Сура. Бях прав за него, ах, колко бях прав! Да поискат и от другите трима водачи на заговора. Нека алоброгите настояват лично да се срещнат с Катилина в Етрурия — съвсем логично, като се има предвид какво се иска от тях. Това, освен всичко означава, че ще трябва да напуснат Рим и следователно — да бъдат придружавани от водач, част от заговора.

— И какво като имат придружител? — не разбираше Санга.

— Ами това, че присъствието на придружителя ще ги принуди да напуснат Рим тайно, и то посред нощ — обясни Цицерон.

— Задължително ли е да заминат посред нощ?

— Задължително е, Квинт Фабий, повярвай ми! Ще поставя хора от двете страни на Мулвиевия мост, през нощта няма да ги види никой. Когато алоброгите и техният водач се окажат на моста, моите хора ще скочат отгоре им. Най-после ще разполагаме с доказателства — писмата.

— Ама нали няма да сториш нищо лошо на алоброгите? — попита Санга, който се тревожеше какво ще стане, след като хората на Цицерон „скочат“.

— Разбира се, че няма! Те са част от плана и от теб се иска да им обясниш в никакъв случай да не се съпротивляват. Няма да е лошо Брог да настоява да носи писмата у себе си, а другите да го наобиколят за всеки случай — да не би заговорникът да понечи да унищожи доказателствата. — Цицерон изгледа строго Фабий Санга. — Ясно ли е всичко, Квинт Фабий? Ще запомниш ли всичко, без да оплетеш конците?

— Абе я повтори отначало.

Цицерон въздъхна и започна наново.

До вечерта Цицерон научи от Санга, че Брог и неговите алоброги са се сдобили с три писма — от Лентул Сура, Гай Цетег и Луций Статилий. Когато поискали писмо и от Луций Касий, той отказал и изглеждал доста неспокоен. Дали според Цицерон три писма били достатъчни?

Достатъчни бяха! Цицерон буквално тичаше по улицата.

И така, през нощта малка група конници напусна Рим по Вия Лата, която след Марсово поле се вливаше във Фламиниевия път, водещ на север и пресичащ Тибър при Мулвиевия мост. Заедно с Брог и съплеменниците му пътуваха техният водач, Тит Волтурций от Кротон, а също някой си Луций Тарквиний и конникът Марк Цепарий.

Всичко вървеше добре до мига, в който групата стигна Мулвиевия мост около четири часа преди изгрев-слънце и пое по каменния паваж. Щом и последният кон изчатка с копитата си по моста, преторът Флак в южния край даде знак с лампата си на претора Помптин в северния край; двамата претори, придружени от по стотина въоръжени доброволци, блокираха моста от двете му страни и се спуснаха срещу заговорниците. Марк Цепарий извади меч и се опита да се защити, но Волтурций веднага се предаде, а Тарквиний, добър плувец, скочи от моста в непрогледните води на Тибър. Алоброгите стояха настрана и не смееха да помръднат. Всеки държеше здраво юздите на коня си, а Брог пазеше някой да не открадне писмата от торбата, вързана за колана му.

Когато Помптин, Валерий Флак, алоброгите, Волтурций и Цепарий пристигнаха в дома на Цицерон, той ги очакваше. Чакаше и Фабий Санга: той можеше и да не е много интелигентен, но беше изключително почтен с клиентите си.

— Носиш ли писмата, Брог? — попита Фабий.

— Нося четири писма — похвали се Брог и отвори торбата: вътре носеше три тънки свитъка и още едно, малко писмо, сгънато и запечатано в края.

— Четири значи? — зарадва се Цицерон. — Луций Касий е променил решението си?

— Не, Марк Тулий. Доколкото разбрах, четвъртото писмо е лична кореспонденция от претора Сура до Катилина.

— Помптине — изправи се от мястото си Цицерон, — ще отидеш до домовете на Публий Корнелий Лентул Сура, Гай Корнелий Цетег, Публий Габиний Капитон и Луций Статилий. Що поискаш веднага да се явят в дома ми, но няма да им казваш защо, ясно ли е? Вземи със себе си охрана.

Помптин кимна тържествено; събитията от тази нощ му се струваха като някакъв сън, той сякаш още не беше осъзнал какво точно се е случило на моста.

— Флак, искам да останеш в качеството на свидетел — рече Цицерон на другия претор. — Но нека твоите доброволци заемат позиции край храма на Съгласието. Щом свърша всичко тук, смятам да свикам заседание на Сената там.

Всички го наблюдаваха, включително, забеляза Цицерон с известна досада, Теренция, застанала в единия ъгъл. Но пък защо не? Тя беше с него през цялото това време; беше заслужила място на задните редове на театъра. След като помисли малко, той отпрати алоброгите (без Брог) в трапезарията, където им поднесоха храна и вино. Консулът, Брог, Санга и Валерий Флак останаха в кабинета да чакат Помптин и всички онези, които трябваше да повика. Волтурций не представляваше опасност — той се беше скрил в единия ъгъл и жално хлипаше, но Цепарий беше опасен, затова най-накрая Цицерон го заключи в един долап и за сетен път си пожела в Рим да се изгради някакво място, където такива като него да могат да стоят под охрана.

— Истината е — успокои го Луций Валерий Флак, след като завъртя ключа на долапа, — че този импровизиран затвор е доста по-сигурен от Лаутумиите.

Гай Цетег пристигна пръв. Изглеждаше разтревожен и се оглеждаше с недоверие край себе си. Скоро след него се появиха Статилий и Габиний Капитон, придружени от Помптин. Лентул Сура се забави най-дълго, но накрая и той се появи на вратата с изражение на дълбока досада.

— Цицероне, този път прекаляваш! — извика той, преди да е погледнал останалите. Но дори когато ги видя, не се изненада особено.

— Запознай се с приятелите си, Лентуле — подкани го Цицерон.

Някой изведнъж затропа по входната врата. Облечени в ризници заради нощната си експедиция, Помптин и Флак извадиха мечовете си.

— Отвори, Тироне! — нареди Цицерон.

Но не бяха убийци, а сенаторите Катул, Крас, Курион, Мамерк и Вация.

— Повикаха ни на извънредно заседание в храма на Съгласието — обясни Катул, — но решихме, че ще е най-добре преди това да се отбием у първия консул.

— Добре сте дошли — зарадва се Цицерон.

— Какво става? — попита Крас и огледа заговорниците.

Докато Цицерон обясняваше, отново се потропа, след което къщата се изпълни с любопитни сенатори.

— Как се разнасят слуховете в Рим! — възкликна Цицерон, но очевидно не можеше да си намери място от радост.

Най-накрая, след като всички се наместиха, консулът можеше да се захване с работа. Разказа на всички за премеждията на алоброгите, за клопката на Мулвиевия мост и показа за доказателство писмата.

— Вследствие на което — заключи Цицерон — Публий Корнелий Лентул Сура, Гай Корнелий Цетег, Публий Габиний Капитон и Луций Статилий, поставям ви под стража до пълното изясняване на участието ви в заговора на Луций Сергий Катилина. — Цицерон се обърна към Мамерк: — Принцепс Сенатус, предавам ти на съхранение тези три свитъка и те моля да не разчупваш печатите преди заседанието на Сената в храма на Съгласието. Тогава ще бъде твой дълг като лидер на Сената да прочетеш на глас съдържанието им. — След което показа на всички четвъртото писмо. — Това писмо ще отворя тук, пред вас, пред погледите на всички ви. Ако то компрометира с нещо претора Лентул Сура, нищо няма да ни спре да продължим с разследването. Ако ли пък съдържанието му не е от престъпен характер, ще трябва заедно да решим какво да правим с останалите три свитъка преди заседанието на Сената.

— Давай, Марк Тулий — подкани го Мамерк, който се чувстваше като в кошмар. Не можеше да повярва, че Лентул Сура, веднъж консул и два пъти претор, може да е замесен в заговора.

Колко приятно е да си център на всеобщото внимание, и то посред такава запомняща се драма! С почти театрални жестове, присъщи на характера му, Цицерон най-напред позволи на присъстващите да се уверят, че печатът е на Лентул Сура, след което го строши. Сякаш мина цяла вечност, докато разгъне свитъка, погледне съдържанието му, прочете текста и го осмисли. Най-накрая консулът зачете на глас:

Цицерон завърши посред дълбоко мълчание.

Най-накрая Катул гневно извика:

— Лентул Сура, с теб е свършено! Да ти пикая и на името!

— Мисля — предложи Мамерк, — че ще е добре да отвориш и свитъците още сега, Марк Тулий.

— Да, и да позволя на Катон пак да ме обвини, че си играя с доказателства, принадлежащи на държавата! — Цицерон отвори широко очи. — Не, Мамерк, писмата си остават запечатани. Не искам да ядосвам нашия скъп Катон, дори да сме в пълното си право да отворим писмата!

Преторът Гай Сулпиций също присъстваше, отбеляза със задоволство Цицерон. Добре! И той щеше да получи задача, да не изглежда, че Цицерон си има любимци.

— Гай Сулпиций, би ли посетил домовете на Лентул Сура, Цетег, Габиний и Статилий, за да провериш не са ли скрити в тях оръжия? Вземи със себе си доброволците на Помптин, след което ги остави да претърсят къщите на Порций Лека, а също на Цепарий, Луций Касий, този Волтурций, дето го виждаш в стаята, и някой си Луций Тарквиний. Бих предложил хората ти да продължат с търсенето у заговорниците — сенатори дори след твоето тръгване, защото присъствието ти ще е необходимо в Сената. На заседанието ще ми съобщиш какво си намерил.

Никой нямаше желание да хапва или пийва, затова Цицерон извади Цепарий от долапа и извика алоброгите от трапезарията. Каквато и воля за съпротива да беше останала у Цепарий преди заключването, вече го беше изоставила; долапът се оказа почти херметически затворен и той за малко да припадне.

Действащ претор, който крои заговори срещу републиката! А навремето дори е бил консул. Как да постъпи по въпроса — по начин, който да се отрази добре на парвенюто, временно пребиваващия пришълец от Арпин? Цицерон най-накрая прекрачи стаята до мястото, където беше седнал Лентул Сура, и го сграбчи за дясната ръка.

— Хайде ставай, Публий Корнелий — подкани го той най-любезно, — време е да вървим в храма на Съгласието.

— Колко странно! — отбеляза Луций Кота, щом хората минаха по Весталските стълби на Форума и се насочиха към храма на Съгласието, отделен от Тулианума — мястото за екзекуции, само от Гемониевите стълби.

— Странно ли? Кое е странно? — попита Цицерон, който все така водеше вцепенения Лентул Сура за ръката.

— Точно в този момент изпълнителите поставят статуята на Юпитер Оптимус Максимус на пиедестала в храма. Откога трябваше всичко да е готово! Вече минаха три години, откакто двамата с Торкват се зарекохме. — Луций Кота видимо потръпна. — А колко лоши предзнаменования се случиха оттогава!

— Стотици, и то само в рамките на една година — съгласи се Цицерон. — Беше ми жалко как старата етруска вълчица изгуби момченцето си, отнесено от светкавица. Мило ми беше да я гледам, приличаше на кученце! Оставя Ромул да бозае, но сякаш изобщо не го забелязва.

— Така и не разбрах защо не кърмеше две деца, а само едно — отвърна Кота, но накрая вдигна рамене. — Е, най-вероятно при етруските легендата говори само за едно дете. Статуята очевидно е по-стара от самите Ромул и Рем, а пък самата вълчица още си стои.

— Прав си — рече Цицерон, докато помагаше на Сура да изкачи трите стъпала към портала на необичайно ниския храм, — това е предзнаменование. Надявам се това, че обърнахте статуята на Великия бог към изток, ще донесе добро! — Но на вратата изведнъж се спря. — Богове, каква блъсканица!

Мълвата се беше разнесла светкавично из целия град. Храмът на Съгласието беше препълнен, защото всички сенатори в града, дори и болните, бяха дошли. Изборът на мястото не беше съвсем произволен, нищо че Цицерон си имаше свое мнение за съгласието между класите, на което беше посветено светилището; по принцип заседанията, на които се дискутират прояви на държавна измяна, не биваше да се провеждат в Курия Хостилия, а понеже във въпросната измяна бяха замесени хора от всички обществени слоеве, беше съвсем логично сенаторите да се съберат при Съгласието. За нещастие дървените трибуни, които се монтираха в големите храмове като този на Юпитер Статор, не можеха да се поберат тук. Всеки трябваше да застане, където си намери място, и да се надява, че няма да се задуши.

Най-накрая Цицерон успя да създаде някакъв ред, намествайки консуларните сенатори и магистратите на столове пред народните трибуни и останалите сенатори — така наречените педарии, без право на глас. На втория ред се вмъкнаха действащите магистрати, а между двата реда столове, обърнати един срещу друг, застанаха алоброгите, Волтурций, Цепарий, Лентул Сура, Цетег, Статилий, Габиний Капитон и Фабий Санга.

— Оръжията са били складирани в дома на Гай Цетег! — обяви от вратата задъханият Сулпиций. — Стотици мечове и ножове. Малко щитове и никакви ризници.

— Аз съм запален колекционер на оръжия — обясни с досада Цетег.

Цицерон свъси вежди и се замисли над един друг организационен проблем.

— Гай Косконий — обърна се той към въпросния претор, — чувам, че си бил чудесен стенограф. Не виждам къде можем да поберем половин дузина писари, затова ще се лишим от услугите им. Избери си трима педарии, които могат да пишат бързо, и записвайте всичко, изречено в залата. Четирима души лесно ще си разпределите тежестта, освен това заседанието едва ли ще продължи много, така че ще имате време да сравните бележките си и да съставите общ протокол.

— Погледни го само и го слушай! — прошепна Силан на Цезар. — Най-после се вижда обвеян със слава! — След което Силан издаде някакъв неопределен звук, навярно израз на отвращение. — Е, аз поне намирам цялата тази история изключително гнусна!

— Дори един земевладелец от Арпин има право на слава — възрази Цезар. — Гай Марий даде начало на традиция.

Най-накрая, след доста суетене, Цицерон даде начало на заседанието с молитви, поднасяне жертва на боговете, ауспиции и необходимите поздравления. Но предварителните му очаквания се потвърдиха — заседанието щеше да е кратко. Водачът на среднощната група Тит Волтурций само изслуша показанията на Брог и Фабий Санга, след което помоли да го оставят всичко да разкаже. Отговаряше обстойно на всеки въпрос, потвърждавайки и дори допълвайки обвиненията срещу Лентул Сура и останалите четирима заговорници. Луций Касий, обясни той, ненадейно бил заминал за Трансалпийска Галия. Волтурций предполагал, че се обричал на доброволно изгнание в Масилия. Други съзаклятници също били избягали: Квинт Аний Хилон, братята Сула и Публий Автроний. Едно след друго имената на заговорниците излизаха наяве — конници и богати банкери, службогонци и неудачници. Докато Волтурций приключи с тирадата си, стана ясно, че в съзаклятието са замесени двайсет и седем римляни — като се почне от Катилина и се свърши със самия Волтурций (а през цялото време Публий Сула, племенникът на диктатора, който не беше споменат, обилно се потеше).

След показанията на Волтурций Мамерк Лепид разчупи печатите на писмата и ги прочете на глас. Те не казваха нищо ново.

За да изиграе добре ролята си на съвестен адвокат, който най-вече иска да се разкрие цялата истина, Цицерон се зае с разпита на Гай Цетег. Но за негово голямо съжаление Цетег не издържа дълго на разпита и на свой ред си призна всичко.

След него дойде ред на Статилий, който също не отрече нищо.

Лентул Сура дори не изчака въпросите, ами разказа всичко на един дъх.

Единствен Габиний Капитон известно време се опитваше да отрича, но след като Цицерон го притисна, на свой ред призна.

Последен поред беше Марк Цепарий, който шумно захлипа и едва се разбираше какво говори. Но по всичко изглеждаше, че се признава за виновен.

На Катул не му беше никак лесно, но когато разпитът свърши, той подложи на гласуване тържествени благодарности към прозорливия и бдителен първи консул.

— А аз те обявявам за „патер патрие“, баща на отечеството! — провикна се Катон.

— Това насериозно ли го каза, или се шегува? — попита Силан Цезар.

— С Катон човек никога не може да е сигурен.

На Цицерон бе позволено да издаде заповеди за задържането на всички съзаклятници, които са избягали от закона. След което дойде ред всеки от петимата заловени да бъде поставен под сенаторски надзор.

— Аз ще приема в дома си Лентул Сура — предложи с тъга Луций Цезар. — Той е мой зет. Навярно някой друг Лентул би могъл да го поиска по закон, но по право се пада на мен.

— Аз ще приема Габиний Капитон — рече Крас.

— А аз — Статилий — обяви Цезар.

— Дайте ми младия Цетег — поиска Квинт Корнифиций.

— А на мен Цепарий — последен се обади старият Гней Теренций.

— А как ще постъпим с претора — изменник? — попита Силан, който от недостига на въздух се чувстваше зле.

— Ще поискаме от него да свали знаците на властта и да разпусне ликторите си — отговори Цицерон.

— Не съм убеден, че е законно — възрази му с известно нежелание Цезар. — Никой няма право да прекратява мандата на висш магистрат преди края на годината. С други думи, нямаш право да го арестуваш.

— Имаме право да го задържим според Сенатус Консултум Ултимум! — тросна се Цицерон. Защо Цезар все си търсеше за какво да се заяжда? — Ако така ти харесва, няма да го наречем прекратяване на мандата! Приеми, че просто сме му отнели парадните дрехи!

При което Крас предложи да се гласува публична благодарност за разкриването на заговора, и то без проливане на кръв вътре в свещените граници на града. Името на Цицерон никъде не се спомена.

— Така както си станал, Красе, защо да не гласуваш и граждански венец на нашия скъп Марк Тулий Цицерон? — подразни го Попликола.

— Е, това беше шега — подшушна Силан на Цезар.

— О, слава на боговете, най-после закрива заседанието — отговори Цезар. — Толкова ли не успя да измисли повод да се съберем при Юпитер Статор или Белона?

— Утре пак тук, в два часа след изгрев! — обяви Цицерон сред възгласи на недоволство и си запроправя път през тълпата. Бързаше да се качи на рострата и да прочете успокоителна реч пред насъбралото се множество.

— Не знам защо толкова се е разбързал — сподели Крас пред Цезар. Двамата стояха настрана и се радваха на чистия въздух. — Така и така не може да се прибере вкъщи тази вечер. Жена му е домакиня на празненствата на Бона Дея.

— Да, разбира се — въздъхна Цезар. — Жена ми и майка ми ще присъстват, да не говорим за всичките весталки. Предполагам, че и Юлия ще отиде, вече е пораснала.

— Ще ми се и Цицерон да порасне.

— Е, хайде сега, Красе, веднъж да дойде големият му ден! Остави го да се радва на малката си победа. Заговорът не беше чак толкова сериозен и шансовете му да успее са колкото тези на Пан срещу Аполон. Буря в чаша вода, нищо повече.

— Пан срещу Аполон, викаш? Доколкото си спомням, победи именно Пан.

— Да, ама само защото арбитър е бил Мидас, Марк. Заради което цял живот е ходил с магарешки уши.

— Мидас винаги е арбитър, Цезаре.

— Защото у него е властта на златото.

— Именно.

Двамата тръгнаха към горния край на Форума. Речта на Цицерон пред народа не ги интересуваше.

— Твои роднини също са замесени — отбеляза Крас, след като Цезар подмина пътя към дома си и се насочи към Палатина.

— Така е. Една много глупава братовчедка и тримата й синове — хулигани.

— Дали не е отишла у Луций Цезар?

— Със сигурност не. Луций Цезар е стриктен човек. Съпругът на сестра му не е на гости, а под стража. И след като майка ми е у Цицерон, за да празнува Добрата богиня, рекох си дали да не се отбия у Луций и да му кажа, че аз ще се погрижа за Юлия Антония.

— Не ти завиждам — ухили се Крас.

— Вярвай ми, и аз не си завиждам!

Чу гласа на Юлия Антония още преди да е потропал на вратата на приветливия дом на Лентул Сура. Цезар направи кисела гримаса. Как пък точно тази вечер се случи празникът на Бона Дея? Всички приятелки на Юлия Антония щяха да са у Цицеронови — Бона Дея нямаше да търпи римлянките да я пренебрегнат, пък дори и заради някоя приятелка в беда.

Трите момчета на Антоний Кретик бяха наобиколили майка си и се отнасяха към нея с търпение и нежност, каквито Цезар не би очаквал от тях.

— О, братовчеде! — ревеше Юлия. — Какво ще правя сега? Къде ще отида? Те ще конфискуват цялото имущество на Сура! Няма да имам покрив над главата си!

— Остави човека на мира, мамо — прекъсна я Марк Антоний, най-големият син, издърпа я от Цезар и я настани обратно на стола. — Стой спокойно и не досаждай на друг с жалбите си. Те няма да ни помогнат с нищо.

Може би защото се беше изтощила от плач, Юлия Антония се подчини; най-малкият й син, Луций, доста дебело и непохватно момче, седна на стола до нея, хвана ръцете й и започна да я успокоява.

— Негов ред е — обясни накратко Антоний и изведе Цезар в перистила, където към тях се присъедини и вторият син Гай.

— Колко жалко, че Лентулите представляват повече от половината Корнелии в Сената — рече Цезар.

— Никой от тях няма да се зарадва, задето в рода се е пръкнал изменник — съгласи се мрачно Марк Антоний. — А той наистина ли е изменник?

— Без всякакво съмнение, Антоний.

— Сигурен си?

— Нали точно това казах! Ти какво? Да не се тревожиш, че ще се окажеш и ти замесен? — изгледа го разтревожен Цезар.

Антоний се изчерви, но нищо не отговори. Вместо него се обади Гай:

— Ние не сме замесени! Защо всички, включително ти, очаквате винаги най-лошото от нас.

— На това се казва лоша репутация — обясни Цезар. — И тримата сте си спечелили печална слава — комар, вино, курви. — Той изгледа Марк Антоний с известна насмешка. — Дори тук-таме някой любовник.

— Това за мен и Курион не е вярно — отрече той. — Само се правим, за да дразним бащата на Курион.

— И със сигурност сами си създавате лоша репутация, Антоний. Един ден и ти, и братята ти ще разберете каква грешка правите. Всички хрътки в Сената ще душат около вас, затова ви предлагам, ако сте замесени, да ми кажете още сега.

И тримата синове на Кретик бяха решили отдавна, че точно този Цезар притежава най-объркващия поглед, който са срещали — пронизващ, студен, всевиждащ. Затова и не го обичаха, понеже вечно се чувстваха неловко в негово присъствие, а той постоянно им внушаваше, че струват по-малко, отколкото смятат. Освен това никога не ги съдеше за дребни неща; идваше да им държи сметка едва когато станеше много зле. Затова бяха свикнали да гледат на неговата поява като на предвестие за злощастия, сякаш Цезар идваше да отнеме силите им, да ги лиши от възможност да се защитят.

Марк Антоний лукаво подхвърли:

— Не сме замесени. Клодий каза, че Катилина е загубена кауза.

— А Клодий винаги е прав, така ли?

— Обикновено така излиза.

— Съгласен съм — неочаквано рече Цезар. — Той е проницателно момче.

— Сега какво ще стане? — попита Гай Антоний.

— Доведеният ви баща ще бъде съден за измяна — отговори Цезар. — Той сам си призна, беше длъжен. Преторите на Цицерон заловиха у алоброгите две негови писма, които го уличаваха. Мога да ви уверя, че писмата не бяха подправени.

— Значи мама е права. Ще изгуби всичко.

— Ще се постарая да не го позволя, а мисля, че мнозина ще се съгласят с мен. Време е Рим да се отучи да наказва хората за греховете на роднините им. Когато стана консул, ще се опитам да прокарам закон в този смисъл. — Той се запъти към атрия. — Нищо не мога да направя лично за майка ти, Антоний. На нея й трябва женско присъствие. Щом майка ми се прибере от честването на Бона Дея, ще я пратя. — Спря се в атрия и се огледа. — Жалко, че Сура не е колекционер на произведения на изкуството. Можехте да скриете някои по-скъпи образци, преди да дойдат реквизиторите. Но това не означава, че няма да удържа на думата си. Ще направя всичко възможно малкото, което Сура е притежавал, да не бъде конфискувано. Предполагам, че той и заради това се е присъединил към съзаклятието — за да увеличи семейното богатство.

— О, не ще и съмнение — съгласи се Антоний, докато изпращаше Цезар до вратата. — Той вечно се оплакваше колко тежко му се е отразило отстраняването от Сената… И че с нищо не го е заслужил. Твърдеше, че цензорът Лентул Клодиан му е имал зъб. Някаква семейна разпра още от времето, когато Клодиан е бил осиновен от Лентулите.

— Ти харесваш ли го? — попита Цезар, преди да мине прага.

— О, да! Сура е чудесен човек, от най-добрите, които познавам!

Това беше интересно, мислеше си Цезар, докато се връщаше в Държавния дом на Форума. Малцина доведени бащи биха могли да спечелят одобрението на тези тримата! Типични Антонии. Безразсъдни, страстни, импулсивни, склонни да задоволяват всеки свой каприз! И тримата бяха едри и силни, пък и грозни, но по начин, който се харесваше на жените. Какво ли щяха да правят в Сената, щом им дойдеше време да се кандидатират за квестори? Разбира се, ако се намерят пари да си го позволят. Кретик се беше самоубил, след като се опозори пред народа, но никой не пожела да го съди посмъртно за престъпления срещу държавата; това, което му беше липсвало, беше трезв разум, а не лоялност към Рим. Така или иначе финансовото състояние на Антониите беше тежко, когато Юлия се омъжи за Сура, човек без собствени деца, но и без голямо наследство за доведените си синове. Луций Цезар имаше и син, и дъщеря, Антониите нищо не можеха да очакват от него. Излизаше, че Цезар трябва да подобри финансите на Антониите. Нямаше представа как щеше да го стори, но щеше да успее. Пари винаги се намираха.

Беглецът Луций Тарквиний, който беше скочил от моста в Тибър, беше заловен по пътя за Фезула и беше доведен при Цицерон преди второто заседание на Сената в храма на Съгласието. Тъй като честването на Бона Дея не допускаше мъжко присъствие, Цицерон беше прекарал нощта у Нигидий Фигул, който съобразително беше поканил Атик и Квинт Цицерон на вечеря. Прекараха приятно и настроението им се повдигна допълнително, когато получиха известие от Теренция: след като огънят в олтара на Бона Дея изгаснал, изведнъж се надигнал мощен пламък, който весталките възприели за знак, че Цицерон е спасил родината.

Каква радостна мисъл! Баща на отечеството. Спасител на родината. Той, временно пребиваващият арпински селяк.

Все пак Цицерон не беше съвсем спокоен. Макар да беше държал дълга реч пред народа, клиентите му, които на сутринта го издебнаха в дома на Нигидий, бяха притеснени, напрегнати, дори изплашени. Колко ли обикновени граждани на Рим вътрешно подкрепяха новия ред — пълното опрощаване на дълговете? Изглежда, не бяха малцина; Катилина като нищо би могъл да превземе града отвътре, особено по време на Сатурналиите. Онези, които не виждаха надежда за изплащане на дълговете си, са били със сигурност отчаяни от събитията предния ден. Рим изглеждаше спокоен, но клиентите на Цицерон го уверяваха, че се усещат скрити вълнения. Същото разправяше и Атик. „А ето ме мен — мислеше Цицерон и усещаше как паниката го обзема, — виновен, задето задържах петима души!“ Хора с влияние и клиенти, особено Лентул Сура. Но Статилий беше от Апулия, а Габиний Капитон — от Южен Пицен, все земи, където хората се вдигаха срещу Рим, а не в негова подкрепа. Колкото до Гай Цетег, навремето баща му се славеше като царя на задните редове в Сената! Притежаваше богатства и се ползваше с огромен авторитет. Изведнъж се оказваше, че само той, Цицерон, първият консул, е отговорен за задържането на петимата. Защото точно той показа на всички неопровержимите доказателства за вината на петимата; именно той ги беше принудил да признаят. Пак той щеше да бъде виновен, ако петимата бъдат осъдени, а процесът щеше да е дълъг и мъчителен и можеше да стане причина за не една и две прояви на насилие. Никой от действащите претори нямаше да се съгласи да оглави специалния съд за държавна измяна — напоследък изобщо не бе имало подобни дела и вече две години никой претор не биваше назначаван за постоянен председател на съда. Ето защо арестуваните все така щяха да си живеят под сенаторски надзор, а идваше Нова година и с нея народни трибуни като Метел Непот, които натякваха за превишените пълномощия на Цицерон, или като Катон, които щяха да го дебнат и за най-малкото отстъпление от закона.

„Ех, ако можеше — разсъждаваше Цицерон, докато водеше Тарквиний към храма на Съгласието, — тези проклетници изобщо да не минават през съда!“ Те бяха виновни, всички го бяха чули от собствената им уста. Рано или късно щяха да ги осъдят; дори най-продажният съд не би ги оправдал. И все някой ден щяха да бъдат… екзекутирани? Но съдиите не можеха да екзекутират! Единственото, което можеха да направят, бе да пратят изменниците в изгнание и да конфискуват собствеността им. Дори трибутните комиции не можеха да произнесат смъртна присъда. Единствено центуриатните комиции имаха това право, и то само при обвинение в пердуелион, голяма измяна — а кой можеше да е сигурен какво въздействие върху умовете на хората можеха да окажат обещанията за „всеобщо опрощаване на дълговете“? Понякога, мислеше си Покорителят на съдилищата, съдебните процеси се превръщаха в твърде голяма тежест.

Луций Тарквиний нямаше какво ново да каже, щом започна заседанието в храма. Цицерон си запази правото само той да задава въпросите и прекара Тарквиний през всички моменти, довели го до Мулвиевия мост в онази злокобна нощ. Едва тогава консулът остави думата и на другите, да не излезе, че иска да присвои цялата слава за себе си.

Това, което не очакваше, беше отговорът на Тарквиний на първия въпрос, който му зададоха.

— Ти защо изобщо си бил с алоброгите? — попита ненадейно Марк Порций Катон.

— Ъ? — изгледа го с недоумение Тарквиний. Той беше нагъл човек и не виждаше защо да се държи почтително със сенаторите.

— Алоброгите са имали водач в лицето на Тит Волтурций. Марк Цепарий каза, че е пътувал с тях, за да съобщи на съзаклятниците за изхода от преговорите между Луций Сергий Катилина и алоброгите. Но ти защо си бил с тях, Тарквиний?

— О, аз малко работа имах с алоброгите, Катоне! — отговори му той. — Бях с тях, защото така е по-безопасно, пък и по-забавно, отколкото да пътувам сам на север. Не, аз отивах при Катилина по други задачи.

— Така ли? И какви са били тези други задачи? — попита Катон.

— Носех му послание от Марк Крас.

В препълнения храм настъпи гробно мълчание.

— Я повтори, Тарквиний.

— Носех послание от Марк Крас до Катилина.

Тук-таме се дочуха гласове, след което настъпи такава суматоха, че Цицерон даде знак на главния си ликтор да удари с фасциите по пода.

— Тишина!

— Ти си носил писмо от Марк Крас до Катилина — повтори Катон. — Къде е то тогава, Тарквиний?

— О, не беше писмо! — отвърна арестуваният. — Съдържанието на посланието беше тук, в главата ми.

— И още ли е там? — попита Катон и хвърли поглед на Крас, който стоеше като замаян на стола си.

— Да, искаш ли да го чуеш?

— Ще ти бъда благодарен.

Тарквиний се изпъчи и започна да декламира:

— „Марк Крас ти казва «горе главата», Луций Катилина. Рим все още не е обединен около теб, но все повече и все по-знатни личности се присъединяват…“

— Този е хитър като воден плъх! — ядоса се Крас. — Дай му да ме обвини и това означава, че за да оправдая себе си, трябва да похарча луди пари да отърва него и всички около него!

— Тихо, тихо! — опита се да го възпре Цезар.

— Тази няма да я бъде, Тарквиний! — рече на висок глас Крас. — Да си беше избрал някой по-уязвим. Марк Цицерон много добре знае, че аз бях първият човек изобщо, който представи на Сената някакви по-конкретни доказателства. При това бях придружен от двама достоверни свидетели — Марк Марцел и Квинт Метел Сципион.

— Това е самата истина — потвърди Цицерон.

— Истина е — подкрепи го Марцел.

— Истина е — обади се и Метел Сципион.

— В такъв случай, Катоне, държиш ли да продължаваш с разпита? — попита Крас Катон.

— Не, Марк Красе, това очевидно са измислици.

— На това мнение ли е сенатът? — попита леко заплашително Крас.

Всички вдигнаха ръка в знак, че са съгласни.

— Което означава — отсъди Катул, — че нашият скъп Марк Крас е достатъчно голяма риба, за да се освободи от куката, без дори да си нарани устата. Но аз имам подобни обвинения срещу някои по-малки риби! Обвинявам Гай Юлий Цезар в участие в съзаклятието на Катилина!

— Аз подкрепям това обвинение на Квинт Лутаций! — изрева от мястото си Гай Калпурний Пизон.

— Някакви доказателства? — попита ги Цезар, без дори да благоволи да се изправи.

— Доказателствата скоро ще се появят — измъкна се Катул.

— И какво ли ще представляват? Писма? Устни послания? Чисти измислици?

— Писма! — закани се Гай Пизон.

— И къде са тези писма? — попита невъзмутимо Цезар. — До кого съм ги адресирал, след като твърдите, че съм ги написал? Или ви е трудно да подправите почерка ми, а, Катуле?

— Разполагаме с кореспонденция между теб и Катилина! — заплаши го Катул.

— Мисля, че веднъж съм му писал — замисли се Цезар. — Трябва да е било, докато той управляваше Римска Африка. Но оттогава със сигурност не съм.

— Писал си, писал си! — ухили му се зловещо Пизон. — Хванахме те, Цезаре, колкото и да се мъчиш да ни избягаш! Пипнахме те!

— В интерес на истината — възрази Цезар — не сте, Пизоне. Попитай Марк Цицерон каква помощ аз оказах на неговото обвинение срещу Катилина.

— Не се мъчи, Пизоне — намеси се Квинт Арий. — Радвам се да кажа това, което Марк Цицерон може да потвърди. Цезар ме помоли да замина за Етрурия и да разговарям със суланските ветерани при Фезула. Знаеше, че няма да вярват на друг сенатор с положение, затова и ме помоли. С радост му услужих, дори се чудех как сам не съм се сетил. Малцина са хората като Цезар да имат ясен поглед върху нещата. Ако той беше част от заговора, нямаше да действа срещу него.

— Квинт Арий говори истината — потвърди Цицерон.

— Затова двамата най-добре седнете и си затворете устата! — ядоса се Цезар. — Това, че някой по-добър от теб те е победил на изборите за върховен понтифекс, Катуле, не е причина да си отмъщаваш! А ти, Пизоне, сигурно доста пари си дал за подкупи да се измъкнеш от съда ми и сега си го изкарваш на мен! Но защо сами се правите за смях? Сенатът добре ви познава, добре знае на какво сте способни!

Навярно е могло още да се каже по въпроса, но точно в този момент в храма нахлу вестоносец, който съобщи на Цицерон, че бивши роби, клиенти на Цетег и Сура, са тръгнали да събират доброволци в самия град и се заканвали, че когато съберат достатъчно сили, ще нападнат домовете на Луций Цезар и Корнифиций, ще спасят Сура и Цетег и ще ги издигнат за консули. След това щели да освободят и другите арестувани и да превземат целия град.

— И такива тревоги — подчерта Цицерон — ще ни преследват до деня, в който процесите приключат! А това изисква месеци, назначени отци, месеци! Помислете как да ускорим нещата, умолявам ви!

Той разпусна заседанието и нареди на преторите да свикат градската милиция. Доброволци бяха пратени по домовете на всеки от сенаторите — пазители на съзаклятниците. По всички публични места беше поставена въоръжена охрана, а група конници от първите осемнайсет центурии, сред тях и Помпоний Атик, се качиха на Капитолия да пазят храма на Юпитер.

— Ех, Теренция, не ми се ще да сляза от длъжност във време на несигурност и дори възможен провал, не и след подобен бляскав успех! — оплакваше се Цицерон пред жена си същия ден, щом се прибра.

— Защото докато съзаклятниците са в Рим, а Катилина разполага с армия в Етрурия, нищо не е сигурно — съгласи се Теренция.

— Точно така, скъпа.

— Освен това ще стане като с Лукул и завоюването на Азия. Ти ще свършиш цялата черна работа, а накрая Силан и Мурена ще си присвоят славата, защото нещата ще приключат през тяхното управление.

Подобна мисъл дори не му беше хрумвала, но тъй като жена му знаеше какво говори, Цицерон потръпна. Да, точно така щеше да се получи! Времето и римската традиция пак щяха да му отнемат заслуженото.

— Ами тогава — помръкна той, — ако ме извиниш, няма да присъствам на вечеря, ами ще се заключа в кабинета си и ще се опитам да намеря решение.

— Ти вече знаеш решението, мъжо. Но все пак те разбирам. Трябва ти не да го измислиш, а да събереш смелост да го изпълниш. И докато мислиш, не забравяй, че Добрата богиня е с теб.

— Да пукнат дано! — беснееше Крас, което беше доста необичайно за спокойния му нрав. — Поне половината от сенаторите стояха и гледаха с надеждата клеветите на Тарквиний да минат! Какъв късмет, че Квинт Курий реши да остави писмата си на моя праг! Иначе днес щях сериозно да загазя.

— Моето положение беше по-критично — напомни му Цезар. — Но за щастие и обвиненията бяха жалки. Глупаци! Катул и Пизон се сетиха да ме замесят и мен едва след като Тарквиний обвини теб. Да бяха помислили миналата нощ, щяха да подправят някое писмо. Или поне щяха да си замълчат, преди да разполагат с подобни писма. Едно от нещата, които винаги са ми повдигали духа, Марк, е мисълта колко тъпи са враговете ми! За мен е голяма утеха да знам, че никога няма да се намери противник, по-умен от мен.

Крас беше свикнал с подобни изказвания от страна на Цезар, но пак учудено изгледа по-младия си приятел. Този човек никога ли нямаше да се усъмни в силите си? Дори да се е случвало, Крас никога не го беше виждал. Добре поне, че Цезар беше спокоен човек, иначе Рим щеше да се моли хиляда Катилини да дойдат вместо него.

— Аз утре няма да присъствам — предупреди го Крас.

— Обещава да е интересно.

— Не ме интересува, пък ако ще и гладиатори да докарат в Сената! Цицерон да се радва на славата си без мен. „Баща на отечеството“, как ли пък не!

— О, Катон просто се пошегува, Марк!

— Че Катон се е пошегувал, е така, Цезаре, но мен ме дразни това, че Цицерон го възприе буквално.

— Горкият. Сигурно му е тежко да стои все вън от центъра на събитията.

— Ти да не си се разболял? Откога си започнал да съчувстваш на другите?

— О, случвало се е да изпитвам съчувствие. А това, че Цицерон предизвиква подобно, не е никак странно. Той е толкова уязвим.

Макар цял ден да организираше милициите и да мислеше как да реши ужасната си дилема, Цицерон намери време да превърне храма на Съгласието в по-приветливо място за заседания. Когато на другия ден — петият от месец декември — сенаторите се явиха призори на входа, дърводелците вече бяха довършили работата си. Имаше по три реда трибуни от двете страни на залата, а в дъното — малък подиум за магистратите. Дори пейката за народните трибуни не беше забравена.

— Не можете да си донесете столовете — предупреди ги Цицерон, — няма да се поберат на редовете, но можете да използвате самите трибуни да седнете. — Консулът посочи горния ръб на предната и задната фасада. — Освен това отворих отдушници.

Навярно бяха дошли около триста души. След като се посуетиха малко, сенаторите дадоха знак, че са готови за работа.

— Назначени отци — започна тържествено Цицерон, — свиках това събрание, за да обсъдим още един въпрос, който нито можем да отлагаме, нито ни е позволено да пренебрегнем. А именно какво да правим с петимата арестувани.

В много отношения положението прилича на онова отпреди трийсет и седем години, когато Сатурнин и неговите метежници са завладели Капитолия и впоследствие се предали. Никой не знаел как да се постъпи с тях! Никой не искал да поеме охраната на някой от тези отчаяни бунтовници по време, когато било ясно, че имат многобройни привърженици — нищо чудно, ако някой приемел при себе си някой от съзаклятниците, да му изгорят къщата, а него да убият. В крайна сметка Сатурнин и четиринайсетте най-важни негови съмишленици били заключени в обичния дом на нашия Сенат, Курия Хостилия. Сграда без прозорци с две масивни бронзови врати. Непревземаема. Тогава група роби, водени от някой си Сцева, се качили на покрива, разместили керемидите и започнали да замерват с тях пленниците, докато ги убият до един. Осъдително деяние, но от голяма полза за обществения мир! Щом Сатурнин умрял, Рим изведнъж се усмирил. Признавам, че в момента армията на Катилина в Етрурия представлява сериозно усложнение, но най-напред трябва да усмирим Рим!

Цицерон млъкна за малко. Много добре знаеше, че в Сената се намират някои от онези младежи, които навремето Сула беше качил на покрива на Курията и че сред тях не се е намирал нито един роб. Един от шайката младежи беше собственикът на Сцева, Квинт… как беше… Кротон, който щом страстите се уталожиха и всичко се забрави, дари свободата на Сцева и публично го похвали за извършеното деяние. Оттам цялата вина беше прехвърлена на други. Сула така и не издаде измамата, още по-малко би го сторил като диктатор.

— Назначени отци — смъмри Цицерон колегите си, — ние сме седнали на действащ вулкан! Петима души стоят под стража в различни римски домове, петима души, които тук, в тази зала и пред това събрание признаха изцяло своята вина. Признаха, че са съучастници в държавна измяна! Но в същото време стигнаха до тези самопризнания едва когато се увериха в съществуването на доказателства, уличаващи ги в заговор! И докато признаваха собствената си вина, обявиха за свои съучастници мнозина други, които сега подлежат на задържане, където и когато бъдат открити. Помислете в такъв случай какво ще стане, когато ги заловим. Ще имаме може би двайсет души, разпределени из обикновени римски домове, където ще живеят през времето на мъчително дългия процес срещу тях.

Вчера се убедихме в една от злините, които подобно положение поражда: група мъже се събраха и привлякоха към себе си други, за да освободят задържаните изменници, да убият консулите и да издигнат двама от изменниците на тяхно място! С други думи, метежът ще продължи дотогава, докогато призналите се за виновни изменници стоят в Рим, а армията на Катилина действа из Италия. Благодарение на бързата си реакция успях да ликвидирам вчерашната опасност. Но на мен ми остава по-малко от месец да бъда консул. Да, назначени отци, почти дойде времето на годишната смяна на магистратите, а ние не сме в положение да я извършим безболезнено.

Моята най-голяма амбиция е да напусна своя пост при условията на пълно умиротворяване на града. Това ще бъде съвсем ясен знак за Катилина, че вече не разполага в Рим със съюзници способни да му окажат голяма помощ. А има един начин…

Консулът отново млъкна, за да остави на сенаторите да осмислят словата му. Искаше му се старият му съперник и съюзник Хортензий да присъства в залата. Хортензий щеше да оцени изяществото на аргументите му, докато повечето биха възприели само тяхната ефективност. Колкото до Цезар… всъщност не беше сигурен дали толкова се вълнува от оценката на Цезар като юрист и като човек. Крас дори не беше дошъл, но пък той беше последният сенатор, комуто Цицерон би желал да направи впечатление с правната си мисъл.

— Докато Катилина и Манлий не бъдат разгромени или принудени да се предадат, Рим ще продължава да се съобразява с военното положение, обявено със Сенатус Консултум Ултимум. Също както се бе съобразявал преди трийсет и седем години, когато Сатурнин и съучастниците му намериха смъртта си в Курия Хостилия. Тогава това означаваше, че никой не може да бъде държан отговорен, задето е довел нещата до логичния им завършек и е екзекутирал метежниците. Извънредното положение гарантираше ненаказуемост на всички онези, които бяха хвърляли керемиди от покрива, с други думи, на техните господари, тъй като господарят на роба е отговорен за действията му. Всички римски граждани, собственици на робите, участвали в убийството, можеха да бъдат съдени, но не и при действието на извънредно положение. Указът, който римският Сенат е упълномощен да гласува, за да гарантира защитата на страната, може да прикрие всякакви подобни действия.

Помислете за нашите признали вината си изменници тук, в Рим, както и за останалите изменници, които търсим, защото успяха да избягат, преди да ги заловим. И чиято вина е безспорна след признанията, изречени от устата на петимата задържани, да не говорим за показанията на Квинт Курий, Тит Волтурций, Луций Тарквиний и Брог. Според условията на действащия указ за извънредно положение не е задължително изменниците да бъдат съдени. Тъй като в момента се намираме в ужасна криза, тази свята институция, римският Сенат, е упълномощена да стори всичко възможно за спасението на Рим. Да оставим петимата изменници под стража, докато дочакат процес, а след това да ги извадим насред Форума, докато делото се разглежда от съда, представлява чудесен повод за нови размирици и бунтове! Особено след като Катилина и Манлий, официално обявени за врагове на държавата, са все още на свобода в Италия и разполагат с армия. Тази армия дори би могла да нападне нашия град, за да се опита да освободи изменниците по време на процеса!

Дали ги убеждаваше? Да, каза си Цицерон. До мига, в който забеляза Цезар, който стоеше с изправени рамене и издължена физиономия на най-долния ред, леко зачервил се от вълнение. Цицерон щеше да срещне възраженията на Цезар, който беше много добър оратор. Освен това беше избран за градски претор и имаше право да се изкаже сред първите, освен ако не се промени редът.

Цицерон трябваше да внуши своята позиция на сенаторите, преди Цезар да вземе думата! Но как? Погледът му се плъзна несъзнателно по седящите на последния ред зад Цезар и изведнъж се спря на стария Гай Рабирий, член на Сената от четирийсет години, но без да се е състезавал никога за магистратска длъжност, което не му даваше правото да държи речи. Типичният педарий, сенаторът от последния ред. Не че Рабирий можеше да се похвали с особени добродетели! Заради множеството му подлости и грехове той беше ненавиждан от повечето римляни. Той също беше част от онази младежка шайка, покатерила се на покрива на Курия Хостилия, за да избие Сатурнин и хората му…

— Ако това събрание реши съдбата на петимата задържани и на всички избягали, членовете му ще бъдат свободни от юридическа отговорност, колкото… колкото… Ами представете си, че сега някой подложи скъпия Гай Рабирий на съд по обвинение, че е убил Сатурнин! Смехотворно, назначени отци. Сенатус Консултум Ултимум стои над всичко и позволява всичко. Ето защо аз се обявявам за това след сериозен дебат нашето събрание още днес да вземе решение каква да бъде съдбата на петимата задържани, признали сами вината си. Да ги държим под стража до провеждането на процес би представлявало според мен опасност за държавата. Нека обсъдим проблема още днес и да решим какво да правим с тях, ползвайки се от пълната закрила на Сенатус Консултум Ултимум! Според действащия указ ние сме в правото си да решим тяхната екзекуция. Можем също така да ги изпратим на вечно заточение, да конфискуваме собствеността им, да ги лишим от огън и вода на територията на Италия до края на живота им.

Цицерон си пое въздух и се запита как ще реагира Катон. Със сигурност и той щеше да се възпротиви. Да, Катон се беше наежил като за бой. Но тъй като беше просто новоизбран народен трибун, щеше да вземе думата един от последните.

— Назначени отци, не е моя работа да вземам решение. Аз само изпълних своя дълг, като представих пред вас юридическите рамки и като ви обясних какво можете да направите при действащото извънредно положение. Лично аз съм за това да вземем решение тук и днес, а не да чакаме процес. Но няма да насочвам по никакъв начин нашето събрание какво решение да вземе за виновните. Нека това го стори друг.

Замълча и отправи предизвикателен поглед към Цезар, после и към Катон.

— Редът на изказванията няма да следва изпълняваната към момента длъжност, а ще взема предвид възрастта и опита на всеки присъстващ. Ето защо ще поискам пръв да се изкаже новоизбраният първи консул, след това новоизбраният втори консул, а оттам нататък — всеки консуларен сенатор. Доколкото мога да броя, в залата присъстват четиринайсет бивши консули. След това ще дам думата на новоизбрания претор Гай Юлий Цезар, на останалите новоизбрани претори, на действащите претори, на новоизбраните едили, на действащите едили, най-накрая на новоизбраните народни трибуни и на действащите народни трибуни. Ще си запазя за по-късно правото да реша ще се изказват ли и бившите претори, защото вече изброих шейсет сенатори, нищо че трима от действащите претори в момента са извън града и ни закрилят от Катилина и Манлий. Ето защо правя обща сметка от петдесет и седем души с право да се изкажат, без да смятам бившите претори.

— Петдесет и осем, Марк Тулий.

Как можа да пропусне Метел Целер, градския претор?

— Ти не трябваше ли да си в Пицен и да събираш войска?

— Доколкото си спомням, Марк Тулий, ти лично ме изпрати в Пицен при условие да се завръщам в Рим на всеки единайсети ден. А освен това трябва да съм тук в продължение на дванайсет дни около смяната на народните трибуни.

— Да, така беше. Петдесет и осем тогава. Това означава, че никой няма време да се сдобие с репутация на голям оратор, разбирате ли ме? Дебатът трябва да приключи още днес! Искам да гласуваме преди залез-слънце. Ето защо ви предупреждавам, назначени отци, ако се самозабравите, ще ви прекъсвам.

Цицерон се обърна към Силан:

— Децим Юний, би ли дал ход на дебата?

— Като имам предвид твоето предупреждение за ограниченото време, Марк Тулий, ще бъда кратък — започна той неуверено. Човекът, който се изкажеше пръв, трябваше да даде тон на останалите и да подкара всички следващи оратори в руслото на собствената си мисъл. Цицерон винаги се справяше, но Силан не беше сигурен в себе си, още повече че нямаше представа какви са настроенията сред мнозинството сенатори.

Цицерон ясно беше намекнал, че е в подкрепа на смъртното наказание. Но какво ли искаха другите? Най-накрая Силан избяга от отговорност, като се изказа в полза на „най-тежкото наказание“. Успя да се въздържи от употребата на думата процес, което трябваше да се изтълкува в смисъл процес да няма.

Дойде ред на Мурена; и той беше в подкрепа на „най-тежкото наказание“.

Цицерон, разбира се, не се изказа втори път, а Гай Антоний Хибрида беше на бойното поле. Затова следващото изказване беше на Мамерк Лепид Принцепс Сенатус, най-висшестоящ сред консуларните сенатори. Без особен ентусиазъм и той се съгласи с „най-тежкото наказание“. Нататък говориха сенаторите, които са били и цензори: Гелий Попликола, Катул, Вация Исаврик, както и притесненият Луций Кота. И те все за „най-тежкото наказание“. После се изказаха останалите бивши консули по хронологичен ред на управлението им — Курион, двамата Лукули, Пизон, Глабрион, Волкаций Тул, Торкват, Марций Фигул, и всички бяха за „най-тежкото наказание“. Луций Цезар, както си беше ред, не се изказа.

Дотук добре. Най-после дойде ред на Цезар, но тъй като малцина знаеха неговите убеждения толкова добре, колкото Цицерон, думите му изненадаха повечето присъстващи. Включително, виждаше се ясно, самият Катон, който не беше разчитал на подобен неочакван и нежелан съюзник.

— Римският Сенат и народ, които заедно представляват Римската република, не са позволявали никога наказанието на пълноправни римски граждани без процес — започна речта си Цезар с типичния си висок, ясен и привличащ вниманието глас. — Току-що петнайсет души се изказаха в подкрепа на смъртното наказание, но никой от тях не спомена, че това наказание трябва да бъде наложено при съдебен процес. Очевидно е, че членовете на това събрание са решили да пренебрегнат републиката и да ни върнат с векове назад и да издействат бързо решение за съдбата на двайсет и един граждани, включително човек, който е бил веднъж консул и два пъти претор, като дори към този момент е законно избран, действащ римски претор. Ето защо няма да губя времето на това събрание, за да хваля републиката, както и правото на всеки римски гражданин да мине през справедлив процес и обжалване, преди неговите съграждани да му наложат каквото и да е наказание. Вместо това, тъй като моите предци са били сред римските отци още по времето на цар Тул Хостилий, ще се огранича с няколко бележки върху положението, такова каквото е било през царския период.

Всички го слушаха внимателно. Цезар продължи:

— Дали има самопризнания или не, няма значение, смъртната присъда не е присъща на римските традиции. Тя не е била римска традиция дори при царете, нищо че римските царе са наказвали със смърт по същия начин, както и ние днес наказваме — чрез убийства вследствие обществени размирици. Цар Тул Хостилий, колкото и голям войнолюбец да е бил, винаги се е колебаел, когато е трябвало да осъди някого на смърт. Това се възприемало зле от народа и той добре го е знаел, щом като лично е посъветвал Хораций да обжалва присъдата си, когато дуумвирите го осъдили за убийството на сестра му Хорация. Стоте отци, предшественици на нашето събрание, не били склонни да пожалят убиеца, но разбрали царския намек и по този начин създали прецедент римският Сенат да избягва да осъжда римляни на смърт. Когато римляни биват изпратени на смърт по волята на управляващите — кой от нас не си спомня Марий и Сула, — това е сигурен знак, че доброто управление е било загърбено, че държавата преживява упадък.

Назначени отци, имам малко време, затова ще кажа само това: нека не се връщаме в царския период, ако това означава екзекуция! Екзекуцията не е подходящо наказание. Екзекуцията означава смърт, а смъртта е просто вечен сън. Всеки човек би страдал много повече, ако го накажат с доживотно заточение, отколкото ако го екзекутират! Всеки ден той ще трябва да преосмисля своето лишаване от гражданство, материалната си нищета, общественото презрение, позора си. Където му е била вдигната статуя, ще бъде съборена, дори восъчната му маска няма да бъде показвана по време на траурните церемонии на наследниците му, нито когато и да е. Той е човек извън закона, жалък и недостоен. Синовете и внуците му ще трябва цял живот да носят неговия позор върху плещите си, жена му и дъщерите му ще плачат от скръб. И всичко това той добре ще го знае, защото все още е жив, все още е човек и е запазил своите човешки чувства и слабости. Както и добродетелите си, които вече няма да са му от полза, а само допълнителна тежест. Да изживяваш ден след ден смъртта си е несравнимо по-голямо наказание от това да приемеш смъртта веднъж завинаги! Това, от което аз самият най-много се страхувам, е политическа ситуация, която би ме отвела във вечно заточение, защото така ще изгубя своето гражданско достойнство. А ако не друго, аз съм римлянин до мозъка на костите си. Аз съм наследник на Венера, а Венера е създателката на Рим.

Силан изглеждаше доста смутен, Цицерон кипеше от гняв, а всички останали слушаха замислени, включително Катон.

— Аз оценявам отношението на нашия опитен консул към това, което упорито нарича Сенатус Консултум Ултимум, съгласен съм, че под неговото спасително було могат да се пренебрегнат всички закони и процедури, действащи при нормални обстоятелства. Разбирам, че основният мотив на нашия опитен консул е добруването на Рим, давам си сметка за неговата тревога да не би присъствието на изменниците в рамките на града да се превърне в беда. Той иска всичко да приключи възможно най-бързо. Е, и аз това искам! Но не и с цената на смъртна присъда, пък ако ще за целта да се върнем в царския период. Не се страхувам нито от нашия опитен консул, нито от четиринайсетте забележителни мъже, присъстващи сред нас, които вече са били консули. Не се страхувам от консулите догодина, нито от тазгодишните претори, нито от преторите догодина, нито изобщо от някого, присъстващ в тази зала, който вече е бил претор и все още има надежда да стане консул.

Цезар се спря и огледа аудиторията с възможно най-сериозно изражение.

— Това, от което се страхувам, е някой бъдещ консул, който ще управлява след десет или след двайсет години. Що за прецедент ще види той в това, което се готвим да решим днес? В интерес на истината какъв беше онзи прецедент около убийството на Сатурнин, който нашият опитен консул приведе като довод? В деня, когато всички знаем кои незаконно отнеха живота на римски граждани, въпросните самоназначили се екзекутори оскверниха едно римско светилище, защото Курия Хостилия представлява именно светилище! Самият Рим беше осквернен. Що за пример, питам аз! Но пак ви казвам, не се страхувам от нашия опитен консул! Страхувам се от някой друг, не чак толкова опитен, но далеч по-безскрупулен бъдещ консул.

Нека разсъждаваме трезво и да отсъдим безпристрастно. Има и други наказания, освен смъртта. Има и други наказания от това да пратиш човек на приятно изгнание в Атина или Масилия. Какво ще кажете за Корфиний, Сулмон или някой друг добре укрепен италийски град? Точно по такива места сме държали в продължение на векове своите непокорни царе и принцове. Защо да не държим и враговете на римската държава? Нека конфискуваме имотите им, за да заплатим добре на жителите на някой подобен град грижите, които ще поемат заради нас. Нека по този начин се погрижим осъдените никога да не избягат. Да ги накараме да страдат, да! Но не и да ги убиваме!

Когато Цезар седна на мястото си, никой не отговори веднага, дори Цицерон. Най-накрая консулът за следващата година Силан се надигна.

— Гай Юлий, мисля, че неправилно си изтълкувал това, което имах предвид, изказвайки се в подкрепа на „най-тежкото наказание“. Мисля, че и другите са допуснали същата грешка. Далеч не съм искал да кажа смърт! Смъртното наказание противоречи на римския дух. Не, всъщност аз имах предвид точно това, за което ти говори. Доживотен домашен арест в някой недостъпен планински градец, заплатен с цената на отнетото имущество.

И така нещата тръгнаха в тази посока, като изведнъж всички се заизказваха в подкрепа на доживотна присъда и конфискация на имуществото.

Когато преторите се изредиха, Цицерон поиска думата.

— В залата присъстват твърде много бивши претори, та да мога да позволя на всеки да се изкаже, а спомняте си, че бившите претори не бяха включени в петдесет и осемте. Онези, които нямат намерение да внесат някакво ново предложение в този дебат, нека отговорят с вдигане на ръка на двата въпроса, които сега ще задам. Кои са в подкрепа на смъртно наказание?

Никой не вдигна ръка. Цицерон се изчерви от яд.

— Кои са в подкрепа на доживотно заточение в италийски град и пълна конфискация на имуществото?

Оказа се, че всички подкрепят това наказание.

— Тиберий Клавдий Нерон, ти какво ще кажеш?

— Никой не спомена за „съдебен процес“ и това дълбоко ме безпокои. Всеки римлянин, пък бил той и признал вината си изменник, има право на съдебен процес, следователно всички тези хора трябва да бъдат съдени. Но не мисля, че е уместно да бъдат съдени преди техният водач Катилина да бъде заловен или сам доброволно да се предаде. Нека главният виновник бъде съден най-напред.

— Катилина — напомни му любезно Цицерон — вече не е римски гражданин! Катилина няма право на съдебен процес по абсолютно никое възможно обвинение.

— Той също трябваше да бъде съден — настоя Клавдий Нерон и седна на мястото си.

От всички народни трибуни Метел Непот, председател на колегията, която предстоеше след няколко дни да влезе в длъжност, пръв взе думата. Беше му омръзнало и имаше лоши предчувствия. Бяха минали осем часа, което не беше чак толкова лошо при условие, че разискваният въпрос беше важен, а и вече трийсетина сенатори се бяха изказали. Но това, което го ужасяваше, бе мисълта, че след него идва ред на Катон — а кога изказванията на Катон не са били дълги, усукани, голословни, неуместни и безкрайно досадни? Затова Непот предварително си отмъсти с порядъчно обстойна реч в подкрепа на Цезар и при сядането си се опита да изпепели с поглед Катон.

На Метел Непот дори не му хрумваше, че той самият представлява единствената причина Катон да присъства този ден в залата в качеството на народен трибун. Когато Непот напусна Изтока след една приятна военна кампания, прекарана като висш легат в щаба на Помпей Велики, той избра доста необичаен начин на пътуване. Което си беше естествено. Непот беше един от най-видните Цецилии, беше изключително богат, освен това беше натрупал допълнително богатства по време на войните на изток, а освен това беше шурей на Помпей. Затова се отдаде на лукс и охолство. Оставаше му само да преброди Апиевия път, а до изборите и летните горещини имаше още време. Когато човек бърза, или язди кон, или се вози на колесница, но Метел Непот за никъде не бързаше. Вместо това предпочете носилка, носена от дванайсет души. Вътре в носилката му беше постлан мек дюшек, тапициран с пурпур, а един слуга стоеше свит в ъгъла и му поднасяше храна, пиене, нощно гърне, книги, каквото пожелае.

Понеже Непот никога не подаваше глава през дебелите завеси на носилката, така и не забелязваше пешеходците, които свитата му подминаваше, затова нямаше как да знае за шестимата скромни люде, които вървяха в обратната посока. Трима от тях бяха роби, а другите трима се казваха Мунаций Руф, Атенодор Кордилион и Марк Порций Катон. Целта им беше Катоновото имение в Пукания, където имаха на разположение едно дълго лято, много книги и никакви деца.

Дълго време Катон стоеше встрани от пътя и наблюдаваше странния парад. Броеше хората, броеше колите: роби, танцьорки, наложнички, пазачи, плячка, пътуваща кухня, няколко библиотеки на колела и цели изби с вино.

— Хей, войнико, кой е този източен деспот? — подвикна той на един от стражите, докато шествието се разминаваше с него.

— Квинт Цецилий Метел Непот, шурей на Великия! — отговори му войникът.

— Като гледам, ужасно се е разбързал — подхвърлил саркастично Катон.

Но войникът беше взел думите му насериозно.

— Така е, пътниче! Бърза да се кандидатира за народен трибун!

Катон продължил пътя си на юг, но преди слънцето да е превалило, се спрял и тръгнал към Рим.

— Какво има? — зачудил се Мунаций Руф.

— Трябва да се прибера в Рим и да се кандидатирам за народен трибун — процедил през зъби той. — Все някой в тази колегия от смешници трябва да му развали кефа на тоя… И на всемогъщия му господар Помпей Велики!

Катон не се справи никак зле на изборите: събраните от него гласове отстъпваха само на тези на Метел Непот. Оттогава насам, щом Непот седнеше, Катон ставаше.

— Смъртта е единственото наказание! — изкрещя той на сенаторите.

Сенаторите го изгледаха недоумяващо. Той беше най-заклетият защитник на старите традиции, затова никой не се съмняваше, че ще подкрепи или Цезар, или Клавдий Нерон.

— Смъртта е единственото наказание, повтарям! Какви са тия глупости за законите и републиката? Кога републиката е криела под полите си очевидни изменници? Няма закон за откритите изменници. Законите са за по-скромните люде. Законите са за хора, които могат и да ги нарушат, но не с цел да навредят на отечеството си — градът, който ги е хранил и ги е превърнал в това, което са.

Погледнете само Децим Юний Силан — хилав, треперлив глупак! Първо си мисли, че Марк Тулий иска смъртно наказание и предлага „най-тежкото наказание“! След това Цезар се изказва и той веднага променя мнението си — искал да каже, каквото Цезар бил казал! Как би могъл той да обиди любимия си Цезар? А какво да кажем за самия Цезар, за това префинено, женствено конте, което все ни натяква, че е наследник на боговете! Цезар, назначени отци, е истинският подстрекател на целия този заговор! Катилина ли? Лентул Сура ли? Марк Крас ли? Не, не и не! Цезар! Заговорът е дело единствено на Цезар! Нима не беше Цезар човекът, който се опита преди три години да убие собствения си вуйчо Луций Кота и колегата му Луций Торкват в деня на влизането им длъжност? Да, Цезар предпочиташе Рим да се управлява от Публий Сула и Автроний, отколкото от майчиния му брат! Цезар, Цезар, винаги и само Цезар! Вижте го, сенатори! Струвал повече от всички ни, взети заедно! Наследник на боговете, роден да управлява, решен да манипулира всичко и всички, готов всеки миг да бутне други в пещта, докато сам си стои на хладно! Цезар! Плюя на теб, Цезаре, плюя!

И което си беше истина, Катон понечи наистина да го наплюе. Повечето сенатори го гледаха удивени, понеже никога не бяха слушали подобна пропита с омраза пледоария. Всеки знаеше, че Катон и Цезар не се обичат; повечето бяха чули, че Цезар е сложил рога на Катон. Но чак пък да изпаднеш в такава истерия? Да обвиняваш другия в държавна измяна? Какво му беше станало на Катон?

— Ние държим под стража петима души, които са признали за своите и на още шестнайсет души престъпления. Къде е тук необходимостта от процес? Процесът е загуба на време и на държавни пари! Освен това, назначени отци, там, където започне съдебен процес, се отваря и възможност за подкупи и бързо обогатяване. Имало е случаи с престъпления почти толкова сериозни като това, когато виновниците са били оправдавани при очевидни доказателства за вината им! Не са един и двама съдебните заседатели, които са протегнали алчните си ръце към богатствата на хора като Марк Крас, приятеля и финансов гарант на Цезар! Нима Катилина се очакваше да управлява Рим? Не! Диктатор щеше да бъде Цезар, Катилина негов предан началник на конницата, а Крас — самовластен господар на хазната!

— Надявам се имаш някакви доказателства за всичко това — обади се любезно Цезар; отдавна беше научил, че невъзмутимото държание на противниците му силно разсейваше Катон.

— Ще намеря доказателства, не се бой! — изкрещя му той. — Където има злодеяния, има и доказателства за тях! Виж доказателствата, с които изобличихме петимата изменници! Видяха ги, чуха ги и сами признаха останалото. Това са доказателства! Аз ще намеря доказателства за участието на Цезар в този заговор, както и за неуспешния заговор отпреди три години! Никакъв процес за петимата виновни! Никакъв процес за когото и да било от тях! И никаква възможност да избегнат смъртта! Цезар говори колко милостиво наказание било смъртта и се обляга на някакви философски измислици. Смъртта, казва той, била просто вечен сън. Ама ние знаем ли го със сигурност? Не, не го знаем! Никой не се е връщал от смъртта, за да ни каже какво става, като умрем! Смъртта е по-евтина, смъртта е окончателна. Нека петимата умрат още днес!

Цезар отново се обади:

— Само ако измяната бъде призната за „пердуелион“, Катоне, смъртното наказание може да бъде законно. А ако не искаш да повдигнеш процес срещу тези хора, как можеш да решиш дали са извършили пердуелион или майестас? Усещам, че пледираш в полза на първото, но дали е така наистина?

— Сега не му е времето за юридически спорове, дори да нямаше лични причини да искаш снизхождението ни, Цезаре! — отвърна Катон. — Те трябва да умрат, и то още днес!

Катон беше поел по наклонената плоскост и щеше да се търкаля по нея с часове, докато не се убеди, че е изсмукал всякаква воля за съпротива у слушателите. Сенаторите нервничеха, Цицерон за малко да се разплаче: Катон щеше да приказва до залез-слънце, следователно гласуването трябваше да се отложи за следващия ден.

До залез-слънце оставаше един час, когато в залата нахълта някакъв роб и почти незабелязан подаде на Цезар сгъната бележка.

Катон веднага подскочи.

— Аха! Предателят е изобличен! — извика той доволно. — Има наглостта да получава писма от съучастниците си под носа ни. Дотам стига неговото безочие, неговото презрение към всички в тази зала! Аз казвам, че ти си предател, Цезаре! Казвам, че това писмо съдържа доказателства!

Докато Катон го заплашваше, Цезар четеше. Когато вдигна поглед, изражението му беше доста трудно за определяне. Дали не го беше обзело известно притеснение? Или пък се забавляваше?

— Прочети го на глас, Цезаре, прочети го да чуем! — подкани го Катон.

Но Цезар поклати глава. Сгъна бележката, изправи се и прекоси цялата зала до мястото на Катон — на втория ред от отсрещната страна. Подаде му бележката и му се ухили.

— Мисля, че ще предпочетеш да запазиш съдържанието за себе си.

Катон не четеше бързо. И докато той сричаше под носа си, сенаторите се радваха на тишината и тръпнеха от ужас какво ще стане, щом Катон вземе думата повторно (както тръпнеха от ужас какво ли ги очаква, ако писмото наистина се изтълкува като изменническо).

Изведнъж Катон изпищя и всички подскочиха. Той смачка писмото на топка и го хвърли по посока на Цезар.

— Задръж го, долни развратнико!

Но Цезар не можа да вземе писмото. То падна някъде на средата между двамата с Катон и преди друг да е реагирал, Филип го грабна… И го отвори. Четенето му се удаваше по-лесно, отколкото на Катон, и само след минути вече се заливаше от смях; щом свърши, го предаде на съседа си, и така един по един всички бъдещи магистрати го прочетоха, докато се стигна до самия Силан.

Катон си даде сметка, че епизодът му е отнел вниманието на аудиторията. Всички или се смееха, или чакаха с нетърпение на свой ред да прочетат писмото.

— Не е ли характерно за това събрание една мръсотия да привлича повече интерес от съдбата на банда изменници? Първи консуле, искам от Сената да се възползва от клаузите на действащия Сенатус Консултум Ултимум и да ти нареди незабавната екзекуция на петимата заловени изменници, както и да издадеш задочна смъртна присъда на четирима души: Луций Касий Лонгин, Квинт Аний Хилон, Публий Умбрен и Публий Фурий. Присъдата да се изпълни при залавяне на виновните.

Разбира се, Цицерон не по-малко от всеки друг изгаряше от любопитство да прочете бележката, но се възползва от предоставената възможност.

— Благодаря, Марк Порций, ще подложа на гласуване предложението ти петимата задържани да бъдат незабавно екзекутирани, а останалите четирима — екзекутирани веднага след залавянето им. Всички, които са в подкрепа на смъртната присъда, да застанат от дясната ми страна. Всички, които са против — от лявата.

Първият от бъдещите консули, Децим Юний Силан, се добра до писмото точно преди гласуването. В бележката пишеше:

Силан изгледа Цезар с мрачно достойнство и нищо не каза. Цезар излъчваше тъга, но не и угризения. Силан се надигна от мястото си и застана вдясно от Цицерон: не можеше да гласува в полза на Цезар.

Малцина се намериха да гласуват заедно с Цезар против. Но пък и далеч не всички седнаха вдясно от консула. Метел Целер, Метел Непот, Луций Цезар, неколцина от народните трибуни, включително Лабиен, Филип, Гай Октавий, двамата Лукули, Тиберий Нерон, Луций Кота и Торкват останаха вляво от Цицерон, заедно с трийсетина педарии. Мамерк Лепид също седна при тях.

— Забелязвам, че Публий Цетег е сред тези, които гласуват за екзекуцията на брат му — каза Цицерон. — Гай Касий също е в подкрепа екзекуцията на братовчед си. Решението на Сената е почти единодушно.

— Мръсник! Винаги преувеличава! — ядоса се Лабиен.

— Защо не? — вдигна рамене Цезар. — Паметта е къса, а протоколите обикновено записват подобни изказвания, но не и имена: Гай Косконий сигурно няма да се престарае.

— Къде е писмото? — попита Лабиен, изгарящ от любопитство.

— У Цицерон.

— Няма да остане дълго! — Лабиен се изправи, направи няколко крачки, застана до консула и със заплашителен жест издърпа хартията от ръцете му. — Ето, това си е твое — подаде го той на Цезар.

— О, прочети го, Лабиене! — засмя се Цезар. — Не виждам защо ти да не знаеш това, което вече всички научиха, включително съпругът на въпросната дама.

Сенаторите се връщаха по местата си, но Цезар остана прав, та Цицерон да му даде думата.

— Назначени отци, вие пожелахте девет души да умрат — рече Цезар. — Това според аргументите на Марк Порций Катон било най-тежкото наказание, което държавата могла да наложи. В такъв случай би трябвало да е и единственото наказание. Бих искал да предложа решение оттук нататък нищо повече да не се предприема. Да не се конфискува ничия собственост. Жените и децата на осъдените никога повече няма да ги видят. За тях това е достатъчно наказание, задето са живели заедно с предатели. Ако не друго, то поне нека им оставим с какво да живеят.

— Е, всички знаем защо се обявяваш за снизхождение! — провикна се Катон. — Не искаш да се грижиш за тримата Антонии и майка им, уличницата!

Луций Цезар, брат на уличницата, налетя веднага на Катон, а Мамерк Лепид го нападна изотзад. Бибул, Катул, Гай Пизон и Ахенобарб веднага скочиха в защита на Катон и скоро започнаха да се раздават юмруци. Братята Метел Целер и Метел Непот също се включиха, докато Цезар се подсмихваше отстрани.

— Мисля, че е време — обърна се той към Лабиен — да поискам закрилата на народен трибун.

— Тъй като си патриций, Цезаре, нямаш право на трибунска защита — тържествено му отказа той.

Цицерон нямаше как да разтърве побойниците, затова реши да закрие заседанието. Сграбчи Цезар за ръката и го отведе вън от храма.

— Заради Юпитер, Цезаре, върви си вкъщи! — молеше го той. — Какви проблеми създаваш!

— Това важи и за теб — изгледа го презрително Цезар и понечи да се върне в храма.

— Върви си, моля те!

— Не и преди да ми дадеш дума, че няма да има конфискации!

— С радост ти я давам! Сега си върви!

— Отивам си. Но не си мисли, че ще те оставя да ме измамиш.

Цицерон беше спечелил, но речта на Цезар не му даваше покой, докато вървеше заедно с ликторите си към дома на Луций Цезар. Беше пратил четирима претори да доведат Гай Цетег, Статилий, Габиний Капитон и Цепарий, но се чувстваше длъжен лично да придружи Лентул Сура; човекът все пак е бил консул.

Дали цената не беше твърде висока? Не! В мига, в който петимата изменници видеха смъртта си, Рим веднага щеше да утихне. Дори самата мисъл за бунт щеше да се изпари от главите на хората. Нищо не отказваше така лесно метежника от екзекуцията. Ако в Рим по-често се екзекутираха престъпници, престъпността щеше да намалее. Колкото до заобикалянето на съда, Катон беше прав и в двата си аргумента: изменниците бяха признали сами вината си, затова едно разследване щеше да е излишно харчене на държавни пари; а проблемът със съдебните процеси бе, че лесно можеха да се манипулират, стига човек да посрещне финансовите изисквания на заседателите. Тарквиний беше обвинил Крас и макар логиката да подсказваше, че Крас няма нищо общо със съзаклятниците — нали той в крайна сметка представи първите конкретни доказателства, — Цицерон започваше да се чуди… Ами ако Крас наистина е бил замесен в заговора? Току-виж един ден премислил и сам подправил писмата, за да се спаси от подозрения!

Катул и Гай Пизон пък бяха обвинили Цезар. Катон — също. Никой от тях не разполагаше и с най-бегла улика и тримата бяха заклети врагове на Цезар. Но семето на съмнението беше посято. Ами онова, което Катон спомена за заговора отпреди три години? Как Цезар искал да убие Луций Кота и Торкват? Тогава наистина усилено се говореше, че консулите са били под заплаха, но всички сочеха за виновник Катилина. А след това Луций Манлий Торкват доказа, че не вярва на слуховете, като лично защитава Катилина пред съда за злоупотреби. Никой не беше споменал навремето името на Цезар. А Луций Кота беше негов вуйчо. И все пак… Не бяха малко римските патриции, посегнали на роднините си, включително Катилина, който беше убил собствения си син. Да, патрициите бяха нещо различно. Подчиняваха се само на законите, които отговаряха на разбиранията им. Ето например Сула, първият римски диктатор, той беше патриций, нали? И се смяташе за нещо повече от всички останали, особено от Цицерон, временно пребиваващият арпински селяк, презряно ново лице в политиката.

Трябваше да се наблюдава по-внимателно Крас, реши Цицерон. И още по-внимателно — Цезар. Например, дълговете му. Кой повече от Цезар имаше интерес от всеобщо опрощаване на дълговете? Не беше ли това достатъчна причина да застане той зад Катилина? Как иначе разчиташе да се измъкне от заплашващото го разорение? Трябваше да завладее цели държави, а Цицерон не виждаше как ще стане това. Цезар не беше Помпей; никога не беше заставал начело на армия. Пък и Рим никога нямаше да връчи специални поръчения на него! Всъщност колкото повече си мислеше Цицерон за Цезар, толкова повече се убеждаваше, че е бил част от заговора на Катилина. Ако не за друго, заради зачеркването на непосилните си дългове.

И ето, че докато се връщаше на Форума, придружен от Лентул Сура (когото отново влачеше за ръката, все едно беше малко дете), Цицерон се сблъска с другия Цезар. Луций Цезар не беше нито толкова надарен, нито толкова опасен като Гай, но все пак беше човек с тежест: предишната година беше консул, членуваше в колегията на авгурите, навярно някой ден щяха да го изберат за цензор. Двамата с Гай Цезар бяха не само близки роднини, но дори се харесваха един друг.

Луций Цезар стоеше като закован на стълбите и сякаш не вярваше на очите си.

— Сега ли? — попита той Цицерон.

— Сега — отговори твърдо Цицерон.

— Ей така, без никакви приготовления? Без шанс за помилване? Без баня, чисти дрехи и време да се подготви психически? Ние да не сме станали варвари?

— Трябва да стане веднага — оправдаваше се Цицерон. — Преди да е залязло слънцето. Ако обичаш, не се опитвай да ми пречиш.

Луций Цезар демонстративно отстъпи назад.

— Боговете да ме пазят някой ден да не застана на пътя на римското правосъдие! — изсмя се той. — Дали си намерил време да съобщиш на сестра ми, че мъжът й ще умре некъпан и без чисти дрехи?

— Нямам време! — отвърна Цицерон, колкото да каже нещо. О, това беше ужасно! Той просто си вършеше дълга! Но нямаше как да го каже на Луций Цезар, нали? Какво тогава можеше да каже?

— Най-добре тогава да изтичам до къщата й, докато се води още на името на Сура! — тросна се Луций Цезар. — Предполагам, още утре ще свикаш Сената да се разпореди с имота.

— Не, не! — На Цицерон направо му се плачеше. — Дал съм дума на братовчед ти Гай, че няма да има конфискации.

— Колко великодушно — подигра се Луций Цезар. Погледна зет си Лентул Сура и сякаш понечи да му каже нещо; но накрая затвори уста, поклати глава и тръгна на другата посока. Нищо нямаше да помогне, пък и нищо чудно Лентул Сура изобщо да не го чуе. Той вече беше изгубил разсъдък.

Цял разтреперан от проведения разговор, Цицерон продължи надолу по Весталските стълби, Форумът беше изпълнен с народ — и то далеч не обичайните зяпачи. Докато ликторите му проправяха път през тълпата, Цицерон виждаше познати лица. Това младият Децим Брут Албин ли беше? Онзи нямаше как да е Публий Клодий! Прогоненият син на Гелий Попликола? Защо ще се блъскат заедно с простолюдието от бедняшките квартали?

Долавяха се настроения, които още повече наплашиха Цицерон. Хората мърмореха, погледите им бяха мрачни, лицата им издаваха неодобрение, а телата им с нежелание се отдръпваха пред римския консул и жертвата, която водеше за ръка. Цицерон се уплаши и едва не избяга. Но не можеше. Всичко това беше негово дело. Той трябваше да го доведе докрай. Той беше бащата на отечеството, сам-самичък беше спасил Рим от патрицианските разбойници.

От другата страна на Гемониевите стълби, които водеха до Аркс, северната част на Капитолия, се намираше порутеният и единствен римски затвор — Лаутумиите. Най-старата сграда от комплекса се наричаше Тулианум, малка, триъгълна къщурка от времето на царете. Единствената врата беше откъм страната на Клив Аргентарий и Базилика Порция — грозна, неприветлива и винаги заключена.

Но тази вечер зееше отворена, а в рамката й бяха застанали шест силуета — римските екзекутори. Шестимата, разбира се, бяха роби и живееха заедно с останалите държавни роби в дървените бараки на Вия Ректа, оттатък свещените граници на града. Това, по което съдбата им се отличаваше от тази на събратята им, бе, че не прекрачваха померия, освен ако трябваше да изпълняват задълженията си. А задълженията им се състояха в това да сграбчат с яките си, почернели от слънцето ръце врата на някой нещастник — задължително чужденец — и да го строшат. Това най-често се случваше един-два пъти в годината по време на нечие триумфално шествие. Отдавна бяха отминали времената, когато строшените вратове можеха да принадлежат и на римляни. Сула беше избил доста народ, но никога в Тулианума, Марий — също.

За щастие разположението на стаята за екзекуции не позволяваше на събралите се да видят какво става вътре. Когато останалите четирима осъдени дойдоха, Цицерон нареди всички ликтори и доброволци в гъста верига пред Тулианума и почти не остана какво да се вижда.

Цицерон изкачи няколкото стъпала до вратата и вонята отвътре го блъсна в носа. Непоносим мирис на разложена плът. Защото никой никога не чистеше стаята за екзекуции. Осъденият влизаше, слизаше през една дупка в средата на пода, а долу го чакаха палачите и му трошаха врата. След което оставяха тялото му да изгние на място. Следващия път, когато стаичката потрябваше, палачите изхвърляха полуизгнилите останки на предишния убит в една тръба, свързана с канализацията.

Със свито гърло и побеляло лице Цицерон изчака петимата осъдени да влязат вътре. Пръв мина Лентул Сура, последен — Цепарий. Никой дори не го погледна, за което Цицерон беше изключително благодарен. И петимата се движеха като в транс.

Изчака няколко мига. Един от палачите се показа на вратата и му кимна. „Вече мога да си вървя“ — каза си Цицерон и придружен от ликтори и доброволци, се насочи към рострата.

Качи се на трибуната и огледа множеството, което се губеше в далечината. Прокара език по пресъхналите си устни и се замисли какво да каже. Намираше се вътре в свещените рамки на града, затова не можеше да използва думата „мъртъв“ в публично слово.

И какво да каже вместо „мъртъв“? Изчака секунда, сетне протегна ръце и извика: „Вивере!“ — (живяха). Минало свършено — свършено и забравено.

Никой не се зарадва. Никой не го освирка. Цицерон слезе от трибуната и се насочи към Палатина, докато тълпата се пръскаше най-вече в посока на Есквилина, Субура, Виминала. Когато се озова пред малкия кръгъл дом на Веста, отнякъде се появи многобройна група конници, водени от Атик. Вече бяха запалили факли, защото падаше здрач. Всички го поздравиха като спасител на републиката, баща на отечеството, същински герой, излязъл от митовете. Балсам за душата! Със заговора на Луций Сергий Катилина беше свършено, а той сам го беше разкрил и провалил.