Жестокото небе

Към полунощ до върха на Еверест останаха само стотина ярда. Представляваше снежна пирамида, бледа и призрачна на светлината на изгряващата Луна. Небето бе безоблачно. Вятърът, веещ цели дни, почти бе изчезнал. Най-високата точка на Земята рядко се радваше на такова спокойствие. Значи, бяха избрали подходящо време за изкачването си.

Може би прекалено подходящо, помисли си Джон Харпър. Изкачването се оказа разочароващо лесно. Единственият им истински проблем бе да напуснат хотела без някой да ги забележи. Управата му не обичаше неразрешените нощни екскурзии из планината. Можеше да има нещастни случаи, което бе лошо за бизнеса.

Доктор Елуин обаче възнамеряваше да изкачи върха именно по този начин. Имаше чудесни основания за това, макар и никога да не ги бе споделял. Присъствието на един от най-известните световни учени и определено най-известен инвалид в света в хотел „Еверест“ в разгара на туристическия сезон вече и без това бе предизвикало доста зле прикривана изненада. Харпър донякъде отслаби хорското любопитство като намекна, че двамата правят измервания на гравитацията, което бе част от истината. Твърде малка част, обаче, която при това не преставаше да намалява.

Който и да погледнеше сега Жул Елуин, отправил се уверено към височината от двадесет и девет хиляди стъпки с петдесет фунта товар на плещите си, никога не би отгатнал, че краката му са почти безполезни. Елуин бе една от жертвите на катастрофата с талидомида от 1961 година, след която над десет хиляди деца от целия свят се родиха частично деформирани. Все пак, бе едно от тези, донякъде извадили късмет. Ръцете му бяха съвършено нормални и ги бе заякчил чрез упражнения, докато станаха по-силни от ръцете на повечето мъже. Краката му обаче представляваха просто хилави израстъци от кожа и кости. С помощта на патерици успяваше да се изправи и дори да направи няколко неуверени стъпки, но в никакъв случай не можеше да върви.

И въпреки това, в момента се намираше на двеста фута от върха на Еверест.

Всичко бе започнало преди три години заради един рекламен туристически плакат. Джордж Харпър, младши компютерен програмист в отдела за приложна физика, познаваше доктор Елуин съвсем бегло. Дори и за непосредствените си подчинени, блестящият директор на „Астротек“ по научно-изследователската част бе отчуждена личност, отличаваща се от обикновените хора както с тялото си, така и с ума си. Не изпитваха към него нито симпатия, нито антипатия. Той събуждаше едновременно и възхищение, и съжаление, но съвсем определено никой не му завиждаше.

Харпър, завършил едва няколко месеца по-рано, се съмняваше дали докторът изобщо знае за неговото съществуване. Най-много да бе срещал случайно името му в някой план за работа. В отдела имаше още десетина програмисти, до един по-старши от него, никой от които не бе разменял повече от десетина думи с началника. Когато на Харпър веднъж бе възложено да занесе в кабинета на доктор Елуин един поверителен материал, не очакваше да поведе с него дълъг разговор.

И наистина, насмалко не се случи именно това. Тъкмо когато напускаше кабинета обаче, забеляза плакат с прекрасната панорама на Хималаите, покриващ половин стена. Бе поставен така, че доктор Елуин да може да го наблюдава от която и да е точка на кабинета си. Изобразяваше картина, която Харпър наистина познаваше много добре, тъй като я бе запечатал на лента сам, застанал преди време като малко измъчен и позадъхан турист върху утъпкания сняг на върха на Еверест.

На фотографията се виждаше белият хребет на Канченджунга, пробиващ облаците на сто мили разстояние. До него, но разположени много по-близо — двата върха на Макалу, а съвсем на преден план бе огромната маса на Лхоце, най-близко разположения съсед и съперник на Еверест. По-нататък на запад, спускайки се по долини с размери, които човешкото око трудно можеше да възприеме, се протягаха начупените заледени реки на ледниците Хумбу и Ронгбук. От тази далечина застиналите им бръчки не изглеждаха по-големи от браздите на нива, но техните пукнатини и белези от твърд като желязо лед бяха дълбоки стотици стъпки.

Харпър все още се наслаждаваше на тази прекрасна гледка и на старите си спомени, когато чу зад себе си гласа на доктор Елуин.

— Виждам, че Ви е интересно. Били ли сте там?

— Да, докторе. След като завърших гимназия, родителите ми ме заведоха на това място. Останахме цяла седмица в хотела и решихме, че ще ни се наложи да се завърнем преди времето да се оправи. В последния ден обаче вятърът спря и двадесетина души успяхме да се изкачим на върха. Останахме горе цял час, правейки си снимки един на друг.

Доктор Елуин изглежда смилаше тази информация доста време. След това с глас, лишен от предишната си отчужденост и определено изпълнен с възбуда, го покани да седне.

— Ако обичате, седнете, господин… Харпър. Бих Ви помолил да ми разкажете нещо повече.

Когато се намести в креслото срещу голямото подредено бюро на директора, Джордж Харпър бе малко озадачен. Това, което бе направил, въобще не бе нещо необичайно. Всяка година хиляди хора посещаваха хотел „Еверест“ и около четвърт от тях достигаха върха на планината. Всъщност именно миналата година бе широко отразено покоряването на върха от неговия десетхиляден посетител. Някои циници коментираха ехидно странното съвпадение — въпросният турист се бе оказала една доста известна видеозвезда.

Харпър не бе в състояние да разкаже на доктор Елуин нищо, което той да не може да открие в поне десетина други източника, включително и по туристическите брошури. Нито един млад и амбициозен учен обаче не би пропуснал възможността да направи добро впечатление на този, който може да подпомогне кариерата му. Харпър не бе студен и пресметлив човек, готов да се забърква във ведомствени интриги, но никога не изпускаше шанса си.

— Как да Ви кажа, докторе — започна той, опитвайки се да подреди мислите си, — реактивните самолети кацат в малко градче на име Намчи, на двадесетина мили от планината. След това с автобус се минава по прекрасен път и се стига до хотела, разположен срещу ледника Хумбу. Височината е осемнадесет хиляди стъпки и в хотела са предвидени стаи с повишено налягане за тези, които изпитват затруднения с дишането. Разбира се, там има и медицински екип, но управата не приема хора, които не са в добра форма. Трябва да останете в хотела поне за два дни, като се подложите на специална диета, преди да ви пуснат да отидете по-нависоко.

От хотела е невъзможно да се види самата планина, защото се намира твърде близо до нея и ти се струва, че ще се стовари отгоре ти. Гледката обаче е фантастична. Виждат се Лхоце и половин дузина други върхове. Понякога става и страшно, особено нощно време. Вятърът вие някъде над главата ти и се чуват странни звуци, причинени от пукащия се лед. Човек лесно би могъл да си помисли, че из планините бродят чудовища…

В хотела няма какво особено да се прави, освен да се наблюдава панорамата и да се изчака докторите да ти дадат медицинско свидетелство, че можеш да продължиш. Едно време за нагаждането към разредения въздух са били потребни седмици. Днес обаче могат да докарат броя на кръвните ти телца до необходимото равнище само за два дни. Дори и при това положение, обаче, половината посетители, най-вече по-възрастните, решават, че и тази височина им е достатъчна.

Какво ще стане по-нататък вече зависи от школовката ви и от размера на сумата, която сте готов да заплатите. Някои опитни катерачи наемат водачи и стигат сами до върха, като използуват стандартна планинарска екипировка. Това в наше време вече не е дотам трудно, тъй като на редица стратегически места са уредени хижи. Повечето от тези групи се справят със задачата. Времето обаче е непостоянно и всяка година загиват поне няколко души.

Редовият турист решава проблема по по-лесен начин. На самия Еверест не се разрешава да кацат самолети, освен при извънредни обстоятелства, но близо до хребета на Нупце има хижа и площадка за хеликоптери, които поддържат връзка с хотела. От хижата до върха има само три мили, ако се мине откъм южния склон. Това е лесно осъществимо за всеки човек в добра физическа форма и с малко планинарска практика. Някои хора изминават този път без кислородна маска, макар че това не се препоръчва. Самият аз ползувах маската си, докато стигнах върха: свалих я едва там и установих, че можех да дишам без особени затруднения.

— Филтри ли използувахте или газови цилиндри?

— Молекулярни филтри. Днешните са съвсем надеждни и увеличават концентрацията на кислород с повече от сто процента. Страшно улесняват изкачването на големи височини. Днес вече никой не използува сгъстен газ.

— Колко време отне изкачването?

— Един ден. Тръгнахме малко преди зазоряване и се върнахме преди да се свечери. Това наистина би изненадало съвременните алпинисти. Бяхме обаче отпочинали и вървяхме бързо. По пътя от хижата няма никакви проблеми, а на по-стръмните места са издялани стъпала. Както вече казах, пътуването е по силите на всеки човек в добра физическа форма.

Още в момента, когато произнесе последните думи, Харпър реши, че щеше да е по-добре да си бе отхапал езика. Стори му се невероятно, че е забравил с кого разговаря, но споменът за достигането на Покрива на света така го бе завладял, че за миг сякаш се завърна отново на самотния ветровит връх. На мястото, което доктор Елуин никога нямаше да достигне.

Ученият обаче не даде вид да е забелязал това. Или бе така свикнал с подобни прояви на нетактичност, че вече не му правеха впечатление. Защо ли пък изпитва такъв интерес към Еверест, помисли си Харпър. Дали не заради неговата непристъпност? Или заради това, че достъпът до него му бе отказан още при самото раждане?

При все това днес, само три години след този разговор, Харпър спря едва на сто стъпки от върха и изтегли доктора при себе си с помощта на найлоновото въже. Макар и да не бяха говорили за това, знаеше, че ученият иска да достигне върха пръв. Заслужаваше тази чест и младият човек нямаше да стори нищо, с което да му попречи.

— Всичко ли е наред? — попита Харпър, когато доктор Елуин го изпревари. Въпросът му бе съвършено излишен, но той чувствуваше потребност да се пребори с обкръжаващата ги самота. За миг му се стори, че са единствените хора на света. В тази бяла пустош от заснежени върхове отсъствуваше всякакъв признак за съществуването на човешката раса.

Елуин не отговори, а само кимна разсеяно, когато го задмина, втренчил възбуден поглед във върха. Вървежът му бе странен и скован и краката му почти не оставяха следи върху снега. Обемистата раница на плещите му издаваше тихо, но съвсем ясно доловимо бръмчене.

Всъщност, именно тази раница го носеше. Или по-точно, носеше три четвърти от тежестта му. Докато си проправяше уверено път към последните няколко стъпки, делящи го от някога недостъпната му цел, доктор Елуин заедно с оборудването си тежеше само петдесет фунта. Ако пък и това му се стореше много, щеше да бъде достатъчно само да завърти само едно копче, за да изчезне цялата му тежест.

Тук, в облятите от лунната светлина Хималаи, се намираше най-голямата тайна на двадесет и първи век. В целия свят съществуваха само пет екземпляра от експерименталните левитатори на Елуин и два от тях сега бяха на Еверест.

Харпър все още продължаваше да възприема като магия „левитата“, както набързо ги кръстиха в лабораторията, макар и да знаеше за съществуването им още отпреди две години. Батериите им съхраняваха електроенергия, достатъчна, за да повдигне тежест от двеста и петдесет фунта на вертикално разстояние от десет мили, което обезопасяваше пътешествието им. Цикълът на подем и спускане можеше да се повтаря почти до безкрайност, тъй като устройствата взаимодействуваха с гравитационното поле на Земята. Когато се издигаха, батерията губеше енергия. Когато се спускаха, зареждаше се повторно. Тъй като нито един механичен процес не е съвършен, при всеки цикъл се губеше малко енергия. Зарядът на батериите обаче бе достатъчен за най-малко сто цикъла.

Изкачването на планината при неутрализирането на по-голямата част от собствената тежест бе вълнуващо изживяване. Струваше им се, че са закачени на невидими балони, чиято подемност може да се регулира. Необходимо им бе да запазят част от теглото си, за да постигнат сцепление с повърхността. След известно експериментиране се спряха на двадесет и пет процента. При тази натовареност катеренето по ската бе приравнено на вървежа по равна повърхност.

Наложи им се на няколко пъти да сведат килограмите почти до нула, за да преодолеят някои вертикални скали. Това бе всъщност най-интересното преживяване, тъй като предполагаше пълно доверие в оборудването. Да висиш във въздуха, поддържан само от кутия с тихо бръмчаща електроника, изискваше значително усилие на волята. След няколко минути обаче усещането за сила и свобода надви страха. Една от най-старите мечти на човечеството се бе сбъднала.

Няколко седмици преди това един от сътрудниците на библиотеката бе открил поема от началото на двадесети век, описваща съвсем точно сегашното им постижение: „да прекосиш уверен жестокото небе“. Дори и птиците не притежаваха такава свобода на движение в третото измерение. В случая можеше да се говори за истинско покоряване на пространството. Левитаторът щеше да открие пътя към планините и към всички високи места по света, така както някога аквалангът бе проправил пътя към морските глъбини. След като устройствата преминеха през необходимите тестове и започнеше масовото им производство, човешката цивилизация щеше да бъде изцяло променена. Щеше да настъпи революция в транспорта. Пътуването в космоса нямаше да бъде по-скъпо от летенето. Цялото човечество щеше да се устреми нагоре. Това, което се бе случило преди сто години с изобретяването на автомобила, щеше да представлява само бледа сянка на предстоящите огромни социални и политически преобразувания.

Харпър обаче бе уверен, че доктор Елуин, вживял се единствено в самотната си победа, сега въобще не мисли за това. След време щеше да стане обект на похвалите, а може би и на проклятията на света, обаче те щяха да означават за него нещо по-малко от изкачването на най-високия връх на Земята. То наистина бе победа на разума над материята, на интелекта над едно крехко и осакатено тяло. Всичко останало беше без значение.

Когато Харпър се присъедини към учения в подножието на плоската и обсипана със сняг пирамида, той се ръкува с него доста официално, тъй като в момента това изглеждаше най-подходящото нещо. Не размениха обаче никакви думи. Чудото от достижението и панорамата от върхове, простиращи се във всички посоки, ги бяха лишили от дар слово.

Харпър се отпусна в прегръдките на устройството и бавно се огледа. Припомни си имената на обкръжаващите ги великани: Макалу, Лхоце, Барунце, Чо Ю, Канченджунга… Много от тези върхове и до днес не бяха покорени от никого. Е, левитаторът скоро щеше да промени нещата.

Не ще и дума, че съществуваха множество хора, които нямаше да одобрят това. И през двадесети век обаче бе имало алпинисти, смятащи, че използуването на кислородна маска е „нечестно“. Днес бе трудно да се повярва, че някога е имало хора, опитали се да достигнат тези върхове без технически средства, само след седмици аклиматизация. Харпър си спомни за Малори и Ървин, чиито неоткрити тела може би бяха само на миля от тях.

Доктор Елуин, застанал зад него, се изкашля.

— Да вървим, Джордж — каза тихо той, със заглушен от кислородния филтър глас. — Трябва да се върнем преди да са започнали да ни търсят.

Двамата махнаха мълчаливо за сбогом на всички, дошли на това място преди тях, и бавно се заспускаха по полегатия скат. Нощта, досега светла, започна да става все по-мрачна. Няколко облака покриха така бързо Луната, че светлината й изчезна и едва успяваха да следят посоката си. На Харпър промяната във времето никак не му хареса и започна мислено да променя плановете си. Може би щеше да бъде по-разумно да се насочат към базата на южния скат, отколкото да продължат към хижата. Не каза обаче нищо на доктор Елуин, за да не предизвиква фалшиви тревоги.

Ето, вече вървяха по остър като нож хребет, като от едната им страна царуваше пълен мрак, а от другата едва се долавяше блясъка на снежната покривка. Това би било ужасно място да те застигне буря, помисли си Харпър.

Още в следващия миг силният вятър се стовари върху тях. Един могъщ въздушен поток се появи сякаш от нищото, като че ли планината бе избрала точно този момент, за да покаже силата си. Нямаше да им остане време за каквото и да било. Вятърът щеше да ги отнесе дори и да притежаваха нормална тежест. За броени секунди въздушното течение ги отвя в мрачната пустота.

Бе невъзможно да се прецени колко е дълбока бездната под тях. Когато Харпър събра сили и погледна надолу, не видя нищо. Имаше чувството, че вятърът го движи в хоризонтална посока, обаче знаеше, че пада. Наистина падаше, но само с една четвърт от нормалната си тежест. Това обаче не го утешаваше. Беше все едно, дали ще да падне от височина четири хиляди стъпки или само от хиляда.

Нямаше време да се уплаши — това щеше да стане по-късно, ако оживееше — и колкото и нелепо да бе, умът му беше изпълнен единствено от тревогата, че скъпият левитатор може да се повреди. Напълно бе забравил за партньора си, тъй като в подобни кризисни моменти мозъкът може да бъде зает само с една мисъл. Внезапното обтягане на найлоновото въже го изпълни с удивление и безпокойство. Едва тогава забеляза как доктор Елуин бавно се завърта около него, подобно на планета около Слънцето.

Тази гледка веднага го върна към действителността и го накара да съобрази какво трябва да се направи. Вцепенението му навярно не бе продължило повече от частица от секундата.

— Докторе, използувайте аварийния подем! — изкрещя, заглушаван от вятъра.

Още докато произнасяше тези думи, той счупи печата на своя левитатор и натисна копчето.

Устройството веднага забръмча подобно на рояк разсърдени пчели. Почувствува как ремъците се впиха в тялото му, сякаш се опитаха да го изтеглят нагоре, към небесата, далеч от очакващата го долу невидима смърт. В ума му проблесна простата аритметика на гравитационното поле на Земята, сякаш изписана с огнени букви. Един киловат повдига сто килограма на метър в секунда, а устройствата можеха да преобразуват енергията с максималния темп от десет киловата, което означаваше, че няма да бъдат в състояние да го поддържат повече от минута. Но като се отчетеше предварителното намаление на тежестта му, би трябвало да започне да се издига със скорост от сто стъпки в секунда.

Усети рязък напън на въжето. Доктор Елуин бе закъснял малко с включването на аварийното копче, но и той най-сетне се възнасяше нагоре. Започна съзтезание между повдигащата мощ на устройствата им и вятъра, понесъл ги към ледения скат на Лхоце, сега само на хиляда стъпки от тях.

На лунната светлина видяха как стената от заснежени скали, подобна на замръзнала каменна вълна, се понася към тях. Едва ли се движеха с по-малко от петдесет мили в час. Но дори и да успееха да оцелеят след сблъсъка, щяха да са тежко ранени. На това място нараняванията бяха равносилни на смърт.

Тъкмо когато злополуката изглеждаше неизбежна, въздушното течение изведнъж ги повлече нагоре. Разминаха се със скалите само на петдесет стъпки. Това на пръв поглед беше чудо, но след като се успокои след миг, Харпър съобрази, че са спасени по силата на законите на обикновената аеродинамика. При допира си със ската на планината, вятърът нямаше друг път, освен да се насочи нагоре. Като преминеше от другата й страна, щеше отново да се спусне. Това обаче вече бе без значение, тъй като небето над тях бе празно.

Бяха започнали да плават под накъсаните облаци. Макар и скоростта им да не беше намаляла, ревът на вятърът внезапно бе изчезнал, тъй като се движеха заедно с него през пустотата. Независимо от тридесетте стъпки, които ги отделяха един от друг, можеха спокойно да разговарят.

— Доктор Елуин, добре ли сте? — попита Харпър.

— Да, Джордж — отвърна ученият хладнокръвно. — А сега, какво ще правим?

— Трябва да престанем да се издигаме. На по-голяма височина няма да можем да дишаме дори с филтрите.

— Прав си. Да се върнем към нормален режим.

Сърдитото бръмчене на устройствата отслабна и стана почти неуловимо, когато изключиха аварийното натоварване. Няколко минути сменяха позициите си от двата края на найлоновото въже, като отгоре се оказваше ту единият, ту другият. Когато най-сетне синхронизираха устройствата си, започнаха да плават във въздуха на височина малко под тридесет хиляди стъпки. Освен ако левитаторите откажеха, което след претоварването им бе напълно възможно, щяха да бъдат извън опасност.

Неприятностите им щяха да започнат, когато се опитат да се върнат на Земята.

Дотогава нито един човек не бе наблюдавал такава странна зора. Макар и да бяха уморени и измръзнали и сухият разреден въздух да дразнеше гърлата им при всяко вдишване, забравиха за всички тези неудобства още при появяването на първото бледо сияние иззад назъбения източен хоризонт. Звездите заугасваха една по една, като последна изчезна от погледа им най-блестящата от всички космически станции, Тихоокеанската — номер три, разположена на двадесет и две хиляди мили над Хавайските острови. Сетне слънцето изгря иззад море от безименни върхове и започна хималайският ден.

Все едно, че наблюдаваха изгрев на Луната. В началото косите лъчи осветиха само най-високите планини, докато обкръжаващите ги долини останаха потопени в мастилени сенки. Потокът от светлина обаче не престана да се придвижва върху планинските скатове, като все по-голяма част от тази сурова и недостъпна земя започна да навлиза в новия ден.

При внимателно вглеждане можеше да се забележат признаци на човешки живот. Забелязваха се няколко тесни пътища. От самотни селца се издигаше дим. Слънцето се отразяваше в покривите на манастирите. Светът под тях започна да се събужда, без да си дава сметка за вълшебното присъствие на двамата зрители, оглеждащи го от височина петнадесет хиляди стъпки.

През нощта вятърът навярно бе сменял посоката си няколко пъти, така че Харпър нямаше представа къде са. Не можа да разпознае местността. Възможно бе да се намират върху която и да е точка от линията от петстотин мили, простираща се между Непал и Тибет.

Налагаше се да изберат място за кацане, при това скоро, тъй като вятърът бързо ги носеше към едно струпване на върхове и ледници, където едва ли можеха да се надяват на помощ. Движеха се в североизточна посока, към Китай. Ако преминеха над планините и се приземяха там, щяха да изминат може би седмици, преди да установят контакт с някоя от службите на ООН за борба против глада и да се приберат у дома. Можеха да се окажат дори в опасност, ако се спуснеха от небето сред някое неграмотно и суеверно селско население.

— По-добре ще е да се приземим веднага — каза Харпър. — Тези планини не ми харесват. — Думите му сякаш се изгубиха в обкръжаващото ги празно пространство. Доктор Елуин бе само на десет стъпки от него и лесно можеше да се допусне, че не го е чул. Най-сетне обаче докторът кимна с глава, сякаш неохотно се съгласи.

— Боя се, че си прав, но не съм сигурен дали при този вятър ще успеем. Не забравяй, че няма да успеем да се приземим така бързо, както излетяхме.

Това бе вярно. Скоростта на зареждане на батериите бе само една десета от скоростта на разреждането им. Ако изведнъж се вкараше в тях твърде много гравитационна енергия, клетките им щяха да прегреят и по всяка вероятност да избухнат. Учудените тибетци или непалци щяха да си помислят, че в тяхното небе се е взривил голям метеорит и никой нямаше разбере какво се е случило с доктор Жул Елуин и младия му многообещаващ асистент.

Пет хиляди стъпки над повърхността, Харпър предположи, че взривът може да настъпи във всеки момент. Спускаха се бързо, но все пак недостатъчно. Не след дълго щеше да им се наложи да намалят скоростта, за да не се ударят в земята с прекалено голяма инерция. Ужасяващият и непредсказуем вятър отново се засили. Снежните потоци, откъснали се от оголените хребети, приличаха на призрачни знамена. Докато се движеха заедно с вятъра, двамата не си даваха сметка за силата му. Сега щеше да им се наложи да извършат още веднъж опасния преход между твърдите скали и гостоприемното небе.

Въздушното течение бе започнало да ги засмуква в един каньон. Нямаше никаква възможност да се издигнат над него. Нямаха избор и трябваше да търсят най-подходящото място за приземяване.

Каньонът започна да се стеснява ужасяващо бързо. Почти се бе превърнал във вертикален процеп, когато двамата преминаха покрай каменните стени със скорост от тридесет или четиридесет мили в час. Вихрушките ги подхвърляха ту наляво, ту надясно, и няколко пъти те се разминаха със скалите на няколко стъпки. Веднъж, когато прелетяха само на няколко ярда от една стърчаща скала, плътно обсипана със сняг, Харпър насмалко не се поддаде на изкушението да се откачи от левитатора. Това обаче щеше да бъде равносилно на скачане от тигана в огъня. Можеха да се окажат на твърда земя само за да установят, че са попаднали в капан без каквато и да е възможност да им се окаже помощ.

Дори и в този пореден момент на опасност, обаче, не изпита страх. Сякаш сънуваше интересен сън. Сън, от който ще да се събуди, и да установи, че се намира в безопасност в собственото си легло. Та това действително не бе възможно…

— Джордж! — извика докторът. — Сега е моментът! Стига да достигнем онази скала!

Имаха на разположение само няколко секунди. И двамата едновременно отпуснаха найлоновото въже, докато то се превърна в голяма примка, чийто долен край увисна само на няколко ярда над бързо движещата се повърхност. Една голяма скала, висока около двадесет стъпки, бе разположена точно по траекторията им. Зад нея се намираше заснежена равнина, даваща им основание да очакват едно сравнително меко приземяване.

Въжето се приплъзна върху долната част на скалата, създаде впечатлението, че насмалко ще се откачи, но най-сетне бе спряно от един ръб. Харпър почувствува, че се завърта подобно на камък, вързан за конец.

Не допусках, че снегът може да бъде толкова твърд, каза си. Пред очите му изведнъж избухна море от светлина и след това престана да усеща каквото и да било.

Бе отново в университета, в аудиторията. Един преподавател говореше нещо с познат глас, който обаче звучеше странно в това място. Все още полузамаян, си припомни имената на своите преподаватели. Не, не бе никой от тях. Въпреки всичко гласът му бе твърде познат и определено изнасяше лекция пред някого.

„… все още съвсем млад, когато съобразих, че в теорията на Айнщайн за гравитацията има нещо, което не е наред. По-специално, стори ми се неубедителен принципа за равностойността. Според него не е възможно да се направи разлика между последиците от гравитацията и от ускорението.

Това обаче определено не е вярно. Възможно е да се постигне равномерно ускорение, равномерно гравитационно поле не съществува. То се намира в обратна квадратна зависимост и следователно трябва да се изменя дори и при много къси разстояния. Лесно можеха да се направят експерименти, за да се демонстрира разликата между двете явления, така че се замислих дали…“

Спокойно изречените думи можеха да впечатлят Харпър, точно толкова, ако бяха казани на друг език. Той осъзна, че е редно да разбира всичко изречено, но бе много трудно да се открие неговия смисъл. Преди всичко обаче трябваше да установи къде точно се намира.

Освен ако очите му не бяха наред, бе обграден от непрогледен мрак. Примигна, като от това движение така го заболя главата, че изстена.

— Джордж! Добре ли си?

Разбира се, та това бе гласът на доктор Елуин, говорещ спокойно в мрака. На кого обаче говореше?

— Имам ужасно главоболие. Боли ме и хълбокът, когато се опитвам да помръдна. Какво се случи? Защо е тъмно?

— Изглежда имаш сътресение. Според мен, пукнал си и ребро. Не говори, освен ако не е необходимо. Цял ден бе в безсъзнание. Отново е нощ и сме в палатката. Пестя енергията на батериите.

Блясъкът на фенерчето, включено от доктор Елуин, бе почти заслепяващ, и на неговата светлина Харпър видя стенита на малката палатка, в която се намираха. Добре, че за всеки случай бяха взели пълен комплект алпинистко оборудване. Но вероятно то само щеше да удължи тяхната агония…

Бе изненадан от факта, че сакатият учен е успял без каквато и да е помощ да разопакова оборудването, да издигне палатката и да го вкара в нея. На пода й бе грижливо разстлано всичко — аптечката със средства за първа помощ, кутиите с концентрирани храни, контейнерите с вода и малките червени газови цилиндри за портативната печка. Не се виждаха единствено обемистите устройства на левитаторите. Навярно бяха оставени отвън, за да не ги притесняват.

— Вие май говорехте на някого, когато се събудих — каза Харпър. — Или съм сънувал? — Дори и на слабата светлина, отразена от полиетиленови стени, да не бе възможно да разбере изражението на лицето на другия, усети, че Елуин е смутен. Веднага разбра защо и съжали, че е задал такъв въпрос.

Ученият не вярваше, че ще оцелеят. Записваше на магнитофон бележките си за в случай, че открият телата им. Харпър се запита дали вече е записал последната си воля и завещанието си.

Бързо смени темата преди Елуин да успее да му отговори.

— Свързахте ли се със Спасителната служба?

— Всеки половин час се опитвам да установя контакт, но се боя, че планините ни екранират. Мога да я чуя, но тя не приема нашите сигнали.

Доктор Елуин взе малкия приемо-предавател, който бе свалил от китката си, и го включи.

— Тук Спасителна станция номер четири — изрече слаб механически глас. — Приемам.

Изчакаха цяла минута, но никой не потвърди, че е чул позивните им. Е, добре, рече си мрачно Харпър, вече е късно да изясняваме кой е виновен. Докато вятърът ги носеше над планините, няколко пъти обсъдиха възможността да се свържат с глобалната спасителна служба, но накрая се отказаха. Първо, защото все още се носеха из въздуха, и второ, за да избегнат нежеланата гласност. Лесно е да си умник със задна дата. Та кой би допуснал, че ще се приземят на едно от малкото места извън обсега на Спасителната служба?

Доктор Елуин изключи радиостанцията и единственият звук, който остана да звучи в малката палатка, бе тихото виене на вятъра покрай склона на планинските скатове, превърнали се в двоен капан — не можеха нито да избягат, нито да установят връзка.

— Не се тревожи — каза най-сетне. — Сутринта все ще измислим нещо. Дотогава няма какво да правим, освен да почиваме. Най-добре изпий малко от тази топла супа.

Няколко часа по-късно главоболието на Харпър отшумя. Макар и да подозираше, че действително има пукнато ребро, откри позиция, при която се чувствуваше удобно, когато не се движеше. Почувствува се почти в мир със света.

Бе преминал през няколко поредни фази на отчаяние, гняв към доктор Елуин и упрек към самия себе си, задето се е съгласил да участвува в това смахнато начинание. Сега бе отново спокоен, макар и мозъкът му, търсещ пътища за спасение, да бе твърде възбуден, за да потъне в сън.

Вятърът навън почти бе спрял и нощта бе тиха. Тъмнината вече не бе пълна, тъй като Луната беше изгряла. Лъчите й не ги докосваха пряко, а косвено, отразени от някой снежен скат. Харпър забеляза съвсем слабо сияние, почти позволяващо видимост, просмукващо се през прозрачните стени на палатката, задържащи топлината.

Преди всичко констатира, че не се намират в непосредствена опасност. Храната щеше да им стигне почти за седмица. Имаше и достатъчно сняг, за да се разтопи и превърне във вода. След ден или два, ако реброто започнеше да го боли по-слабо, вероятно отново щяха да излетят. Този път, с по-добри резултати.

Някъде наблизо се раздаде странен тих звук, който озадачи Харпър, докато разбра, че някъде се бе свлякъл сняг. Нощта бе изключително тиха и той започна да си внушава, че е в състояние да чуе туптенето на собственото си сърце. Всяко вдишване на спящия му спътник изглеждаше неестествено шумно.

Колко странно бе това, че умът му е зает с дреболии. Насочи отново мислите си към проблема за оцеляването. Дори и да не успееше да възвърне формата си, докторът можеше да се отправи на път сам. В случая щеше да бъде без значение дали има придружител или не.

Чу повторно мекия шум, този път по-ясно отпреди. Странна работа, помисли си Харпър. През студената нощ снегът би следвало да е неподвижен. Надяваше се, че не са застрашени от лавина. При приземяването не бе успял да огледа местността, така че не бе в състояние да определи размера на опасността. Дали да не събуди доктора? Той навярно бе огледал грижливо района, преди да издигне укреплението им. После го обхвана прилив на фатализъм и реши да не го прави. И без това, ако действително съществуваше опасност от лавина, едва ли щяха да се спасят от нея.

Да се върнем към проблем номер едно. Ето едно интересно предложение, заслужаващо внимание: биха могли да прикрепят приемо-предавателя към един от левитаторите и да задействуват устройството. Веднага щом се издигнеше над каньона, сигналът щеше да бъде засечен и от Спасителната служба щяха да ги открият само след няколко часа. Или най-много след няколко дни.

Разбира се, това означаваше да се лишат от единия левитатор, и ако не се получеше нищо, щяха да се окажат в много по-лошо положение от сега. И все пак…

Какъв е този шум? Това не бе смъкващ се сняг. Бе звукът, издаван от камъче, когато се удря в друго. Камъчетата не се движат сами.

Вече започваш да си въобразяваш разни неща, каза си Харпър. Мисълта, че някой или нещо може да се движи посред нощ във високите Хималайски проходи, бе направо смехотворна. И все пак устата му пресъхна, а кожата на гърба му настръхна. Действително бе чул нещо и нямаше защо да се самозалъгва, че само му се е сторило.

Докторът дишаше така шумно, че на Харпър му се наложи да концентрира вниманието си, за да долови звуците извън палатката. Означаваше ли това, че докторът, макар и заспал, също бе усетил сигнал за тревога, докоснал подсъзнанието му?

Щрак.

Може би този път звукът се бе раздал по-отблизо. И съвсем определено идваше от друга посока. Сякаш нещо, движещо се много тихо, но не съвършено беззвучно, бавно обикаляше около палатката.

Точно в този момент Джордж Харпър искрено пожела никога да не бе чувал за отвратителния Снежен човек. Вярно е, че знаеше твърде малко за него, но и то му се стори предостатъчно.

Спомни си, че Йети, както го наричаха непалците, е хималайски мит, съществуващ повече от сто години. Но опасното чудовище, по-едро от човек, никога не бе залавяно, фотографирано или дори описано от надеждни свидетели. Повечето жители на Запада бяха убедени, че става дума за чисто фантазиране и никак не позволяваха да бъдат разубедени с помощта на оскъдни доказателства — следи по снега или парчета кожа, съхранявани в затънтени манастири. Планинците бяха по-добре информирани по въпроса. Сега Харпър се побоя да не би да са прави.

Сетне, когато през следващите няколко секунди не се случи нищо, страховете му бавно започнаха да се разсейват. Може би превъзбуденото му въображение го подвеждаше. При тези обстоятелства това съвсем не би било учудващо. С усилие на волята насочи отново мислите си към проблема за спасяването. Започна да напредва в тази насока, когато нещо се блъсна в стената на приюта им.

Не нададе вик само поради факта, че мускулите на гърлото му бяха парализирани от страх. Въобще не можа да помръдне. След това чу как в мрака до него доктор Елуин неспокойно се размърдва.

— Какво става? — промърмори ученият. — Добре ли си?

Харпър чу как спътникът му се извърна и разбра, че търси фенерчето. „За Бога, не се помръдвайте“, искаше му се да пошепне, но думите застинаха върху напуканите му устни. Чу се щракане и лъчът на фенерчето образува светъл кръг върху стената на палатката.

Тя вече бе хлътнала, сякаш върху нея се бе подпряло тежко туловище. В самия център на издутината безпогрешно се различаваше следата на деформиран крайник или лапа. Бе само на около две стъпки от земята, сякаш създанието отвън бе коленичило и се бе подпряло върху тъканта на палатката.

Светлината навярно го смути, тъй като крайникът веднага изчезна и стената възвърна предишната си плоскост.

Чу се продължително и тихо ръмжене, след което настъпи тишина.

Харпър установи, че отново може да диша. Бе очаквал всеки момент палатката да бъде разпорена и върху тях да се изсипе някакъв невъобразим ужас. Вместо това се чу далечен повей на вятъра високо в планините. Усети, че не е престанал да трепери. Трепереното нямаше нищо общо с температурата, тъй като в малкия им изолиран свят бе достатъчно топло.

После се чу познат, едва ли не успокояващ звук — дрънченето на празна консервена кутия, ударила се в камък. Напрежението сякаш поспадна. Харпър най-сетне намери сили да проговори или най-малкото да прошепне.

— Открило е контейнерите ни с храна. Дано сега се махне.

Сякаш в отговор на думите му се разнесе тихо ръмжене, издаващо едновременно гняв и разочарование, последвано от удар и от дрънченето на консервени кутии, потъващи в мрака. Харпър изведнъж си спомни, че цялата храна се намира в палатката. Навън бяха само празните кутии. Тази мисъл не повиши настроението му. За миг му се прииска, подобно на суеверните планинци, да бяха съобразили да оставят навън приношение за боговете или демоните на планините.

Това, което сетне се случи, бе така неочаквано, че приключи преди да успеят да реагират. Чуха се последователно звукът, породен от нещо, ударено в скала, познатото електрическо бръмчене и изненадано изръмжаване.

А сетне, рев, изпълнен с ярост и безсилие, преминаващи в чист ужас. Рев, който с невероятна бързина отслабна и заглъхна в небето над тях.

Звукът пробуди стар спомен в паметта на Харпър. В един филм от началото на двадесети век за историята на въздухоплаването бе показана зловеща сцена — излитането на дирижабъл. Някои от служителите на летището не бяха отпуснали въжетата в необходимия момент, заклатиха се безпомощно на тях, когато дирижабълът ги завлече във висините, и после един по един паднаха на земята.

Харпър изчака да чуе звука, предизвикан от паднало тяло, но не успя. След това съобрази, че докторът бе започнал непрестанно да повтаря „Закачих двете устройства едно за друго. Закачих двете устройства едно за друго“.

Все още бе твърде шокиран, за да се разтревожи от тази информация. Вместо това почувствува силното разочарование, присъщо за един учен.

Никога нямаше да узнае какво бе бродило около палатката им в самотните часове преди настъпването на хималайската зора.

В късния следобед в каньона се спусна хеликоптер на планинската спасителна служба, пилотиран от скептичен сикх, който се чудеше дали някой не се е пошегувал с него. В момента, в който хеликоптерът кацаше, потънал в снежна виелица, доктор Елуин вече трескаво махаше с едната си ръка, докато с другата се придържаше към палатката.

Пилотът изпита прилив на нещо подобно на суеверие, когато разпозна сакатия учен. Значи, съобщението е било наистина вярно — не съществуваше друг начин, по който Елуин да успее да се озове на това място. Това означаваше, че всичко, което летеше в небесата и над тях, от този момент е така остаряло, както и волската каруца.

— Слава Богу, че ни намерите — рече докторът с искрена благодарност. — Как успяхте да стигнете толкова бързо?

— Можете да благодарите на радарните станции и на телескопите на орбиталните метеорологични станции. Можеше да пристигнем и по-рано, обаче в началото решихме, че някой се шегува с нас.

— Не разбирам.

— Как бихте реагирали Вие, докторе, ако някой Ви съобщи, че един съвсем мъртъв хималайски снежен леопард, оплел се в ремъци и кутии, поддържа постоянна височина от деветдесет хиляди стъпки?

Вътре в палатката Джордж Харпър започна да се смее, независимо от болката, която му причиняваше смехът.

Докторът промуши глава през процепа и разтревожено го попита:

— Какво има?

— Нищо… ох… просто се чудех как ще свалим оттам клетото животно, преди да се е превърнало в заплаха за въздушния трафик.

— А, някой ще се качи с друг левитатор и ще превключи копчетата. Може би няма да е зле всички устройства да бъдат контролирани по радиото…

Доктор Елуин млъкна по средата на изречението. Мисълта му отиде някъде другаде. Пренесе се в мечтите си, които щяха да изменят облика на много светове.

След малко щеше да слезе от планината, подобно на нов Мойсей, носещ законите на една нова цивилизация. Щеше да върне на цялото човечество свободата, която то бе изгубило много отдавна, още в момента, когато първите земноводни бяха изоставили безтегловния си дом под вълните.

Продължилата милиард години битка срещу силите на гравитацията бе приключила.

Ноември 1966 година