Гошко

От известно време на Стоян му бе много самотно. Жена му бе починала отдавна, още през 2003-та от операция на сърце. Бяха минали цели седем години и почти бе избледнял спомена за нея. Въпреки всичко идваха моменти на ужасна самота които по никакъв начин не можеше да преодолее. Ето и сега, погледне тичащ по асфалта гълъб и му заседне буца на гърлото. Чуе детски смях и се вцепени. Пусне си стар любим блус на Карлос Сантана, заплаче китарата и той — хоп, готов е да заплаче заедно с нея. Нерви, нерви, нерви! Чудеше се как да се справи с депресията. Опитваше какво ли не, удряне на сто грама менте ракия от крак на павилиона на Росен, садене на петунии в пластмасови саксии, дишане по съвета на йогите, нелегален риболов в близкия до града язовир. Нищо! Никакъв ефект!

Някой го посъветва да си купи папагалче, което да му чирика и да го буди сутрин преди слънце.

„Дали пък би помогнало?“ — каза си и мигом се затече към магазина за домашни любимци. Той се намираше на две преки от неговата кооперация, досами железопътната линия. Тъкмо отминаваше старата фурна „Арчър“, когато незнайно откъде пътят му пресече едно дребно пиленце. Беше малко, червеничко, крехко, с жълта човчица. То спря, наклони главица към него и го загледа някак учудено. Сякаш Господ му го пращаше. Стоян клекна, протегна ръка, като че ли държеше нещо много ценно в нея, изду устни напред, цъкна с език и проточи:

— Пи, пи, пи, пи-и-и, пи-и-и! Ела душицата, ми ела!

Пилето първоначално се стъписа, искаше да побегне, но после спря, престраши се и доближи нопознатото и интересно същество. Още крачка-две, достатъчни за Стоян да протегне ръка и да го хване.

То изчирика уплашено в ръката му, после затихна и се умълча в очакване на по нататъшните събития.

„За какво ми е папагалче? Ето ти си ми нужен! Ще извинява майчето, и стопанина ти ама при мен ще си бъдеш много по-добре.“ — Погали го нежно по главицата, поотпусна пръсти за да не го нарани от стискане и тръгна към дома си.

Погледнато отвсякъде това си беше чиста проба кражба на живо имущество. Тя се наказва най-малко с овикване или с дълга псувня от страна на стопанина. Такъв обаче не се забелязваше наблизо и поради тоя факт кражбата бе узаконена.

Все пак Стоян се отби до магазина за домашни птици. Влезе, разгледа клетките за папагалчетата, избра си една по-голяма и попита продавачката за цената. Тя се оказа негова стара позната, вдовицата на Мито Краставичаря, с който бяха колеги в близкото минало.

Погледна го Митовица, съзря пилето в ръката му, ококори очи, зацъка с език, после се усмихна и попита:

— Ами когато порасне кокошката, май ще трябва да смениш клетката, защото няма да може да се обърне в нея. Ами яйцата? И за тях трябва полог. Пък ще трябва и да я разхождаш, защото ще и закърнеят мускулите на краката.

— Абе, зная аз какво да правя. Ти само ми кажи какво да му купя за храна, че то е много малко, а аз опит с пилета нямам.

— Нямаш проблем, Стояне. Ето ти два плика със семенца. Като се свършат мини пак. А като поотрасне му купи от магазина тронено жито, каквото ползват за задушница или смески за прасе. Те птиците не пробират и ядат всичко. Веднъж в седмицата му бери райграс, за да кълве и да си доставя витамини. Може и слънчогледови семки да му даваш, но олюпени за да не му се нарани хранопроводчето. По рядко хляб, че от него хващат запек. Това е.

— Ясно. Благодаря!

Стоян пъхна пликчетата със семена в джоба, хвана халката на клетката с другата ръка и се запъти към дома.

В хола му имаше едно много слънчево място, току зад стенната библиотека, досами вратата на терасата. Направи подходящо закрепване на клетката и постави внимателно пилето вътре. То се отърси енергично, разходи се из интериора, след туй спря, погледна Стоян и зачирика самотно. Това беше знак за новия му стопанин да приготви закуската.

Той не се поколеба да го стори. Намери една кафеена чинийка, напълни я внимателно със меланжа от семена и я предложи на новото си приятелче. За негово най-голямо учудване то пристъпи смело, огледа импровизираната трапеза и закълва като гладно.

— Ето ти и питието! Засега ще бъде само минерална вода от родопския извор в Девин. По-чисто пиене не мога да ти намеря в момента. Впрочем, как ли да те нарека?… Не мога да разбера, дали си женско или мъжко творение? Нека бъде на риск! Ще те нарека с мъжко име. Да бъде, да бъде… — занарежда кръстителя както е нареждал Бог когато е създавал света. — Да бъде Гошко!

При тия думи пилето спря да кълве, наклони главица, погледна новия си стопанин и изчирика одобрително. То сякаш разбра, че се извършва важното събитие на неговото кръщаване.

Така започна съвместният им живот. Депресията на Стоян мина неусетно. Да се грижиш за едно същество е нещо много важно и отговорно, бих казал лечебно. То отклонява всички мисли в едно направление и не остава време да се мисли за друго освен за целта на вниманието.

Минаха няколко месеца. Пилето поотрасна, заякна, доби вид на красива и смела птица. Наистина беше мъжко. Това пролича от гребенчето на главата му. Беше ярко червено, право и изразително. Перата по крилата на петлето бяха красиви, с една стоманено синя, тъмна окраска. Алено червени пера красяха и вратлето му, а в горния край където започваше гребена, бяха обагрени с цвета на старо злато. Две големи, тъмно сини пера завършваха украсата на опашката му. То сякаш не бе петле от кокошия род, а малка райска птица.

Истинско събитие за Стоян бе първото му кукуригане. Стана през една слънчева майска утрин, два дни преди Гергьовден. Беше пет часа и половина. Слънцето пробиваше с първите си лъчи перестите майски облаци. Първите нотки на кукуригането прозвучаха фалшиво. Стоян бе заспал дълбоко и необичайния звук го стресна. Отвори едното си око, примигна и се заслуша…

— Да-а-а! Природата си казва думата! Гошко е станал тинейджър! Кукурига бе! Виж го само как кукурига! Браво, моето момче! Само така! Сега го дай по тънко и продължително, хайде де!… Давай, моето момче!

Да, ама не! Кукуригането си беше фалшиво, като на запушена с прах железничарска свирка. Такава беше сегашната действителност, колкото и да не му се искаше.

Минаха още четири-пет месеца и кукуригането стана точно такова каквото се очакваше, сиреч дълго и продължително, с едни извивки и трели че да ти се замая главата.

Веднъж Росен, оня от павилиона с ментеливите алкохолни напитки, му каза:

— Печена работа е твоят Гошко. Буди махалата без грешка. Като се провикне и си поглеждам часовника. Кара го точно до минута. Само го пази, че тук се разхожда един гладен котарак, който не би му се церемонил.

— Котарак?! Сигурен ли си? Бездомен?!

— Да бе! Няма лъжа! Соня му подхвърля парчета от банички. Помиярът се мотае все около нея. Та не го пускай свободно тоя Гошко, че жална му майка кокоша ако се срещнат. Гледам, че го разхождаш вързан на връвчица. Не го пускай на свобода, мен слушай.

— Благодаря, че ми каза! Хайде, дай сега едно дълго кафе с малко захар, че да ми мине дрямката. След малко ще ходя на работа, а още ми се спи. Моят Гошко ми отваря очите доста рано и все ме бори дрямка.

— От хапчетата за кръвно е, не е от Гошко.

— Може и да си прав…

Събитието стана някак неочаквано. Дългото пребиваване в клетка съклетиса младият петел. Решетките и бяха тънички, но все пак си бяха решетки, а зад тях се ширеше мечтаната свобода. Той гледаше с копнеж зеленината на цъфналите липи, слушаше гукането на гълъбите и му идваше да скокне и да подхвръкне като тях. Обаче кой ли ти го позволява?

Най-сетне, един ден случаят се появи от само себе си. Времето бе топло и Стоян реши да изнесе клетката на терасата. Заби нов пирон в стената, закопча старателно заключалката, но тя по закона на Мърфи, в един специален момент се откопча сама. Вратата се отвори широко и Гошко, без много да се колебае, излезе от нея и се заразхожда по балатума на терасата.

Беше в едно ранно, слънчево юлско утро. Вратите на терасата бяха широко отворени за да влиза нощния хлад. Стоян спеше и сънуваше потапяща се рибарска плувка. Чу кукуригането в просъница. Сънят бавно отлиташе, съзнанието му трудно се проясняваше. Трябваше да стане, да нахрани любимеца си, да го разходи, след това да се обръсне, да хапне нещо набързо и да иде на работа.

Един поглед към терасата бе достатъчен за да осмисли опасната ситуация. Гошко бе кацнал на парапета. Току що довършваше последното си шесто кукуригане и се готвеше да предприеме нещо което на прост език би означавало авантюра с неясен край.

— Стой! Чакай бе, моето момче! Гошко! Гошко-о-о! Да не си скокнал навън! Хей! Чакай!

Стана точно така както Стоян се опасяваше. Гошко подклекна и скокна от ниската тераса. Свободата го блазнеше и той беше готов с пълно съзнание да я опита. Кацна току сред белите ружи насадени от съседката. За щастие тя спеше и нямаше понятие, че се нарушават нейните квартални права. Следващият ход на Гошко бе повтаряне на ежедневния му маршрут, без отегчителната връвчица вързана за крака му разбира се. Със сигурен и наперен ход той се запъти към павилиона на Росен. Търговецът току-що сваляше ламаринените капаци.

— Я-я-я! Каква изненада! Ти ли си бе Гошко?

Гошко разбира се не му обърна внимание, а продължи по нататък към павилиона на Соня.

Старият пазар се отличаваше с трите си много посещавани павилиона. Ако си истински гладен мъж, отиваш при Соня. Купуваш си една голяма и мазна баничка. Изяждаш с апетит, а след туй се отбиваш при Росен. Пийваш от крак една студена бира или рядко, пенливо кафе, според личните си предпочитания. След това минаваш край павилиона за плод и зеленчук. Там, подпряла на ръце огромни гърди, е Надежда. Тя е тактична. Следи мълчаливо погледа ти и чака да си избереш някоя стока. Казваш и бодро „Добро утро, Наденце!“, оглеждаш стоката и най-вече цените. Пускаш дежурния си лаф за скъпотията и продължаваш за работа. Ако ли пък решиш, можеш да се отбиеш до „Червеното“. Това е най-посещаваното квартално магазинче, където можеш да си купиш пакет евтини цигари. Те не са от онези с фалшив бандерол дето пласира Росен, но са все пак най-евтините в града.

Но да не отклоняваме вниманието от авантюрата на шарения и красив Стоянов петел. Та същият този петел, в един щастлив миг, бе решил да опита сладостта на свободата. „Да бе! — ще кажете. — Няма нищо лошо в това намерение!“ Единственото лошо нещо бе, че храбрата птица нямаше никакъв опит в живота. Тя обаче не го знаеше и крачеше ли крачеше. Гълъби прелитаха над нея, жужаха пчели по близките тръни, просвирваха клаксони от шумната магистрала. Всичко бе вълнуващо и интересно.

Неочаквано едно петнисто, тигроподобно същество, коварно, пъргаво и бързо, се промъкна отнякъде и се хвърли върху петела. Той не очакваше подобно нападение. С крайчеца на окото забеляза сянката и реагира светкавично. Подскокна срещу нея, протегна шипа на десния си крак и с яростно куркане отскочи. Беше силен ход, като при истинска петльова борба. Никой не бе учил Гошко на подобна маневра. Тя си му беше в кръвта или както научно се казва, в гена. Шипът мина през муцуната на котарака и направи дълга и дълбока рязка. Той измяука уплашено и за някакви броени секунди изчезна от полезрението на наблюдаващите. Те в случая бяха двама, Росен и Соня.

— Браво! — подсвирна Росен. — Даде му да разбере!

— Истински мъж е! — заключи и Соня. — Ако и моят беше такъв, е-е-х…

Стоян се появи отнякъде, притеснен и загрижен. Не бе успял да види случилото се, но то му бе разказано надълго и нашироко от двамата свидетели. Някаква гордост запърха в гърдите му. „Ето, значи виждате ли какъв питомец си имам! Никакъв котарак-помияр не може да го уплаши!“

Той прикътка петела, хвана го, погали го по червената красива перушина и бащински му занарежда:

— Моето момче, разбирам че обичаш свободата, но представяш ли си ако нещо лошо се бе случило с теб? Какво щях да правя аз? Нямаше да има живот за мен, приятелю! Разбираш ли? Нямаше да има! Друг път не прави така! Моля те, не прави! Иначе ще ми скъсаш нервите от притеснения.

Гошко мигаше виновно с кестеняво кафявите си очи, куркаше от незатихнало напрежение и сякаш съзнаваше, че е извършил прекалено лоша постъпка.

— А сега да си идем у дома. Днес за наказание ще кълвеш жълт кукуруз. Още не са ни дали заплатите за да ти купя жито или белени слънчогледови семки. Чака ме работа, бе приятел. Трябва да тръгвам! Ако ме питаш дали ще те затворя в клетката, ще ти отговоря, „Няма!“. Днес ще се разхождаш свободно по белия балатум на терасата. Само гледай да не акаш много, че нямам вече сили за чистене. Нали се разбрахме?

По външния вид на Гошко бе ясно, че няма никакви възражения.

Старият пазар все повече се оживяваше. Дежурните млади безделници бяха окупирали вече павилиона на Росен. Бяха взели първата си бира и коментираха шумно някакъв международен мач. Росен бе подал глава от прозорчето и чат пат се включваше в дискусията.

Соня също бе окупирана от прегладнели посетители. Тя се фръцкаше с червената къса престилчица, кокетничеше и се смееше кръшно. Баничките и вървяха на поразия. Какво по радостно от това!?

Някаква възрастна пенсионерка опипваше стоката на Надежда. Всичко и се виждаше скъпо. Все пак се реши, протегна ръка, взе китка магданоз и отброи няколкото жълти стотинки.

Бъки, черният изящен пинчер, чийто стопанин е собственикът на „Червеното“, бе застанал пред вратата на магазинчето и лаеше неудържимо. Изящният му кучешки нос и острият поглед бяха усетили присъствието на котарака-помияр.

Ето го, той се появи откъм кофите за смет. Пристъпваше внимателно и с тиха стъпка се насочваше към павилиона на Соня.

Бъки го лаеше, но не посмя да го последва. Явно добре бе преценил силите си.

2 май 2010 г.

Враца