Град на паднали ангели

1.Господарят

— Само кафе, моля.

Сервитьорката вдигна изписаната си с молив вежда.

— Не искате ли да хапнете нещо? — попита тя. Акцентът й беше силен, стойката — разочарована.

Саймън Люис не я винеше — тя вероятно се надяваше на голям бакшиш, не на това, което щеше да получи за чаша кафе. Той обаче не беше виновен, че вампирите не ядяха. Понякога в ресторантите си поръчваше храна, само за да запази илюзията за нормалност, но късно във вторник вечерта, когато във „Веселка“ вече почти нямаше клиенти, не си заслужаваше да си прави труда.

— Само кафе.

Сервитьорката сви рамене, взе ламинираното меню и отиде да предаде поръчката му. Саймън се облегна на твърдия пластмасов стол и се огледа. „Веселка“, ресторант на ъгъла на Девета улица и Второ Авеню, беше едно от любимите му места в Долен Ийст Сайд — старо квартално заведение с черно-бели стенописи, където ти позволяваха да седиш цял ден, стига да си поръчваш кафе през около половин час. Тук сервираха и някога любимите му вегетариански пирожки и борш, но тези дни бяха вече зад гърба му.

Беше средата на октомври и тъкмо бяха извадили украсата за Хелоуин — паянтова табела с надпис: „Номер или борш!“ и картонена фигура на вампир с име граф Пирожкула. Едно време двамата с Клеъри смятаха, че празничната украса е ужасно смешна, но Саймън вече не намираше фалшивите зъби и черната пелерина на графа за забавни.

Саймън погледна към прозореца. Беше ясна нощ и вятърът разпръскваше листата по Второ Авеню като шепа хвърлени конфети. Едно момиче вървеше по улицата, момиче с късо, стегнато с колан палто и дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Хората се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Някога и Саймън се беше обръщал след момичета като нея, питайки се къде ли отиват и с кого ли имат среща. Не и с някой като него — в това той беше сигурен.

Това момиче обаче правеше изключение. Звънчето на входната врата звънна, когато Изабел Лайтууд я отвори и влезе. Тя видя Саймън, усмихна се и тръгна към него, събличайки палтото си и провесвайки го на черния стол, преди да седне. Под палтото беше, както казваше Клеъри, с „типичното за Изабел облекло“ — тясна, къса рокля от кадифе, мрежести чорапи и ботуши. В левия й ботуш имаше затъкнат нож, който Саймън знаеше, че само той може да види; и все пак всички в заведението я зяпаха, докато тя сядаше и отмяташе косата си назад. Изабел привличаше внимание, подобно на имплодираща звезда.

Красивата Изабел Лайтууд. Когато Саймън се запозна с нея, беше заключил, че едва ли ще има време за момче като него. Оказа се, че е почти прав. Изабел харесваше главно момчета, които родителите й не одобряваха, а това в нейния свят означаваше долноземци — елфи, върколаци и вампири. Те излизаха от около месец-два и това още го удивляваше, въпреки че връзката им се ограничаваше най-вече до нередовни срещи като тази. Той не можеше да спре да се чуди дали щяха да са заедно, ако не се беше превърнал във вампир и ако целият му живот не се беше променил! Тя тикна кичур коса зад ухото си, усмивката й беше поразителна.

— Изглеждаш добре.

Саймън хвърли поглед към огледалната повърхност на прозореца на заведението. Откакто бяха започнали да се срещат, влиянието на Изабел върху облеклото му ясно си личеше. Беше го накарала да изхвърли суичърите, да носи кожени якета и да замени маратонките с дизайнерски ботуши. Които, между другото, струваха триста долара чифта. Беше си пуснал и дълга коса, която сега падаше над очите му и скриваше челото, но това беше по необходимост, не заради Изабел.

Клеъри се беше подиграла на новия му външен вид, но пък тя намираше всичко в любовния му живот за абсурдно. Не можеше да повярва, че връзката им с Изабел е сериозна. Разбира се, не можеше да повярва и че в същото време има също толкова сериозна връзка и с Мая Робъртс — тяхна приятелка, която случайно беше върколак. А и през ум не можеше да й мине, че Саймън не е казал на нито една от тях за другата.

Саймън не беше много сигурен как се случи всичко. Мая обичаше да му ходи на гости заради ексбокса му (в изоставения полицейски участък, където живееше глутницата, нямаха компютърни игри) и чак на третия или четвъртия път се беше навела и го беше целунала за довиждане, преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с Изабел“, беше казала тя, „После й кажи.“

Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него връзката му с Изабел и затова не й беше казал нищо. А колкото повече време минаваше, толкова по-неуместна му се струваше идеята да й каже. Засега успяваше да се справи. Изабел и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени. Майката на Клеъри и дългогодишният й приятел Люк щяха да се женят след няколко седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата — перспектива, която за Саймън беше по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню Йорк.

— Така — каза Изабел и го изтръгна от мислите му. — Защо тук, а не в „При Таки“? Там сервират кръв.

Саймън потръпна от силата на гласа й. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой не ги подслушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, тресна чашата с кафе пред Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката й.

— Тук ми харесва — отвърна Саймън. — С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е отворено през цялата нощ.

Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.

— Какво е това?

Саймън проследи погледа й.

— Това е граф Пирожкула.

— Граф Пирожкула?

Саймън сви рамене.

— Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от „Улица Сезам“ — той се усмихна на празния й поглед. — Сещаш се. Той учи децата да броят.

Изабел клатеше глава.

— Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?

— Щеше да разбереш, ако го беше гледала — промърмори Саймън.

— Митологията би могла да обясни това — каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец на сенки. — Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.

— Благодаря — каза Саймън. — Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и броенето. Разбираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…“

Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и протегна ръка към черния си копринен шал.

— Не е реалистично.

— Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама безпомощни селяни, трима безпомощни селяни…“

— Ш-ш-шт — Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави ръка върху китката на Саймън. Големите й черни очи изведнъж оживяха — както когато преследваше демони или когато смяташе да преследва демони. — Погледни.

Саймън проследи погледа й. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с дебела глазура, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха оредели сиви коси и светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.

— Така — каза Изабел. — Какво мислиш, че са?

Саймън им хвърли бърз поглед. И двамата се втренчиха в него, очите им бяха без мигли и приличаха на дупки.

— Приличат ми на зли градински гноми.

— Това са хора ратаи — изсъска Изабел. — Служат на някой вампир.

— „Служат“ в смисъл…?

Тя изсумтя нетърпеливо.

— В името на Ангела, не знаеш нищо за твоя вид, нали? Изобщо дори знаеш ли как се става вампир?

— Ами, ако една майка вампир и един татко вампир много се обичат…

Изабел направи гримаса.

— Добре. Знаеш, че не е нужно един вампир да прави секс, за да има деца, но на бас, че не знаеш как точно става.

— Знам — каза Саймън. — Вампир съм, защото пих от кръвта на Рафаел, преди да умра. Пиене на кръв плюс смърт равно на вампир.

— Не съвсем — каза Изабел. — Вампир си, защото пи от кръвта на Рафаел, после те ухапаха други вампири и после умря. Трябва да те ухапят в някакъв момент.

— Защо?

— Слюнката на вампирите има някои… свойства. Трансформиращи свойства.

— Ясно — каза Саймън.

— Не ми говори така. Ти си този с вълшебната слюнка. Вампирите си отглеждат хора и се хранят от тях, когато няма друга кръв. Нещо като ходещи закусвални. — Изи говореше с отвращение. — Човек би помислил, че ратаите са слаби заради постоянната загуба на кръв, но слюнката на вампира има лековити свойства. Увеличава броя на червените кръвни телца, прави ги по-силни и здрави, и те живеят по-дълго. Затова не е против Закона един вампир да се храни с хора. Той всъщност не ги наранява. Разбира се, от време на време някой вампир решава, че иска не само да похапне, а че иска ратай. И тогава започва да храни ухапаните от него хора с малки количества вампирска кръв, за да бъдат те по-хрисими и свързани с господаря си. Ратаите боготворят господарите си и обожават да им служат. Искат да са около него. Както когато ти отиде в „Дюмон“. Беше привлечен от вампира, чиято кръв беше поел.

— Рафаел — каза Саймън мрачно. — Напоследък обаче не кипя от желание да съм с него, казвам ти.

— Да, това отминава, когато се превърнеш във вампир. Само ратаите боготворят господарите си и не могат да не им се подчинят. Не разбираш ли? Когато се върна в „Дюмон“, кланът на Рафаел изпи кръвта ти, ти умря и после стана вампир. Ако обаче не бяха източили кръвта ти, ако вместо това ти бяха дали още вампирска кръв, в крайна сметка щеше да се превърнеш в ратай.

— Всичко това е много интересно — каза Саймън, — но не обяснява защо са се втренчили в нас.

Изабел погледна към тях.

— Втренчили са се в теб. Може би господарят им е умрял и търсят друг вампир, който да ги приеме. Можеш да се сдобиеш с домашни животинки — тя се усмихна.

— Или пък са дошли заради курабийките.

— Ратаите не ядат храна. Живеят от вампирска и животинска кръв. Така са в постоянна летаргия. Не са безсмъртни, но остаряват много бавно.

— Жалко — каза Саймън, оглеждайки ги, — че очевидно външността им се променя.

Изабел се изправи на стола си.

— Дошли са тук сами. Предполагам ще разберем какво искат.

Хората ратаи се движеха сякаш бяха на колела. Те не крачеха, а се плъзгаха напред безшумно. Отне им само секунди да прекосят заведението. Когато стигнаха до масата на Саймън, Изабел вече беше извадила острата малка кама от ботуша си. Сега тя лежеше на масата и блестеше на флуоресцентното осветление в заведението. Беше от тъмно, тежко сребро, с прогорени кръстове от двете страни на дръжката. На повечето оръжия срещу вампири имаше кръстове, защото, помисли си Саймън, сигурно повечето вампири някога са били християни. На кого да му хрумне, че човек би извлякъл повече изгода от по-непопулярните религии?

— Достатъчно близо сте — каза Изабел, когато двамата ратаи спряха до масата; пръстите й бяха на сантиметри от камата. — Казвайте какъв ви е проблемът, вие, двамата.

— Ловец на сенки — проговори създанието вляво със съскащ шепот. — Не знаехме за теб в така създалото се положение.

Изящната вежда на Изабел се вдигна.

— За какво положение става въпрос?

Вторият ратай посочи с дългия си сив пръст Саймън. Нокътят на пръста беше пожълтял и заострен.

— Имаме работа с Дневния вампир.

— Не, нямате — каза Саймън. — Нямам представа кои сте. За пръв път ви виждам.

— Аз съм господин Уокър — каза първото създание. — До мен е господин Арчър. Ние служим на най-силния вампир в Ню Йорк Сити. Главата на великия Манхатънски клан.

— Рафаел Сантяго — каза Изабел. — В случай, че не знаете, Саймън не принадлежи към никой клан. Той е свободен агент.

Господин Уокър пусна тънка усмивка.

— Господарят ми се надява това положение да се промени.

Саймън срещна погледа на Изабел от другата страна на масата. Тя сви рамене.

— Рафаел не ти ли каза да стоиш далеч от клана му?

— Може да е променил мнението си — предположи Саймън. — Знаеш какъв е. Емоционален. Непостоянен.

— Не, не знам. Не съм го виждала от онзи път, когато заплаших да го убия със свещника. Той го прие много добре. Дори не трепна.

— Фантастично — каза Саймън. Двамата ратаи го зяпаха. Очите им бяха много светлосиви, като цвета на мръсен сняг. — Ако Рафаел ме иска в клана си, то е защото му трябвам за нещо. Можете да ми кажете за какво става въпрос.

— Не сме посветени в плановете на господаря — каза господин Арчър високомерно.

— Тогава няма да стане — каза Саймън. — Няма да дойда.

— Ако откажете да дойдете с нас, сме упълномощени да използваме сила, за да ви заведем — каза господин Уокър.

Камата сякаш сама скочи в ръката на Изабел — тя изобщо не помръдна, а вече я държеше. Завъртя я леко.

— На ваше място не бих посмяла.

Господин Арчър оголи зъби срещу нея.

— Откога децата на Ангела са телохранители на презрените долноземци? Мислех, че сте над тези неща, Изабел Лайтууд.

— Аз не съм му бодигард — каза Изабел. — Аз съм му гадже. Което ми дава правото да ви сритам задниците, ако го закачите. Това е всичко.

Гадже? Саймън беше толкова шашнат, че я погледна слисано. Тя обаче гледаше двамата ратаи, тъмните й очи святкаха. От една страна не мислеше, че Изабел възприема себе си като негово „гадже“. От друга страна това беше показателно, колко странен беше станал животът му — че именно тази вечер изказването на Изабел го порази най-много, а не фактът, че го викат на среща с най-силния вампир в Ню Йорк.

— Господарят ми — каза господин Уокър с тон, който вероятно смяташе за успокоителен, — иска да отправи предложение на Дневния вампир…

— Той се казва Саймън. Саймън Люис.

— Към господин Люис. За господин Люис ще е най-добре да ни придружи доброволно и да изслуша господаря ни. Кълна се в честта на господаря ми, че няма да бъдете наранен, Дневен вампире, и че, ако решите, можете да отхвърлите предложението на господаря ми. Изборът е ваш.

„Господарят ми, господарят ми…“ Господин Уокър изговаряше думата с нещо средно между обожание и благоговение. Саймън потръпна вътрешно. Беше ужасно да си обвързан до такава степен с някого и да нямаш собствена воля.

Изабел клатеше глава; като каза само с устни „не“ на Саймън. Може би беше права, помисли си той. Изабел беше отличен ловец на сенки. Тя преследваше демони и нарушаващи Закона долноземци (полудели вампири, магьосници, практикуващи черна магия, върколаци, побеснели и изяли някого) от дванайсетгодишна и може би беше най-добрият ловец на сенки на нейната възраст, с изключение на брат й Джейс. И с изключение на Себастиан, помисли си Саймън, който беше по-добър и от двамата. Но пък той беше мъртъв.

— Добре — рече Саймън. — Ще дойда.

Изабел завъртя очи.

— Саймън — запротестира тя.

И двамата ратаи потриха ръце като злодеи от комикс. Страховит беше не самият жест, а че го направиха в един и същи момент и по един и същи начин — сякаш бяха марионетки и някой беше дръпнал конците им в синхрон.

— Отлично — каза господин Арчър.

Изабел удари камата в масата с трясък и се наведе напред, блестящата й черна коса помете покривката на масата.

— Саймън — рече тя с настойчив шепот, — не ставай глупав. Няма причина да тръгнеш с тях. А Рафаел е идиот.

— Рафаел е водач на вампирите — отвърна Саймън. — Неговата кръв ме направи вампир. Той е моят… както там се казва.

— Отец, създател, творец. Има милиони думи за това, което той направи — каза Изабел разсеяно. — Неговата кръв може и да те е направила вампир, но не тя те направи дневен вампир — очите й срещнаха неговите през масата. „Джейс те направи дневен вампир“. Тя обаче никога не би го изрекла на глас; само няколко души знаеха истината, цялата история за Джейс и защо Саймън беше такъв. — Не е нужно да правиш каквото той ти нареди.

— Разбира се — каза Саймън и понижи глас. — Но, ако откажа, мислиш ли, че Рафаел ще го преглътне? Няма. Ще продължи да ме преследва. — Погледна крадешком към ратаите. — Те ще ме тормозят навсякъде. Навън, в училище, у Клеъри…

— И какво? Клеъри няма да го понесе? — Изабел вдигна ръце. — Добре. Нека поне дойда с теб.

— Категорично не — отсече господин Арчър. — Това не засяга ловците на сенки. Това е работа на Децата на нощта.

— Аз няма…

— Законът ни дава право да пазим делата си в тайна — проговори господин Уокър сковано.

— И да ги обсъждаме само помежду си.

Саймън ги погледна.

— Дайте ни един момент, моля. Искам да говоря с Изабел.

За кратко настъпи тишина. Около тях животът в заведението продължаваше. Ресторантът започваше да се пълни, както всяка вечер. Прожекцията в киното на долната улица беше свършила и сервитьорките се суетяха наоколо, носеха вдигащи пара чинии на клиентите, двойките на съседните маси се смееха и бъбреха, готвачите зад бара си крещяха поръчки един на друг. Никой не поглеждаше към тях и не осъзнаваше, че става нещо странно. Саймън вече беше свикнал с магическия прах, но понякога, когато беше с Изабел, не можеше да се отърси от чувството, че е затворен зад невидима стъклена стена, откъснат от човечеството и от кръговрата на живота.

— Много добре — каза господин Уокър и отстъпи. — Господарят ми обаче не обича да чака.

Те се отдръпнаха към вратата (очевидно студеният въздух, който нахлуваше, когато някой влизаше или излизаше, не им пречеше) и застанаха като статуи. Саймън се обърна към Изабел.

— Всичко ще бъде наред. Няма да ме наранят. Не могат да ме наранят. Рафаел знае всичко за… — той махна неловко към челото си — … това.

Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което, предполагаше Саймън, си беше точно така.

— Наистина ли… действа? — попита тя шепнешком.

— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.

Тя въздъхна.

— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.

Саймън стисна ръката й.

— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?

Изабел потупа ръката му и се облегна назад.

— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.

— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро две.

Тя го погледна предпазливо и развеселено.

— Казвай.

— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде съм. Ще се разтревожи без причина.

Изабел завъртя очи.

— Добре. А втората?

Саймън се наведе и я целуна по бузата.

— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.

Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни с хора — връщаха се от втора смяна, бързаха към къщи след вечеря, навели глави и вдигнали яки срещу пронизващия студен вятър. По бордюра на улица „Сейнт Маркс Плейс“ имаше наредени сергии, на които се продаваше всичко: от евтини чорапи до рисувани с молив скици на Ню Йорк и пръчици с аромат на сандалово дърво. Листата хрущяха под обувките по паважа като изсъхнали кости. Въздухът миришеше на изгорели газове и сандалово дърво, усещаше се и мирисът на човешки същества — на кожа и кръв.

Стомахът на Саймън се сви. Опитваше се да държи достатъчно бутилки животинска кръв в стаята си (имаше малък хладилник в задната част на гардероба, за който майка му не знаеше), за да не огладнява никога. Кръвта беше отвратителна. Мислеше, че ще свикне с нея, че дори ще започне да копнее за нея, но, макар и кръвта да засищаше спазмите от глад, не можеше да й се наслади, както някога се наслаждаваше на шоколада или на вегетарианските буритос, или на кафето със сметана. Оставаше си кръв.

Да си гладен обаче беше по-лошо. Когато беше гладен долавяше миризмата на неща, които не искаше да помирисва — солта по кожата, презрелия сладък мирис на кръв, процеждаща се през порите на непознати. Караше го да се чувства гладен и объркан. И извратен. Той се прегърби, пъхна юмруци в джобовете на якето си и се опита да диша през устата.

Свиха по Трето Авеню и спряха пред ресторант, на чиято табела пишеше: „РЕСТОРАНТ ОБИТЕЛ. Градината е отворена целогодишно.“ Саймън премигна срещу нея.

— Какво правим тук?

— Това е мястото на срещата, което господарят ни избра — гласът на господин Уокър беше безизразен.

— Хм. — Саймън беше объркан. — Мислех, че стилът на Рафаел е по-… знаете. Че свиква срещи на покрива на неосветена катедрала или в някоя пълна с кости крипта. Никога не съм предполагал, че си пада по модерни ресторанти.

И двамата ратаи впиха погледи в него.

— Проблем ли има, Дневен вампире? — попита господин Арчър накрая.

Саймън имаше чувството, че му се карат.

— Не. Няма проблем.

Отвътре ресторантът беше тъмен, край стената обикаляше бар с мраморен плот. Нито сервитьор, нито някой друг ги приближи, докато си проправяха път през залата към една врата в дъното, през която излязоха в градината.

Много ресторанти в Ню Йорк разполагаха с открити градини, но малко от тях бяха отворени по това време на годината. Градината се намираше между няколко сгради. По стените имаше приличащи на фотографии рисунки на италиански градини, пълни с цветя. Дърветата, листата, на които бяха станали златни и тъмночервени, бяха украсени с бели лампички, а пръснатите сред масите отоплителни лампи хвърляха червеникави отблясъци. Малък фонтан ромонеше в центъра на градината.

Само една маса беше заета, при това не от Рафаел. Слаба жена с шапка с широка периферия седеше на маса близо до стената. Докато Саймън гледаше объркано, тя вдигна ръка и му махна. Той се обърна и погледна зад гърба си; там, разбира се, нямаше никого. Уокър и Арчър отново се раздвижиха. Изумен, Саймън ги последва през градината и спря на няколко крачки от мястото, където седеше жената.

Уокър се поклони ниско.

— Господарю — каза той.

Жената се усмихна.

— Уокър. И Арчър. Много добре. Благодаря, че ми доведохте Саймън.

— Чакайте малко — Саймън местеше поглед между жената и двамата ратаи. — Вие не сте Рафаел.

— О, не. — Жената махна шапката си. Огромно количество сребърноруса коса, блестяща на коледните светлини, се разпиля по раменете й. Лицето й беше гладко, бяло и овално, много красиво, с огромни бледозелени очи. Носеше дълги черни ръкавици, черна копринена блуза, тясна пола и черен шал, завързан около врата й. Беше невъзможно да отгатнеш възрастта й, по-скоро възрастта, на която е била превърната във вампир. — Аз съм Камила Белкор. Очарована съм.

Тя протегна облечената с черна ръкавица ръка.

— Казаха ми, че ще се срещна с Рафаел Сантяго — отвърна Саймън, но не пое ръката. — За него ли работите?

Смехът на Камила Белкор беше като ромон.

— Определено не! Макар че едно време той работеше за мен.

И Саймън си спомни. „Мислех, че водачът на вампирите е друг“ беше казал на Рафаел в Идрис, сякаш преди векове.

„Камила още не се е върнала, бе отговорил Рафаел. Аз я замествам.“

— Вие сте водачът на вампирите — каза Саймън. — На Манхатънския клан. — Той се обърна към ратаите. — Измамихте ме. Казахте ми, че ще се срещна с Рафаел.

— Казах, че ще се срещнете с господаря ни — отвърна господин Уокър. Очите му бяха ококорени и празни, толкова празни, че Саймън се зачуди дали изобщо са имали намерение да го подвеждат или просто са били програмирани като роботи да кажат каквото господаря им нареди, без да могат да променят сценария. — Тя е господарят ни.

— Така е — Камила отправи изумителна усмивка към ратаите си — Моля, оставете ни, Уокър, Арчър. Трябва да говоря със Саймън насаме. — Имаше нещо в начина, по който изговори името му и думата „насаме“, беше като тайна милувка.

Ратаите се поклониха и се оттеглиха. Докато господин Арчър се обръщаше, Саймън забеляза тъмен белег отстрани на гърлото му. Дълбока рана, толкова тъмна, че приличаше на нарисувана, и две по-тъмни петънца вътре в нея. Тъмните петънца бяха точици, около които имаше изсъхнала, разкъсана плът. През Саймън премина тиха тръпка.

— Моля — каза Камила и потупа стола до нея. — Седни. Искаш ли вино?

Саймън седна неудобно на ръба на твърдия метален стол.

— Аз всъщност не пия.

— Разбира се — каза тя съчувствено. — Ти си съвсем нов, нали? Не се притеснявай. С времето ще се научиш да приемаш вино и други напитки. Някои от най-старите от нашия вид могат да консумират и човешка храна почти без странични ефекти.

„Почти“ без странични ефекти? На Саймън не му хареса как звучи това.

— Дълга ли ще бъде срещата ни? — попита, втренчвайки се многозначително в мобилния си телефон, който показваше, че минава десет и половина. — Трябва да се прибирам.

Камила отпи от виното си.

— Наистина? И защо така?

„Защото майка ми ме чака“. Добре, нямаше причина тази жена да знае това.

— Прекъснахте срещата ми — отвърна той. — Питах се какво може да е толкова важно.

— Още живееш с майка си, нали? — каза тя и остави чашата си. — Доста странно, не мислиш ли? Силен вампир като теб да не иска да напусне дома си и да се присъедини към някой клан.

— Значи прекъснахте срещата ми, за да ми се подигравате, че живея с родителите си? Не можеше ли да го направите някоя вечер, когато нямам среща? Повечето дни съм свободен, в случай, че се чудите.

— Не ти се подигравам, Саймън — тя прокара език по долната си устна, сякаш за да вкуси виното, от което току-що беше отпила. — Искам да знам защо не си се присъединил към клана на Рафаел.

„Тоест към твоя клан, нали?“

— Бях останал с убеждението, че той не ме иска в клана. В общи линии каза, че ще ме остави на мира, ако и аз го оставя на мира. Така и направих.

— Наистина ли? — зелените й очи заблестяха.

— Никога не съм искал да бъда вампир — рече Саймън, питайки се защо обяснява тези неща на някаква непозната жена. — Исках нормален живот. Разбрах, че е възможно да излизам през деня и реших, че мога да имам нормален живот. Или поне горе-долу. Мога да ходя на училище, да виждам майка си, сестра си…

— Стига да не се храниш пред тях — каза Камила. — Стига да криеш нуждата си от кръв. Никога не си се хранил с човешка кръв, нали? Само с източена. Стара. Животинска. — Тя сбърчи нос.

Саймън се сети за Джеймс, но веднага отпъди тази мисъл.

— Не, не съм.

— Ще го направиш. И после никога няма да го забравиш. — Тя се наведе напред и бледата й коса погали ръката му. — Не можеш вечно да криеш истинската си същност.

— Нима тийнейджърите не лъжат родителите си? — каза Саймън. — А и не разбирам защо ви пука. Всъщност още не знам защо съм тук.

Камила се наведе още по-напред. При движението яката на черната копринена блуза се разтвори. Ако Саймън беше човек, щеше да се изчерви.

— Ще ми позволиш ли да го видя?

Саймън буквално усети как очите му изскочиха.

— Да видите какво?

Тя се усмихна.

— Знакът, глупчо. Знакът на Скитника.

Саймън отвори уста, после я затвори. „Откъде знае?“ Съвсем малко хора знаеха за знака, който Клеъри му беше поставила в Идрис. Рафаел беше казал, че е ужасно важно да се пази в тайна и Саймън така и беше направил.

Очите на Камила обаче бяха много зелени и спокойни, и поради някаква причина му се прииска да й угоди. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, нещо в интонацията на гласа й. Той вдигна ръка, отметна косата си и оголи челото си, за да й го покаже.

Очите й се разшириха, устните й се разделиха. Тя леко допря пръсти до гърлото си, сякаш да провери несъществуващия си пулс.

— О, ти си голям късметлия, Саймън. Голям късметлия.

— Това е проклятие. Не благословия. Знаете това, нали?

Очите й заблестяха.

— „И Каин каза на Бог: Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.“ Твоето по-голямо ли е, отколкото можеш да понесеш, Саймън?

Саймън се облегна назад и пусна косата си да падне.

— Мога да го понеса.

— Но не искаш — тя прокара облечения си в ръкавица пръст по ръба на чашата за вино, очите й останаха впити в него. — А ако мога да ти помогна да превърнеш „проклятието“ в предимство?

Май най-накрая ще ми кажеш защо ме доведе тук, което е някакво начало.

На глас Саймън каза:

— Слушам ви.

— Името ми ти беше познато — рече Камила. — Рафаел ти е говорил за мен, нали? — имаше много лек акцент, но Саймън не можеше да определи какъв.

— Беше ми казал, че вие сте водач на клана и че той само ви замества, докато ви няма. Че играе ролята на вицепрезидент или нещо такова.

— А — тя леко захапа долната си устна, — това, всъщност, не е съвсем вярно. Бих искала да ти кажа истината, Саймън. И бих искала да ти отправя едно предложение. Но първо искам ти да ми обещаеш нещо.

— Какво по-точно?

— Че каквото и да си кажем тази нощ тук, то ще си остане тайна. Никой не трябва да разбере. Нито червенокосата ти малка приятелка Клеъри, нито гаджетата ти. Нито някой от семейство Лайтууд. Никой.

Саймън се облегна назад.

— А ако не обещая?

— Тогава можеш да си вървиш, ако искаш. Никога обаче няма да разбереш какво съм щяла да ти кажа. А това ще бъде загуба, за която ще съжаляваш.

— Искам да знам — каза Саймън, — но не съм сигурен, че го искам чак толкова силно.

Очите й проблеснаха, сякаш това я изненада и леко я развесели, и може би, помисли си Саймън, дори изпита уважение към него.

— Това, което ще ти кажа, не ги засяга. То няма да застраши тях или тяхното благосъстояние. Потайността е заради моята собствена безопасност.

Саймън я изгледа подозрително. Сериозно ли говореше? Вампирите не бяха като феите, които не можеха да лъжат. Трябваше обаче да признае, че беше любопитен.

— Добре. Ще запазя тайната ви, освен ако не реша, че казаното от вас би изложило приятелите ми на опасност. Тогава сделка няма да има.

Усмивката й стана ледена; явно не й допадаше, че не й вярва.

— Много добре. Явно нямам голям избор, тъй като силно се нуждая от помощта ти. — Тя се наведе напред, тънката й ръка си играеше със столчето на чашата за вино. — До скоро спокойно ръководех манхатънския клан. Имахме красиво убежище в една стара сграда от преди войната в Горен Ийст Сайд, не като онази миша дупка, в която Сантяго е натъпкал хората ми сега. Сантяго, Рафаел, както ти го наричаш, беше втори след мен. Най-верният ми поданик… Или поне така си мислех. Една нощ разбрах, че убива хора, примамва ги в стария хотел в испанския Харлем и пие кръвта им за забавление. Оставяше костите им в контейнера за боклук отвън. Поемаше глупав риск, нарушаваше Споразумението. — Тя отпи от виното.

— Отидох да разговарям с него и разбрах, че е казал на клана, че аз съм убиецът. Че аз нарушавам Закона. Беше постановка. Искаше да ме убие и да завземе властта. Избягах само с Уокър и Арчър, които ме пазят.

— Значи през цялото време ни е заблуждавал, че ви замества до завръщането ви?

Тя направи гримаса.

— Сантяго е изпечен лъжец. Иска да се върна, наистина, но само за да ме убие и официално да стане водач.

Саймън не беше сигурен какво се очаква да каже. Не беше свикнал възрастни жени да го гледат с изпълнени със сълзи очи или да споделят лични истории.

— Съжалявам — каза той накрая.

Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.

— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.

— Мен?

Тя се наведе напред и докосна ръката му.

— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си навлече гнева на Бог.

Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:

— Вие можете да я кажете.

— Какво?

— Думата. Гневът на… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.

— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.

— Госпожо…

— Камила. Наричай ме Камила.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.

— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.

Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.

Саймън сви рамене.

— Еврейско училище.

— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.“ Ти не си единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.

— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.

Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.

— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.

— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел, а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме закача. Това ми е достатъчно.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст на лявата ръка, над плата на ръкавицата.

— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те закача“, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.

— Вие как…

Тя продължи, без да му обърне внимание.

— Но какво ще стане след десет години, когато ще трябва да си вече на 26? А след 20? След 30? Дали някой ще забележи, че той старее и се променя, а ти не?

Саймън не каза нищо. Не искаше да признае, че не се беше замислял толкова напред. Че не искаше да се замисля толкова напред.

— Рафаел ти е казал, че другите вампири ще ти навредят, но това не е задължително. Вечността е дълго време, ако си сам, без други от твоя вид. Без някой, който да те разбира. Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани. А ние можем да сме заедно. — Когато тя се наведе напред, бялата светлина се отрази в пръстена й и опари очите на Саймън. — Имаме хилядолетни знания, които можем да споделим с теб, Саймън. Ще се научиш как да криеш тайната си, как да ядеш и да пиеш, как да изговаряш името Божие. Рафаел е проявил жестокост като е скрил тази информация от теб, дори те е подвел, че такива неща не съществуват. Но те съществуват. И аз мога да ти помогна.

— Ако преди това аз ви помогна — каза Саймън. Тя се усмихна, зъбите й бяха бели и остри.

— Ще си помогнем един на друг.

Саймън се облегна назад. Железният стол беше твърд и неудобен и изведнъж той почувства умора. Погледна ръцете си; виждаше, че преплетените над кокалчетата му вени са потъмнели. Имаше нужда от кръв. Имаше нужда да поговори с Клеъри. Имаше нужда от време да помисли.

— Шокирах те — каза тя. — Знам. Дойде ти много. Бих искала да ти дам колкото време ти е нужно, за да обмислиш предложението ми. Но ние нямаме време, Саймън. Докато съм в града, съм в постоянна опасност от Рафаел и кохортата му.

— Кохортата му? — въпреки всичко Саймън се усмихна леко.

Камила изглеждаше объркана.

— Моля?

— Ами просто… „Кохорта“ звучи като „злодеи“ или „пионки“. — Тя се втренчи в него неразбиращо. Саймън въздъхна. — Съжалявам. Може би не сте гледали толкова хорър филми, колкото мен.

Камила се намръщи леко, фина линия се появи между веждите й.

— Казаха ми, че си малко странен. Може би защото не познавам много вампири от твоето поколение. Но усещам, че ще ми се отрази добре да бъда с някой толкова… млад.

— Нова кръв — каза Саймън.

Този път тя се усмихна.

— Реши ли вече? Ще приемеш ли предложението ми? Ще започнем ли да работим заедно?

Саймън погледна към небето. Кабелите с лампичките сякаш закриваха звездите.

— Вижте, оценявам предложението ви. Наистина.

„Гадост“, помисли си. Трябваше да има начин да го каже без да прозвучи сякаш отказва покана за абитуриентския бал. „Наистина съм много поласкан за предложението, но…“ Камила, като Рафаел, говореше сдържано, официално, сякаш се намираше в приказка. Може би трябваше да пробва нещо такова. И той каза:

— Ще ми е необходимо известно време, за да взема решение. Сигурен съм, че ще разберете.

Тя се усмихна много изтънчено, показвайки само връхчетата на зъбите си.

— Пет дни. Това е. После ще изпратя Уокър за отговора ти.

— А ако отговорът ми е „не“? — попита Саймън.

— Ще остана много разочарована, но ще се разделим като приятели. — Тя бутна чашата си за вино настрани. — Довиждане, Саймън.

Саймън се изправи. Столът издаде прекалено силен стържещ метален звук, когато го бутна назад. Имаше чувството, че трябва да каже нещо, но нямаше представа какво. Засега обаче изглежда бяха приключили. Той реши, че предпочита да е шантав модерен вампир с лоши обноски, отколкото да рискува да бъде въвлечен отново в разговор. Тръгна си, без да каже каквото и да е друго. Докато вървеше през ресторанта, мина покрай Уокър и Арчър, които стояха до големия дървен бар, прегърбени под дългите си сиви палта. Усети силата на погледите им и им махна с пръсти (нещо между приятелски поздрав и жест, с който сякаш отпращаш някого). Арчър оголи зъби (равни човешки зъби) и се отправи към градината. Уокър също. Саймън видя как се настаниха на столовете срещу Камила. Тя не вдигна поглед, когато те седнаха, но белите светлини в градината внезапно изгаснаха (не една по една, а всички едновременно) и Саймън остана да гледа объркано квадрата тъмнина — сякаш някой беше угасил звездите. Когато сервитьорите забелязаха и отидоха да отстранят проблема, и градината отново беше обляна в бледа светлина. Камила и хората ратаи бяха изчезнали.

Саймън отключи входната врата на дома си (една от дългата редица идентични тухлени къщи на улица в Бруклин) и леко я бутна, като се ослушваше внимателно.

Беше казал на майка си, че отива да репетира с Ерик и другите от групата за концерта в събота. Едно време тя просто щеше да му повярва и толкова. Илейн Люис беше спокоен родител и не налагаше вечерен час нито на Саймън, нито на сестра му; не настояваше и да се прибират рано в делничните дни. Саймън беше свикнал да стои до колкото късно си иска с Клеъри, после си отключваше и се свличаше на леглото в два през нощта, и това му поведение не предизвикваше кой знае какви коментари от страна на майка му.

Сега обаче всичко се беше променило. Беше стоял в Идрис (родният дом на ловците на сенки) почти две седмици. Беше изчезнал, без да има възможност да се извини или да даде обяснение. Магьосникът Магнус Бейн беше дошъл и направил заклинание за забрава на майката на Саймън, като изтри спомените й, че изобщо го е нямало. Или поне тя не трябваше да помни съзнателно. Поведението й обаче се беше променило. Беше станала мнителна, навърташе се около него, наблюдаваше го, настояваше да се прибира в определено време. Последния път, когато се прибра след среща с Мая, беше намерил Илейн в коридора, седнала на един стол срещу вратата, с кръстосани ръце и ядосано изражение на лицето.

Онази нощ беше дочул дишането й, преди да я види. Сега долавяше само тихия звук на телевизора от дневната. Сигурно го чакаше и гледаше филмов маратон на някой от медицинските сериали, които толкова обичаше. Саймън затвори врата зад себе си, облегна се на нея и се опита да събере сили да излъже.

Достатъчно трудно беше, че не можеше да яде пред семейството си. За щастие майка му отиваше рано на работа и се връщаше късно, а Ребека учеше в колеж в Ню Джърси и се прибираше само от време на време, за да изпере дрехите си, и не се застояваше достатъчно дълго, за да забележи нещо странно. Обикновено майка му тръгваше на работа преди той да е станал и му оставяше приготвените с любов закуска и обяд на плота в кухнята. Той изхвърляше храната в някоя кофа на път за училище. На вечеря беше по-трудно. Когато майка му си беше вкъщи, той ровеше храната в чинията си и се правеше, че не е гладен или взимаше храната в стаята си, уж за да яде, докато учи. Един-два пъти беше хапнал, за да й достави удоволствие и после с часове стоеше в банята, потеше се и повръщаше, докато не изкараше всичко от тялото си.

Мразеше да я лъже. Винаги малко беше съжалявал Клеъри за обтегнатите й отношения с Джослин — най-загриженият родител, който някога беше познавал. Сега обаче нещата се обърнаха. След смъртта на Валънтайн, Джослин беше отпуснала юздите на Клеъри и на практика вече се държеше като нормален родител. Същевременно, когато и да се прибереше вкъщи, Саймън усещаше погледа на майка си да тежи върху него като обвинение. Беше ужасно.

Той изпъна рамене, пусна чантата си до вратата и тръгна към дневната да се изправи срещу съдбата си. По телевизията даваха новини. Майкъл Гарза, местният водещ, разказваше интересна житейска история — едно бебе било намерено изоставено в алея зад болница в центъра на града. Саймън се изненада — майка му мразеше новините. Смяташе, че са депресиращи. Погледна към дивана и изненадата му се стопи. Майка му спеше, очилата й бяха на масата до нея, а на пода имаше полупразна чаша. Саймън можеше да помирише съдържанието й от мястото си — уиски. Почувства угризение. Тя почти никога не пиеше.

Отиде в спалнята на майка си и се върна с плетено одеяло. Тя още спеше, дишането й беше равно и спокойно. Илейн Люис бе дребна жена, с ореол от черна къдрава коса и сребърни кичури, които отказваше да боядиса. През деня работеше за благотворителна природозащитна организация и повечето от дрехите й бяха с картинки на животни. В момента беше облечена с рокля с ярки щампи на делфини и морски вълни, и носеше брошка от истинска препарирана риба. Лакираното око на рибата сякаш обвинително се втренчи в Саймън, когато се наведе да завие раменете на майка си.

Тя помръдна леко и обърна глава встрани от него.

— Саймън — прошепна. — Саймън, къде си?

Поразен, Саймън пусна одеялото и се изправи. Може би трябваше да я събуди, да й каже, че е добре. Но пък тогава щеше да му задава въпроси, на които той не искаше да отговаря; не можеше да понесе нараненото й изражение. Обърна се и отиде в стаята си.

Хвърли се върху завивките и протегна ръка към телефона върху нощното шкафче. По инерция посегна да набере номера на Клеъри, без изобщо да се замисли. Спря да набира и се заслуша в сигнала „свободно“. Не можеше да й каже за Камила, беше обещал да запази предложението на вампира в тайна. Въпреки че не се чувстваше задължен на Камила, ако беше научил нещо през последните няколко месеца, то беше, че не е добра идея да се нарушават обещания, дадени на свръхестествени създания. Все пак искаше да чуе гласа на Клеъри, както винаги когато беше имал тежък ден. Е, можеше поне да й се жалва за любовния си живот — това очевидно я забавляваше. Претърколи се, издърпа една възглавница над главата си и набра номера на Клеъри.

2.Страх от падане

— Прекарахте ли си добре с Изабел? — Клеъри, с притиснат до ухото телефон, внимателно пристъпи от една дълга греда на друга. Гредите бяха поставени на шест метра височина в тренировъчната зала на Института. Вървенето по гредите трябваше да я научи да пази равновесие. Клеъри ги мразеше. Страхуваше се от височини и от цялата тази работа й се гадеше. Все пак обаче се предполагаше, че ластичното въже около кръста й нямаше да й позволи да се удари, ако паднеше. — Каза ли й вече за Мая?

Саймън издаде тих неопределен звук, но Клеъри разбра, че това означава „не“. Чуваше се музика и си представи как той лежи на леглото и стереото тихо свири, докато говори с нея. Звучеше уморен, смъртно уморен — личеше си по шеговития му тон, който беше в разрез с настроението му. В началото на разговора им го беше попитала няколко пъти дали е добре, но той не беше обърнал внимание на притесненията й.

Тя изсумтя.

— Играеш си с огъня, Саймън. Дано знаеш това.

— Не знам. Наистина ли мислиш, че е голям проблем? — Саймън прозвуча жаловито. — Никога не съм говорил с Изабел, нито пък с Мая, за връзки и прочее.

— Нека ти кажа нещо за жените. — Клеъри седна на една греда и провеси краката си във въздуха. Полукръглите прозорци на залата бяха отворени и студеният нощен въздух охлаждаше потната й кожа. Преди мислеше, че ловците на сенки тренират с твърдите си, подобни на брони бойни униформи, а се беше оказало, че това облекло е за по-късно, когато се включеха и оръжията. За обучението й в момента (упражнения, които трябваше да подобрят гъвкавостта й, скоростта й и равновесието й) беше облечена с тънка блуза и широко долнище, които й напомняха за медицинска униформа. — И да не сте говорили на тази тема, и двете ще побеснеят като разберат, че се срещаш с друга. И че се познават, а ти не си им казал нищо. Такива са правилата.

— Добре, аз откъде да знам правилата?

— Всички знаят точно това правило.

— Мислех, че трябва да си на моя страна.

— Аз съм на твоя страна.

— Тогава защо не ми съчувстваш?

Клеъри премести телефона на другото си ухо и се взря в сенките под нея. Къде беше Джейс? Беше отишъл за още едно въже и беше казал, че ще се върне до пет минути. Разбира се, ако сега я хванеше да говори по телефона, сигурно щеше да я убие. Той рядко водеше обучението й — това обикновено беше задача на Мерис, Робърт или други членове на Клейва в Ню Йорк. Учителите й се сменяха, защото все още търсеха заместник на предишния учител на Института — Ходж. Джейс обаче приемаше обучението й много сериозно.

— Защото — отговори тя — проблемите ти не са истински проблеми. Срещаш се с две красиви момичета едновременно. Помисли малко. Такива проблеми имат рок звездите.

— Май никога няма да стана рок звезда, така че поне техните проблеми да имам.

— Никой не те е карал да наречеш групата си „Похотлив хумус“, приятелю.

— Вече се казваме „Хилядолетен мъх“ — запротестира Саймън.

— Виж, само реши този проблем преди сватбата. Ако всяка си мисли, че ще отидеш с нея и ако едва на сватбата разберат, че се срещаш и с двете, ще те убият. — Клеъри се изправи. — Това ще провали сватбата на майка ми и тя ще те убие. Ще си умрял два пъти. Е, три пъти, технически погледнато.

— На никоя не съм казал, че ще ходя на сватбата с нея! — Саймън звучеше паникьосан.

— Да, но очакват да им кажеш. Затова момичетата имат гаджета. Да има кой да ги придружава на скучни тържества. — Клеъри стигна края на гредата и втренчи поглед надолу към осветените с магическа светлина сенки. На пода имаше начертан с тебешир тренировъчен кръг, който приличаше на око на бик. — Както и да е, сега трябва да скоча от гредата и вероятно ще срещна смъртта си. Утре ще говорим.

— Имаме репетиция от два, нали помниш? Ще се видим там.

— До скоро — тя затвори и пъхна телефона в сутиена си. Тренировъчният екип нямаше джобове, та какво друго можеше да направи едно момиче?

— Да не смяташ да стоиш горе цяла нощ? — Джейс пристъпи в центъра на окото на бика и погледна нагоре към нея. Беше с бойна униформа, не с тренировъчен екип като Клеъри, и светлата му коса изпъкваше изумително на черното. Беше потъмняла леко след края на лятото и беше станала тъмно златиста, което, помисли си Клеъри, му подхождаше дори още повече. Чувстваше се абсурдно щастлива, че го познава достатъчно дълго, за да може да забележи малките промени във външния му вид.

— Мислех, че ти ще се качиш — извика тя надолу. — Промяна в плановете?

— Дълга история — усмихна й се той. — Е? Да поупражняваме малко превъртания?

Клеъри въздъхна. Това означаваше, че трябва да се хвърли от гредата в празното пространство, да увисне на ластичното въже, да се отблъсква от стените и да се превърта отново и отново, за да се научи да се извива и рита, без да се тревожи от падания и синини. Беше виждала как Джейс го прави — приличаше на падащ ангел, докато летеше във въздуха, докато се обръщаше и въртеше с красива, балетна грация. Тя, от друга страна, се свиваше като колорадски бръмбар, щом подът се приближеше, макар да й бе пределно ясно, че няма да се удари в него.

Вече се чудеше дали фактът, че беше ловец на сенки по рождение, имаше някакво значение. Може би беше прекалено късно да бъде обучена за ловец или поне за напълно действаш ловец. Или пък дарбите, които имаха тя и Джейс, бяха някак нечестно разпределени и той беше получил цялата грация, а тя беше получила… ами… почти нищо.

— Хайде, Клеъри — каза Джейс. — Скачай!

Тя затвори очи и скочи. За момент усети как увисва свободно във въздуха. После гравитацията я привлече и тя полетя към земята. Инстинктивно прибра ръце и крака, и стисна очи. Въжето се опъна и я дръпна обратно нагоре, а после отново пропадна надолу. Когато скоростта й се забави, отвори очи и откри, че виси в края на въжето на около метър и половина над Джейс. Той се усмихваше.

— Браво — каза той. — Грациозно като падаща снежинка.

— Крещях ли докато падах? — попита тя, искрено любопитна.

Той кимна.

— За щастие няма никого вкъщи. Иначе щяха да си помислят, че те убивам.

— Ха. Не можеш да ме хванеш. — Тя ритна с крак и се завъртя лениво във въздуха.

Очите на Джейс заискряха.

— Да се обзаложим?

Клеъри познаваше това изражение.

— Не — каза бързо. — Каквото и да си мислиш…

Но той вече го беше направил. Когато Джейс се движеше бързо, отделните му движения бяха почти неразличими. Видя как протяга ръка към колана си и после нещо проблесна във въздуха. Чу звук от раздираща се тъкан и въжето над нея се скъса. Вече не я държеше и тя полетя свободно (прекалено изненадана, за да извика) право в ръцете на Джейс. От сблъсъка той залитна и двамата паднаха върху меките постелки на пода. Клеъри се озова отгоре му и той й се усмихна.

— Супер. Сега беше много по-добре. Изобщо не извика.

— Нямах възможност — беше останала без дъх и то не само от сблъсъка при падането.

Лежеше върху Джейс, усещаше тялото му под своето и от това устата й пресъхна, а сърцето й ускори ритъма си. Преди мислеше, че начинът, по който реагираше тялото й (начинът, по който телата и на двамата реагираха един към друг), ще избледнее с времето, но това не се беше случило. Напротив — колкото повече време прекарваше с него, толкова по-зле ставаше. Или по-хубаво, помисли си тя, зависеше от гледната точка.

Той я гледаше с тъмнозлатните си очи и тя се зачуди дали цветът им не беше станал по-наситен след срещата им с ангел Разиел край бреговете на езерото Лин в Идрис. Не можеше да иска повече: всички знаеха, че Валънтайн беше призовал Ангела и че той беше изцелил Джейс от нанесените му от Валънтайн рани, но никой, освен Клеъри и Джейс, не знаеше, че Валънтайн беше наранил осиновения си син смъртоносно. Беше пронизал сърцето му като част от призоваващия ритуал, беше го пробол и държал, докато умре. Клеъри беше пожелала Разиел да върне Джейс от мъртвите. Това беше нещо огромно и то беше шокирало Клеъри. И Джейс също, подозираше тя. Бяха се разбрали да не казват на никого, че Джейс всъщност беше умрял, макар и за кратко. Това бе тяхна тайна.

Джейс протегна ръка и отметна косата от лицето й.

— Шегувам се — каза той. — Не си чак толкова зле. Ще се научиш. Трябваше да видиш как Алек правеше превъртанията в началото. Май веднъж сам се ритна в главата.

— Сигурно, но тогава трябва да е бил на единадесет. — Тя го изгледа. — Предполагам ти винаги си бил изключителен.

— Изключителен съм по рождение — той погали бузата й с върховете на пръстите си толкова леко, че я накара да потрепери. Клеъри не каза нищо; той се беше пошегувал, но в известен смисъл беше истина. Джейс беше роден за това, което беше. — Докога можеш да останеш тази вечер?

Тя се усмихна леко.

— Приключихме ли с тренировката?

— Бих искал да сме приключили. Макар да има някои неща, които искам да оттренираме… — той се протегна и я придърпа, но в този момент вратата се отвори и влезе Изабел; токовете на ботушите й затракаха по лакирания паркет.

Когато видя Джейс и Клеъри на пода, вдигна вежди.

— Гушкате се значи. Мислех, че трябва да тренирате.

— Откъде да знаем, че ще влезеш, без да чукаш, Из? — Джейс не помръдна, само обърна глава настрани и погледна Изабел едновременно с раздразнение, и с обич. Клеъри обаче побърза да стане и приглади измачканите си дрехи.

— Това е тренировъчната зала. Обществено достъпно пространство е. — Изабел дърпаше едната от ръкавиците си от червено кадифе. — Тъкмо си ги купих от „Траш енд Водевил“. Бяха в разпродажба. Направо да се влюбиш. Не ти ли се иска да имаш такива? — тя размърда пръсти.

— Не знам — каза Джейс, — няма да подхождат на екипа ми.

Изабел направи гримаса.

— Чу ли за мъртвия ловец на сенки, когото намерили в Бруклин? Тялото било обезобразено, затова още не са го разпознали. Сигурно мама и татко са отишли там.

— Да — каза Джейс и седна. — Клейвът има заседание. Налетях на тях на излизане.

— Нищо не ми каза — рече Клеъри. — Затова ли толкова се забави, като излезе за въже?

Той кимна.

— Съжалявам. Не исках да те плаша.

— Иска да каже, че не е искал да развали романтичната атмосфера — Изабел прехапа устната си. — Дано не е някой познат.

— Едва ли. Тялото било захвърлено в изоставена фабрика преди няколко дни. Ако го познавахме, щяхме да забележим, че е изчезнал. — Джейс прибра косата си зад ушите. Гледаше Изабел някак нетърпеливо, помисли си Клеъри, сякаш му беше неприятно, че е повдигнала темата. Искаше й се да й беше казал по-рано, въпреки че щеше да развали атмосферата. Наясно бе, че работата му, че работата на всички тях, често ги сблъскваше със смъртта. Семейство Лайтууд още скърбяха, всеки по свой начин, за загубата на най-малкия им син Макс, който умря, защото беше на неподходящо място, в неподходящ момент. Беше странно. Джейс бе приел решението й да напусне гимназия и да започне обучение, без да мърмори, но се страхуваше да обсъжда с нея опасностите на живота на ловците на сенки.

— Отивам да се облека — заяви тя и тръгна към вратата на малката съблекалня до тренировъчната зала. Беше съвсем обикновена: светли дървени стени, огледало, душ и закачалки за дрехите. На дървена пейка до вратата бяха подредени купчина кърпи. Клеъри си взе набързо душ и облече дрехите си — клин, ботуши, дънкова пола и нова розова блуза. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че има дупка на клина и че влажната й къдрава червена коса беше ужасно заплетена. Никога нямаше да изглежда спретнато като Изабел, но на Джейс явно не му правеше впечатление.

Когато се върна в тренировъчната зала, Изабел и Джейс бяха изоставили темата за мъртвия ловец на сенки и говореха за нещо, което очевидно Джейс смяташе за още по-ужасяващо — срещата на Изабел със Саймън.

— Не мога да повярвам, че те е завел на истински ресторант — Джейс вече беше на крака и прибираше постелките и тренировъчните уреди, а Изабел се беше облегнала на стената и си играеше с новите си ръкавици. — Мислех, че под „среща“ разбира да те накара да го гледаш как играе „World of Warcraft“ с приятелите си идиоти.

— Аз — изтъкна Клеъри — съм сред приятелите идиоти, благодаря.

Джейс й се усмихна.

— Не беше истински ресторант, а някакво заведение. Имаше розова супа, която държеше да опитам — каза Изабел замислено. — Беше много сладък.

Клеъри на мига почувства вина, че не й е казала за Мая.

— Той каза, че сте прекарали добре.

Погледът на Изабел се стрелна към нея. Имаше нещо странно в изражението й, сякаш криеше нещо, но то изчезна преди Клеъри да се убеди, че наистина го е видяла.

— Говорила си с него?

— Да, обади се преди малко. Просто да ме чуе — сви рамене Клеъри.

— Разбирам — гласът на Изабел изведнъж прозвуча рязко и студено. — Е, както казах, беше много сладък. Но може би чак малко сладникав. А от това може да ти доскучае — тя натъпка ръкавиците в джобовете си. — Както и да е, връзката ни не е нещо сериозно. Засега само си играем.

Чувството на вина на Клеъри се стопи.

— Вие двамата не сте ли говорили… Сещаш се… за отношенията си?

Изабел изглеждаше ужасена.

— Не, разбира се — тя се прозя и протегна ръце над главата си като котка. — Добре, по леглата. До утре, влюбени пиленца.

Тръгна си и след нея остана ефирен облак аромат на жасмин.

Джейс погледна Клеъри и започна да разкопчава униформата си, която прилепваше към китките и гърба му и образуваше защитна обвивка над дрехите.

— Сигурно трябва да се прибираш.

Клеъри кимна неохотно. На първо място, да убеди майка си да й позволи да премине обучение за ловец на сенки беше неприятно изживяване. Джослин се запъна като магаре на мост и твърдеше, че цял живот се е опитвала да откъсне Клеъри от обществото на ловците на сенки, което според нея било опасно — не само насилствено, спореше тя, но и самотно и жестоко. Клеъри й беше отвърнала, че нещата са се променили, откакто Джослин е била момиче, и че така или иначе Клеъри трябва да знае как да се защитава.

— Надявам се, че не го правиш само заради Джейс — беше казала накрая Джослин. — Знам какво е да си влюбен в някого. Искаш да си навсякъде с него, да правиш всичко с него, но, Клеъри…

— Аз не съм ти — беше отвърнала Клеъри, опитвайки се да овладее гнева си. — Ловците на сенки не са Кръга, а Джейс не е Валънтайн.

— Не съм казала нищо за Валънтайн.

— Но това си мислеше. Валънтайн може и да е отгледал Джейс, но Джейс изобщо не прилича на него.

— Е, дано е така — беше казала нежно Джослин. — Заради всички нас.

Накрая обаче се беше предала, като наложи някои правила: Клеъри нямаше да живее в Института, а с нея в дома на Люк; всяка седмица Джослин щеше да получава доклад от Мерис, за да се увери, че Клеъри напредва, а не само (както си мислеше Клеъри) гледа влюбено Джейс или за каквото там се притесняваше. И Клеъри нямаше да спи в Института — никога.

— Никакви преспивания при гаджето ти — каза твърдо Джослин. — Не ми пука, че живее в Института. Не.

Гадже. Думата все още я шокираше. Дълго време беше вярвала, че е абсолютно невъзможно Джейс да й стане някога гадже и да бъдат нещо друго, освен брат и сестра, което беше много трудно и ужасно за преглъщане. Бяха решили, че ще е по-добре никога да не се виждат, а това щеше да е равносилно на смърт. И тогава, като по чудо, бяха свободни. Оттогава бяха минали шест седмици, но Клеъри още не беше свикнала с думата.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Почти единадесет е, а мама откача, ако стане по-късно от десет.

— Добре — Джейс пусна униформата си, или поне горната й част, на пейката. Отдолу беше с тениска; Клеъри виждаше знаците през нея, като мастило, прозиращо през мокра хартия.

— Ще те изпратя.

Институтът беше тих, докато вървяха през него. В момента нямаше гостуващи ловци на сенки от други градове, Ходж и Макс никога нямаше да се върнат, Алек беше с Магнус и Клеъри имаше чувството, че останалите членове на семейство Лайтууд са като гости в почти празен хотел. Искаше й се членове на Клейва да идват по-често, но предполагаше, че нарочно оставят семейство Лайтууд на спокойствие. За да си спомнят за Макс и да забравят.

— Чувал ли си се скоро с Алек и Магнус? — попита тя. — Забавляват ли се?

— Така изглежда — Джейс извади телефона от джоба си и й го подаде. — Алек не спира да ми изпраща скучни снимки. И много съобщения от рода на „Иска ми се да си тук, но не съвсем“.

— Ами, това е нормално. Все пак са на романтична почивка — тя прегледа снимките на телефона на Джейс и се засмя. Алек и Магнус пред Айфеловата кула — Алек, както винаги, беше с дънки, а Магнус с моряшка блуза, кожени панталони и безумна барета. В градините Боболи Алек пак беше с дънки, а Магнус с огромна венецианска мантия и шапка на гондолиер. Приличаше на Фантома от операта. Пред Прадо беше с блестящ матадорски жакет и ботуши на платформи, а Алек спокойно хранеше един гълъб на заден фон.

— Взимам си телефона, преди да стигнеш до снимките от Индия — каза Джейс и го прибра.

— Магнус е със сари. Някои неща не могат да бъдат забравени.

Клеъри се засмя. Вече бяха стигнали асансьора, който отвори дрънчащите си врати, щом Джейс натисна бутона. Тя влезе и Джейс я последва. В мига, в който асансьорът започна да се спуска (Клеъри не вярваше, че някога ще свикне със спиращото сърцето разтърсване, с което беше придружено потеглянето му), Джейс се приближи до нея в полумрака и я придърпа към себе си. Тя сложи ръце на гърдите му и усети твърдите мускули под тениската и туптенето на сърцето му. Очите му блестяха на слабата светлина.

— Съжалявам, че не мога да остана — прошепна тя.

— Не съжалявай — дрезгавата нотка в гласа му я изненада. — Джослин не иска да станеш като мен. За което не я виня.

— Джейс — каза, малко озадачена от горчивината в гласа му, — добре ли си?

Вместо да й отговори, той я целуна, прегръщайки я силно. Притисна я до стената и тя усети металната рамка на огледалото под гърба си, докато ръцете му се плъзгаха около кръста й и нагоре под блузата. Обожаваше начина, по който я прегръщаше. Внимателно, но не прекалено нежно, не толкова нежно, та да си мисли, че се владее по-добре от нея. И двамата не можеха да контролират чувствата си един към друг и това й харесваше — харесваше й как сърцето му биеше до нейното, харесваше й как въздишаше до устните й, когато отвръщаше на целувката му.

Асансьорът спря със стържене и вратата се отвори. Зад нея тя видя празния неф на катедралата; наредените в редица свещници по пътеката излъчваха бледа светлина. Притисна се към Джейс, доволна, че светлината в асансьора е слаба и не можеше да види собственото си пламнало лице в огледалото.

— Може би мога да остана — прошепна. — Само още малко.

Джейс не отвърна. Клеъри усети напрежението му и самата тя се напрегна. Беше нещо повече от желание. Той трепереше и цялото му тяло се затресе, когато зарови лице в извивката на врата й.

— Джейс — каза тя.

Тогава той внезапно я пусна и отстъпи. Бузите му бяха поруменели, очите му горяха трескаво.

— Не! Не искам да давам на майка ти още една причина да не ме харесва. И без това вярва, че съм копие на баща ми…

Откъсна се от нея преди Клеъри да успее да каже: „Валънтайн не е твой баща.“ Обикновено Джейс внимаваше и наричаше Валънтайн Моргенстърн по име, не казваше „баща ми“, ако изобщо го споменеше. По принцип не повдигаха темата и Клеъри никога не беше споделяла с Джейс притесненията на майка й, че той може би прилича на Валънтайн. Знаеше, че самата мисъл би го наранила жестоко. Стараеше се двамата с майка й да не се виждат.

Джейс се протегна край нея и бутна вратата на асансьора.

— Обичам те, Клеъри — каза, без да я поглежда. Загледа се в църквата към редиците запалени свещи, златните им отблясъци се отразяваха в очите му. — Повече от всякога — той се отдръпна. — Боже! Повече, отколкото би трябвало. Знаеш това, нали?

Тя излезе от асансьора и се обърна към него. Искаше да каже хиляди неща, но той вече не я гледаше и натискаше копчето за горните етажи на Института. Отвори уста да възрази, но асансьорът вече потегляше и вратата се затвори с щракване. За момент Клеъри впери поглед в нея — имаше нарисуван ангел с разперени крила и вдигнати нагоре очи. Навсякъде имаше нарисувани ангели.

Гласът й проехтя в празната зала, когато проговори.

— И аз те обичам.

3.Седмократно

— Знаеш ли, това е страхотно — каза Ерик, пускайки палките. — Да имаме вампир в групата. Това е нещото, което ще ни изстреля на върха.

Кърк свали микрофона и завъртя очи. Ерик все говореше как групата щяла стигне върха, а досега не бяха постигнали нищо. Най-големият им успех беше концерт в „Китинг Фектъри“, на който бяха дошли само четирима души. И един от четиримата беше майката на Саймън.

— Не виждам как това ще ни изстреля на върха, щом не можем да кажем на никого, че е вампир.

— Жалко — рече Саймън. Той седеше на една от тонколоните до Клеъри, която пишеше съобщение на някого, вероятно на Джейс. — Така или иначе никой няма да ви повярва. Вижте ме — мога да излизам през деня — той вдигна ръце и посочи слънчевата светлина, влизаща през дупките на покрива на гаража на Ерик, където в момента репетираха.

— Трябва да изглеждаш по-правдоподобно — каза Мат, отмятайки яркочервената коса от очите си и поглеждайки Саймън. — Може би трябва да носиш фалшиви вампирски зъби.

— Той няма нужда от фалшиви зъби — възрази Клеъри раздразнено и вдигна поглед от телефона си. — Има си истински. Виждали сте ги.

Това беше вярно. Наложи се Саймън да покаже зъбите, когато съобщи новината на групата. Отначало помислиха, че си е ударил главата, или че е откачил. Когато обаче им показа зъбите, му повярваха. Ерик дори призна, че не е особено изненадан.

— Винаги съм знаел, че съществуват вампири, пич — беше казал той. — Защото, знаете, има хора, които сякаш никога не се променят, дори и да станат на сто години. Като Дейвид Бауи. Така е, защото са вампири.

Саймън обаче не им беше казал, че Клеъри и Изабел са ловци на сенки. Това не беше негова тайна. Не знаеха и че Мая е върколак. Мислеха, че тя и Изабел са две готини мацки, които незнайно как са се съгласили да излизат със Саймън. Отдаваха това на, както Кърк го беше нарекъл, „вампирския му сексапил“. На Саймън не му пукаше какво говореха, стига да не се изпуснеха пред Мая или Изабел, че излиза и с двете. Досега беше успял успешно да ги покани на два различни концерта, така че да не се засекат.

— Защо не покажеш зъбите си на сцената? — предложи Ерик. — Само веднъж, пич. Озъби се на публиката.

— Ако го направи, водачът на нюйоркския вампирски клан ще убие всички ви — каза Клеъри. — Знаете това, нали? — тя кимна с глава към Саймън. — Не мога да повярвам, че си им казал, че си вампир — добави тихо, така че само той да я чуе. — Те са идиоти, ако не си забелязал.

— Те са ми приятели — промърмори Саймън.

— Те са ти приятели и идиоти.

— Искам хората, които ме обичат, да знаят истината.

— А-а? — отвърна Клеъри не много мило. — Та кога смяташ да кажеш на майка ти?

Преди Саймън да успее да отговори, на вратата на гаража силно се почука; миг по-късно тя се плъзна нагоре и вътре нахлу още есенна светлина. Саймън примигна. Това беше по-скоро рефлекс, останал от дните му на човек. Сега очите му се нагаждаха към промяната в светлината за части от секундата.

На входа на гаража стоеше момче, държащо лист хартия в ръка, а слънцето осветяваше гърба му. То погледна несигурно към листа и после отново към групата.

— Здравейте. Търся групата „Опасно петно“.

— Вече сме „Раздвоен лемур“ — каза Ерик и пристъпи напред. — Кой ни търси?

— Аз съм Кайл — каза момчето и се пъхна под вратата на гаража. Изправи се, отметна кестенявата коса от очите си и подаде листа на Ерик. — Видях, че си търсите вокал.

— Леле! — каза Мат. — Бяхме разлепили обявата преди около година. Съвсем бях забравил за нея.

— Да — съгласи се Ерик. — Тогава правехме други неща. Сега вокалите са малко на заден план. Имаш ли опит?

Кайл (който беше много висок, но не върлинест, както Саймън забеляза) сви рамене.

— Всъщност не. Но казват, че мога да пея — говореше бавно, леко провлачено, по-скоро като сърфист, отколкото като южняк.

Членовете на групата се спогледаха несигурно. Ерик се почеса зад ухото.

— Може ли една минута, пич?

— Разбира се. — Кайл се пъхна под вратата на гаража и я затвори след себе си. Саймън чуваше как си подсвирква отвън. Звучеше като „She’ll Be Comin’ Round the Mountain“. Ho мелодията не беше особено вярна.

— Не знам — каза Ерик. — Не съм сигурен, че точно в момента ни трябва нов човек. Щото не можем да му кажем за вампирското нещо, нали?

— Не — каза Саймън. — Не можете.

— Е, добре — сви рамене Мат. — Много жалко. Трябва ни вокал. Кърк не струва. Нищо лично, Кърк.

— Майната ти — каза Кърк. — Не е вярно.

— Напротив — възрази Мат. — Хич даже не струваш.

— Аз мисля — прекъсна го Клеъри, извисявайки глас, — че трябва да го чуете.

Саймън я зяпна.

— Защо?

— Защото е супер секси — отвърна Клеъри за изненада на Саймън. Той не беше чак поразен от външния вид на Кайл, но пък може би не беше най-добрият съдник на мъжката красота.

— А на групата й трябва малко сексапил.

— Благодаря — рече Саймън. — Много ти благодаря от името на всички.

Клеъри изръмжа нетърпеливо:

— Да, да, всички изглеждате добре, момчета. Най-вече ти Саймън — тя го потупа по ръката.

— Но Кайл е адски секси. Само казвам. Обективното ми мнение на жена е, че, ако приемете Кайл в групата, ще удвоите феновете си сред момичетата.

— Тоест ще имаме две фенки, не една — обобщи Кърк.

— Коя е първата? — попита Мат искрено любопитен.

— Малката приятелка на братовчедката на Ерик. Как се казваше? Онази, която си пада по Саймън. Идва на всичките ни концерти и разправя на всички, че му е гадже.

Саймън трепна.

— Тя е на тринайсет.

— Това е заради вампирския ти сексапил, брато — отсече Мат. — Дамите не могат да ти устоят.

— О, за Бога! — каза Клеъри. — Няма такова нещо като „вампирски сексапил“. — Тя посочи Ерик с пръст. — Да не си посмял да кажеш, че „Вампирски сексапил“ е идеалното име за групата, защото ще…

Вратата на гаража се отвори отново.

— Ъ-ъ-ъ, момчета? — пак беше Кайл. — Вижте, ако не искате да ме чуете, няма проблем. Променили сте саунда, разбирам. Само кажете и се махам.

Ерик наклони глава.

— Заповядай да те чуем.

Кайл влезе в гаража. Саймън се вгледа в него, опита се да разбере какво е накарало Клеъри да каже, че е секси. Беше висок, с широки рамене, слаб, с високи скули, дълга черна коса, която падаше на челото му и по врата му на къдрици, и загоряла кожа, още незагубила летния си тен. Дългите гъсти мигли над поразително издължените му зелени очи, му придаваха вид на красива рок звезда. Беше облечен със зелена тениска и дънки, а по двете му голи ръце се виеха татуировки — не знаци, обикновени татуировки. Сякаш по ръцете му беше изписан текст, който изчезваше под ръкавите на тениската.

Добре, не беше грозен, трябваше да признае Саймън.

— Знаете ли — каза Кърк най-накрая и наруши тишината. — Схванах. Той наистина е много секси.

Кайл примигна и се обърна към Ерик.

— Искате ли да изпея нещо или не?

Ерик взе микрофона от стойката и му го подаде.

— Давай! Опитай.

— Всъщност е доста добър — каза Клеъри. — Реших да се пошегувам, като казах да приемете Кайл в групата, но той наистина пее добре.

Вървяха по „Кент Авеню“ към къщата на Люк. Небето беше потъмняло, ставайки от синьо-сиво, подготвяше се да посрещне здрача, и облаци бяха надвиснали над Ийст Ривър. Клеъри прокарваше облечената си в ръкавица ръка по металната мрежа на оградата, която ги делеше от напуканата бетонна дига, карайки я да дрънчи.

— Казваш го, само защото според теб е секси — отвърна Саймън.

Клеъри се намръщи.

— Не е чак толкова секси. Не е най-сексапилният мъж на света — който, заключи Саймън, вероятно беше Джейс, макар и да бе достатъчно мила да не го каже. — Помислих си, че би било добре да го вземете в групата. Ако Ерик и другите не му кажат, че си вампир, значи няма да кажат на никого. Да се надяваме, че ще се откажат от глупавата си идея. — Наближаваха къщата на Люк. Саймън я виждаше от другата страна на улицата, жълтата светлина на прозорците се открояваше в настъпващата тъмнина. Клеъри спря до една дупка в оградата. — Помниш ли, когато убихме една камара раум демони тук?

— Ти и Джейс убихте една камара раум демони. Аз едва не повърнах — спомни си Саймън, но мисълта му беше заета с друго. Той мислеше за Камила, как седеше срещу него в градината и казваше: „Ти се сприятели с ловците на сенки, но никога няма да станеш част от тях. Винаги ще си някъде встрани.“ Той погледна Клеъри и се запита какво ли би казала, ако й разкажеше за срещата си с вампира и предложението й. Сигурно щеше да бъде ужасена. Фактът, че не можеше да бъде наранен, не й пречеше да се притеснява за безопасността му.

— Сега не би се уплашил — каза нежно тя, сякаш четеше мислите му. — Сега имаш Знака — тя се обърна да го погледне все още облягайки се на оградата. — Някой изобщо забелязал ли го е, питал ли те е за него?

Саймън поклати глава.

— Косата ми почти го скрива, а и вече поизбледня. Виждаш ли? — той отметна косата си.

Клеъри протегна ръка, докосна челото му и усети линиите на изписания знак. Очите й бяха тъжни, както онзи ден в Залата на Съглашението в Аликанте, докато чертаеше по кожата му най-старото проклятие на света.

— Боли ли те?

— Не. Не ме боли. — „И Каин казал на Бог: Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.“ — Знаеш, че не те виня, нали? Ти спаси живота ми.

— Знам. — Очите й блестяха. Свали ръка от челото му и прокара ръкавицата по лицето си.

— По дяволите. Мразя да плача.

— Ами по-добре свиквай — каза той и когато очите й се разшириха, добави набързо: — Говорех за сватбата. Тя не е ли следващата събота? Всички плачат на сватби.

Клеъри изсумтя.

— Та как са майка ти и Люк всъщност?

— Отвратително влюбени. Ужасно е. Няма значение… — потупа го по гърба. — Трябва да се прибирам. Ще те видя ли утре?

Той кимна.

— Разбира се. До утре.

Гледаше я как прекоси улицата и изкачи стълбите до входната врата на къщата на Люк.

Утре. Зачуди се откога с Клеъри не се бяха разделяли за повече от няколко дни. Запита се дали не е беглец и скитник на този свят, както беше казала Камила. Както беше казал Рафаел. „Кръвта на брат ми ме призова от земята.“ Той не беше Каин, който беше убил брат си, но проклятието твърдеше обратното. Беше странно, замисли се той, да чакаш да загубиш всичко, без да знаеш дали изобщо това ще се случи или не.

Вратата се затвори зад Клеъри. Саймън се обърна и тръгна по „Кент“ към спирката на скоростния влак на улица „Лоримър“. Вече беше почти тъмно, небето над него бе като вихрушка от сиво и черно. Саймън чу свистене на гуми по пътя зад него, но не се обърна. Колите постоянно се движеха прекалено бързо, въпреки пукнатините и дупките по пътищата. Едва когато един син ван го доближи и спря със скърцане, той се обърна.

Шофьорът на вана дръпна рязко ключовете от стартера, спря двигателя и отвори със замах вратата. Висок мъж, облечен със сив анцуг с качулка, която беше толкова ниско нахлупена, че почти скриваше лицето му. Мъжът скочи от шофьорското място и Саймън видя, че държи дълъг, блестящ нож в ръка.

По-късно Саймън щеше да се сети, че е можел да избяга. Беше вампир, по-бърз, от който и да е човек. Можеше да надбяга всеки. Трябваше да избяга, но беше прекалено изненадан; стоеше замръзнал, докато човекът с блестящия нож в ръка тръгваше към него. Мъжът каза нещо с нисък, гърлен глас, нещо на език, който Саймън не разбра.

Саймън отстъпи назад.

— Виж — каза той и посегна към джоба си, — вземи портмонето ми…

Мъжът се нахвърли върху него, замахвайки с ножа към гърдите му. Саймън погледна надолу невярващо. Сякаш всичко ставаше много бавно, сякаш времето бе забавило ход. Видя как ножът се приближава към гърдите му, върхът разряза кожата на якето му и се плъзна встрани, сякаш някой беше сграбчил ръката на мъжа и я беше извил. Мъжът изкрещя и подскочи във въздуха като марионетка, на която бяха дръпнали конците. Саймън се огледа диво — със сигурност някой трябва да беше чул или забелязал случилото се, но нямаше никого. Мъжът продължаваше да крещи и се замята бясно, когато ризата му се разцепи отпред, сякаш от невидима ръка.

Саймън гледаше ужасено. Огромни рани се появиха по тялото на мъжа. Главата му отхвръкна назад и от устата му бликна кръв като фонтан. Той рязко спря да крещи и падна, сякаш невидимата ръка го беше пуснала. Удряйки се в земята се пръсна като стъкло на хиляди блестящи парченца, които се разпиляха по тротоара.

Саймън се свлече на колене. Ножът, който трябваше да го убие, лежеше почти до него, на една ръка разстояние. Само това беше останало от нападателя му, както и купчината блестящи кристали, които силният вятър вече бе започнал да отвява. Саймън внимателно докосна един от тях.

Беше сол. Погледна надолу към ръцете си. Трепереха. Знаеше какво се беше случило и защо.

„И Бог му каза: Затова, който се опита да убие Каин, отмъщението ще го застигне седмократно.“ Значи така изглеждаше отмъщението. Едва успя да стигне до канала, преви се на две и повърна кръв на улицата.

В мига, в който Саймън отвори вратата, разбра, че не е изчислил правилно времето. Мислеше, че майка му вече е заспала, но грешеше. Беше будна, седеше във фотьойл с лице към вратата, телефонът й беше на масата до нея и веднага забеляза кръвта по якето му.

За негова изненада тя не изпищя, но ръката й се стрелна към устата.

— Саймън!

— Кръвта не е моя — каза бързо той. — Бях у Ерик и на Мат му потече кръв от носа…

— Не искам да слушам — в гласа й рядко се долавяше такава остра нотка. Напомни му за начина, по който говореше през последните месеци от болестта на баща му, притеснението в гласа й режеше като нож. — Не искам да слушам повече лъжи.

Саймън пусна ключовете на масичката до вратата.

— Мамо…

— Ти постоянно ме лъжеш. Изморих се.

— Не е вярно — каза той, но му прилоша, осъзнавайки, че беше вярно. — В момента в живота ми се случват много неща.

— Знам това — майка му се изправи на крака. Беше слаба жена, но сега изглеждаше направо кльощава, тъмната й коса беше със същия цвят, като неговата, но около лицето й падаха повече сиви кичури, отколкото помнеше. — Ела с мен, младежо. Веднага.

Объркан, Саймън я последва в малката яркожълта кухня. Майка му спря и посочи плота.

— Как ще обясниш това?

Устата на Саймън пресъхна. На плота, подобно на войници играчки, бяха подредени бутилките с кръв от малкия хладилник в гардероба му. Една беше празна до половината, другите бяха съвсем пълни, червената течност в тях проблясваше обвинително. Беше намерила и празни торбички с кръв, които той беше измил и внимателно натъпкал в пазарска чанта, която щеше да изхвърли в кофата за боклук. И те бяха пръснати по плота като гротескна украса.

— Първо помислих, че в бутилките има вино — каза Илейн Люис с разтреперан глас. — После намерих торбичките. Затова отворих една от бутилките. Това е кръв. Нали?

Саймън не каза нищо. Гласът му беше изчезнал.

— Напоследък се държиш много странно — продължи майка му. — Излизаш по всяко време, никога не ядеш, почти не спиш, имаш приятели, които не съм виждала, за които не съм чувала. Мислиш ли, че не разбирам кога ме лъжеш? Разбирам, Саймън. Предположих, че взимаш наркотици.

Саймън отново намери гласа си.

— И затова си претърсила стаята ми?

Майка му се изчерви.

— Трябваше! Мислех… мислех, че, ако намеря наркотици, бих могла да ти помогна, да те вкарам в някаква програма, но това? — махна с ръка към бутилките. — Дори не знам какво да мисля. Какво става, Саймън? Да не си влязъл в някаква секта?

Саймън поклати глава.

— Тогава ми кажи истината — продължи майка му, устните й трепереха. — Защото всички обяснения, за които се сещам, са ужасяващи и извратени. Саймън, моля те…

— Аз съм вампир. — Не знаеше как можа да го каже или дори защо. Но го каза. Думите увиснаха във въздуха между тях като отровен газ.

Коленете на майка му се огънаха и тя се отпусна на кухненския стол.

— Какво каза?

— Аз съм вампир — повтори Саймън. — Такъв съм вече от два месеца. Съжалявам, че не ти казах досега. Не знаех как.

Лицето на Илейн Люис беше бяло като тебешир.

— Вампири не съществуват, Саймън.

— Напротив, съществуват. Виж, не съм искал да ставам вампир. Бях нападнат. Нямах избор. Бих се променил, ако можех. — Той се напрегна да си спомни брошурата, която Клеъри му беше дала толкова отдавна, за това как да признаеш истината на родителите си. Тогава аналогията изглеждаше абсурдна, сега вече не.

— Мислиш, че си вампир — сковано рече майка му. — Мислиш, че пиеш кръв.

— Аз наистина пия кръв — каза Саймън. — Пия животинска кръв.

— Но ти си вегетарианец — майка му едва сдържаше сълзите си.

— Бях. Вече не съм. Не мога. Храня се с кръв — гърлото на Саймън се стегна. — Никога не съм наранявал хора. Никога не съм пил кръв от човек. Все още съм същият. Все още съм аз.

Майка му се опитваше да се овладее.

— Новите ти приятели… те също ли са вампири?

Саймън се замисли за Изабел, Мая, Джейс. Не можеше да й обясни за ловците на сенки и върколаците. Щеше да й дойде много.

— Не. Но… знаят какъв съм.

— Те… те ти дават наркотици, нали? Карат те да взимаш нещо? Нещо, от което да халюцинираш? — май не беше чула отговора му.

— Не. Мамо, това е истината.

— Не е — прошепна тя. — Ти мислиш, че е. О, Боже! Саймън, толкова съжалявам. Трябваше да забележа. Ще ти помогнем. Ще намерим някого. Лекар. Каквото и да струва…

— Не мога да отида на лекар, мамо.

— Можеш. Трябва да те закараме някъде. В болница, може би…

Саймън протегна ръка към нея.

— Провери пулса ми.

Тя го погледна озадачено.

— Какво?

— Пулсът ми. Провери го. Ако имам пулс, ще дойда в болницата с теб. Ако нямам, ще трябва да ми повярваш.

Тя избърса сълзите от очите си, бавно протегна ръка и пое китката му. След като дълго се беше грижила за болния баща на Саймън, знаеше как се проверява пулс не по-зле от една сестра. Притисна показалеца си от вътрешната страна на китката му и зачака.

Видя как лицето й се промени, страданието и болката бяха заменени от объркване и после от ужас. Тя се изправи, пусна ръката му и се отдръпна. Очите й бяха огромни и тъмни на бялото й лице.

— Какво си ти?

На Саймън му стана лошо.

— Казах ти. Аз съм вампир.

— Ти не си синът ми. Не си моят Саймън — тя трепереше. — Как може живо създание да няма пулс? Що за чудовище си ти? Какво си направил с детето ми?

— Аз съм Саймън… — той пристъпи към майка си.

Тя изпищя. Не я беше чувал да пищи така и не искаше да я чуе отново. Беше ужасен звук.

— Махни се от мен. Не се приближавай. — Гласът й се пречупи и тя започна да шепти. — Barukh ata Adonai sho’me’a t’fila…1

Това е молитва, осъзна Саймън изненадано. Беше толкова ужасена от него, че се молеше той да си отиде, да го прогони. А по-лошото бе, че го усещаше. Името на Бог стегна стомаха му и гърлото го заболя.

С право се моли, помисли си Саймън, беше му адски лошо. Той беше прокълнат. Не принадлежеше на този свят. „Как може живо създание да няма пулс?“

— Мамо — прошепна. — Мамо, спри.

Тя го погледна, очите й — ококорени, устните й — редящи молитва.

— Мамо, не е нужно да се разстройваш — чуваше гласа си сякаш от разстояние, нежен и успокояващ, глас на непознат. Докато говореше, задържа очите си върху нея и улови погледа й както котка хваща мишка. — Нищо не се е случило. Заспала си във фотьойла в дневната. Сънувала си кошмар, че съм се прибрал и съм ти казал, че съм вампир. Това обаче е лудост. Това никога не се е случвало.

Тя спря да се моли. Примигна.

— Аз сънувам — повтори.

— Това е кошмар — каза Саймън. Отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Тя не се дръпна. Главата й клюмаше като на уморено дете. — Това е само сън. Не си намерила нищо в стаята ми. Нищо не се е случило. Просто си сънувала, това е.

Взе ръката й. Тя му позволи да я заведе в дневната, където я настани във фотьойла. Усмихна се, когато той я зави с одеяло и затвори очи.

Саймън се върна в кухнята и, бързо и методично, прибра бутилките и пакетчетата с кръв в една торба за боклук. Върза я и нахвърля някои неща в една раница. Изгаси лампите и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Майка му вече беше заспала, когато мина през дневната. Протегна се и леко докосна ръката й.

— Няма да ме има няколко дни — прошепна. — Но не се тревожи. Не ме чакай. Ще си мислиш, че съм отишъл да видя Ребека. Не се обаждай. Всичко е наред.

Отдръпна ръката си. На слабата светлина майка му изглеждаше едновременно и по-стара, и по-млада, отколкото беше свикнал да я вижда. Беше дребна като дете, свита под одеялото, но по лицето й имаше нови бръчки, които не помнеше.

— Мамо — прошепна Саймън.

Отново докосна ръката й и тя помръдна. Не искаше да я буди, затова безшумно се отправи към вратата, взимайки в движение ключовете си от масичката.

В Института беше тихо. Напоследък постоянно беше тихо. Джейс беше започнал да оставя прозореца отворен през нощта, за да слуша шума от минаващите коли, от време на време сирените на линейките и клаксоните по „Йорк Авеню“. Чуваше неща, които обикновените хора не можеха да чуят и тези шумове се процеждаха в сънищата му през нощта — струята въздух, излизаща от летящ вампирски мотор, пърхането на крилата на фея, далечния вой на вълци при пълнолуние.

Сега луната беше само наполовина пълна и хвърляше достатъчно светлина, за да може да чете легнал в леглото. Сребърната кутия на баща му беше отворена пред него и той разглеждаше съдържанието й. Там беше едно от стилитата на баща му, ловна кама със сребърна дръжка с инициали „С.У.Х.“ и (най-интересното за Джейс) куп писма.

През последните шест седмици беше започнал да чете по едно-две писма всяка вечер, опитвайки се да разбере що за мъж е бил биологичният му баща. Бавно се бе оформила картина на сериозен млад мъж с взискателни родители, който бил привлечен от Валънтайн и Кръга, защото смятал, че така ще получи възможност да се отличи. Беше продължил да пише на Аматис и след развода им — нещо, което тя не беше споменала. В тези писма ясно личеше разочарованието му от Валънтайн и неприязънта му към дейността на Кръга, но пък много рядко споменаваше Селин, майката на Джейс. Логично — Аматис едва ли бе искала да слуша за заместничката си. Все пак Джейс нямаше как да не намрази баща си поне малко заради това. Ако не беше обичал майката на Джейс, защо се беше оженил за нея? Ако толкова беше мразил Кръга, защо не го беше напуснал? Валънтайн беше луд, но поне бе отстоявал принципите си.

Тогава, разбира се, Джейс се почувства още по-зле, защото явно предпочиташе Валънтайн пред истинския си баща. Що за човек го правеше това?

Почукване на вратата го откъсна от самообвиненията му. Изправи се и отиде да отвори. Очакваше Изабел да му поиска нещо назаем или да му се оплаче от нещо.

Но не беше Изабел. Беше Клеъри.

Не бе облечена както обикновено. Носеше къс спортен потник, разкопчана бяла риза с вързани краища, и къса пола — достатъчно къса, за да разкрие извивките на краката й до средата на бедрата. Червената й коса беше сплетена, а измъкнали се къдрици бяха залепнали по слепоочията й сякаш навън ръмеше. Когато го видя, се усмихна и вдигна вежди с цвят на мед, също като изящните мигли, ограждащи зелените й очи.

— Няма ли да ме поканиш?

Джейс погледна нагоре и надолу по коридора. Слава Богу, нямаше никого. Хвана Клеъри за ръката, дръпна я вътре и затвори след нея. После се облегна на вратата и каза:

— Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — тя изрита обувките си и седна на ръба на леглото. Полата й се вдигна, когато се подпря назад на ръцете си и още повече разголи бедрата й. Това не помогна на концентрацията на Джейс. — Липсваше ми. А мама и Люк спят. Няма да забележат, че ме няма.

— Не бива да си тук — думите излязоха от устата му почти като стенание. Не му харесваше, че ги изрече, но трябваше, макар и тя да не знаеше защо. А Джейс се надяваше тя никога да не разбере.

— Е, ако искаш да си тръгна, ще го направя — тя се изправи. Очите й бяха искрящо зелени. Пристъпи към него. — Но дойдох чак до тук. Можеш поне да ме целунеш за довиждане.

Джейс протегна ръка към нея, придърпа я и я целуна. Имаше неща, които човек просто трябваше да направи, дори и идеята да не беше добра. Клеъри се изви в ръцете му като нежна коприна. Той положи ръце върху косата й, прокара пръсти през нея и започна да разплита плитките, докато косата й не се разпиля свободно по раменете, както му харесваше. Спомни си, че му се беше приискало да направи това още първия път, когато я беше видял; тогава обаче беше помислил, че е луд. Тя беше обикновен човек, непозната, нямаше смисъл да я желае. А после, когато я целуна за първи път в оранжерията, това почти го беше побъркало. Бяха слезли долу и Саймън ги прекъсна. Никога през живота си не беше искал така силно да убие някого, както в онзи момент Саймън, макар да знаеше, че той не бе направил нищо лошо. Чувствата му обаче нямаха нищо общо с разума и когато си представи как тя го напуска заради Саймън, от мисълта му беше станало лошо и се беше уплашил много повече, отколкото от срещата, с който и да е демон.

А когато Валънтайн му беше казал, че са брат и сестра, Джейс беше разбрал, че има много по-лоши неща от това Клеъри да го напусне заради друг — като например да осъзнае, че начинът, по който я обича, е някак си космически греховен; че онова, което смяташе за най-чистото и невинно нещо в живота си, е било окончателно осквернено. Помнеше думите на баща си — когато ангелите падат, те падат в агония, защото са видели лицето на Бог и никога повече няма да го видят. Смяташе, че знае как се чувстват.

Това не го караше да я иска по-малко; само превръщаше желанието му в мъчение. Понякога сянката на това мъчение изникваше от спомените му, дори и когато я целуваше, както сега, и го караше да я притиска още по-силно. Тя издаде звук на изненада, но не се възпротиви, дори когато я вдигна и я отнесе в леглото.

Излегнаха се един до друг, събаряйки някои от писмата, а Джейс бутна кутията настрани, за да направи място. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Досега не бяха лягали заедно, не и така. Бяха прекарали една нощ в стаята й в Идрис, но почти не се бяха докосвали. Джослин много внимаваше да не прекарват нощта заедно. Джейс подозираше, че тя не го харесва особено, но не й се сърдеше. Едва ли сам щеше да се харесва, ако беше на нейно място.

— Обичам те — прошепна Клеъри. Беше свалила ризата му и пръстите й проследяваха белезите по гърба му и подобния на звезда знак на рамото му (той беше идентичен с нейния — спомен от ангела, чиято кръв бяха споделили). — Не искам никога да те загубя.

Джейс плъзна надолу ръка, за да развърже ризата й. Другата му ръка, притисната към матрака, докосна студения метал на бойната кама; сигурно беше изпаднала от кутията.

— Никога няма да ме загубиш.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Как може да си толкова сигурен?

Ръката му стисна камата. Лунната светлина, която се процеждаше през прозореца се отрази в острието, когато го вдигна.

— Сигурен съм — каза и замахна с камата. Острието разкъса плътта й, сякаш беше от хартия, устните й се отвориха, сякаш за да каже „О!“. Кръв се процеди по бялата й риза и той си помисли: „Мили Боже, не отново!“

Събуждането от кошмара беше като падане през стъклена витрина. Сякаш остри парчета стъкло се забиха в него, когато дойде на себе си и седна задъхан. Претърколи се от леглото, сякаш инстинктивно се опитваше да избяга, и падна на каменния под на ръце и колене. Студен въздух нахлу през отворения прозорец и го накара да потръпне, но отпъди последните остатъци от съня.

Втренчи се в ръцете си. По тях нямаше кръв. Леглото представляваше истински хаос — чаршафите и одеялата се бяха омотали в заплетена топка, докато се беше въртял и мятал. Кутията с нещата на баща му обаче още стоеше на нощното шкафче, където я беше оставил, преди да заспи.

Първите няколко пъти, когато сънува кошмара, беше повръщал. Сега внимаваше да не яде нищо, часове преди да легне да спи и тялото му си отмъщаваше, като се разтърсваше от спазми и треска. Усети нов спазъм и се сви на топка; задъхваше се и кашляше, докато не отмина.

Когато всичко свърши, притисна чело към студения каменен под. Пот охлаждаше тялото му, тениската му беше полепнала по него и той се зачуди дали в крайна сметка сънищата нямаше да го убият. Беше опитал всичко, за да ги спре — приспивателни, отвари, руни за сън и руни за спокойствие, лечебни руни. Нищо не помагаше. Кошмарите се промъкваха като отрова в съзнанието му и нямаше как да ги спре.

Дори когато беше буден, му беше трудно да погледне Клеъри. Тя сякаш виждаше вътре в него, както никой друг досега, и той само можеше да си представи какво щеше да си помисли, ако знаеше за съня му. Завъртя се настрани и впери поглед в кутията на нощното шкафче, лунната светлина се отразяваше в нея. Спомни си за Валънтайн. Валънтайн, който беше измъчвал и затворил единствената жена, която някога бе обичал; който беше научил сина си (и двамата си сина), че любовта унищожава.

Умът му се мяташе бясно, когато започна да си повтаря думите отново и отново. Бяха се превърнали в нещо като мантра и, като такава, думите бяха загубили индивидуалното си значение.

„Аз не съм като Валънтайн. Не искам да съм като него. Няма да съм като него. Няма.“

Той видя Себастиан (по-точно Джонатан), неговият така наречен „брат“, да му се усмихва през разрошената си сребристобяла коса, а в черните му очи да проблясва безмилостен триумф. Видя и как собственият му нож със сила пронизва Джонатан и тялото му пада към реката по-долу, как кръвта му се стича по бурените и тревата край брега.

„Аз не съм Валънтайн“.

Не съжаляваше, че е убил Джонатан. Ако имаше възможност, пак би го направил.

„Не искам да съм като него.“

Не беше нормално да убиеш някого — да убиеш собствения си приемен брат — и да не съжаляваш.

„Няма да съм като него.“

Но баща му го беше научил, че да убиваш без жал, е добродетел, а човек никога не трябваше да забравя какво са го учили родителите. Колкото и да му се искаше да забрави.

„Няма да съм като него.“

Може би хората не можеха да се променят.

„Няма.“

4.Изкуството на осемте крайника

Думите бяха гравирани над входа на Бруклинската обществена библиотека на площад „Гранд Арми Плаза“. Саймън седеше на стъпалата отпред и гледаше сградата. Надписите искряха в камъка с матови златисти отблясъци; всяка дума сякаш мигновено оживяваше, когато фаровете на минаващите коли я осветяваха.

Когато беше дете, библиотеката бе едно от любимите му места. Отстрани имаше отделен вход за деца и там години наред се срещаше с Клеъри всяка събота. Избираха си книги и се отправяха към ботаническата градина в съседство, където с часове четяха легнали на тревата, а шумът от уличното движение звучеше като постоянен фон в далечината.

Не беше много сигурен как се беше озовал тук. Бе избягал от дома си, колкото може по-бързо и после беше осъзнал, че няма къде да отиде. Не можеше да отиде у Клеъри, тя щеше да се ужаси от това, което беше сторил, и щеше да го накара да се върне и да оправи нещата. Ерик и момчетата нямаше да го разберат. Джейс не го харесваше, а и Саймън не можеше да влезе в Института, защото беше църква. Нефилимът живееше там, именно защото създания като Саймън не можеха да пристъпят вътре. Накрая осъзна на кого може да се обади, но тази мисъл беше толкова неприятна, че му трябваше доста време да събере сили, за да го направи.

Чу мотора, преди да го види — силното ръмжене на двигателя заглуши лекия шум на колите при „Гранд Арми Плаза“. Моторът зави на кръстовището, качи се на тротоара, изправи се на задна гума и заизкачва стъпалата. Саймън се дръпна встрани, когато Рафаел се приземи леко до него и пусна кормилото.

Моторът изведнъж утихна. Вампирските мотори се захранваха от демонична енергия и откликваха на желанията на собственика си като домашни животни. Саймън не ги харесваше.

— Поиска да ме видиш, Дневен вампире — Рафаел, елегантен както винаги, с черно сако и скъпи дънки, слезе и облегна мотора на парапета на библиотеката. — Надавам се да имаш добра причина — добави той. — Дано не съм изминал напразно целия път до Бруклин.

Мястото на Рафаел Сантяго е в Манхатън, не в някакви долнопробни квартали.

— О, супер. Започнал си да говориш за себе си в трето лице. И това ако не е знак за зараждаща се мегаломания.

Рафаел сви рамене.

— Ако не ми кажеш какво искаш, си тръгвам. От теб зависи — той погледна часовника си.

— Имаш 30 секунди.

— Казах на майка си, че съм вампир.

Рафаел вдигна вежди. Те бяха много тънки и много тъмни. На няколко пъти Саймън се беше питал дали не ги очертава в молив.

— И какво стана?

— Нарече ме чудовище и се опита да ме изгони с молитва — от спомена в гърлото на Саймън наново се надигна вкус на стара кръв.

— И после?

— И после не знам какво стана. Започнах да говоря с много странен, успокояващ глас, казах й, че нищо не се е случило и че само е сънувала.

— И тя ти е повярвала?

— Да, повярва ми — призна неохотно Саймън.

— Разбира се — каза Рафаел. — Защото си вампир. Ние притежаваме такива умения. Encanto2. Омагьосване. Наречи го сила на убеждението. Ако се научиш да използваш правилно това умение, можеш да накараш обикновените хора да повярват, в каквото си поискаш.

— Но аз не исках да го правя. Тя ми е майка. Има ли начин да я освободим от него… да поправим станалото?

— За да те намрази отново? За да повярва, че си чудовище? Много странен начин да оправиш станалото.

— Не ми пука — каза Саймън. — Има ли начин?

— Не — каза безгрижно Рафаел. — Няма. Разбира се, щеше да знаеш това, ако не презираше толкова собствения си вид.

— Да бе. Сякаш аз отхвърлих теб. И ти не се опита да ме убиеш и прочее.

Рафаел сви рамене.

— Онова беше политика. Нищо лично. — Той се облегна на парапета и кръстоса ръце на гърдите си. Беше с черни рокерски ръкавици. Саймън трябваше да признае, че изглеждаше доста добре. — Моля те, кажи ми, че не ме извика, само за да можеш да споделиш с някого тази ужасно скучна история за сестра ти.

— За майка ми — поправи го Саймън.

Рафаел махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. Някаква си жена те е отхвърлила. Няма да е последната, повярвай ми. Защо ме занимаваш с това?

— Исках да те питам дали може да дойда в „Дюмон“ — отвърна Саймън, изговаряйки думите много бързо, преди да е размислил. Не можеше да повярва, че го каза. Спомените му от хотела на вампирите бяха за кръв, ужас и болка. Но там можеше да отиде, там никой нямаше да го търси и нямаше да му се налага да се прибира вкъщи. Той беше вампир. Беше глупаво да се бои от хотел, пълен с други вампири. — Няма къде другаде да отида.

Очите на Рафаел проблеснаха.

— Аха! — каза той с нотка на триумф, която не хареса особено на Саймън. — Ето че все пак искаш нещо от мен.

— Май да. Тръпки ме побиват като виждам как те радва това, Рафаел.

Рафаел изсумтя.

— Ако искаш да дойдеш в хотела, ще се обръщаш към мен не по име, а с „господарю“, „ваше величество“ или „велики водачо“.

Саймън се напрегна.

— Ами Камила?

Рафаел подскочи.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги си твърдял, че не ти си водачът на вампирите — отговори невъзмутимо Саймън.

— После, в Идрис, ми каза, че водач е Камила. Каза, че още не се е върнала в Ню Йорк. Предполагам, когато се върне, тя ще бъде господарят или каквото и да е там?

Рафаел се намръщи.

— Не ми харесват въпросите ти, Дневни вампире.

— Имам право да знам как стоят нещата.

— Не — каза Рафаел. — Нямаш. Идваш при мен и молиш да дойдеш в хотела ми, защото няма къде да отидеш. Не защото искаш да си с другите от твоя вид. Ти ни отбягваш.

— Отбягвам ви, както вече казах, заради онзи път, когато искаше да ме убиеш.

— „Дюмон“ не е крайпътен хотел за недоволни вампири — продължи Рафаел. — Ти живееш сред хора, излизаш през деня, свириш в глупавата си група. Да, не си мисли, че не знам. С всичко, което правиш, ти отхвърляш същността си. Докато това не се промени, не си добре дошъл в „Дюмон“.

Саймън си спомни думите на Камила: „Когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна“.

— Знаеш ли — каза той, — имам и други предложения.

Рафаел го погледна, сякаш беше луд.

— Предложения за какво?

— Просто… предложения — отвърна Саймън неуверено.

— Никак не те бива да преговаряш, Саймън Люис. По-добре изобщо не опитвай.

— Добре. Исках да ти кажа нещо, но сега ще си замълча.

— И сигурно ще изхвърлиш подаръка за рождения ми ден — каза Рафаел. — Истинска трагедия. — Той изправи мотора си и когато преметна крак през него, двигателят оживя. Червени искри полетяха от ауспуха. — Ако пак решиш да ми се обадиш, Дневни вампире, гледай да имаш основателна причина. Иначе няма да ти простя.

И с тези думи издигна мотора и полетя. Саймън вдигна глава и проследи Рафаел, който, подобно на ангела, чието име носеше, се извиси в небето и остави огнени дири.

Клеъри седеше със скицника на коленете си и замислено гризеше края на молива. Беше рисувала Джейс поне дузина пъти — вместо да пише за гаджето си в дневник като повечето момичета, — но така и не успяваше да го нарисува както трябва. На първо място беше почти невъзможно да го накараш да стои мирно. Затова и сега беше решила, че докато спи, е идеалният момент; въпреки това обаче не стана както й се искаше. Не приличаше на него.

Хвърли скицника на одеялото с отчаяна въздишка и сви колене, гледайки го замислено. Не очакваше той да заспи. Бяха дошли в Сентръл Парк да обядват и да тренират навън, докато времето още беше хубаво. Успяха да свършат само едното. Кутиите с храна от „При Таки“ бяха пръснати по тревата до одеялото. Джейс не яде много, порови безцелно в кутията със спагети със сусам, захвърли я настрани и се излегна на одеялото, впервайки поглед в небето.

Клеъри седеше и го гледаше — как облаците се отразяваха в ясните му очи, как се открояваха мускулите на ръцете му, кръстосани зад главата, как между ръба на тениската му и колана на дънките му се разкриваше идеална ивица кожа. Искаше й се да протегне ръка и да я прокара по твърдия му плосък корем; вместо това обаче отклони очи и се огледа за скицника. Когато се обърна с молив в ръка, очите му бяха затворени и дишането му беше станало тихо и равномерно.

Вече беше направила три скици, а изобщо не се беше доближила до нещо, което да я удовлетвори. Докато го гледаше сега, се зачуди защо, за Бога, не можеше да го нарисува. Светлината беше идеална — мека бронзова октомврийска светлина, която хвърляше блед златист отблясък върху златната му коса и кожа. Затворените му клепачи бяха оградени с мигли един тон по-тъмни от косата му. Лицето му изглеждаше спокойно и уязвимо в съня, по-нежно и не толкова волево, колкото когато беше буден. Може би това беше проблемът. Той рядко беше така спокоен и уязвим, и сега й беше трудно да улови линиите. Не го познаваше такъв.

Точно в този момент той помръдна. Започна да издава тихи стонове в съня си, очите му се стрелкаха наляво-надясно зад затворените му клепачи. Ръката му трепна и изведнъж се стегна на гърдите му, той се надигна и седна — толкова внезапно, че почти събори Клеъри. Очите му рязко се отвориха. За момент изглеждаше просто замаян. Беше изумително блед.

— Джейс? — Клеъри не успя да скрие изненадата си. Очите му се фокусираха върху нея. Миг по-късно я придърпа към себе си в една от обичайните му груби прегръдки, издърпа я в скута си и я целуна страстно, а ръцете му се заплетоха в косата й. Тя чуваше туптенето на сърцето му, заедно с нейното и усети как бузите й поруменяха. Намираха се в парк, помисли си тя, и сигурно хората ги гледаха.

— Леле — каза Джейс и се дръпна, а устните му се извиха в усмивка. — Съжалявам. Май не го очакваше.

— Беше приятна изненада — гласът й прозвуча ниско и дрезгаво в собствените й уши. — Какво сънува?

— Теб — той завъртя един кичур от косата й около пръста си. — Винаги сънувам теб.

Клеъри все още беше в скута му, краката й обкрачваха неговите.

— Така ли? Защото ми се стори, че сънуваш кошмар.

Той дръпна назад глава, за да я погледне.

— Понякога сънувам, че те няма. Още се чудя кога ще осъзнаеш, че заслужаваш нещо по-добро и ще ме напуснеш.

Докосна лицето му с върха на пръстите си, нежно прокарвайки ги по скулите и надолу до извивката на устните му. Джейс казваше такива неща само на нея. Алек и Изабел го обичаха и знаеха, от времето, прекарано с него, че под защитната броня на шегите му и престорената арогантност спомените от детството му още го разкъсваха. Само пред нея обаче изказваше мислите си на глас. Клеъри поклати глава, косата й падна на челото му и тя я отметна нетърпеливо, после каза.

— Иска ми се да можех да говоря като теб. Всичко, което изричаш, думите, които подбираш, са толкова идеални. Винаги имаш готов цитат и знаеш какво да кажеш, за да ме накараш да повярвам, че ме обичаш. Ако не мога да те убедя, че никога няма да те напусна…

Той храна ръката й.

— Просто го кажи още веднъж.

— Никога няма да те напусна.

— Каквото и да се случи, каквото и да направя?

— Никога няма да се откажа от теб — каза тя. — Никога. Това, което чувствам към теб… — думите й убягваха. — Никога не съм изпитвала такова нещо.

По дяволите!, помисли си тя. Това прозвуча ужасно глупаво. Джейс обаче явно не мислеше така; усмихна й се замислено и каза:

— L’amor che move il sole е l’altre stelle.

— Това на латински ли е?

— На италиански. Данте.

Клеъри прокара пръсти по устните му и той потръпна.

— Не говоря италиански — каза много нежно.

— Означава — отвърна той, — че любовта е най-голямата сила на света. Че тя може всичко.

Клеъри издърпа ръката си от неговата и, докато го правеше, забеляза, че той я наблюдава през полузатворените си клепачи. Обви с двете си ръце врата му, наведе се напред и докосна устните му със своите — не го целуна, само прокара устни по неговите. Това беше достатъчно; усети как пулсът й се ускорява, а той се наведе напред и се опита да улови устата й със своята; Обаче поклати глава и разпиля косата си около тях като завеса, сякаш за да ги скрие от очите на хората в парка.

— Ако си изморен, да се прибираме в Института — каза Клеъри почти шепнешком. — Да подремнем. Не сме спали в едно и също легло откакто… От Идрис.

Вгледаха се един в друг и тя разбра, че Джейс си мисли същото. Бледата светлина, която се процеждаше през прозореца на малката спалня за гости на Аматис, отчаянието в гласа му.

„Искам единствено да легна до теб и да се събудя до теб, само веднъж, само веднъж в живота ми.“ Цяла нощ лежаха един до друг, само ръцете им се докосваха. От тогава се бяха докосвали безброй много пъти, но не бяха прекарвали цяла нощ заедно. Джейс знаеше, че му предлага не само да дремнат в някоя от неизползваните стаи на Института. Клеъри бе сигурна, че го вижда в очите й, макар и тя самата да не беше уверена какво точно му предлага. Но това нямаше значение. Джейс никога нямаше да поиска нещо, което тя не е готова да му даде.

— Иска ми се — страстта, която видя в очите му, дрезгавината на гласа му, твърдяха, че й казва истината. — Но… не можем — той хвана здраво китките й и ги дръпна надолу, задържайки ръцете им помежду им като бариера.

Очите на Клеъри се разшириха.

— Защо?

Джейс си пое дълбоко въздух.

— Дойдохме да тренираме и трябва да тренираме. Ако вместо това, само се натискаме, няма да ми позволяват да помагам в обучението ти.

— Нали така или иначе ще вземат човек, който да ме тренира?

— Да — отвърна той, стана и я изправи на крака до себе си. — И се тревожа, че ако свикнеш да се натискаш с инструкторите си, накрая ще нападнеш и него.

— Не бъди сексист. Може да ми намерят жена инструктор.

— Тогава ще имаш разрешението ми да се натискаш с нея, стига аз да гледам.

— Супер — Клеъри се усмихна и се наведе да сгъне одеялото, което бяха взели, за да седнат.

— Притесняваш се, че ще ми намерят мъж инструктор и той ще е по-секси от теб.

Веждите на Джейс се вдигнаха.

— По-секси от мен?

— Това е възможно — каза Клеъри. — Поне теоретично.

— Теоретично планетата може изведнъж да се разцепи, ти да останеш на едната половина, а аз на другата и така завинаги да бъдем трагично разделени, но не се притеснявам за това. Вероятността — продължи Джейс с типичната за него усмивка, — някои неща да се случат, е толкова малка, че не си заслужава да ги мисли човек.

Той протегна ръка, тя я пое и заедно прекосиха поляната, отправяйки се към горичката в края на Ийст Медоу, за която явно само ловците на сенки знаеха. Клеъри предполагаше, че е посипана с магически прах — с Джейс доста често тренираха там, а никой никога не ги беше прекъсвал, освен Изабел или Мерис.

Сентръл Парк през есента изобилстваше от цветове. Дърветата, които ограждаха поляната, бяха облекли най-ярките си цветове — искрящо златно, червено, бакърено и оранжево. Беше красив ден, идеален за романтична разходка в парка и целувки на някой от каменните мостове. Но това нямаше да се случи. Очевидно, доколкото зависеше от Джейс, паркът представляваше още една тренировъчна зала на Института, само че на открито, и там Клеъри трябваше да прави различни упражнения, като бягане по пресечен терен, техники за бягство и нападение, и убиване на разни неща с голи ръце.

По принцип би се радвала да се научи да убива разни неща с голи ръце. Но нещо в изражението на Джейс я разтревожи, колкото и шеговит да беше разговорът им. Той не спеше добре и очевидно избягваше да остава насаме с нея, освен по време на тренировките. Не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нещо не е наред. Само ако имаше руна, която да го накара да й разкрие истинските си чувства, помисли си. Тя обаче никога нямаше да създаде такава руна, напомни си незабавно Клеъри. Не би било етично да използва силата си, за да контролира някого. А и откакто беше създала руната на обединението в Идрис, силата й сякаш беше изпаднала в летаргия. Не изпитваше желание да рисува стари руни, а и нямаше видения за създаването на нови. Мерис й беше казала, че ще се опитат да доведат специалист по руните, който да я обучи, започне ли сериозно да тренира, но досега нямаше такова чудо. Всъщност, не че имаше нещо против. Трябваше да признае, че дори и силата й да изчезнеше завинаги, може би нямаше да съжалява.

— Може да се случи да срещнеш демон и да нямаш оръжие — каза Джейс, когато минаха под редица дървета, отрупани с ниско висящи листа, чиито цветове варираха от зелено до искрящо златно. — В такъв случай не трябва да изпадаш в паника. Не забравяй, че ти самата си оръжие. На теория, когато приключиш обучението си, трябва да можеш да пробиеш дупка в стената с ритник или да събориш лос с един-единствен удар.

— Никога не бих ударила лос — каза Клеъри. — Те са защитен вид.

Джейс се усмихна леко и се обърна с лице към нея. Бяха стигнали до горичката; в центъра, сред дърветата имаше малка полянка. По стъблата на дърветата имаше издълбани руни, които маркираха мястото като собственост на ловците на сенки.

— Има древен боен стил, наречен муай тай. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава. Слънцето светеше ярко и спокойно, и на нея й беше топло с анцуга. Джейс съблече якето си и се обърна към нея, огъвайки дългите си като на пианист пръсти. Очите му бяха наситено златни на есенната светлина. Знаци за скорост, ловкост и сила, се виеха като лози от китките нагоре до бицепсите му и изчезваха под ръкавите на тениската. Клеъри се запита защо си е направил труда да си сложи руни, сякаш тя е враг и сериозен противник.

— Чух слух, че новият инструктор, който ще дойде другата седмица, е майстор по муай тай — продължи той. — И по самбо, летвей, томой, крав мага, джуджицу и още едно изкуство, чието име честно казано не помня, но представлява убиване на хора с малки пръчки или нещо такова. Искам да кажа, че той или тя няма да е свикнал да работи с някой толкова неопитен на твоята възраст. Затова ще ти покажа основните положения. Дано това го накара да прояви малко повече търпение към теб. — Джейс протегна ръка и сложи пръсти на устните й. — Сега застани с лице към мен.

Клеъри направи както й беше наредено. Така, изправени един срещу друг, главата й стигаше до брадичката му. Тя постави ръце на бицепсите му.

— Муай тай означава „изкуство на осемте крайника“. Нарича се така, защото ударите се нанасят не само с ръце и крака, а и с колене и лакти. Първо трябва да дръпнеш противника към себе си и после започваш да го удряш с всяка част на ръцете и краката си, докато той или тя рухне.

— Това помага ли при демоните? — вдигна вежди Клеъри.

— При по-малките — Джейс се приближи към нея. — Добре. Протегни ръка и хвани задната част на врата ми.

Беше невъзможно да го направи, без да застане на пръсти. Не за пръв път Клеъри прокълна ниския си ръст.

— Сега вдигни другата си ръка и направи същото, така че ръцете ти да обхванат врата ми.

Тя го направи. Тилът му беше затоплен от слънцето и меката му коса погъделичка пръстите й. Телата им се притиснаха едно в друго, усети как пръстенът, който носеше на верижка около врата си, остана между тях като камъче, стиснато между две длани.

— В истинска битка това се случва много бързо — обясни Джейс. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че гласът му е малко напрегнат. — Този захват ти дава предимство. Използвай го, за да ме дръпнеш към себе си и да добавиш инерция към свития си в коляното крак, докато ме риташ…

— Я виж ти — каза спокоен развеселен глас. — Минаха само шест седмици, а вече сте се хванали за гушите? Колко бързо изчезва любовта при смъртните.

Клеъри пусна Джейс и бързо се завъртя, макар и да знаеше чий е гласът. Кралицата на феите стоеше в сянката между две дървета. Клеъри се запита дали изобщо щеше да я види, ако не знаеше, че е там, макар и да притежаваше Зрението. Кралицата беше с дълга рокля, зелена като тревата, а падащата по раменете й коса беше с цвят на пожълтели листа. Беше красива и ужасяваща като умиращия сезон. Клеъри никога не й бе имала доверие.

— Какво правите тук? — попита Джейс, присвил очи. — Това място принадлежи на ловците на сенки.

— Нося новини за ловците на сенки — когато кралицата пристъпи грациозно напред, светлината на слънцето проби през дърветата и заблестя по диадемата от златни плодове на главата й. Клеъри се питаше дали кралицата предварително не обмисляше драматичното си появяване и ако е така, защо. — Имаше още една смърт.

— Каква смърт?

— На още един от вас. Мъртъв нефилим. — Кралицата беше казала това с определена наслада. — Тялото му бе намерено на зазоряване под Оук Бридж. Както знаете, паркът е мое владение. Убийството на хора не ме притеснява, но смъртта беше малко необичайна. Тялото беше прегледано от лекарите ми. Според тях мъртвият е от вашите.

Клеъри погледна бързо Джейс, спомняйки си новината за смъртта на ловеца на сенки преди два дни. Виждаше, че Джейс мисли за същото; беше пребледнял.

— Къде е тялото? — попита той.

— Моето гостоприемство ли те притеснява? В двореца ми и, уверявам те, оказваме на тялото цялото уважение, което бихме оказали и на жив ловец на сенки. Един от поданиците ми заема място в Съвета наравно с твоите хора, затова не се съмнявай в добрата ни воля.

— Както винаги, „добрата воля“ и милейди вървят ръка за ръка — сарказмът в гласа на Джейс беше очевиден, но кралицата само се усмихна. Според Клеъри тя харесваше Джейс, както феите харесват красивите неща, само защото са красиви. Не мислеше обаче, че Кралицата харесва и нея, и това беше взаимно. — Защо идвате с това съобщение при нас, а не при Мерис? Според обичая…

— О, обичая! — кралицата махна с ръка пренебрежително. — Вие бяхте тук. Стори ми се целесъобразно.

Джейс отново й хвърли сериозен поглед и отвори мобилния си телефон. Махна с ръка на Клеъри да остане, където е, и малко се отдалечи. Тя го чу да казва: „Мерис?“ когато някой отговори на обаждането му и после гласът му беше заглушен от виковете, идващи от близкото игрище.

Със смразяващо страхопочитание погледна към кралицата. Не я беше виждала от последната си нощ в Идрис, а тогава не беше проявила особена учтивост към нея. Съмняваше се кралицата да е забравила и да й е простила. „Наистина ли ще откажеш услуга от кралицата на феите?“

— Чух, че Мелиорн е получил мястото в Съвета — каза Клеъри. — Сигурно сте доволна.

— Така е — кралицата я гледаше развеселено. — Това напълно ме удовлетворява.

— Значи не ми се сърдите?

Усмивката на кралицата се смрази по краищата, както скреж обгражда бреговете на езеро.

— Предполагам говориш за предложението ми, което толкова грубо отхвърли. Както знаеш, въпреки това постигнах целта си. Повечето биха се съгласили, че загубата в случая е изцяло твоя.

— Не исках да сключвам сделка — Клеъри се опита гласът й да не прозвучи рязко, но не успя. — Хората не могат да правят постоянно каквото им кажете.

— Не се опитвай да ме съветваш, дете — очите на кралицата следяха Джейс, който крачеше край дърветата с телефон в ръка. — Красив е. Виждам защо го обичаш. Някога обаче питала ли си се какво го привлича у теб?

Клеъри не отговори; нямаше какво да каже.

— Обвързва ви кръвта на рая — рече Кралицата. — Кръвта търси кръв. Но любовта и кръвта не са едно и също нещо.

— Гатанки — каза ядосано Клеъри. — Изобщо искате ли да кажете нещо или просто си говорите?

— Той е свързан с теб, но обича ли те?

Клеъри усети как ръцете й трепнаха. Копнееше да покаже на кралицата новите хватки, които беше научила, но знаеше, че не е добра идея.

— Да, обича ме.

— А желае ли те? Защото любовта и желанието невинаги са едно и също нещо.

— Това не е ваша работа — каза Клеъри рязко, но забеляза, че очите на кралицата я пронизват като копия.

— Желаеш го, както нищо никога досега не си желала. Дали обаче той изпитва същото? — нежният глас на кралицата беше безмилостен. — Може да има всичко и всяка, която пожелае. Питала ли си се защо избра теб? Питала ли си се дали не съжалява? Променил ли е отношението си към теб?

Клеъри усети как сълзи опариха очите й.

— Не, не е — но си спомни лицето му в асансьора онази вечер и как й каза да се прибира, когато му беше предложила да остане.

— Отвърна ми, че не желаеш да сключиш сделка с мен, защото аз не мога да ти дам нищо. Каза, че на света не съществува нещо, което да искаш — очите на кралицата блестяха. — Когато си представиш живота си без него, още ли мислиш същото?

Защо постъпваш така с мен?, искаше да изкрещи Клеъри, но не каза нищо, защото кралицата на феите погледна покрай нея, усмихна се и рече:

— Избърши сълзите си, той се връща. Няма да спечелиш нищо, ако те види разплакана.

Клеъри набързо изтри очи с опакото на ръката си и се обърна. Джейс вървеше към тях намръщено.

— Мерис и Робърт вече тръгнаха към владенията ви — каза той. — Къде отиде кралицата?

Клеъри го погледна изненадано.

— Тук е — започна, обърна се… и млъкна. Джейс беше прав. Кралицата я нямаше, на мястото, където бе стояла, бе останала само купчина листа.

Саймън лежеше по гръб, якето му бе свито на руло под главата му, а той гледаше обсипания с дупки таван на гаража на Ерик, с чувство на фатална предопределеност. Раницата беше в краката му, телефонът беше притиснат към ухото му. В момента само познатия глас на Клеъри от другата страна на линията го държеше да не се срине напълно.

— Саймън, много съжалявам — долови, че тя е някъде в града. Ревът на уличното движение звучеше като фон и заглушаваше гласа й. — Наистина ли си в гаража на Ерик? Той знае ли, че си там?

— Не — каза Саймън. — У тях няма никого, а аз имам ключ за гаража. Стори ми се подходящо. Ти къде си всъщност?

— В града — За жителите на Бруклин Манхатън беше „градът“. Това беше единственият град. — Имах тренировка с Джейс, но той трябваше да се върне в Института заради някаква работа на Клейва. Тъкмо отивам към Люк. — Една кола силно наду клаксон. — Виж, искаш ли да дойдеш у нас? Може да спиш на дивана.

Саймън се поколеба. Имаше приятни спомени от къщата на Люк. Откакто познаваше Клеъри, Люк живееше във все същата бедна, но приятна къща над книжарницата. Клеъри имаше ключ и двамата със Саймън бяха прекарали там много приятни часове в четене на книги, които бяха „заели“ от книжарницата на долния етаж или в гледане на стари филми по телевизията.

Сега обаче нещата бяха различни.

— Мама може да говори с майка ти — продължи Клеъри, притеснена от мълчанието му. — Да й помогне да разбере.

— Да й помогне да разбере, че съм вампир? Клеъри, тя това го разбра, но по много странен начин. Но не означава, че ще го приеме или че някога ще свикне.

— Е, не можеш постоянно да изтриваш спомените й, Саймън. Този номер няма да минава вечно.

— Защо не? — знаеше, че не говори логично, но на твърдия под, сред миризмата на бензин и шепота на паяците, които плетяха мрежите си в ъглите на гаража, се чувстваше по-самотен от всякога и логиката някак му се изплъзваше.

— Защото връзката ти с нея ще бъде изградена върху лъжа. Никога няма да можеш да се прибереш…

— Защо не? — прекъсна я рязко Саймън. — Това е част от проклятието, нали? „Беглец и скитник ще бъдеш.“

Въпреки шума от улицата и гласовете, които дочуваше като фон, усети как изведнъж Клеъри си пое дъх.

— Мислиш ли, че трябва да й кажа и за това? — попита той. — Как ми постави знака на Каин? Че на практика съм ходещо проклятие? Дали ще иска такова нещо в къщата си?

Страничните шумове стихнаха. Сигурно Клеъри беше влязла някъде. Той чу как тя се опита да преглътне сълзите си, когато каза:

— Саймън, много съжалявам. Знаеш, че съжалявам…

— Ти нямаш вина. — Изведнъж се почувства ужасно изморен. Точно така, уплаши до смърт майка си и сега докарай до рев най-добрата си приятелка. Забележителен ден, Саймън. — Виж, по-добре да не се срещам много-много с хора. Ще остана тук, а когато Ерик се прибере, ще му се обадя.

Клеъри подсмръкна и в същото време се засмя през сълзи.

— Какво? Ерик не се ли брои за човек?

— Ще ти се обадя по-късно — каза той и се поколеба. — Ще ти се обадя утре, става ли?

— Утре ще се видим. Обеща да дойдеш на пробата на роклята ми, забрави ли?

— Леле! Май наистина те обичам.

— Знам — каза тя. — И аз те обичам.

Саймън затвори телефона и се отпусна назад, притискайки го към гърдите си. Странно, помисли си. Сега можеше да каже на Клеъри „обичам те“, а години наред се беше опитвал да й го каже, но не можеше да произнесе думите. Те вече нямаха същия смисъл и беше лесно.

Понякога се чудеше какво щеше да стане, ако Джейс Уейланд го нямаше. Ако Клеъри не беше разбрала, че е ловец на сенки. Той обаче отпъди тази мисъл — безсмислено е, не забивай в тази посока. Не можеш да промениш миналото. Можеш само да продължиш напред. Не че имаше представа къде беше това „напред“. Не можеше да остане в гаража на Ерик завинаги. Дори и в сегашното си положение трябваше да признае, че мястото не струваше. Не му беше студено — вече не чувстваше студ или жега, — но подът беше твърд, а и имаше проблеми със съня. Искаше му се да притъпи сетивата си. Силният шум от колите навън му пречеше да заспи, както и неприятната миризма на бензин. Най-лошото от всичко обаче, беше разяждащото притеснение, какво ще прави от тук нататък.

Беше изхвърлил по-голямата част от запасите си от кръв и беше натъпкал останалото в раницата; имаше достатъчно за още няколко дни, после обаче щеше да загази. Ерик, където и да се намираше, със сигурност щеше да му позволи да остане, но в крайна сметка родителите му можеха да се обадят на майка му. А тя си мислеше, че е отишъл при сестра си и това щеше да създаде сериозен проблем.

Дни, помисли си той. С толкова време разполагаше. Преди запасите му от кръв да свършат, преди майка му да започне да се чуди къде е и да се обади на Ребека да го потърси. Преди тя да започне да си спомня. Сега той беше вампир. Предполагаше се, че цялата вечност му принадлежи. Той обаче разполагаше с дни.

Беше толкова внимателен. Толкова се стараеше да запази нормалния си живот — училище, приятели, собствения си дом, собствената си стая. Беше неестествено, но такъв бе животът. Другите варианти изглеждаха толкова мрачни и самотни, че не си заслужаваше да мисли за тях. И все пак гласът на Камила прозвуча в главата му. „Но какво ще стане след десет години, когато вече ще си на 26? А след 20? След 30? И когато другите забележат, че те стареят и се променят, а ти не?“

Животът, който беше създал за себе си, който толкова точно следваше стария му живот, беше нещо временно, осъзна сега и почувства празнина в гърдите си. Нямаше никакви варианти. Беше се вкопчил в сенки и спомени. Замисли се отново за Камила и предложението й. Сега то му звучеше по-добре от преди. Предложение за принадлежност, макар и не такава, каквато би искал. Оставаше само един ден преди тя да го потърси за отговора му. И какво щеше да й каже, когато се видят? Мислеше, че вече е решил, но сега не беше толкова сигурен.

Стържещ звук прекъсна мислите му. Вратата на гаража се вдигна нагоре и ярка светлина проникна в тъмното пространство вътре. Саймън седна, цялото му тяло изведнъж се напрегна.

— Ерик?

— Не. Аз съм. Кайл.

— Кайл? — повтори объркано и после се сети: момчето, което решиха да вземат като вокал. Саймън едва не се строполи отново на земята. — А, да. Другите ги няма, така че, ако си се надявал да репетираме…

— Няма проблеми. Не дойдох за това. — Кайл влезе в гаража, примигвайки в тъмнината, с ръце в джобовете на дънките. — Ти беше… как се казваше… басистът, нали?

Саймън се изправи на крака и изтупа праха от дрехите си.

— Аз съм Саймън.

Кайл се огледа, бръчката между веждите му говореше, че е объркан.

— Вчера май съм си забравил ключовете тук. Търсих ги навсякъде. А, ето ги. — Наведе се зад барабаните и се изправи секунда по-късно, подрънквайки триумфално с връзка ключове в ръка. Кайл изглеждаше почти по същия начин както онзи ден. Днес беше със синя тениска и кожено яке, а на врата му висеше златен медальон с икона. Тъмната му коса беше ужасно разрошена. — Ти да не спиш тук? На пода?

Саймън кимна.

— Изхвърлиха ме от къщи — това не беше съвсем вярно, но не можа да измисли друго.

Кайл кимна съчувствено.

— Майка ти да не е намерила запасите ти от трева? Гадост.

— Не. Нямам… трева. — Саймън сви рамене. — Имаме различно мнение за начина ми на живот.

— Да не е разбрала, че ходиш с две момичета едновременно? — усмихна се Кайл. Той изглеждаше добре, трябваше да признае Саймън, но за разлика от Джейс, който очевидно осъзнаваше, че е симпатичен, Кайл приличаше на някой, който не се е ресал от седмици. Беше някак открит, приветлив и нахакан, което беше и неговият чар. — Да, Кърк ми каза. Браво, брато. И аз… не живея вкъщи. Тръгнах си преди две години — обясни Кайл. — Той обгърна тялото си с ръце и отпусна надолу глава. Гласът му беше тих. — Не съм говорил с родителите си от тогава. Справям се добре и сам, но… Разбирам те.

— Татуировките ти. Какво означават? — попита Саймън и леко докосна едната му ръка.

Кайл протегна ръце.

— „Shaantih shaantih shaantih“. Това са мантри от Упанишадите. На санскрит е. Молитви за мир.

По принцип Саймън би сметнал татуирането на санскритски думи за някак претенциозно. Вече обаче не мислеше така.

— Шалом — каза той.

Кайл примигна срещу него.

— Какво?

— Означава „мир“. На иврит. Просто реших, че думите звучат близко.

Кайл го изгледа продължително. Очевидно обмисляше нещо. Накрая каза:

— Може да ти се стори малко лудо…

Саймън настръхна.

— О, не знам. Думата „лудо“ стана много разтегливо понятие последните няколко месеца.

— … но имам апартамент в Алфабет сити. Съквартирантът ми наскоро се изнесе. Има две спални, можеш да се нанесеш на неговото място. Има легло и всичко останало.

Саймън се поколеба. От една страна изобщо не познаваше Кайл, а да се нанесе в апартамент при абсолютно непознат му се струваше епохална глупост. Кайл можеше да се окаже сериен убиец, въпреки татуировките за мир. От друга страна, изобщо не познаваше Кайл, което значеше, че никой нямаше да го търси там. А и какво значение имаше, дори и Кайл да е сериен убиец, помисли си горчиво. Това щеше да се окаже по-лошо за Кайл, отколкото за него, както се случи с нападателя с ножа онази нощ.

— Знаеш ли — каза той, — мисля да приема предложението ти. Ако може.

Кайл кимна.

— Колата ми е отвън. Ако искаш, можем да тръгнем заедно.

Саймън се наведе да вземе раницата си, изправи се и я преметна през рамо. Плъзна телефона в джоба си и разтвори широко ръце, показвайки, че е готов.

— Да вървим.

5.Адът вика ада

Жилището на Кайл го изненада приятно. Саймън очакваше апартамент в сграда без асансьори на „Авеню Бий“ с пълзящи по стените хлебарки, дунапрен вместо легло, и каси от бира вместо столове. Всъщност апартаментът на Кайл се оказа двустаен, с малка дневна, тонове етажерки и стени, осеяни със снимки на известни места за сърф. Естествено, Кайл отглеждаше марихуана в противопожарния изход, но човек не можеше да има всичко.

Стаята на Саймън на практика беше празна кутия. Който и да беше живял там, беше оставил само един матрак на пода. Стените бяха голи, подът също, и имаше един прозорец, през който Саймън видя неоновата табела на китайски ресторант от другата страна на улицата.

— Харесва ли ти? — попита Кайл, въртейки се при вратата; зелените му очи бяха открити и дружелюбни.

— Страхотно е — искрено отвърна Саймън. — Точно от това имах нужда.

Най-скъпата вещ в апартамента беше телевизорът с плосък екран в дневната. Те се паркираха на канапето и гледаха телевизия, докато навън не падна здрач. Кайл беше готин, заключи Саймън. Не любопитстваше, не разпитваше, не задаваше въпроси. Очевидно не искаше нищо за стаята. Беше мило момче. Саймън се зачуди дали не е забравил какви бяха обикновените човешки същества.

След като Кайл отиде на работа нощна смяна, Саймън се върна в стаята си, отпусна се изтощен на матрака и се заслуша в шума на колите по „Авеню Бий“.

Като малък обичаше да пътува, защото, отивайки на ново място, за него означаваше да избяга от всичките си проблеми. Дори и тук (само една река го делеше от Бруклин) спомените, които го прогаряха като киселина — смъртта на нападателя, реакцията на майка му към истината за него — изглеждаха неясни и далечни.

Може би това беше тайната, помисли си той. Да не спира. Като акула. Да отиде някъде, където никой няма да го намери. „Беглец и скитник ще бъдеш на земята.“

Това обаче можеше да се получи, ако не обичаше никого.

Спа неспокойно през цялата нощ. Макар и да можеше да излиза през деня, естественият му импулс беше да спи денем и той неспокойно се бори със сънищата. Събуди се късно, слънчевата светлина вече се процеждаше през прозореца. Облече чисти дрехи от раницата си, излезе от спалнята и видя Кайл в кухнята да пържи бекон и яйца в тефлонов тиган.

— Здрасти, съквартиранте — поздрави го весело Кайл. — Искаш ли закуска?

Видът на храната накара Саймън да почувства леко гадене.

— Не, благодаря. Но бих пийнал кафе — той се настани на един от паянтовите бар столове.

Кайл бутна нащърбена чаша през плота към него.

— Закуската е най-важното хранене за деня, брато. Макар вече да е обяд.

Саймън обви ръце около чашата и усети как топлината се просмуква в студената му кожа. Отчаяно затърси тема на разговор, която да не се върти около храненето.

— Ами, аз така и не те попитах вчера, какво работиш?

Кайл взе парче бекон от тигана и го захапа. Саймън забеляза, че на златния медальон имаше гравирани листа и думите „Beati Bellicosi“. Знаеше, че „Beati“ означава нещо свързано със светци. Кайл сигурно беше католик.

— Извършвам куриерски услуги с колело — каза той дъвчейки. — Страхотно е. Карам колело из града, виждам всичко, говоря с хората. Много по-добро е от училището.

— Напуснал си училище?

— Предпочитам училището на живота. — Саймън щеше да си помисли, че Кайл говори глупости, ако не беше казал „училището на живота“ толкова искрено, колкото всичко, което изричаше. — Ами ти? Някакви планове?

Ами сещаш се — да бродя по земята, да нося смърт и разрушение на невинни хора. Може би да пия кръв. Да живея вечно, но без никакви забавления. Обичайните неща.

— В момента съм се пуснал по течението.

— Тоест не искаш да ставаш музикант? — попита Кайл.

За облекчение на Саймън, телефонът му звънна, преди да успее да отговори. Извади го от джоба си и погледна дисплея. Беше Мая.

— Здрасти — поздрави я той. — Какво има?

— Ще ходиш ли на пробата на Клеъри днес следобед? — попита тя, гласът й пращеше по линията. Вероятно се обаждаше от свърталището на върколаците в Китайския квартал, а там връзката не беше особено добра. — Каза ми, че те е помолила да отидеш за компания.

— Какво? А, да. Вярно. Ще ходя. — Клеъри беше настояла да я придружи на пробата на шаферската й рокля, за да могат после да отидат в магазина за комикси и да не се чувства, както самата тя каза, „прекалено момичешки“.

— Тогава и аз ще дойда. Трябва да предам на Люк съобщение от глутницата, а и не сме се виждали отдавна.

— Знам. Много съжалявам…

— Няма проблеми — рече безгрижно тя. — Но ще трябва да ми кажеш какво ще облечеш на сватбата, за да сме в тон.

Тя затвори и Саймън се втренчи в телефона. Клеъри беше права. Сватбата беше важно събитие, а той бе адски неподготвен за тази битка.

— Някое от гаджетата ли беше? — полюбопитства Кайл. — Онази червенокосата от гаража една от тях ли е? Сладка е.

— Не. Това е Клеъри, най-добрата ми приятелка. — Саймън прибра телефона в джоба си. — Тя си има приятел. Много, много, много сериозен приятел. Работата там е желязна. Повярвай ми.

— Само питам. — Кайл се усмихна и захвърли вече празния тиган в мивката. — Значи излизаш с две мацки. Те какви са?

— Те са много, много… различни. — Дори, помисли си Саймън, са пълна противоположността. Мая беше спокойна и уравновесена, Изабел живееше за купона. Мая беше като постоянна неподвижна светлина в тъмнината, Изабел беше като горяща звезда, шеметно движеща се в пространството. — И двете са прекрасни. Красиви и умни…

— Но не знаят една за друга? — Кайл се облегна на плота. — Изобщо ли не подозират?

Без да усети, Саймън започна да обяснява как, когато се върнал от Идрис (макар и да не спомена мястото по име), и двете започнали да го канят да излизат. А той харесвал и двете, и приемал. После нещата станали романтични, но така и нямал възможност да обясни на всяка, че се среща и с друга. Докато се усети, всичко станало много сериозно, а той хем не искал да нарани никоя от тях, хем не знаел какво да прави.

— Ами, ако питаш мен — каза Кайл и се обърна да изхвърли остатъка от кафето си в мивката, — трябва да избереш едната и да спреш да си играеш игрички. Само казвам.

Тъй като беше с гръб към него, Саймън не виждаше лицето му и за момент си помисли, че Кайл е ядосан. Гласът му прозвуча нетипично грубо. Когато Кайл се обърна обаче, изражението му беше открито и дружелюбно както винаги. Саймън реши, че сигурно си е въобразил.

— Знам. Прав си. — Той погледна към спалнята. — Виж, наистина ли нямаш нищо против да остана? Мога да се изнеса, когато кажеш…

— Няма проблеми. Остани колкото искаш — Кайл отвори едно чекмедже, започна да рови и накрая намери комплект ключове. — Тези са за теб. Тук си добре дошъл. Аз трябва да отивам на работа, но ти остани колкото искаш. Можеш да поиграеш на „Хало“ или на нещо друго. Тук ли ще си, когато се върна?

Саймън сви рамене:

— Може би не. В три имам проба на рокля.

— Супер — каза Кайл, провеси куриерската чанта през рамо и тръгна към вратата. — Накарай ги да ти ушият нещо в червено. Това е твоят цвят.

— Какво мислиш? — попита Клеъри, когато излезе от пробната.

Завъртя се да я огледат. Саймън, седнал на един от неудобните бели столове в „Булчински магазин на Серин“, смени позата си, трепна и каза:

— Изглеждаш добре.

Изглеждаше много повече от „добре“. Клеъри беше единствената шаферка на майка си и затова можеше да си избере каквато рокля поиска. Беше се спряла на много изчистена златна копринена рокля с тесни презрамки, която стоеше изящно на крехката й фигура. Единственото й бижу беше пръстенът на Моргенстърн, който носеше на верижка около врата си; обикновената сребърна верижка подчертаваше ключицата й и извивката на гърлото й.

Ако беше видял Клеъри облечена като за сватба преди няколко месеца, Саймън щеше да изпита смесени чувства: мрачно отчаяние (тя никога нямаше да го обикне) и вълнение (или, може би щеше, ако намереше смелост да й каже какво чувства). Сега това го накара само да почувства единствено тъга.

— Добре? — повтори Клеъри. — Само толкова? Боже! — тя се обърна към Мая. — А ти какво мислиш?

Мая се беше отказала от неудобните столове и седеше на пода, облегната на украсена с тиари и дълги воали стена. Беше поставила електронната игра на Саймън на коленете си и изглеждаше меко казано обсебена от „GTA“.

— Не питай мен. Аз мразя рокли. Ако можех, щях да ходя на сватбите по дънки.

Това беше истина. Саймън рядко виждаше Мая облечена с нещо различно от дънки и тениска. В това отношение беше пълна противоположност на Изабел, която обличаше рокли и слагаше високи токчета и в най-неподходящите моменти. Макар че, след като веднъж я беше видял да ликвидира демон вермис с тънкото си токче на ботуша, вече не се притесняваше толкова от това.

Звънчето в салона иззвъня и влезе Джослин, следвана от Люк. Двамата държаха чаши димящо кафе, Джослин гледаше Люк с пламнали бузи и блеснали очи. Саймън си спомни думите на Клеъри, че били отвратително влюбени един в друг. Той самият не мислеше, че е отвратително, вероятно защото не бяха негови родители. И двамата изглеждаха щастливи и според него това беше много хубаво.

Очите на Джослин се разшириха, която видя Клеъри.

— Скъпа, изглеждаш великолепно!

— Да, това и трябва да кажеш. Ти си ми майка — отвърна Клеъри, но все пак се усмихна. — Хей, това случайно да е кафе?

— Да. Като извинение, че закъсняхме — отвърна Люк и й подаде чашата. — Задържаха ни. Проблеми с кетъринга и така нататък — той кимна към Саймън и Мая. — Здравейте.

Мая наведе глава. Люк беше водач на местната глутница, към която тя принадлежеше. Макар и да я беше отучил от навика й да му вика „господарю“ или „сър“, тя се държеше почтително в негово присъствие.

— Нося ти послание от глутницата — каза тя и остави електронната игра. — Имат въпроси за партито в „Айрънуъркс“…

Мая и Люк потънаха в разговор за партито, което глутницата организираше в чест на сватбата на техния алфа, а собственичката на булчинския салон (висока жена, която четеше списания зад бюрото, докато тийнейджърите си говореха) осъзна, че хората, които щяха да платят за роклята, са пристигнали и се спусна да ги поздрави.

— Току-що получих роклята ви. Изглежда невероятно — възкликна тя, хвана майката на Клеъри за ръката и я поведе към задната част на салона. — Елате да я пробвате. — Люк тръгна след тях, но тя заплашително го посочи с пръст. — Вие стойте тук.

Люк гледаше объркано как годеницата му изчезва зад две бели, изрисувани със сватбени звънчета, летящи врати.

— Мунданите вярват, че не трябва да виждаш булката със сватбената рокля преди церемонията — напомни му Мая. — Носи лош късмет. Сигурно й се струва странно, че си дошъл на пробата.

— Но Джослин искаше да чуе мнението ми… — промълви Люк и поклати глава. — Е, добре. Обичаите на мунданите са толкова странни. — Той се отпусна на един стол и потръпна, когато орнаментите на облегалката се врязаха в гърба му. — Ох!

— Ами сватбите на ловците на сенки? — попита Мая любопитно. — Те имат ли обичаи?

— Да — бавно каза Люк, — но това няма да е класическа сватбена церемония на ловци на сенки. Обичаите не предвиждат варианта някой от младоженците да не е ловец на сенки.

— Наистина ли? — Мая изглеждаше шокирана. — Не знаех.

— Част от сватбената церемония включва поставяне на постоянни руни върху телата на младоженците — каза Люк. Гласът му беше спокоен, но очите му изглеждаха тъжни. — Руни за любов и вярност. Разбира се, ако не си ловец на сенки, знаците на Ангела няма да ти понесат. Затова с Джослин решихме да си разменим пръстени.

— Гадост — заяви Мая.

Сега Люк се усмихна.

— Не е точно така. Всичко, което някога съм искал, е да се оженя за Джослин и подробностите не ме интересуват. А и нещата се променят. Новите членове на Съвета постигнаха голям напредък, все пак убедиха Клейва да приемат една такава…

— Клеъри! — извика Джослин от задната част на салона. — Би ли дошла за малко?

— Един момент — отвърна Клеъри и глътна кафето си. — О-о, явно има проблем с роклята.

— Ами желая ви късмет — Мая се изправи на крака, пусна електронната игра в скута на Саймън и се наведе да го целуне по бузата. — Трябва да вървя. Имам среща с приятели в „Луната на ловеца“

Тя ухаеше приятно на ванилия. Под този аромат Саймън долавяше соления мирис на кръв и острия лимонов дъх, типичен за върколаците. Кръвта на всички долноземци миришеше различно — феите миришеха на увехнали цветя, магьосниците — на изгорели клечки кибрит, а вампирите — на метал.

Веднъж Клеъри го беше попитала на какво миришат ловците на сенки.

— На слънце — беше й казал той.

— До по-късно, съкровище — Мая се изправи, разроши косата на Саймън още веднъж и си тръгна. Когато вратата зад нея се затвори, Клеъри го прониза с поглед.

— Трябва да оправиш любовния си живот до следващата събота — каза тя. — Говоря сериозно, Саймън. Ако не им кажеш, аз ще го направя.

Люк изглеждаше объркан.

— На кого какво да каже?

Клеъри поклати глава към Саймън.

— Играеш си с огъня, Саймън — след което внезапно скочи и вдигна копринената си рокля. Саймън с удоволствие забеляза, че под роклята беше със зелени маратонки.

— Очевидно става нещо, за което аз не знам — каза Люк.

Саймън го погледна.

— Понякога имам чувството, че животът ми минава под точно това мото.

Люк вдигна вежди.

— Нещо случило ли се е?

Саймън се поколеба. Определено не можеше да каже на Люк за връзките си. Двамата с Мая бяха от една глутница, а върколаците са по-предани един на друг и от членовете на уличните банди. Щеше да го постави в много неловко положение. Но пък можеше да му бъде полезен по друг начин. Като водач на манхатънската глутница, той имаше достъп до всякаква информация и беше наясно с политиката на долноземците.

— Чувал ли си за вампир на име Камила?

Люк подсвирна с уста.

— Знам коя е. Изненадан съм, че и ти знаеш.

— Ами тя е водач на вампирите в Ню Йорк. Знам някои неща за тях — каза Саймън, малко сковано.

— Нямах представа. Мислех, че искаш да живееш като човек, доколкото това е възможно — в гласа на Люк не се долавяше осъдителност, само любопитство — Така. Когато станах водач на глутницата, тя беше поставила Рафаел начело. Май никой не знае къде е отишла. Но тя е нещо като легенда. Изключително стар вампир, доколкото разбрах. Прословуто жестока и хитра. Може да се съревновава с феите.

— Виждал ли си я?

Люк поклати глава:

— Не съм. Защо питаш?

— Рафаел я беше споменал — каза неопределено Саймън.

Люк сбърчи чело.

— Виждал ли си наскоро Рафаел?

Преди Саймън да може да отговори, звънчето в салона издрънча отново и, за изненада на Саймън, влезе Джейс. Клеъри не беше споменала, че и той ще идва.

Всъщност, осъзна той, Клеъри напоследък изобщо не го споменаваше.

Джейс премести поглед от Люк към Саймън. Изглеждаше леко изненадан, че ги вижда, но Саймън не можеше да каже със сигурност. Според него, когато беше насаме с Клеъри, през лицето на Джейс минаваха една камара изражения; пред други хора обаче оставаше непоколебимо безизразно.

— Той изглежда сякаш си мисли за нещо, но ако го попиташ за какво, ще те удари в лицето — беше казал веднъж Саймън на Изабел.

— Тогава не го питай — беше отговорила Изабел, сякаш Саймън беше казал нещо нелепо. — Никой не иска от вас да бъдете приятели.

— Клеъри тук ли е? — попита Джейс и затвори вратата след себе си. Изглеждаше уморен. Под очите му имаше сенки и беше без яке, въпреки пронизващия есенен вятър навън. Саймън вече не усещаше студ, но потрепери, когато видя Джейс по дънки и тънка блуза с дълъг ръкав.

— Помага на Джослин — обясни Люк. — Но можеш да я почакаш при нас.

Джейс огледа неспокойно окачените по стените воали, ветрила, тиари и обшити с перли шлейфове.

— Всичко е толкова… бяло.

— Разбира се — каза Саймън. — Нали е сватба.

— За ловците на сенки бялото е траурен цвят — обясни Люк. — Мунданите обаче се обличат в бяло на сватби. Булките носят бели рокли като символ на непорочността.

— Мислех, че роклята на Джослин няма да е бяла — каза Саймън.

— Ами — отвърна Джейс, — май има промяна в плановете.

Люк се задави с кафето. Преди да може да каже или да направи нещо, Клеъри влезе в стаята. Сега косата й беше вдигната с блестящи фуркети, само няколко кичура падаха свободно.

— Не знам — каза тя, докато вървеше към тях. — Карин ме натисна и ми направи прическа, но не съм сигурна…

Млъкна, когато забеляза Джейс. От изражението й личеше, че не беше очаквала да го види. Устните й се разделиха от изненада, но не каза нищо. Джейс, на свой ред, беше вперил поглед в нея и за пръв път в живота си Саймън успя да разчете изражението му като отворена книга. Сякаш на този свят бяха останали само Джейс и Клеъри, той я гледаше с неприкрит копнеж и желание и Саймън се почувства неловко, като натрапник в интимен момент.

Джейс прочисти гърлото си.

— Красива си.

— Джейс — Клеъри изглеждаше по-скоро объркана. — Всичко наред ли е? Нали каза, че не можеш да дойдеш, защото има заседание на Клейва?

— Точно така — каза Люк. — Чух за тялото на ловеца на сенки в парка. Някакви новини?

Джейс поклати глава, все още гледайки Клеъри.

— Не. Не е от нюйоркските членове на Клейва, но засега не е идентифициран. И двете тела не са. Мълчаливите братя сега са при тях.

— Това е добре. Братята ще разберат кои са — каза Люк.

Джейс не отвърна нищо. Продължава да гледа Клеъри с най-странния поглед на света, помисли си Саймън, сякаш гледа някого, когото обича, но когото никога не би могъл да има. Саймън знаеше, че преди за Джейс нещата стояха точно така, но сега?

— Джейс — каза Клеъри и пристъпи към него.

Той откъсна поглед от нея.

— Якето, което ти дадох вчера в парка, още ли е у теб?

Сега дори още по-объркана, Клеъри посочи към въпросната дреха — напълно обикновено кафяво велурено яке, провесено на един от столовете.

— Ето. Щях да ти го донеса след…

— Е, сега не е нужно да идваш — каза Джейс, взе якето и припряно мушна ръце в ръкавите, сякаш изведнъж се разбърза.

— Джейс — каза Люк с успокоителен тон, — смятаме да похапнем в „Парк Слоуп“ след това. Ако искаш, можеш да дойдеш.

— Не — отвърна Джейс и закопча якето. — Следобед имам тренировка. Трябва да вървя.

— Тренировка? — повтори Клеъри. — Но нали тренирахме вчера?

— Някои от нас трябва да тренират всеки ден, Клеъри — Джейс не го каза гневно, но гласът му беше рязък и накара Клеъри да се изчерви. — Ще се видим по-късно — добави той, без да я погледне и буквално излетя през вратата.

Когато тя се затвори след него, Клеъри вдигна ръце и ядосано махна фуркетите от косата си. Тя се разпиля на кичури по раменете й.

— Клеъри — каза нежно Люк и се изправи, — какво правиш?

— Косата ми — тя изскубна и последния фуркет. Очите й блестяха и Саймън разбра, че с всички сили се опитва да не заплаче. — Не искам такава прическа. Изглежда глупаво.

— Не, не изглежда — Люк взе фуркетите и ги постави на една от малките бели масички. — Виж, сватбите изнервят мъжете. Това не значи нищо.

— Добре — опита се да се усмихне Клеъри. Почти успя, но Саймън знаеше, че не вярва на Люк. Не можеше да я вини. След като беше видял изражението на Джейс, и Саймън не му повярва.

От далеч заведението на „Пето Авеню“ светеше като звезда в синия здрач. Саймън вървеше до Клеъри покрай сградите, а Джослин и Люк бяха на няколко крачки пред тях.

Клеъри беше съблякла роклята и сега отново беше с дънки и дебел бял шал около врата. От време на време вдигаше ръка и се заиграваше с пръстена на верижката — нервен тик, който Саймън се чудеше дали тя осъзнава.

Когато тръгнаха от булчинския салон, той я попита какво му е на Джейс, но тя не му отговори. Смени бързо темата и започна да го разпитва какво се случва с него, дали е говорил с майка си и ще може ли да остане при Ерик. Изненада се, когато й каза, че се е нанесъл у Кайл.

— Но ти почти не го познаваш! Може да е сериен убиец.

— И аз това си помислих. Проверих апартамента, но дори и да има фризер, пълен с ръце, още не съм го намерил. А и изглежда искрен.

— Какво представлява апартаментът?

— Добър е за Алфабет сити. Трябва да дойдеш да го видиш.

— Не тази вечер — рече Клеъри малко разсеяно. Отново си играеше с пръстена. — Може би утре.

При Джейс ли ще ходиш?, помисли си Саймън, но си замълча. След като не й се говореше за това, нямаше да я кара насила.

— Пристигнахме — той й отвори вратата на заведението и ги лъхна миризмата на топло сувлаки.

Намериха свободно сепаре до един от големите телевизори, наредени по стените. Настаниха се там, Джослин и Люк оживено обсъждаха плановете за сватбата. Върколаците на Люк се чувстваха обидени, че не са поканени — макар и списъкът на гостите да беше много малък — и настояваха да организират отделна церемония в една от обновените фабрики в Куинс. Клеъри слушаше мълчаливо; сервитьорката дойде и им подаде менюта, толкова здраво ламинирани, че можеха да послужат за оръжия. Саймън остави своето на масата и се загледа през прозореца. От другата страна на улицата имаше зала за фитнес и през прозорците виждаше как хората бягат по пътеките и помпат мускули със слушалки на ушите. Бягат, но не стигат никъде, помисли си той. И моят живот е такъв.

Насили се да загърби мрачните мисли и почти успя. Това беше една от най-обичайните сцени в живота му, помисли си — сепаре в заведение, той, Клеъри и семейството й. Люк беше част от семейството, дори и преди да се сгоди за майката на Клеъри. Саймън би трябвало да се чувства като у дома. Опита се да се усмихне, но осъзна, че Джослин го беше попитала нещо, а той не я беше чул. Всички на масата го гледаха в очакване.

— Съжалявам. Аз не… Какво каза?

Джослин се усмихна търпеливо.

— Клеъри ми каза, че сте приели нов член в групата.

Саймън знаеше, че го пита от учтивост. Всъщност му заприлича на родител, който се преструва, че приема хобито на детето си на сериозно. Въпреки че беше идвала на няколко техни концерта, за да има повече публика. Интересуваше се от него, както винаги досега. В някакво много тъмно, отдалечено ъгълче на съзнанието си, Саймън подозираше, че винаги е знаела какво изпитва към Клеъри и се питаше дали не предпочита дъщеря й да бе направила различен избор, ако това зависеше от нея. Беше наясно, че тя не харесва особено Джейс. Личеше си по начина, по който изговаряше името му.

— Да — каза той. — Кайл. Малко е странен, но е адски приятен.

Люк го подкани да обясни малко по-подробно какво значи „странен“ и Саймън им разказа за апартамента на Кайл — като внимаваше да не спомене, че вече и той живее там, — за работата му като куриер и за любопитния факт, че на пощенската му кутия пише само „Кайл“, нямаше фамилия, сякаш беше Шер или Мадона.

— И отглежда някакви странни растения на терасата — добави той. — Не е трева, проверих. С едни такива сребърни листа…

Люк се намръщи, но преди да успее да каже нещо, сервитьорката дойде с голяма кана за кафе. Беше млада, със силно изрусена коса, вързана на две плитки. Когато се наведе да напълни чашата на Саймън, едната от плитките го докосна. Той усети миризма на пот и по-слабо, на кръв. Човешка кръв — най-сладкият аромат. Почувства познатото присвиване на стомаха. Студ се разпростря из цялото му тяло. Беше гладен, а в апартамента на Кайл имаше само кръв със стайна температура, която вече беше започнала да се съсирва — отвратителна мисъл, дори и за вампир.

„Никога не си пил човешка кръв, нали? Ще пиеш. А после никога няма да го забравиш.“

Той затвори очи. Когато ги отвори, сервитьорката си беше отишла и Клеъри го гледаше втренчено и любопитно през масата.

— Всичко наред ли е?

— Да — той обви пръсти около чашата. Ръката му трепереше. По телевизора над тях даваха вечерните новини.

— Уф! — каза Клеъри, поглеждайки екрана. — Слушате ли това?

Саймън проследи погледа й. Водещият на новините изглеждаше като всеки водещ на новини, на когото предстои да съобщи нещо изключително тъжно.

— Тази сутрин бебе беше намерено изоставено в една алея зад болница „Бет Израел“ — казваше той. — Момченцето е бяло, тежи три килограма и е в добро здраве. Беше открито в кошче за кола, зад една кофа за боклук на алеята — продължи той. — Най-объркващото нещо е бележката, написана на ръка и пъхната в одеялото на детето, с която родителят моли служителите в болницата да умъртвят бебето, защото: „Нямам силата аз да го направя.“ Според полицията, по всяка вероятност майката на детето е бездомна или душевно болна; те твърдят, че имат „обещаваща следа“. Ако някой има информация за детето, нека се обади на отдел „Престъпления“ на телефон…

— Това е ужасно — каза Клеъри и се обърна с гръб към телевизора, потрепервайки. — Не разбирам как хората могат да изхвърлят бебетата си като боклук…

— Джослин — каза Люк, тонът му беше рязък от притеснение. Саймън погледна майката на Клеъри. Тя беше бяла като платно и изглеждаше, сякаш щеше да повърне. Рязко бутна чинията си, стана от масата и забърза към тоалетната. Миг по-късно Люк пусна салфетката си и тръгна след нея.

— По дяволите! — Клеъри сложи ръка на устата си. — Не мога да повярвам, че го казах. Толкова съм глупава!

Саймън вече съвсем се обърка.

— Какво стана?

Клеъри потъна на мястото си.

— Тя се сети за Себастиан. Тоест за Джонатан. Брат ми. Сигурно го помниш.

Каза го със сарказъм. Нямаше никаква вероятност някой от тях да забрави Себастиан, чието истинско име беше Джонатан. Той беше убил Ходж и Макс и почти беше успял да помогне на Валънтайн да спечели войната, и да донесе гибелта на всички ловци на сенки. Джонатан, който имаше горящи черни очи и усмивка като острието на бръснач. Джонатан, чиято кръв му загорча като киселина, когато веднъж Саймън го ухапа. Не че съжаляваше.

— Но майка ти не го е изоставила. Тя се е грижела за него дори и след като е разбрала, че в него има нещо ужасно сбъркано.

— Но го е мразила — каза Клеъри. — Май така и не е успяла да го преживее. Представи си какво е да мразиш собственото си дете. Всяка година на рождения му ден вадеше кутията с бебешките му вещи и плачеше над нея. Според мен плачеше за сина, който би могла да има, ако… Сещаш се. Ако Валънтайн не беше направил, каквото направи.

— А ти щеше да имаш брат — каза Саймън. — Истински брат. Не някакъв психопат убиец.

Клеъри беше на ръба на сълзите и бутна чинията си настрани.

— Лошо ми е. Случвало ли ти се е да си гладен, но да не можеш да хапнеш нищо?

Саймън погледна изрусената сервитьорка, която се облягаше на плота.

— Да — каза той. — Случвало ми се е.

Накрая Люк се върна на масата, но само за да каже на Клеъри и Саймън, че ще прибере Джослин вкъщи. Остави пари и те платиха, преди да излязат от заведението, и да отидат в „Галакси Комикс“ на „Седмо Авеню“. Но и двамата не можаха да се отпуснат и да се забавляват, и накрая се разделиха с уговорка да се видят на другия ден.

Саймън тръгна през града с вдигната качулка, пуснат iPod и бумтяща в ушите му музика. За него музиката беше начин да изключи всичко. Когато излезе на Второ авеню и тръгна надолу към Хюстън, започна да ръми и стомахът го присви.

Пресече вече почти безлюдната Първа улица — тъмна ивица между ярките светлини на Първо Авеню и „Авеню Ей“. Тъй като беше със слушалки на ушите, не ги чу да приближават, докато почти не го настигнаха. Усети, че нещо не е наред, едва когато дълга сянка падна по тротоара върху неговата. Появи се и още една сянка от другата му страна. Той се обърна…

И видя двама мъже зад себе си. И двамата бяха облечени като крадеца, който го нападна онази нощ — със сиви анцузи и ниско спуснати сиви качулки, които скриваха лицата им. Бяха достатъчно близо, за да го докоснат.

Саймън отскочи назад със сила, която изненада и него самия. Тъй като отскоро се беше сдобил с вампирските си умения, той още не можеше да свикне с тях. Миг по-късно се озова на стъпалата пред една сграда, на няколко метра от нападателите. Това толкова го изуми, че замръзна.

Мъжете тръгнаха към него. Говореха същия гърлен език като предишния крадец, който, заподозря Саймън сега, всъщност изобщо не беше крадец. Доколкото знаеше, те не бяха организирани в банди и нямаше начин да искат да отмъстят за кончината на другаря си. Очевидно ставаше нещо друго.

Нападателите стигнаха до стълбите и той нямаше къде да избяга. Саймън махна слушалките от ушите си и бързо вдигна ръце.

— Вижте, нямам представа какво става, но е за ваше добро да ме оставите на мира.

Мъжете само го погледнаха. Или поне си помисли, че го погледнаха. Не можеше да види лицата им под качулките.

— Имам чувството, че някой ви е изпратил — продължи Саймън. — Това е чисто самоубийство. Говоря сериозно. Не знам колко са ви платили, но няма да е достатъчно.

Една от фигурите се засмя. Другият протегна ръка към джоба си и извади нещо. Нещо, което на уличните лампи изглеждаше лъскаво и черно.

Пистолет.

— О, човече — каза Саймън. — Наистина, наистина не ти го препоръчвам. Не се шегувам — той отстъпи назад и се качи едно стъпало по-нагоре. Ако се качеше достатъчно високо, можеше да скочи над тях или покрай тях. Каквото и да е, само да не го атакуват. Не искаше да се изправя срещу последствията. Не и отново.

Мъжът вдигна пистолета. Чу се изщракване, когато освободи предпазителя.

Саймън прехапа устната си. В паниката зъбите му се бяха показали. Разтърси го болка, когато потънаха в кожата му. Не…

Тъмен предмет падна от небето. Отначало Саймън помисли че нещо пада от някой от прозорците — недобре закрепен климатик или просто някой го е домързяло да си изхвърли боклука. Падащото нещо обаче, забеляза той, беше човек — падаше с конкретна посока, цел и грациозност. Човекът се приземи върху крадеца и го просна на земята. Пистолетът изхвърча от ръката му и той нададе тънък, висок писък.

Вторият нападател се наведе и взе оръжието. Преди Саймън да успее да реагира, онзи вдигна пистолета и натисна спусъка. От дулото му изскочи огън.

Пистолетът се взриви. А заедно с него се взриви и нападателят — толкова бързо, че не успя да извика. Бе искал Саймън да умре бързо, но го застигна дори още по-бърза смърт. Пръсна се като стъкло, като бързо сменящите се цветове на калейдоскоп. Получи се тиха експлозия — звук като при изкарване на въздух и после леко трополене на падащи върху тротоара кристали сол.

Погледът на Саймън се замъгли и той се отпусна на едно от стъпалата. Чу силно бумтене в ушите си, после някой го сграбчи грубо за китките и го разтърси здраво.

— Саймън! Саймън!

Погледна нагоре. Човекът, който го беше сграбчил и го разтърсваше, беше Джейс. Не носеше бойна униформа, а дънки и якето, което взе от Клеъри. Беше размъкнат, дрехите и лицето му бяха омазани с кал и сажди. Косата му бе мокра от дъжда.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Джейс.

Саймън погледна нагоре и надолу по улицата. Все още беше пуста. Асфалтът блестеше черен и мокър, и празен. Вторият крадец беше изчезнал.

— Ти — каза леко замаяно. — Ти нападна крадците…

— Не бяха крадци. Следят те, откакто излезе от метрото. Някой ги е изпратил. — Джейс говореше абсолютно уверено.

— Другият… — каза Саймън. — Какво се случи с него?

— Изчезна — Джейс щракна с пръсти. — Видя какво стана с приятеля му и просто се изпари. Нямам престава какво са. Не бяха демони, но не са и хора.

— Това се досетих и сам, благодаря.

Джейс го погледна по-отблизо.

— Онова, което се случи с нападателя… Ти го направи, нали? Знакът? — той посочи челото му. — Видях да гори с бяла светлина преди онзи да… се разпадне.

Саймън не каза нищо.

— Виждал съм много неща — в гласа му, за разнообразие, нямаше сарказъм или насмешка. — Но не бях виждал такова нещо.

— Не го направих аз — каза тихо Саймън. — Нищо не съм направил.

— Не беше нужно — отвърна Джейс. Златните му очи горяха на омазаното му със сажди лице. — „Писано е: отмъщението е мое, аз ще се отплатя“, каза Господ.

6.Събудете мъртвите

Стаята на Джейс беше подредена както винаги. Леглото — изпънато идеално, книгите по лавиците — подредени по азбучен ред, а тетрадките и учебниците — внимателно поставени върху бюрото. Дори и оръжията му бяха наредени покрай стената по големина: от масивен меч до комплект малки ками.

Клеъри стоеше на вратата и преглътна въздишката си. Редът беше нещо обичайно. Беше свикнала с него. Това бе начин Джейс да упражни контрол върху част от живота си, в който иначе цареше истински хаос, помисли си тя. Беше живял дълго, без да знае кой е или дори какво е, и не можеше да му се сърди, че е подредил по азбучен ред колекцията си от поезия.

Но пък можеше и му се сърдеше, че го няма. Ако не се е прибрал вкъщи след булчинския салон, къде беше отишъл? Докато оглеждаше стаята, я обзе усещане за нереалност. Това не беше възможно, нали? Знаеше как приключва една връзка от оплакванията на други момичета. Първо се отдръпва, постепенно спира да отговаря на бележките и телефонните ти обаждания. Твърди, че уж няма никакви проблеми, че просто иска малко свобода. После идва ред на думите: „Ти не си виновна, вината е у мен“ и започват сълзите.

Досега си мислеше, че тези неща не се отнасят за нея и Джейс. Връзката им не беше обикновена и не се подчиняваше на обичайните за една връзка или за едно късане правила. Двамата си принадлежаха напълно и винаги щеше да бъде така — точка.

Но може би всички хора си мислеха така? Докато не осъзнаеха, че са като всички останали и че това, което са приемали за истинско, се е разпаднало.

Нещо проблесна и привлече погледа й. Беше кутията, която Аматис бе дала на Джейс. Отстрани по нея имаше изящни изображения на птици. Клеъри знаеше, че Джейс разглежда съдържанието й, че чете бавно писмата и преглежда бележките на снимките. Не беше споделил почти нищо, а тя не искаше да любопитства. Знаеше, че трябва сам да изясни чувствата си, които изпитва към биологичния си баща.

Клеъри беше привлечена от кутията. Спомни си как той седеше на стъпалата пред Залата на Съглашението в Идрис и държеше кутията в скута си. „Сякаш мога да спра да те обичам“, беше казал тогава. Тя докосна капака и пръстите й напипаха закопчалката — отвори се лесно. Вътре имаше разпилени листове, стари снимки. Клеъри извади една и я загледа очаровано. На снимката имаше двама души — млада жена и млад мъж. Веднага позна, че жената беше Аматис, сестрата на Люк, която гледаше младия мъж и излъчваше сиянието на първата любов. Той беше красив, висок и рус, макар очите му да бяха сини, не златни, и чертите му да не бяха толкова изсечени, колкото на Джейс… и все пак тя знаеше кой е той (бащата на Джейс) и от това я присви стомаха.

Остави бързо снимката на Стивън Херондейл и едва не си поряза пръста на острието на тънката бойна кама, която лежеше напряко в кутията. По дръжката имаше гравирани птици. По острието имаше петна от ръжда. По-скоро приличаха на петна от кръв. Очевидно оръжието не беше почиствано както трябва. Бързо затвори кутията и се обърна, раменете й бяха натежали от чувство на вина.

Беше мислила да му остави бележка, но сега реши да го изчака и да говори с Джейс лично. Излезе и тръгна по коридора към асансьора. По-рано беше почукала на вратата на Изабел, но и тя не си беше вкъщи. Дори магическите факли по коридорите сякаш горяха по-слабо от обикновено. Клеъри се почувства изключително потисната и протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но забеляза, че то вече светеше. Някой се изкачваше от приземния етаж на Института.

„Джейс“, помисли си на мига и пулсът й се ускори. Разбира се, можеше да не е той, каза си тя. Можеше да е Изи или Мерис, или…

— Люк? — възкликна, когато вратата се отвори. — Какво правиш тук?

— Мога да те попитам същото — той излезе от асансьора и затвори вратата зад себе си. Носеше подплатеното кожено яке, закопчано догоре, което Джослин се опитваше да го накара да изхвърли откакто започнаха да излизат. Беше хубаво, че нищо не можеше да промени Люк, каквото и да се случваше в живота му, помисли си Клеъри. Той знаеше какво харесва и това беше. Дори и да ставаше въпрос за оръфана стара дреха. — Но мога да се досетя. Той тук ли е?

— Джейс ли? Не. — Клеъри сви рамене и се опита да изглежда спокойна. — Няма проблеми, ще го видя утре.

Люк се поколеба.

— Клеъри…

— Лушън — студеният глас, който прозвуча зад тях, беше на Мерис. — Благодаря, че дойде толкова бързо.

Той се обърна и й кимна.

— Мерис.

Мерис Лайтууд стоеше на вратата, ръката й се опираше на касата. Носеше бледо сиви ръкавици в тон със сивия й костюм. Клеъри се запита дали Мерис беше обличала някога дънки. Не беше виждала Изабел или майка й с друго, освен с костюми или бойна екипировка.

— Клеъри — каза тя, — не знаех, че си тук.

Клеъри усети, че се изчервява. Мерис нямаше нищо против тя да идва от време на време, но не беше признала връзката им с Джейс по никакъв начин. Не можеше да я вини за това. Мерис още не беше преодоляла смъртта на Макс, случила се само преди шест седмици, а и беше съвсем сама — Робърт Лайтууд все още беше в Идрис. Тя имаше по-сериозни проблеми от любовния живот на Джейс.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна Клеъри.

— Ще те закарам, когато приключа — каза Люк и сложи ръка на рамото й. — Мерис, проблем ли е Клеъри да остане докато говорим? Предпочитам да изчака тук.

Мерис поклати глава.

— Нямам нищо против — въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Повярвай ми, изобщо не ми се иска да те безпокоя. Знам, че сватбата ти е след седмица. Честито, между другото. Май така и не те поздравих.

— Да — каза Люк. — Но ти благодаря.

— Само шест седмици — усмихна се Мерис. — Доста скоростно ухажване е било.

Ръката на Люк стисна рамото на Клеъри, единственият знак, че това го подразни.

— Предполагам не ме извика, само за да ми честитиш, нали?

Мерис поклати глава. Изглежда много уморена, помисли си Клеъри. Във вдигнатата й тъмна коса се виждаха сиви кичури, които преди ги нямаше.

— Не. Предполагам знаеш за телата, които намерихме през последната седмица?

— Да, мъртвите ловци на сенки.

— Тази вечер открихме още един. Заврян в кофа за боклук до парк Кълъмбъс. На територията на вашия парк.

Люк вдигна вежди.

— Да, но другите…

— Първото тяло беше открито в Грийнпоинт, на територията на магьосниците. Второто плуваше в езерото в Сентръл парк, в царството на феите. Сега имаме тяло на територията на върколаците. — Тя впери поглед в Люк. — Какво мислиш за това?

— Че някой не е доволен от новото Съглашение и се опитва да настрои долноземците едни срещу други — каза Люк. — Уверявам те, глутницата ми няма нищо общо с това. Не знам кой стои зад убийствата, но всичко е извършено много непохватно, ако питаш мен. Дано Клейва разбере истината.

— Има и още нещо — продължи Мерис. — Идентифицирахме първите две тела. Отне ни малко повече време, тъй като първият труп беше обгорял, а вторият бе много разложен. Можеш ли да познаеш на кого са?

— Мерис…

— На Ансън Пангборн и Чарлс Фриймън. Смея да отбележа, че и за двамата не бяхме чували нищо от смъртта на Валънтайн.

— Но това е невъзможно — прекъсна я Клеъри. — Люк уби Пангборн през август… в сградата на Ренуик.

— Той уби Емил Пангборн — каза Мерис. — Ансън беше по-малкият брат на Емил. И двамата бяха в Кръга.

— Както и Фриймън — отбеляза Люк. — Значи някой не убива безразборно ловци на сенки, а членове на Кръга? И оставя телата им на териториите на долноземците? — той поклати глава. — Явно се опитват да провокират… по-несговорчивите членове на Клейва. Може би, за да ги накарат да преосмислят новото Съглашение. Трябваше да очакваме нещо такова.

— Може би — каза Мерис. — Вече говорих с кралицата на феите и изпратих съобщение на Магнус. Където и да е в момента — тя завъртя очи. Явно двамата с Робърт бяха приели връзката на Алек с Магнус изненадващо добре, но Клеъри забеляза, че поне според Мерис не е нещо сериозно. — Просто си мислех, че може… — тя въздъхна. — Напоследък много се изморявам. Не мога да мисля трезво. Надявах се да ми подскажеш кой може да е виновен, да се сетиш за нещо, което пропускам.

Люк поклати глава.

— Това е някой, който не харесва новия ред. Но може да е всеки. Предполагам по телата няма оставени улики?

Мерис въздъхна.

— Няма нищо конкретно. Ако мъртвите можеха да говорят… Нали, Лушън?

Сякаш Мерис вдигна ръка и дръпна завеса пред очите на Клеъри. Всичко притъмня, с изключение на един-единствен символ, висящ като светеща табела на тъмното нощно небе.

Очевидно силата й не беше изчезнала.

— А ако… — каза тя бавно и вдигна очи, за да погледне Мерис. — А ако има начин?

Докато се гледаше в огледалото в малкия апартамент на Кайл, Саймън нямаше как да не се запита откъде идваше мита, че вампирите нямат отражение. Той се виждаше идеално в зацапаната повърхност — рошава кафява коса, големи кафяви очи, бяла гладка кожа. Беше измил кръвта от устната си, макар кожата да беше вече заздравяла.

Знаеше, че като вампир е станал по-привлекателен. Изабел му беше обяснила, че движенията му са по-грациозни и че, макар и преди косата му винаги да беше разпиляна, сега изглеждаше някак секси, сякаш току-що беше станал от леглото. „От нечие легло“, беше отбелязала тя, а той й беше отвърнал, че вече се е сетил какво има предвид.

Докато се гледаше обаче, не виждаше всичко това. Белотата на кожата му както винаги го притесняваше, също и тъмните, пълзящи като паяжина вени, прозиращи на слепоочията му — доказателство, че днес не се е хранил. Приличаше на извънземно и не се харесваше. Може би на хората им се искаше вампирите да нямат отражение. А може би просто означаваше, че вече не познаваш отражението в огледалото.

Той се изми и тръгна към дневната, където Джейс се беше разположил на дивана и четеше оръфаното копие на „Властелинът на пръстените“ на Кайл. Джейс пусна книгата на масата, когато Саймън влезе. Косата му изглеждаше съвсем мокра, сякаш беше напръскал лицето си с вода от мивката в кухнята.

— Разбирам защо тук ти харесва — каза той и посочи колекцията на Кайл от плакати на научнофантастични филми и книги. — Много е маниашко.

— Благодаря — Саймън изгледа Джейс. Отблизо, под ярката светлина на голата крушка, Джейс изглеждаше… болен. Сенките, които бе забелязал под очите му, бяха по-големи от всякога, а кожата на скулите му изглеждаше опъната. Ръката му леко трепереше, когато отметна косата от челото си с типичен за него жест.

Саймън поклати глава, сякаш да прочисти мислите си. Откога познаваше толкова добре Джейс, че да знае кои жестове са типични за него? Та те не бяха приятели.

— Изглеждаш ужасно — каза той. Джейс примигна.

— Не мисля, че точно сега е подходящия момент да се обиждаме, но, ако настояваш, все ще измисля нещо подобаващо.

— Не, говоря сериозно. Не изглеждаш добре.

— И това го казва човек, чийто сексапил е колкото на пингвин. Виж, разбирам, че завиждаш, задето Бог не те е изваял съвършен, колкото мен, но това не е причина да…

— Не съм искал да те обидя — озъби му се Саймън. — Изглеждаш болен. Кога за последно си ял?

Джейс се замисли.

— Вчера?

— Ял си вчера. Сигурен ли си?

Джейс сви рамене.

— Е, не бих се заклел с ръка върху Библията. Май беше вчера.

Саймън беше проучил съдържанието на хладилника на Кайл по-рано, докато опознаваше апартамента, и знаеше, че няма много храна. Изсъхнал стар зелен лимон, няколко кутийки сода, половин килограм телешка кайма и — изненадващо — една-единствена бисквита с пълнеж във фризера. Грабна ключовете от кухненския плот.

— Хайде — каза той. — На ъгъла има магазин. Да ти вземем нещо за ядене.

Джейс сякаш се канеше да възрази, но после сви рамене.

— Добре — каза с тон на човек, на когото не му пука къде ще отиде и какво ще прави. — Да вървим.

Докато Саймън се бореше с ключовете на вратата на сградата долу (още не беше свикнал с тях), Джейс четеше по звънците имената на живущите.

— Този за твоя апартамент ли е? — попита и посочи „ЗА“. — Защо пише само „Кайл“? Няма ли си фамилия?

— Кайл иска да стане рок звезда — отвърна Саймън и слезе по стълбите. — Май затова се представя само с едно име. Като Риана.

Джейс го последва, присвивайки леко рамене срещу вятъра, но не закопча якето, което беше взел от Клеъри по-рано през деня.

— Нямам представа за какво говориш.

— Вярвам ти.

Докато завиваха по „Авеню Бий“, Саймън погледна Джейс.

— Е — каза той, — ти следеше ли ме? Или, поради някакво невероятно стечение на обстоятелствата, се оказа на покрива на сградата, покрай която минавах, когато ме нападнаха?

Джейс спря на ъгъла и зачака да светне зелено. Очевидно дори ловците на сенки трябваше да спазват правилата за уличното движение.

— Проследих те.

— Дойде ли вече моментът, когато ще ми признаеш, че тайно си влюбен в мен? Вампирският чар отново е в действие.

— Няма такова чудо като „вампирски чар“ — каза Джейс, някак зловещо повтаряйки думите на Клеъри. — Следях Клеъри. Тя обаче взе такси, а аз не мога да следвам коли. Затова се обърнах и тръгнах след теб. Просто за да правя нещо.

— Следял си Клеъри? — повтори Саймън. — Един съвет: повечето момичета не обичат да ги дебнат.

— Телефонът й остана в джоба на якето ми — каза Джейс и потупа десния си джоб, където се предполагаше, че е телефонът. — Мислех да разбера къде отива и да го оставя, така че по-късно да го намери.

— А можеше и да й се обадиш вкъщи, и да й кажеш, че телефонът й е у теб, и тя щеше да дойде да си го вземе.

Джейс не отвърна нищо. Светна зелено и пресякоха улицата към магазина на Сий Таун. Все още бе отворен. Магазините в Манхатън никога не затваряха, за разлика от тези в Бруклин, помисли си Саймън. Манхатън беше подходящо място за живеене на вампир. Можеше да пазаруваш в полунощ и на никого нямаше да му се стори странно.

— Избягваш Клеъри — отбеляза Саймън. — Предполагам няма да ми кажеш защо.

— Не, няма — каза Джейс. — Смятай се късметлия, че тръгнах след теб…

— Защо? Защото и другият щеше да умре? — Саймън дочу горчивината в собствения си глас.

— Видя какво стана.

— Да. Видях и изражението на лицето ти — гласът на Джейс беше безизразен. — Не за пръв път виждаш такова нещо, нали?

Без да осъзнае как, Саймън започна да разказва на Джейс за мъжа с качулката, който го беше нападнал в Уилямсбърг, и за предположението му, че е бил крадец.

— След като умря, се превърна в сол — завърши той. — Също както и този втория. Явно е нещо библейско. Стълбове от сол. Като жената на Лот.

Тъкмо бяха стигнали супермаркета; Джейс бутна вратата, Саймън влезе след него и взе една малка количка на колелца от редицата до входната врата. Започна да я бута между рафтовете, а Джейс го следваше, очевидно потънал в размисъл.

— Според мен въпросът е имаш ли някаква представа кой иска да те убие? — каза Джейс.

Саймън сви рамене. Видът на всичката тази храна около него накара стомахът му да се свие и му напомни колко е гладен, макар и не за предлаганите тук продукти.

— Може би Рафаел. Той ме мрази. И преди ме искаше мъртъв…

— Не е Рафаел — отсече Джейс.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото Рафаел знае за Знака и не е толкова глупав да те напада така директно. Известно му е какво ще се случи. Който и да е, явно те познава достатъчно и знае как да те намери, но и представа си няма за Знака.

— Може да е всеки.

— Точно — каза Джейс и се усмихна. За миг сякаш отново заприлича на себе си.

Саймън поклати глава.

— Знаеш ли какво ти се яде или просто искаш да разхождам количката напред-назад покрай рафтовете, защото това те забавлява?

— Второто — рече Джейс. — А и не знам какво продават в магазините на мунданите. Обикновено Мерис готви или поръчваме храна — той сви рамене и взе на посоки някакъв плод. — Какво е това?

— Манго. — Саймън се втренчи в Джейс. Понякога имаше чувството, че ловците на сенки са от друга планета.

— Май не съм го виждал, преди да бъде нарязано — замисли се Джейс. — Обичам манго.

Саймън взе мангото и го хвърли в количката.

— Чудесно. Какво друго?

Джейс пак се замисли.

— Доматена супа — каза най-накрая.

— Доматена супа? Доматена супа и манго за вечеря?

Джейс сви рамене.

— Храната не ме интересува особено.

— Добре. Хубаво. Стой тук. Сега се връщам.

Ловци на сенки, измърмори под носа си Саймън, когато зави зад ъгъла и тръгна покрай консервите със супа. Ловците бяха някаква странна смесица между милионери (хора, които не се занимаваха с дреболии като купуването на храна, и не знаеха как да използват автоматите за билети в метрото) и войници, свикнали с желязна дисциплина и постоянни тренировки. Може би им е по-лесно да живеят така, помисли си и взе една кутия със супа от рафта. Може би това им помага да се съсредоточат върху по-голяма картина — а предвид факта, че работата им беше да пазят света от злото, картината беше наистина голяма.

Почти изпита съчувствие към Джейс, тръгна към мястото, където го беше оставил и спря. Той се беше облегнал на количката и въртеше нещо в ръце. Отдалеч Саймън не можеше да различи какво е, а не можеше и да се приближи, защото две момичета стаяха на пътя му, по средата на пътеката. Кикотеха се, бутаха се и си шушукаха, както правеха обикновено момичетата. Бяха облечени така, че да минат за пълнолетни — с високи токчета, къси поли и сутиени с подплънки, но нямаха връхни дрехи, които да ги пазят от студа.

Миришеха на гланц за устни, бебешка пудра… и кръв.

Разбира се, той чуваше какво си приказват, въпреки че шепнеха. Говореха си колко секси е Джейс и се предизвикваха една друга да го заговорят. Обсъдиха надълго и нашироко косата и коремните му мускули, макар Саймън да не беше сигурен как можеха да видят коремните му мускули през тениската. Гадост, помисли си той. Това е абсурдно. Тъкмо щеше да каже „Извинете“, когато едната (по-високата и с по-дългата коса) се отдели и тръгна бавно към Джейс, поклащайки се леко на високите си токове. Джейс погледна към нея, когато го доближи, но погледът му беше предпазлив и Саймън изведнъж се уплаши, че може да я сбърка с вампир или сукуба, да извади някоя от серафимските си ками и накрая да ги арестуват и двамата.

Не беше нужно да се притеснява. Джейс само вдигна едната си вежда. Момичето му каза нещо на един дъх; той сви рамене; тя сложи нещо в ръката му и се върна при приятелката си. После и двете излязоха от магазина, поклащайки се, като не спираха да се кикотят.

Саймън отиде при Джейс и пусна кутията със супа в количката.

— Какво беше това?

— Тя попита дали може да пипне мангото ми.

— Това ли ти каза?

Джейс сви рамене.

— Да, и после ми даде номера си — той показа на Саймън лист хартия с напълно безразлично изражение на лицето и го хвърли в количката. — Може ли вече да тръгваме?

— Няма да й се обадиш, нали?

Джейс го погледна, сякаш беше полудял.

— Забрави, че съм попитал — каза Саймън. — Постоянно ти се случват такива неща, нали? Момичета да те заговарят.

— Само когато не съм покрит с магически прах.

— Да, защото тогава не могат да те видят. Нали си невидим? — Саймън поклати глава. — Ти си заплаха за обществото. Не трябва да ти позволяват да излизаш сам.

— Ревността е грозно чувство, Люис — Джейс пусна една от кривите си усмивки, които по принцип караха Саймън да изпита желание да го удари. Но не и този път. Внезапно беше осъзнал с какво си играеше Джейс, прехвърляше го отново и отново в ръка, сякаш беше нещо ценно или опасно, или и двете. Беше телефонът на Клеъри.

— Все още мисля, че не е добра идея — каза Люк.

Клеъри, с кръстосани на гърдите ръце, за да се предпази от студа в Града на тишината, погледна косо към него.

— Трябваше да го кажеш, преди да дойдем тук.

— Сигурен съм, че го казах. Няколко пъти — гласът на Люк се отрази от извисяващите се над тях каменни колони, украсени с ивици полускъпоценни камъни — черен оникс, зелен нефрит, розов халцедон и син лазурит. Горящи сребърни магически факли бяха закрепени на колоните и осветяваха нишите по стените с бяла светлина, от която боляха очите.

Почти нищо не се бе променило в Града на тишината от последния път, когато Клеъри бе идвала тук. Все още изглеждаше чуждо и странно, но сега изписаните по пода руни, вече не й бяха съвсем непознати. Мерис ги беше оставила с Люк в празната зала, още щом пристигнаха — предпочиташе да говори с Мълчаливите братя насаме. Нямаше гаранция, че ще позволят и на тримата да видят телата, беше предупредила тя Клеъри. Мъртвите нефилими бяха работа на пазителите на Града от кости и никой друг нямаше права над тях.

Не че бяха останали много пазители. Валънтайн беше убил почти всички, когато открадна Меча на смъртните, оставяйки живи само онези, които не бяха в Града на тишината по онова време. Оттогава бяха приели нови членове, но Клеъри се съмняваше в целия свят да има останали повече от десет-петнайсет Мълчаливи братя.

Силното тракане на токчетата на Мерис по каменния под ги предупреди за връщането й, преди да я видят. Зад нея сякаш се носеше във въздуха Мълчалив брат с роба.

— Ето къде сте — каза тя, сякаш Клеъри и Люк не бяха там, където ги беше оставила. — Това е брат Закарая. Брат Закарая, това е момичето, за което ви разказах.

Мълчаливият брат дръпна леко качулката от лицето си. Клеъри потисна изненадата си. Той не приличаше на брат Джеремая, очите му не бяха хлътнали и устата му не приличаше на зашита. Очите на брат Закарая бяха затворени, на всяка от високите му скули беше изрисувана по една-единствена черна руна. По устните му нямаше шевове и й се стори, че главата му не е обръсната. Но не беше сигурна — тъй като качулката още покриваше главата му — дали под нея се виждат само сенки или тъмна коса.

Чу гласът му да отеква в съзнанието й.

Наистина ли вярваш, че можеш да го направиш, дъще на Валънтайн?

Тя усети, че лицето й се зачерви. Мразеше да й напомнят чия дъщеря беше.

— Сигурно сте чули за нещата, които направи — каза Люк. — Руната на обединението ни помогна да сложим край на войната.

Брат Закарая дръпна качулката, за да закрие лицето си. Ела с мен в Гробницата.

Клеъри погледна Люк с надеждата да й кимне насърчително, но той беше вперил поглед право напред и си играеше с очилата, както винаги когато беше нервен. С въздишка тя тръгна след Мерис и брат Закарая. Той се движеше тихо като мъгла, докато токчетата на Мерис отекваха подобно на изстрели по мраморния под. Клеъри се запита дали слабостта на Изабел към неподходящи обувки не беше генетично наследена.

Следваха виещата се през колоните пътека, пресякоха голямата зала на Говорещите звезди, където Мълчаливите братя бяха казали на Клеъри за Магнус Бейн. Отвъд залата имаше сводеста порта с две огромни железни врати. По повърхността им горяха руни, които Клеъри разпозна като руни на смъртта и спокойствието. Над вратите имаше надпис на латински и на нея й се прииска да носеше записките си. За ловец на сенки беше плачевно изостанала по латински — повечето ловци го владееха като втори език.

Taceant Colloquia. Effugiat risus. Hie Locus est ubi mors gaudet succurrere vitae.

— „Нека разговорите спрат. Нека смехът секне.“ — прочете Люк на глас. — „На това място смъртта се радва да учи живите.“

Брат Закарая постави ръка върху вратата. Последната насилствена смърт е подготвена за вас. Готови ли сте?

Клеъри преглътна трудно, чудеше се в какво се е забъркала.

— Готова съм.

Вратите се отвориха широко и те влязоха един по един. Вътре имаше просторна стая без прозорци, със стени от гладък бял мрамор. Стените бяха голи, с изключение на куките, на които висяха сребърни инструменти за дисекция: блестящи скалпели, прилични на чукове неща, триони за кости и разширители за ребра. На рафтове до тях имаше дори още по-странни предмети — големи, подобни на отвертки инструменти, листове шкурка и буркани с различни на цвят течности, включително и една зелена, с етикет „киселина“ която сякаш пушеше.

В центъра на стаята имаше наредени в редица високи мраморни маси. Повечето бяха празни. Три бяха заети и на две от тях Клеъри разпозна човешки фигури под белите чаршафи. На третата маса също имаше тяло, чаршафът беше смъкнат надолу до под гръдния кош. Голото тяло очевидно беше мъжко и принадлежеше на ловец на сенки. Бледата кожа на трупа бе цялата осеяна със знаци. Очите на мъртвеца бяха вързани с копринена кърпа според обичая на ловците на сенки.

Клеъри потисна гаденето си и застана до трупа. Люк се приближи до нея и постави ръката си покровителствено на рамото й. Мерис застана срещу тях и ги наблюдаваше с любопитни сини очи, които имаха същия цвят като тези на Алек.

Клеъри извади стилито от джоба си. Усети студенината на мрамора през блузата си, когато се наведе над мъртвеца. Отблизо забеляза повече подробности — че косата му беше червеникавокафява и че по гърлото му имаше дълбоки следи, оставени сякаш от огромни нокти.

Брат Закарая протегна ръка и махна копринената превръзка от очите на мъртвеца. Очите под нея бяха затворени.

Можеш да започваш.

Клеъри си пое дълбоко въздух и постави върха на стилито върху ръката на мъртвия ловец на сенки. Руната, която си беше представила в коридора на Института, се появи в съзнанието й толкова ясно, колкото буквите на собственото й име. Тя започна да рисува.

Черните линии на знака се заизвиваха от върха на стилито — този път обаче ръката й тежеше и стилито леко задираше, сякаш рисуваше в кал, а не върху кожа. Сякаш самият инструмент беше объркан и се плъзгаше по повърхността на мъртвата кожа, в търсене на живия дух на ловеца на сенки. Но него вече го нямаше. Докато рисуваше, стомахът на Клеъри се преобърна и когато приключи и дръпна стилито, цялата бе в пот и й се повдигаше.

За един дълъг миг нищо не се случи. После ужасяващо рязко очите на мъртвия ловец на сенки се отвориха. Бяха сини, по склерите имаше червени кървави петънца.

Мерис издиша тежко. Очевидно не беше вярвала, че руната ще подейства.

— В името на Ангела!

Накъсан дъх дойде от мъртвеца — звук на човек, който се опитва да диша през разрязано гърло. Разкъсаната кожа потръпна като хриле на риба. Гърдите му се надигнаха и от устата му излезе стон.

— Боли.

Люк изруга и погледна Закарая, но Мълчаливия брат не помръдна.

Мерис се приближи към масата, очите й изведнъж бяха станали пронизващи, почти като на хищник.

— Ловецо на сенки, кой си ти? Кажи ми името си — рече тя.

Главата на мъжа се замята настрани. Ръцете му се вдигнаха и паднаха конвулсивно.

— Болката… Спрете болката.

Клеъри почти изпусна стилито си. Беше много по-ужасно, отколкото си бе представяла. Погледна Люк, който отстъпваше назад с разширени от ужас очи.

— Ловецо на сенки — тонът на Мерис беше заповеднически, — кой ти причини това?

— Моля ви…

Люк се обърна с гръб към Клеъри. Явно търсеше нещо сред инструментите на Мълчаливите братя. Клеъри замръзна, когато облечената със сива ръкавица ръка на Мерис се протегна рязко и хвана тялото за рамото, забивайки пръсти в него.

— В името на Ангела, заповядвам ти да ми отговориш!

Ловецът на сенки се задави.

— Долноземец… вампир…

— Кой вампир? — попита Мерис.

— Камила. Древната… — думите му заглъхнаха и буца черна съсирена кръв бликна от устата на мъртвия.

Мерис издиша и дръпна ръката си. Тогава Люк се появи с буркана със зелената киселина, която Клеъри беше забелязала по-рано. С едно движение той отвори капака и изля киселината върху руната на ръката на трупа, заличавайки я напълно. Мъртвият мъж нададе вик, когато плътта зацвърча и се отпусна на масата; очите му бяха безизразни и ококорени — каквото и да го беше съживило за краткия период от време, то вече беше изчезнало.

Люк постави празния буркан от киселината на масата.

— Мерис — тонът му беше укорителен, — ние не се отнасяме така с мъртвите си.

Мерис беше бледа, но по бузите й имаше червени петна.

— Вече имаме име. Може би ще успеем да предотвратим други убийства.

— Има и по-лоши неща от смъртта — Люк протегна ръка към Клеъри, без да я погледне. — Ела, Клеъри. Време е да си вървим.

— Наистина ли не се сещаш кой друг би искал да те убие? — попита Джейс за пореден път. Бяха минали през списъка няколко пъти и на Саймън беше започнало да му писва да му задават едни и същи въпроси, отново и отново. А и подозираше, че Джейс не го слуша особено внимателно. Той вече беше изял супата, която Саймън бе купил (студена и загребвайки с лъжица направо от кутията, което според Саймън беше отвратително), и сега се облягаше на прозореца; завесата беше леко дръпната и той гледаше колите по „Авеню Бий“, и ярко осветените прозорци на апартаментите от другата страна на улицата. Саймън виждаше как хората вечерят, гледат телевизия и си говорят около масата. Обикновени неща, които правеха обикновените хора. Това го накара да се почувства странно празен.

— Всъщност, освен теб, няма много хора, които не ме харесват — каза Саймън.

Джейс не му обърна внимание.

— Има нещо, което премълчаваш.

Саймън въздъхна. Не искаше да му казва за предложението на Камила, но все пак някой се опитваше да го убие, макар и неуспешно, и потайността не му се струваше удачна. Разказа какво се беше случило на срещата му с жената вампир, докато Джейс го наблюдаваше сериозно.

Когато приключи, Джейс каза:

— Това е интересно, но няма вероятност тя да се опитва да те убие. На първо място, защото знае за Знака. А и не съм сигурен, че би рискувала да я хванат, че нарушава Съглашението. Старите долноземци като нея обикновено гледат да не си навличат неприятности — той остави консервената кутия. — Можем да излезем и да видим дали няма да те нападнат трети път. Ако успеем да хванем някой от тях, може би…

— Не — каза Саймън. — Защо постоянно си търсиш смъртта?

— Такава ми е работата.

— Това са рисковете на работата ти. Поне за повечето ловци на сенки. За теб това сякаш е цел.

Джейс сви рамене.

— Баща ми винаги казваше… — млъкна, лицето му застина. — Съжалявам. Исках да кажа Валънтайн. В името на Ангела! Всеки път, когато го нарека така, имам чувството, че предавам истинския си баща.

Саймън изпита съчувствие към Джейс въпреки всичко.

— Виж, вярвал си, че той е твой баща… Колко… Шестнайсет години? Това не може да се промени за един ден. А и не познаваш истинския си баща. И той е мъртъв. Така че не го предаваш. Просто си мисли, че имаш двама бащи.

— Човек не може да има двама бащи.

— Може — възрази Саймън. — Защо да не може? Има една детска книжка. Казва се „Тими има двама татковци“. Само че май няма книжка „Тими има двама татковци, единият от които е лош“. С тази част ще трябва да се справиш сам.

Джейс завъртя очи.

— Очарователно. Знаеш много думи, но когато се опиташ да ги навържеш в изречения, смисълът се изгубва. — Той леко дръпна завесата. — Не съм очаквал да ме разбереш.

— Баща ми е мъртъв — каза Саймън.

Джейс се обърна да го погледне.

— Какво?

— Реших, че не знаеш — обясни Саймън. — Не че щеше някога да ме попиташ или че се интересуваш от нещо свързано с мен. Но, да. Баща ми е мъртъв. Така че имаме нещо общо — внезапно изтощен, той се отпусна на дивана. Почувства се отпаднал, замаян и уморен — силна умора, която сякаш се просмукваше в костите му. Джейс, от друга страна, явно беше обладан от неизчерпаема енергия, което малко притесняваше Саймън. Не беше лесно да го гледа и как яде доматената супа. Приличаше му прекалено много на кръв.

Джейс го изгледа.

— От колко време не си… ял? Изглеждаш доста зле.

Саймън въздъхна. Нямаше какво да каже, след като беше накарал Джейс насила да хапне нещо.

— Чакай — каза той. — Сега се връщам.

Изтърколи се от дивана, отиде в стаята си и взе последната бутилка кръв под леглото. Опита се да не я гледа — съсирената кръв беше отблъскваща гледка. Разклати бутилката колкото може по-силно и се върна в дневната, където Джейс все още се взираше през прозореца.

Саймън се облегна на кухненския плот, отви капачката на бутилката и отпи. По принцип не обичаше да пие пред други хора, но това беше Джейс, а на него не му пукаше какво мисли Джейс. Джейс и друг път го беше виждал да пие кръв. Поне Кайл не си беше вкъщи. Трудно щеше да обясни случващото се на новия си съквартирант. Никой не харесваше хора, които държат кръв в хладилника.

Сякаш двама Джейс се обърнаха към него — истинският и отражението на прозореца.

— Не можеш да не се храниш.

Саймън сви рамене.

— Сега се храня.

— Да, но ти си вампир. Кръвта не е като храната. Кръвта е… кръв.

— Сега вече всичко ми се изясни — Саймън се хвърли на един фотьойл пред телевизора, който вероятно преди време е бил с тапицерия от бледозлатисто кадифе, а сега приличаше на сив избелял плат. — Някакви други дълбокомислени заключения, които да споделиш? Като например тостерът е тостер, желето е желе…

Джейс сви рамене.

— Добре. Не ми обръщай внимание. После ще съжаляваш.

Преди Саймън да може да отговори, чу входната врата да се отваря. Изгледа кръвнишки Джейс.

— Това е съквартирантът ми Кайл. Дръж се прилично.

Джейс се усмихна чаровно.

— Винаги се държа прилично.

Саймън нямаше възможност да отговори както му се искаше, защото миг по-късно Кайл влетя в стаята с блестящи очи и кипящ от енергия.

— Боже, днес обиколих целия град — каза той. — Едва не се загубих, но нали знаеш: „Бронкс е нагоре, Батъри е надолу…“ — той погледна Джейс и със закъснение осъзна, че в стаята има още един човек. — О, здрасти. Не знаех, че си поканил приятел — той протегна ръка. — Аз съм Кайл.

Джейс не реагира никак мило. За изненада на Саймън, изведнъж се скова, жълтите му очи се присвиха, от цялото му тяло започна да се излъчва типичното за ловците на сенки напрежение и това сякаш го превърна от обикновен тийнейджър в нещо много повече.

— Интересно — каза той. — Саймън така и не ми каза, че новият му съквартирант е върколак.

Клеъри и Люк пропътуваха по-голямата част от обратния път до Бруклин в мълчание. Тя се взираше през прозореца, гледаше как минават покрай Китайския квартал и после покрай моста Уилямсбърг, който блестеше като наниз диаманти на нощното небе. Далеч, отвъд черната вода на реката, можеше да види осветената както винаги сграда Ренуик. Отново приличаше на руини, празните черни прозорци наподобяваха дупки на очи на череп. Гласът на мъртвия ловец на сенки прошепна в главата й:

„Болката… Спрете болката.“

Потрепери и придърпа якето си около раменете. Люк я погледна за миг, но не каза нищо.

Едва когато спря пред къщата си и угаси двигателя на колата, се обърна към нея и проговори:

— Клеъри, това, което направи…

— Беше грешно — довърши тя. — Знам, че беше грешно. Нали бях там. Хайде, разкрещи ми се!

Люк се втренчи през предното стъкло.

— Няма да ти се разкрещя. Ти не можеше да знаеш какво ще се случи. По дяволите, и аз вярвах, че ще се получи. Нямаше да дойда с теб, ако не вярвах.

Клеъри знаеше, че това трябваше да я накара да се почувства по-добре, но уви.

— Ако не беше излял киселина върху руната… — започна Клеъри.

— Но я излях…

— Дори не знаех, че това е възможно. Че така може да се унищожи руна.

— Ако я деформираш достатъчно, можеш да намалиш или да отнемеш силата й. Понякога в битка врагът може да се опита да изгори или да нареже кожата на ловеца на сенки, за да го лиши от силата на руните му. — Люк звучеше отнесено.

Клеъри усети как устните й потръпнаха и силно ги стисна, за да спре треперенето. Понякога забравяше кошмарните страни от живота на ловците на сенки. „Живот на белези и убийства“, беше й казал веднъж Ходж.

— Е, повече няма да го правя.

— Какво няма да правиш? Онази руна ли? В това съм убеден, но не знам дали решава проблема. — Люк барабанеше с пръсти върху волана. — Ти имаш дарба, Клеъри. Велика дарба. Но нямаш абсолютно никаква представа какво представлява. Не си обучена. Не знаеш почти нищо за историята на руните или какво са означавали за нефилимите през вековете. Не можеш да различиш руна, създадена за добро, от руна, създадена за лошо.

— Беше много доволен, когато използвах дарбата си, за да нарисувам руната на обединението — каза ядосано тя. — Тогава не ми каза да не създавам руни.

— И сега не ти казвам да не използваш дарбата си. Всъщност според мен проблемът е, че рядко я използваш. Не чертаеш руни, за да смениш лака си за нокти, или да накараш метрото да дойде, когато поискаш. Правиш го само, когато въпросът е на живот и на смърт.

— Виждам руни само тогава.

— Може би защото не знаеш как работи силата ти. Ето Магнус например. Силата му е част от него. Ти възприемаш твоята като нещо отделно от теб. Нещо, което ти се случва. Това не е вярно. Това е инструмент, който трябва да се научиш да използваш.

— Джейс и Мерис искат да наемат експерт по руните, който да работи с мен, но засега не се е случило.

— Да — каза Люк. — Предполагам, че Мерис има други грижи сега — той извади ключовете и поседя, без да каже нищо. — Да изгубиш дете, както тя изгуби Макс… Не мога да си представя какво е. Това извинява поведението й. Ако нещо се случи с теб, аз…

Гласът му заглъхна.

— Иска ми се Робърт да се върне от Идрис — каза Клеъри. — Не разбирам защо трябва да е сама. Сигурно е ужасно.

— Много бракове се разпадат, когато умре дете. Съпрузите започват да винят себе си или да се обвиняват един друг. Сигурно Робърт не е тук, именно защото има нужда от почивка, или защото Мерис има нужда.

— Но те се обичат — каза Клеъри ужасена. — Да обичаш не е ли точно това? Да си винаги до другия, независимо от всичко?

Люк погледна към реката, тъмната вода течеше бавно на светлината на есенната луна.

— Понякога, Клеъри — каза той, — любовта не е достатъчна.

7.Претор лупус

Бутилката се плъзна от ръката на Саймън и се разби на пода на малки парченца, които се разлетяха във всички посоки.

— Кайл е върколак?

— Разбира се, че е върколак, идиот такъв — каза Джейс и погледна Кайл. — Нали?

Кайл не отговори. Спокойното изражение беше изчезнало от лицето му. Зелените му очи бяха студени като стъкло.

— Кой пита?

Джейс се дръпна от прозореца. Нямаше нищо враждебно в поведението му и все пак всичко у него излъчваше заплаха. Ръцете му висяха отпуснато, но Саймън си спомни, че беше виждал Джейс да се впуска в действие без никакво предупреждение за промяна в поведението му.

— Джейс Лайтууд — каза той. — От Институт Лайтууд. Ти към коя глутница си?

— Исусе! Ти си ловец на сенки? — каза Кайл и погледна Саймън. — Сладката червенокоска с теб в гаража, и тя е ловец на сенки, нали?

Саймън бе така слисан, че кимна.

— Знаеш ли, някои хора смятат, че ловците на сенки са измислица. Като духовете от вълшебните лампи. — Кайл се усмихна на Джейс. — Ти изпълняваш ли желания?

Кайл беше нарекъл Клеъри „сладка“ и това не промени отношението на Джейс към него, само дето изражението му стана още по-заплашително.

— Зависи — отвърна той. — Ако желанието ти е някой да те фрасне по лицето…

— Леле — каза Кайл. — А пък аз си мислех, че давате мило и драго за Съглашението…

— Съглашението се отнася за вампири и ликантропи, с които сме сключили съюз — прекъсна го Джейс. — Кажи ми към коя глутница си или ще сметна, че си отцепник.

— Добре, достатъчно — намеси Саймън. — И двамата спрете да се държите, сякаш ще се хванете за гушите. — Той погледна Кайл. — Трябваше да ми кажеш, че си върколак.

— И ти не ми каза, че си вампир. Може да съм решил, че не е твоя работа.

Саймън подскочи от изненада.

— Какво? — той погледна към пръснатите по пода стъкла и кръв. — Аз не… аз не…

— Не си прави труда — каза Джейс тихо. — Той може да те усети. Както и ти ще се научиш да усещаш върколаците и другите долноземци с малко повече практика. Знае какъв си, откакто те е видял. Така ли е? — той срещна ледено зеления поглед на Кайл. — А онова, което отглежда на терасата, е вълче биле. Сега вече знаеш.

Саймън кръстоса ръце пред гърдите си и изгледа Кайл.

— И какво трябва да значи това? Що за постановка? Защо ме покани да живея при теб? Върколаците мразят вампирите.

— Не и аз — каза Кайл. — Но не си падам особено по тези — той посочи с пръст Джейс. — Мислят си, че са по-добри от всички останали.

— Не — каза Джейс. — Аз си мисля, че аз съм по-добър от всички останали. И това твърдение е подкрепено със солидни доказателства.

Кайл погледна Саймън.

— Винаги ли говори така?

— Да.

— Има ли начин да му затворим устата? Освен да го спукаме от бой, разбира се.

Саймън застана между тях.

— Няма да ви позволя да се сбиете.

— И какво ще направиш, ако… О! — погледът на Джейс се плъзна към челото на Саймън и той му хвърли една усмивка. — Заплашваш да ме превърнеш в онова, с което си ръсиш пуканките, ако не направя каквото кажеш?

Кайл изглеждаше объркан.

— Ти какво…

— Мисля, че трябва да си поговорим — прекъсна го Саймън. — Кайл е върколак. Аз съм вампир. А и ти не си съвсем обикновено момче — добави той към Джейс. — Предлагам да открием картите си и после ще видим.

— Идиотската ти доверчивост няма граници — каза Джейс, но седна на перваза на прозореца и кръстоса ръце. Миг по-късно и Кайл седна на дивана. Двамата се гледаха. Все пак, помисли си Саймън, това беше някакъв напредък.

— Добре — каза Кайл. — Аз съм върколак, не принадлежа към никоя глутница, но съм в съюз. Чували ли сте за претор лупус?

— Чувал съм за лупус — каза Саймън. — Не беше ли някаква болест?

Джейс го погледна смразяващо.

— „Лупус“ значи „вълк“ — обясни той. — А преторианците са били елитна римска войска. Предполагам в превод трябва да означава „вълци пазители“ — той сви рамене. — Чувал съм да ги споменават, но всъщност мислех, че са мит.

— Както казах, някои хора вярват, че ловците на сенки са мит — каза Кайл.

— Но не сме.

— Както и вълците пазители. — Кайл се наведе напред. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, когато постави лакти на коленете си. — Има два вида върколаци — обясни той.

— Едните се раждат върколаци, защото родителите им са върколаци, — другите са били заразени с ликантропия чрез ухапване. — Саймън го погледна изненадано. Той не предполагаше, че Кайл, куриерът лентяй, е чувал думата „ликантропия“, камо ли че знае как да я произнесе. Сега обаче Кайл беше много различен — съсредоточен, сериозен и прям. — За онези, които са превърнати чрез ухапване, първите няколко години са ключови. Демоничната жилка, която причинява ликантропията, причинява и една камара други промени: вълни на неконтролируема агресия, неспособност да сдържиш гнева си, самоубийствен бяс и отчаяние. Глутницата може да ти помогне, но много новозаразени нямат късмет да попаднат в глутница. Те са сами, опитват се да се справят с връхлитащите ги промени и повечето се настървяват срещу другите или срещу самите себе си. Има високо ниво на самоубийства и на домашно насилие — той погледна Саймън. — Същото важи и за вампирите, само че при тях е по-зле. Един самотен младок буквално няма представа какво става. Никой не го наставлява, той не знае как да се храни или дори, че не трябва да излиза през деня. Това е и нашата задача.

— По-точно? — попита Саймън.

— Търсим „осиротели“ долноземци, вампири и върколаци, които са били превърнати и още не знаят какво става с тях. Има дори магьосници, които не разбират какви са с години. Ние се намесваме, опитваме се да им намерим глутница или клан, помагаме им да контролират силите си.

— Какви добри самаряни — очите на Джейс заблестяха.

— Точно така — Кайл сякаш се опитваше да запази гласа си безизразен. — Намесваме се преди новият долноземец да се озвери и да нарани себе си или някого другиго. Знам какво щеше да стане с мен, ако не беше Пазителя. Правил съм ужасни неща. Наистина ужасни.

— Колко ужасни? — попита Джейс — Незаконно ужасни?

— Млъкни, Джейс — каза Саймън. — Сега не си на работа. Спри да се държиш като ловец на сенки поне за малко — той се обърна към Кайл. — Та как реши да се явиш на прослушване за място в калпавата ни група?

— Значи си наясно, че сте калпави?

— Отговори на въпроса ми.

— Получихме сигнал за нов вампир, за дневен вампир, който живее сам, не принадлежи към клан. Тайната ти не е чак такава тайна. Новаците вампири, които нямат клан за тяхна опора, могат да бъдат много опасни. Пратиха ме да те държа под око.

— Значи с две думи — отвърна Саймън, — не само няма да поискаш да се изнеса, защото разбрах, че си върколак, а и няма да ми позволиш да го направя.

— Да — каза Кайл. — Всъщност, можеш да се изнесеш, но аз ще дойда с теб.

— Няма нужда — рече Джейс. — Аз наглеждам Саймън повече от добре, благодаря. Той е моят новопокръстен долноземец, с когото мога да се подигравам и когото мога да командвам, не твоят.

— Млъкнете! — изкрещя Саймън. — И двамата! Вас ви нямаше, когато някой се опита да ме убие по-рано днес…

— Аз бях там — възрази Джейс.

Очите на Кайл проблеснаха като очите на вълк в нощта.

— Някой се е опитал да те убие? Какво се случи?

Саймън срещна погледа на Джейс от другата страна на стаята. Те мълчаливо се споразумяха да не споменават за знака на Каин.

— Преди два дни и днес някакви мъже в сиви анцузи ме проследиха и нападнаха.

— Хора ли бяха?

— Не сме сигурни.

— И нямаш представа какво искат от теб?

— Определено искаха да умра — каза Саймън. — Друго наистина не знам.

— Имаме някои следи — каза Джейс. — Ще разследваме случая.

Кайл поклати глава.

— Добре. Каквото и да премълчавате, накрая ще го разбера — той се изправи. — А сега съм смазан. Отивам да спя. С теб ще се видим на сутринта — каза той на Саймън. — С теб — обърна се той към Джейс — май пак ще се видим. Ти си първият ловец на сенки, когото познавам.

— Много жалко — каза Джейс. — Всички, с които тепърва ще се запознаеш, ще бъдат ужасно разочарование.

Кайл завъртя очи и излезе, затръшвайки вратата на спалнята след себе си.

Саймън погледна Джейс.

— Няма да се върнеш в Института, нали?

Джейс поклати глава.

— Трябва ти защита. Кой знае, някой може пак да се опита да те убие.

— Решението ти да не виждаш Клеъри взима епични размери — каза Саймън и се изправи.

— Някога изобщо ще се прибереш ли?

Джейс го погледна.

— Ами ти?

Саймън влезе в кухнята, взе метла и измете парчетата стъкло от счупената бутилка. Тази му беше последната. Изхвърли парчетата в кофата и мина покрай Джейс на път за собствената си малка спалня, където съблече якето, събу обувките си и се хвърли на матрака.

Миг по-късно Джейс влезе в стаята. Огледа се и светлите му вежди се вдигнаха някак развеселено.

— Страхотно местенце си имаш. Минималистично. Харесва ми.

Саймън се завъртя настрани и се втренчи невярващо в Джейс.

— Моля те, кажи ми, че нямаш намерение да спиш в стаята ми.

Джейс се настани на перваза и погледна надолу към него.

— Нали не се върза на онова с пазителите?

— Не мислех, че ме харесваш толкова много — каза Саймън. — Да не би да следваш правилото: „Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“?

— Мислех, че е: „Дръж приятелите си близо, за да има кой да те закара, когато отидеш до къщата на врага си, за да се изпикаеш в пощенската му кутия.“

— Почти съм сигурен, че грешиш. Загрижеността ти е по-скоро зловеща, отколкото трогателна, да знаеш. Аз съм добре. Видя какво става, когато някой се опита да ме нарани.

— Да, видях — каза Джейс. — В крайна сметка обаче онзи, който иска да те убие, ще разбере за Знака на Каин. И тогава или ще се откаже, или ще намери друг начин да се добере до теб — той се наведе от перваза на прозореца. — Ето затова съм тук.

Въпреки раздразнението си, Саймън не можа да намери празнини в доводите му или поне не достатъчно големи, за да си заслужава да ги спомене. Той се търкулна по корем и зарови лице в ръцете си. След няколко минути вече беше заспал.

Беше толкова гладен, вървеше през пустинята, през горящите пясъци; покрай белеещи се на слънцето кости. Не помнеше да е бил толкова жаден. Когато преглъщаше, имаше чувството, че устата му е пълна с пясък, а в гърлото му са забити ножове.

Острото звънене на мобилният му телефон събуди Саймън. Претърколи се и посегна уморено към якето си. Докато успее да извади телефона от джоба си, той спря да звъни.

Обърна го да види кой го беше търсил. Люк.

По дяволите. На бас, че мама се е обаждала у Клеъри да ме търси, помисли си той и седна. Още беше замаян от съня и му трябваше малко време да си спомни, че не беше сам, когато заспа.

Погледна бързо към прозореца. Джейс още беше там, но очевидно спеше — седнал, с глава, облегната на стъклото на прозореца. Бледата синя светлина на утрото се процеждаше край него. Така изглежда много млад, помисли си Саймън. В изражението му нямаше насмешка, нито отбранително отношение или сарказъм. Почти успя да види онова, което Клеъри виждаше у него.

Беше очевидно, че не приема задълженията си на бодигард сериозно, но това беше ясно от самото начало. Саймън се запита, не за първи път, какво по дяволите ставаше между Клеъри и Джейс.

Телефонът звънна отново. Саймън се изправи бързо на крака, излезе в дневната и вдигна, преди отново да се е включила гласовата поща.

— Люк?

— Съжалявам, че те будя, Саймън — както винаги, Люк беше неизменно учтив.

— И без това бях буден — излъга Саймън.

— Искам да се срещнем в Уошингтън Скуеър Парк след половин час — каза Люк. — При фонтана.

Сега вече Саймън сериозно се притесни.

— Всичко наред ли е? Клеъри добре ли е?

— Тя е добре. Не става въпрос за нея — на заден фон се чу някакво буботене. Саймън предположи, че Люк пали двигателя на колата. — Ела в парка. И не води никого със себе си.

Той затвори.

Шумът от потеглящата кола на Люк откъсна Клеъри от неспокойните й сънища. Тя седна и примигна. Докато беше спала, верижката се беше оплела в косата й, тя я свали през главата си и внимателно я освободи.

Пусна пръстена в ръката си и верижката се нави около него. Малкият сребърен кръг с гравирани звезди сякаш й намигна подигравателно. Спомни си как Джейс й го беше оставил, увит в бележка, преди да тръгне да преследва Джонатан. „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги.“

Това се беше случило преди почти два месеца. Тя беше сигурна, че той я обича — толкова сигурна, че кралицата на феите не успя да я изкуши. Какво друго би могла да поиска, щом вече имаше Джейс?

А може би човек никога не можеше да има някого, помисли си сега. Може би, независимо от това колко го обичаш, той ще се изплъзне през пръстите ти като вода и няма да можеш да направиш нищо. Разбра защо хората говореха за „разбити“ сърца — имаше чувството, че сърцето й е направено от парчета стъкло и когато дишаше, острите им ръбове се забиваха в гърдите й като малки ножове. „Представи си живота си без него“, беше казала кралицата на феите…

Телефонът звънна и за момент Клеъри почувства облекчение, че нещо, каквото и да е, я е изтръгнало от нещастието — Втората й мисъл беше: „Джейс“. Може би не я е намерил на мобилния и се обаждаше вкъщи. Тя пусна пръстена на нощното шкафче и се протегна да вдигне телефона. Тъкмо щеше да заговори в слушалката, когато осъзна, че някой вече е вдигнал другия телефон — майка й.

— Ало? — майка й звучеше тревожно и изненадващо бодро за толкова ранен час.

Гласът, който й отговори беше непознат, с лек акцент.

— Обажда се Катарина от болница „Бет Израел“. Търся Джослин.

Клеъри замръзна. Болницата? Да не се е случило нещо може би с Люк? Той беше тръгнал ужасно бързо с колата…

— Аз съм Джослин — майка й не звучеше уплашено, а по-скоро сякаш беше очаквала обаждането. — Благодаря, че се обаждате толкова скоро.

— Разбира се. Радвам се да ви чуя. Хората рядко се възстановяват от проклятия като вашето.

— Да, помисли си Клеъри. Майка й бе приета в безсъзнание в „Бет Израел“, след като беше изпила отвара, за да попречи на Валънтайн да я разпитва. — А и всички приятели на Магнус Бейн са и мои приятели.

Джослин прозвуча нетърпеливо:

— Разбрахте ли съобщението ми? Знаете ли за какво се обадих?

— Искате да знаете за бебето — отвърна жената от другата страна на линията. Клеъри осъзна, че трябваше да затвори, но не можеше. Какво дете? Какво ставаше? — Изоставеното дете.

Гласът на Джослин заглъхна:

— Д-да. Помислих, че…

— Съжалявам, но то е мъртво. Почина снощи.

За миг Джослин не каза нищо. Клеъри долови изненадата на майка си през линията.

— Починало? Как?

— И аз не съм сигурна. Свещеникът дойде снощи, за да го кръсти и…

— О, Господи! — гласът на Джослин затрепери. — Може ли… да дойда и да видя тялото? Моля ви!

Последна дълга пауза. Накрая сестрата каза:

— Не съм сигурна. Тялото вече е в моргата, чакаме да бъде прехвърлено при съдебния лекар.

— Катарина, мисля, че знам какво се е случило с момченцето. — Джослин сякаш не можеше да диша. — Ако успея да го потвърдя, може да предотвратим други случаи.

— Джослин…

— Идвам — каза майката на Клеъри и затвори.

Клеъри се втренчи безизразно в слушалката, миг преди и тя да затвори. Изправи се на крака, прокара четка през косата си, облече дънки и пуловер, и беше на вратата на стаята си за нула време. Майка й тъкмо пише бележка на листчетата до телефона. Тя вдигна поглед, когато Клеъри влезе и започна виновно:

— Тъкмо излизах. В последната минута изникнаха някои проблеми покрай сватбата и…

— Не си прави труда да ме лъжеш — каза Клеъри без предисловия. — Чух разговора по телефона и знам къде отиваш.

Джослин пребледня. Бавно остави химикалката.

— Клеъри…

— Спри да се опитваш да ме предпазваш — продължи Клеъри. — Сигурно не си казала и на Люк, че си се обаждала в болницата.

Джослин нервно отметна косата си назад.

— Нямаше да е честно спрямо него. Предвид сватбата и всичко…

— Да. Сватбата. Ще има сватба. И защо? Защото ще се жените. Не мислиш ли, че е време да започнеш да вярваш на Люк? И на мен?

— Аз ти вярвам — каза тихо Джослин.

— Значи няма да имаш нищо против да дойда с теб в болницата.

— Клеъри, не мисля, че…

— Знам какво мислиш. Мислиш, че е същото нещо, което се е случило със Себастиан… с Джонатан. Мислиш, че някой причинява на бебетата онова, което Валънтайн причини на брат ми.

Гласът на Джослин потрепери слабо.

— Валънтайн е мъртъв. Но има други членове на Кръга, които така и не бяха хванати.

„А и не откриха тялото на Джонатан.“ Клеъри не обичаше да мисли за това. Все пак Изабел беше там тогава и бе сигурна, че Джейс е прекъснал гръбнака на Джонатан с острието на камата, както и че Джонатан категорично е мъртъв. Тя е влязла в реката, за да провери, твърдеше Изабел. Той нямал пулс, сърцето му не биело.

— Мамо — каза Клеъри, — той ми беше брат. Имам право да дойда с теб.

Много бавно Джослин кимна.

— Права си. Може би е така — тя посегна към чантата си, закачена до вратата. — Е, хайде тогава, вземи си палтото. Според прогнозата може да завали.

Рано сутринта Уошингтън Скуеър Парк беше почти безлюден. Въздухът бе студен и свеж, листата вече плътно покриваха тротоара, подобно на дебел червен, златен и тъмно зелен килим. Саймън риташе листата, вървейки към каменния вход в южната част на парка.

Имаше много малко хора — двама бездомници спяха на пейките, увити в спални чували и прокъсани одеяла, и няколко мъже в зелени униформи, които изпразваха кофите за боклук. Друг мъж буташе количка и продаваше понички, кафе и гевреци. А в центъра на парка, до големия кръгъл фонтан, стоеше Люк. Беше със зеленото си, закопчано догоре непромокаемо яке; махна с ръка, когато видя Саймън.

Саймън му махна в отговор малко неуверено. Не беше сигурен дали не е загазил. Когато се приближи изражението на Люк само засили лошите му предчувствия. Люк изглеждаше уморен и меко казано притеснен. Погледът му беше изпълнен с тревога.

— Саймън, благодаря, че дойде.

— Разбира се — на Саймън не му беше студено, но все пак пъхна ръце в джобовете на якето си, просто за да прави нещо. — Какво има?

— Не съм казал, че има проблем.

— Нямаше да ме домъкнеш тук на зазоряване, ако нямаше проблем — изтъкна Саймън. — Ако не става въпрос за Клеъри…?

— Вчера в булчинския салон — каза Люк — ти ме попита за някого. За Камила.

Ято грачещи птици се издигнаха от близките дървета. Саймън си спомни едно стихотворение за свраките, което майка му му беше казвала. Трябваше да ги броиш и да казваш: „Едно за тъга, две за шега, три за сватба, четири за бебе, пет за сребро, шест за злато, седем за тайна, никога не споделяна.“

— Да — каза Саймън. Вече беше изгубил бройката на птиците. Май бяха седем, помисли си той. Тайна, никога не споделяна. Не че имаше значение.

— Знаеш за ловците на сенки, чиито трупове намерихме миналата седмица? — попита Люк.

— Нали?

Саймън кимна бавно. Имаше лошо предчувствие за това, което щеше да последва.

— Оказа се, че може би Камила е отговорна — каза Люк. — Нямаше как да не се сетя, че пита за нея. Чух името й два пъти за един ден, след като години не съм чувал нищо за нея. Струва ми се, че е повече от съвпадение.

— Случват се и съвпадения.

— Понякога — каза Люк, — но рядко това е единственото обяснение. Довечера Мерис ще извика Рафаел, за да го разпита за ролята на Камила в убийствата. Ако се окаже, че знаеш нещо за нея, че си имал контакт с нея… Не искам това да те хване неподготвен, Саймън.

— Аз също — главата на Саймън отново започна да пулсира. Вампирите изобщо имаха ли главоболие? Не помнеше кога за последен път го боля глава, преди събитията от последните дни. — Видях Камила преди четири дни. Мислех, че Рафаел ме вика, но се оказа тя. Предложи ми сделка. Ако се съглася да работя за нея, ще ме направи втория най-важен вампир в града.

— Защо иска да работиш за нея? — гласът на Люк беше безпристрастен.

— Тя знае за Знака — обясни Саймън. — Каза, че Рафаел я е предал и че иска да й помогна, за да си върне контрола над клана. Останах с впечатлението, че не харесва особено Рафаел.

— Много интересно — каза Люк. — Аз пък чух, че преди около година Камила си е взела почивка като водач на клана за неопределено време, и временно назначила на свое място Рафаел. След като сама го е избрала, защо ще иска да води война срещу него?

Саймън сви рамене.

— Не знам. Предадох ти думите й.

— Защо не ни каза за нея, Саймън? — попита много тихо Люк.

— Тя настоя да не казвам — Саймън осъзна колко глупаво прозвуча това. — Не бях срещал вампир като нея — добави той. — Познавам само Рафаел и другите от „Дюмон“. Трудно мога да я опиша. Каквото и да каже, ти се иска да й вярваш. Каквото и да те помоли да направиш, ти се иска да го направиш. Исках да й угодя, макар да бях наясно, че си играе с мен.

Мъжът с кафето и поничките отново мина покрай тях. Люк си купи кафе и геврек, и седна на ръба на фонтана. След малко Саймън седна до него.

— Мъжът, който спомена името на Камила, я нарече „древна“ — каза Люк. — Мисля, че тя е един от най-най-старите вампири на света. Сигурно пред нея повечето биха се почувствали незначителни.

— Накара ме да се почувствам като буболечка — каза Саймън. — Обеща, че ако след пет дни не пожелая да работя с нея, повече няма да ме безпокои. Казах й, че ще си помисля.

— Направи ли го? Помисли ли си?

— Ако тя убива ловци на сенки, не искам да имам нищо общо с нея — отвърна Саймън. — Друго не мога да ти кажа.

— Сигурен съм, че Мерис ще остане доволна.

— Иронизираш ме.

— Не е вярно — каза Люк изключително сериозно. В такива моменти Саймън забравяше спомените, които имаше с Люк (че е доведен баща на Клеъри, че винаги беше насреща, че с удоволствие ще те вземе от училище или ще ти даде назаем десет долара за книга или за билет за кино) и си припомняше, че Люк е водач на най-голямата глутница върколаци в града; както и че в критични ситуации всички от Клейва се вслушваха в думите му. — Забравяш какъв си, Саймън. Забравяш каква сила имаш.

— Иска ми се да можех да забравя — каза горчиво Саймън. — Иска ми се да не използвам силата си и тя да изчезне.

Люк поклати глава.

— Силата е магнит. Тя привлича онези, които я желаят. Камила е сред тях, но ще има и други. Дори в известен смисъл имахме късмет, че се появява чак сега — той погледна Саймън. — Ако те извика отново, ще можеш ли да пратиш известие на мен или на Клейва и да ни кажеш къде можем да я намерим?

— Да — бавно каза Саймън. — Тя ми каза как да я намеря. Но няма просто да се появи и да надуе магическа свирка. Когато ме извика да говорим, изпрати ратаите си да ме заведат при нея. Да пратиш някой да ме следва, докато установя контакт с нея, няма да реши проблема.

Ще пипнете ратаите й, не нея.

— Хм — Люк изглеждаше замислен. — Тогава ще трябва да измислим нещо по-хитро.

— Трябва да побързате. Тя каза, че ми дава пет дни. Тоест до утре ще очаква някакъв знак от мен.

— Предполагам, че го очаква — каза Люк. — Всъщност разчитам на това.

Саймън внимателно отвори входната врата на апартамента на Кайл.

— Здравейте — провикна се той, влезе в коридора и закачи якето си. — Има ли някого вкъщи?

Никой не отговори, но от дневната дочу познати звуци от видео игра. Отправи се към стаята, държейки пред себе си в знак за помирение бяла торбичка гевреци, която беше купил от „Бегъл Зоун“ на „Авеню Ей“.

— Нося закуска…

Гласът му заглъхна. Не беше сигурен какво е станало, след като самозваните му бодигардове са разбрали, че се е измъкнал от апартамента зад гърбовете им. Очакваше да му кажат нещо от сорта: „Направи го още веднъж и ще те убием“. Но определено не очакваше да види Кайл и Джейс, седнали на дивана един до друг, като най-добри приятели. Кайл държеше джойстик, а Джейс се беше навел напред, подпрял лакти на коленете си и гледаше внимателно. И двамата сякаш не забелязаха влизането на Саймън.

— Онзи там в ъгъла гледа на другата страна — отбеляза Джейс и посочи екрана на телевизора. — Ритник със завъртане ще го извади от строя.

— Не мога да ритам в тази игра. Мога само да стрелям. Виждаш ли? — Кайл натисна няколко бутона.

— Това е глупаво — Джейс вдигна поглед и сякаш едва сега забеляза Саймън. — Виждам, че си се върнал от сутрешната си среща — каза той не много дружелюбно. — Сигурно се мислиш за голям умник да се измъкваш така.

— Да, може да се каже — призна Саймън. — Нещо средно между Джордж Клуни от „Бандата на Оушън“ и пичовете от „Ловци на митове“, но по-красив.

— Както винаги, умирам от щастие, че не разбирам какви ги дрънкаш — каза Джейс. — Това ме изпълва с чувство на спокойствие и щастие.

Кайл остави джойстика и екрана замръзна с огромен пистолет в близък план.

— Ще си взема геврек.

Саймън му подхвърли един и Кайл тръгна към кухнята, отделена от дневната чрез дълъг плот, за да намаже геврека си с масло. Джейс погледна към бялата торба и махна с ръка.

— Не, благодаря.

Саймън седна до малката масичка.

— Трябва да ядеш нещо.

— Я, кой го казва!

— Кръвта ми свърши — отвърна Саймън. — Или ще черпиш.

— Не, благодаря. Вече минахме през това и съм на мнение, че ни е по-добре когато сме само приятели.

Както винаги, тонът на Джейс беше леко саркастичен, но отблизо Саймън забеляза колко е блед, и че около очите му имаше тъмни сенки. Скулите му изглеждаха изпъкнали повече от преди.

— Наистина — каза Саймън и бутна през масата торбата към Джейс. — Трябва да хапнеш нещо. Не се шегувам.

Джейс погледна надолу към торбата с храната и примигна. Клепачите му бяха сиво-сини от изтощение.

— Честно казано, от самата мисъл ми се повдига.

— Снощи заспа — каза Саймън. — Нали трябваше да ме пазиш? Знам, че не приемаш сериозно задачата си, но все пак. Откога не си спал?

— През нощта ли? — Джейс се замисли. — От две седмици. Може би от три.

Саймън зяпна.

— Защо? Искам да кажа, какво става с теб?

Джейс му отвърна с нещо като усмивка.

— „… аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“3

— Това го знам. От „Хамлет“ е. Казваш, че не можеш да спиш, защото сънуваш кошмари?

— Вампире — каза Джейс изморено, но категорично, — нямаш представа какви.

— Хей! — Кайл се върна и се хвърли върху овехтелия фотьойл. Захапа геврека си. — Какво става?

— Имах среща с Люк — каза Саймън и им разказа какво се беше случило, тъй като не виждаше причина да крие. Премълча само, че Камила го иска не единствено защото може да излиза през деня, а и защото носеше Знака на Каин. Когато приключи, Кайл кимна.

— Люк Гароуей. Той е водач на глутницата в града. Чувал съм за него. Голяма клечка е.

— Истинското му име не е Гароуей — каза Джейс. — Преди е бил ловец на сенки.

— Да. И това знам. А сега е важно действащо лице в налагането на новото Съглашение. — Кайл погледна Саймън. — Познаваш много важни хора.

— Важните хора носят само проблеми — каза Саймън. — Ето Камила, например.

— Люк ще каже на Мерис какво става и Клейвът ще се погрижи за нея — отвърна Джейс. Има процедура за отцепили се долноземци. — При тези думи Кайл го погледна накриво, но Джейс сякаш не забеляза. — Вече ти казах, че според мен не тя се опитва да те убие. Тя знае… — Джейс млъкна. — Знае как да се държи.

— А и тя иска да те използва — допълни Кайл.

— Имаш право — съгласи се Джейс. — Никой не би се отказал от такава ценна придобивка.

Саймън премести поглед от единия към другия и поклати глава.

— Вие двамата откога се сдушихте така? Снощи си крещяхте: „Аз съм най-елитният воин!“ „Не, аз съм най-елитният воин!“ А днес играете видео игри и се тупате по рамото за добрите идеи.

— Осъзнахме, че имаме нещо общо — каза Джейс. — И на двамата ни лазиш по нервите.

— Да продължим в същия дух. Хрумна ми една идея — каза Саймън. — Според мен обаче и двамата няма да я харесате.

Кайл вдигна вежди.

— Да я чуем.

— Ако ме наблюдавате постоянно — каза Саймън — онзи, който се опитва да ме убие, няма да ме нападне. А ако не ме нападне, няма да разберем кой е той. Освен това ще трябва да ме следите през цялото време. Сигурно има други неща, които бихте предпочели да правите. Е — добави той, гледайки към Джейс, — ти може би не.

— И? — попита Кайл — Какво предлагаш?

— Да го подмамим. Да го накараме да атакува отново. Да се опитаме да заловим някой от нападателите и да разберем кой ги изпраща.

— Доколкото си спомням — каза Джейс — точно това ти предложих вчера, но идеята не ти хареса особено.

— Бях изморен — каза Саймън. — Сега обаче се замислих. Опитът ми със злодеи до момента показва, че те няма да изчезнат, просто като не им обръщаш внимание. Все отнякъде изскачат. Или трябва да ги подмамим да се появят, или цяла вечност ще чакам да ме нападнат отново.

— Аз съм съгласен — каза Джейс, макар и Кайл още да се двоумеше. — Просто ще излезеш и ще се мотаеш, докато се появят, така ли?

— Мисля да ги улесня малко. Ще отида някъде, където всички знаят, че ще бъда.

— Тоест…? — попита Кайл.

Саймън посочи листовката, залепена на хладилника. „Хилядолетен мъх“, 16 октомври, бар „Алто“, 21 ч.

— Тоест на концерта. Защо не? — Главоболието още го мъчеше с пълна сила. Опита се да не му обръща внимание, да не мисли колко е изтощен или как ще издържи концерта. Някак трябваше да си набави кръв. Трябваше.

Очите на Джейс заблестяха.

— Това всъщност е много добра идея, вампире.

— Искаш да те нападнат на сцената? — попита Кайл.

— Ще стане страхотно шоу — каза Саймън по-смело, отколкото се чувстваше. Идеята да го нападнат още веднъж обаче беше повече, отколкото можеше да понесе, макар и да не се страхуваше за себе си. Не беше сигурен, че иска да види отново Знакът на Каин в действие.

Джейс поклати глава.

— Няма да атакуват на публично място. Ще изчакат концертът да свърши. И ние ще се разправим с тях.

Кайл поклати глава.

— Не знам…

Обсъдиха всичко още няколко пъти, Джейс и Саймън бяха за, а Кайл беше против. Саймън се почувства малко виновен. Ако Кайл знаеше за Знака, щеше да бъде много по-лесно да го убедят. Накрая обаче той поддаде и неохотно се съгласи да следват, както самият той продължаваше да го нарича, „глупавия план“.

— Но — накрая каза той, изправи се и изтръска трохите от геврека от ризата си, — се съгласявам, само защото ми е ясно, че ще направите каквото сте решили, независимо от моето мнение. По-добре да съм там — той погледна Саймън. — Кой би помислил, че ще е най-трудно да те защитим от теб самия?

— Аз можех да ти го кажа — рече Джейс, когато Кайл облече якето си и тръгна към вратата. Трябвало да отиде на работа, обясни той. Очевидно наистина бе куриер. Да си претор лупус, освен готиното име, явно не беше от кой знае каква полза. Вратата се затвори зад него и Джейс се обърна към Саймън.

— Значи концертът е от девет? Какво ще правим цял ден?

— Ние? — Саймън го погледна невярващо. — Ти някога ще се прибереш ли?

— Какво? Да не ти омръзна вече компанията ми?

— Нека те попитам нещо — каза Саймън. — Толкова много ли си очарован от мен?

— Какво каза? — попита Джейс. — Извинявай, май задрямах за момент. Моля те, довърши прелестната си мисъл.

— Престани. Забрави сарказма поне за секунда. Не ядеш, не спиш. Знаеш ли кой друг се държи като теб? Клеъри. Нямам представа какво става между вас двамата, защото, честно казано, тя не споделя нищо. Предполагам, че и на нея не й се говори. Очевидно е обаче, че сте се скарали. Ако смяташ да късаш с нея…

— Да късам с нея? — Джейс се втренчи в него. — Да не си луд?

— Ако продължаваш да я избягваш — каза Саймън, — тя ще скъса с теб.

Джейс се изправи на крака. Спокойното му изражение беше изчезнало, беше настръхнал целия като дебнеща котка. Отиде до прозореца и дръпна нервно пердето. Късната утринна светлина нахлу през процепа и намали наситения цвят на очите му.

— Имам причина да се държа така — каза той накрая.

— Страхотно — отвърна Саймън. — Клеъри знае ли каква е?

Джейс замълча.

— Тя те обича и ти вярва — каза Саймън. — Дължиш й…

— Има и по-важни неща от честността — промълви Джейс. — Мислиш ли, че ми харесва да я наранявам? Мислиш ли, че ми харесва да я ядосвам, може би дори да я карам да ме мрази? Защо си мислиш, че съм тук? — той погледна Саймън сурово. — Не мога да съм с нея. А щом не мога да съм с нея, няма никакво значение къде съм. Затова съм с теб, защото може да се зарадва, че се опитвам да те защитя.

— Опитваш се да я зарадваш, въпреки че на първо място ти си причината тя да е нещастна? — попита Саймън не много мило. — Малко си противоречиш, знаеш ли?

— Любовта е противоречие — каза Джейс и се обърна към прозореца.

8.Разходка в тъмното

Клеъри си спомни колко много мрази миризмата на болница, едва когато влязоха през входа на „Бет Израел“. Стерилност, метал, старо кафе и недостатъчно белина, която да прикрие вонята на болест и нещастие. Споменът за болестта на майка й, за студената, лежаща в безсъзнание сред плетеница от тръби и кабели Джослин, я удари като шамар и тя притаи дъх, опитвайки се да не си поема въздух.

— Добре ли си? — Джослин свали качулката на палтото си и погледна Клеъри с притеснени зелени очи.

Клеъри кимна, присви рамене в якето си и се огледа. Фоайето беше от студен мрамор, метал и пластмаса. Имаше голямо бюро за информация, зад което се въртяха няколко жени; табели сочеха пътя към спешното отделение, рентгенологията, онкологията, педиатрията и т.н.

Вероятно щеше да намери кафенето и със затворени очи; беше носила на Люк достатъчно кафета, за да напълни езерото в Сентръл парк с тях.

— Извинете — слаба сестра мина покрай тях със старец в количка и почти премаза пръстите на Клеъри с колелата. Клеъри се загледа след тях — имаше нещо… блясък…

— Не се втренчвай така, Клеъри — каза Джослин. Тя постави ръка върху раменете на Клеъри, двете се завъртяха и застанаха с лице към вратите на чакалнята на лабораторията за кръвни проби. Клеъри виждаше своето отражение и отражението на майка си в тъмното стъкло на вратите. Въпреки че все още беше с половин глава по-ниска от майка си, те наистина си приличаха, нали? Преди не вярваше на хората, които твърдяха това. Джослин беше красива, а тя не. Но формата на очите и устните им беше еднаква, както и червените коси, зелените очи и нежните ръце. Как беше възможно тя да беше взела толкова малко от външността на Валънтайн, а брат й толкова много, зачуди се Клеъри? Той имаше светлата коса на баща им и поразително тъмните му очи. Макар че, реши тя, ако се вгледаше по-отблизо, виждаше малка прилика с упоритата брадичка на Валънтайн…

— Джослин? — и двете се обърнаха. Сестрата, която беше минала със стареца в количката, стоеше пред тях. Беше слаба, млада, с тъмна кожа и тъмни очи — и когато Клеъри я погледна по-внимателно, блясъкът изчезна. Тя все още беше слаба, млада жена, но кожата й беше тъмносиня, а косата й, прибрана на кок на тила, беше снежнобяла. Синьото на кожата й беше в рязък контраст с бледорозовата й униформа.

— Клеъри — каза Джослин, — това е Катарина Лос. Тя се грижеше за мен, докато бях тук. И е приятелка на Магнус.

— Ти си магьосница — думите излязоха от устата на Клеъри, преди да успее да ги спре.

— Ш-ш-шт! — магьосницата изглеждаше ужасена. Тя се взря в Джослин. — Не ми каза, че ще доведеш и дъщеря си. Тя е само дете.

— Клариса знае как да се държи — Джослин погледна строго Клеъри. — Нали?

Клеъри кимна. Беше виждала и други магьосници, освен Магнус, при битката в Идрис. Всички магьосници притежаваха черти, които не бяха съвсем човешки, беше научила тя, като котешките очи на Магнус. Някои имаха крила, други — ципи на пръстите или пръсти с дълги нокти. Синята кожа обаче не беше нещо, което можеше да се скрие с контактни лещи или с прекалено големи дрехи. Катарина Лос сигурно използваше магически прах всеки ден, просто за да излезе навън, да не говорим, че работеше в болница на мунданите.

Магьосницата посочи към асансьорите.

— Елате. Елате с мен. Да приключваме по-бързо.

Клеъри и Джослин забързаха след нея към асансьорите и влязоха в първия, който отвори врати. Когато вратите се затвориха след тях със свистене, Катарина натисна бутон, на който пишеше само буквата „М“. До бутона имаше ключалка, което показваше, че на етаж „М“ може да се стигне само с ключ, но когато тя докосна бутона, синя искра прескочи от пръста й и той светна. Асансьорът започна да слиза надолу.

Катарина клатеше глава.

— Ако не беше приятелка на Магнус Бейн, Джослин Феърчайл…

— Фрей — прекъсна я Джослин. — Вече съм Джослин Фрей.

— Бягаш от имената на ловците на сенки? — Катарина се подсмихна; устните й бяха изненадващо червени на фона на синята й кожа. — Ами ти, малката? Ще станеш ли ловец на сенки като баща си?

Клеъри се опита да скрие раздразнението си.

— Не. Ще бъда ловец на сенки, но не като баща си. И се казвам Клариса, но можеш да ми викаш Клеъри.

Асансьорът спря, вратите се отвориха. Сините очи на магьосницата се задържаха върху Клеъри за момент.

— О, знам как се казваш — каза тя. — Клариса Моргенстърн. Малкото момиче, което спря голямата война.

— Май така беше — Клеъри излезе от асансьора след Катарина, майка й я последва. — Ти беше ли там? Не те помня.

— Катарина беше тук — каза Джослин, леко задъхана от усилието да не изостава. Вървяха по пуст коридор без прозорци и врати. Стените бяха боядисани в светлозелено. — Тя помогна на Магнус да използва Бялата книга и да ме събуди. После остана да я пази, докато той беше в Идрис.

— Да пази книгата?

— Тя е много важна — каза Катарина, гумените подметки на обувките й шляпаха по пода, докато бързаше напред.

— Мислех, че войната е много важна — промърмори Клеъри под носа си.

Стигнаха до врата, на която с големи черни букви беше изписано „Морга“. Катарина се обърна с ръка върху дръжката, изглеждаше развеселена, когато погледна Клеъри.

— Много рано в живота си осъзнах, че имам дарбата да лекувам — каза тя. — Това е моята магия. Затова работя за нищожни пари тук, в тази болница, и правя каквото мога да лекувам мундани. А те биха се разкрещели, ако знаеха как изглеждам в действителност. Бих могла да натрупам цяло състояние, ако продавам уменията си на ловци на сенки и на глупави мундани, които си въобразяват, че знаят какво представлява магията. Работя тук. Така че не ми се прави на важна, малка червенокоске. Не си по-добра от мен, само защото си известна.

Бузите на Клеъри пламнаха. Досега не се беше смятала за известна.

— Права си — каза тя. — Съжалявам.

Очите на магьосницата проблеснаха към Джослин, която изглеждаше бледа и напрегната.

— Готови ли сте?

Джослин кимна и погледна Клеъри, която също кимна. Катарина бутна и отвори вратата, и те я последваха в моргата.

Първото нещо, което порази Клеъри, беше студът. В помещението беше смразяващо студено и тя припряно закопча якето си. Второто нещо беше миризмата — острият мирис на почистващи препарати, примесен със сладникавия мирис на разложение. Жълтеникава светлина струеше от флуоресцентните лампи отгоре. Две големи голи маси за преглед стояха в центъра за стаята; имаше също мивка и метална поставка с кантар за теглене на органи. По едната стена бяха наредени стоманени отделения като депозитните кутии в банките, но много по-големи. Катарина прекоси стаята и отиде до едно от тях, хвана дръжката и го дръпна; то се плъзна на колелца. Вътре, поставено на метална плоча, беше тялото на бебето.

Джослин издаде тих стон. Миг по-късно побърза да застане до Катарина; Клеъри ги последва по-бавно. И преди беше виждала мъртви тела, бе видяла тялото на Макс Лайтууд — и го бе познавала. Той беше само на девет години. Но едно бебе…

Джослин сложи ръка на устата си. Очите й бяха огромни и тъмни, втренчени в тялото на детето. Клеъри погледна надолу. На пръв поглед бебето — беше момченце — изглеждаше нормално. Имаше десет пръсти на ръцете и десет на краката. Когато погледна по-внимателно обаче — както когато искаше да види отвъд блясъка, — тя забеляза, че пръстите на детето изобщо не бяха пръсти, а закривени навътре остри нокти. Кожата на детето беше сива, а очите му, широко отворени и втренчени, бяха абсолютно черни — не само ирисите, но и склерата.

Джослин прошепна:

— Такива бяха очите на Джонатан, когато се роди — като черни тунели. По-късно се промениха и заприличаха повече на човешки, но аз помня…

Тя потръпна, обърна се и забързано излезе от помещението, а вратата се хлопна след нея.

Клеъри погледна Катарина, която стоеше невъзмутимо.

— Лекарите не забелязаха ли? — попита тя. — Искам да кажа… очите му… и тези ръце…

Катарина поклати глава.

— Те не виждат нещата, които не искат да видят — каза тя и сви рамене. — Тук има някаква магия, с която не съм се сблъсквала досега. Демонична магия. Някакво зло — тя извади нещо от джоба си. Беше парче плат, пъхнато в запечатана найлонова торбичка. — Това е част от плата, с който беше увито бебето, когато го донесоха. Мирише на демонична магия. Дай го на майка си да го покаже на Мълчаливите братя, те може да научат нещо от него, да разберат кой го е направил.

Вцепенена, Клеъри го пое. Когато пръстите й се сключиха около торбичката, една руна се появи пред очите й — форма от линии и завъртулки, шепот на картина, която изчезна веднага, щом пусна торбичката в джоба на палтото си.

Сърцето й обаче биеше лудо. Това няма да отиде при Мълчаливите братя, помисли си тя. Не и преди да разбера какво прави тази руна.

— Ще се обадиш ли на Магнус? — попита Катарина. — Кажи му, че съм показала на майка ти каквото искаше да види.

Клеъри кимна механично, като кукла. Изведнъж й се прииска да се махне от тук — от жълто осветената стая, от миризмата на смърт и от малкото осквернено тяло върху плочата. Замисли се за майка си, как всяка година на рождения ден на Джонатан тя взимаше кутията и плачеше над кичура от косата му, плачеше за сина, който би трябвало да има вместо това нещо. Не мисля, че тя искаше да види това, помисли си Клеъри. Мисля, че се надяваше на невъзможното. Но на глас каза само:

— Разбира се, ще му кажа.

Бар „Алто“ беше обикновено заведение; намираше се под надлез Бруклин-Куинс в Грийнпоинт. Всеки четвъртък входът беше свободен, а Ерик беше приятел със собственика, затова позволяваха на групата на Саймън да свири, който четвъртък поискат, въпреки че постоянно си сменяха името и не привличаха публика.

Кайл и другите от групата бяха вече на сцената, приготвяха оборудването си и правеха последни проверки. Саймън се беше съгласил да остане зад сцената до началото на шоуто, което сякаш поуспокои Кайл. Сега Саймън надничаше зад прашната кадифена завеса и се опитваше да види кой е дошъл.

Някога интериорът на бара сигурно е изглеждал стилно, с декоративните плоскости по тавана и стените — с матираното стъкло, в стил ар деко, зад бара. Сега обаче заведението беше занемарено и по стените вечно имаше опушени петна. Подът бе покрит с дървени стърготини, които бяха станали на буци от разлята бира или по-лоши неща.

Хубавото беше, че масите покрай стените бяха почти пълни. Саймън видя Изабел да седи сама на една маса; беше облечена в къса сребриста мрежеста рокля, която приличаше на ризница и ботуши за размазване на демони. Косата и бе вдигната на рошав кок с помощта на сребърни пръчици. Саймън знаеше, че всяка от тях беше остра като бръснач и можеше да прониже и кост. Червилото й беше яркочервено, като прясна кръв.

Овладей се, каза си Саймън. Спри да мислиш за кръв. Повечето маси бяха заети от други приятели на групата. Блайт и Кейт, съответно приятелките на Кърк и Мат, седяха заедно на една маса пред чиния светли на цвят начос. Ерик имаше различни приятелки, пръснати по масите из цялото заведение, много от съучениците му също присъстваха и мястото изглеждаше по-пълно от друг път. Сама, на една маса в ъгъла, седеше Морийн — единственият фен на Саймън — дребно, русо момиче, което изглеждаше на дванайсет, макар и да твърдеше, че е на шестнайсет. Той реши, че в действителност сигурно е на около четиринайсет години. Тя го видя да подава глава иззад завесата, махна му и се усмихна широко.

Саймън прибра главата си като костенурка и затвори завесите.

— Здрасти — каза Джейс. Той седеше на една преобърната тонколона и гледаше телефона си. — Искаш ли да видиш снимка на Алек и Магнус от Берлин?

— Всъщност не — каза Саймън.

— Магнус е с традиционна баварска носия.

— Не, не искам.

Джейс пъхна телефона в джоба си и погледна озадачено Саймън.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Саймън, но не беше вярно. Виеше му се свят, беше му лошо и се чувстваше напрегнат. Отдаваше го на притеснението от това, което предстоеше тази вечер. А и факта, че не беше ял, не му помагаше никак. Трябваше да реши и този проблем, при това скоро. Искаше му се Клеъри да беше тук, но знаеше, че тя няма да дойде. Трябваше да помогне за сватбената торта и преди време му беше казала, че няма да може да се освободи. Беше го съобщила на Джейс, преди да пристигнат тук, и той изглеждаше едновременно и ужасно облекчен, и разочарован, което беше много впечатляващо.

— Хей — каза Кайл като надникна през завесата, — готови сме да започваме. — Той погледна внимателно Саймън. — Сигурен ли си?

Саймън премести поглед от Кайл към Джейс.

— Знаете ли, че изглеждате много еднакво?

Те погледнаха надолу към себе си и после се спогледаха един друг. И двамата носеха дънки и черни тениски с дълъг ръкав. Джейс подръпна блузата си леко смутено.

— Заех това от Кайл. Блузата ми беше доста мръсна.

— Леле, вече започнахте да си разменяте дрехите. Като най-добри приятелки.

— Пренебрегнат ли се чувстваш? — каза Кайл. — И ти ли искаш черна тениска?

Саймън премълча очевидното — нито една дреха на Кайл или на Джейс нямаше да стане на кльощавата му фигура.

— Стига всеки да си носи собствения си панталон.

— Очевидно се появявам в интересен момент от разговора — Ерик пъхна глава през завесата. — Хайде. Време е да започваме.

Когато Кайл и Саймън тръгнаха към сцената, Джейс се изправи. Точно под ръба на взетата на заем блуза, Саймън забеляза блестяща кама.

— Желая ви късмет — каза Джейс със зловеща усмивка. — Дано и аз извадя късмет да сритам нечий задник.

Рафаел трябваше да се появи по здрач, но изчака да минат почти три часа от уговореното време и едва тогава силуетът му изплува в библиотеката на Института.

Вампирски работи, помисли си сухо Люк. Щом се налагаше и ловците на сенки го викаха, водачът на нюйоркските вампири щеше да дойде, но когато той решеше и нямаше да е точен. Люк прекара последните няколко часа в четене на книги от библиотеката. На Мерис не й се говореше и повечето време стоеше край прозореца, пиеше червено вино от кристална чаша и гледаше колите по „Йорк Авеню“.

Тя се обърна, когато Рафаел изникна, подобно на рисунка с тебешир от тъмнината. Първо се появиха бледото му лице и ръце, после се очертаха тъмните му дрехи и косата. Накрая се изправи в цял ръст като солидна проекция. Погледна Мерис, която забърза към него и каза:

— Викала си ме, ловецо на сенки — после се обърна и погледът му се спря върху Люк. — Виждам, че и човекът вълк е тук. Да не ме извикахте на нещо като съвещание?

— Не точно — Мерис остави чашата на бюрото. — Чу ли за смъртните случаи, които имахме? За телата на ловците на сенки, които намерихме?

Рафаел вдигна многозначително вежди.

— Да. Не им обърнах внимание. Това няма нищо общо с клана ми.

— Едното тяло беше намерено на територията на магьосниците, второто — на територията на върколаците, третото — на територията на феите — каза Люк. — Предполагам следващото ще е на ваша територия. Прилича на опит за всяване на безредици сред долноземците. Тук съм с добри намерения. Искам да те уверя, че не вярвам ти да си отговорен, Рафаел.

— Какво облекчение! — отвърна Рафаел, но очите му бяха тъмни и предпазливи. — Нима има подозрение, че може да съм бил аз?

— Един от мъртвите успя да ни каже кой го е нападнал — каза Мерис внимателно. — Преди да… почине… ни каза, че виновникът за случващото се е Камила.

— Камила — гласът на Рафаел беше предпазлив, но преди да успее да си придаде безизразно изражение, лицето му издаваше шок. — Но това не е възможно.

— Защо да не е възможно, Рафаел? — попита Люк. — Тя е водач на клана ти. Много е силна и е известна с безскрупулността си. А и изглежда е изчезнала. Така и не дойде в Идрис да се бие редом с вас. Така и не е приела новото Съглашение. Ловците на сенки не са я виждали или чували от месеци. До този момент.

Рафаел не отговори.

— Става нещо — каза Мерис. — Искахме да ти дадем шанс да обясниш, преди да кажем за Камила на Клейва. Приеми го като проява на добра воля.

— Да бе — каза Рафаел. — Супер представление.

— Рафаел — внимателно започна Люк. — Не е нужно да я защитаваш. Ако те е грижа за нея…

— Да ме е грижа за нея?! — Рафаел се обърна и се изплю, но тъй като беше проекция, го направи по-скоро като красноречив жест. — Аз я мразя. Ненавиждам я. Всяка вечер се събуждам и ми се иска да е мъртва.

— О — каза Мерис деликатно. — Тогава може би…

— Тя ни беше водач с години — обясни Рафаел. — Беше водач на клана, когато преди петдесет години ме превърнаха във вампир. Беше дошла при нас от Лондон. Беше нова в града, но достатъчно жестока, за да се издигне до водач на манхатънския клан само за няколко кратки месеца. Миналата година станах втори след нея. После, няколко месеца по-късно, открих, че убива хора. Че ги убива просто така и пие кръвта им. Нарушаваше Закона. Понякога стават такива неща. Вампирите полудяват и нищо не може да ги спре. Но това да се случи на водач на клан… Той би трябвало да може да се владее. — Рафаел стоеше неподвижно, тъмните му очи сякаш гледаха, без да виждат, беше се отдал на спомени. — Ние не сме като върколаците, онези диваци. Не убиваме водача си, за да заемем мястото му. Вампир да вдигне ръка срещу друг вампир е най-сериозното престъпление, дори и да става въпрос за нарушител на Закона. А Камила имаше много съюзници, много последователи. Не исках да рискувам. Вместо това отидох при нея и й казах да си тръгне, да отиде някъде или ще говоря с Клейва. Не исках да го правя, разбира се. Ако Клейвът разбереше, щяха да излеят гнева си върху целия клан. Вече нямаше да ни вярват, щяха да ни разследват. Щяхме да се посрамим и да бъдем унижени пред другите кланове.

Мерис издаде нетърпелив звук.

— Има по-важни неща от имиджа.

— Когато си вампир, имиджът е въпрос на живот и смърт — гласът на Рафаел заглъхна. — Надявах се да ме послуша, и така и стана. Съгласи се да си тръгне. Изпратих я, но ситуацията стана много сложна. Не можех да заема мястото й, тя не беше абдикирала. Не можех да обясня заминаването й, без да разкрия какво беше направила. Трябваше да представя нещата, сякаш се е наложило да замине за дълго, за да пътува. Страстта към пътешествията не е непозната на нашия вид; случва се понякога. Когато живееш вечно, да стоиш на едно място година след година ти се струва като ужасен затвор.

— И колко време мислеше, че ще успееш да поддържаш тази заблуда? — попита Люк.

— Колкото можех по-дълго — каза Рафаел. — Очевидно, до този момент — той погледна настрани към прозореца и блестящата нощ отвън.

Люк се облегна на един от рафтовете. Стори му се забавно, че на него имаше книги за трансформации и томове за върколаци, нага, китсунета и сирени.

— Сигурно ще ти се стори интересно, че тя разказва същата история за теб — вметна той, без да споменава с кого всъщност е говорила Камила.

— Мислех, че е напуснала града.

— И да го е напуснала, се е върнала — каза Мерис. — И очевидно човешката кръв вече не й стига.

— Не знам какво да кажа — отвърна Рафаел. — Опитах се да защитя клана. Ако съгласно Закона трябва да бъда наказан, ще приема наказанието.

— Нямаме интерес да те наказваме, Рафаел — каза Люк. — Освен ако откажеш да ни съдействаш.

Рафаел се обърна отново към тях, тъмните му очи горяха.

— С какво по-точно?

— Искаме да заловим Камила. Жива — каза Мерис. — Искаме да я разпитаме. Искаме да разберем защо убива ловци на сенки и защо точно онези ловци на сенки.

— Ако наистина смятате да успеете, дано имате хитър план — тонът на Рафаел беше едновременно и развеселен, и ироничен. — Камила е лукава, дори за нашия вид, а ние сме много хитри същества.

— Имам план — каза Люк. — И той включва Дневния вампир. Саймън Люис.

Рафаел направи гримаса.

— Не го харесвам — отвърна той. — Предпочитам да не съм част от план, който зависи от неговото участие.

— Е — каза Люк, — това е много жалко.

Глупаво, помисли си Клеъри. Беше глупаво да не си вземе чадър. Докато стигна до бар „Алто“ на улица „Лоримър“, ръмежът, за който майка й каза, че се очаква сутринта, се беше превърнал в проливен дъжд. Мина през групата пушачи на тротоара и се потопи с благодарност в сухата топлина на бара.

„Хилядолетен мъх“ вече бяха на сцената, момчетата удряха инструментите, а Кайл ръмжеше сексапилно в микрофона отпред. Клеъри почувства задоволство. До голяма степен взеха Кайл благодарение на нея, а той определено оправдаваше очакванията.

Тя огледа помещението с надеждата да види или Мая, или Изабел. Знаеше, че няма да дойдат и двете — Саймън много внимаваше да ги кани на различни концерти. Погледът й попадна върху слаба фигура с черна коса и тя тръгна напред към масата, но се спря по средата на пътя. Не беше Изабел, а много по-възрастна жена със силно гримирани очи. Тя беше със стилен костюм и четеше вестник, очевидно, без да обръща голямо внимание на музиката.

— Клеъри, насам! — тя се обърна и видя Изабел, седнала на маса до сцената. Беше с рокля, която блестеше като сребърен фар. Клеъри се насочи натам и се отпусна на стола срещу нея.

— Виждам, че дъждът те е изненадал — отбеляза Изабел.

Клеъри отметна мократа си коса от лицето с горчива усмивка.

— Ако залагаш срещу Майката природа, ще загубиш.

Изабел вдигна тъмни вежди.

— Мислех, че няма да идваш тази вечер. Саймън каза, че трябвало да се занимаваш с някакви сватбени щуротии — доколкото Клеъри знаеше, Изабел не се впечатляваше от сватби или от романтични глупости.

— Мама не се чувства много добре — обясни Клеъри. — Отмени уговорката.

Това беше вярно до известна степен. Когато се прибраха от болницата, Джослин бе влязла в стаята си и затворила вратата. Клеъри се почувства безпомощна и обезсърчена, когато чу как майка й тихо плаче зад вратата, но тя бе отказала да отвори и да говори с нея. Накрая обаче Люк се прибра и Клеъри с благодарност остави грижата за майка си на него, и излезе да се разходи из града, преди да отиде на концерта на Саймън. Винаги, когато можеше, ходеше на изявите им, а и щеше да се почувства по-добре, ако поговореше с него.

— Хм — Изабел не я разпитва повече. Понякога пълната й липса на заинтересованост към проблемите на другите беше добре дошла. — Е, със сигурност Саймън ще се радва, че си дошла.

Клеъри погледна към сцената.

— Как върви засега?

— Добре — Изабел замислено дъвчеше сламката. — Новият вокал е много секси. Има ли си гадже? С удоволствие бих го яхнала като едно лошо, лошо пони…

— Изабел!

— Какво? — Изабел я погледна и сви рамене. — Няма значение. Връзката ни със Саймън не е сериозна. И друг път съм ти го казвала.

Разбира се, помисли си Клеъри, и Саймън не беше цвете за мирисане, но все пак й беше приятел. Тъкмо щеше да каже нещо в негова защита, когато отново погледна към сцената… и нещо привлече погледа й. Познат силует се появи до вратата на сцената. Тя щеше да го познае навсякъде, по всяко време, независимо колко е тъмно и дали очаква да го види.

Джейс. Беше облечен като мундан — с дънки и тясна черна тениска, под която се виждаше как се движат мускулите на раменете и гърба му. Косата му блестеше под прожекторите. Крадешком го проследи с поглед, когато отиде до стената и се облегна на нея, оглеждайки предната част на заведението. Клеъри усети как сърцето й заби лудо. Имаше чувството, че не го е виждала цяла вечност, а знаеше, че е минал само ден. И все пак, докато го гледаше отдалеч, и се стори, че вижда непознат. Какво правеше той тук? Джейс не харесваше Саймън! Досега не беше идвал на концерт на групата.

— Клеъри! — скара й се Изабел. Тя се огледа и видя, че случайно е съборила чашата на Изабел и по прекрасната й сребриста рокля капеше вода.

Изабел взе една салфетка и я погледна мрачно.

— Просто говори с него — каза тя. — Знам, че това искаш.

— Съжалявам — отвърна Клеъри.

Изабел я подкани с жест.

— Върви.

Клеъри се изправи и приглади роклята си. Ако знаеше, че Джейс ще е тук, щеше да облече нещо друго — не червен чорапогащник и розова рокля, а ла Бетси Джонсън4, която беше намерила да виси в гардероба на Люк. Преди смяташе зелените копчета с форма на цветя по дължината на цялата рокля отпред за фънки и готини, но сега й се струваше много по-зле облечена от Изабел.

Проправи си път през заведението, което вече беше пълно с хора — някои танцуваха, други стояха на едно място, пиеха бира и се клатеха в такт с музиката. Спомни си първия път, когато беше видяла Джейс. Пак бяха в клуб и тя беше забелязала светлата му коса и арогантната стойка на раменете му чак от другия край на заведението. Беше си помислила, че е красив, не че това имаше някакво отношение към нея. Не е от типа момчета, с които би излязла, беше си казала тогава. Той съществуваше отделно от нейния свят.

Джейс не я забеляза, докато не застана пред него. Отблизо тя видя колко изморен изглежда, сякаш не беше спал от дни. Лицето му бе опънато от изтощение, скулите му изпъкваха през кожата. Беше се облегнал на стената, мушнал пръсти в гайките на колана си, а златните му очи бяха нащрек.

— Джейс — каза тя.

Той се сепна и се обърна да я погледне. За миг очите му светнаха, както винаги когато я видеше, и тя почувства как дива надежда изпълни гърдите й.

Почти веднага светлината угасна и бледия цвят на лицето му избледня още повече.

— Мислех, че… Саймън каза, че няма да идваш.

Изведнъж й се зави свят и тя се облегна с ръка на стената, за да не падне.

— Значи дойде, защото мислеше, че аз няма да дойда?

Той поклати глава.

— Аз…

— Смяташ ли някога изобщо да говориш с мен? — Клеъри усети как повишава глас и положи огромни усилия да се успокои. Беше стиснала ръце, ноктите й се забиха в дланите.

— Ако ще късаш с мен, може поне да ми кажеш, а не да мълчиш и да чакаш сама да се сетя.

— Защо, по дяволите — попита Джейс, — всички си мислят, че искам да скъсам с теб? Първо Саймън, а сега…

— Говорил си със Саймън за връзката ни? — Клеъри поклати глава. — Защо? Защо не говори с мен?

— Защото не мога да говоря с теб — каза Джейс. — Не мога да говоря с теб, не мога да бъда с теб, не мога дори да те гледам.

Клеъри си пое рязко въздух; имаше чувството, че вдишва киселина.

— Какво?

Той явно осъзна какво беше казал и замълча ужасено. За миг двамата просто се гледаха. После Клеъри се обърна и тръгна през тълпата; проправяше си път сред стърчащи лакти и групи говорещи си хора. Сляпа за всичко, се опитваше да стигне до вратата колкото може по-бързо.

— А сега — извика Ерик в микрофона — ще изпеем една нова песен, която току-що написахме. Посветена е на приятелката ми. Излизаме от три седмици и, по дяволите, любовта ни е истинска. Винаги ще сме заедно, съкровище. Песента се казва „Да те блъскам като барабан“.

От публиката се чуха смях и аплодисменти, когато започнаха да свирят. Според Саймън Ерик не осъзнаваше, че хората си мислеха, че се шегува, защото говореше съвсем сериозно. Ерик винаги беше влюбен, с което и момиче да започнеше да излиза, и винаги й посвещаваше неподходяща песен. По принцип на Саймън не му пукаше колко време ще свирят, но сега беше предположил, че са приключили с предишната песен. Чувстваше се ужасно зле — виеше му се свят, беше лепкав от пот и имаше метален вкус в устата, сякаш от застояла кръв.

Музиката го притисна отвсякъде, в тъпанчетата му се забиха пирони. Видя, че Кърк го гледа въпросително. Опита да се съсредоточи, да се концентрира, но сякаш правеше опити да запали двигател с изтощен акумулатор. В главата си чу стържене, но липсваше искра.

Той впери поглед в бара и потърси — дори не знаеше защо — с поглед Изабел; виждаше обаче само море от бели, обърнати към него лица. Тогава си спомни първата нощ в хотел „Дюмон“ и лицата на вампирите, които го гледаха в тъмното. Обзе го болезненото усещане, че ще повърне. Залитна назад, ръцете му пуснаха китарата. Земята под краката му сякаш започна да се движи. Другите членове на групата, улисани в музиката, сякаш не забелязаха нищо. Саймън махна ремъка на китарата от рамото си и мина покрай Мат към завесата в края на сцената, успя да се провре през нея, точно преди да падне на колене и да се опита да повърне.

Нищо не излезе. Стомахът му беше празен като пресъхнал кладенец. Той се изправи и се облегна на стената, притискайки ледените си ръце към лицето. От седмици не беше чувствал студ или жега, а сега целият гореше и беше уплашен. Какво ставаше с него?

Спомни си думите на Джейс: „Ти си вампир. Кръвта не е като храната. Кръвта е… кръв.“ Възможно ли беше да се чувства така, защото не беше ял? Не се чувстваше гладен или дори жаден. Беше му толкова лошо, че имаше чувството, че ще умре. Може би беше отровен. Може би Знакът на Каин не можеше да го защити от нещо такова.

Той тръгна бавно към противопожарния изход, който водеше към улицата зад клуба. Може би студеният въздух навън щеше да прочисти главата му. Може би всичко се дължеше на изтощение и нерви.

— Саймън? — чу тих глас като чуруликане на птичка. Погледна надолу със страх и видя Морийн да стои до лакътя му. Отблизо изглеждаше още по-крехка — фини кости и буйна светлоруса коса, която се разпиляваше по раменете й под плетената розова шапка. Беше с дълги ръкавици на разноцветни ивици без пръсти и бяла блуза с къс ръкав, с картинка на момичето Ягодка. Саймън изстена вътрешно.

— Моментът не е подходящ, Мо — каза той.

— Искам само да те снимам с телефона си — каза и отметна нервно косата зад ушите си. — За да покажа снимката на приятелите си.

— Добре — главата му пулсираше. Това беше абсурдно. Все пак нямаха кой знае колко фенове. Морийн буквално беше единственият фен на групата, за когото той знаеше, а и тя беше приятелка на братовчедката на Ерик. Не можеше просто да я отреже. — Давай. Снимай ме.

Тя вдигна телефона си, снима и се намръщи. — А сега и една снимка заедно — тя бързо се приближи до него и се притисна отстрани към тялото му. Саймън усети аромата на ягодов гланц за устни, а също и миризмата на солена пот и още по-солена човешка кръв. Тя погледна нагоре към него, вдигна телефона със свободната си ръка и се усмихна. Между предните й два зъба имаше разстояние, имаше и синя вена, минаваща през шията й. Тя затуптя, когато си пое въздух. — Усмивка! — каза Морийн.

Спазъм от болка премина през Саймън, когато кучешките му зъби изскочиха и се забиха в устната му. Чу я как си пое въздух и после телефонът й изхвърча, когато я сграбчи и завъртя към себе си, а зъбите му потънаха в шията й.

Кръв се изля в устата му, не беше вкусвал такова нещо. Сякаш не му беше достигал въздух, а сега вече дишаше, поемайки си големи глътки студен, чист кислород. Морийн се бореше и го буташе, но той почти не забелязваше. Дори не разбра кога тя се отпусна, мъртвата й тежест го повлече към пода и той легна върху нея, обвил с ръце раменете й, те се свиваха и отпускаха, докато пиеше.

„Никога не си пил човешка кръв, нали?“, беше попитала Камила. „Ще пиеш. А после никога няма да го забравиш.“

9.От пожар на друг пожар

Клеъри стигна до вратата и изхвърча навън в пропития с дъжд вечерен въздух. Дъждът вече се лееше като стена от вода и тя прогизна на мига. Задави се с дъждовната вода и сълзите, и щеше да се спусне през улицата, когато една ръка я хвана и завъртя.

Джейс. Беше мокър колкото нея, дъждът беше залепил светлата му коса за главата и блузата му прилепваше към тялото му като черна боя.

— Клеъри, не чу ли, че те извиках?

— Пусни ме — гласът й потрепери.

— Не. Не и докато не поговорим — той погледна нагоре и надолу по улицата, която сега беше безлюдна, а капките избухваха по черния тротоар като разцъфващи цветя. — Ела.

Все още държейки я за ръката, той почти я повлече в една тясна алея до бар „Алто“. Музиката, която още свиреха вътре, долиташе приглушено през високите прозорци. Алеята беше оградена с тухлени стени и очевидно я ползваха за сметище на вече непотребно музикално оборудване. Счупени усилватели и стари микрофони лежаха захвърлени по земята, заедно със счупени бирени чаши и фасове.

Клеъри измъкна ръката си от хватката на Джейс и се обърна с лице към него.

— Ако смяташ да се извиняваш, не си прави труда — тя отметна мократа, тежка коса от лицето си. — Не искам да слушам.

— Щях да ти кажа, че се опитвам да помогна на Саймън — отговори той, по миглите и по бузите му течеше дъждовна вода, подобно на сълзи. — С него съм последните няколко…

— А не можа ли да ми кажеш? Не можа ли да ми изпратиш съобщение, за да знам къде си? О, почакай. Няма как, проклетия ми телефон е още у теб. Дай ми го.

Той бръкна тихомълком в джоба на дънките си и й го подаде. Изглеждаше невредим. Тя го пъхна в чантата си преди дъждът да го съсипе. Джейс я гледаше сякаш го беше ударила през лицето. Това само още повече я ядоса. Какво право имаше той да й се сърди?

— Мислех — каза той бавно, — че като съм със Саймън, ще е почти като да съм с теб. Не знам защо си въобразих, че ще разбереш, че го правя заради теб, и ще ми простиш…

Целият гняв на Клеъри излезе на повърхността като гореща, неуправляема приливна вълна.

— Дори не знам за какво си мислиш, че трябва да ти простя — изкрещя тя. — Да не трябва да ти простя, че вече не ме обичаш? Защото, ако това искаш, Джейс Лайтууд, можеш да вървиш по… — тя отстъпи назад, без да гледа и се препъна в една изхвърлена тонколона. Клеъри протегна назад ръка, за да се подпре, но Джейс вече се бе хвърлил към нея, за да я хване. Притисна я към себе си и продължи напред, докато гърбът й опря в стената. Бе обвил ръце около нея и я целуваше обезумяло.

Тя знаеше, че трябва да го отблъсне; съзнанието й казваше, че това е най-разумното, но на другите части от нея не им пукаше какво е разумно и какво не. Не и когато Джейс я целуваше така, сякаш му беше безразлично дали ще отиде в ада заради това.

Тя заби пръсти в раменете му, в мократа тъкан на тениската му, усети силните му мускули под нея и отвърна на целувката му с цялото отчаяние, насъбрало се у нея през последните няколко дни, когато не знаеше къде е и какво мисли. Вложи и натрупалото се усещане, че част от сърцето й е било изтръгнато от гърдите й, и че никога вече няма да може да си поеме дълбоко въздух. Тя заби още по-силно пръстите си и усети как той потръпна от болка, но не й пукаше.

— Кажи ми — каза тя между целувките. — Кажи ми какво има… О! — задъха се, когато той сложи ръце на кръста й, повдигна я и я постави на счупената тонколона, за да се изравни с него. Ръцете му останаха на кръста й, а после се плъзнаха нагоре по мократа й прилепнала рокля. — З-защо — задъха се тя; ясно усещаше тялото му и как я притискаше към студената тухлена стена. — Защо не можеш да говориш с мен? Защо не можеш да ме гледаш?

— Защото те обичам — той я целуна, дълго и продължително и я накара да потрепери. — Повече, отколкото трябва, може би повече, отколкото някой трябва да обича някого.

— В това няма никакъв смисъл…

— В това също — каза той с отчаяна страст, — но не ми пука. Писна ми да се преструвам, че мога да живея без теб. Не го ли разбираш? Не осъзнаваш ли, че това ме убива?

За миг те диво се втренчиха един в друг и тя видя истината в очите му, очи, които познаваше по-добре от своите.

— Целуни ме тогава — каза тя, притисна устни към неговите и после просто се удави в тях, потопи се в усещането от целувката му. Мокрите им тела се притискаха, валеше навсякъде, в устата й, в очите й. Алеята и музиката се стопиха и не остана нищо, освен нея, дъждът и Джейс, и ръцете му около нея.

— Докосни ме — каза тя.

И, когато той се поколеба, тя го хвана за китките и ги дръпна надолу, плъзна дланите му отстрани по бедрата си и нагоре под роклята. Очакваше той да смъкне чорапогащника й, но вместо това той заби пръсти в тънката материя и я разкъса, плъзна ръце отдолу и докосна голата й кожа Беше й ужасно студено на местата, където падаше дъждът, но гореше навсякъде, където Джейс я докосваше. Тя плъзна ръце под ръба на залепналата по тялото му черна тениска и позволи на пръстите си да изследват стегнатата, гореща кожа върху ребрата и извивките на корема му. Косата й беше прогизнала, по гърба на роклята и се стичаше студена вода, но устата му беше гореща върху нейната, той я целуваше страстно и още по-страстно…

Ужасяващ стържещ звук избухна в ушите на Клеъри, и я откъсна от целувката и дъжда. С въздишка отблъсна Джейс от себе си толкова силно, че когато той я пусна, тя падна от тонколоната и се приземи нестабилно на краката си, после набързо оправи роклята си. Сърцето й силно биеше в гърдите, като стенобойна машина, и тя се почувства замаяна.

— По дяволите! — Изабел стоеше в края на алеята, мократа й черна коса се виеше като пелерина около раменете й. Тя ритна една кофа за боклук по пътя си и се намръщи. — За Бога! Не мога да повярвам! Защо? Какво имате против спалните? И уединението?

Клеъри погледна Джейс. Той беше прогизнал до кости, вода се лееше от него като из ведро, светлата му коса, залепнала за главата, изглеждаше почти сребърна на слабата светлина на далечните лампи. Само като го погледна, на Клеъри й се прииска да го докосне отново, без значение, че Изабел беше там — копнежът й бе толкова силен, че чак я болеше. Той зяпаше Изи с изражението на някой, който грубо е бил събуден — объркан, ядосан, осъзнал, че вече не спи.

— Просто търся Саймън — каза Изабел в свое извинение, виждайки изражението на Джейс.

— Той избяга от сцената и нямам представа къде е отишъл. — По някое време музиката беше спряла, осъзна Клеъри; не беше забелязала кога. — Няма значение. Очевидно не е тук. Вие продължавайте. Винаги съм казвала че няма нищо лошо да използваш една идеална, хубава тухлена стена, щом има кого да натиснеш върху нея. — И тя тръгна наперено обратно към бара.

Клеъри погледна Джейс. По всяко друго време двамата щяха да се разсмеят на настроението на Изабел, но в изражението му нямаше смях и тя веднага разбра, че каквото и да беше станало между тях — каквото и да беше разцъфнало в моментната му загуба на контрол, — то вече беше приключило. Усещаше вкуса на кръв в устата си, но не знаеше дали тя беше захапала устната си или той.

— Джейс… — пристъпи към него.

— Недей — каза той с дрезгав глас. — Не мога.

И после изчезна, побягна бързо, както само той можеше — една неясна фигура, която изчезна в далечината, преди дори да е успяла да си поеме въздух и да извика след него.

— Саймън!

Ядосаният глас изкънтя в ушите на Саймън. Тогава той понечи да пусне Морийн — или поне така си мислеше, — но не получи тази възможност. Силни ръце го сграбчиха и го откъснаха от нея. Пребледнелият Кайл го изправи на крака — още раздърпан и потен от парчето, което бяха изпълнили.

— По дяволите, Саймън! По дяволите…

— Не исках… — задъха се Саймън. Гласът му прозвуча неясно и за самия него. Зъбите му още бяха извадени, а той не се беше научил да говори с проклетите неща в устата си. Зад Кайл на пода видя Морийн да лежи като ужасяващо неподвижна сгърчена купчина плът. — Просто се случи…

— Казах ти. Казах ти! — Кайл извиси глас и силно го бутна. Саймън залитна и челото му започна да гори, когато сякаш невидима ръка вдигна Кайл и го запрати към стената зад него. Той се удари в нея и се свлече на земята, приземявайки се, подобно на вълк, на ръце и колене. Изправи се залитайки и се втренчи в Саймън. — Исусе, Саймън…

Той беше паднал на колене до Морийн, ръцете му бяха върху нея и обезумяло опипваше гърлото й за пулс. Когато усети потръпване под върховете на пръстите си, слабо, но стабилно, той едва не изхлипа от облекчение.

— Махни се от нея — Кайл прозвуча напрегнато и отиде до Саймън. — Изправи се и се дръпни.

Саймън неохотно се изправи и погледна Кайл над отпуснатото тяло на Морийн. Светлина се процеждаше през отвора в завесата към сцената, той чу как другите от групата си бъбреха и започваха да прибират инструментите. Всеки миг щяха да дойдат.

— Това, което направи… — каза Кайл. — Ти… бутна ли ме? Защото не видях да се движиш.

— Не исках — повтори Саймън нещастно. Напоследък май само това казваше.

Кайл поклати глава, косата му се разпиля.

— Махни се от тук. Чакай ме до вана. Аз ще се погрижа за нея — наведе се и вдигна Морийн на ръце. Тя изглеждаше мъничка до него, приличаше на кукла. Той отправи на Саймън дълъг поглед. — Върви. Дано наистина се чувстваш адски зле.

Саймън тръгна. Отиде до противопожарния изход и бутна вратата. Не се включи аларма, тя беше развалена от месеци. Вратата се затвори след него и, когато се облегна на задната стена на клуба, всяка част от тялото му започна да трепери.

Зад клуба имаше тясна улица със складове. От другата й страна имаше празен паркинг, ограден с верига вместо с ограда. Грозни бурени растяха в пукнатините на тротоара. Дъжд се сипеше като из ведно и се просмукваше в пръснатия по улицата боклук, стари кутии от бира плуваха в пълните канавки.

На Саймън му се стори, че това е най-красивото нещо, което някога беше виждал. Сякаш нощта беше избухнала в призматични светлини. Оградата беше редица от блестящи сребърни снопове. Всяка капка дъжд беше платинена сълза. Тревата, подаваща се от напукания асфалт, беше ивица златен огън.

„Дано се чувстваш наистина адски зле“, беше казал Кайл. Това обаче беше много по-лошо. Той се чувстваше фантастично — жив, както никога досега. Енергията го заливаше на вълни, подобно на електрически импулси. Болката в главата и стомаха му беше изчезнала. Можеше да пробяга хиляди километри.

Беше ужасно.

— Хей, ти? Добре ли си? — гласът, който проговори, беше учтив и леко развеселен. Саймън се обърна и видя жена с дълъг черен шлифер и яркожълт чадър, отворен над главата й. С новопридобитото си призматично виждане, той му заприлича на блестящ слънчоглед. Самата жена беше красива — макар че в момента всичко му се струваше красиво, — имаше лъскава черна коса и начервени устни. Той си спомни, че я беше видял да седи на една от масите по време на концерта.

Кимна, не посмя да проговори. Сигурно изглеждаше ужасно зле, след като абсолютно непознати го питаха как се чувства.

— Май си си ударил главата — каза тя и посочи челото му. — Лоша рана. Искаш ли да извикам някого?

Той вдигна припряно ръка и спусна косата над челото си, за да скрие Знака.

— Добре съм. Не е сериозно.

— Хубаво. Щом казваш — тя май не му повярва. Бръкна в джоба си, извади визитка и му я подаде. На нея пишеше Сатрина Кендал, а под името с малки букви: „МУЗИКАЛЕН ПРОМОУТЪР“. Следваше телефон и адрес. — Това съм аз. Харесахте ми. Ако искате да напреднете, обадете ми се.

И като каза това, тя се обърна и се отдалечи грациозно, а Саймън остана да гледа след нея. Със сигурност, тази нощ нямаше как да стане по-странна, помисли си той.

Той разтърси глава, от движението водни капки полетяха във всички посоки, и заджапа към мястото, където беше паркиран вана. Вратата на бара беше отворена и хората излизаха през нея. Все още всичко изглеждаше неестествено ярко, но призматичното му зрение беше започнало леко да отслабва, забеляза Саймън. Гледката пред него беше нещо обичайно — барът се изпразваше, страничните врати бяха отворени, вратите на вана също, и Мат, Кърк и няколко техни приятели товареха оборудването в колата. Когато Саймън се приближи, забеляза Изабел да се обляга отстрани на вана, единият й крак беше леко вдигнат и токчето на ботуша й се подпираше на вана. Разбира се, тя можеше да помогне с прибирането — Изабел беше по-силна от всички членове на групата, може би само Кайл правеше изключение, но очевидно не и се занимаваше. Саймън не би и очаквал друго.

Тя вдигна поглед, когато той се приближи. Дъждът беше намалял, но явно тя отдавна беше навън — косата й се спускаше като тежка мокра завеса по гърба й.

— Здрасти — каза, отблъсна се от колата и тръгна към него. — Къде беше? Избяга от сцената…

— Да — отвърна той. — Нещо не ми беше добре. Съжалявам.

— Сега нали ти мина — тя обви ръце около него и му се усмихна. Саймън почувства вълна от облекчение, че не изпитва желание да я ухапе. После обаче го заля друга вълна от вина, защото си спомни причината за липсата му на желание.

— Да си виждала случайно Джейс? — попита той.

Изабел завъртя очи.

— Хванах го да се натиска с Клеъри. Но вече си тръгнаха. За вкъщи, надявам се. Спешно им трябваше стая.

— Не знаех, че Клеъри ще идва — каза Саймън, макар и да не му се стори странно; предположи, че срещата за тортата е била отменена или нещо такова. Дори нямаше сили да се ядоса, че Джейс се е оказал такъв ужасен бодигард. Все пак не вярваше, че приема личната му безопасност особено на сериозно. Надяваше се двамата с Клеъри да се разберат, какъвто и да им беше проблемът.

— Няма значение — усмихна се Изабел. — Само ние сме. Искаш ли да отидем някъде и…

Един глас, много познат глас, проговори от сенките.

— Саймън?

О, не, не сега. Не точно сега.

Той бавно се обърна. Ръката на Изабел все още леко обгръщаше кръста му, макар да знаеше, че няма да остане за дълго там. Не и ако момичето, което проговори, беше тази, която предполагаше.

Тя беше.

— Мая? — попита той.

Мая излезе на светло и застана срещу него, гледайки го невярващо. Къдравата й коса беше залепнала на главата от дъжда, кехлибарените й очи бяха ококорени, дънките и якето бяха прогизнали. Тя стискаше навит на руло лист хартия в лявата си ръка.

Саймън забеляза смътно, че членовете на групата покрай тях бяха забавили крачка и открито ги зяпаха. Изабел свали ръка от кръста му.

— Саймън? — попита тя. — Какво става?

— Каза ми, че си зает — рече Мая, поглеждайки Саймън. — Тази сутрин някой пъхна това под вратата ми.

Тя му подаде навития лист хартия; веднага се виждаше, че е един от флаерите за концерта на групата тази вечер.

Изабел местеше поглед от Саймън към Мая, на лицето й бавно се изписа разбиране.

— Чакай малко — каза тя. — И вие ли се срещате?

Мая вдигна брадичка.

— А вие?

— Да — отвърна Изабел. — От няколко седмици.

Мая присви очи.

— Ние също. Излизаме от септември.

— Не мога да повярвам! — каза Изабел. Изглеждаше искрено изненадана. — Саймън? — тя се обърна към него с ръце на кръста. — Имаш ли обяснение?

Момчетата най-накрая бяха натъпкали всичко във вана, барабаните бяха на задната седалка, а китарите — в багажника; сега се мотаеха около колата и ги гледаха открито. Ерик сложи ръце около устата си подобно на мегафон:

— Дами, дами! — припя той. — Няма нужда да се биете. Саймън ще стигне за всички.

Изабел се обърна рязко и отправи към Ерик толкова ужасяващ поглед, че той млъкна на мига. Вратите се затръшнаха и колата потегли. Предатели, помисли си Саймън, макар че, честно казано, сигурно си мислеха, че той така или иначе щеше да се прибере с колата на Кайл, паркирана зад ъгъла. Стига да оживееше.

— Не мога да повярвам, Саймън — каза Мая. И тя стоеше с ръце на кръста, подобно на Изабел. — Къде ти е умът? Как можа да ни измамиш така?

— Не съм мамил — запротестира Саймън. — Не сме имали уговорка да не излизаме с други! — после се обърна към Изабел. — С теб също! А и знам, че ти излизаш с други…

— Не и с някой, когото познаваш — каза рязко Изабел. — Не с твои приятели. Какво ще стане, ако разбереш, че излизам с Ерик?

— Ще се шашна — каза Саймън. — Той изобщо не е твой тип.

— Не това искаше да каже тя, Саймън. — Мая се приближи до Изабел и двете го изгледаха едновременно като неподвижна стена от женска ярост. От бара бяха спрели да излизат хора и с изключение на тях тримата, улицата беше пуста. Той се запита какви са шансовете му, ако се опиташе да избяга и реши, че няма да успее. Върколаците бяха бързи, а Изабел беше обучен ловец на вампири.

— Много съжалявам — каза Саймън. Опиянението от кръвта, която беше изпил, беше започнало да отминава, слаба Богу. Вече не се чувстваше толкова замаян от връхлитащите го усещания, но почувства нарастваща паника. И, като капак на всичко, не можеше да спре да мисли за Морийн, за това, което й беше сторил и да се пита дали е добре. Моля те, дано е добре. — Трябваше да ви кажа. Просто… Харесвам ви и двете, и не исках да нараня чувствата ви.

В момента, в който думите излязоха от устата му, той осъзна колко глупаво прозвучаха. Поредният идиот, оправдаващ се за идиотското си поведение. Саймън никога не беше мислил за себе си в тази светлина. Той беше добро момче, от типа, който биваше пренебрегван и подминаван заради сексапилни лоши момчета или заради хора на изкуството страдалци. Момичетата предпочитаха момчета със самочувствие, на които дори не би им минало през ума да имат връзка с две жени едновременно.

— Леле! — каза той по-скоро на себе си. — Аз съм истински задник.

— Това е може би единственото вярно нещо, което си казал, откакто съм тук — промълви Мая.

— Амин! — каза Изабел. — Макар че, ако питаш мен, това е прекалено нищожно и прекалено късно…

Страничната врата на бара се отвори и някой излезе. Беше Кайл. Саймън почувства вълна от облекчение. Кайл беше сериозен, но не толкова, колкото би изглеждал, ако нещо ужасно се беше случило с Морийн.

Той тръгна надолу по стълбите към тях. Дъждът вече едва ръмеше. Мая и Изабел бяха с гръб към него; гледаха Саймън с пронизващ като лазер гняв.

— Нали не очакваш някоя от нас отново да ти проговори? — каза Изабел. — И ще си поприказвам с Клеъри много, много сериозно за избора й на приятели.

— Кайл — каза Саймън, без да може да скрие облекчението в гласа си, когато Кайл се приближи достатъчно, за да го чуе. — Ъ-ъ-ъ, Морийн… тя…

Нямаше представа как да зададе въпроса си така, че Мая и Изабел да не се сетят какво се е случило, но се оказа, че е без значение, защото така и не успя да довърши. Двете се обърнаха; Изабел изглеждаше ядосана, а Мая изненадана; явно се чудеха кой е Кайл.

Когато Мая видя Кайл, изражението й се промени; очите и се разшириха, кръвта се дръпна от лицето й. А Кайл, на свой ред, беше вперил поглед в нея с изражението на човек, който сънува кошмар, събужда се и осъзнава, че кошмарът е истина, и че продължава и наяве.

Устните му помръднаха, но звук не излезе.

— Олеле — каза Изабел като гледаше ту единия, ту другия. — Вие двамата… познавате ли се?

Устните на Мая се разделиха. Тя все още гледаше Кайл. Саймън имаше време само колкото да си помисли, че тя никога не го беше гледала толкова съсредоточено. После Мая прошепна „Джордан“, нахвърли се върху Кайл с извадени остри нокти и ги заби в гърлото му.