Градушка

„Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и — вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше —

в земята зърно се опече…“

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита —

и знойно лято позлати

до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

въздишка кротка, пръст до пръст —

ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, —

на тежки мъки края дойде“.

Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка — ей я, би-ще зима.

Сега — недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… — „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае

невеста ранобудна — всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; — самичко

сърце си знае как се стяга…

И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… „Днеска да намеря

Седмина още — чуеш жено?

— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!

Небето ето — го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака“.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се — Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

„Хе ставай! — вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, — стига…“ Ето

в съседен двор се вдига врява —

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е — чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

Върни се облако неверен, —

почакай, пакостнико черен,

неделя — две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. —

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе — дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се — и блясък —

и още — пак, — О Боже!… Трясък

оглася планини, полета —

земя трепери… Град! — парчета —

яйце и орех… Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо — вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, — черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени —

безрадно, зрели и зелени,

и цвет — надежди е познала…

………………………………………