Гратиси

— Гратиси ли? Какво тегло съм теглил от тая чужда думичка, братчето ми, какво тегло, сам един господ знае — мърмореше с дрезгавия си глас в кръчмата бившият директор на пътуваща трупа Лальо Лалевски Гърмѝлов. — Където и да идеш, в който град, село, паланка, колиба да отседнеш, обявиш ли спектакъл и откриеш каса, най-напред запристигат гратисчиите, муфтаджиите, келепирджиите и използвачите, на български казано.

— Аз, господине — дума първият, — съм от финансовото управление. По закон — дума — ни се падат два, но ще ви моля, антърну и по изключение, да ми откъснете още един за балдъзата. Младо е — дума, — темпераментно е и не чини да го оставям само̀ вкъщи до среднощ. Изкушения, знаете. Котараци мяукат, серенади свирят и изобщо рисковано…

— Аз — обажда се зад него другият — съм редактор на околийския вестник „Голтупанско стремление“. Излиза двуседмично. Третира културно-стопански въпроси изобщо и в частности пише и за театъра. Сега — вика — не излиза, защото на съдията-изпълнител му правят ревизия и не ми дава обявления, но от първи идущи започва пак. За мене и за сгоденицата ми, моля, два гратиса, но по възможност от резервата. Прогимназиална е, знаете, свършила е учителски институт в Шумен и два пъти е класирана. Не сме какви да е хора, изобщо.

— За началника на гарата два гратиса, моля — провиква се трети. — Багажа ви, такована… разпоредих, освободихме куфарите, сандъците, декорите. Наредих и за каруци до града. Изобщо бъдете спокойни, такована… дорде съм аз… И на връщане ще услужим.

След него, братчето ми, да са живи и здрави, се заточват околийският началник, полицейският инспектор, пет-шест цивилни полицаи, кметът, настоятелите на читалището, дежурните учители, местният поет, местният художник, тридесет и шест души от туземната любителска трупа, а след тях чичото на портиера, вуйчото на комика, приятелят на примадоната, пралелята на касиера и така нататък до безконечност.

Даваме, братчето ми, късаме безплатни билети, късаме, докато се озъбят голи кочани, а в касата се не вижда ни парица.

След цялата тая върволица веднъж в един град се изтъпанчи пред гишето и един шишко с жена си и трите си деца.

— Какви места обичате, моля — пита касиерът. — Резерва ли, балкон ли, някоя ложа ли?

— Аз — вика, — господин касиер, пардон, ама се казвам Никола. Никола Яхниев, дорде не речеш. Галантерия, колониал, метли, канели, гаванки, совалки, връшници и рогозки от царевична шума. Живея, санким, в центъра на града, срещу хотел „Химпериал“. На ъгъла ми е дюкянът, а от двете страни дворът ми е заграден с дъски. На дъските, санким, лепят афиши. На всички хора не позволявам да лепят, но на вашите хора дадох разрешение, а пък там афишите най-много се четат. Разреших им от едната страна два и от другата два да залепят и като се натрупа оня ми ти народ! Прочете що прочете тук-там, и тича за билети. Та рекох, санким, на жената:

— Марийке, рекох, да идем с дечицата да им разправим на хората, санким, работата как стои. Те са учени, разбрани са и ще ни дадат пет билетчета без пари, та и ний да видим кое-що. Услуга за услуга, санким. От мене дъските за рекламност — от вас билетчетата.

Други път пристигаме следобед в едно крайбалканско градче. Като слязохме и се настанихме в хотела, на жена ми, която тогава беше в положение, й се припило сок от зеле. Срещнала едно дете пред хотела и го попитала:

— Миличко — рекла, — имате ли у вас зелев сок?

Детето нищо не разбрало.

— Армея — рекла, — армея, армеена чорба имате ли в къщи?

— Имаме — рекло детето и пак си лапнало пръста.

— Иди тогава ми донеси малко да си сръбна и ще те пусна довечера да гледаш представлението без пари.

Хукнало се малкото, наточили му в къщи в една тенджера и тръгнало към хотела. Из пътя който го срещнал, го питал къде и за кого я носи и то разправяло.

Разчуло се в градчето, че пущат на представлението и за армеена чорба, че като се проточи вечерта целият град, братчето ми, като се заниза! Кой с котел, кой с паница, кой с гърне, всички армеена чорба носят и се натискат да влязат в салона представление да гледат.

В друг един град се случи пак следното: преди да почне представлението, гледам пред дупката на завесата — народ, народ, салонът препълнен до тавана с публика. Търкам ръце аз, радвам се на успеха, па не ме сдържа и се затърчах до касата.

— Как е? — питам касиера. — Добре сме, нали?

— Средна работа — отвръща ми той. — Да има, да има стотина билета продадени.

— Не може да бъде! — кряскам. — Всички столове са заети и коридорите са претъпкани с правостоящи.

Той дига рамене и се пули насреща ми.

За портиер тогава току-що бях назначил един руски емигрант.

— Сергей — изревавам, — що за безобразие? Салонът претъпкан, а в касата нищо!

А той събира крака по войнишки и рапортува:

— Палиция, гаспадин директор, палиция — мноха палиция! Цял град, знаете, палиция!

Кога после проверихме, братчето ми, оказа се, че Сергей не познавал полицейския знак. Дошли двама тайни полицаи, дигнали яките си, показали значките и той ги пуснал. Като забелязали хлапетиите тая работа, накичили се под палтата с туристически значки, спомени от панаирите, всевъзможни игли и карфици — влизат синковците, показват ги на Сергей и той пуща ли ги, пуща. Навлязло и куцо, и сакато по този начин и претъпкали салона.

Нея вечер от мъка се напих, набих жената и тя пометна. Примадоната ми избяга с един търговец на кашкавал, портиерът се пазари в градеца да обърне една нива, за да садят лозе, и трупата ми се разтури.

Сега, братчето ми, скитам се бездомен от кръчма на кръчма и гледам да помина гратис между познати и приятели и аз.