Халифът щърк

I

Един хубав следобед багдадският халиф Хасид си седял удобно на дивана. Денят бил горещ, той тъкмо бил станал от краткия си следобеден сън и видът му бил напълно свеж. Пушел дълго наргиле от розово дърво, посръбвал си от кафето, което му сипвал един роб, и както всеки път, когато му се услаждало, доволно си поглаждал мустаците. Накратко, по всичко личало, че халифът се чувствал наистина добре. По това време с него можело да се разговаря много спокойно, защото бил благ и общителен. По тази причина великият везир Мансор го навестявал всеки ден именно в този час.

Както винаги той се появил и този следобед, но противно на навика му изглеждал много замислен. Халифът извадил наргилето за малко от устата си и попитал:

— Защо е угрижено лицето ти, велики везире?

Великият везир кръстосал ръце пред гърдите си, поклонил се на господаря си и отвърнал:

— Господарю, не знам дали лицето ми е угрижено, но долу пред палата един търговец е извадил хубава стока и се ядосвам, че нямам повечко излишни пари.

Халифът, който отдавна имал желание да достави радост на великия везир, изпратил черния си роб да доведе уличния търговец. Скоро слугата се върнал заедно с него. Търговецът бил нисък, закръглен мъж, лицето му било възмургаво, а дрехите му опърпани. Носел сандък с какви ли не стоки: перли и гривни, богато украсени пистолети, бокали и гребени. Халифът и везирът разгледали всичко и накрая халифът избрал за себе си и за Мансор по един хубав пистолет, а за жената на везира купил гребен. Когато вехтошарят понечил да затвори сандъка, халифът зърнал малко чекмедже и попитал дали и там няма някаква стока. Уличният търговец дръпнал чекмеджето и отвътре се показала кутийка с черен прашец и свитък с непознати знаци, които нито халифът, нито везирът могли да разчетат.

— Тези две неща са ми от един търговец, който ги намерил на една улица в Мека — рекъл търговецът. — Не зная какви са, ще ви ги дам почти без пари, на мен не са ми притрябвали.

Халифът, който обичал да събира в библиотеката си стари ръкописи, макар и да не умеел да ги чете, купил свитъка и кутийката, освободил търговеца, но му се приискало да разбере, какво пише в свитъка и запитал везира дали не познава някого, който може да го разчете.

— Милостиви господарю и повелителю — отвърнал той, — до голямата джамия живее човек, който се нарича Селим Учения, той знае всички езици. Нареди да го доведат! Може би той ще може да разгадае тези странни знаци.

Скоро довели Селим Учения.

— Селим — обърнал се към него халифът, — казват, че си много учен. Я виж дали ще можеш да разчетеш това? Ако можеш, ще получиш от мен нова празнична дреха, ако не успееш, ще получиш дванайсет удара по лицето и двайсет и пет по нозете, защото напразно са те наричали Селим Учения.

— Да бъде волята ти, господарю!

Той дълго разглеждал свитъка, накрая извикал:

— Ако това не е латински, нека ме обесят!

— Кажи какво пише там, щом е на латински! — заповядал халифът.

Селим започнал да превежда:

— Човече, който откриеш този надпис, слави Аллах за милостта му! Който смръкне от прашеца в тази кутийка и рече: „Мутабор“, може да се превърне в каквото животно пожелае и да разбира езика на животните. Ако иска отново да си възвърне човешкия образ, да се поклони три пъти на изток и да изрече същата дума. Но пази се, докато си преобразен, да не се разсмееш! Инак вълшебната дума ще изчезне от паметта ти и ще си останеш животно.

Когато Селим Учения свършил с четенето, халифът бил извънредно доволен. Накарал го да се закълне, че никому няма да разкрие тайната, подарил му хубава дреха и го освободил. А на великия везир рекъл:

— На това казвам добри покупки, Мансор! Как се радвам, че ще мога да стана животно! Утре рано сутринта ще дойдеш при мен! Ще излезем заедно извън града, ще смръкнем малко от прашеца в кутийката и ще подслушваме какво си говорят животните във въздуха и водата, в гората и полето!