Хайка за вълци

По онова време процесът на тъй наречената индустриална миграция бе завършил успешно и в моето село останаха на доизживяване само възрастни и престарели хора. Най-младите бяха над петдесет, тъй че и процесът на ражданията бе приключил успешно. От седем години в селото се бе родило едно дете, на тракториста, и той бе преселник. През есента детето ходило на училище в централното село с автобуса на тамошното ТКЗС, който сутрин минавал да взема деца и от други две съседни села. Откак хвана големият студ, автобусът не се отбивал да взема детето, защото до централното село нямаше още асфалтов път, а по черния, затрупан със сняг и скован в поледица, не можеше да се движи какво да е превозно средство. По тази причина между другото и аз не успях да се измъкна от селото цели десет дни.

Случаят с детето на тракториста бе станал общоселска тема, та когато една неделна утрин отидох в хоремага (навярно си спомняте, че преди години в нашите селища имаше едни такива многообещаващи богоугодни заведения — хотел, ресторант, магазин, — които си останаха най-обикновени кръчми), мъжете пак разговаряха за него. Бяха ми разказвали не знам колко пъти за това дете, но и сега трябваше да изслушам историята от край до край и, разбира се, да се изкажа по въпроса. Казах това, което всички бяха казвали от месец насам, а именно, че, от една страна, училищните власти в централното село са виновни, задето не изпращат автобуса за детето, а, от друга страна, пък не са виновни, защото автобусът не може да се движи в такава поледица.

— Разбирам, че работата е заплетена — викаше разпалено трактористът, — ама от туй по-топло не ми става. Искам детето си да уча, човек да го направя и туйто!

Между другото започна и комката на домашните вина, на която бях поканен. В края на декември вината се избистрят и нашенци имаха обичай да донасят по едно шише в кръчмата, за да чуят мнението на другите за качествата на „домашното производство“. Бай Трендо Мангъра на бърза ръка постави чаши на масата и с професионална сръчност разля първото шише на равни части. Откак го помня, той бе кръчмар и си остана кръчмар, въпреки превратностите на времето. Когато се основаваше кооперативното стопанство, се поде някакъв въздържателски почин за затваряне на кръчмите, та поискаха да го хванат на друга работа, но той се изплъзна и изчезна за няколко години. Отишъл в друго село, а оттам в града и отворил кръчма срещу градската касапница. Най-добрите му и постоянни клиенти били касапите, все нахакани мъже и заклети пиячи. Били седем човека и пристигали рано-рано, преди изгрев-слънце. Обръщали на крак по едно-две юзчета и ръмжели: „Ммм-ъх, изгори ми душата, пущината!“ Мангъра оставял от вечерта в юзчетата вода да се измирисват, а сутрин ги напълвал с ракия и ги нареждал на тезгяха да пести времето на касапите. Една сутрин се позабавил нещо в склада, а като се върнал, гледа — ония се наредили на тезгяха, надигат юзчетата с чиста водица, тръскат глави и хвалят ракията: „Тоз път от най-силната си налял!“ Оттогава Мангъра нито веднъж не им налял ракия, а те нито веднъж, в продължение на цяла година, не разбрали, че пият вода.

Докато разправяше този случай от кръчмарското си житие-битие, бай Трендо Мангъра отпи пръв и се произнесе:

— Бравос, Калчо, направил си вино екстра файн!

Останалите приеха равнодушно тази оценка, защото знаеха, че поради дългогодишна употреба на алкохол кръчмарят отдавна бе загубил вкус към напитките, също като касапите, за които току-що бе разказал. Всички се обърнаха към Стоян Кралев Кралешвили, който минаваше за най-добрия дегустатор между тях. Той вдигна чашата до устата си, отпи една голяма глътка и се загледа в лозунга, съчинен вероятно от кръчмаря, а изписан от калиграфската ръка на Иван Шибилев Пенкилера: „Социализмът и алкохолът се мразят като куче и котка, но живеят под един покрив.“ Останалите мъже пък се вторачиха в него и мълчаливо гледаха как той позамрежи очи и се вцепени, сякаш потъна в магията на някакво тайнство. Сивите му мустаци, подстригани ниско и разположени като квадратно килимче между носа и устата му, потрепнаха и се нагънаха, трепна и гръклянът му, което показваше, че е пропуснал глътката през небцето си. Отвори очи, примлясна и най-после каза тежката си дума:

— Със здраве да го пиеш на телевизор! Три жилки се обаждат, на местна пръчка, мускато и памидец. Вплетени са като три конеца на връв…

— Тъй, тъй! — каза поласкан Жендо Хайдутина. — И за памидеца позна.

Кой по-припряно, кой с необходимото за случая достолепие отпиха от виното и единодушно потвърдиха авторитетното мнение на Стоян Кралев. След това опитаха вината на Николин Миялков Рогльото и Киро Джелебов Вървинамайнатаси, които получиха същата висока оценка. Впрочем и вие навярно забелязахте, че всички имат прякори, и то доста конфузни, но да не изпреварваме събитията, по-късно ще стане дума кой, защо и при какви обстоятелства е получил прякора си. Засега само ще отбележа, че в село имаше няколко зевзеци, чието призвание да измислят прякори се предаваше от бащи на синове, та нямаше човек без прякор, а някои имаха по два и по три, тъй да се рече, за делник и за празник. Дори и домашните животни носеха прякорите на стопаните си, та ако се чуеше лай на куче или мучене на крава, всички казваха — Петко акъла лае или Търчи Добри мучи. Между самите зевзеци не само че липсваше колегиална солидарност, ами, напротив, от творческа ревност, види се, бяха тъй безпощадни един към друг, че някои от собствените им прякори се произнасяха в тесен кръг, а предназначените за масова употреба се произнасяха от всички без стеснение: Янко Убиймайка, Ганчо Дрисъка, Пиклив Георги, Сопол Иван и пр.

Та в село само двайсетина души отглеждаха лозя и за никого не бе тайна кой каква пръчка има, колко литра е налял и какъв букет е направил, но в комката се криеше неотразимият чар на едно взаимно великодушие. На всекиго бе приятно да прекара през небцето си глътка от чуждото вино, да даде благословията си и да я получи от другите. След тържествения обред на дегустацията, както каза Стоян Кралев, всеки щеше да си пие виното у дома „на телевизор“, т.е. не пред телевизора, а с паница или тас. В село имаше вече един телевизор, нашенци се извървяха да го видят и между другото бяха забелязали, че образите им се отразяват в паниците с вино като в телевизор, когато ги надигат да пият.

От време на време се чуваше тупане отвън, влизаше някой, навлечен с кожух или балтон, и с него нахлуваше цял облак от ситен, твърд сняг и се насипваше като пясък чак до средата на кръчмата. Влезлият отупваше още веднъж краката си зад вратата и ако носеше вино, оставяше го на масата и сядаше, където намери място. Огромният варел, овален и тъмен като биволски корем, пращеше и се напъваше до червено, около него въздухът трептеше като лятна мараня и помещението се люлееше в сладостен шемет от дъха на ново вино и влажни кожуси. Фантастичните шарки по стъклата на близкия прозорец се превърнаха в мътна влага, някой изтриваше с ръкав най-долното стъкло и тогава се виждаше колко наблизо се превиват клоните на едно дърво, черни като въглен, сиротни и тъжни, виждаха се и призрачните очертания на близките къщи, замрежени с бялата импресия на снежинките, зад тях стърчеше кобилицата на стария геран като кабалистичен знак в небето, а и всичко наоколо, забулено в сиво-бяла невидимост, внушаваше нещо загадъчно и омагьосано. И в кръчмата цареше необичайно за случая настроение. Мъжете вече цял час пийваха на глътки и по бузите им изби лека руменина, но кой знае защо, не повишаваха глас, а с обредна тържественост си говореха тихо и вежливо за тънкостите на винарското изкуство. Дори и най-младият, трактористът, който през цялото време дебнеше сгоден момент да постави отново и отново нерешения въпрос за детето си, остави изпитата чаша внимателно на масата и каза като заклинание:

— Дошъл съм аз през десет села да изкарам някой лев и да изуча детето си. А то какво? Казват ми да го дам на квартира, ала как се дава седемгодишно дете на квартира? И ние с жената трябва да отидем с него. То аслъ тъй ще направя. Даде ли времето, ще се преместя на работа в друго село, дето има училище. Едно ми е, искам човек да го направя…

— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.

— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…

Виелицата удари в прозорците и ги засипа със сняг, кюнците завиха зловещо като сирена, а кюмбето с биволския корем се задави, закашля се, блъвна огън през устата си и сякаш се понадигна към тавана. Дойде ред да се опита виното на Жендо Иванов Хайдутина. Кръчмарят извади царевичния кочан от гърлото на шишето и посегна да налее, но в това време се отвори вратата, и силно се удари о стената. В бялата струя на виелицата се появи жълто като пламък куче и застана сред кръчмата на три крака. Всички се вторачиха в него, като че бе влязъл някакъв зъл дух, превъплътен в това жълто и куцо куче. То извръщаше глава и ту с лявото, ту с дясното око обхождаше всички мъже, като че търсеше някого да му каже нещо или да го бележи с черния знак на зла орис. Никой не смееше да шавне, за да не го привлече към себе си.

— Анани Бурунсуза! — извика кръчмарят. Той бе съсед на Анани и всеки ден виждаше кучето в двора му. — Държи го гладно и затуй скита мастията му с мастия. Чиба бе, Анани, хюю!

Кръчмарят замахна да го прогони и събори една чаша от масата на пода. Кучето, изглежда, се сети, че посещението му в кръчмата не е приятно на мъжете, излезе и се изгуби във виелицата. Суеверните старци видяха в това лоша поличба. Кучетата предугаждат земетресенията, развалянето на времето и настъпването на смъртта. Анани бухалува, да рече, не дай боже, да направи някоя беля, никой нима да знае. Стоян Кралев обаче каза, че само преди час видял Анани да се връща с кобилица от чешмата, същото потвърдиха и други и комката продължи. Дойде ред да опитат и виното на Жендо Иванов Хайдутина. Той свали каскета си и го притисна под лакът. Имаше лозе отскоро, за пръв път бе направил свое си вино, та докато чакаше благословията на другите мъже, застана нащрек като на изпит. Оказа се, че кръчмарят бе съборил от масата чашата на Солен Калчо, потърси друга, ала не намери и му наля вино в едно лимонадено шише. Сега беше негов ред да отпие от виното и да си каже благословията и той хвана шишето, ала не го поднесе към устата си. Пръстите му се отдръпнаха от шишето и като пет приказно малки човечета събраха главичките си, сякаш заговорничеха за нещо и решаваха какво да предприемат. Мъжете на масата се умълчаха и се загледаха в тези човечета, като че се опитваха да чуят за какво си шепнат и да отгатнат намеренията им. Не мога да кажа колко продължи така, но трябва да е било твърде дълго, защото ми стана неловко и тягостно. Но и аз като всички не смеех да помръдна, за да не наруша, както си помислих, някакъв техен ритуал. Позволих си само да ги огледам и забелязах, че олисялото чело на Жендо е много бяло, а очите на Солен Калчо са овлажнели. Възбуден, изглежда, от комката, той не издържа на напрежението, което ставаше все по-мъчително, закри очите си с длани и от устата му се изтръгна някакво диво, покъртващо стенание:

— Ммааах!

Кръчмата затихна, мъжете от съседните маси оставиха чашите и се обърнаха към масата на Солен Калчо. Минаха няколко секунди в тежко мълчание. Жендовото лице от бяло стана моравочервено, избърса с каскета потното си теме и пак го притисна под лакът. Ръцете му трепереха и той започна да ги трие една о друга. И тогава Иван Шибилев скочи на крака, като че бе си спомнил нещо много важно и весело, отпи една глътка от чашата и каза усмихнат:

— Ей, хора! Че аз дойдох тук да ви съобщя за вълците, ама на̀, туй пусто вино ми отнесе акъла. Знаете ли, че в нашата мера се появили три вълка? Тази сутрин Керан овчарят дойде у дома да ми иска пушката. Натръшкаха, казва, десетина овце, ама си нямаме оръжие, не можем да се отървем от тях. Изгоним ги от едната кошара, налитат на другата. Толкоз ловци има в село, казва, за нищо време ще ги опушкате. Дирите им стигали до Кариерата, там се завирали денем. Не му дадох пушката, щото си рекох, че ако тръгнем сега, до довечера ще ги очукаме. Тръгваме ли? Ще направим хайка.

Както ще видим, Иван Шибилев, наречен Пенкилера, открай време бе проявявал разни странности, та предложението му да отидат в тази виелица в гората за вълци не учуди, а разсмя ония мъже в кръчмата, които не бяха ловци. А той заговори за хайката с весело въодушевление като човек, на когото в момента е хрумнала идея, неочаквана и за самия него, и това бе напълно в характера му. Най-странното бе, че на масата се оказаха и останалите петима ловци от местната дружинка и всички те, като да бяха се наговорили предварително, наставаха и тръгнаха да си вземат пушките. След като излязоха от кръчмата, Иван Шибилев се опита да изклинчи и каза, че виелицата се е усилила, та по-добре да оставят хайката за утре, но останалите петима заявиха, че дума не може да става за отлагане, и даже го упрекнаха, задето ги разиграва. Уговориха си среща след около половин час пред неговия вратник и отидоха да си вземат пушките.

Като влезе у дома си, Иван Шибилев видя тенджерата на печката и огладня. Свали си кожухчето, сипа в чинията ядене и седна да яде. Уверен бе, че ония няма да дойдат да го вземат, и щом се нахрани, полегна да подремне. Но ето че отвън се чуха викове и подсвирквания, а след малко се почука и на прозореца. Иван Шибилев скочи от леглото, открехна вратата и видя ония да стоят на двора с пушки на раменете. Тези хора са луди, помисли той и нямаше как, облече си кожухчето и откачи пушката от стената. Отдавна не бе излизал на лов, потърси по навик патрондаша и като не го намери, излезе без патрони.

— Хайде, води! — обади се някой.

— Че да водя! — усмихна се Иван Шибилев, за да им покаже, че се оставя да го избудалкат докрай.

Той предполагаше, а и виждаше, че приятелите му все още са в приятно настроение след дегустацията на новите вина и са решили да му отвърнат с шега на многото шеги, които си бе правил с тях. В същото време му бе приятно, задето се „хванаха“ за хайката, което показваше, че и те като него са предугадили някакво стълкновение между Солен Калчо и Жендо, та за да го предотвратят, излязоха от кръчмата, без да се поколебаят нито за минута. Иван Шибилев не се съмняваше в намерението им, защото преди малко им бе казал, че вълчите следи водят към Кариерата, а не към гората, накъдето вървяха сега, а освен това всички виждаха, че в такава виелица не могат да се открият никакви следи. Ето защо очакваше, че като излязат от селото, ще прихнат да се смеят и ще кажат, че дотук е била хайката за вълци. Помисли си и това, че може да са наумили един по един да изостанат по пътя и да си отидат по домовете, а него да оставят да върви сам към гората. По едно време дори му се стори, че чува само собствените си стъпки, спря, уж да пристегне вързалката на обувката си, и погледна назад. Всички бяха зад него в индийска нишка и доколкото успя да види, никой не издаваше намерение да спре дотук и да се връща. Обърна пушката си с цевите надолу, преметна я през рамо и потегли напред. До гората имаше половин час път и дотам никой за нищо не проговори. Иван Шибилев проправяше пъртината и чуваше хрускането на собствените си стъпки, от време на време все му се струваше, че ония са изостанали, и все намираше повод да се обърне назад.

Така стигнаха до Дренака, единствената горичка в нашето землище. Някога тя беше голяма дъбова гора и само на единия й край, откъм селото, имаше дренак. Малко по малко я изкорениха за оземляване на малоимотни и преселници, най-напред дренака, а отпосле и половината от дъбовата гора. Точно в средата има голям и стръмен дол, отворен откъм южната страна, наречен със страшното име Пъклото. Така го нарекъл преди години някакъв набожен човек от съседното село, който идвал да се черкува в нашата черква. През една люта зима набожният човек попаднал в дола нощем, а като се измъкнал ни жив, ни умрял, рекъл на нашенци: „От Пъклото ида.“

Всъщност Пъклото бе райският кът на нашето землище, склоновете му, както и сега, бяха обрасли с дъбова шума и храсти, а долу в ниското бликаше тънко колкото човешки пръст изворче. Пролет, лято и есен бе винаги закътано и топло, там намирахме първите кокичета и минзухари, а по-късно и първите ягоди, там се празнуваше Първи май, Гергьовден и Великден, там бе и пашата на добитъка през сезоните, когато от полето не бе прибрана реколтата.

Иван Шибилев навлезе стотина крачки в гората и спря под един огромен дъб.

— Как улучихме пък точно нашия дъб!

— Ей, вярно, бе! — казваха другите.

След като бяха мълчали от село дотук, сега всички се оживиха, сякаш бяха видели в това някакво знамение. Заговориха припряно и неясно, защото устните им бяха посинели, а мустаците и веждите им побелели от скреж. Иван Шибилев не позна лицата им, но видя в тях смразяваща и дива грозота, погледна към гората и се опита да се усмихне:

— Е, сега какво?

— Как какво? Хвърляй чоп!

Иван Шибилев, подчинявайки се някак механично, разчисти снега с обувката си, извади кибрит и обясни коя страна на кутията означава гонач и коя — стрелец. Най-близо до него стоеше Николин Миялков и за него хвърли първото жребие — стрелец. Същото се падна на Киро Джелебов и на Солен Калчо, а на останалите трима се падна да бъдат гоначи.

— Аз си отивам на пусията — каза Киро Джелебов и пръв навлезе в гората.