Хайнрих Хайне (Живот и творчество)

„Той беше галеник на бледата трагическа муза. Веднъж, в пристъп на жестока нежност, тя целуна тъй силно сърцето му, с такава любовна мощ, с такава изпиваща страст, че сърцето му започна да кърви и изведнъж проумя всички скърби на тоя свят и се изпълни с безкрайно състрадание. Клето младо поетово сърце! Но по-малката щерка на Мнемозина, румената богиня на шегата, се притече бързо, взе на ръце страдащото момче и се помъчи да го развесели със смях и песни, и му даде да си играе с комическа маска и шутовски звънчета и го целуна умирително по устните, и му предаде с тая целувка цялото свое лекомислие, цялата си дръзка веселост, цялата си присмехулна закачливост. И от тоя миг неговото сърце и устните му изпаднаха в странно противоречие; когато понякога сърцето му се вълнува трагично и той понечи да изкаже своите съкровени, облени в кръв сърдечни чувства, тогава, за негова собствена почуда, от устните му се отронват засмени весели слова“.

С горните думи в памет на английския поет Стерн, Хайнрих Хайне е успял да предаде негли по-добре от всеки друг своята съкровена същина. Той също е галеник на трагическата муза, и той е целунат от румената богиня на шегата, поради което в него се явява раздвоение и сърцето и устните му изпадат в странно противоречие. Това противоречие минава както през характера му, така и през живота му, и дори смъртта смогва да го премахне само лично за него: борбата на мненията, която пламва около него, не спира и пред гроба му; тя не е стихнала даже в наши дни и ще приключи може би в бъдните.

Тези думи могат да бъдат казани прекрасно тъкмо за Хайне, защото той е вкоренен с всяка нишка на съществото си в своето време, противоречията на които добиват плът и кръв в неговата личност. Ако бихме могли да се откъснем напълно от тесногръдото становище на пристрастието и да преценим обективно хаотичните събития през ония дни, когато се извършваше нещо, което и днес още не е напълно осъзнато от нас — скъсване с хилядолетни възгледи върху света и живота — тогава за нас ще се разреши и онази — покрай много други — загадка в личността на поета и човека Хайнрих Хайне, която често се възправя пред нас.

Хайнрих Хайне е роден към края на по-миналото столетие в Дюселдорф като син на еврейски родители. Датата на рождението му не може да бъде установена точно; сигурен е денят, 13 декември, но дали през 1797 или 1799 година — върху това гледищата се различават. Сам Хайне, за да прокара шегата, че е „един от първите хора на тоя век“, в своите „Пътни картини“ обръща 13 в 31 декември 1799 г., по-право — отпраща ни в нощта между тоя ден и 1 януари 1800 г. По-сериозно обаче се отнася той към този въпрос в писмото си до един парижки приятел, гдето казва: „Датата на моето рождение не е дадена точно нито в една отнасяща се до мене биографична бележка. Тази неточност вероятно е последица на умишлена заблуда, сторена в моя полза по време на пруското нашествие, за да ме отърват от военна служба на Н. В. пруския крал“. И на тия поетови думи обаче не бива да се вярва много, защото те стоят в явно противоречие с онова, което той отбелязва в промоционната си молба до Гьотингенския университет, именно, че по време на споменатото пруско нашествие доброволно се е представил за пруска военна служба. Сам Хайне, в края на същото писмо, заключава шеговито: „Важното е, че съм роден“. Мнозинството от съвременните биографи на поета приемат 13 декември 1797 г. за истинска рождена дата, като някои обясняват невярно посочената година с желанието на близките, да отклонят младия Хайнрих през 1815 г. от военна служба срещу Наполеона, а други — с намерението, да се улесни преселването му в Хамбург.

Градът Дюселдорф, гдето се е родил и израстнал поетът, минава през 1795 г. под владичеството на Франция, после, в 1801 г., след Люневилския мир, бива върнат на Бавария, и накрая, в 1815 г., влиза окончателно в границнте на Прусия. Така че, при рождението на Хайне, Дюселдорф е част от великата „единна и неделима френска република“. Бащата на поета, Самсон Хайне, роден през 1765 г. в Хановер, се установява през 1796 г. в Дюселдорф и започва търговия с платове. Според думите на поета, главна характерна черта на неговия баща била една „безгранична жизнерадост“; „гласът му проникваше право в сърцето, като че нямаше нужда да заобикаля по пътя през ухото“. Надарен с авантюристични заложби и с красива, достолепна осанка, но лишен от особена дълбочина на интелекта, младият Самсон Хайне се оженва за хубавата и богата девойка Пейра — по-късно наречена Бети, — единствена дъщеря на видния евреин-лекар фон Гелдерн. Какво голямо влияние е упражнила майката върху сина — който бил наречен Хари и приел името Хайнрих едва при покръстването си — се вижда от неразрушимия паметник, издигнат й от него в редица дивни песни и сонети. Тя надзирава грижливо неговото възпитание и ръководи лично първото му обучение. Най-напред Хари постъпва в християнско, а после в еврейско частно училище. От 1807, или от 1808, до 1814 г. посещава Дюселдорфската гимназия, която по онова време била организирана като френски лицей. Както изглежда, Хайне не завършва пълния курс и поради това не може през 1819 г. да постъпи в университета в Бон, а трябва да се подложи преди това на зрелостен изпит. Хайне е будно и предивременно зряло момче, но — нещо, което се установява тъй често в живота на знаменити хора — все пак не е това, което обикновено наричаме добър ученик; на изпити никога не получава награди или подаръци. Не показва никакво извънредно дарование към специалните гимназиални предмети, обаче превъзхожда съучениците си в ония образователни отрасли, гдето е необходима бърза умствена схватливост, напр. във философските упражнения. Съобразно волята на своите родители, Хайне не бива да се посвети — както сам желае — на научно поприще, а трябва да стане търговец. В това отношение обаче той не може да се поучи от баща си — Самсон Хайне няма успех в търговските си предприятия, за разлика от своя по-малък брат Соломон, който рано се установява в Хамбург, добива бързо известнрст и натрупва голямо състояние като банкер. Младият Хари Хайне трябва да започне търговското си поприще в Франкфурт на Майн като ученик в една банкерска къща. В учреждението той работи само две седмици, но остава във Франкфурт два месеца и използува нерграничената си свобода „да изучава съвсем други неща“. През 1816 или 1817 г. заминава за Хамбург, за да опита повторно силите си в търговия; основава самостоятелно предприятие, но ликвидира още след една година. Тук го слетява и друго дълбоко страдание — нещастния изход на неговия пръв любовен роман, който ще го терзае до края на живота му. Хари се влюбва безпаметно в една от своите братовчедки, Амалия, която по-късно се омъжва за богат земевладелец. Макар че подробностите на тоя любовен епизод не са ни известни — и ние сигурно никога няма да ги узнаем — остава все таки един факт: Хайне бива обзет от дълбока, могъща страст и тъкмо тази страст е избила първите поетични искри от неговия поетичен гений.

Хайне печата за пръв път, под псевдоним, в списание „Хамбургски страж“ на 8 февруари 1817 г. Тези песни са отчасти поетични реминисценции в духа на модния по онова време романтик Брентано, отчасти обаче са несъмнени предвестници на по-сетнешната Хайнева лирика. На всеки случай, тези първи опити му дават да разбере ясно, че досегашният му житейски път няма да го изведе до никаква крайна цел; роднините му също стигат до това убеждение. Макар богатият чичо, Соломон Хайне, да не иска и да чуе за поетичната дарба и писателските наклонности на Хари, той все пак изявява готовност да му даде средства за тригодишно университетско учение, при условие, обаче, че племенникът ще следва право, ще заляга прилежно, ще получи докторат и ще се установи на адвокатска практика в Хамбург.

На 11 декември 1819 г. Хайне бива записан като студент по правните науки на университета в Бон. Изпърво той нехае за юридическите дисциплини, а се занимава усърдно с история, литература и изкуство. Решително влияние върху него упражнява Август Вилхелм фон Шлегел, прочутият преводач на Шекспировите драми, който го насърдчава към поетично творчество. Тук, в Бон, Хайне написва голям брой от песните на „Юношески страдания“, „Съновидения“, сонети и част от трагедията „Алманзор“.

Не може да бъде установено какво накарва поета през есента на 1820 г. да напусне Бонския университет. След кратка почивка в родителския дом в Дюселдорф, младият студент тръгва отново пеша на път, броди няколко седмици из Вестфалия и се озовава в Гьотинген. Но ако близките му се надяват, че в Гьотинген техният Хари ще бъде по-прилежен, отколкото в Бон, те горчиво се мамят. Поетът изпитва отвращение към правото, към „тая страшна книга, библия на егоизма“. През зимния семестър 1820—21 г. той дори не се записва в юридическия факултет, а слуша лекции по немска история и литература. През януари 1821 г., обаче, поради едно негово предизвикателство за дуел, той бива изключен от университета за половина година.

Сега поетът направя може би най-решителната крачка в живота си — през февруари с.г. заминава за Берлин. „Съдбата едва ли би могла да се окаже някога по-благосклонна към духовното развитие на Хайнрих Хайне“, пише с пълно право неговият биограф Адолф Щродтман. По онова време Берлин е малък град, пропит от душния въздух на политическа назадничавост, обществено завладян от вкостенените форми на чиновническото съсловие, в научните си институти ненадвишаващ скромното средно равнище, и все пак вълнуван от един духовен живот, какъвто Хайне едва ли би могъл да намери другаде. Романтизмът, за който Берлин никога не е бил благодатна почва, е в упадък, и образрваните люде — доколкото не са увлечени от демонично-фантастичните приумици на Е.Т.А. Хофман — не откъсват благоговейния си взор от стареещия Гьоте във Ваймар. Музиката и театърът, обаче, са в пълен разцвет. Юношата за една нощ става мъж, и както първата любовна страст някога пробужда поета в него, така сега първият досег с обществения живот разтърсва родения писател на всекидневието. Едва двайсетгодишният дюселдорфски момък се движи спокойно в повече остроумничещите, отколкото остроумни, берлински салони, на равна нога с тогавашните духовни величия: Фарнхаген му става приятел до края на живота си, а прочутата Рахел се задиря понякога с „невъзпитания любимец на грациите“, както тя самата го нарича.

През втората година от престоя в Берлин излиза от печат томче „Стихове“. Макар тази сбирка да съдържа само 58 стихотворения, тя показва на обществото, че се е явил един нов немски поет със забележителна самобитност; стиховете разкриват такова благозвучие на словото и дълбочина на чувството, с каквито дотогава се отличават само творбите на Гьоте, а редом с тях кипи една нечувана дързост, която изсред най-нежно настроение на душата връща читателя с ядовит разсъдък и горчива ирония към действителността на живота. „Никога досега в нашата литература“, казва се в една статия от 1822 год., „един поет не е разкривал с такава дързост и ненадейна безогледност цялата своя субективност, индивидуалност и вътрешен мир. Тъй като строго обективното изображение на тая необикновена, грандиозна субективност носи открито печата на истината, и тъй като истината притежава дивна всепобедна сила, ние намираме още една причина, защо Хайневите стихове упражняват такова неотразимо очарование върху читателите“.

Обаче принудата да завърши образованието си се вестява все по-често и по-осезателно. Положението на родителите се влошава; бащата е болен, ликвидира с търговията и продава къщата в Дюселдорф — остава му един малък капитал, от който семейството би могло да се препитава съвсем скромно. Към края на 1821 г. родителите заминават за Олденслое в Холщайн, а оттам, през пролетта на следната година, за Люнебург. В началото на май 1823 г. Хайнрих Хайне потегля за Люнебург, за да се подготви в родителския дом за докторския си изпит. Но макар в едно писмо от месец ноември с.г. да пише, че е „затънал до гуша в тинята на римските закони“, изглежда че, поезията го е привличала повече от правото. Кратък престой в Хамбург го потиква да напише цикъла „Завръщане“.

Но времето напира; той се отписва от Берлинския университет и през януари 1824 г. заминава за Гьотинген. Тук той учи по-сериозно, но неспокойният , му дух търси развлечение. Една обиколка пеша из Тюрингия през септември става причина за създаването на „Пътуване по Харц“, — едно несравнимо забавно описание, в което поетът увековечава впечатленията си от Гьотинген. Най-сетне, на 3 май 1825 г., полага докторски изпит, покръства се на 28 юни в Хайлигенщадт, а на 20 юли се извършва промоцията му.

Преди да потегли за Хамбург, за да се установи там на адвокатска практика, Хайне прекарва известно време на остров Нордерней, гдето гледката на морето го вдъхновява да напише два цикла „Северно море“. Месеците септември и октомври прекарва при родителите си в Люнебург и в —началото на ноември пристига в Хамбург; не минава обаче дълго време и той стига до съзнаннето, че напусто е принесъл тая жертва на своето убежденне: адвокатската му практика не върви и поетът скоро се отказва от нея. Все таки Хайне остава в Хамбург, с намерение да утвърди съществуването си чрез писателска деятелност. Умният и предприемчив хамбургски книжар Юлиус Кампе приема предложението му и през май 1826 г. издава първия том на „Пътни картини“ („3авръщане“, „Пътуване по Харц“, и първия цикъл от „Северно море“), а през април 1827 г. И втория том (втория цикъл от „Северно море“, „Идеи“ и „Писма от Берлин“). Успехът е много голям.

Хайне прекарва няколко месеца в Англия, връща се и запитва Кампе, дали би се съгласил да издаде сбирка стихове. Отначало Кампе отклонява предложението, след дълги увещания обаче се съгласява, като поставя за условие да добие правото над всички следващи издания. Като хонорар бива уговорено еднократно заплащане на петдесет луидора, които обаче не били броени на ръка, а прихванати срещу по-рано даден заем, възлизащ на същата сума. В средата на октомври 1827 г. „Книга на песните“ излиза от печат, покорява в безбройни издания света и донася огромно състояние на издателя. По-късно, като минава покрай разкошната нова къща на Кампе в Хамбург, Хайне забелязва със сатирична усмивка, че този великолепен паметник му е издигнат от признателност за безбройните издания на „Книга на песните“.

Макар че стиховете, събрани в тая малка книжка, били печатани по отделно по-рано, публиката едва сега добива ясна представа за същността на поета. Успехът на песните върви успоредно с успеха на втория том от „Пътни картини“. Сега Хайне се озовава на кръстопът — трябва да избира между поезия и политика. Щродтман пише: „Възторженото посрещане на острите думи, отправени от Хайне срещу дворянството, духовенството и лицемерно-добродетелната тълпа от реставрацията, смелостта, с която смъкна християнски-благочестивата маска от старчески набръчканото лице на лъжливото общество и му даде да се види в огледалото на собственото си нищожество — това превърна по вълшебен начин поета в народен трибун, в херолд на общественото мнение, и той изведнъж се видя избран за една служба, която, наместо да му донесе лавров венец, му по-сочи трънливия път на публицист — борец за свободата“. Една след друга отделните държавнци на Германския съюз запрещават разпространението на „Пътни картини“. Това обаче само засилва славата на младия народен трибун. „Съвсем не беше потребно“, забелязва остроумно един негов приятел, „правителствата да запрещават книгата — тя и без това щеше да бъде четена.“

В края на октомври 1827 г. Хайне приема предложението на просветения издател Кота и заминава за Мюнхен като редактор на „Allgemeine politische Annalen“. Той обаче се измамва горчиво, като се мисли призван за политически деец и дори бленува за ролята на политически водач. Поетът в него винаги е бил и ще остане по-силен; той остава до смъртта си честен борец за свободата, обаче оръжията, с които води борбата за своите идеали, му се дават всеки път от неговия поетичен дух и интуитивен поетичен взор, а не от хладно-пресметливия политически разум. След половина година вестникът спира, Хайне заминава за Италия, но още преди да стигне в Рим получава съобщение, че баща му е на смъртно легло в Хамбург. Хайне потегля веднага назад, но не му е писано да завари баща си жив.

След кратък престой у дома, в началото на 1829 г. Хайне заминава за Берлин, но през есента отново се връща в Хамбург, гдето написва третия том от „Пътни картини“. Книгата има успех, но далече не успеха на първия и втори томове. Хайневата проза рядко е стояла на такава висота, както в тая книга; той развива мисли, пълни с острота и дълбочина, и прилага бляскаво хумора и сатирата редом със сериозността; той обаче подстъпва прекалено субективно и замества индивидуалното — което у един поет трябва да бъде първоизточник на поезията — с личното.

Повече от всичко друго му наврежда начинът, по който разрешава спора си с Платена относно лошите порядки в немската литература. Борбата между двамата се изостря силно и Хайне си позволява твърде лоши, непристойни закачки, поради което загубва подкрепата дори на своите приятели.

Заболял сериозно в края на зимата, Хайне прекарва лятото на 1830 г. на остров Хелголанд, гдето го изненадва вестта за избухналата в Париж Юлска революция. Въодушевен, Хайне би заминал веднага, ако известни обстоятелства от личен характер не осуетяват намерението му. Все пак на 3 май 1831 г. той пристига в Париж. През 1832 г. в „Revue des deux mondes“ излизат във френски превод откъси от „Пътни картини“; в същото списание и в „L’Europe litteraire“ Хайне пише многобройни статии върху немската литература, религия и философия. Излязлата през 1840 г., написана в безмерно ожесточение книга срещу немския писател Бьорне довежда до тежки сетнини — всички немски приятели се отвръщат от него и целият немски печат се произнася унищожително върху тая книга.

През есента на 1843 и лятото на 1844 г. Хайне се връща в Германия, за да навести престарялата си майка. Плод на тези пътувания е поемата „Германия — една зимна приказка“, най-горчивата, но и най-гениална сатира, която някога е била публикувана на немски език.

Сега към поета приближава най-тежкият удар на съдбата. Още от първите дни на престоя в Париж, Хайне се намира почти непрекъснато в парични затруднения. Нито доходите от литературните му трудове, нито подкрепата на чичо му Соломон са достатъчни за живота, който води той, несвикналият да търпи лишения. Ето защо за него е добре дошла годишната пенсия от 4800 франка, която му отпуска френското правителство и която той получава редовно от 1837 до 1848 г. Приблизително същата сума му изпраща и чичото. Един ден обаче поетът получава известие, че чичо му е умрял на 23 декември 1843 г. в Хамбург и че неговият син и главен наследник Карл Хайне не бил склонен да продължи изплащането на месечната помощ, тъй като това не било споменато изрично в завещанието на покойннка. Спорът бива изгладен в полза на поета едва през 1849 г., след като изтерзава страшно нервите му.

От началото на 1848 г. неговата болест — неспирно напредваща Tabes dorsalis — започва да се влошава все повече. През месец май с.г. поетът излиза за последен път и след това ляга в своята „гробница-дюшек“, гдето остава непрекъснато цели осем години — истинскн жив труп; той търпи неизказани мъки, но въпреки това запазва до последното си дихание цялата свежест и бистрота на своя ум. Тук трябва да бъде спомената неговата последна и най-чиста любовна — но само призрачна — страст: една млада, красива жена от немско потекло, известна под името „Mouche“, и проявила се във френската литература под псевдонима Камила Селден, се грижи с ангелска всеотдайност за него и не се откъсва от одъра на великия страдалец до сетния му час. Хайнрих Хайне умира в 4 часът сутринта на 17 февруари 1856 г. Съобразно изказаното още приживе желание, той бива погребан не в блестящето гробище Пер Ла-шез, а в полите на тихия Монмартър — в гробището на изгнаните и заклеймените.

От всички укори, хвърлени върху Хайне, най-тежък е този за липсата на любов към отечеството; от друга страна, обаче, тъкмо този укор може да бъде отхвърлен най-лесно, ако приемем поета такъв, какъвто той действително е — необходима рожба на своето време. В прекрасната си студия върху „Млада Германия“ Георг Брандес пише: „Наистина, той не обладаваше оня вид патриотизъм, приписан от него самия на немците изобщо — патриотизъм, който стеснява сърцето и на студа се свива като кожа, а онзи, който стопля сърцето и го разширява, така че то едновременно с любовта към отечеството, обгръща и целия мир на цивилизацията“. За отношението на Хайне към свободолюбивото движение на нашето време, същият отличен познавач на съвременната литература се изказва по следния начин: „Той носеше цялото свободолюбие на една жадна за свобода натура; той ламтеше за свобода, нямаше я и я обичаше от цялата си душа, но в същото време носеше и любовта на великите натури към човешко величие, редом с чисто нервния ужас на тънкочувствителни натури от всяка посредственост… Презираше догматизма във всички негови форми… Въобразяваше си, че е монархист, наричаше се роялист по убеждение, защото имаше цезарев мироглед, а му липсваше изразът за това. Мислеше, че е и се наричаше демократ, защото беше от плебейски произход; мразеше всякакви привилегии на потеклото и се чувствуваше изправен във вечна опозиция срещу дворянството и духовенството. В съкровения си душевен живот обаче той беше последователен. Привидното противоречие в неговите симпатии и тенденции се дължеше на това, че ведно със свободата обичаше величието и красотата“.

Щродтман, най-добрият биограф на поета, пише следното: "Трябва всякога да помним, че в поезията на Хайне личат два периода — периодът на рухващия романтизъм и началото на една нова поезия на бъдащето. Да установи насоката на това ново поетично изкуство, да създаде нови велики идеали за бъдещето на мястото на избледнелите идеали от миналото — за това Хайневият талант не беше достатъчно силен, а времето, в което живееше, не беше годно да даде сигурна опора на подобни стремежи; от друга страна, Хайне беше още твърде много запленен от традициите на романтичната поезия, от която той често се мъчи да се откъсне, и това обяснява вечното противоречие в неговите творби. Ето защо, ако можем да кажем за Хайне, че вярва и люби само за да разруши отсетне своята вяра и своята любов, то това е право само за ония случаи, гдето вярата и любовта му се струват болнави. Тогава неговото остроумие се превръща в щит, с който той се отбранява от надвластни чувства и идеи; чувството за святост не е може би никога тъй живо в него, както когато той призовава всички адски изчадия да я разрушат; чувството му не е може би никога тъй дълбоко и съкровено, както когато се мъчи да го отпъди с горчива ирония от себе си:

Всяка година простата мраморна плоча в Монмартърското гробище, върху която е издълбано името на поета, бива укичена с цветя и венци; и ние чувствуваме тогава, колко прави са думите на поета:

„Не зная наистина, дали заслужавам, един ден светът да укичи с лавров венец ковчега ми. Поезията, колкото и да я обичах, беше всякога само свещена играчка или осветено средство за божествени цели… Но меч трябва да положите върху ковчега ми, защото аз бях доблестен воин в освободителната бран на човечеството“.

По Лудвиг Холтхоф