Хляб

Двете крила на огромната врата се отвориха и в етапната барака влезе раздаващият храната. Застана в широката ивица утринна светлина, отразена от синкавия сняг. Две хиляди очи се устремиха отвсякъде към него: отдолу — изпод наровете, насреща му, отстрани и отгоре — от височината на четвъртия ред, където се качваха по стълба онези, които все още имаха сили. Днес бе ден за сельодка и след раздаващия носеха огромен шперплатов поднос, провиснал в средата от тежестта на камарата от разсечени на две риби. След подноса вървеше дежурният надзирател, облечен с грейнал като слънце къс бял кожух от щавени овчи кожи. Раздаваха сельодката сутрин — през ден по половинка. Как бяха изчислени калориите и белтъчините — никой не знаеше, а и не се интересувахме от такава схоластика. Шепотът на стотици хора повтаряше една и съща дума: опашки. Някакъв мъдър началник, съобразявайки се арестантската психология, се бе разпоредил да се дават едновременно или само глави, или само опашки. Предимствата на едните и на другите биваха многократно обсъждани: опашките като че ли бяха с малко повече месо, затова пък главата доставяше много по-голямо удоволствие. Процесът на поглъщането на храната продължаваше, докато се осмукваха хрилете и се изяждаше вътрешността на главата. Рибата я даваха непочистена и това се одобряваше от всички — нали я ядяхме с костите и кожата. Но появилото се съжаление за главите изчезна: опашките бяха реалност, факт. Още повече, че подносът се приближаваше и наставаше най-вълнуващата минута — какво парче ще ти се падне, нали не можеше нито да го смениш, нито да протестираш: всичко бе въпрос на шанс — залог в тази игра с глада. Човекът, който невнимателно режеше сельодките на порции, не винаги разбираше (или бързо забравяше), че десет грама повече или по-малко, десет грама, преценени на око, могат да доведат до драма, може би дори до кървава драма. Да не говорим за сълзите. Сълзите са често явление, всички ги разбират и не се подиграват на плачещия.

Докато раздаващият се приближаваше, всеки вече бе пресметнал точно кое парче ще му бъде подадено от тази равнодушна ръка. Всеки вече беше успял да се огорчи, да се зарадва, да се приготви за чудо, да стигне до ръба на отчаянието, ако е сгрешил с прибързаните си сметки. Някои затваряха очи, понеже не успяваха да потиснат вълнението си, и ги отваряха едва когато раздаващият ги бутнеше, за да им протегне дажбата риба. Грабваш сельодката с мръсните си пръсти, започваш да я галиш и стискаш бързо и нежно, за да определиш суха или тлъста порция ти се е паднала (впрочем от Охотско море никога не са тлъсти и това движение на пръстите също е в очакване на някакво чудо), и не можеш да се сдържиш да не хвърлиш бърз поглед към ръцете на околните, които също галят и мачкат парченцата риба, без да избързват да излапат тази миниатюрна опашчица. Никой не яде сельодката, а я ближе, ближе и опашката постепенно изчезва между пръстите му. Остават костите, които дъвчеш внимателно, много внимателно, докато също не се стопят и изчезнат. После се заемаш с хляба — петстотинте грама за целия ден се дават сутрин — отронваш от него малки парченца и ги лапаш. Хлябът винаги се изяжда на един път — така никой няма да ти го открадне, да ти го вземе насила, а и ти си слаб да го опазиш. Само не трябва да бързаш, не трябва да пиеш вода, докато го ядеш. Трябва да го смучеш — като бучка захар, като шекерче. После може да си налееш канче чай — топла вода, боядисана с препечена кора хляб.

Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…

Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.

Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…

Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…

И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.

— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.

— Хубаво — обади се онзи равнодушно.

Изпратиха ни със завистливи погледи.

При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.

Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.

Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.

Майсторът прекъсна бленуването ми:

— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.

Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.

Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.

— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.

Майсторът излезе.

— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:

— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.

— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.

— Ще ви дадем друг — рече огнярят.

Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.

— Нямаш ли нож? — попитах огняря.

— Нямам. За какво вие?

Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.

— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.

Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.

Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.

— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.

— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.

Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.

— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.

— Нямаме тютюн.

— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.

Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.

— Правилно — рече луничавият момък. — Аз пък не се сетих.

До обедната почивка дотолкова свикнахме с обстановката, че вече надзъртахме и в съседните помещения със също такива пещи. От всички тях със скърцане излизаха железни форми и листове и навсякъде по рафтовете имаше хляб, хляб. От време на време идваха вагонетки на колелца, хората товареха в тях изпечения хляб и го караха някъде, ала не там, където трябваше да се върнем надвечер — този хляб беше бял.

През големия прозорец без решетки се виждаше, че слънцето бе започнало да клони към заник. От вратата започна да полъхва хлад. Дойде майсторът.

— Хайде, привършвайте. Оставете таргите върху боклука. Малко работа сте свършили. Каквито сте работници, дори за седмица няма да можете да прехвърлите купчината.

Дадоха ни по един самун, ние го начупихме на парчета, натъпкахме си джобовете… Но колко можеха да поберат те?

— Пъхай го направо в панталоните — нареди луничавият младеж.

Излязохме на студения вечерен двор — групата вече се строяваше — и ни поведоха обратно. На „портала“ на лагера не ни претърсваха — никой не носеше в ръцете си хляб. Отидох на мястото си в бараката, разделих донесения хляб със съседите си, легнах и заспах веднага, щом мокрите ми, изстинали крака се стоплиха.

Цяла нощ пред очите ми се мяркаха самуни хляб и веселото лице на огняря, който ги хвърляше в огненото гърло на котела.