Святослав ЛогиновХомункулус

— И други автори има, но всички повтарят реченото. Слушай: „Вземи по равна част сладка сол, горчива сол, каменна сол, индийска, поташ и пикочина. Прибави към тях хубав нишадър, облей с вода и дестилирай. Тогава наистина излиза остра вода, която разцепва камъка мигом.“ — Стефан Трефул вдигна глава и оглеждайки мрака пред себе си, продължи: — Рецептата не съм проверявал, но ми се струва правилна. Туй, което артистът сам е сторвал, може леко да се разбере по яснотата на писмото. Но даже за честния адепт външната цел — да направи злато, отмества високата цел — да опознае истината. Нетърпението води до грешки и тогава се появява къмъкът, червен, бял или друг, от живак, пикочина и пъкъл и според думите на адепта, извършва превръщането на неблагородното в прекрасно. „Вземи на един фунт олово унция тънко сребро и сложи там от белия камък, и оловото ще стане сребро.“ Тази рецепта повторих и получих бял метал и твърд, който може да излъже неукия. Но изпитанието със силна вода показва същото старо олово с малка част сребро. Като не познава същностите, майсторът приел мечтата за истина. И всяко алхимическо съчинение страда от тези мешавици. Оттук правя заключението: всичко, изписано тук, е лъжа! — Стефан удари с длан манускриптите, вдигна се прах и една от свещите угасна.

— Силен тезис — призна Мелхиор Ратинус. От стомна, положена в топлата пепел на огнището, си наля вино с треви и аромати, вкуси го и както винаги добави захар, подир продължи: — И с какво мислиш да замениш отхвърляното от тебе знание?

Беше вечерта на четвъртък. Вече много години вечерите на четвъртъка докторът по канонично право Мелхиор Ратинус идваше на гости при своя колега и приятел, доктора по философия Стефан Трефул, и прекарваше при него в беседа за тайните на естеството, и сладко отпиваше от виното, което Стефан правеше в една от ретортите на лабораторията си. Обичайно приятелите обсъждаха проблемите на чистата наука и когато лъснеше дъното на стомната, стигаха до парадоксите и нерешимите противоречия. Беше тъй поради разликата в навиците и характерите. Ратинус беше поет, изкушен в латинския слог и цялото си свободно време прекарваше в тесните книгохранилища на абатството в Сен Мишел. Трефул пък четеше на школарите естествена история и сред гражданите се бе прочул като алхимик, стигнал близо до истината. Само двамата му ученика и приятелят Ратинус знаеха, че сред ретортите Стефан търсеше не злато и сребро, а истината.

— В книгите има лъжи — рече Трефул. — И другите го признават. „Ако майсторството не бъде изучено от изкушения художник, от четенето на книги не се добива.“ И в опита няма да намериш абсолютната истина, тъй като ръката и окото имат свойството да грешат. Но може да се накара самата природа да говори, тя не умее да лъже, ала си няма уста.

— И как искаш да го постигнеш?

— Ето тук — Трефул се изправи, — в тази лаборатория. От вятър, вода и камъни ще създам друг микрокосм, изкуствен човек, напълно съвършен хомункулус, най-истински, всезнаещ, открит!

Мелхиор с почтителност огледа едва осветените стени, потъмнели от сажди, неподредените маси, шкафовете, наблъскани със стъкленици, пещите, ръчните мелници… Да, тук всичко би могло да се натвори, но все пак се усъмни:

— За да сътвориш хомункулус, трябва да постигнеш камъка, а за да постигнеш камъка, ти трябва самият хомункулус. Няма ли тук противоречие?

— Камъка търсят златолюбците — каза Трефул, — камъкът не може да е жив, а на мен ми трябва живото.

— Тогава си повтарям въпроса: как ще го постигнеш?

— Не знам. Ясно е само едно — нищо съвършено не се постига иначе, освен да подражаваш на природата. За другото мълча.

Ратинус посегна към напитката и реши да смени темата.

— Казват, че твоята племенница си имала обожател.

— Нищо такова не съм чувал — отсече Трефул, — но ако е истина, ще дам на Кристина прилична зестра, че да се ожени честно.

— Мислех си, че я пазиш за себе си.

— Пазя я за изкуството!

Кристина беше бедно момиче. Дойде преди три години да учи медицина, за да сдаде после изпит при бръснарите и да стане като майка си акушерка. В колегията, дето Трефул четеше лекции по анатомия и фармация, често идваха жени. Бяха или потомствени акушерки, или застарели университетски проститутки, които не искат да си изгубят привилегиите… Вече не можеше да си спомни как тъй разреши на Кристина да се появява в лабораторията, а подир я обяви за своя племенница, уж незаконна дъщеря на покоен брат. За три години привикна с помощницата си, на която можеше много да довери. Новината на Мелхиор го порази неприятно, но честно казано, Стефан не й повярва твърде. Тоест обожател може и да се е появил, но едва ли има сериозни намерения — все пак Кристина е дъщеря на акушерка. Пък тя едва ли би се захванала с някаква лековерна интрига…

Освен Кристина до лабораторията достъп имаше още Пиер Тутсан — улично хлапе, ловко в работата и дребните хитрости. То не вярваше на никого и не признаваше никого, освен своя мъдър и всеблаг господар, който някога бе намерил Пиер около градското бунище, бе го измил, нахранил и облякъл, а подир с ласки и тояга го бе превърнал в послушен помощник. Под надзора на Пиер бяха пещите, плесенясалите бъчви и широките тави за кристализиране на солите.

Към чупливото химическо стъкло Пиер се отнасяше с благоговение, като към свети дарове. Веднъж, когато в полемика Мелхиор Ратинус нарече Стефан безмозъчно говедо, Пиер, скрит дотогава зад шкафа, изскочи и мълчаливо се впи в наругателя. С много усилия го откъснаха от жертвата; оттогава Стефан не позволяваше на Пиер да присъства на четвъртъчните беседвания.

* * *

Идвайки при Трефул във втория четвъртък на март, Мелхиор Ратинус откри в лабораторията поразителни промени. Самата зала сякаш бе станала по-голяма от чистотата и реда. Всички стъкларии за калциниране и тиглите се бяха изпарили някъде, наместо тях се бяха появили нови от още непомътняло стъкло.

— Да не си намерил пътя? — попита Ратинус.

— Намерих го — отвърна Стефан. — Седни, ето ти вино, ето ти захар.

— Сам ли го откри, или го прочете в книгите? Кажи ми, не се страхувай. Аз съм стар, дебел и ленив, няма да открадна твоята тайна. Казвай по-бързо, иначе далакът ми ще се пръсне от любопитство.

— Колкото по-съвършено е нещо, толкова по-близо е то до съвършенството — прав ли съм?

— Тъй е наистина. Ти, Стефане, си велик софист.

— Съвършеният хомункулус — продължи кротко Стефан — трябва да бъде съставен от най-чистите, благородни и съвършени същности, които можеш да вземеш от нещо съвършено. Като гледаш към трите царства на природата — растителното, вегетиращото и животинското, виждаш, че всяко последващо е по-чисто, а значи и по-съвършено от предходното…

— Точно в такъв ред ги е натворявал Господ, а никой в своята работа не минава от съвършеното към несъвършеното.

— Венецът на творението е човекът, значи от него могат да се извлекат нужните за работа най-чисти есенции.

— Мисъл, стара като самата алхимия — заключи Ратинус.

— Но от нея се правеха грешни изводи — надигна глас Стефан. — Невежите преваряваха еликсир от урина, пържеха жива сяра в уши и извличаха философски живак от носа… А всичко това са отпадъци, нечистото, дето излиза от тялото. Чистото остава. Ето къде е пътят! Хомункулус може да бъде получен само от човек; не от вятър, вода и камъни, а от месо, хрущяли и кръв.

— Прилича на истина — призна Ретинус. — Макар според моя разум за тези цели повече да подхожда жената, тъй като жената бе сътворена последна, а значи е по-чиста. При това сътворена не от пръст, а от очистен материал, от мъжко ребро. На другото не възразявам. Поздравявам те!

— Не, ти не разбра! — изстена Стефан. — Аз не намерих пътя, аз го изгубих. За да създадеш хомункулус, трябва да убиеш човек.

* * *

Стефан Трефул оглеждаше непривично чистата лаборатория. Кристина бе измела покритите с мазни сажди паяжини, беше избърсала праха и сега той не можеше да познае стаята, в която бе прекарал много години.

Вратата леко изскърца и се отвори. В стаята боязливо се вмъкна Кристина.

— Тук ли си? — изненада се Трефул. — Отдавна трябваше да си вървиш у дома. Помисли какво ще кажат хората, майка ти…

— Майсторе — започна сериозно Кристина, — че какво може да се каже за дъщерята на акушерка? Пък и мама сигурно също я няма.

— Ти знаеш, че се грижа за съдбата ти. Ти си моя племенница и когато пожелаеш, можеш да си намериш добър партньор.

— Не искам да се омъжвам — рече Кристина. — Вие самият сте неженен, защото сте се посветили на науката, аз искам да се уча от вас, ако е възможно.

— Аз съм ерген, тъй като ми е поверена катедра в университета, а жененият професор е смешен и не може да поучава другите. Що се отнася до алхимиците от женски пол, то и Мария Коптска, и Брунхилда бяха верни съпруги и майки на щастливи семейства. Значи не е беда, че някога ще се омъжиш. Искам само едно: да не изгубиш себе си, когато се повериш на мъжа си. — Трефул замълча, а после добави: — Това ли беше въпросът, заради който дотърча тук насред нощите?

— Не, майсторе — гласът на Кристина потрепера. — Моля снизхождение, но… чух какво си говорихте… с домине Мелхиор Ратинус. И знам защо не спите нощем. Бих искала да съм ви полезна, майсторе. Домине Мелхиор рече, че женското тяло като по-чисто е по-подходящо за извличане на началата…

— Млъкни! — кресна Трефул. — Как можа да си помислиш, че дори за най-примамливата цел бих тръгнал към убийство?! За друго размишлявах.

— Може без да се убива… Част от тялото, достатъчно голяма, за да има материал, но… отсъствието на която би ми позволило да живея… да се гордея с вас, може би да ви помагам… — Предварително подготвените аргументи вече сякаш не изглеждаха толкова убедителни.

— Върви си — отсече Трефул — и не се връщай, докато не прогониш тези мисли.

Кристина бавно се обърна и излезе от лабораторията.

Но мислите, които той забрани на своята ученичка, като че ли се забиха в собствения му мозък. Наистина, няма нужда да се убива, достатъчно е само една ръка, например лявата, без нея по-лесно се живее…

Стефан извади кутията с хирургични инструменти и започна с треперещи пръсти да измъква бръсначи и ножици. После свали окачената брадвичка, като онези, с които месарите кълцат месо. Нави ръкава си и с неочакван интерес заразглежда ръката си — бледа и кльощава, с паяжина от издути вени и тъмни петна от обгаряния.

Е, добре, ще дари ръката си, но после болката ще го хвърли в безпаметство и няма да му позволи да завърши отпочнатото. Пиер е добър и съвестен помощник, но по този въпрос не бива да се доверява никому…

Стефан взе свещта и се изкачи по стъпалата към мансардата, където в малка стаичка спеше Пиер. Докосна го по рамото, Пиер мигом са пробуди, седна на леглото и започна да търка сънените си очи.

— Пиер, обичаш ли алхимията?

— Колкото и вие, майсторе — отвърна момъкът.

— Обичаш ли я повече от всичко на света, повече дори от собствения си живот? Съгласен ли си за изкуството да дадеш всичко свое?

— Както и вие, майсторе — повтори Пиер.

— Да вървим — рече Трефул.

И се спуснаха в лабораторията.

— Пиер, трябва ми твоята ръка — започна Стефан. — Не се страхувай, няма да умреш. Край теб ще бъдат най-добрите лекари, а след това най-сръчните слуги. Всичко ще бъде наред, ще бъдеш като мой син, повече от син, но сега ми трябва ръката ти. Ръката на жив човек.

С бавни механични движения Пиер свали дрехата си и положи ръката си на масата. Трефул вдигна брадвата високо и замахна. Миг преди острието да се впие, с ужас си представи какво ще се случи и отклони удара, брадвата се вряза в масата и я разцепи. Момчето изкрещя жално и тънко, дръпна ръката си и хукна навън.

— Пиер! — повика го Трефул.

Слезе по стъпалата — вратата беше широко отворена, на прага бе паднала дървена обувка. Трефул постоя, огледа празната улица, взе обувката и затвори вратата. Той разбра, че Пиер няма да се върне никога.

* * *

Стефан Трефул остана самотен. В лабораторията се възцари униние и само в четвъртъците горяха огън и свещ върху масата. Ратинус му разказваше градските клюки — не беше чувал нищо за Пиер, а Кристина продължавала да живее с майка си. Младият ухажьор не успял в намеренията си, получил отказ и си заминал оскърбен.

Трефул кимаше, но оставаше сам със себе си.

Веднъж, беше в края на лятото, както обикновено беше заспал на стола. Събуди го шум и в началото не успя да съобрази къде е и какво се случва. Трудно различи в потъналата в сумрак лаборатория, че някой седи срещу него — там, където обикновено сяда Ратинус.

— Кой е тук?

— Аз съм, майсторе — отвърна Кристина. — Простете ми, че наруших забраната и дойдох, но делото ми е важно.

Стефан запали свещ и я постави по-далеч от себе си.

— Учителю — започна Кристина, — трябва да ви призная… Не бих напуснала алхимията заради мъж, аз му отказах по съвсем друга причина… Но той не вярва, че идвам тук само заради вас, причака ме на улицата, наруга ме, после извади нож и ме удари…

— Ранена ли си?! — подскочи Трефул. — Къде? Сега ще те превържа…

— Няма смисъл. Хипократ ни учи, че ако раната е в корема и от нея тече малко кръв, такава рана е смъртоносна. Добре съм запомнила вашите уроци, майсторе.

— Млъкни! — кресна Трефул. — Ти няма да умреш, ще докарам целия медицински факултет…

— Учителю — прошепна момичето, — нека продължа… Вие трябва да довършите вашето дело. Затова се върнах — когато започна да умирам, вземете от мен каквото ви трябва и направете синтеза. При вас ще се получи, знам го… И още исках да кажа, че хората трябва да се появяват на белия свят по нормалния начин, макар несъвършени и макар незнаещи. Така е по-добре…

Главата на момичето се килна, пръстите се свиха в конвулсия, после бавно се отпуснаха. Стефан Трефул гледаше като хипнотизиран ученичката си, но после внезапно скочи.

Умирайки, Кристина се бе добрала до дома му, за да може той да довърши проклетото си дело! А той седи и гледа как топлината излиза от тялото й, а бездейства!

Една подир друга Стефан запали дванадесетте свещи в канделабъра и отвори кутията с инструменти…

Ден и нощ в затворената лаборатория падаха капки във фаянсовите чаши, свистеше пара и звънтяха стъкларии. Стефан Трефул, застарял и безумен, магесваше около огромна реторта с формата на яйце. Гледаше с омраза топлото яйце, но никога не забрави да го нахрани с прецедени екстракти от тънка жива материя, взета от новородено агне или теле…

Само омразата движеше Трефул. Трябваше на всяка цена да довърши делото си. И щом огненият и съвършен човек се появи на света, Стефан ще му зададе само един въпрос: „Вярно ли е, че ти знаеш всичко за миналото, сегашното и бъдното?“ И когато чуе гордото „Да“, ще добави: „Е, значи ти знаеш какво ще направя с теб сега…“

Четирисет седмици огънят поглъщаше сухи брезови съчки, искряха разтвори, процеждаха се през плътна коприна, гърмяха ахатови чукала и мачкаха животинските вътрешности, жужаха сита и ръмжаха мелници. Яйцето на философите, в което бавно съзряваше микрокосмът, дишаше с топлина…

И срокът дойде.

Яйцето се разцепи и изпусна отвътре светлина и въздух. Стефан стоеше на две крачки, стиснал в ръката си тънък кинжал, и чакаше от глъбините да се появи дивното същество, отнело му всичко, което може да се отнеме от жив човек. Но никой не се изправи и в тишината се чу вик на дете. Стефан се наведе напред — на дъното на яйцето лежеше младенец, новородено момиченце.

Казват, че при първия вик лицето на новороденото е такова, каквото ще бъде по-късно като възрастен. Трефул разпозна Кристина.

* * *

В четвъртък вечерта както винаги дойде Мелхиор Ратинус. Мълчаливо огледа помещението, отново променено до неузнаваемост, с тежка въздишка се отпусна на стола и придърпа чашата с горещо вино. И едва тогава започна:

— В града се говори, че си завършил делото си. Честна дума, разумът отказва да вярва на такива твърдения.

— Разумът отказва да вярва на много повече къде по-прости неща — отвърна Стефан, — но те продължават да съществуват.

— Значи завърши успешно… — Ратинус се огледа боязливо, кимна към завеската, прикриваща част от стаята, и попита шепнешком: — Там ли е?

— Да.

— И какво прави?

— Спи.

— Не мислех, че подобно същество има потребност от сън. Но то сигурно вече ти е споделило съкровените тайни на мирозданието?

— Вчера разбрах най-великата тайна на мирозданието — отвърна Трефул.

— И мога ли да попитам каква е?

— Трудно е да се обясни…

— Да, разбира се — Ратинус кимна. — Признавам си, и аз никога не бих споделил с друг скъпоценните откровения на хомункулуса.

— Мелхиор Ратинус! Предупреждавам те, че ако още веднъж го назовеш с тази мерзка дума, ще те ударя!

Ратинус зяпна. Когато изненадата поутихна, поиска да попита нещо, но с жест Стефан го накара да мълчи. Мърморейки едва доловими успокояващи думи, Великият Майстор тръгна към завесата.

Детето плачеше за мама.

Загрузка...