Хорай

Синьо видение на губещи се във висините дълбини — море и небе са се слели в сияйна омара…

Утро на пролетен ден.

Само небе и море — лазурен безкрай…

На преден план игриви вълни проблясват в сребристо, нишките на морската пяна се вият във водовъртеж.

Но малко по-нататък не се долавя движение, нито багри: мътното топлосиньо на водата се разлива и разтваря в синевата на въздуха. И няма хоризонт. Само устремена в безкрая далечина — под краката зее бездънна пропаст, а над нея се извисява необятният небесен купол и с височината палитрата става все по-наситена.

Затова пък там далеко под синевата на купола се очертават смътно контурите на дворцови кули със заострени и извити като лунни сърпове високи върхове — измамно великолепие на нещо отдавнашно и странно, озарено от нежно като спомен слънчево сияние.

… И така, опитвам се да опиша едно какемоно — японска картина върху коприна, окачена в нишата на гостната ми. Картината е озаглавена „Шинкиро“ — „Мираж“. Ала очертанията на миража не могат да се объркат с други. Това са мъждеещите порти на благословения Хорай, а отвъд тях — лунните кули на двореца на краля Дракон. Рисунъкът, макар и оживял под четката на наш съвременник, носи духа на Китай отпреди две хиляди и сто години.

Ето какво е писано за това свещено място в китайските книги от онези времена:

Това и много още се разказва в легендите от времето на династия Дзин2. Но едва ли хората, записали тези легенди, са виждали Хорай дори само като мираж.

Защото в действителност няма омайни плодове, които утоляват навеки глада и жаждата; нито чудотворна трева да съживява мъртъвците; нито извор на жива вода; нито вечно пълни купички с ориз и вечно пълни чаши с вино. Не е вярно, че Хорай не познава мъката и смъртта, нито е вярно, че там няма зима. В Хорай зимите са студени — вятърът шиба и пронизва костите, а снежните шапки на Драконовите кули стърчат зловещо.

Но Хорай крие и много прелести, а за най-удивителната от тях не споменава нито един китайски летописец. Това е въздухът на Хорай. Необикновен е този въздух, затова и слънчевата светлина е по-бяла — млечна светлина, която не заслепява, — удивително ясна, но и много мека. Тук въздухът е отпреди сътворението на света: невероятно древен, толкова древен, че изпитвам страх, като си помисля от кои времена е. И съвсем не е обикновена смес от азот и кислород, не е просто въздух, а е изтъкан от духове — субстанция от безброй-безброй поколения души, слели се в една необятна полупрозрачност, — души на хора, които са мислели съвсем различно от нас.

Който и смъртен да поеме глътка от него, той поема в кръвта си трепета на тези души и те променят усещанията му — преобразяват представите му за пространство и време, така че той да вижда само през техния поглед, да чувства с техните сетива и да мисли единствено като тях. Неусетно като сън настъпва тази промяна, а изникналият в този сън Хорай може да бъде описан така:

Отчасти това видение е навярно плод на призрачния въздух. Но не напълно, защото магията, сътворена от мъртвите, е само очарованието на един Идеал, магията на един извечен блян. И нещо от този блян се е въплътило в сърцата на много хора — в простата красота на безкористния живот, в прелестта на Жената…

Зъл вятър откъм запад вее над Хорай и уви! помита удивителния въздух. Откриваме го само тук-там на валма и дълги ивици — като онези дълги светли ивици на облаците, които пресичат надлъж пейзажите на японските художници.

Само под тези ивици вълшебна мъгла можеш все още да откриеш Хорай. Но никъде другаде… Помни, че Хорай носи още едно име — шинкиро, или мираж. „Видението на непостижимото“. А видението избледнява, избледнява, за да не се появи никога вече освен на картини, в стихове и мечти…