Хрътките на съдбата

В отслабващата светлина на унилия есенен следобед Мартин Стоунър бъхтеше тежко по кални селски друмища и издълбани от каруци коловози, без да знае къде точно го водят. Представяше си, че някъде отпред е морето, и стъпките му сякаш се насочваха упорито натам, но защо се стремеше уморен точно към тази цел, надали би могъл да обясни — освен ако не бе подвластен на същия инстинкт, който тласка бягащия елен, почти настигнат от преследвачите си, да търчи към скалите. И в неговия случай по петите му бяха кучета, неумолимо настойчивите хрътки на Съдбата. Гладът, умората и отчаяната безнадеждност замайваха разсъдъка му и клетникът едва ли можеше да събере достатъчно енергия, за да се учуди що за скрит импулс го тласка все напред и напред. Мартин Стоунър бе един от онези нещастници, които сякаш са опитвали всичко; вродена леност и недалновидност се бяха намесвали винаги в начинанията му и проваляли всеки шанс за дори скромен успех; сега той бе на края на силите си и нямаше какво повече да опитва. Отчаянието не бе пробудило у него никакъв скрит запас от сили — напротив, от несгодите съвсем беше отъпял. Само с дрехите на гърба си и половин пени в джоба, без нито един приятел или познат, към когото да се обърне, без никакви изгледи да си осигури легло за тази вечер и храна за утрешния ден, Мартин Стоунър флегматично се тътреше между подгизнали живи плетове и отцеждащи тежки капки дървета, а в главата му бе съвсем празно, като изключим несъзнатата увереност, че морето е някъде там напред. В нея от време на време властно се намесваше друга, напълно осъзната мисъл — че е ужасно гладен. Скоро той спря пред една отворена порта, през която се влизаше в обширна, доста занемарена градина; наоколо почти нямаше признаци на живот, а къщата в далечния край на градината изглеждаше студена и негостоприемна. Ала започваше ситно да ръми и Стоунър си каза, че вероятно там би могъл да получи подслон за малко и да си купи с последната му останала монета чаша мляко. Той бавно и уморено свърна в градината и пое по тясна павирана пътека, която го отведе до една врата отстрани на къщата. Преди да има време да почука, вратата се отвори и пред него застана превит съсухрен старец. Той се отдръпна встрани, сякаш за да го пусне да влезе.

— Дали бих могъл да вляза, докато дъждът… — започна Стоунър, ала стопанинът го прекъсна:

— Влизайте, млади господарю Том. Знаех, че някогаш тия дни ще се върнете.

Стоунър залитна, прекрачвайки прага, и спря, вперил недоумяващ поглед в съсухрения човечец.

— Сядайте, докато донеса нещо за вечеря — продължи старецът, разтреперан от усърдие.

Изтощението бездруго подкосяваше краката на Стоунър, така че той потъна веднага в креслото, което побутнаха към него. След минута вече поглъщаше лакомо студеното месо, сиренето и хляба, които домакинът му поднесе на малка масичка, като не спираше да говори:

— Малко сте се променили за четири години — гласът му звучеше на Стоунър като в сън, далечен и неясен, — но и тук ще откриете промени, няма как. Никой не е останал в дома от ония, които бяха, когато заминахте, само аз и леля ви. Ще отида и ще й кажа, че сте дошли; тя няма да се срещне с вас, но ще ви позволи да останете колкото искате. Винаги е казвала, че ако някогаш се завърнете, редно е да останете тук, обаче тя няма никогаш вече да ви погледне, нито да ви продума.

Старецът сложи пред Стоунър глинена халба с бира и тръгна с несигурна походка по дълъг коридор, където скоро се скри. Вън ситният ръмеж се бе превърнал в буен шибащ порой, който плющеше по вратата и прозорците. Скитникът потрепера при мисълта, как изглежда морският бряг при такъв дъжд и в бързо падащата нощ. Довърши яденето, изпи бирата и остана отпуснат неподвижно в креслото, чакайки странния си домакин да се върне. Докато вехтият часовник в ъгъла цъкаше и минутите течаха, в ума на младия човек се зароди и пламна нова надежда — предишният му копнеж да се нахрани и да отдъхне за кратко сега премина в мечта да го оставят да пренощува под този явно гостоприемен покрив. Шум от стъпки по коридора извести, че прислужникът идва.

— Старата госпожа не ще да ви види, млади господарю Том, но казва, че си е редно да останете. Права е, нали тая ферма ще бъде ваша, когато тя си отиде. Накарах да запалят огън в стаята ви и жените са турили чисти чаршафи на леглото. Там, ще видите, нищо не се е променило. Сигур сте уморен и ви се ще да си легнете.

Без да каже дума, Мартин Стоунър се надигна тежко и последва своя добър ангел по дългия коридор, нагоре по къса скърцаща стълба и после по друг коридор до голяма стая, весело озарена от буен огън. В нея имаше малко мебели — прости и старомодни, но здрави и угледни; препарирана катерица във витрина и стенен календар отпреди четири години изчерпваха цялата украса. Стоунър обаче не виждаше нищо друго освен леглото и с огромно нетърпение смъкна дрехите си, преди да се строполи, изтощен до премала, в пухените му глъбини. Хрътките на Съдбата, изглежда, за кратко се бяха отказали от преследването.

В студената светлина на сутринта Стоунър безрадостно се засмя, след като бавно си даде сметка за положението, в което се намираше. Навярно би могъл да изкяри някаква закуска по силата на приликата си с изчезналия племенник на домакинята и после благополучно да се измъкне, преди някой да разкрие придадената му фалшива самоличност. В стаята на долния етаж завари превития старик вече готов с блюдо бекон и пържени яйца за „младия господар Том“, а една възрастна камериерка с каменна физиономия донесе чайник и му наля чаша чай. Когато Стоунър седна до масата, едно младо ловджийско куче болонска порода се приближи до него и дружелюбно размаха опашка.

— Туй е пале на старата Баукър — обясни старецът, когото камериерката с каменно лице наричаше Джордж. — А, много ви обичаше тя! Тъй и не се оправи, след като вий заминахте за Афстралия. Умря преди около година. Та туй е нейно пале значи.

Стоунър откри, че му е трудно да съжалява за кончината на кучката: тя безпогрешно би го разпознала като чужд.

— Ще излезете ли да пояздите, млади господарю Том? — бе следващото и доста стряскащо предложение на стареца. — Имаме едно пъстро конче, дето добре понася седлото. Биди вече поостаря, макар да си върви все така добре, но аз накарах да оседлаят пъстрото конче и да го доведат.

— Ами… аз нямам нищо за езда — отвърна Стоунър, готов едва ли не да се разсмее, като погледна единствения си кат почти напълно износени дрехи.

— Млади господарю Том — рече старикът, сериозно и почти обидено, — сичките ви неща са точно както сте ги оставили. Само малко да се попроветрят пред огъня, и нищо им няма. Туй сега ще ви бъде развлечението — да яздите и да ловувате птици, щото хората тука са ви обидени и още държат карез. Ни са забравили, ни са простили. Никой няма да ви продума, та най-добре да я карате с коня и кучето за кумпания.

Джордж се потътри да даде разпорежданията си; Стоунър пък, чувствайки се повече от всякога като човек, сънуващ наяве, отиде на горния етаж да проучи гардероба на „младия господар Том“. Ездата бе едно от най-скъпите на сърцето му развлечения, а мисълта, че никой измежду някогашните познати на Том няма да го удостои с близостта си, му вдъхваше увереност, че поне в близко бъдеще няма да бъде разкрит. Докато се пъхаше в един панталон за езда от рипсено кадифе, който му се оказа почти по мярка, мнимият „млад господар“ разсеяно се почуди какво ли е извършил истинският, за да настрои срещу себе си всички в околността; тропотът на бързи нетърпеливи копита по мокра пръст обаче прекъсна размишленията му. Пъстрото конче — дребно и набито — бе доведено долу пред вратата.

„Ето ти сега просяк да язди“ (Алюзия за популярната английска поговорка : „Ако мечтите бяха коне, просяците щяха да яздят“.)– каза си Стоунър, докато се носеше в бърз тръс по калните друмища между живи плетове, където предния ден се бе влачил унило като скитник, отритнат от обществото. После заряза всякакви въпроси и догадки и се остави на удоволствието от прекрасния лек галоп по тревистия край на един равен участък от пътя. Край една отворена порта забави ход, за да позволи на две каруци да свият в някаква нива; момците, които караха каруците, успяха добре да го разгледат и докато минаваше покрай тях, Стоунър чу развълнуван глас да възкликва: „Глей, т‚ва е Том Прайк! Едно време се знаехме с него! Глей го, пак се дотътрил!“

Явно приликата, която бе заблудила поизкуфелия старец от близко разстояние, бе достатъчна да подведе и млади очи от по-далечно.

По време на разходката си с пъстрото конче Стоунър срещна достатъчно народ, за да се увери във верността на казаното от Джордж, че местните люде не са забравили, нито са простили някогашното престъпление, което му бе завещал отсъстващият. Когато се случеше да настигне или да се размине с хора, те го „поздравяваха“ със смръщени погледи, мърмореха си под нос, сочеха си го с глава и се побутваха едни други с лакът. Кроткото пале на старата Баукър, което пъргаво се движеше до него, изглеждаше единственото приятелски настроено същество сред враждебния свят наоколо.

Слизайки от кончето при страничната врата, Стоунър улови бързия неспокоен поглед на мършава възрастна жена, която надничаше към него иззад завесата на един прозорец на горния етаж. Очевидно това беше „леля му“.

Докато поглъщаше обилния обяд, който вече го чакаше готов при връщането му от разходката, Мартин Стоунър се зае да прецени всички вероятни развития на необикновеното си положение. Истинският Том можеше след четиригодишно отсъствие да се появи ненадейно във фермата или току-виж, пристигнало писмо от него. В качеството му на наследник пък мнимият Том можеше да бъде повикан да подпише документи, което щеше сериозно да го смути и затрудни. Или можеше да пристигне роднина, който да не последва примера на лелята и да страни от него. Всички тези варианти щяха да означават изобличение и позор. Алтернативата, от друга страна, бе откритото небе с всичките му враждебни стихии и калните друмища към морето. Тази ферма поне предлагаше временно убежище от несгодите, а и фермерството беше едно от многото неща, които Стоунър беше „опитвал“, така че бе способен да свърши някаква работа в отплата за гостоприемството, на което имаше толкова малко право.

— Студено ли ще искате свинското за вечеря — попита го камериерката с каменно лице, докато разчистваше масата — или топло?

— Топло и с лук — отвърна Стоунър и това беше единственият път в живота му, когато бе взел бързо решение. В мига, когато произнесе тези думи, осъзна, че смята да остане под този покрив.

Стоунър се придържаше стриктно към онези части от къщата, които му бяха определени по силата на безмълвно споразумение. Когато се включваше в работата във фермата, действаше като човек, който изпълнява заповеди и никога сам не дава такива. Старият Джордж, пъстрото конче и палето на старата Баукър бяха единствените му другари в едно студено, мълчаливо и враждебно обкръжение. Стопанката на фермата не виждаше изобщо. Веднъж обаче, когато знаеше, че е отишла на църква, Стоунър се прокрадна безшумно в гостната, решен да подири там някакви откъслечни сведения за младия човек, чието място бе узурпирал и чиято лоша репутация бе поел върху себе си. По стените висяха множество фотографии, други бяха изложени в превзети рамки по масички и шкафове, ала търсената прилика не личеше на никоя сред тях. Най-сетне в един потулен от погледите албум мнимият племенник откри онова, което му трябваше. Албумът включваше цяла серия, надписана „Том“: дундесто тригодишно дете в невероятна рокличка; непохватно момче на около дванайсет години, хванало бухалка за крикет така, сякаш я мрази; доста хубав осемнайсетинагодишен младеж с добре пригладена и разделена на равен път коса; накрая млад мъж с някак начумерено лице и изражение на нехранимайко. Този последен портрет Стоунър разгледа с особен интерес — приликата с него самия бе поразителна.

Той отново и отново се опитваше да научи от стария Джордж — доволно словоохотлив по повечето теми — нещо за естеството на провинението, което го бе направило така омразен на околните и ги беше накарало да го отбягват. Един ден, когато се прибираха вкъщи от някаква отдалечена нива, запита направо:

— Какво се говори тук за мен?

Старецът поклати глава.

— Много са ви налютени, много, до смърт. А, тъжна работа е туй, тъжна работа…

И не позволи да изтръгнат от него и дума повече по въпроса.

Една ясна и мразовита вечер малко преди Коледа Стоунър стоеше в един ъгъл на овощната градина, откъдето се разкриваше широк изглед към околността. Тук-там можеха да се различат примигващи светли точици — лампи или свещи; те говореха за домове, в които са се възцарили добрата воля и оживлението на празника. Зад него стоеше мрачната и смълчана къща, където никой никога не се смееше, където дори кавга би звучала ведро. Когато младият мъж се обърна да погледне дългата сива фасада на зданието, потънало в сенки, една врата се отвори и се показа Джордж. Стоунър чу стареца напрегнато и тревожно да го зове с мнимото му име и мигновено разбра, че се е случило някакво нещастие. Тутакси неговото убежище му се стори гнездо на мир и доволство и мисълта, че ще трябва да го напусне, го ужаси.

— Млади господарю Том — съобщи прислужникът с дрезгав шепот, — трябва тихомълком да се измъкнете от тук за няколко дена. Майкъл Лий си е дошъл в село и се кълне, че ще ви гръмне, ако му паднете. Ще го стори той, по вида му личи, затуй използвайте прикритието на нощта и си идете. Само за седмица, Майкъл Лий няма да стои тук по-дълго.

— Но къде да отида? — заекна Стоунър, когото старецът бе заразил с непресторения си страх.

— Вървете право напред, все по брега, до Пънчфорд и там се скрийте. Щом Майкъл Лий се махне от тук, ще яхна пъстрото конче и с него ще ида до „Зеленият дракон“ в Пънчфорд; видите ли си коня в конюшнята на „Зеленият дракон“, туй ще е знак, че можете благополучно да се върнете.

— Но… — колебливо започна Стоунър.

— За пари не берете грижа — разбра го Джордж, — старата госпожа се съгласи, че най-добре ще е да направите, както ви рекох, и ми даде за вас ей туй.

Прислужникът извади три златни лири и няколко сребърни монети.

Стоунър се чувстваше по-голям измамник от всякога, когато същата нощ се измъкваше крадешком през задната порта на фермата с парите на „леля си“ в джоба. Старият Джордж и палето на старата Баукър стояха на двора и безмълвно го гледаха на изпроводяк. Мнимият им господар изобщо не вярваше, че някога пак ще ги види, и изпита угризение на съвестта за тези скромни, ала верни приятели, които с тъжна надежда щяха да чакат завръщането му. Може би някой ден истинският Том щеше да се появи и тогава простите хорица от фермата щяха възбудено да гадаят кой ли е бил призрачният гост, приютил се за кратко време под покрива им. За собствената си съдба Стоунър не се тревожеше: три златни лири не траят кой знае колко, ако са само те, но за човек, пресмятал богатството си в пенита, такава сума изглежда добро начало. Капризната Фортуна най-неочаквано се бе усмихнала на несретника, когато последния път бе бъхтал по тези друмища без надежда, и вероятно щеше да му даде още и шанс да си намери някаква работа и да започне начисто. Колкото повече Мартин Стоунър се отдалечаваше от фермата, толкова повече се подобряваше настроението му. Облекчение беше пак да си върнеш изгубената собствена самоличност и да престанеш да бъдеш непохватният призрак на някой друг. Младият мъж почти не мислеше за свирепия враг, който се беше появил изневиделица в живота му — онзи живот принадлежеше на Том Прайк, а Мартин Стоунър го бе оставил зад гърба си и не искаше да знае за нищо, свързано с него. За първи път от месеци насам си затананика лека, весела песничка.

Тогава от сянката на един дъб с надвиснали над пътя клони излезе мъж с пушка в ръка. Не бе необходимо да се гадае кой би могъл да бъде: лунната светлина, която огря пребелялото му лице, разкри израз на такава омраза, с каквато Стоунър не се бе сблъсквал в никое от по-раншните си премеждия. Той се втурна настрани с надеждата да успее да се промуши през плета, но жилавите клони веднага го уловиха в мрежата си. Хрътките на Съдбата го бяха чакали в тесните кривини на селския друм и този път не можеше да се отрече, че съществуват.