Джеймс Хадли ЧейсИма ли нещо по-хубаво от парите?
Част първа
Глава първа
I
Запознах се с Рима Маршал някъде в края на четвъртия месец откакто бях започнал да свиря на пианото в бара на Ръсти.
Бурята вилнееше навън, дъждът барабанеше по тенекиения покрив, гръмотевиците разтърсваха нощта когато тя се появи в бара.
На плота имаше само двама души, и двамата пияни. Ръсти беше от другата страна на плота и лъскаше безцелно чаши. В дъното на бара в едно сепаре чернокожият келнер Сам изучаваше таблицата на залаганията за конните надбягвания. Аз бях на пианото.
Свирех ноктюрно от Шопен с гръб обърнат към входа и не я видях или чух да влиза.
По-късно Ръсти ми каза, че тя се спасила от жестокия дъжд в бара точно в девет без двайсет. Беше подгизнала и седна в едно сепаре вдясно зад гърба ми.
Ръсти нямаше навик да търпи самотни жени в заведението си. Обикновено ги изритваше навън, но тъй като тази вечер барът беше практически празен, а дъждът способен да удави и дива патица, той се смили над нея.
Тя си поръча кола, запали цигара и облакътена на масата се втренчи умислено в двамата пияници на плота.
Някъде след около десет минути от появата й в бара нещата взеха да придобиват шеметно темпо.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и един мъж застана на прага. Направи четири моряшки стъпки към плота и внезапно закова.
Точно в този момент Рима запищя с цяло гърло и едва тогава си дадох сметка за присъствието й и това на току-що влезлия мъж.
Писъкът й ме завъртя на стола и аз се обърнах към нея.
Докато съм жив няма да забравя как изглеждаше. Беше на не повече от осемнадесет години и косата й имаше блясъка на полирано сребро, а едрите й, широко отворени очи бяха кобалтово сини. Носеше ален, тънък пуловер под който изпъкваха едрите й гърди и плътно прилепнали черни дамски три-четвърти панталони. Имаше леко захабен вид, животът явно не я беше галил с перце. Непромокаемият й шлифер лежеше с разпран ръкав на един съседен стол и изглежда изживяваше последните си дни.
При едно нормално състояние нямаше да се различава много от всички ония момичета, които търкаха праговете на Холивуд в търсене на работа, но тя не беше в такова състояние.
Лицето й беше сгърчено от ужас. Устата й се беше превърнала в грозна дупка с непрекъсващ писък. Блъскаше се в стената, подобно на диво животно търсещо в паника бърлогата си, а ноктите й дращеха мазилката с разтърсващо нервите стържене.
Новодошлият действително имаше вид на току-що изскочило от нечий кошмар привидение. Беше на около двадесет и четири години, дребен, със слаб кокал и тънко изострено лице с белотата на замръзнала овча лой. Черната му коса беше дълга и сплъстена от дъжда. Люшкаше се от двете страни на лицето му в меки кичури. Очите действително му придаваха вид на привидение. Зениците им бяха огромни и запълваха почти целия ирис и за момент си помислих, че беше сляп. Но не беше. Гледаше пищящото момиче и изражението на лицето му ме накара да настръхна.
Беше облечен с износен син костюм, мръсна риза и черна вратовръзка наподобяваща връзка за обувки. От дрехите му се стичаше вода и около крачолите му на пода се бяха образували две малки локви.
Стоя неподвижен три или четири секунди, гледайки Рима, като изведнъж от тънката му и порочна уста се изтръгна змийски съсък.
Ръсти, двамата пияници и аз се вторачихме в него. Дясната му ръка се плъзна в джоба на панталона и измъкна един зловещ нож с дълго острие, което блесна под лампата. Той го насочи към момичето и заситни към нея с паешки стъпки, също като рак, без да престава да съска.
— Хей, ти! — изрева Ръсти. — Хвърли го!
Но си остана благоразумно зад бара. Двамата пияници не помръднаха. Седяха си кротко на столчетата и зяпаха с провиснали ченета.
Лицето на Сам посивя от страх и той бързо се пъхна под масата.
Оставах аз.
Бесен наркоман с нож е може би най-опасното нещо, с което може да се сблъска човек, но аз не можех просто така да седя и да го гледам как разпаря момичето, защото точно това му беше на ума.
Изритах стола си настрана и тръгнах към него.
Рима спря да пищи и завъртя масата напречно, за да блокира входа на сепарето. Държеше се здраво за нея и с разширени от ужас очи следеше как мъжът я приближава.
Всичко това отне не повече от пет секунди.
Успях да го достигна в момента, в който той се добра до сепарето.
Сварих го абсолютно неподготвен. Цялото му съзнание беше обсебено от нея.
Ударът ми съвпадна по време с размаха на ножа му.
Беше хаотичен и панически, но от това силата му не ставаше по-малка. Халосах го малко странично и той политна встрани, но бях закъснял с частица от секундата.
Острието се вряза в ръката и видях как ръкавът на пуловера й потъмня и тя залитна с гръб към стената, плъзна се по нея и се смъкна зад масата.
Всичко това успях да го зърна само с крайчеца на очите си.
Не откъсвах поглед от нападателя. Той залитна назад, докато възстанови равновесието си, и пак налетя, без да ме вижда, с бухалските си очи заковани в сепарето.
В момента, в който той достигна масата, аз вече бях готов. Този път юмрукът ми се стовари точно върху челюстта му. Ударът ми го повдигна във въздуха и го просна на пода.
Лежеше зашеметен по гръб, но не изпускаше окървавения нож. Хвърлих се напред и се приземих с двата крака върху китката му. Наложи ми се да се друсна два пъти, защото не искаше да пусне ножа. Сграбчих го и го запратих в другия край на бара.
Той се изправи със съсък на змия и се хвърли върху мен без да крие намеренията се. Докато успея да го отблъсна, ноктите му изораха кървави бразди по лицето ми, а зъбите му заръфаха шията ми.
Успях някакси да го отхвърля, но той отново ме връхлетя. Стоварих му един точно в центъра на челюстта. Сблъсъкът разтърси с вибрираща болка рамото ми, а главата му буквално се откачи от раменете.
Тялото му полетя през дансинга с размахани ръце и се стовари с гръб в стената, като събори масата по пътя си и строши чашите върху нея.
Остана да лежи там с челюст нацелена в тавана, дишаше задъхано и на пресекулки.
Докато издърпам масата от сепарето Ръсти вече крещеше по телефона на ченгетата.
Рима кървеше. Беше се сгушила на кълбо на пода, а до нея се бе стекла локва кръв. Лицето й беше придобило тебеширен цвят, а очите й не се откъсваха от мен.
Видът ми едва ли беше по-различен от нейния. Ноктите на психопата бяха издрали четири дълбоки бразди по лицето ми, целият бях в кръв.
— Дълбока ли е раната? — запитах я.
Тя поклати глава.
— Нищо ми няма.
Гласът й беше изненадващо спокоен, а лицето й се беше изчистило от онова изпълнено с ужас изражение. Погледът й беше насочен встрани от мен. Гледаше падналия в безсъзнание психопат. Гледаше го така, сякаш беше някаква тарантула, появила се внезапно върху леглото й.
— Не се тревожи за него — посъветвах я аз. — Ще си поспи няколко часа. Можеш ли да се изправиш?
— Ти си ранен …
— И не се тревожи за мен …
Подадох й ръка да стане. Нейната беше студена. Помогнах й да се изправи. Тя залитна и се опря на мен.
След миг вратата на бара се отвори с трясък и двама патрулни полицаи нахлуха в бара.
Вторачиха се в мен. Кървях целият и държах Рима в прегръдките си, а ръкавът на пуловера й беше подгизнал от кръв. Това им стигаше. Единият измъкна палката и се насочи решително към мен.
— Хей! Ето го твоя човек! — извиках му аз.
Полицаят беше готов всеки момент да ме халоса с палката по главата. Поколеба се, хвърли поглед през рамо към падналия в несвяст наркоман и пак се завъртя към мен.
— Окей, окей. — каза другия полицай. — Спокойно, Том. Нека първо да изясним нещата, нали така?
Рима внезапно простена и припадна. Едва успях да я задържа да не се просне.
Положих я полека на пода и взех главата й в ръцете си. Не се чувствах особено добре.
— Няма ли да направите нещо? — сопнах се аз на инициативния полицай. — Не виждате ли, че кръвта й изтича?
Спокойното ченге пое нещата в свои ръце. Извади джобното си ножче и разряза ръкава. Огледа внимателно дългата и дълбока рана на ръката й, след което извади превързочен пакет и само след минута ръката й беше бинтована и кръвоизливът спрял.
През това време Ръсти вече беше успял да обясни на другото ченге какво се беше случило, който след това отиде до проснатия психопат и го срита.
— Внимавай! — предупредих го аз, като държах Рима в ръцете си. — Наркоман е и се е дрогирал до козирката.
Ченгето благоволи само да изсумти.
— Мислиш, че не знам какво да правя с такъв боклук ли?
Психопатът внезапно оживя. Светкавично скочи от пода, сграбчи една гарафа с вода от плота и докато ченгето успее да мигне, я стовари върху главата му. Гарафата избухна като бомба и сътресението събори ченгето на колене.
Психопатът се завъртя стремително с лице към нас. Бухалските му очи се впиха в Рима, която току-що идваше в съзнание. Тоя път вече изстинах. Той стисна здраво счупеното гърло на гарафата като копие и се засили към нас.
Бях коленичил и я държах в ръцете си; бях напълно безпомощен при това положение, и ако не беше благоразумното ченге, Рима и аз щяхме да бъдем накълцани.
Той пропусна психопата край себе си и след това стовари палката си в тила му.
Нападателят се люшна към нас, блъсна ни с безволевото си тяло и се изтърколи настрани, като изрони счупеното гърло на гарафата.
Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.
Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.
Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.
След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.
През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.
Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.
— Хайде да започваме, сестричке. — изрече Хамънд. — Как се казваш?
Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.
Тя каза, че името й е Рима Маршал.
— Къде живееш?
— Хотел „Саймъндс“.
Това беше един петоразряден хотел в района на пристанището.
— С какво се занимаваш?
Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.
— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.
— Коя е тая отрепка?
— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.
— Защо е толкова мераклия да те накълца?
Тя се поколеба секунда преди да отговори.
— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.
— Защо?
Тя се взря в него.
— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?
— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.
Тя се изправи несигурно на краката си.
— Това ли е всичко?
— Да. Закарай я до хотела й, Джак. — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.
— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.
Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.
— За какво?
— Не знам, но го търсят.
— Откъде знаете?
— Той ми каза.
Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.
— Закарай я в хотела й.
Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?
Хамънд ми посочи един стол.
— Сядайте — каза той. — Как се казвате?
— Джеф Гордън.
Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.
— Адрес?
Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мобилирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.
— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.
Казах му я.
— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?
— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.
— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.
Той изгледа лицето ми.
— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?
— Не.
— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета … слава Богу, че имам момче.
Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.
II
Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда като далечно минало сега, но тогава бях на двайсет и една години и учех яростно в колежа, за да се дипломирам като инженер-консултант. Бях на косъм от желаната диплома, когато войната загърмя и аз не можех да не изпълня дълга си към Отечеството. Баща ми малко остана да пробие тавана с глава когато му съобщих, че съм се записал доброволец. Той направи всичко възможно да ме убеди първо да се дипломирам и после да постъпя в армията, но аз бях непреклонен. Мисълта да прекарам още шест месеца в колежа, докато хората по света се биеха на живот и смърт, направо ме подлудяваше.
Четири месеца по-късно, вече двайсет и две годишен, бях един от първите, стъпили на брега на Окинава. Нажежен до червено шрапнел, дълъг един инч, се вряза в лицето ми докато тичах към разлюляните палми, зад които се криеха японските части, и това беше краят на войната, поне за мен.
Следващите шест месеца прекарах в едно болнично легло, докато пластичните хирурзи добросъвестно се мъчеха да ремонтират лицето ми.
И наистина направиха почти невъзможното. За спомен ми остана един леко провиснал десен клепач и белег тънък като сребърна нишка пресичащ челюстта ми отдясно. Казаха ми, че ще оправят и тия следи, но се налагаше да остана още три месеца, а аз вече нямах сили. Кошмарите от отделението не ме напускат и сега. Щях да превъртя, ако бях останал.
Върнах се у дома.
Баща ми беше управител на банка. Не беше от особено заможните, но искаше от все сърце да ми помогне, докато се дипломирам като инженер-консултант.
За да го зарадвам, се върнах в колежа, но се оказа, че нещо беше станало с мен по време на бойното ми обучение и последвалия престой в болницата. Открих, че съм загубил всякакъв интерес към към инженерството. Вече не можех да се съсредоточавам. Изкарах една седмица и се предадох. Обясних на баща ми какво се беше случило. Той ме изслуша и го прие присърце.
— И какво решаваш да правиш сега?
Казах му, че не знам, но бях сигурен, че поне известно време не мога да се върна обратно при учебниците.
Очите му обходиха увисналия ми десен клепач и белега на челюстта ми и ми се усмихнаха.
— Добре, Джеф. Още си млад. Защо не отидеш някъде да се поразгледаш? Мога да ти дам двеста долара. Вземи отпуска, после се върни и сядай да работиш.
Взех парите. Не бях особено горд от постъпката си, защото знаех, че той не можеше да постъпи по друг начин, но бях изпаднал в такова гадно настроение, че трябваше да запраша нанякъде или щях да се пръсна.
Пристигнах в Лос Анджелиз със смътната идея, че мога да намеря някаква работа в киното. За моя изненада стана много бързо.
Не давах пет пари. Изобщо не исках да блъскам. Шлях се в района на пристанището повече от месец, без да изтрезнявам. По това време гъмжеше от момчета-тиловаци с гузна съвест, които за да я успокоят, пояха фронтоваците в обмен на разкази за сражения, но и това не продължи дълго. Паричните ми запаси се топяха като пролетен сняг и започнах да се чудя какво ще ям само след няколко дни.
Бях придобил навика да търкам всяка вечер столчетата в бара на Ръсти МакГауън. Беше заведение със специфичен облик и гледаше към залива, където хвърляха котва корабите, на борда на които беше разрешено да се играе хазарт. Ръсти беше обзавел мястото да изглежда като корабна каюта с илюминатори вместо обикновени прозорци и изобилие от бронзови детайли, нещо което хвърляше в ужас чернокожия келнер Сам, защото искаха денонощно лъскане.
По време на войната Ръсти бе воювал със жълтите с пагони на старши-сержант. Така че имаше добра представа през какво съм минал и прояви интерес към мен. Беше много добър момък. Сърцето му беше каменно, но беше готов на всичко за да ми помогне. Щом чу, че съм останал без работа, ми каза че мисли да купи пиано, само трябва да намери някой мераклия да удря клавишите, и ми се ухили.
Беше попаднал на нужния му човек. Единственото нещо, което можех да върша добре без особени усилия, беше да свиря на пиано. Казах му да не се колебае и той купи пианото.
Свирех на него в бара му от осем всяка вечер до полунощ за тридесет долара седмично. Това ме задоволяваше напълно. Парите ми стигаха да си платя наема на стаята, за цигари и за ядене. Пиенето ми го осигуряваше Ръсти. Безплатно и колкото душа иска.
От време на време ме питаше докога ще остана при него. Казваше ми, че човек с моето образование заслужава по-добра съдба, а не да блъска клавишите на пианото всяка нощ. Аз му отговарях, че щом това ме устройва, на него изобщо не му влиза в работата какво върша. От време на време той пак ми задаваше същия въпрос и отново получаваше същия отговор.
Цялата история започна с влизането на Рима в бара през оная буреносна нощ. Това беше прологът. Бях на двадесет и три години и едва ли можех да бъда опора на когото и да било. С появата й започнаха и моите неприятности. Още не го знаех, но много скоро щях да го науча.
Малко след десет на следващата сутрин отговорничката за бардака мисис Милард ми изрева откъм стълбището, че ме търсят по телефона.
Тъкмо се мъчех да обръсна оскъдните остатъци от здрава кожа по лицето си, което беше подпухнало здраво през нощта и сега изглеждаше ужасно. Изпсувах тихо докато обърша пяната. Минах на бегом трите редици стъпала до телефонната кабина във входа и вдигнах слушалката.
Беше сержант Хамънд.
— Няма да ни трябвате в съда, Гордън — каза той. — Няма да предявяваме обвинение по опит за убийство срещу Уилбър.
Това ме изненада.
— Така ли?
— Да. Оная със сребърната перука трябва да е вестителката на смъртта. Осигурила му е двайсет години в дранголника.
— Как така?
— Това е факт. Свързахме се с нюйоркската полиция. Радостта им беше като тая на майката открила отдавна изчезналото си чедо здраво и читаво. Имат материал предостатъчен да го пъхнат двайсет години на топло.
Подсвирнах.
— Наистина голяма почивка.
— Нали?
Той замълча за момент. Чувах тежкото му и бавно дишане в слушалката.
— Тя поиска да й дадем адреса ти.
— Наистина ли? Е, не е тайна. Дадохте ли й го?
— Не, макар че тя твърдеше че искала само да ти благодари, задето си спасил живота и. Послушай съвета ми, Гордън, махни се от пътя й. Нещо ми казва, че носи гибел за всеки мъж.
Това ме ядоса. Не приемах така лесно съвети от кого да е.
— Ще обмисля предложението ти — казах аз.
— Сигурен съм, че ще го направиш. Сбогом — и затвори телефона.
Същата вечер около девет Рима влезе в бара. Беше в черен пуловер и сива пола. Черният пуловер отиваше особено добре на сребърната й коса.
Барът беше претъпкан. Ръсти беше толкова натоварен, че дори не я видя когато влезе.
Тя седна на една маса вдясно от мен. Свирех етюд от Шопен. Никой не слушаше. Правех го за собствено удоволствие.
— Здравей — казах. — Как е ръката?
— Добре е. — Тя отвори овехтялата си чантичка и измъкна пакет цигари. — Благодаря ти, че ми спаси живота снощи.
— Няма защо. Откак се помня, все съм бил герой. — Дръпнах ръцете си от клавишите и се обърнах да я изгледам по-добре. — Знам, че видът ми е ужасен, но няма да е за дълго.
Завъртя си главата настрани, за да ме огледа.
— Като те гледам, май ти е навик да се пъхаш между шамарите.
— Не е лъжа. — Обърнах се и подхванах мелодията на „Трябваше да бъдеш ти“. Коментариите за лицето ми винаги ме смущаваха. — Чувам, че на Уилбър са му осигурили пълен пансион за двайсет години.
— Добре, че се отървах. — Тя набърчи лицето си в гримаса. — Надявам се повече да не го срещам. Наръга двама полицаи в Ню Йорк. Извади голям късмет, че не пукнаха. Страшен изкормвач е.
— Така изглежда.
Сам Ваксата се приближи и я изгледа въпросително.
— По-добре си поръчай нещо, — посъветвах я аз — или ще те изхвърлят оттук.
— Това покана ли е? — запита ме тя с вдигнати вежди.
— Не. Не трябваше да идваш, ако не можеш да си поръчаш пиене.
Каза на Сам да й донесе една кола.
— Та докато сме още на въпроса. — казах и аз. — Не смятам, че трябва да си ми длъжница до гроб. Просто не мога да си го позволя.
Тя ме изгледа с празен поглед.
— Е, поне си откровен, макар и бодлив.
— Точно така. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Казвам се Франк Стинджи1.
Започнах да свиря „Тяло и душа“.
От момента, в който шрапнелът се беше забил в лицето ми, бях загубил интерес към жените по същия начин по който го бях загубил и към работата.
На времето се бях нахвърлял върху тях по начина практикуван от повечето момчета в колежа, но сега вече това не ме вълнуваше. Ония шест месеца в отделението за пластична хирургия ме бяха пресушили: Бях се превърнал в безполово зомби и това ми се нравеше.
Внезапно осъзнах, че Рима напява тихичко към мотива, който свирех, и след пет или шест такта усетих как нещо пропълзява по гърба ми и настръхнах.
Това не беше обикновен глас. Беше музикално безпогрешен, леко изместен спрямо ритъма, и прозрачен като звън на сребърна камбанка. Плени ме кристалната му чистота след толкова много слушане на предрезгавелите певци които ръмжат в ушите ви от грамофонните плочи.
Продължих да свиря и да я слушам. Сам донесе колата и тя спря да пее. След като се отдалечи от масата аз се завъртях и се вгледах в нея.
— Кой те научи да пееш така?
— Да пея? Никой. Ти на това пеене ли му казваш?
— Да, точно на това му казвам пеене. Какво ще кажеш да отвориш малко дроселите?
— Искаш да кажеш силно ли?
— Точно това искам да кажа.
Тя изправи рамене.
— Мога да пея силно.
— Тогава давай колкото можеш по-силно. Тяло и Душа. С цяло гърло.
В погледа й се прочете тревога.
— Ще ме изхвърлят.
— Отпусни душата. Аз ще имам грижата за това, ако се справиш, разбира се. Ако не, пет пари не давам дали ще те изхвърлят.
Започнах да свиря.
Бях й казал да пее силно, но това което излезе от гърлото и, направо ме разтърси. Очаквах нещо голямо, но не и тази сребърна мощ на гласа, която преряза като с нож гълчавата около плота на бара.
Първите три такта смълчаха шумотевицата. Даже и пияниците спряха неясното си бръщолевене. Всички се обърнаха към нас. Ръсти се приведе над бара с опулени очи, кренвиршоподобните му пръсти се бяха свили в юмруци.
Не й беше необходимо дори да се изправя. Облегната назад и с леко изпъкнала мощна гръд, тя изливаше гласа си без никакво усилие, също както се лееше водата от чешмата. Звуците се разляха из залата и я запълниха. Всички бяха изпаднали в транс: сигурно в такова състояние рибите захапваха кукичката. Беше джаз; беше блуз; беше великолепно!
Направихме го солово и в припев, и после й дадох знак да спре. Последната нота напусна гърдите й и се изкачи и по моя гръб и по тези на пияниците, та чак до косите им. Зависна за миг във въздуха, изпълвайки залата; миг след като Рима свърши и чашите на рафтовете се успокоиха и спряха да дрънчат.
Седях безмълвен и неподвижен, ръцете ми почиваха върху клавишите в очакване.
Получи се точно това, което бях очаквал. Случилото се надхвърляше възможностите им да го поемат. Никой не изръкопляска или акламира. Никой не погледна към нея. Ръсти вдигна една чаша и я затърка с виновно лице. Трима или четирима от редовните посетители се промушиха до вратата и се изгубиха в нощта. Разговорите се възобновиха, макар и с несигурни гласове. Беше прекалено хубаво, за да го възприемат.
Погледнах я и тя ми сбърчи носа си в отговор. Бях длъжен да прочета изражението на лицето и: то означаваше: „Е, и какво? Да не мислиш, че ми пука?“
— Всичко беше напразно. Хвърлихме бисерите на свинете — казах аз. — С глас като твоя можеш да стигнеш навсякъде. Можеш да натрупаш цяло състояние! Можеш да станеш сензация.
— Мислиш ли? — тя повдигна рамене. — Кажи ми: къде мога да намеря някоя евтина стая? Останала съм без пукната стотинка.
Аз й се изсмях.
— И се притесняваш за това! Не разбираш ли, че гласът ти е чисто злато?
— Всичко с времето си — каза тя. — Трябва да пестя.
— Ела при мен — казах аз. — Няма да намериш нищо по-евтино и по-ужасно. Лексън Авеню 25: първата пресечка вдясно веднага щом излезеш оттук.
Тя угаси цигарата си в пепелника и се изправи.
— Благодаря ти. Тръгвам, ще се оправя.
Тя излезе от бара с леко полюшващи се бедра, с високо изправена среброкоса глава.
Всички сладострастници в бара я проследиха с очи. Дори някакъв идиот сред тях подсвирна след нея.
Едва след като Сам ме сръга, разбрах, че е тръгнала без да плати колата.
Аз я платих.
Почувствувах, че това беше най-малкото, което можех да направя, след като бях слушал тоя божествен глас.
I
Запознах се с Рима Маршал някъде в края на четвъртия месец откакто бях започнал да свиря на пианото в бара на Ръсти.
Бурята вилнееше навън, дъждът барабанеше по тенекиения покрив, гръмотевиците разтърсваха нощта когато тя се появи в бара.
На плота имаше само двама души, и двамата пияни. Ръсти беше от другата страна на плота и лъскаше безцелно чаши. В дъното на бара в едно сепаре чернокожият келнер Сам изучаваше таблицата на залаганията за конните надбягвания. Аз бях на пианото.
Свирех ноктюрно от Шопен с гръб обърнат към входа и не я видях или чух да влиза.
По-късно Ръсти ми каза, че тя се спасила от жестокия дъжд в бара точно в девет без двайсет. Беше подгизнала и седна в едно сепаре вдясно зад гърба ми.
Ръсти нямаше навик да търпи самотни жени в заведението си. Обикновено ги изритваше навън, но тъй като тази вечер барът беше практически празен, а дъждът способен да удави и дива патица, той се смили над нея.
Тя си поръча кола, запали цигара и облакътена на масата се втренчи умислено в двамата пияници на плота.
Някъде след около десет минути от появата й в бара нещата взеха да придобиват шеметно темпо.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и един мъж застана на прага. Направи четири моряшки стъпки към плота и внезапно закова.
Точно в този момент Рима запищя с цяло гърло и едва тогава си дадох сметка за присъствието й и това на току-що влезлия мъж.
Писъкът й ме завъртя на стола и аз се обърнах към нея.
Докато съм жив няма да забравя как изглеждаше. Беше на не повече от осемнадесет години и косата й имаше блясъка на полирано сребро, а едрите й, широко отворени очи бяха кобалтово сини. Носеше ален, тънък пуловер под който изпъкваха едрите й гърди и плътно прилепнали черни дамски три-четвърти панталони. Имаше леко захабен вид, животът явно не я беше галил с перце. Непромокаемият й шлифер лежеше с разпран ръкав на един съседен стол и изглежда изживяваше последните си дни.
При едно нормално състояние нямаше да се различава много от всички ония момичета, които търкаха праговете на Холивуд в търсене на работа, но тя не беше в такова състояние.
Лицето й беше сгърчено от ужас. Устата й се беше превърнала в грозна дупка с непрекъсващ писък. Блъскаше се в стената, подобно на диво животно търсещо в паника бърлогата си, а ноктите й дращеха мазилката с разтърсващо нервите стържене.
Новодошлият действително имаше вид на току-що изскочило от нечий кошмар привидение. Беше на около двадесет и четири години, дребен, със слаб кокал и тънко изострено лице с белотата на замръзнала овча лой. Черната му коса беше дълга и сплъстена от дъжда. Люшкаше се от двете страни на лицето му в меки кичури. Очите действително му придаваха вид на привидение. Зениците им бяха огромни и запълваха почти целия ирис и за момент си помислих, че беше сляп. Но не беше. Гледаше пищящото момиче и изражението на лицето му ме накара да настръхна.
Беше облечен с износен син костюм, мръсна риза и черна вратовръзка наподобяваща връзка за обувки. От дрехите му се стичаше вода и около крачолите му на пода се бяха образували две малки локви.
Стоя неподвижен три или четири секунди, гледайки Рима, като изведнъж от тънката му и порочна уста се изтръгна змийски съсък.
Ръсти, двамата пияници и аз се вторачихме в него. Дясната му ръка се плъзна в джоба на панталона и измъкна един зловещ нож с дълго острие, което блесна под лампата. Той го насочи към момичето и заситни към нея с паешки стъпки, също като рак, без да престава да съска.
— Хей, ти! — изрева Ръсти. — Хвърли го!
Но си остана благоразумно зад бара. Двамата пияници не помръднаха. Седяха си кротко на столчетата и зяпаха с провиснали ченета.
Лицето на Сам посивя от страх и той бързо се пъхна под масата.
Оставах аз.
Бесен наркоман с нож е може би най-опасното нещо, с което може да се сблъска човек, но аз не можех просто така да седя и да го гледам как разпаря момичето, защото точно това му беше на ума.
Изритах стола си настрана и тръгнах към него.
Рима спря да пищи и завъртя масата напречно, за да блокира входа на сепарето. Държеше се здраво за нея и с разширени от ужас очи следеше как мъжът я приближава.
Всичко това отне не повече от пет секунди.
Успях да го достигна в момента, в който той се добра до сепарето.
Сварих го абсолютно неподготвен. Цялото му съзнание беше обсебено от нея.
Ударът ми съвпадна по време с размаха на ножа му.
Беше хаотичен и панически, но от това силата му не ставаше по-малка. Халосах го малко странично и той политна встрани, но бях закъснял с частица от секундата.
Острието се вряза в ръката и видях как ръкавът на пуловера й потъмня и тя залитна с гръб към стената, плъзна се по нея и се смъкна зад масата.
Всичко това успях да го зърна само с крайчеца на очите си.
Не откъсвах поглед от нападателя. Той залитна назад, докато възстанови равновесието си, и пак налетя, без да ме вижда, с бухалските си очи заковани в сепарето.
В момента, в който той достигна масата, аз вече бях готов. Този път юмрукът ми се стовари точно върху челюстта му. Ударът ми го повдигна във въздуха и го просна на пода.
Лежеше зашеметен по гръб, но не изпускаше окървавения нож. Хвърлих се напред и се приземих с двата крака върху китката му. Наложи ми се да се друсна два пъти, защото не искаше да пусне ножа. Сграбчих го и го запратих в другия край на бара.
Той се изправи със съсък на змия и се хвърли върху мен без да крие намеренията се. Докато успея да го отблъсна, ноктите му изораха кървави бразди по лицето ми, а зъбите му заръфаха шията ми.
Успях някакси да го отхвърля, но той отново ме връхлетя. Стоварих му един точно в центъра на челюстта. Сблъсъкът разтърси с вибрираща болка рамото ми, а главата му буквално се откачи от раменете.
Тялото му полетя през дансинга с размахани ръце и се стовари с гръб в стената, като събори масата по пътя си и строши чашите върху нея.
Остана да лежи там с челюст нацелена в тавана, дишаше задъхано и на пресекулки.
Докато издърпам масата от сепарето Ръсти вече крещеше по телефона на ченгетата.
Рима кървеше. Беше се сгушила на кълбо на пода, а до нея се бе стекла локва кръв. Лицето й беше придобило тебеширен цвят, а очите й не се откъсваха от мен.
Видът ми едва ли беше по-различен от нейния. Ноктите на психопата бяха издрали четири дълбоки бразди по лицето ми, целият бях в кръв.
— Дълбока ли е раната? — запитах я.
Тя поклати глава.
— Нищо ми няма.
Гласът й беше изненадващо спокоен, а лицето й се беше изчистило от онова изпълнено с ужас изражение. Погледът й беше насочен встрани от мен. Гледаше падналия в безсъзнание психопат. Гледаше го така, сякаш беше някаква тарантула, появила се внезапно върху леглото й.
— Не се тревожи за него — посъветвах я аз. — Ще си поспи няколко часа. Можеш ли да се изправиш?
— Ти си ранен …
— И не се тревожи за мен …
Подадох й ръка да стане. Нейната беше студена. Помогнах й да се изправи. Тя залитна и се опря на мен.
След миг вратата на бара се отвори с трясък и двама патрулни полицаи нахлуха в бара.
Вторачиха се в мен. Кървях целият и държах Рима в прегръдките си, а ръкавът на пуловера й беше подгизнал от кръв. Това им стигаше. Единият измъкна палката и се насочи решително към мен.
— Хей! Ето го твоя човек! — извиках му аз.
Полицаят беше готов всеки момент да ме халоса с палката по главата. Поколеба се, хвърли поглед през рамо към падналия в несвяст наркоман и пак се завъртя към мен.
— Окей, окей. — каза другия полицай. — Спокойно, Том. Нека първо да изясним нещата, нали така?
Рима внезапно простена и припадна. Едва успях да я задържа да не се просне.
Положих я полека на пода и взех главата й в ръцете си. Не се чувствах особено добре.
— Няма ли да направите нещо? — сопнах се аз на инициативния полицай. — Не виждате ли, че кръвта й изтича?
Спокойното ченге пое нещата в свои ръце. Извади джобното си ножче и разряза ръкава. Огледа внимателно дългата и дълбока рана на ръката й, след което извади превързочен пакет и само след минута ръката й беше бинтована и кръвоизливът спрял.
През това време Ръсти вече беше успял да обясни на другото ченге какво се беше случило, който след това отиде до проснатия психопат и го срита.
— Внимавай! — предупредих го аз, като държах Рима в ръцете си. — Наркоман е и се е дрогирал до козирката.
Ченгето благоволи само да изсумти.
— Мислиш, че не знам какво да правя с такъв боклук ли?
Психопатът внезапно оживя. Светкавично скочи от пода, сграбчи една гарафа с вода от плота и докато ченгето успее да мигне, я стовари върху главата му. Гарафата избухна като бомба и сътресението събори ченгето на колене.
Психопатът се завъртя стремително с лице към нас. Бухалските му очи се впиха в Рима, която току-що идваше в съзнание. Тоя път вече изстинах. Той стисна здраво счупеното гърло на гарафата като копие и се засили към нас.
Бях коленичил и я държах в ръцете си; бях напълно безпомощен при това положение, и ако не беше благоразумното ченге, Рима и аз щяхме да бъдем накълцани.
Той пропусна психопата край себе си и след това стовари палката си в тила му.
Нападателят се люшна към нас, блъсна ни с безволевото си тяло и се изтърколи настрани, като изрони счупеното гърло на гарафата.
Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.
Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.
Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.
След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.
През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.
Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.
— Хайде да започваме, сестричке. — изрече Хамънд. — Как се казваш?
Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.
Тя каза, че името й е Рима Маршал.
— Къде живееш?
— Хотел „Саймъндс“.
Това беше един петоразряден хотел в района на пристанището.
— С какво се занимаваш?
Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.
— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.
— Коя е тая отрепка?
— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.
— Защо е толкова мераклия да те накълца?
Тя се поколеба секунда преди да отговори.
— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.
— Защо?
Тя се взря в него.
— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?
— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.
Тя се изправи несигурно на краката си.
— Това ли е всичко?
— Да. Закарай я до хотела й, Джак. — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.
— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.
Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.
— За какво?
— Не знам, но го търсят.
— Откъде знаете?
— Той ми каза.
Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.
— Закарай я в хотела й.
Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?
Хамънд ми посочи един стол.
— Сядайте — каза той. — Как се казвате?
— Джеф Гордън.
Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.
— Адрес?
Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мобилирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.
— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.
Казах му я.
— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?
— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.
— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.
Той изгледа лицето ми.
— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?
— Не.
— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета … слава Богу, че имам момче.
Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.
II
Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда като далечно минало сега, но тогава бях на двайсет и една години и учех яростно в колежа, за да се дипломирам като инженер-консултант. Бях на косъм от желаната диплома, когато войната загърмя и аз не можех да не изпълня дълга си към Отечеството. Баща ми малко остана да пробие тавана с глава когато му съобщих, че съм се записал доброволец. Той направи всичко възможно да ме убеди първо да се дипломирам и после да постъпя в армията, но аз бях непреклонен. Мисълта да прекарам още шест месеца в колежа, докато хората по света се биеха на живот и смърт, направо ме подлудяваше.
Четири месеца по-късно, вече двайсет и две годишен, бях един от първите, стъпили на брега на Окинава. Нажежен до червено шрапнел, дълъг един инч, се вряза в лицето ми докато тичах към разлюляните палми, зад които се криеха японските части, и това беше краят на войната, поне за мен.
Следващите шест месеца прекарах в едно болнично легло, докато пластичните хирурзи добросъвестно се мъчеха да ремонтират лицето ми.
И наистина направиха почти невъзможното. За спомен ми остана един леко провиснал десен клепач и белег тънък като сребърна нишка пресичащ челюстта ми отдясно. Казаха ми, че ще оправят и тия следи, но се налагаше да остана още три месеца, а аз вече нямах сили. Кошмарите от отделението не ме напускат и сега. Щях да превъртя, ако бях останал.
Върнах се у дома.
Баща ми беше управител на банка. Не беше от особено заможните, но искаше от все сърце да ми помогне, докато се дипломирам като инженер-консултант.
За да го зарадвам, се върнах в колежа, но се оказа, че нещо беше станало с мен по време на бойното ми обучение и последвалия престой в болницата. Открих, че съм загубил всякакъв интерес към към инженерството. Вече не можех да се съсредоточавам. Изкарах една седмица и се предадох. Обясних на баща ми какво се беше случило. Той ме изслуша и го прие присърце.
— И какво решаваш да правиш сега?
Казах му, че не знам, но бях сигурен, че поне известно време не мога да се върна обратно при учебниците.
Очите му обходиха увисналия ми десен клепач и белега на челюстта ми и ми се усмихнаха.
— Добре, Джеф. Още си млад. Защо не отидеш някъде да се поразгледаш? Мога да ти дам двеста долара. Вземи отпуска, после се върни и сядай да работиш.
Взех парите. Не бях особено горд от постъпката си, защото знаех, че той не можеше да постъпи по друг начин, но бях изпаднал в такова гадно настроение, че трябваше да запраша нанякъде или щях да се пръсна.
Пристигнах в Лос Анджелиз със смътната идея, че мога да намеря някаква работа в киното. За моя изненада стана много бързо.
Не давах пет пари. Изобщо не исках да блъскам. Шлях се в района на пристанището повече от месец, без да изтрезнявам. По това време гъмжеше от момчета-тиловаци с гузна съвест, които за да я успокоят, пояха фронтоваците в обмен на разкази за сражения, но и това не продължи дълго. Паричните ми запаси се топяха като пролетен сняг и започнах да се чудя какво ще ям само след няколко дни.
Бях придобил навика да търкам всяка вечер столчетата в бара на Ръсти МакГауън. Беше заведение със специфичен облик и гледаше към залива, където хвърляха котва корабите, на борда на които беше разрешено да се играе хазарт. Ръсти беше обзавел мястото да изглежда като корабна каюта с илюминатори вместо обикновени прозорци и изобилие от бронзови детайли, нещо което хвърляше в ужас чернокожия келнер Сам, защото искаха денонощно лъскане.
По време на войната Ръсти бе воювал със жълтите с пагони на старши-сержант. Така че имаше добра представа през какво съм минал и прояви интерес към мен. Беше много добър момък. Сърцето му беше каменно, но беше готов на всичко за да ми помогне. Щом чу, че съм останал без работа, ми каза че мисли да купи пиано, само трябва да намери някой мераклия да удря клавишите, и ми се ухили.
Беше попаднал на нужния му човек. Единственото нещо, което можех да върша добре без особени усилия, беше да свиря на пиано. Казах му да не се колебае и той купи пианото.
Свирех на него в бара му от осем всяка вечер до полунощ за тридесет долара седмично. Това ме задоволяваше напълно. Парите ми стигаха да си платя наема на стаята, за цигари и за ядене. Пиенето ми го осигуряваше Ръсти. Безплатно и колкото душа иска.
От време на време ме питаше докога ще остана при него. Казваше ми, че човек с моето образование заслужава по-добра съдба, а не да блъска клавишите на пианото всяка нощ. Аз му отговарях, че щом това ме устройва, на него изобщо не му влиза в работата какво върша. От време на време той пак ми задаваше същия въпрос и отново получаваше същия отговор.
Цялата история започна с влизането на Рима в бара през оная буреносна нощ. Това беше прологът. Бях на двадесет и три години и едва ли можех да бъда опора на когото и да било. С появата й започнаха и моите неприятности. Още не го знаех, но много скоро щях да го науча.
Малко след десет на следващата сутрин отговорничката за бардака мисис Милард ми изрева откъм стълбището, че ме търсят по телефона.
Тъкмо се мъчех да обръсна оскъдните остатъци от здрава кожа по лицето си, което беше подпухнало здраво през нощта и сега изглеждаше ужасно. Изпсувах тихо докато обърша пяната. Минах на бегом трите редици стъпала до телефонната кабина във входа и вдигнах слушалката.
Беше сержант Хамънд.
— Няма да ни трябвате в съда, Гордън — каза той. — Няма да предявяваме обвинение по опит за убийство срещу Уилбър.
Това ме изненада.
— Така ли?
— Да. Оная със сребърната перука трябва да е вестителката на смъртта. Осигурила му е двайсет години в дранголника.
— Как така?
— Това е факт. Свързахме се с нюйоркската полиция. Радостта им беше като тая на майката открила отдавна изчезналото си чедо здраво и читаво. Имат материал предостатъчен да го пъхнат двайсет години на топло.
Подсвирнах.
— Наистина голяма почивка.
— Нали?
Той замълча за момент. Чувах тежкото му и бавно дишане в слушалката.
— Тя поиска да й дадем адреса ти.
— Наистина ли? Е, не е тайна. Дадохте ли й го?
— Не, макар че тя твърдеше че искала само да ти благодари, задето си спасил живота и. Послушай съвета ми, Гордън, махни се от пътя й. Нещо ми казва, че носи гибел за всеки мъж.
Това ме ядоса. Не приемах така лесно съвети от кого да е.
— Ще обмисля предложението ти — казах аз.
— Сигурен съм, че ще го направиш. Сбогом — и затвори телефона.
Същата вечер около девет Рима влезе в бара. Беше в черен пуловер и сива пола. Черният пуловер отиваше особено добре на сребърната й коса.
Барът беше претъпкан. Ръсти беше толкова натоварен, че дори не я видя когато влезе.
Тя седна на една маса вдясно от мен. Свирех етюд от Шопен. Никой не слушаше. Правех го за собствено удоволствие.
— Здравей — казах. — Как е ръката?
— Добре е. — Тя отвори овехтялата си чантичка и измъкна пакет цигари. — Благодаря ти, че ми спаси живота снощи.
— Няма защо. Откак се помня, все съм бил герой. — Дръпнах ръцете си от клавишите и се обърнах да я изгледам по-добре. — Знам, че видът ми е ужасен, но няма да е за дълго.
Завъртя си главата настрани, за да ме огледа.
— Като те гледам, май ти е навик да се пъхаш между шамарите.
— Не е лъжа. — Обърнах се и подхванах мелодията на „Трябваше да бъдеш ти“. Коментариите за лицето ми винаги ме смущаваха. — Чувам, че на Уилбър са му осигурили пълен пансион за двайсет години.
— Добре, че се отървах. — Тя набърчи лицето си в гримаса. — Надявам се повече да не го срещам. Наръга двама полицаи в Ню Йорк. Извади голям късмет, че не пукнаха. Страшен изкормвач е.
— Така изглежда.
Сам Ваксата се приближи и я изгледа въпросително.
— По-добре си поръчай нещо, — посъветвах я аз — или ще те изхвърлят оттук.
— Това покана ли е? — запита ме тя с вдигнати вежди.
— Не. Не трябваше да идваш, ако не можеш да си поръчаш пиене.
Каза на Сам да й донесе една кола.
— Та докато сме още на въпроса. — казах и аз. — Не смятам, че трябва да си ми длъжница до гроб. Просто не мога да си го позволя.
Тя ме изгледа с празен поглед.
— Е, поне си откровен, макар и бодлив.
— Точно така. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Казвам се Франк Стинджи1.
Започнах да свиря „Тяло и душа“.
От момента, в който шрапнелът се беше забил в лицето ми, бях загубил интерес към жените по същия начин по който го бях загубил и към работата.
На времето се бях нахвърлял върху тях по начина практикуван от повечето момчета в колежа, но сега вече това не ме вълнуваше. Ония шест месеца в отделението за пластична хирургия ме бяха пресушили: Бях се превърнал в безполово зомби и това ми се нравеше.
Внезапно осъзнах, че Рима напява тихичко към мотива, който свирех, и след пет или шест такта усетих как нещо пропълзява по гърба ми и настръхнах.
Това не беше обикновен глас. Беше музикално безпогрешен, леко изместен спрямо ритъма, и прозрачен като звън на сребърна камбанка. Плени ме кристалната му чистота след толкова много слушане на предрезгавелите певци които ръмжат в ушите ви от грамофонните плочи.
Продължих да свиря и да я слушам. Сам донесе колата и тя спря да пее. След като се отдалечи от масата аз се завъртях и се вгледах в нея.
— Кой те научи да пееш така?
— Да пея? Никой. Ти на това пеене ли му казваш?
— Да, точно на това му казвам пеене. Какво ще кажеш да отвориш малко дроселите?
— Искаш да кажеш силно ли?
— Точно това искам да кажа.
Тя изправи рамене.
— Мога да пея силно.
— Тогава давай колкото можеш по-силно. Тяло и Душа. С цяло гърло.
В погледа й се прочете тревога.
— Ще ме изхвърлят.
— Отпусни душата. Аз ще имам грижата за това, ако се справиш, разбира се. Ако не, пет пари не давам дали ще те изхвърлят.
Започнах да свиря.
Бях й казал да пее силно, но това което излезе от гърлото и, направо ме разтърси. Очаквах нещо голямо, но не и тази сребърна мощ на гласа, която преряза като с нож гълчавата около плота на бара.
Първите три такта смълчаха шумотевицата. Даже и пияниците спряха неясното си бръщолевене. Всички се обърнаха към нас. Ръсти се приведе над бара с опулени очи, кренвиршоподобните му пръсти се бяха свили в юмруци.
Не й беше необходимо дори да се изправя. Облегната назад и с леко изпъкнала мощна гръд, тя изливаше гласа си без никакво усилие, също както се лееше водата от чешмата. Звуците се разляха из залата и я запълниха. Всички бяха изпаднали в транс: сигурно в такова състояние рибите захапваха кукичката. Беше джаз; беше блуз; беше великолепно!
Направихме го солово и в припев, и после й дадох знак да спре. Последната нота напусна гърдите й и се изкачи и по моя гръб и по тези на пияниците, та чак до косите им. Зависна за миг във въздуха, изпълвайки залата; миг след като Рима свърши и чашите на рафтовете се успокоиха и спряха да дрънчат.
Седях безмълвен и неподвижен, ръцете ми почиваха върху клавишите в очакване.
Получи се точно това, което бях очаквал. Случилото се надхвърляше възможностите им да го поемат. Никой не изръкопляска или акламира. Никой не погледна към нея. Ръсти вдигна една чаша и я затърка с виновно лице. Трима или четирима от редовните посетители се промушиха до вратата и се изгубиха в нощта. Разговорите се възобновиха, макар и с несигурни гласове. Беше прекалено хубаво, за да го възприемат.
Погледнах я и тя ми сбърчи носа си в отговор. Бях длъжен да прочета изражението на лицето и: то означаваше: „Е, и какво? Да не мислиш, че ми пука?“
— Всичко беше напразно. Хвърлихме бисерите на свинете — казах аз. — С глас като твоя можеш да стигнеш навсякъде. Можеш да натрупаш цяло състояние! Можеш да станеш сензация.
— Мислиш ли? — тя повдигна рамене. — Кажи ми: къде мога да намеря някоя евтина стая? Останала съм без пукната стотинка.
Аз й се изсмях.
— И се притесняваш за това! Не разбираш ли, че гласът ти е чисто злато?
— Всичко с времето си — каза тя. — Трябва да пестя.
— Ела при мен — казах аз. — Няма да намериш нищо по-евтино и по-ужасно. Лексън Авеню 25: първата пресечка вдясно веднага щом излезеш оттук.
Тя угаси цигарата си в пепелника и се изправи.
— Благодаря ти. Тръгвам, ще се оправя.
Тя излезе от бара с леко полюшващи се бедра, с високо изправена среброкоса глава.
Всички сладострастници в бара я проследиха с очи. Дори някакъв идиот сред тях подсвирна след нея.
Едва след като Сам ме сръга, разбрах, че е тръгнала без да плати колата.
Аз я платих.
Почувствувах, че това беше най-малкото, което можех да направя, след като бях слушал тоя божествен глас.
Глава втора
I
Върнах се в стаята си след полунощ. В момента в който отключих вратата на моята стая, се отвори срещуположната врата и отвътре се показа Рима.
— Здравей — каза тя. — Ето, нанесох се.
— Предупредих те, че не е кой знае какво, — казах, като отворих вратата и включих осветлението — но поне е евтино.
— Сериозно ли говореше всичко онова за гласа ми?
Влязох в стаята, като оставих вратата широко отворена и седнах на леглото.
— Абсолютно сериозно. Можеш да направиш големи пари с твоя глас.
— Наоколо има хиляди певци и певици, които умират от глад. — Тя пресече коридора и се облегна на рамката на вратата ми. — И през ум не ми е минавало да ставам като тях. Мисля, че е по-лесно да вадя някой друг долар като статистка в киното.
Откакто бях напуснал армията, нямаше нещо което да бях вършил с някаква охота, но сега ентусиазмът ми не знаеше граници пред перспективите на гласа й.
Вече бях разговарял с Ръсти за нея. Бях му предложил да пеем с нея в дует, но той не искаше и да чуе за това. Беше съгласен с мен, че има глас, но беше решен на никаква цена да не допусне жена да пее в заведението му. Опита се да ме убеди, че рано или късно ще се случи голяма беда. Имал си достатъчно неприятности и сега, за да си търси допълнителни бели.
— Познавам един човек, който може да ти свърши работа. — казах на Рима. — Ще говоря утре с него. Управител е на нощен клуб на 10 улица. Не е кой знае какво, но за начало става.
— Е, благодаря ти …
Гласът и прозвуча толкова вяло, че аз я изгледах остро.
— Не искаш ли да станеш професионална певица?
— Готова на съм на всичко само да изкарам някой долар.
— Добре, ще поговоря с него.
Изритах обувките си, като й дадох да разбере, че трябва да се върне в стаята си, но тя продължаваше да стои облегната и да ме наблюдава с големите си кобалтовосини очи.
— След малко захапвам възглавницата — казах. — Ще се видим утре по някое време. Ще говоря и с човека.
— Благодаря ти. — Не мърдаше от мястото си. — Много ти благодаря. — И след пауза добави: — Неприятно ми е да те питам, но можеш ли да ми помогнеш с пет долара? Ужасно съм закъсала.
Свалих си сакото и го захвърлих на един стол.
— И аз също. Последните шест месеца карам на мускули. Не си блъскай главицата с това. Ще свикнеш.
— Цял ден не съм сложила нищо в устата.
Започнах да развързвам вратовръзката си.
— Съжалявам, но и аз съм като теб. Лягай си. Заспиш ли, ще забравиш, че си гладна.
Тя внезапно изпъчи гърдите си към мен. Лицето й беше абсолютно безизразно, като произнесе:
— Трябват ми малко пари. Ще прекарам нощта с теб, ако ми дадеш пет долара. Ще ти ги върна.
Закачих си сакото в дрешника. С гръб обърнат към нея й казах:
— Остави. Нали ти казах, че не обичам длъжници до гроб. Излез от стаята.
Вратата на спалнята ми се затвори и лицето ми се изкриви в гримаса. Завъртях ключа. Измих се, смених пластира върху лицето ми и си легнах.
Мислех си за нея и това беше за пръв път от месеци откакто за последен път ми беше минавала мисъл за жена. Чудех се защо не се беше пробвала като професионална певица по-рано.
С глас и външност като нейните и с очевидната й готовност беше невъзможно да си обясня защо се беше отказала от очевидна кариера.
Мислех си за гласа й. Надявах се моят познат Уили Флойд, управител на нощния клуб „Синята роза“, да се заинтересува от нея.
На времето Уили беше проявил интерес към мен. Искаше да свиря на пиано в комбинация с още двама музиканти, от осем вечерта до три сутринта. Не ме биваше за работа в колектив и това беше причината да хвърля котва при Ръсти. Уили ми беше предлагал два пъти повече пари от Ръсти, но мисълта да свиря заедно с други направо ме задушаваше.
От време на време страшно ми се приискваше да изкарвам повече, но усилията да го постигна убиваха желанието ми. Исках да се измъкна от въшливата си бърлога. Исках да имам кола на старо, за да мога да вдигам всеки път гълъбите, когато ми идваше желанието.
Лежах в мрака и размишлявах дали не мога да изкарам без усилие някой друг долар като агент на това момиче. С глас като нейния след съответната обработка тя можеше да остане под пари. Можеше дори да натрупа съкровище ако се захванеше с грамофонен бизнес. Едни твърди десет процента от заработката й щяха да ми осигурят всичко, от което се нуждаех.
От стаята й внезапно се разнесе силно кихане. Спомних си колко прогизнала беше предишната нощ когато влезе в бара на Ръсти. Голям късмет щяхме да извадим и двамата, ако настинеше и загубеше гласа си.
Заспивах, а тя все още кихаше.
Сутринта около единайсет излязох от стаята си и тя вече ме чакаше на вратата си.
— Здравей — казах. — Чух те да кихаш снощи. Да не си настинала?
— Не.
В ярката светлина на слънцето през прозореца на коридора тя изглеждаше ужасно. Очите й бяха станали воднисти с тъмни кръгове около тях, носът й червен, а лицето й пребледняло и изпито.
— Веднага тръгвам да говоря с Уили Флойд — казах. — Може би ще е по-добре да починеш през това време. Лицето ти е кошмарно. Уили няма да е във възторг, ако те види в тоя вид.
— Наред съм. — Тя прекара вяло ръка през лицето си. — Ще ми услужиш ли с половин долар за едно кафе?
— Спри, за бога! Не разбра ли? Нали ти казах, че съм ошушкан.
Лицето й се сгърчи. Не беше приятна гледка.
— Не съм хапвала нищо от два дни! Ще полудея! Моля те … дай ми нещичко … колкото и да е …
— И аз съм като теб! — изревах накрая, загубил търпение. — Опитвам се да ти намеря работа! Не мога да направя нищо повече, не разбираш ли?
— Умирам от глад! — Тя се отпусна изнемощяло на стената и закърши ръце. — Моля те, дай ми нещичко!
— Добре, за Бога, ще ти дам половин долар, но ще ми го върнеш!
Внезапно ми дойде на ум, че ако исках тя да направи някакво впечатление на Уили и да получи работа, и ако исках и аз да си осигуря десетте процента, трябваше да й помогна да се пооправи.
Върнах се обратно в стаята, отключих чекмеджето на масата и намерих половин долар. Вътре държах седмичното си възнаграждение, което току-що бях получил от Ръсти: тридесет долара. Затулях го с гърба си, за да не може да види съдържанието му, и внимателно го затворих и заключих преди да й дам половината долар.
Тя го пое с трепереща ръка.
— Благодаря ти. Ще ти го върна, честна дума.
— Няма да е зле да го направиш — казах. — Имам толкова, колкото да преживявам и нямам намерение да финансирам когото и да било, включително и теб.
Излязох от стаята, тръшнах вратата, заключих я и пуснах ключа в джоба си.
— Ако искаш, ще те чакам в стаята си — предложи тя. — Само ще изтичам до кафето отсреща и се връщам.
— Опитай се да придобиеш малко по-жизнерадостен вид. Ако Уили поиска да те види довечера, трябва да изглеждаш по-свежо. Не си забравила да пееш, нали?
Тя кимна.
— Гласът ми е наред, не се тревожи.
— Хайде, ще се видим след няколко часа — казах и слязох по стълбите в слънчевия предиобед.
Намерих Уили в офиса му с една голяма купчина двадесетдоларови банкноти пред него. Броеше ги: от време на време слюнчеше мръсния си пръст да не залепват.
Кимна ми и продължи да брои, докато аз подпрях стената и зачаках.
Офисът му не беше кой знае какво, нито пък клубът му.
Уили беше абсолютно бос при избора си на дрехи. Бледосиният му фланелен костюм и ръчнобоядисаната му вратовръзка с идиотската диамантена игла направо ме влудяваха.
Той пъхна парите в чекмеджето на бюрото си, облегна се на стола и ме изгледа въпросително.
— Какво те е ухапало, Джеф? Защо си тук?
— Открих едно момиче с вълшебен глас — казах. — Мило и драго ще даваш за нея. Точно това, което търсиш от сума ти време.
Закръгленото му месечинообразно лице изразяваше скука. Беше дебел, нисък и почти оплешивял. Имаше дребна уста, дребни очи и дребен разсъдък.
— Не търся никакви дами с вълшебни гласове. Имам ги с лопата да ги ринеш. Кога ще дойдеш на моето пиано? Ще ти дойде ли някога акъла в главата? Направо си прахосваш живота.
— Не се тревожи ти за мен. Добре съм си там, където съм. Трябва да чуеш това момиче, Уили. Можеш да я ангажираш на безценица и клубът ти ще гръмне. Страхотна е, а пък гласът й ще разплаче и най-трезвите ти клиенти.
Той извади пура от джоба си, отгриза върха и го изплю в другия ъгъл на стаята.
— Не знаех, че си хукнал подир фустите.
— Не съм хукнал никъде. Това си е чист бизнес. Действам като неин агент. Нека да ти я доведа тази вечер, а? Какво ще кажеш? Няма да ти струва и петак. Искам първо да я чуеш, и после вече ще поговорим сериозно.
Той повдигна тлъстите си рамене.
— Добре, добре. Не ти обещавам нищо, но ако е толкова страхотна, колкото я описваш, възможно е да намеря нещо и за нея.
— По-добра е отколкото бих могъл да я опиша.
Той запали пурата си и издуха пушека в мен.
— Слушай, Джеф, няма ли най-после да проумееш някои неща? Зарежи го тоя начин на живот. Един момък с твоето образование заслужава по-добра съдба.
— Остави това — казах нетърпеливо аз. — И така ми е добре. Ще се видим довечера — и излязох.
Знаех, че още щом я чуеше, Уили щеше да й предложи работа. Можех да се опитам да му измъкна седемдесет и пет долара на седмица. Това означаваше още седем и половина долара в моя джоб. Освен това бях сигурен, че само след две седмици пеене в клуба на Уили славата й щеше да се разнесе, и тогава вече щях да я настаня в някой бар, покрит целия с плюш, където парите щяха да бъдат вече съвсем прилични.
Идеята направо ме завладя. Започнах да се виждам като някоя важна клечка с огромен офис, и тълпи от интервюиращи ме за най-известните ми подопечни звезди.
Веднага се върнах в квартирата си. Сега беше моментът да обявя на Рима, че аз ще съм нейния агент. Нямаше да я свържа с Уили докато не подпишех договор с нея. Не бях толкова луд да я закарам направо при него и сетне някой тарикат да ми я отмъкне.
Вземах стъпалата по две наведнъж и влетях в стаята й. Момичето за всичко, Кери, тъкмо застилаше леглото с чисти чаршафи. Нямаше и следа от Рима.
Кери се втренчи в мен. Беше едра и пълна жена с пиян и безработен съпруг.
Двамата се разбирахме отлично. Всеки път, когато ми оправяше стаята, обсъждахме проблемите си. Нейните, разбира се, бяха далеч повече от моите, но тя винаги съумяваше да бъде приветлива и всеки път ме увещаваше да зарежа тоя начин на живот и да се прибера вкъщи.
— Къде е мис Маршал? — запитах я аз, без да влизам в стаята.
— Преди половин час освободи стаята.
— Освободи стаята? Искаш да кажеш, че напусна?
— Ами да. Отиде си.
Някаква страшна тежест ме притисна.
— Не остави ли нещо за мен? Някаква бележка? Не каза ли къде отива?
— Не, и не остави никаква бележка за вас.
— Плати ли за стаята?
Кери се ухили, оголвайки едрите си жълти зъби. Мисълта, че някой може да се измъкне от къщата на мисис Милард без да плати, направо я разсмя.
— Разбира се.
— Колко?
— Два долара.
Поех си дълбоко и бавно въздух. Изглежда, че ме бяха прекарали с половин долар. Трябва да е била с пари през цялото време. Бях се хванал на изпълнението с умиране от глад.
Отидох до вратата си, извадих ключа пъхнах го в ключалката и се опитах да го завъртя, но не успях. Натиснах дръжката и вратата се отвори широко. Не беше заключена. Спомних си, че я бях заключил преди да тръгна към Уили, а сега беше отключена.
Почувствувах някакво замайване, като се приближих до масата. Чекмеджето също беше отключено, и тридесетте долара, с които трябваше да карам през идващите седем дни, бяха изчезнали.
Бяха ме прекарали, и то жестоко.
II
Седемте дни ги изкарах на мускули. Ръсти ме подхранваше два пъти на ден, но не искаше и да чуе за цигари. Мисис Молард се смили над мен и не ме изхвърли с уговорката да платя идната седмица наведнъж за двете. Някак си успях да преживея седмицата и мислих много за Рима. Казвах си, че само да я срещна ще я накарам да ме помни цял живот. Болеше ме, че не успях да се вмъкна в импресарския бизнес. Но само след две седмици вече бях забравил за нея и навлязох отново в обичайния си безплоден живот.
Един ден, месец след като си беше отишла, Ръсти ме извика и като ми даде пари, ме помоли да отида в Холивуд и да докарам някаква неонова реклама която бил поръчал. Каза ми, че мога да взема колата му и ми даде допълнително два долара за главоболието.
Нямах някаква особена работа и отидох. Взех неона и го пъхнах в багажника на разнебитения му Олдсмобил, след което реших да направя един кръг около филмовите студии, за да поразгледам.
Съзрях Рима на входа на студиото на Парамаунт да се разправя с пазача. Разпознах среброкосата й глава още щом я зърнах.
Носеше, черни плътно прилепнали дънки, червена риза и червени балетни чехли. Беше се запуснала и загрубяла.
Плъзнах колата в празното място между един Буик и един Кадилак и се запътих към нея.
В момента, в който я доближих, пазачът влезе в стаичката си и тръшна вратата. Рима се обърна и тръгна срещу мен, без да ме забелязва.
Усети присъствието ми едва когато между нас оставаха три или четири стъпки. Спря внезапно и се втренчи в мен. Очите й ме разпознаха и гореща алена вълна заля лицето й.
Огледа се панически наляво и надясно, но нямаше накъде да бяга, така че реши да играе арогантно.
— Здравей — казах аз. — Отдавна те търся.
— Здравей.
Придвижих се леко напред, така че да мога да я сграбча, ако реши да се стрелне нанякъде.
— Дължиш ми тридесет долара — казах аз с усмивка.
— Какво е това — шега ли? — Кобалтовосините й очи се мятаха във всички посоки, само не и върху мен. — Тридесет долара — за какво?
— Ония тридесет долара, които ми ги открадна тогава. — казах. — Виж какво, скъпа, хайде да уредим въпроса между нас, за да не ни се налага да ходим до полицията да го разясняваме.
— Не съм ти откраднала нищо. Дължа ти само половин долар и нищо повече.
Пръстите ми се сключиха около тънката й китка.
— Хайде да тръгваме — казах. — И без сцени. По-силен съм от теб. Идваш с мен до полицията и там ще кажат кой лъже и кой не.
Тя направи вяло усилие да се освободи, но пръстите ми така се впиха в китката й, че на нея й стана ясно безсмислието на такива опити и закрачи покорно с мен към Олдсмобила. Вкарах я вътре и седнах до нея.
След като включих двигателя, тя ме запита с явен интерес:
— Твоя ли е колата?
— Не, скъпа, заеха ми я. Още съм много вътре и съм твърдо решен да си върна парите. Как я караш от последната ни среща?
Тя сбърчи нос, намествайки се на седалката.
— Зле. Много съм вътре.
— Е, една малка почивка на топло няма да ти се отрази зле. Поне ще те хранят без пари.
— Ти няма да ме пратиш в затвора.
— Съвсем вярно, няма да те пратя, защото ще си получа обратно трийсетте долара.
— Съжалявам много. — Тя се обърна към мен и изпъчи гърдите си, като положи длан върху ръката ми. — Просто нямах друг изход. Ще ти ги върна, кълна ти се.
— Не е необходимо да се кълнеш. Само ми ги върни.
— Нямам ги сега. Похарчих ги.
— Дай ми портмонето си.
Другата й ръка сграбчи протритата дамска чантичка.
— Не!
Завъртях колата до бордюра и спрях.
— Чу какво казах! Дай ми портмонето или ще те откарам до най-близкия полицейски участък.
Тя ме изгледа злобно, кобалтовосините й очи преливаха от омраза.
— Пусни ме! Нямам никакви пари! Похарчих всичко!
— Виж, скъпа, пет пари не давам за приказките ти. Дай ми портмонето си или ще те оставя на полицаите да се разправят с теб.
— Един ден ще съжаляваш за това — каза тя. — Истина ти казвам. Аз не забравям лесно.
— Пет пари не давам как забравяш — казах. — Дай ми портмонето си.
Тя хвърли парцаливата си чанта в скута ми.
Отворих я. Съдържаше пет долара и осем цента, пакет цигари, ключ за стая и мръсна носна кърпа.
Взех парите, пъхнах ги в джоба си и след като затворих чантата й я върнах по същия начин.
Тя я стисна с две ръце и произнесе тихо:
— Няма да го забравя никога.
— Чудесно — казах. — Това ще те научи повече да не ме крадеш. Къде живееш?
Лицето й се беше превърнало в неподвижна маска и тя ми обясни с враждебен глас къде се намира квартирата й. Оказа се съвсем наблизо.
— Отиваме право там.
Следвайки навъсените й указания, стигнахме до хотела, който се оказа още по-износен и олющен от моя. Излязохме от колата.
— От днес нататък вече ще живеем заедно, скъпа — казах й аз. — Ще работиш с гласа си и ще ми върнеш откраднатото. От сега нататък съм твоят агент и ще ми даваш десет процента от заработката си. Ще го оформим като договор, но първо ще си събереш багажа и се измъкваме от тая дупка.
— Не мога да направя никакви пари от пеенето.
— Остави тая грижа на мен — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа или заминаваш директно в дранголника. Постъпи, както намериш за добре, само не се бави с решението си.
— Защо не ме оставиш на мира? Казвам ти, и пукнат грош не мога да изкарам с гласа си.
— При мен ли идваш или в затвора?
Очите й останаха впити в мен дълго време. Затаената омраза в тях не ме тревожеше. Бях я спипал в смъртна хватка и можеше да ме ненавижда колкото си иска. Нямаше друг избор, освен да ми върне откраднатото.
Тя повдигна рамене и каза:
— Добре, идвам с теб.
Събирането на багажа не й отне много време. Наложи се да се разделя с четири от нейните долариъ за да платя наема за стаята и после я закарах до моя хотел.
Бившата й стая беше все още свободна и тя отново се нанесе в нея. Докато си разопаковаше багажа, съставих набързо един договор пълен с юридически щампи, които изглеждаха внушително, въпреки че не съдържаха нищо. Договорът ме правеше неин агент с десет процента комисионна.
Занесох го в стаята й.
— Подпиши тук — казах й аз и посочих защрихованата линия.
— Нищо няма да подпиша — каза тя с враждебен глас.
— Подпиши или ще се разходим до полицейския участък.
Изпълненият с ненавист поглед отново се появи в очите й, но подписа.
— Окей — казах, като пъхнах договора в джоба си. — Тая вечер сме в Синята Роза и ти ще пееш. Ще пееш както не си пяла никога досега, и ще вземаш седемдесет и пет долара на седмица. От първата ти заплата ще си получа тридесетте долара, които ми дължиш плюс десетте процента, които ми се полагат. Отсега нататък, момичето ми, аз ще бъда първата ти грижа, и после си ти.
— И пръста си няма да мръдна: почакай само и ще видиш.
— Какво ти става? — втренчих се в нея аз. — Та с твоя глас ще натрупаш милиони.
Тя запали цигара и пое дълбоко дима в дробовете си. Обзе я безразличие и се смъкна в стола, сякаш гръбначният й стълб се бе размекнал.
— Окей. На твоите заповеди.
— Какво ще облечеш за довечера?
Тя се изправи с явно усилие и отвори гардероба. Имаше само една рокля. Не беше върхът, но в Синята Роза не обичаха много ярката светлина и надали щяха да й обърнат голямо внимание.
— Няма ли да получа нещо за ядене? — запита тя, като отново се сгърби на стола. — Цял ден не съм яла.
— Изглежда само това ти е в ума — ядене, та ядене. Ще ядеш след като получиш работата и нито миг по-рано. Какво направи с парите които открадна от мен?
— Преживявах. — Лицето й отново придоби враждебен израз. — Как мислиш, че съм изкарала месеца?
— Никога ли не работиш?
— Когато мога.
Запитах я за това, над което си блъсках главата от момента, в който се запознах с нея.
— Как се свърза с оная отрепка Уилбър?
— Той имаше пари. Не беше стиснат като теб.
Седнах на леглото.
— Откъде ги беше намерил?
— Не знам. Не съм го питала. Тогава караше Пакард. Ако не се беше сблъскал с ченгетата, щяхме още да се возим в него.
— И ти веднага му би шута след като той загази, нали?
Тя пъхна ръка под ризата си и си оправи презрамката на сутиена.
— Защо не? Ченгетата бяха по петите му. Нямах нищо общо с тая работа и се махнах.
— Това стана в Ню Йорк, така ли?
— Да.
— Как си плати пътя дотук?
Очите й се раздвижиха.
— Имах малко пари. Какво ти влиза това в работата?
— Обзалагам се, че сама си се обслужила с парите му, така както направи и с моите.
— Каквото кажеш — произнесе тя с безразличие. — Мисли каквото си искаш.
— Какво ще пееш довечера? По-добре да започнеш с „Тяло и душа“. Какво ще изпълниш на бис?
— Какво те кара да мислиш, че ще има бис? — каза враждебно тя.
С мъка се сдържах да не й зашия един здрав плесник.
— Ще се придържаме към старите парчета. Знаеш ли „Не мога да не го обичам“?
— Да.
Това щеше да ги събори. С тоя висок сребърен тон щеше направо да ги зашемети.
— Чудесно. — Погледнах си часовника. Наближаваше седем и петнадесет. — Веднага се връщам. Преоблечи се през това време. Ще се видим след около час.
Отидох до вратата и извадих ключа.
— Просто за да не ти хрумнат някакви идеи да отпрашиш нанякъде, миличко, ще те заключа отвън.
— Няма да избягам.
— Аз имам тая грижа.
Излязох, тръшнах вратата и я заключих.
Закарах на Ръсти неоновата реклама и го предупредих, че тая вечер ще отсъствам.
Той се вгледа в мен и зачеса смутено главата си.
— Виж, Джеф, крайно време е да си кажем някоя приказка. На хората нещо не им се нрави пианото ти. Не мога да ти плащам повече тридесет долара на седмица. Бъди разумен и се върни у дома. Тоя живот не е здравословен за теб. Така или иначе, не мога да те държа повече при мен. Ще купувам музикален автомат. Това е последната ти седмица.
Ухилих му се.
— Окей, Ръсти. Знам, че ми желаеш доброто, но няма да се върна у дома. Следващият път ще ме видиш зад волана на кадилак.
Не се притеснявах особено, че ще загубя тридесет долара седмично. Бях сигурен, че Рима ще е въшкава с пари само след месец. С тоя глас не можеше да не успее. Бях уверен в това.
Телефонирах на Уили Флойд и му казах, че ще заведа Рима за прослушване след девет и половина.
Той се съгласи, но не прозвуча особено ентусиазирано. После се върнах в бардака, отключих стаята на Рима и надзърнах вътре.
Лежеше заспала на леглото.
Имаше достатъчно време, така че я оставих да си поспи и отидох в моята стая. Избръснах се и сложих чиста риза. Измъкнах смокинга си от килера и прекарах известно време в четкане и гладене. Изживяваше последните си дни, но щеше да издържи още малко докато се опаричех да си купя друг.
В девет без петнадесет отидох в стаята й и я събудих.
— Хайде, приятелче — казах аз. — Размърдай се. Имаш половин час.
Изглеждаше съвсем размекната и видях какво огромно усилие й струваше да изпълзи от леглото.
Помислих си, че наистина може да е гладна. Не можех да искам от нея върхово изпълнение, ако поне малко не се съвземеше.
— Ще изпратя Кери за един сандвич — казах. — Докато се облечеш и ще ти го донесе.
— Каквото кажеш.
Апатията й започваше да ме тревожи. Започна да си съблича дънките и аз излязох от стаята. Кери дишаше свеж въздух долу на стълбите.
Помолих я да ми донесе един сандвич с пиле. Десет минути по-късно тя се върна със сандвича обвит в хартиена кесия и аз го занесох на Рима в стаята й.
Рима си беше облякла роклята и се оглеждаше седнала в огледалото. Пуснах кесията в скута и, но тя гнусливо я отхвърли.
— Не го искам.
— Е, знаеш ли!
Сграбчих й ръцете и я издърпах права като я разтърсих здраво.
— Писна ми от номерата ти! Искам тази вечер да пееш! Това е големият ти шанс! Хайде, стегни се! Изяж този проклет сандвич! Само скимтиш, че си гладна! Хайде, изяж го.
Тя вдигна кесията от пода, извади сандвича и го загриза вяло. Като стигна до пилето, побърза да го остави.
— Ако хапна още малко, ще повърна.
Изядох сандвича.
— Направо ме съсипваш — казах аз с пълна уста. — Има моменти, когато ми се иска никога да не те бях срещал. Както и да е. Да тръгваме. Казах на Уили, че ще бъдем при него в девет и половина.
Все още дъвчейки, направих крачка назад и я погледнах. Имаше вид на ефирно привидение с белотата на стара слонова кост и с тъмни кръгове около очите, но това не й пречеше да изглежда интересна и секси.
Слязохме по стълбите и излязохме на улицата.
Нощта беше гореща, но тя се притисна в мен и усетих как трепери.
— Какво ти става? — обезпокоих се. — Да не си настинала? Какво има?
Внезапно кихна силно.
— Стига вече с тия номера! — изревах аз. — Ще пееш тази вечер, не разбра ли?
— На твоите заповеди.
Търпението ми вече беше на границата, но се сдържах, мислейки за гласа и. Ако се разкихаше при Уили, щеше да стане абсолютен цирк.
Качихме се на един автобус и стигнахме до десета улица. Беше пълен и тълпата притисна Рима към мен. От време на време усещах слабото й тяло да се разтърсва в трескави тръпки. Започвах наистина да се тревожа.
— Добре ли си? — запитах я. — Ще бъдеш ли в състояние да пееш?
— Добре съм. Остави ме на мира.
Синята Роза беше пълна с обичайните обрулени от живота клиенти, на вечния косъм от успеха бизнесмени, с почти красивите проститутки, с дребните комарджии от студиите и тук-таме някои гангстери, разпускащи преди поредната операция.
Групата се придържаше строго към горещия джаз. Келнерите сновяха нагоре-надолу облени целите в пот и атмосферата бе толкова сгъстена, че човек можеше спокойно да се облегне на нея.
Бутах Рима пред мен докато стигнем офиса на Уили. Почуках, отворих и я набутах вътре.
Уили си чистеше ноктите с крака качени на бюрото. Вдигна поглед към нас и ни се озъби.
— Здравей, Уили. — казах аз. — Ето ни и нас. Запознай се с мис Рима Маршал.
Уили я изгледа и кимна. Дребните му очички обходиха тялото й и се намръщиха.
— Кога е нашият ред?
Той повдигна безразлично рамене.
— Все ми е едно. Ако искаш, може и сега. — Той се изправи на крака. — Сигурен ли си, че я бива? Като я гледам, направо е умряла.
С неочаквано присъствие на духа Рима се обади:
— Не съм се тръшкала да идвам тук.
— Затваряй си устата! — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа, ясно ли е?
На Уили казах:
— Изчакай още малко. Ще ти струва само една стотарка.
Уили се изсмя.
— Брей, тя трябва да е нещо супер, за да се изръся толкова пари! Е, хайде да вървим. Да я чуем какво може.
Отидохме в ресторанта и останахме в полумрака до края на изпълнението на групата. Уили се качи на подиума и каза на момчетата да вземат почивка, и после обяви изпълнението на Рима.
Не беше много обширен. Съобщи само, че има едно малко момиче, което иска да изпее две песни. После махна с ръце към нас и ние излязохме на светлото.
— Колкото можеш по-силно — казах й аз и седнах на пианото.
Повечето от хората дори не спряха да разговарят. Никой не изръкопляска.
Това не ме притесняваше. Знаех добре, че в момента в който отвореше устата си и пуснеше сребърните трели, всички щяха да онемеят.
Уили стоеше близо до мен с малко мрачен вид. Не отделяше погледа си от Рима. Тревожеше се за нещо.
Рима стоеше изправена до пианото с безизразен поглед втренчен в задимения въздух. Изглеждаше напълно спокойна.
Започнах да свиря.
Влезе точно на място. Изпя първите шест или седем такта абсолютно професионално. Беше безупречна. Тоновете се лееха в чисто сребро. Ритъмът беше съвършен.
Наблюдавах я напрегнато. И тогава работата тръгна на зле. Видях как лицето й започна да се отпуска. Загуби ритъма, гласът й започна да стърже, тя спря да пее и се разкиха. Приведе се напред и скри лицето си в ръцете, без да престава да киха. Тялото и се разтърсваше в конвулсии.
Настъпи ужасна тишина, накъсвана единствено от кихавиците и. И изведнъж залата забръмча.
Спрях да свиря. Усетих как ледени тръпки залазиха нагоре-надолу по гърба ми.
И внезапно Уили закрещя в лицето ми:
— Веднага махай тая наркоманка от тук! За какъв, по дяволите ме вземаш, та ми караш такива отрепки. Разкарай я! Чуваш ли ме? Веднага я разкарай!
I
Върнах се в стаята си след полунощ. В момента в който отключих вратата на моята стая, се отвори срещуположната врата и отвътре се показа Рима.
— Здравей — каза тя. — Ето, нанесох се.
— Предупредих те, че не е кой знае какво, — казах, като отворих вратата и включих осветлението — но поне е евтино.
— Сериозно ли говореше всичко онова за гласа ми?
Влязох в стаята, като оставих вратата широко отворена и седнах на леглото.
— Абсолютно сериозно. Можеш да направиш големи пари с твоя глас.
— Наоколо има хиляди певци и певици, които умират от глад. — Тя пресече коридора и се облегна на рамката на вратата ми. — И през ум не ми е минавало да ставам като тях. Мисля, че е по-лесно да вадя някой друг долар като статистка в киното.
Откакто бях напуснал армията, нямаше нещо което да бях вършил с някаква охота, но сега ентусиазмът ми не знаеше граници пред перспективите на гласа й.
Вече бях разговарял с Ръсти за нея. Бях му предложил да пеем с нея в дует, но той не искаше и да чуе за това. Беше съгласен с мен, че има глас, но беше решен на никаква цена да не допусне жена да пее в заведението му. Опита се да ме убеди, че рано или късно ще се случи голяма беда. Имал си достатъчно неприятности и сега, за да си търси допълнителни бели.
— Познавам един човек, който може да ти свърши работа. — казах на Рима. — Ще говоря утре с него. Управител е на нощен клуб на 10 улица. Не е кой знае какво, но за начало става.
— Е, благодаря ти …
Гласът и прозвуча толкова вяло, че аз я изгледах остро.
— Не искаш ли да станеш професионална певица?
— Готова на съм на всичко само да изкарам някой долар.
— Добре, ще поговоря с него.
Изритах обувките си, като й дадох да разбере, че трябва да се върне в стаята си, но тя продължаваше да стои облегната и да ме наблюдава с големите си кобалтовосини очи.
— След малко захапвам възглавницата — казах. — Ще се видим утре по някое време. Ще говоря и с човека.
— Благодаря ти. — Не мърдаше от мястото си. — Много ти благодаря. — И след пауза добави: — Неприятно ми е да те питам, но можеш ли да ми помогнеш с пет долара? Ужасно съм закъсала.
Свалих си сакото и го захвърлих на един стол.
— И аз също. Последните шест месеца карам на мускули. Не си блъскай главицата с това. Ще свикнеш.
— Цял ден не съм сложила нищо в устата.
Започнах да развързвам вратовръзката си.
— Съжалявам, но и аз съм като теб. Лягай си. Заспиш ли, ще забравиш, че си гладна.
Тя внезапно изпъчи гърдите си към мен. Лицето й беше абсолютно безизразно, като произнесе:
— Трябват ми малко пари. Ще прекарам нощта с теб, ако ми дадеш пет долара. Ще ти ги върна.
Закачих си сакото в дрешника. С гръб обърнат към нея й казах:
— Остави. Нали ти казах, че не обичам длъжници до гроб. Излез от стаята.
Вратата на спалнята ми се затвори и лицето ми се изкриви в гримаса. Завъртях ключа. Измих се, смених пластира върху лицето ми и си легнах.
Мислех си за нея и това беше за пръв път от месеци откакто за последен път ми беше минавала мисъл за жена. Чудех се защо не се беше пробвала като професионална певица по-рано.
С глас и външност като нейните и с очевидната й готовност беше невъзможно да си обясня защо се беше отказала от очевидна кариера.
Мислех си за гласа й. Надявах се моят познат Уили Флойд, управител на нощния клуб „Синята роза“, да се заинтересува от нея.
На времето Уили беше проявил интерес към мен. Искаше да свиря на пиано в комбинация с още двама музиканти, от осем вечерта до три сутринта. Не ме биваше за работа в колектив и това беше причината да хвърля котва при Ръсти. Уили ми беше предлагал два пъти повече пари от Ръсти, но мисълта да свиря заедно с други направо ме задушаваше.
От време на време страшно ми се приискваше да изкарвам повече, но усилията да го постигна убиваха желанието ми. Исках да се измъкна от въшливата си бърлога. Исках да имам кола на старо, за да мога да вдигам всеки път гълъбите, когато ми идваше желанието.
Лежах в мрака и размишлявах дали не мога да изкарам без усилие някой друг долар като агент на това момиче. С глас като нейния след съответната обработка тя можеше да остане под пари. Можеше дори да натрупа съкровище ако се захванеше с грамофонен бизнес. Едни твърди десет процента от заработката й щяха да ми осигурят всичко, от което се нуждаех.
От стаята й внезапно се разнесе силно кихане. Спомних си колко прогизнала беше предишната нощ когато влезе в бара на Ръсти. Голям късмет щяхме да извадим и двамата, ако настинеше и загубеше гласа си.
Заспивах, а тя все още кихаше.
Сутринта около единайсет излязох от стаята си и тя вече ме чакаше на вратата си.
— Здравей — казах. — Чух те да кихаш снощи. Да не си настинала?
— Не.
В ярката светлина на слънцето през прозореца на коридора тя изглеждаше ужасно. Очите й бяха станали воднисти с тъмни кръгове около тях, носът й червен, а лицето й пребледняло и изпито.
— Веднага тръгвам да говоря с Уили Флойд — казах. — Може би ще е по-добре да починеш през това време. Лицето ти е кошмарно. Уили няма да е във възторг, ако те види в тоя вид.
— Наред съм. — Тя прекара вяло ръка през лицето си. — Ще ми услужиш ли с половин долар за едно кафе?
— Спри, за бога! Не разбра ли? Нали ти казах, че съм ошушкан.
Лицето й се сгърчи. Не беше приятна гледка.
— Не съм хапвала нищо от два дни! Ще полудея! Моля те … дай ми нещичко … колкото и да е …
— И аз съм като теб! — изревах накрая, загубил търпение. — Опитвам се да ти намеря работа! Не мога да направя нищо повече, не разбираш ли?
— Умирам от глад! — Тя се отпусна изнемощяло на стената и закърши ръце. — Моля те, дай ми нещичко!
— Добре, за Бога, ще ти дам половин долар, но ще ми го върнеш!
Внезапно ми дойде на ум, че ако исках тя да направи някакво впечатление на Уили и да получи работа, и ако исках и аз да си осигуря десетте процента, трябваше да й помогна да се пооправи.
Върнах се обратно в стаята, отключих чекмеджето на масата и намерих половин долар. Вътре държах седмичното си възнаграждение, което току-що бях получил от Ръсти: тридесет долара. Затулях го с гърба си, за да не може да види съдържанието му, и внимателно го затворих и заключих преди да й дам половината долар.
Тя го пое с трепереща ръка.
— Благодаря ти. Ще ти го върна, честна дума.
— Няма да е зле да го направиш — казах. — Имам толкова, колкото да преживявам и нямам намерение да финансирам когото и да било, включително и теб.
Излязох от стаята, тръшнах вратата, заключих я и пуснах ключа в джоба си.
— Ако искаш, ще те чакам в стаята си — предложи тя. — Само ще изтичам до кафето отсреща и се връщам.
— Опитай се да придобиеш малко по-жизнерадостен вид. Ако Уили поиска да те види довечера, трябва да изглеждаш по-свежо. Не си забравила да пееш, нали?
Тя кимна.
— Гласът ми е наред, не се тревожи.
— Хайде, ще се видим след няколко часа — казах и слязох по стълбите в слънчевия предиобед.
Намерих Уили в офиса му с една голяма купчина двадесетдоларови банкноти пред него. Броеше ги: от време на време слюнчеше мръсния си пръст да не залепват.
Кимна ми и продължи да брои, докато аз подпрях стената и зачаках.
Офисът му не беше кой знае какво, нито пък клубът му.
Уили беше абсолютно бос при избора си на дрехи. Бледосиният му фланелен костюм и ръчнобоядисаната му вратовръзка с идиотската диамантена игла направо ме влудяваха.
Той пъхна парите в чекмеджето на бюрото си, облегна се на стола и ме изгледа въпросително.
— Какво те е ухапало, Джеф? Защо си тук?
— Открих едно момиче с вълшебен глас — казах. — Мило и драго ще даваш за нея. Точно това, което търсиш от сума ти време.
Закръгленото му месечинообразно лице изразяваше скука. Беше дебел, нисък и почти оплешивял. Имаше дребна уста, дребни очи и дребен разсъдък.
— Не търся никакви дами с вълшебни гласове. Имам ги с лопата да ги ринеш. Кога ще дойдеш на моето пиано? Ще ти дойде ли някога акъла в главата? Направо си прахосваш живота.
— Не се тревожи ти за мен. Добре съм си там, където съм. Трябва да чуеш това момиче, Уили. Можеш да я ангажираш на безценица и клубът ти ще гръмне. Страхотна е, а пък гласът й ще разплаче и най-трезвите ти клиенти.
Той извади пура от джоба си, отгриза върха и го изплю в другия ъгъл на стаята.
— Не знаех, че си хукнал подир фустите.
— Не съм хукнал никъде. Това си е чист бизнес. Действам като неин агент. Нека да ти я доведа тази вечер, а? Какво ще кажеш? Няма да ти струва и петак. Искам първо да я чуеш, и после вече ще поговорим сериозно.
Той повдигна тлъстите си рамене.
— Добре, добре. Не ти обещавам нищо, но ако е толкова страхотна, колкото я описваш, възможно е да намеря нещо и за нея.
— По-добра е отколкото бих могъл да я опиша.
Той запали пурата си и издуха пушека в мен.
— Слушай, Джеф, няма ли най-после да проумееш някои неща? Зарежи го тоя начин на живот. Един момък с твоето образование заслужава по-добра съдба.
— Остави това — казах нетърпеливо аз. — И така ми е добре. Ще се видим довечера — и излязох.
Знаех, че още щом я чуеше, Уили щеше да й предложи работа. Можех да се опитам да му измъкна седемдесет и пет долара на седмица. Това означаваше още седем и половина долара в моя джоб. Освен това бях сигурен, че само след две седмици пеене в клуба на Уили славата й щеше да се разнесе, и тогава вече щях да я настаня в някой бар, покрит целия с плюш, където парите щяха да бъдат вече съвсем прилични.
Идеята направо ме завладя. Започнах да се виждам като някоя важна клечка с огромен офис, и тълпи от интервюиращи ме за най-известните ми подопечни звезди.
Веднага се върнах в квартирата си. Сега беше моментът да обявя на Рима, че аз ще съм нейния агент. Нямаше да я свържа с Уили докато не подпишех договор с нея. Не бях толкова луд да я закарам направо при него и сетне някой тарикат да ми я отмъкне.
Вземах стъпалата по две наведнъж и влетях в стаята й. Момичето за всичко, Кери, тъкмо застилаше леглото с чисти чаршафи. Нямаше и следа от Рима.
Кери се втренчи в мен. Беше едра и пълна жена с пиян и безработен съпруг.
Двамата се разбирахме отлично. Всеки път, когато ми оправяше стаята, обсъждахме проблемите си. Нейните, разбира се, бяха далеч повече от моите, но тя винаги съумяваше да бъде приветлива и всеки път ме увещаваше да зарежа тоя начин на живот и да се прибера вкъщи.
— Къде е мис Маршал? — запитах я аз, без да влизам в стаята.
— Преди половин час освободи стаята.
— Освободи стаята? Искаш да кажеш, че напусна?
— Ами да. Отиде си.
Някаква страшна тежест ме притисна.
— Не остави ли нещо за мен? Някаква бележка? Не каза ли къде отива?
— Не, и не остави никаква бележка за вас.
— Плати ли за стаята?
Кери се ухили, оголвайки едрите си жълти зъби. Мисълта, че някой може да се измъкне от къщата на мисис Милард без да плати, направо я разсмя.
— Разбира се.
— Колко?
— Два долара.
Поех си дълбоко и бавно въздух. Изглежда, че ме бяха прекарали с половин долар. Трябва да е била с пари през цялото време. Бях се хванал на изпълнението с умиране от глад.
Отидох до вратата си, извадих ключа пъхнах го в ключалката и се опитах да го завъртя, но не успях. Натиснах дръжката и вратата се отвори широко. Не беше заключена. Спомних си, че я бях заключил преди да тръгна към Уили, а сега беше отключена.
Почувствувах някакво замайване, като се приближих до масата. Чекмеджето също беше отключено, и тридесетте долара, с които трябваше да карам през идващите седем дни, бяха изчезнали.
Бяха ме прекарали, и то жестоко.
II
Седемте дни ги изкарах на мускули. Ръсти ме подхранваше два пъти на ден, но не искаше и да чуе за цигари. Мисис Молард се смили над мен и не ме изхвърли с уговорката да платя идната седмица наведнъж за двете. Някак си успях да преживея седмицата и мислих много за Рима. Казвах си, че само да я срещна ще я накарам да ме помни цял живот. Болеше ме, че не успях да се вмъкна в импресарския бизнес. Но само след две седмици вече бях забравил за нея и навлязох отново в обичайния си безплоден живот.
Един ден, месец след като си беше отишла, Ръсти ме извика и като ми даде пари, ме помоли да отида в Холивуд и да докарам някаква неонова реклама която бил поръчал. Каза ми, че мога да взема колата му и ми даде допълнително два долара за главоболието.
Нямах някаква особена работа и отидох. Взех неона и го пъхнах в багажника на разнебитения му Олдсмобил, след което реших да направя един кръг около филмовите студии, за да поразгледам.
Съзрях Рима на входа на студиото на Парамаунт да се разправя с пазача. Разпознах среброкосата й глава още щом я зърнах.
Носеше, черни плътно прилепнали дънки, червена риза и червени балетни чехли. Беше се запуснала и загрубяла.
Плъзнах колата в празното място между един Буик и един Кадилак и се запътих към нея.
В момента, в който я доближих, пазачът влезе в стаичката си и тръшна вратата. Рима се обърна и тръгна срещу мен, без да ме забелязва.
Усети присъствието ми едва когато между нас оставаха три или четири стъпки. Спря внезапно и се втренчи в мен. Очите й ме разпознаха и гореща алена вълна заля лицето й.
Огледа се панически наляво и надясно, но нямаше накъде да бяга, така че реши да играе арогантно.
— Здравей — казах аз. — Отдавна те търся.
— Здравей.
Придвижих се леко напред, така че да мога да я сграбча, ако реши да се стрелне нанякъде.
— Дължиш ми тридесет долара — казах аз с усмивка.
— Какво е това — шега ли? — Кобалтовосините й очи се мятаха във всички посоки, само не и върху мен. — Тридесет долара — за какво?
— Ония тридесет долара, които ми ги открадна тогава. — казах. — Виж какво, скъпа, хайде да уредим въпроса между нас, за да не ни се налага да ходим до полицията да го разясняваме.
— Не съм ти откраднала нищо. Дължа ти само половин долар и нищо повече.
Пръстите ми се сключиха около тънката й китка.
— Хайде да тръгваме — казах. — И без сцени. По-силен съм от теб. Идваш с мен до полицията и там ще кажат кой лъже и кой не.
Тя направи вяло усилие да се освободи, но пръстите ми така се впиха в китката й, че на нея й стана ясно безсмислието на такива опити и закрачи покорно с мен към Олдсмобила. Вкарах я вътре и седнах до нея.
След като включих двигателя, тя ме запита с явен интерес:
— Твоя ли е колата?
— Не, скъпа, заеха ми я. Още съм много вътре и съм твърдо решен да си върна парите. Как я караш от последната ни среща?
Тя сбърчи нос, намествайки се на седалката.
— Зле. Много съм вътре.
— Е, една малка почивка на топло няма да ти се отрази зле. Поне ще те хранят без пари.
— Ти няма да ме пратиш в затвора.
— Съвсем вярно, няма да те пратя, защото ще си получа обратно трийсетте долара.
— Съжалявам много. — Тя се обърна към мен и изпъчи гърдите си, като положи длан върху ръката ми. — Просто нямах друг изход. Ще ти ги върна, кълна ти се.
— Не е необходимо да се кълнеш. Само ми ги върни.
— Нямам ги сега. Похарчих ги.
— Дай ми портмонето си.
Другата й ръка сграбчи протритата дамска чантичка.
— Не!
Завъртях колата до бордюра и спрях.
— Чу какво казах! Дай ми портмонето или ще те откарам до най-близкия полицейски участък.
Тя ме изгледа злобно, кобалтовосините й очи преливаха от омраза.
— Пусни ме! Нямам никакви пари! Похарчих всичко!
— Виж, скъпа, пет пари не давам за приказките ти. Дай ми портмонето си или ще те оставя на полицаите да се разправят с теб.
— Един ден ще съжаляваш за това — каза тя. — Истина ти казвам. Аз не забравям лесно.
— Пет пари не давам как забравяш — казах. — Дай ми портмонето си.
Тя хвърли парцаливата си чанта в скута ми.
Отворих я. Съдържаше пет долара и осем цента, пакет цигари, ключ за стая и мръсна носна кърпа.
Взех парите, пъхнах ги в джоба си и след като затворих чантата й я върнах по същия начин.
Тя я стисна с две ръце и произнесе тихо:
— Няма да го забравя никога.
— Чудесно — казах. — Това ще те научи повече да не ме крадеш. Къде живееш?
Лицето й се беше превърнало в неподвижна маска и тя ми обясни с враждебен глас къде се намира квартирата й. Оказа се съвсем наблизо.
— Отиваме право там.
Следвайки навъсените й указания, стигнахме до хотела, който се оказа още по-износен и олющен от моя. Излязохме от колата.
— От днес нататък вече ще живеем заедно, скъпа — казах й аз. — Ще работиш с гласа си и ще ми върнеш откраднатото. От сега нататък съм твоят агент и ще ми даваш десет процента от заработката си. Ще го оформим като договор, но първо ще си събереш багажа и се измъкваме от тая дупка.
— Не мога да направя никакви пари от пеенето.
— Остави тая грижа на мен — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа или заминаваш директно в дранголника. Постъпи, както намериш за добре, само не се бави с решението си.
— Защо не ме оставиш на мира? Казвам ти, и пукнат грош не мога да изкарам с гласа си.
— При мен ли идваш или в затвора?
Очите й останаха впити в мен дълго време. Затаената омраза в тях не ме тревожеше. Бях я спипал в смъртна хватка и можеше да ме ненавижда колкото си иска. Нямаше друг избор, освен да ми върне откраднатото.
Тя повдигна рамене и каза:
— Добре, идвам с теб.
Събирането на багажа не й отне много време. Наложи се да се разделя с четири от нейните долариъ за да платя наема за стаята и после я закарах до моя хотел.
Бившата й стая беше все още свободна и тя отново се нанесе в нея. Докато си разопаковаше багажа, съставих набързо един договор пълен с юридически щампи, които изглеждаха внушително, въпреки че не съдържаха нищо. Договорът ме правеше неин агент с десет процента комисионна.
Занесох го в стаята й.
— Подпиши тук — казах й аз и посочих защрихованата линия.
— Нищо няма да подпиша — каза тя с враждебен глас.
— Подпиши или ще се разходим до полицейския участък.
Изпълненият с ненавист поглед отново се появи в очите й, но подписа.
— Окей — казах, като пъхнах договора в джоба си. — Тая вечер сме в Синята Роза и ти ще пееш. Ще пееш както не си пяла никога досега, и ще вземаш седемдесет и пет долара на седмица. От първата ти заплата ще си получа тридесетте долара, които ми дължиш плюс десетте процента, които ми се полагат. Отсега нататък, момичето ми, аз ще бъда първата ти грижа, и после си ти.
— И пръста си няма да мръдна: почакай само и ще видиш.
— Какво ти става? — втренчих се в нея аз. — Та с твоя глас ще натрупаш милиони.
Тя запали цигара и пое дълбоко дима в дробовете си. Обзе я безразличие и се смъкна в стола, сякаш гръбначният й стълб се бе размекнал.
— Окей. На твоите заповеди.
— Какво ще облечеш за довечера?
Тя се изправи с явно усилие и отвори гардероба. Имаше само една рокля. Не беше върхът, но в Синята Роза не обичаха много ярката светлина и надали щяха да й обърнат голямо внимание.
— Няма ли да получа нещо за ядене? — запита тя, като отново се сгърби на стола. — Цял ден не съм яла.
— Изглежда само това ти е в ума — ядене, та ядене. Ще ядеш след като получиш работата и нито миг по-рано. Какво направи с парите които открадна от мен?
— Преживявах. — Лицето й отново придоби враждебен израз. — Как мислиш, че съм изкарала месеца?
— Никога ли не работиш?
— Когато мога.
Запитах я за това, над което си блъсках главата от момента, в който се запознах с нея.
— Как се свърза с оная отрепка Уилбър?
— Той имаше пари. Не беше стиснат като теб.
Седнах на леглото.
— Откъде ги беше намерил?
— Не знам. Не съм го питала. Тогава караше Пакард. Ако не се беше сблъскал с ченгетата, щяхме още да се возим в него.
— И ти веднага му би шута след като той загази, нали?
Тя пъхна ръка под ризата си и си оправи презрамката на сутиена.
— Защо не? Ченгетата бяха по петите му. Нямах нищо общо с тая работа и се махнах.
— Това стана в Ню Йорк, така ли?
— Да.
— Как си плати пътя дотук?
Очите й се раздвижиха.
— Имах малко пари. Какво ти влиза това в работата?
— Обзалагам се, че сама си се обслужила с парите му, така както направи и с моите.
— Каквото кажеш — произнесе тя с безразличие. — Мисли каквото си искаш.
— Какво ще пееш довечера? По-добре да започнеш с „Тяло и душа“. Какво ще изпълниш на бис?
— Какво те кара да мислиш, че ще има бис? — каза враждебно тя.
С мъка се сдържах да не й зашия един здрав плесник.
— Ще се придържаме към старите парчета. Знаеш ли „Не мога да не го обичам“?
— Да.
Това щеше да ги събори. С тоя висок сребърен тон щеше направо да ги зашемети.
— Чудесно. — Погледнах си часовника. Наближаваше седем и петнадесет. — Веднага се връщам. Преоблечи се през това време. Ще се видим след около час.
Отидох до вратата и извадих ключа.
— Просто за да не ти хрумнат някакви идеи да отпрашиш нанякъде, миличко, ще те заключа отвън.
— Няма да избягам.
— Аз имам тая грижа.
Излязох, тръшнах вратата и я заключих.
Закарах на Ръсти неоновата реклама и го предупредих, че тая вечер ще отсъствам.
Той се вгледа в мен и зачеса смутено главата си.
— Виж, Джеф, крайно време е да си кажем някоя приказка. На хората нещо не им се нрави пианото ти. Не мога да ти плащам повече тридесет долара на седмица. Бъди разумен и се върни у дома. Тоя живот не е здравословен за теб. Така или иначе, не мога да те държа повече при мен. Ще купувам музикален автомат. Това е последната ти седмица.
Ухилих му се.
— Окей, Ръсти. Знам, че ми желаеш доброто, но няма да се върна у дома. Следващият път ще ме видиш зад волана на кадилак.
Не се притеснявах особено, че ще загубя тридесет долара седмично. Бях сигурен, че Рима ще е въшкава с пари само след месец. С тоя глас не можеше да не успее. Бях уверен в това.
Телефонирах на Уили Флойд и му казах, че ще заведа Рима за прослушване след девет и половина.
Той се съгласи, но не прозвуча особено ентусиазирано. После се върнах в бардака, отключих стаята на Рима и надзърнах вътре.
Лежеше заспала на леглото.
Имаше достатъчно време, така че я оставих да си поспи и отидох в моята стая. Избръснах се и сложих чиста риза. Измъкнах смокинга си от килера и прекарах известно време в четкане и гладене. Изживяваше последните си дни, но щеше да издържи още малко докато се опаричех да си купя друг.
В девет без петнадесет отидох в стаята й и я събудих.
— Хайде, приятелче — казах аз. — Размърдай се. Имаш половин час.
Изглеждаше съвсем размекната и видях какво огромно усилие й струваше да изпълзи от леглото.
Помислих си, че наистина може да е гладна. Не можех да искам от нея върхово изпълнение, ако поне малко не се съвземеше.
— Ще изпратя Кери за един сандвич — казах. — Докато се облечеш и ще ти го донесе.
— Каквото кажеш.
Апатията й започваше да ме тревожи. Започна да си съблича дънките и аз излязох от стаята. Кери дишаше свеж въздух долу на стълбите.
Помолих я да ми донесе един сандвич с пиле. Десет минути по-късно тя се върна със сандвича обвит в хартиена кесия и аз го занесох на Рима в стаята й.
Рима си беше облякла роклята и се оглеждаше седнала в огледалото. Пуснах кесията в скута и, но тя гнусливо я отхвърли.
— Не го искам.
— Е, знаеш ли!
Сграбчих й ръцете и я издърпах права като я разтърсих здраво.
— Писна ми от номерата ти! Искам тази вечер да пееш! Това е големият ти шанс! Хайде, стегни се! Изяж този проклет сандвич! Само скимтиш, че си гладна! Хайде, изяж го.
Тя вдигна кесията от пода, извади сандвича и го загриза вяло. Като стигна до пилето, побърза да го остави.
— Ако хапна още малко, ще повърна.
Изядох сандвича.
— Направо ме съсипваш — казах аз с пълна уста. — Има моменти, когато ми се иска никога да не те бях срещал. Както и да е. Да тръгваме. Казах на Уили, че ще бъдем при него в девет и половина.
Все още дъвчейки, направих крачка назад и я погледнах. Имаше вид на ефирно привидение с белотата на стара слонова кост и с тъмни кръгове около очите, но това не й пречеше да изглежда интересна и секси.
Слязохме по стълбите и излязохме на улицата.
Нощта беше гореща, но тя се притисна в мен и усетих как трепери.
— Какво ти става? — обезпокоих се. — Да не си настинала? Какво има?
Внезапно кихна силно.
— Стига вече с тия номера! — изревах аз. — Ще пееш тази вечер, не разбра ли?
— На твоите заповеди.
Търпението ми вече беше на границата, но се сдържах, мислейки за гласа и. Ако се разкихаше при Уили, щеше да стане абсолютен цирк.
Качихме се на един автобус и стигнахме до десета улица. Беше пълен и тълпата притисна Рима към мен. От време на време усещах слабото й тяло да се разтърсва в трескави тръпки. Започвах наистина да се тревожа.
— Добре ли си? — запитах я. — Ще бъдеш ли в състояние да пееш?
— Добре съм. Остави ме на мира.
Синята Роза беше пълна с обичайните обрулени от живота клиенти, на вечния косъм от успеха бизнесмени, с почти красивите проститутки, с дребните комарджии от студиите и тук-таме някои гангстери, разпускащи преди поредната операция.
Групата се придържаше строго към горещия джаз. Келнерите сновяха нагоре-надолу облени целите в пот и атмосферата бе толкова сгъстена, че човек можеше спокойно да се облегне на нея.
Бутах Рима пред мен докато стигнем офиса на Уили. Почуках, отворих и я набутах вътре.
Уили си чистеше ноктите с крака качени на бюрото. Вдигна поглед към нас и ни се озъби.
— Здравей, Уили. — казах аз. — Ето ни и нас. Запознай се с мис Рима Маршал.
Уили я изгледа и кимна. Дребните му очички обходиха тялото й и се намръщиха.
— Кога е нашият ред?
Той повдигна безразлично рамене.
— Все ми е едно. Ако искаш, може и сега. — Той се изправи на крака. — Сигурен ли си, че я бива? Като я гледам, направо е умряла.
С неочаквано присъствие на духа Рима се обади:
— Не съм се тръшкала да идвам тук.
— Затваряй си устата! — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа, ясно ли е?
На Уили казах:
— Изчакай още малко. Ще ти струва само една стотарка.
Уили се изсмя.
— Брей, тя трябва да е нещо супер, за да се изръся толкова пари! Е, хайде да вървим. Да я чуем какво може.
Отидохме в ресторанта и останахме в полумрака до края на изпълнението на групата. Уили се качи на подиума и каза на момчетата да вземат почивка, и после обяви изпълнението на Рима.
Не беше много обширен. Съобщи само, че има едно малко момиче, което иска да изпее две песни. После махна с ръце към нас и ние излязохме на светлото.
— Колкото можеш по-силно — казах й аз и седнах на пианото.
Повечето от хората дори не спряха да разговарят. Никой не изръкопляска.
Това не ме притесняваше. Знаех добре, че в момента в който отвореше устата си и пуснеше сребърните трели, всички щяха да онемеят.
Уили стоеше близо до мен с малко мрачен вид. Не отделяше погледа си от Рима. Тревожеше се за нещо.
Рима стоеше изправена до пианото с безизразен поглед втренчен в задимения въздух. Изглеждаше напълно спокойна.
Започнах да свиря.
Влезе точно на място. Изпя първите шест или седем такта абсолютно професионално. Беше безупречна. Тоновете се лееха в чисто сребро. Ритъмът беше съвършен.
Наблюдавах я напрегнато. И тогава работата тръгна на зле. Видях как лицето й започна да се отпуска. Загуби ритъма, гласът й започна да стърже, тя спря да пее и се разкиха. Приведе се напред и скри лицето си в ръцете, без да престава да киха. Тялото и се разтърсваше в конвулсии.
Настъпи ужасна тишина, накъсвана единствено от кихавиците и. И изведнъж залата забръмча.
Спрях да свиря. Усетих как ледени тръпки залазиха нагоре-надолу по гърба ми.
И внезапно Уили закрещя в лицето ми:
— Веднага махай тая наркоманка от тук! За какъв, по дяволите ме вземаш, та ми караш такива отрепки. Разкарай я! Чуваш ли ме? Веднага я разкарай!
Глава трета
I
Рима лежеше на леглото. Беше забила глава във възглавницата, цялото и тяло трепереше и от време на време кихаше.
Стоях до леглото и я гледах.
Трябваше да се досетя, казвах си аз за кой ли път. Бях длъжен да разпозная симптомите. Не беше ми и минало през ума, че може да е наркоманка, макар че онази нощ всичко беше пред мен, когато я бях чул да киха.
Уили Флойд ми беше бесен. Преди да ни изхвърли ми се закани, че ако само посмея да се мярна пред очите му в клуба, ще накара охраната си да ме пречукат, и не се шегуваше.
Взе ми се здравето докато успея да замъкна Рима обратно в стаята и. Беше в такова състояние, че не се осмелих да я кача в автобус. Едната половина от пътя я носих на гръб, а другата я влачих по тъмните улици.
Бавно се успокояваше.
Наблюдавах я и усетих как ми се повдига.
Бях си загубил работата при Ръсти и се бях скарал жестоко с Уили Флойд. Печалбата ми от вечерта беше една наркоманка, виснала ми като воденичен камък на шията.
Трябваше да си събера багажа и да я зарежа. Страшно ми се щеше, но не можех да изхвърля от себе си сребърния и глас, знаех че мога да забогатея с него, че я бях обвързал с договор.
Внезапно тя се претърколи на леглото и се втренчи в мен.
— Предупредих те — изрече тя почти беззвучно. — А сега се махай и ме остави на мира!
— Добре, добре, предупреди ме — казах аз, като отпуснах ръцете си на таблата на леглото и я изгледах на свой ред. — Но ти не ми каза в какво се състои работата. От колко време се дупчиш?
— Три години. Вече не мога да се измъкна.
Тя седна и като извади носната си кърпа, започна да си търка очите. Имаше романтичен вид колкото една мръсна хавлия.
— Три години? Че колко си голяма?
— На осемнайсет години съм. Какво ти влиза в работата на каква възраст съм?
— Започнала си да се дупчиш на петнайсет години? — ужасих се аз.
— О, млъкни!
— Уилбър ли ти поддържаше запасите?
— И какво ако го е правил? — Тя си издуха носа. — Нали искаш да пея, да имам голям успех? Дай ми тогава малко пари. Като съм заредена добре, скривам им шайбата. Това дотук е нищо. Само ми дай малко пари, и ще видиш.
Седнах на ръба на леглото.
— Нека да говорим разумно. Гол съм като пушка. Но и да имах, нямаше да ти дам и пукнат долар. Слушай, с твоя глас можеш да обиколиш света. Знам го, сигурен съм. Ще те излекуваме. И после всичко ще бъде наред и ще се къпеш в пари.
— Зарежи ги тия дрънканици. Дай ми малко пари. Стигат ми и пет долара. Познавам един …
— Отиваме в болницата.
Тя изсумтя.
— В болницата? Там е тъпкано с такива нещастници като мен, и пет пари не дават за теб. Била съм и по болници. Дай ми пет долара. Ще пея за теб. Ще бъда страхотна, обещавам ти. Само ми дай пет долара.
Не издържах повече. От погледа й ми прилошаваше. Нощта ми беше сервирала повече, отколкото можех да поема.
Запътих се към вратата.
— Къде отиваш? — запита ме тя.
— Ще си лягам. Утре ще поговорим. За тая вечер стига.
Отидох си в стаята и заключих вратата.
Не можех да заспя. Малко след два след полунощ чух вратата й да се отваря и да пристъпва на пръсти по коридора. Беше ми все едно ако си събереше багажа и запрашеше за някъде. До гуша бях сит от нея.
Сутринта станах някъде около десет, облякох се и отидох до стаята й. Отворих вратата и надзърнах вътре.
Беше в леглото и спеше. Достатъчно ми беше да видя успокоеното й и отпуснато лице, за да разбера че беше успяла да се снабди с доза отнякъде през нощта. Беше красива със сребърната си коса, разпиляна по възглавницата; изчезнал беше ужасният облик от предишната нощ. Очевидно бе успяла да намери някой мухлъо готов да се раздели с парите си.
Затворих и слязох долу на улицата на слънце.
Ръсти беше много изненадан когато ме видя да влизам в бара му.
— Искам да говоря с теб — казах. — Въпросът е много сериозен.
— Окей, давай. Какво има?
— Това момиче може да пее. Гласът й е цяло съкровище. Сключил съм договор с нея. Ръсти, това е големият ми шанс. С нея мога да натрупам цяло състояние.
Той ме гледаше озадачен.
— Окей. Не мога да разбера само къде е засечката. Ако може да пее, защо не го прави?
— Наркоманка е.
Лицето на Ръсти се сгърчи от отвращение.
— Е?
— Трябва да я излекувам. Не знам къде да я закарам и към кого да се обърна.
— Не знаеш какво да направиш ли? Аз ще ти кажа. — Той забучи бананоподобния си пръст в гърдите ми. — Отърваваш се от нея, и то колкото може по-бързо. Наркоманите са неспасяеми, Джеф. Казвам ти го със сигурност. Да, знам, лекарите твърдят, че могат да ги излекуват. Но колко време после ще са здрави? Месец, два, може би и три, и след това пласъорите ще ги надушат, ще им пробутат стока и всичко започва отначало. Послушай ме, синко, аз те обичам и ти желая доброто. Имаш си и глава и образование. Не се забърквай с такива боклуци. Изобщо не си струва да се измъчваш заради тая отрепка. Забрави я, само мъка ще ти донесе.
Така ми се иска да го бях послушал. Той беше прав, но никой не можеше да ме убеди в това тогава. Мислех си, че съм попаднал на златна мина с гласа й. Трябваше само да я излекувам и парите щяха да потекат като река. Така си ги представях нещата тогава.
— При кого да я заведа, Ръсти? Знаеш ли някой, който може да я излекува?
Ръсти се почеса под носа с опъкото на дланта си: белег, че беше раздразнен.
— Да я излекува? Никой не може да я излекува. Хей, какво ти става? Да не си откачил?
Потиснах гнева си. Това беше много важно за мен. Ако успеех да я излекувам, това я превръщаше в истински рог на изобилието за мен. Бях сигурен. Абсолютно.
— Ръсти, имаш връзки с много хора. Чуваш всякакви неща. Кой е тоя момък, който наистина лекува тия нещастници? Все трябва да има някой. Киното гъмжи от такива. Повечето от тях оздравяват. Кой ги ремонтира?
Ръсти се почеса по врата и се навъси.
— Вярно е, но ония юнаци са фрашкани с мангизи. Лечението иска пари. Има такъв човек, но чувам че свалял по девет кожи.
— Може би ще успея да намеря пари. Трябва да я излекувам на всяка цена. Как се казва?
— Доктор Клинси — каза Ръсти. Той внезапно се ухили. — Убиваш ме. Не е в категорията ти, но инак е мъжко момче. Излекува Мона Гисинг и Франки Ледър, две от най-големите звезди на Пасифик. Много здраво смучеха марихуаната, но той ги отучи от тоя навик.
— Как да го намеря?
— Има го в телефонния указател. Слушай, Джеф, не ставай глупак. Тоя юнак иска майка си и баща си.
— Не ме интересува какво иска, само да я излекува. Гарантирам му процент от нея. Тя ще натрупа състояние, усещам го с костите си. Изключено е да не успее.
— Ти си луд.
— Добре, нека съм луд.
Преписах адреса на доктор Клинси от телефонния указател. Живееше на булевард Бевърли Глин.
Наблюдавайки ме, Ръсти се обади:
— Джеф, изслушай ме. Знам какво ти говоря. Най-лошото на тоя свят е да се забъркаш с наркоман. Никога не можеш да им имаш доверие. Те са опасни. Нямат и представа какво е това да поемеш отговорност за някой друг човек. Шибани са в главите, трябва да разбереш това. Нямат нищо общо с нормалните хора. Те са готови на всичко и не се спират пред нищо. Бий й шута на тая. Знаеш ли колко мъка ще ти донесе. По дяволите, Джеф, не се забърквай с момиче като нея!
— Спести си го — казах аз. — Какво толкова си се паникъосал? Не си спомням да съм те молил за подаяние.
Излязох и хванах автобуса до моя хотел.
Заварих Рима да седи изправена в леглото. Беше с черна нощница, пижама и панталонки. В комбинация със сребърната й коса и кобалтовосините очи наистина хващаше окото.
— Гладна съм.
— Ще поръчам да ти гравират думите на надгробната ти плоча. Пет пари не давам дали си гладна. Откъде взе пари снощи за порцията?
Очите й се извърнаха от моите.
— Не съм си била нищо. Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко назаем?
— О, млъкни! Ако успея да ти уредя лечение, ще се съгласиш ли?
Изражението й стана враждебно.
— Вече съм неспасяема. Знам го. Няма смисъл да говорим за лечение.
— Има един лекар, който наистина може да те излекува. Ако успея да го убедя да те поеме, ще отидеш ли?
— Кой е той?
— Доктор Клинси. Оправя всички големи звезди. Мога да говоря с него да те вземе.
— Брей! Че то ще ти излезе по-евтино, ако ми дадеш малко пари. Не ми трябват много …
Сграбчих я и я разтърсих. Малко остана да ми прилошее от дъха й.
— Ще отидеш ли ако го уредя? — изревах аз.
Тя се задърпа.
— На твоите заповеди.
Почувствах, че губя разсъдък, и с огромно усилие се сдържах.
— Добре, ще говоря с него. Ти оставаш тук. Ще поръчам на Кери да ти донесе чаша кафе и нещо за ядене.
И излязох.
От площадката на стълбището извиках на Кери да занесе хамбургер и кафе на Рима. После отидох в стаята си и сложих най-хубавия си костюм. Не че беше кой знае какво. Беше запазил на места блясъка си, и след като се сресах и лъснах обувките, заприличах малко на човек.
Върнах се обратно в стаята на Рима.
Тя седеше изправена в леглото и си посръбваше кафе. Набърчи си носа, като ме видя.
— Брей! Добре си се наконтил!
— Остави на мира вида ми. Пей! Хайде, давай, каквото и да е!
Тя ме изгледа.
— Каквото и да е?
— Да! Само пей!
Тя започна „Пушекът замъгля твоите очи“.
Мелодията се изливаше без усилия от гърдите и, подобно на сребърен поток. Гърбът и косата настръхваха, като я слушах. Стаята се изпълваше с кристално ясни звуци. Това надминаваше всичко, което бях слушал досега от нея.
Стоях и слушах и когато стигна до припева й дадох знак да спре. Сърцето ми биеше лудо.
— Добре, добре — казах. — Стой тук. Веднага се връщам.
Затичах надолу па стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.
II
Резиденцията на доктор Клинси се беше разпростряла върху акър и половина декоративни градини, оградена с високи стени, гарнирани с остри железа по цялата периферия.
Закрачих по една дълга алея. Едва след три или четири минути бързо ходене мярнах в далечината къща, която изглеждаше като филмов декор за двореца на Медичите във Флоренция.
Една голяма тераса с петдесет или повече стъпала водеше към нея. Горните стаи имаха решетки на прозорците.
Всичко, което заобикаляше къщата, изглеждаше мрачно и много, много спокойно. Дори и розите и бегониите имаха потиснат вид.
Далече от алеята, под сянката на брястовете, се виждаха няколко колички на колела с хора седнали в тях. Наобикаляха ги три-четири сестри в снежнобели престилки.
Качих се по стъпалата и натиснах бутона на звънеца на входната врата.
Само след секунда или две вратата се отвори от един сив мъж със сива коса, сиви очи, сиви дрехи и сиви маниери.
Казах му името си.
Той ме поведе безмълвно по един блестящ паркет към една странична стая, където зад едно бюро седеше стройна русокоса сестра, въоръжена с молив и хартия.
— Мистър Гордън — представи ме сивият мъж.
Той ме подпря отзад с един стол и аз буквално паднах в него, като през това време излезе от стаята затваряйки вратата с такова внимание, сякаш беше направена от китайски порцелан.
Сестрата положи на бюрото молива си и произнесе с нежен глас и тъжна усмивка в очите си:
— Слушам ви мистър Гордън. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
— Надявам се — казах аз. — Искам да говоря с доктор Клинси за един евентуален пациент.
— Може да се уреди. — Усетих как очите й обхождат костюма ми. — Кой е пациентът, мистър Гордън?
— Ще обясня всичко това на доктор Клинси.
— Страхувам се, че докторът е зает в момента. Можете да ми имате пълно доверие. Аз решавам кой да бъде приет и кой не.
— Това е много мило от ваша страна, — казах аз — но за нещастие случаят е много специален. Искам да говоря лично с доктор Клинси.
— Защо е толкова специален този случай, мистър Гордън?
Убедих се, че изобщо не съм я впечатлил. Очите й бяха загубили тъжната си усмивка; сега изглеждаха просто отегчени.
— Аз съм импресарио и защитавам интересите на певица, чийто глас представлява изключителна ценност. В случай, че не разговарям директно с доктор Клинси, ще бъда принуден да се обърна за помощ другаде.
Това изглежда възбуди интереса й. Тя се поколеба за миг и сетне се изправи.
— Ако обичате да почакате за момент, мистър Гордън.
Тя прекоси стаята, отвори вратата и изчезна от погледа ми. Последва продължителна пауза, после се появи отново, като задържа вратата отворена.
— Заповядайте.
Влязох в една огромна стая, пълна с модерни мебели, хирургическа маса и бюро до прозореца, зад което седеше мъж в бяла престилка.
— Мистър Гордън?
Прозвуча сякаш беше искрено щастлив да ме види.
Мъжът се изправи. Беше нисък, не повече от тридесетгодишен, с гъста руса коса, тъмно сиви очи и добър подход към болните.
— Точно така. А вие сте доктор Клинси?
— Съвсем точно. — Той ми махна с ръка към един стол. — Какво мога да направя за вас, мистър Гордън?
Седнах и изчаках сестрата да излезе от стаята.
— Имам певица с тригодишно пристрастяване към морфин. — казах аз. — Искам да я излекувате. Колко ще струва?
Тъмносивите очи пробягаха по мен не твърде обнадеждаващо.
— Таксата за гарантирано излекуване е пет хиляди долара, мистър Гордън. Имаме щастливата възможност да ви гарантираме резултата.
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— За тия пари определено ще очаквам резултат.
Той се усмихна тъжно. Тук изглежда всички специализираха тъжни усмивки.
— Възможно е да ви изглежда скъпо, мистър Гордън, но причината за това е, че използваме услугите на най-добрите специалисти.
— Колко време ще отнеме?
— Това зависи главно от пациента. Някъде около пет седмици, а при по-упоритите случаи може да стигне до осем — не повече.
— С гаранция?
— Естествено.
Не познавах никого, който да е луд до такава степен, че да ми даде назаем пет хиляди долара, и не можех да измисля никакъв начин да ги изкарам отнякъде.
Опитах най-отчаяния начин.
— Това е малко повече, отколкото мога да си позволя, докторе. Момичето притежава вълшебен глас. Ако успея да я излекувам, ще направи големи пари. Какво ще кажете за един дял от нея? Двадесет процента от дохода и докато се допълнят петте хиляди долара, и три хиляди в добавка като процент.
Още щом произнесох първите думи, разбрах че съм допуснал грешка. Лицето му внезапно стана празно и очите му отнесени.
— Страхувам се, че не се занимаваме с такъв род дейност тук, мистър Гордън. Ние сме страшно натоварени. Нашите условия винаги са били и си остават плащане в брой. Три хиляди при постъпване, и две хиляди при изписване на пациента.
— Това е много специален случай…
Добре гледаният му пръст се придвижи към един бутон на бюрото.
— Съжалявам, но такива са ни условията.
Пръстът му натисна любовно бутона.
— Ако намеря парите, наистина ли гарантирате гаранцията?
— Имате предвид излекуването? Разбира се.
Беше вече изправен когато вратата се отвори и сестрата вплува вътре. И двамата ме дариха с тъжните си усмивки.
— Ако вашият клиент желае да се лекува при нас, мистър Гордън, умоляваме ви да ни известите колкото е възможно по-скоро. Ние сме изключително много ангажирани и е възможно да срещнем голям проблем с настаняването и, ако изобщо стигнем до този етап.
— Благодаря — казах аз. — Ще обмисля предложението ви.
Той ми подаде студената си бяла ръка по начин сякаш ми правеше благодеяние, и после сестрата ме изведе.
На връщане към хотела размишлявах върху това което ми беше казал, и за пръв път в живота си изпитвах истинска нужда от пари. Но имах ли въобще някакъв шанс да се сдобия отнякъде с пет хиляди долара? Ако станеше някакво чудо и получех тая сума, ако излекувах Рима, бях абсолютно сигурен, че тя ще стъпи на върха и ще издърпа със себе си и мен.
Както вървях и си блъсках главата, погледът ми попадна върху един голям магазин за грамофони и радиоапарати. Спрях се да хвърля поглед върху блестящите обложки на дългосвирещите плочи, като се мъчех да си представя как ще изглежда Рима на корицата на една такава плоча.
Една малка реклама на стъклото на витрината привлече вниманието ми.
Запишете гласа си върху магнитофонна лента
Триминутен запис ще ви струва само 2,50 долара
Занесете гласа си у дома в джоба и изненадайте вашите приятели!
Това ме наведе на една мисъл.
Ако можех да запиша гласа на Рима на магнитофонна лента, нямаше да имам тревогите какво да я правя всеки път, когато ми се наложеше да я представям някъде, в случай че изпаднеше в състоянието както в Синята Роза. Можех да разнасям наляво и надясно лентата и да възбудя някой дотолкова, че да ми даде парите в аванс.
Забързах към хотела.
Заварих Рима вече облечена и станала от леглото. Седеше до прозореца и пушеше. Обърна се и ме изгледа въпросително.
— Доктор Клинси каза, че може да те излекува, — казах аз, сядайки на леглото, — но ще струва много пари. Иска пет бона.
Тя си набърчи носа, после повдигна рамене, и се обърна отново към прозореца.
— Няма невъзможни неща — казах аз. — Имам една идея. Ще отидем да запишем гласа ти. Винаги съществува възможност някой от бизнеса да снесе парите като чуе какво можеш. Хайде, да тръгваме.
— Ти си луд. Никой няма да ти даде толкова пари.
— Остави това на мен. Да тръгваме.
По пътя към магазина и казах:
— Ще направим „Някой от тези дни“. Знаеш ли я?
Кимна с глава.
— Колкото можеш по-силно.
Продавачът, който ни въведе з залата за запис, изглеждаше страшно отегчен. Очите му отразяваха ясно двама безделници решили да му губят времето за мизерните два долара и половина.
— Първо ще направим една малка репетиция — казах аз като сядах на пианото. — Силно и бързо.
Продавачът включи магнитофона.
— При нас репетиции не се правят — каза той. — Започне ли и включвам.
— Първо ще направим репетиция — повторих аз. — За вас може да не е важно, но за нас е.
Засвирих с малко по-бързо темпо от обикновено. Рита влезе силно и бързо. Хвърлих поглед към продавача. Кристалните и чисти сребърни тонове го бяха зашеметили. Стоеше вкаменен с провиснала уста.
Никога не я бях чувал преди да пее така. Беше нещо действително вълшебно.
Направихме основната версия и припева и дадох знак да спре.
— Велики боже! — промълви шепнешком продавачът. — Никога не съм чувал такова нещо!
Рима го изгледа с безразличие и не каза нищо.
— Сега ще записваме. Готов ли си?
— Давайте — каза продавачът, като настройваше магнитофона. Ролките се завъртяха.
Този път беше още по-добра, ако въобще можеше да се изпълни по по-добър начин. Разбира се, тя владееше всички професионални трикове, но това не беше от голямо значение. Важеше единствено гласът й. Тоновете излитаха от гърлото и с кристалната яснота на сребърни камбанки.
Като привършихме записа, продавачът предложи да го пусне през колони с голям честотен диапазон.
Седнахме и се заслушахме.
На максимална мощност и с включени филтри да обират страничните шумове гласът й звучеше по-мощен и от самия живот. Беше най-разтърсващият музикален запис, който някога бях слушал.
— Ама как пеете! — каза продавачът, докато изваждаше ролката. — Трябва да ви чуе и Ал Ширели. Направо ще полудее от радост!
— Ал Ширели? Кой е той? — запитах аз.
— Ширели? — продавачът изглеждаше изумен. — Ами че той е шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Той е човекът, който откри Джой Милър. Миналата година пусна пет плочи. И знаете ли колко изкара тя от тях? Половин милион! И нека да ви кажа още нещо! Тя е абсолютна бездарница в сравнение с вашето момиче! Сериозно ви говоря! От години съм вътре в бизнеса! Не знам някой да може да съперничи на момичето с вас! Непременно трябва да говорите със Ширели! Веднага ще я ангажира щом чуе гласа й.
Благодарих му. Като му предложих парите, той нетърпеливо ми отблъсна ръката.
— Оставете, вие ме дарихте с неповторимо преживяване. Говорете със Ширели. Ако я ангажира ще ме повиши.
Стиснахме си ръцете.
— Желая ви успех и го гарантирам.
Бях порядъчно възбуден по обратния ни път към хотела по крайбрежната улица. Ако Рима беше по-добра певица от Джой Милър, а тоя продавач очевидно знаеше за какво говори, тогава тя щеше да прави луди пари. Ами ако още първата година пожънеше големия успех и удареше половин милион! Десет процента от тая астрономическа сума ме устройваха напълно.
Гледах я докато крачехме заедно един до друг. Тя се влачеше унило с ръце в джобовете на дънките си.
— Днес следобяд ще говоря със Ширели — казах аз. — Може да успея да измъкна от него петте бона за твоето лечение. Нали чу какво каза оня момък. Мястото на върха ти е сигурно.
— Гладна съм. — каза тя мрачно. — Няма ли да купиш нещо за хапване?
— Слушаш ли ме изобщо какво ти говоря? — Спрях и я издърпах с лице към мен. — Можеш да натрупаш цяло състояние с твоя глас. Нуждаеш се само от едно лечение.
— Самозаблуждаваш се — каза тя, като се издърпа с рязко движение. — Лекувах се, но нищо не се получи. Какво ще кажеш да хапнем нещо?
— Доктор Клинси ще те оправи. Ширели може да ни финансира като чуе гласа ти.
— Ще те финансира когато цъфнат налъмите. Никой няма да ти заеме толкова пари.
Към три часа следобед на същия ден взех назаем колата на Ръсти и потеглих към Холивуд. Лентата ми беше в джоба и бях изпаднал в някакво опиянение.
Добре съзнавах, че ще бъде фатално, ако кажех на Ширели че Рима е наркоман. Бях сигурен, че само да разбереше, щеше да ме изрита на мига.
Все някак трябваше да го накарам да се раздели с пет бона. Нямах представа как да го направя. Всичко зависеше от реакцията му като чуеше записа. Ако изпаднеше в захлас имах шанс да му изкрънкам парите.
Калифорнийската компания за грамофонни плочи беше на хвърлей камък от павилионите на Метро Голдуин Майер. Представляваше двуетажно здание което покриваше на практика цял акър. Пред вратите имаше неизменната приемна с двама снажни униформени пазачи които се грижеха за неканените гости.
Едва когато видях сградата, проумях с какво съм се захванал. Това тук представляваше едрият бизнес, а видът ми не беше от вдъхващите доверие. Внезапно осъзнах, че костюмът ми е овехтял, а обувките — износени.
Един от пазачите ме пресрещна като наближихме. Огледа ме от горе до долу, реши че не съм важна клечка и запита арогантно какво искам.
Казах му, че искам да говоря с мистър Ширели.
Малко остана да падне.
— Има още двайсет милиона като теб които искат да говорят с него. Имаш ли уговорена среща?
— Не.
— Тогава няма да го видиш.
Дойде моментът за блъфиране. Бях стигнал дъното на отчаянието и стига само да поискаха, щях да се закълна, че баща ми е негър.
— Окей, ще му кажа колко добре си вършите работата — казах аз. — Каза ми да се отбия при него, като минавам оттук, но щом не ме пускате, вие ще имате проблеми, не аз.
Пазачът започна паническо отстъпление.
— Той каза това?
— Че защо да не го каже? Той и татко са били заедно в колежа.
Войнственият му вид изчезна мигновено.
— Как казахте, че се казвате?
— Джеф Гордън.
— Почакайте само за момент.
Той влезна в приемната и вдигна по телефона. Излезе след малко, отключи вратите и ме пусна вътре.
— Питайте за мис Уисийн.
Първото препятствие беше преодоляно.
Закрачих с пресъхнала уста и лудо биещо сърце по алеята към едно огромно фоайе, където ме пресрещна едно момче в небесносиня униформа със златни копчета, блестящи като диаманти, и ме поведе по коридор с дълги редици от полирани махагонови врати по двете му страни. Стигнахме до врата с бронзова табелка, на която пишеше:
Мистър Хари Найт и Мис Хенриета Уисийн
Момчето отвори вратата и ме въведе вътре.
Озовах се в голяма приемна, облицована в гълъбовосиво. Вътре имаше най-малко петнадесет човека, насядали по столовете, блестяща илюстрация на поговорката, че надеждите умират последни.
Нямах време да ги огледам по-подробно, защото веднага след прага ме пресрещнаха чифт изумруденозелени очи, твърди и студени като диамант.
Собственичката им се оказа червенокосо двадесет и четиригодишно момиче, с бюста на Монро, линия на бедрото като на Бардо и изражение, от което би замръзнал и ескимос.
— Да?
— Мистър Ширели, моля.
Тя си приглади косата и ме изгледа, сякаш бях животно, изтървано от зоологическата градина.
— Мистър Ширели никога не приема никого. Мистър Найт се занимава с това. Всички тези хора чакат него. — Тя махна вяло към нещастниците. — Ако бъдете така любезен да ми кажете името си и занятието, ще се опитам да ви вмъкна някъде към края на седмицата.
Беше ясно, че лъжата, с която си бях послужил пред пазача, тук нямаше да мине. Будно момиче беше тя.
Не успеех ли да я прекарам, с мен беше свършено.
Произнесох с безгрижен глас:
— Седмица? Прекалено късно. Ако не се срещна с Найт сега, той ще загуби много пари, а това няма да се хареса на мистър Ширели.
Беше много съмнително дали ще мине, но по-добро не успях да измисля.
Ушите на цялата аудитория бяха щръкнали. Всички се бяха привели напред като ловджийски кучета и ловяха всяка дума.
За нещастие мис Уисийн не споделяше техния интерес. Дари ме с една мека и отегчена усмивка.
— Ако желаете, можете да оставите писмено съобщение. Ако мистър Найт се заинтересува от вас, ще ви се обадим.
В тоя момент вратата зад нея се отвори и отвътре се показа дебел мъж с оплешивяваща глава, наближаващ четиридесетте, в сивобежов летен костюм, огледа приемната с враждебен поглед и произнесе „Следващият“ с гласа на зъболекарска сестра.
Бях точно до него. С крайчеца на окото си зърнах един върлинест младок с бакенбардите на Елвис Пресли да се стрелва от стола си, сграбчил китара, но не му оставих никакъв шанс.
Закрачих напред изблъсквайки пред мен дебелака обратно в офиса му, като го дарявах с широка и нехайна предразполагаща усмивка.
— Здравейте, мистър Найт — казах аз. — Имам нещичко за вас, което след като го чуете, ще пожелаете същото да стори и мистър Ширели.
През това време вече бяхме влезли в стаята и аз бях успял да затворя вратата с крак.
На бюрото му имаше магнитофон. Заобиколих Найт и поставих ролката на магнитофона и го включих.
— Това е нещо за което ще ми бъдете благодарен до гроб, че съм ви дал възможност да го чуете — произнесох с твърд и бърз глас. — Разбира се, това техническо недоразумение тук едва ли ще извади всичко от лентата, но като го чуете през хай-фай колони, направо ще полудеете.
Той ме следеше с разтревожено изражение на лицето.
Натиснах бутона старт и излитналият от апарата глас на Рима буквално го блъсна.
Наблюдавах го внимателно и видях как мускулите на лицето му се втвърдиха когато първите тонове запълниха стаята.
Изслуша така лентата до края и когато натиснах бутона за пренавиване, ме запита:
— Коя е тя?
— Моя клиентка — казах аз. — Е, какво ще кажете, да зарадваме ли и мистър Ширели?
Той ме огледа отгоре до долу.
— А кой сте вие?
— Казвам се Джеф Гордън и бързам да сключа сделка. Работата е или мистър Ширели, или RCA. Изберете сами. Дойдох първо при вас, защото сте ми много по-близо.
Но той беше от стара коза яре. Ухили се и седна зад бюрото.
— Отпуснете се, мистър Гордън — каза той. — Не твърдя, че тя пее лошо. Добра е, но съм слушал и по-добри от нея. Възможно е да ни заинтересува. Доведете я към края на седмицата, ще я прослушаме.
— Нея я няма, а и освен това имам договор с мен.
— Добре, доведете я тогава, когато се появи.
— Мислех да сключа договора с вас още сега — казах. — Но щом не желаете, ще бъда принуден да се обърна към RCA.
— Не съм казал, че не я одобряваме — изрече Найт. — Казах ви само, че искаме да я прослушаме на живо.
— Съжалявам — опитах се гласът ми да прозвучи уверено и авторитетно. — Работата е там, че тя всъщност не е добре. Има нужда от малко настройка. Ако не я искате, само ми кажете, и няма да ви досаждам повече.
Отвори се срещуположната врата и в офиса влезе дребен белокос евреин.
Найт се изправи забързано на крака.
— Ако обичате, само за минутка, мистър Ширели …
Това беше големият ми шанс и аз не го изпуснах. Натиснах бутона старт и увеличих силата на звука.
Гласът на Рима изпълни стаята.
Найт понечи да изключи магнитофона, но Ширели го спря със жест. Слушаше изправен, с глава леко наклонена встрани, и дребните му тъмни очи се местеха последователно от мен на Найт и после към магнитофона.
Когато записът свърши и аз спрях апарата, Ширели каза:
— Изключително! Коя е тя?
— Просто неизвестна — казах аз. — Няма начин да знаете името й. Искам договор за нея.
— Имате го. Доведете я тук утре сутринта. Може да се окаже ценна собственост — и се отправи към вратата.
— Мистър Ширели…
Той спря и се извърна.
— Момичето не се чувствува добре — казах аз, като се мъчех да прогоня отчаянието от гласа си. — Трябват ми пет хиляди долара, за да я приведа в ред. След като се оправи, ще пее дори още по-добре от този запис. Гарантирам ви го. Ще бъде сензацията на годината, но първо трябва да влезе в релси. Според вас заслужава ли гласът й да заложите пет хиляди долара на него?
Той ме изгледа, дребните му очи бяха станали стъклени.
— Какво й е?
— Нищо, което един добър лекар да не може да излекува.
— Пет хиляди ли казахте?
Потта се стичаше в очите ми, като му казах:
— Нуждае се от специално лечение.
— От доктор Клинси?
Нямаше смисъл да го лъжа. Не беше от този тип хора, когото бихте могли да излъжете.
— Да.
Той поклати глава.
— Не ме вълнува. Бих се заинтересувал, ако беше във форма и готова за работа. Щях да сключа много добър договор с вас, но не се интересувам от хора, които трябва да минат първо през клиниката на доктор Клинси, за да могат да пеят.
И той излезе, като затвори вратата след себе си.
Извадих ролката от магнитофона, сложих я в кутията и и я пуснах в джоба си.
— Това е — каза неловко Найт. — Нямахте късмет. Старецът изпитва ужас от наркомани. Дъщеря му е от тях.
— Ако я излекувам, ще прояви ли интерес?
— Без съмнение. Само че първо трябва да се увери, че е излекувана.
Той отвори вратата и ме изпроводи.
I
Рима лежеше на леглото. Беше забила глава във възглавницата, цялото и тяло трепереше и от време на време кихаше.
Стоях до леглото и я гледах.
Трябваше да се досетя, казвах си аз за кой ли път. Бях длъжен да разпозная симптомите. Не беше ми и минало през ума, че може да е наркоманка, макар че онази нощ всичко беше пред мен, когато я бях чул да киха.
Уили Флойд ми беше бесен. Преди да ни изхвърли ми се закани, че ако само посмея да се мярна пред очите му в клуба, ще накара охраната си да ме пречукат, и не се шегуваше.
Взе ми се здравето докато успея да замъкна Рима обратно в стаята и. Беше в такова състояние, че не се осмелих да я кача в автобус. Едната половина от пътя я носих на гръб, а другата я влачих по тъмните улици.
Бавно се успокояваше.
Наблюдавах я и усетих как ми се повдига.
Бях си загубил работата при Ръсти и се бях скарал жестоко с Уили Флойд. Печалбата ми от вечерта беше една наркоманка, виснала ми като воденичен камък на шията.
Трябваше да си събера багажа и да я зарежа. Страшно ми се щеше, но не можех да изхвърля от себе си сребърния и глас, знаех че мога да забогатея с него, че я бях обвързал с договор.
Внезапно тя се претърколи на леглото и се втренчи в мен.
— Предупредих те — изрече тя почти беззвучно. — А сега се махай и ме остави на мира!
— Добре, добре, предупреди ме — казах аз, като отпуснах ръцете си на таблата на леглото и я изгледах на свой ред. — Но ти не ми каза в какво се състои работата. От колко време се дупчиш?
— Три години. Вече не мога да се измъкна.
Тя седна и като извади носната си кърпа, започна да си търка очите. Имаше романтичен вид колкото една мръсна хавлия.
— Три години? Че колко си голяма?
— На осемнайсет години съм. Какво ти влиза в работата на каква възраст съм?
— Започнала си да се дупчиш на петнайсет години? — ужасих се аз.
— О, млъкни!
— Уилбър ли ти поддържаше запасите?
— И какво ако го е правил? — Тя си издуха носа. — Нали искаш да пея, да имам голям успех? Дай ми тогава малко пари. Като съм заредена добре, скривам им шайбата. Това дотук е нищо. Само ми дай малко пари, и ще видиш.
Седнах на ръба на леглото.
— Нека да говорим разумно. Гол съм като пушка. Но и да имах, нямаше да ти дам и пукнат долар. Слушай, с твоя глас можеш да обиколиш света. Знам го, сигурен съм. Ще те излекуваме. И после всичко ще бъде наред и ще се къпеш в пари.
— Зарежи ги тия дрънканици. Дай ми малко пари. Стигат ми и пет долара. Познавам един …
— Отиваме в болницата.
Тя изсумтя.
— В болницата? Там е тъпкано с такива нещастници като мен, и пет пари не дават за теб. Била съм и по болници. Дай ми пет долара. Ще пея за теб. Ще бъда страхотна, обещавам ти. Само ми дай пет долара.
Не издържах повече. От погледа й ми прилошаваше. Нощта ми беше сервирала повече, отколкото можех да поема.
Запътих се към вратата.
— Къде отиваш? — запита ме тя.
— Ще си лягам. Утре ще поговорим. За тая вечер стига.
Отидох си в стаята и заключих вратата.
Не можех да заспя. Малко след два след полунощ чух вратата й да се отваря и да пристъпва на пръсти по коридора. Беше ми все едно ако си събереше багажа и запрашеше за някъде. До гуша бях сит от нея.
Сутринта станах някъде около десет, облякох се и отидох до стаята й. Отворих вратата и надзърнах вътре.
Беше в леглото и спеше. Достатъчно ми беше да видя успокоеното й и отпуснато лице, за да разбера че беше успяла да се снабди с доза отнякъде през нощта. Беше красива със сребърната си коса, разпиляна по възглавницата; изчезнал беше ужасният облик от предишната нощ. Очевидно бе успяла да намери някой мухлъо готов да се раздели с парите си.
Затворих и слязох долу на улицата на слънце.
Ръсти беше много изненадан когато ме видя да влизам в бара му.
— Искам да говоря с теб — казах. — Въпросът е много сериозен.
— Окей, давай. Какво има?
— Това момиче може да пее. Гласът й е цяло съкровище. Сключил съм договор с нея. Ръсти, това е големият ми шанс. С нея мога да натрупам цяло състояние.
Той ме гледаше озадачен.
— Окей. Не мога да разбера само къде е засечката. Ако може да пее, защо не го прави?
— Наркоманка е.
Лицето на Ръсти се сгърчи от отвращение.
— Е?
— Трябва да я излекувам. Не знам къде да я закарам и към кого да се обърна.
— Не знаеш какво да направиш ли? Аз ще ти кажа. — Той забучи бананоподобния си пръст в гърдите ми. — Отърваваш се от нея, и то колкото може по-бързо. Наркоманите са неспасяеми, Джеф. Казвам ти го със сигурност. Да, знам, лекарите твърдят, че могат да ги излекуват. Но колко време после ще са здрави? Месец, два, може би и три, и след това пласъорите ще ги надушат, ще им пробутат стока и всичко започва отначало. Послушай ме, синко, аз те обичам и ти желая доброто. Имаш си и глава и образование. Не се забърквай с такива боклуци. Изобщо не си струва да се измъчваш заради тая отрепка. Забрави я, само мъка ще ти донесе.
Така ми се иска да го бях послушал. Той беше прав, но никой не можеше да ме убеди в това тогава. Мислех си, че съм попаднал на златна мина с гласа й. Трябваше само да я излекувам и парите щяха да потекат като река. Така си ги представях нещата тогава.
— При кого да я заведа, Ръсти? Знаеш ли някой, който може да я излекува?
Ръсти се почеса под носа с опъкото на дланта си: белег, че беше раздразнен.
— Да я излекува? Никой не може да я излекува. Хей, какво ти става? Да не си откачил?
Потиснах гнева си. Това беше много важно за мен. Ако успеех да я излекувам, това я превръщаше в истински рог на изобилието за мен. Бях сигурен. Абсолютно.
— Ръсти, имаш връзки с много хора. Чуваш всякакви неща. Кой е тоя момък, който наистина лекува тия нещастници? Все трябва да има някой. Киното гъмжи от такива. Повечето от тях оздравяват. Кой ги ремонтира?
Ръсти се почеса по врата и се навъси.
— Вярно е, но ония юнаци са фрашкани с мангизи. Лечението иска пари. Има такъв човек, но чувам че свалял по девет кожи.
— Може би ще успея да намеря пари. Трябва да я излекувам на всяка цена. Как се казва?
— Доктор Клинси — каза Ръсти. Той внезапно се ухили. — Убиваш ме. Не е в категорията ти, но инак е мъжко момче. Излекува Мона Гисинг и Франки Ледър, две от най-големите звезди на Пасифик. Много здраво смучеха марихуаната, но той ги отучи от тоя навик.
— Как да го намеря?
— Има го в телефонния указател. Слушай, Джеф, не ставай глупак. Тоя юнак иска майка си и баща си.
— Не ме интересува какво иска, само да я излекува. Гарантирам му процент от нея. Тя ще натрупа състояние, усещам го с костите си. Изключено е да не успее.
— Ти си луд.
— Добре, нека съм луд.
Преписах адреса на доктор Клинси от телефонния указател. Живееше на булевард Бевърли Глин.
Наблюдавайки ме, Ръсти се обади:
— Джеф, изслушай ме. Знам какво ти говоря. Най-лошото на тоя свят е да се забъркаш с наркоман. Никога не можеш да им имаш доверие. Те са опасни. Нямат и представа какво е това да поемеш отговорност за някой друг човек. Шибани са в главите, трябва да разбереш това. Нямат нищо общо с нормалните хора. Те са готови на всичко и не се спират пред нищо. Бий й шута на тая. Знаеш ли колко мъка ще ти донесе. По дяволите, Джеф, не се забърквай с момиче като нея!
— Спести си го — казах аз. — Какво толкова си се паникъосал? Не си спомням да съм те молил за подаяние.
Излязох и хванах автобуса до моя хотел.
Заварих Рима да седи изправена в леглото. Беше с черна нощница, пижама и панталонки. В комбинация със сребърната й коса и кобалтовосините очи наистина хващаше окото.
— Гладна съм.
— Ще поръчам да ти гравират думите на надгробната ти плоча. Пет пари не давам дали си гладна. Откъде взе пари снощи за порцията?
Очите й се извърнаха от моите.
— Не съм си била нищо. Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко назаем?
— О, млъкни! Ако успея да ти уредя лечение, ще се съгласиш ли?
Изражението й стана враждебно.
— Вече съм неспасяема. Знам го. Няма смисъл да говорим за лечение.
— Има един лекар, който наистина може да те излекува. Ако успея да го убедя да те поеме, ще отидеш ли?
— Кой е той?
— Доктор Клинси. Оправя всички големи звезди. Мога да говоря с него да те вземе.
— Брей! Че то ще ти излезе по-евтино, ако ми дадеш малко пари. Не ми трябват много …
Сграбчих я и я разтърсих. Малко остана да ми прилошее от дъха й.
— Ще отидеш ли ако го уредя? — изревах аз.
Тя се задърпа.
— На твоите заповеди.
Почувствах, че губя разсъдък, и с огромно усилие се сдържах.
— Добре, ще говоря с него. Ти оставаш тук. Ще поръчам на Кери да ти донесе чаша кафе и нещо за ядене.
И излязох.
От площадката на стълбището извиках на Кери да занесе хамбургер и кафе на Рима. После отидох в стаята си и сложих най-хубавия си костюм. Не че беше кой знае какво. Беше запазил на места блясъка си, и след като се сресах и лъснах обувките, заприличах малко на човек.
Върнах се обратно в стаята на Рима.
Тя седеше изправена в леглото и си посръбваше кафе. Набърчи си носа, като ме видя.
— Брей! Добре си се наконтил!
— Остави на мира вида ми. Пей! Хайде, давай, каквото и да е!
Тя ме изгледа.
— Каквото и да е?
— Да! Само пей!
Тя започна „Пушекът замъгля твоите очи“.
Мелодията се изливаше без усилия от гърдите и, подобно на сребърен поток. Гърбът и косата настръхваха, като я слушах. Стаята се изпълваше с кристално ясни звуци. Това надминаваше всичко, което бях слушал досега от нея.
Стоях и слушах и когато стигна до припева й дадох знак да спре. Сърцето ми биеше лудо.
— Добре, добре — казах. — Стой тук. Веднага се връщам.
Затичах надолу па стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.
II
Резиденцията на доктор Клинси се беше разпростряла върху акър и половина декоративни градини, оградена с високи стени, гарнирани с остри железа по цялата периферия.
Закрачих по една дълга алея. Едва след три или четири минути бързо ходене мярнах в далечината къща, която изглеждаше като филмов декор за двореца на Медичите във Флоренция.
Една голяма тераса с петдесет или повече стъпала водеше към нея. Горните стаи имаха решетки на прозорците.
Всичко, което заобикаляше къщата, изглеждаше мрачно и много, много спокойно. Дори и розите и бегониите имаха потиснат вид.
Далече от алеята, под сянката на брястовете, се виждаха няколко колички на колела с хора седнали в тях. Наобикаляха ги три-четири сестри в снежнобели престилки.
Качих се по стъпалата и натиснах бутона на звънеца на входната врата.
Само след секунда или две вратата се отвори от един сив мъж със сива коса, сиви очи, сиви дрехи и сиви маниери.
Казах му името си.
Той ме поведе безмълвно по един блестящ паркет към една странична стая, където зад едно бюро седеше стройна русокоса сестра, въоръжена с молив и хартия.
— Мистър Гордън — представи ме сивият мъж.
Той ме подпря отзад с един стол и аз буквално паднах в него, като през това време излезе от стаята затваряйки вратата с такова внимание, сякаш беше направена от китайски порцелан.
Сестрата положи на бюрото молива си и произнесе с нежен глас и тъжна усмивка в очите си:
— Слушам ви мистър Гордън. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
— Надявам се — казах аз. — Искам да говоря с доктор Клинси за един евентуален пациент.
— Може да се уреди. — Усетих как очите й обхождат костюма ми. — Кой е пациентът, мистър Гордън?
— Ще обясня всичко това на доктор Клинси.
— Страхувам се, че докторът е зает в момента. Можете да ми имате пълно доверие. Аз решавам кой да бъде приет и кой не.
— Това е много мило от ваша страна, — казах аз — но за нещастие случаят е много специален. Искам да говоря лично с доктор Клинси.
— Защо е толкова специален този случай, мистър Гордън?
Убедих се, че изобщо не съм я впечатлил. Очите й бяха загубили тъжната си усмивка; сега изглеждаха просто отегчени.
— Аз съм импресарио и защитавам интересите на певица, чийто глас представлява изключителна ценност. В случай, че не разговарям директно с доктор Клинси, ще бъда принуден да се обърна за помощ другаде.
Това изглежда възбуди интереса й. Тя се поколеба за миг и сетне се изправи.
— Ако обичате да почакате за момент, мистър Гордън.
Тя прекоси стаята, отвори вратата и изчезна от погледа ми. Последва продължителна пауза, после се появи отново, като задържа вратата отворена.
— Заповядайте.
Влязох в една огромна стая, пълна с модерни мебели, хирургическа маса и бюро до прозореца, зад което седеше мъж в бяла престилка.
— Мистър Гордън?
Прозвуча сякаш беше искрено щастлив да ме види.
Мъжът се изправи. Беше нисък, не повече от тридесетгодишен, с гъста руса коса, тъмно сиви очи и добър подход към болните.
— Точно така. А вие сте доктор Клинси?
— Съвсем точно. — Той ми махна с ръка към един стол. — Какво мога да направя за вас, мистър Гордън?
Седнах и изчаках сестрата да излезе от стаята.
— Имам певица с тригодишно пристрастяване към морфин. — казах аз. — Искам да я излекувате. Колко ще струва?
Тъмносивите очи пробягаха по мен не твърде обнадеждаващо.
— Таксата за гарантирано излекуване е пет хиляди долара, мистър Гордън. Имаме щастливата възможност да ви гарантираме резултата.
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— За тия пари определено ще очаквам резултат.
Той се усмихна тъжно. Тук изглежда всички специализираха тъжни усмивки.
— Възможно е да ви изглежда скъпо, мистър Гордън, но причината за това е, че използваме услугите на най-добрите специалисти.
— Колко време ще отнеме?
— Това зависи главно от пациента. Някъде около пет седмици, а при по-упоритите случаи може да стигне до осем — не повече.
— С гаранция?
— Естествено.
Не познавах никого, който да е луд до такава степен, че да ми даде назаем пет хиляди долара, и не можех да измисля никакъв начин да ги изкарам отнякъде.
Опитах най-отчаяния начин.
— Това е малко повече, отколкото мога да си позволя, докторе. Момичето притежава вълшебен глас. Ако успея да я излекувам, ще направи големи пари. Какво ще кажете за един дял от нея? Двадесет процента от дохода и докато се допълнят петте хиляди долара, и три хиляди в добавка като процент.
Още щом произнесох първите думи, разбрах че съм допуснал грешка. Лицето му внезапно стана празно и очите му отнесени.
— Страхувам се, че не се занимаваме с такъв род дейност тук, мистър Гордън. Ние сме страшно натоварени. Нашите условия винаги са били и си остават плащане в брой. Три хиляди при постъпване, и две хиляди при изписване на пациента.
— Това е много специален случай…
Добре гледаният му пръст се придвижи към един бутон на бюрото.
— Съжалявам, но такива са ни условията.
Пръстът му натисна любовно бутона.
— Ако намеря парите, наистина ли гарантирате гаранцията?
— Имате предвид излекуването? Разбира се.
Беше вече изправен когато вратата се отвори и сестрата вплува вътре. И двамата ме дариха с тъжните си усмивки.
— Ако вашият клиент желае да се лекува при нас, мистър Гордън, умоляваме ви да ни известите колкото е възможно по-скоро. Ние сме изключително много ангажирани и е възможно да срещнем голям проблем с настаняването и, ако изобщо стигнем до този етап.
— Благодаря — казах аз. — Ще обмисля предложението ви.
Той ми подаде студената си бяла ръка по начин сякаш ми правеше благодеяние, и после сестрата ме изведе.
На връщане към хотела размишлявах върху това което ми беше казал, и за пръв път в живота си изпитвах истинска нужда от пари. Но имах ли въобще някакъв шанс да се сдобия отнякъде с пет хиляди долара? Ако станеше някакво чудо и получех тая сума, ако излекувах Рима, бях абсолютно сигурен, че тя ще стъпи на върха и ще издърпа със себе си и мен.
Както вървях и си блъсках главата, погледът ми попадна върху един голям магазин за грамофони и радиоапарати. Спрях се да хвърля поглед върху блестящите обложки на дългосвирещите плочи, като се мъчех да си представя как ще изглежда Рима на корицата на една такава плоча.
Една малка реклама на стъклото на витрината привлече вниманието ми.
Това ме наведе на една мисъл.
Ако можех да запиша гласа на Рима на магнитофонна лента, нямаше да имам тревогите какво да я правя всеки път, когато ми се наложеше да я представям някъде, в случай че изпаднеше в състоянието както в Синята Роза. Можех да разнасям наляво и надясно лентата и да възбудя някой дотолкова, че да ми даде парите в аванс.
Забързах към хотела.
Заварих Рима вече облечена и станала от леглото. Седеше до прозореца и пушеше. Обърна се и ме изгледа въпросително.
— Доктор Клинси каза, че може да те излекува, — казах аз, сядайки на леглото, — но ще струва много пари. Иска пет бона.
Тя си набърчи носа, после повдигна рамене, и се обърна отново към прозореца.
— Няма невъзможни неща — казах аз. — Имам една идея. Ще отидем да запишем гласа ти. Винаги съществува възможност някой от бизнеса да снесе парите като чуе какво можеш. Хайде, да тръгваме.
— Ти си луд. Никой няма да ти даде толкова пари.
— Остави това на мен. Да тръгваме.
По пътя към магазина и казах:
— Ще направим „Някой от тези дни“. Знаеш ли я?
Кимна с глава.
— Колкото можеш по-силно.
Продавачът, който ни въведе з залата за запис, изглеждаше страшно отегчен. Очите му отразяваха ясно двама безделници решили да му губят времето за мизерните два долара и половина.
— Първо ще направим една малка репетиция — казах аз като сядах на пианото. — Силно и бързо.
Продавачът включи магнитофона.
— При нас репетиции не се правят — каза той. — Започне ли и включвам.
— Първо ще направим репетиция — повторих аз. — За вас може да не е важно, но за нас е.
Засвирих с малко по-бързо темпо от обикновено. Рита влезе силно и бързо. Хвърлих поглед към продавача. Кристалните и чисти сребърни тонове го бяха зашеметили. Стоеше вкаменен с провиснала уста.
Никога не я бях чувал преди да пее така. Беше нещо действително вълшебно.
Направихме основната версия и припева и дадох знак да спре.
— Велики боже! — промълви шепнешком продавачът. — Никога не съм чувал такова нещо!
Рима го изгледа с безразличие и не каза нищо.
— Сега ще записваме. Готов ли си?
— Давайте — каза продавачът, като настройваше магнитофона. Ролките се завъртяха.
Този път беше още по-добра, ако въобще можеше да се изпълни по по-добър начин. Разбира се, тя владееше всички професионални трикове, но това не беше от голямо значение. Важеше единствено гласът й. Тоновете излитаха от гърлото и с кристалната яснота на сребърни камбанки.
Като привършихме записа, продавачът предложи да го пусне през колони с голям честотен диапазон.
Седнахме и се заслушахме.
На максимална мощност и с включени филтри да обират страничните шумове гласът й звучеше по-мощен и от самия живот. Беше най-разтърсващият музикален запис, който някога бях слушал.
— Ама как пеете! — каза продавачът, докато изваждаше ролката. — Трябва да ви чуе и Ал Ширели. Направо ще полудее от радост!
— Ал Ширели? Кой е той? — запитах аз.
— Ширели? — продавачът изглеждаше изумен. — Ами че той е шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Той е човекът, който откри Джой Милър. Миналата година пусна пет плочи. И знаете ли колко изкара тя от тях? Половин милион! И нека да ви кажа още нещо! Тя е абсолютна бездарница в сравнение с вашето момиче! Сериозно ви говоря! От години съм вътре в бизнеса! Не знам някой да може да съперничи на момичето с вас! Непременно трябва да говорите със Ширели! Веднага ще я ангажира щом чуе гласа й.
Благодарих му. Като му предложих парите, той нетърпеливо ми отблъсна ръката.
— Оставете, вие ме дарихте с неповторимо преживяване. Говорете със Ширели. Ако я ангажира ще ме повиши.
Стиснахме си ръцете.
— Желая ви успех и го гарантирам.
Бях порядъчно възбуден по обратния ни път към хотела по крайбрежната улица. Ако Рима беше по-добра певица от Джой Милър, а тоя продавач очевидно знаеше за какво говори, тогава тя щеше да прави луди пари. Ами ако още първата година пожънеше големия успех и удареше половин милион! Десет процента от тая астрономическа сума ме устройваха напълно.
Гледах я докато крачехме заедно един до друг. Тя се влачеше унило с ръце в джобовете на дънките си.
— Днес следобяд ще говоря със Ширели — казах аз. — Може да успея да измъкна от него петте бона за твоето лечение. Нали чу какво каза оня момък. Мястото на върха ти е сигурно.
— Гладна съм. — каза тя мрачно. — Няма ли да купиш нещо за хапване?
— Слушаш ли ме изобщо какво ти говоря? — Спрях и я издърпах с лице към мен. — Можеш да натрупаш цяло състояние с твоя глас. Нуждаеш се само от едно лечение.
— Самозаблуждаваш се — каза тя, като се издърпа с рязко движение. — Лекувах се, но нищо не се получи. Какво ще кажеш да хапнем нещо?
— Доктор Клинси ще те оправи. Ширели може да ни финансира като чуе гласа ти.
— Ще те финансира когато цъфнат налъмите. Никой няма да ти заеме толкова пари.
Към три часа следобед на същия ден взех назаем колата на Ръсти и потеглих към Холивуд. Лентата ми беше в джоба и бях изпаднал в някакво опиянение.
Добре съзнавах, че ще бъде фатално, ако кажех на Ширели че Рима е наркоман. Бях сигурен, че само да разбереше, щеше да ме изрита на мига.
Все някак трябваше да го накарам да се раздели с пет бона. Нямах представа как да го направя. Всичко зависеше от реакцията му като чуеше записа. Ако изпаднеше в захлас имах шанс да му изкрънкам парите.
Калифорнийската компания за грамофонни плочи беше на хвърлей камък от павилионите на Метро Голдуин Майер. Представляваше двуетажно здание което покриваше на практика цял акър. Пред вратите имаше неизменната приемна с двама снажни униформени пазачи които се грижеха за неканените гости.
Едва когато видях сградата, проумях с какво съм се захванал. Това тук представляваше едрият бизнес, а видът ми не беше от вдъхващите доверие. Внезапно осъзнах, че костюмът ми е овехтял, а обувките — износени.
Един от пазачите ме пресрещна като наближихме. Огледа ме от горе до долу, реши че не съм важна клечка и запита арогантно какво искам.
Казах му, че искам да говоря с мистър Ширели.
Малко остана да падне.
— Има още двайсет милиона като теб които искат да говорят с него. Имаш ли уговорена среща?
— Не.
— Тогава няма да го видиш.
Дойде моментът за блъфиране. Бях стигнал дъното на отчаянието и стига само да поискаха, щях да се закълна, че баща ми е негър.
— Окей, ще му кажа колко добре си вършите работата — казах аз. — Каза ми да се отбия при него, като минавам оттук, но щом не ме пускате, вие ще имате проблеми, не аз.
Пазачът започна паническо отстъпление.
— Той каза това?
— Че защо да не го каже? Той и татко са били заедно в колежа.
Войнственият му вид изчезна мигновено.
— Как казахте, че се казвате?
— Джеф Гордън.
— Почакайте само за момент.
Той влезна в приемната и вдигна по телефона. Излезе след малко, отключи вратите и ме пусна вътре.
— Питайте за мис Уисийн.
Първото препятствие беше преодоляно.
Закрачих с пресъхнала уста и лудо биещо сърце по алеята към едно огромно фоайе, където ме пресрещна едно момче в небесносиня униформа със златни копчета, блестящи като диаманти, и ме поведе по коридор с дълги редици от полирани махагонови врати по двете му страни. Стигнахме до врата с бронзова табелка, на която пишеше:
Момчето отвори вратата и ме въведе вътре.
Озовах се в голяма приемна, облицована в гълъбовосиво. Вътре имаше най-малко петнадесет човека, насядали по столовете, блестяща илюстрация на поговорката, че надеждите умират последни.
Нямах време да ги огледам по-подробно, защото веднага след прага ме пресрещнаха чифт изумруденозелени очи, твърди и студени като диамант.
Собственичката им се оказа червенокосо двадесет и четиригодишно момиче, с бюста на Монро, линия на бедрото като на Бардо и изражение, от което би замръзнал и ескимос.
— Да?
— Мистър Ширели, моля.
Тя си приглади косата и ме изгледа, сякаш бях животно, изтървано от зоологическата градина.
— Мистър Ширели никога не приема никого. Мистър Найт се занимава с това. Всички тези хора чакат него. — Тя махна вяло към нещастниците. — Ако бъдете така любезен да ми кажете името си и занятието, ще се опитам да ви вмъкна някъде към края на седмицата.
Беше ясно, че лъжата, с която си бях послужил пред пазача, тук нямаше да мине. Будно момиче беше тя.
Не успеех ли да я прекарам, с мен беше свършено.
Произнесох с безгрижен глас:
— Седмица? Прекалено късно. Ако не се срещна с Найт сега, той ще загуби много пари, а това няма да се хареса на мистър Ширели.
Беше много съмнително дали ще мине, но по-добро не успях да измисля.
Ушите на цялата аудитория бяха щръкнали. Всички се бяха привели напред като ловджийски кучета и ловяха всяка дума.
За нещастие мис Уисийн не споделяше техния интерес. Дари ме с една мека и отегчена усмивка.
— Ако желаете, можете да оставите писмено съобщение. Ако мистър Найт се заинтересува от вас, ще ви се обадим.
В тоя момент вратата зад нея се отвори и отвътре се показа дебел мъж с оплешивяваща глава, наближаващ четиридесетте, в сивобежов летен костюм, огледа приемната с враждебен поглед и произнесе „Следващият“ с гласа на зъболекарска сестра.
Бях точно до него. С крайчеца на окото си зърнах един върлинест младок с бакенбардите на Елвис Пресли да се стрелва от стола си, сграбчил китара, но не му оставих никакъв шанс.
Закрачих напред изблъсквайки пред мен дебелака обратно в офиса му, като го дарявах с широка и нехайна предразполагаща усмивка.
— Здравейте, мистър Найт — казах аз. — Имам нещичко за вас, което след като го чуете, ще пожелаете същото да стори и мистър Ширели.
През това време вече бяхме влезли в стаята и аз бях успял да затворя вратата с крак.
На бюрото му имаше магнитофон. Заобиколих Найт и поставих ролката на магнитофона и го включих.
— Това е нещо за което ще ми бъдете благодарен до гроб, че съм ви дал възможност да го чуете — произнесох с твърд и бърз глас. — Разбира се, това техническо недоразумение тук едва ли ще извади всичко от лентата, но като го чуете през хай-фай колони, направо ще полудеете.
Той ме следеше с разтревожено изражение на лицето.
Натиснах бутона старт и излитналият от апарата глас на Рима буквално го блъсна.
Наблюдавах го внимателно и видях как мускулите на лицето му се втвърдиха когато първите тонове запълниха стаята.
Изслуша така лентата до края и когато натиснах бутона за пренавиване, ме запита:
— Коя е тя?
— Моя клиентка — казах аз. — Е, какво ще кажете, да зарадваме ли и мистър Ширели?
Той ме огледа отгоре до долу.
— А кой сте вие?
— Казвам се Джеф Гордън и бързам да сключа сделка. Работата е или мистър Ширели, или RCA. Изберете сами. Дойдох първо при вас, защото сте ми много по-близо.
Но той беше от стара коза яре. Ухили се и седна зад бюрото.
— Отпуснете се, мистър Гордън — каза той. — Не твърдя, че тя пее лошо. Добра е, но съм слушал и по-добри от нея. Възможно е да ни заинтересува. Доведете я към края на седмицата, ще я прослушаме.
— Нея я няма, а и освен това имам договор с мен.
— Добре, доведете я тогава, когато се появи.
— Мислех да сключа договора с вас още сега — казах. — Но щом не желаете, ще бъда принуден да се обърна към RCA.
— Не съм казал, че не я одобряваме — изрече Найт. — Казах ви само, че искаме да я прослушаме на живо.
— Съжалявам — опитах се гласът ми да прозвучи уверено и авторитетно. — Работата е там, че тя всъщност не е добре. Има нужда от малко настройка. Ако не я искате, само ми кажете, и няма да ви досаждам повече.
Отвори се срещуположната врата и в офиса влезе дребен белокос евреин.
Найт се изправи забързано на крака.
— Ако обичате, само за минутка, мистър Ширели …
Това беше големият ми шанс и аз не го изпуснах. Натиснах бутона старт и увеличих силата на звука.
Гласът на Рима изпълни стаята.
Найт понечи да изключи магнитофона, но Ширели го спря със жест. Слушаше изправен, с глава леко наклонена встрани, и дребните му тъмни очи се местеха последователно от мен на Найт и после към магнитофона.
Когато записът свърши и аз спрях апарата, Ширели каза:
— Изключително! Коя е тя?
— Просто неизвестна — казах аз. — Няма начин да знаете името й. Искам договор за нея.
— Имате го. Доведете я тук утре сутринта. Може да се окаже ценна собственост — и се отправи към вратата.
— Мистър Ширели…
Той спря и се извърна.
— Момичето не се чувствува добре — казах аз, като се мъчех да прогоня отчаянието от гласа си. — Трябват ми пет хиляди долара, за да я приведа в ред. След като се оправи, ще пее дори още по-добре от този запис. Гарантирам ви го. Ще бъде сензацията на годината, но първо трябва да влезе в релси. Според вас заслужава ли гласът й да заложите пет хиляди долара на него?
Той ме изгледа, дребните му очи бяха станали стъклени.
— Какво й е?
— Нищо, което един добър лекар да не може да излекува.
— Пет хиляди ли казахте?
Потта се стичаше в очите ми, като му казах:
— Нуждае се от специално лечение.
— От доктор Клинси?
Нямаше смисъл да го лъжа. Не беше от този тип хора, когото бихте могли да излъжете.
— Да.
Той поклати глава.
— Не ме вълнува. Бих се заинтересувал, ако беше във форма и готова за работа. Щях да сключа много добър договор с вас, но не се интересувам от хора, които трябва да минат първо през клиниката на доктор Клинси, за да могат да пеят.
И той излезе, като затвори вратата след себе си.
Извадих ролката от магнитофона, сложих я в кутията и и я пуснах в джоба си.
— Това е — каза неловко Найт. — Нямахте късмет. Старецът изпитва ужас от наркомани. Дъщеря му е от тях.
— Ако я излекувам, ще прояви ли интерес?
— Без съмнение. Само че първо трябва да се увери, че е излекувана.
Той отвори вратата и ме изпроводи.
Глава четвърта
I
Когато най-сетне се добрах до хотела, Рима беше излязла. Влязох в стаята си и се проснах на леглото. Бях абсолютно съсипан.
От години не бях изпадал в такава депресия. От калифорнийската компания за грамофонни плочи се бях отправил в RCA. Там също се възхитиха от гласа на Рима, но само докато не им заговорих за аванса от пет хиляди долара, след което така светкавично ме изхвърлиха, че дори не ми оставиха възможността да поспоря с тях.
Посетих и двама от по-крупните агенти, които също така проявиха интерес, но след като чуха, че съм я обвързал с договор, ми наговориха такива неща, че аз самият побързах да се махна.
Капакът беше отсъствието на Рима. Тя знаеше много добре че отивам да се срещна със Ширели, и въпреки това не си беше направила труда поне да ме изчака да види какъв е резултатът. Очевидно предварително беше сигурна в отрицателния изход. Житейският й опит с мен я беше убедил в безполезността на всички мои начинания да се измъкнем от блатото. Тая мисъл ме натъжи още повече.
Бях изправен пред проблема какво да правя по-нататък.
Нямах работа и имах пари само до края на седмицата. Нямах достатъчно дори за билет за в къщи.
Противях се с цялото си същество на тази мисъл, но нямах друг изход. Трябваше да се връщам у дома. Баща ми беше достатъчно деликатен да не ми го натрива на носа. Налагаше ми се да увещавам Ръсти да ми даде назаем за пътните, и после да придумам баща ми да му ги върне обратно.
Идваше ми да си блъсна главата в стената.
Пет хиляди долара.
Ако само успеех да излекувам Рима, знаех, че ще остане под пари. За една година щеше да направи най-малко половин милион, а това означаваше да си гушна петдесет бона; далеч по-добре, отколкото да се извивам пред баща ми и да му плача на рамото, че не ми е провървяло.
Лежах на кревата и размишлявах, докато се смрачи. Тъкмо вече бях решил да отивам при Ръсти да го моля за някой друг долар назаем, когато чух Рима да се качва по стълбите и да влиза в стаята си.
Зачаках.
След малко тя се вмъкна при мен и застана до леглото ми.
— Здравей — каза тя.
Не отвърнах нищо.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — предложи тя. — Имаш ли пари?
— Не искаш ли да чуеш какво каза Ширели?
Тя се прозя, разтърквайки очите си.
— Ширели?
— Шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Днес следобед бях при него във връзка с теб — не си ли спомняш?
Тя повдигна безразлично рамене.
— Не искам да знам какво е казал. Те всички повтарят едно и също.
— Каза, че ако се излекуваш, ще те направи звезда.
— Е и, какво? Имаш ли някакви пари?
Станах от леглото, отидох до огледалото на стената и се сресах. Трябваше да правя нещо с ръцете си, за да не я удуша с тях.
— Не, никакви пари нямам, и нищо няма да ядем. Махай се от очите ми! Само като те гледам, и ми прилошава!
Тя седна на ръба на леглото. Пъхна ръка под ризата и зачеса ребрата си.
— Имам малко пари — каза тя. — Ще те заведа да вечеряме. Не съм стисната като теб. Ще хапнем спагети и телешко.
Обърнах се и се втренчих в нея.
— Имаш пари? Откъде ги взе?
— От павилионите на Пасифик. Обадиха ми се тъкмо след като излезе. Имам три часа масови сцени.
— Обзалагам се, че лъжеш. Сигурен съм, че си се вмъкнала в някой тъмен вход заедно с някакъв брадат старец.
Тя се изкикоти.
— Платиха ми за масови сцени. Ще ти кажа и още нещо. Знам откъде можем да вземем тия пет хиляди, за които толкова си блъскаш главата.
Оставих гребена и се втренчих в нея.
— За какво, по дяволите, говориш?
Тя си заоглежда ноктите. Ръцете й бяха захабени, а ноктите — черни.
— Петте хиляди за лечението.
— Какво по-точно?
— Знам откъде можем да ги вземем.
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— Има моменти, когато страшно ми се приисква да те пребия — казах. — Тия дни така ме изкарваш от търпение, че ще ти посиня задника от бой.
Тя отново се изкикоти.
— Знам откъде можем да ги вземем — повтори тя.
— Чудесно. Откъде?
— Лари Лауенстайн ми каза.
Напъхах ръцете си колкото можах по-надълбоко в джобовете.
— Не се пиши хитра, кучко мръсна! Кой е тоя Лари Лауенстайн?
— Един мой приятел. — Тя се облегна лактите си, изпъчвайки гърди към мен. Изглеждаше съблазнителна колкото чиния замръзнала супа. — Той работи за постановчик-режисъора. Каза ми, че държат повече от десет хиляди долара в кабинета му. Плащат в брой на статистите. Пази ги един нищо и никакъв катинар.
Запалих цигара. Ръцете ми се разтрепериха.
— Какво ме интересува, че държат десет хиляди долара в кабинета на постановчика?
— Мислех, че можем да отидем там и да си услужим.
— Наистина блестяща идея, още повече, че идва от теб. Кое те кара да мислиш, че те няма да имат нищо против да си услужим с тия пари? Не ти ли е обяснявал някой, че вземането на чужди пари се нарича кражба?
Тя набърчи нослето си и повдигна рамене.
— Просто ти предложих. Ако не ти харесва, забрави го.
— Благодаря за съвета. Точно това и ще направя.
— Е, добре. Както искаш. Просто си мислех, че много ти трябват.
— Трябват ми, но не чак дотолкова.
Тя се изправи.
— Хайде да идем да хапнем.
— Отивай ти. Аз имам работа.
Тя се запъти към вратата.
— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?
— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.
Тя ме изгледа.
— Защо го правиш?
— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.
— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.
— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?
— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.
Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.
Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.
По средата на яденето тя ме запита:
— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?
— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.
Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.
— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.
— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.
— Не искаш ли да се излекувам?
— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!
Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.
— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?
— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.
Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.
— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.
— Е, аз пък не съм — казах и тряснах вратата под носа и.
Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.
На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.
— Имаме достатъчно време — каза Рима. — По-рано от десет няма да започнат да снимат. Ще отидем при Лари да те запише.
Повлякох се след нея.
Настрани от главния павилион имаше няколко сгради от типа на бунгалото. Пред една от тях се беше изправил един слаб и висок мъж с панталони от рипсено кадифе и синя риза.
Намразих го още в мига в който го видях. Пухкавото му бяло лице беше лошо избръснато. Очите му бяха лукави и близко сложени. Имаше вид на сводник, готов за работа.
Ухили се мръсно на Рима.
— Хей, сладур, идваш да си изкараш дажбата ли? — запита той и после ми хвърли един поглед. — Кой е тоя?
— Приятел — каза Рима. — Можеш ли да го включиш в масовите сцени днес, Лари?
— Защо не? Ще го пъхнем и него в дядовата ръкавичка. Как се казва?
— Джеф Гордън. — каза тя.
— Окей. Ще го запиша. — Обърна се към мен. — Иди в павилион номер три, авер. Надолу по алеята, втората сграда от дясната ти страна.
— Ти отивай. Аз ще поговоря малко с Лари — каза ми Рима.
Лауенстайн ми намигна.
— Всички искат да говорят с мен.
Тръгнах по алеята. На средата на пътя се обърнах и погледнах назад. Рима влизаше в офиса с Лауенстайн. Беше я прегърнал през раменете и притиснал плътно и й говореше нещо.
Стоях под горещото слънце и чаках. След някое време Рима излезе и дойде при мен.
— Оглеждах бравата на вратата. Нищо особено. Виж, ключалката на чекмеджето, където държат парите, е малко по-сложна, но ще се справя и с нея, трябва ми само малко време.
Не казах нищо.
— Можем да го свършим още тази нощ. Ще останем тук — продължи тя. — Знам едно място, където можем да се скрием. Ще се наложи да прекараме нощта тук и да се измъкнем на сутринта. Няма да има никакви проблеми.
Колебах се може би половин секунда. Знаех, че ако не поема риска, нямаше да мога да направя нищо. Трябваше да се върна у дома и да призная поражението си. А ако успеех да я излекувам, щяхме да сме богати и двамата.
Единственото нещо, което ми беше в главата в тоя момент, беше, че десетте процента от половин милион щяха да бъдат мои.
— Окей — казах. — Идвам с теб.
II
Лежахме притиснати един до друг под голямата сцена на павилион номер три. Гушехме се така в продължение на повече от три часа, и слушахме трополенето на многобройните крака над нас, виковете на техниците, които подготвяха новото разположение на прожекторите за утрешните снимки, професионалните псувни на режисъора, който изливаше гнева си върху всички, които не правеха това, което той им казваше, а онова, което им казваше да не правят.
Цялата сутрин и следобед ние се трудехме усърдно под палещите лъчи на прожекторите, чак докато се смрачи, заедно с още триста статисти: контингента от хора тъпчещи земята на Холивуд с ефемерната надежда, че някой все щеше да ги забележи някой ден и да ги направи звезди, и ние се потяхме заедно с тях и ги ненавиждахме.
Играехме ролята на публика наблюдаваща борба от шампионата. Изправяхме се и ревяхме по даден от режисъора знак. Сядахме и освирквахме. Привеждахме се напред с ужас върху лицата ни. Ревяхме от възторг и накрая вдигнахме във въздуха покрива, когато бледото и мършаво хлапе на ринга, което не изглеждаше способно да скъса хартиена кесия, повали шампиона на гръб.
Повтаряхме всичко това до полуда от единайсет до седем вечерта и това беше първият ден в живота ми, в който нямах сили да се изправя на крака в края на работното време.
Накрая режисъорът се смили над нас.
— Окей, момчета и момичета — излая той през високоговорителя. — Искам ви всички утре сутринта точно в осем със същите дрехи.
Рима ме хвана за ръката.
— Дръж се близо и дам ли ти знак, веднага тръгваш след мен.
Помъкнахме се зад тълпата прогизнали от пот статисти. Сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, но се мъчех да не мисля за това, което ни предстоеше.
Рима каза:
— Оттук — и ме бутна леко отзад.
Плъзнахме се в една алея, която ни изведе до задния вход на павилион номер три.
Не беше трудно да се промъкнем под сцената. Първите три часа се спотайвахме като мишки, уплашени да не би да ни открият, но след някое време, около девет, техниците приключиха работа и си тръгнаха.
Пушеше ни се страшно и на двамата и запалихме по една. В слабия блясък на кибритената клечка я видях как се беше изтегнала до мен в праха. Очите й блестяха и тя сбърчи нослето си към мен.
— Всичко ще бъде наред. Само след половин час.
Едва в този момент страхът ме сграбчи за гушата.
Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…
Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:
— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?
Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпал по някакъв мазол.
— Нищо.
— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.
— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?
Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.
— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!
— Тогава не говори за приятелите ми!
Внезапно ми проблесна пред очите.
— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласъор.
— Причиняваш ми болка!
— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?
— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?
— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!
— Ненавиждаш ме, нали?
— Това няма нищо общо с тая работа.
— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.
— Жените не ме интересуват.
— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.
— Върви по дяволите — казах аз побеснял.
Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.
— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.
— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.
Тя внезапно се изкикоти.
— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.
Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.
— Колко е часът? — запита тя.
Погледнах светещите стрелки на моя часовник.
— Десет и половина.
— Да тръгваме.
Сърцето ми заби бързо и тревожно.
— Има ли пазачи тук?
— Пазачи? Че за какво?
Тя вече пълзеше навън и аз я последвах. След няколко секунди се изправихме един до друг в мрака, близо до изхода на павилиона. Спряхме да се ослушаме.
Не се чуваше никакъв звук.
— Аз ще водя — каза тя. — Върви близо до мен.
Излязохме от павилиона в горещата и тъмна нощ. Имаше звезди, но луната не се беше показала още. Видях я как се спря да се огледа в мрака, също като мен.
— Страх ли те е? — запита тя, като ме приближи. Ненавиждах допира й на слабото и горещо тяло, но гърбът ми опираше стената на павилиона и не можех да се отдръпна. — Защото мен не ме е страх. Това не може да ме изплаши, но мисля, че ти се страхуваш.
— Добре, страхувам се — казах аз, като я отблъснах. — Сега доволна ли си?
— Няма от какво да се страхуваш. Не могат да ти причинят по-голямо зло от това, което ти вече си причинил на самия себе си. Винаги си го повтарям.
— Ти си луда! Какви са тия дрънканици?
— Хайде — каза тя. — Да прибираме парите и да си ходим.
Тя пристъпи в мрака и аз я последвах.
Цял ден не беше свалила една плетена чанта от рамото си. Чух я да я разкопчава като спряхме пред бунгалото на постановчика.
Стоях близо до нея и се вслушвах в грохота на сърцето ми; усещах как кръвта ми препуска по вените и страхът ме обземаше все по-силно.
Чух я как се справи само за няколко секунди с ключалката на бравата. Изглежда имаше голям опит с тия неща. След малко езичето изщрака.
Вмъкнахме се заедно в тъмния офис. Изчакахме, докато очите ни привикнат с мержелеещата светлина от звездите, която се процеждаше през откритите прозорци. След няколко секунди от мрака пред нас изплуваха очертанията на бюрото.
Приближихме се до него и Рима коленичи пред чекмеджето.
— Ти пази — каза Рима. — Няма да отнеме много време.
Треперех неудържимо от страх.
— Хайде да се откажем — казах. — Нека да си тръгваме!
— Не ставай идиот! — каза тя остро. — Нямам намерение да се предавам.
Внезапно мракът се разпръсна. Беше запалила фенерчето и насочи лъча му към ключалката на чекмеджето. После седна на пода и започна да си тананика тихичко.
Сърцето ми щеше да се пръсне всеки момент, докато я наблюдавах как стърже по ключалката.
— Малко е шибано — каза тя, — но след малко ще го оправя.
Не успя да го оправи. Минутите течаха една по една; стърженето започна да ми ходи по нервите. Беше спряла да тананика и сега псуваше полугласно.
— Какво става? — запитах я, като се отдръпнах от прозореца и приближих бюрото да я погледна докъде е стигнала.
— Инати се, но ще го оправя. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно. — Остави ме на мира. Трябва да се концентрирам.
— Да се махаме оттук!
— О, стига вече!
Върнах се при прозореца, и изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото, като ме остави без дъх.
Вън имаше някакъв мъж. Слабата светлина от звездите очертаваше контурите на раменете и главата му. Взираше се през прозореца.
Не знаех дали ме беше видял. В офиса беше тъмно, но изглежда, че се взираше право в мен.
Раменете му бяха много широки, а на главата си имаше гладка островърха шапка, от която гърдите ми замръзнаха.
— Вън има някой — казах аз, но думите ми не стигнаха по-далеч от пресъхналите ми устни.
Рима каза:
— Отворих го!
— Вън има някой!
— Не чуваш ли какво ти казвам? Вън има някой!
— Скрий се някъде!
Огледах се диво в тъмната стая. Леденостуден пот течеше по лицето ми. Тъкмо се засилих да прекося стаята и вратата се отвори с трясък. Лампите светнаха.
Студената и ярка светлина ме блъсна като с юмрук в главата.
— Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!
Глас на ченге: груб, корав и заповеден.
Погледнах към вратата.
Беше изпълнил рамката й с Колт 45 калибър насочен в главата ми. Мощна кафява ръка, стопроцентов полицай, грамаден, широкоплещест и внушителен.
— Какво правиш тук?
Вдигнах бавно треперещите си ръце. Имах ужасното чувство, че всеки момент ще стреля.
— Аз… аз… аз…
— Дръж си ръцете така!
Той не знаеше, че Рима се беше сгушила зад бюрото. Единствената ми мисъл беше как да я прикрия; трябваше да излезем от офиса преди да я е открил.
Някак си успях да укротя треперещите си нерви.
— Загубих се — казах аз, — и реших да спя тук.
— Така ли? Ще ти осигуря спане на далеч по-безопасно място от това. Ела тук. Приближи се, бавно и с вдигнати ръце.
Тръгнах към него.
— Стой! — Той се взря в бюрото. — Да не си се мъчил да го отваряш?
— Не… казвам ви…
— Назад до стената! Бързо!
Отдръпнах се до стената.
— Обърни се с лице към нея!
Обърнах се.
Известно време беше абсолютно тихо.
Единственият шум в ушите ми беше този на сърцето ми; и изведнъж стаята се разтърси от гърма на пистолет.
Страхотният трясък в това ограничено пространство ме сгърчи на две. Погледнах през рамото си. Бях сигурен, че пазачът е открил Рима и я е застрелял.
Беше се сгънал на две до бюрото. Хубавата му шапка се бе изхлузила на пода, оголвайки голяма плешивина на тила му. Беше стиснал корема си с кожените си ръкавици, пистолетът му лежеше на пода.
Кръвта се стичаше измежду пръстите му. Внезапно гръмна втори изстрел. Видях блясъка му иззад бюрото.
Пазачът издаде задавено ръмжене; такъв звук издава борецът когато прилага победоносната хватка. После бавно се претърколи и се строполи на пода.
Продължавах да стоя с все още вдигнати ръце, готов да повърна всеки момент.
Рима се изправи зад бюрото. В ръката си държеше димящ 38 калибров пистолет. Хвърли един равнодушен поглед към пазача. Дори не беше загубила цвят.
— Няма пари — каза грубо тя. — Чекмеджето е празно.
Едва я чух какво казва.
Погледнах пазача, проснат в локва от собствената си кръв.
— Да се махаме оттук!
Настойчивата нотка в гласа й ме върна на себе си.
— Ти го уби!
— Иначе щеше да убие мен. — Тя ме изгледа студено. — Хайде, идиот такъв! Все някой трябва да е чул гърмежите!
Тя тръгна към изхода, но аз я сграбчих за ръката и я завъртях към мен.
— Откъде взе този пистолет?
Тя се издърпа рязко.
— О, хайде! Всеки момент ще довтасат тук!
Бездушните й блестящи очи ме ужасяваха.
Някъде далече в мрака зави сирена. Воят й смрази кръвта в жилите ми.
— Хайде, тръгвай!
Тя изтича в мрака и аз я последвах.
Всички павилиони започнаха да светят, мъжки гласове завикаха от всички посоки.
Усетих ръката й в дланта ми като ме бутна в една тъмна алея. Затичахме слепешката в мрака. Сирените не преставаха да вият в нощта.
— Тук!
Тя ме издърпа в един тъмен вход. За миг лъчът на фенерчето й описа кръг по стената и после угасна. Бутна ме и се скрихме зад някакъв голям дървен палет.
Профучаха бързи и тежки стъпки. Мъже крещяха едни на други. Някой изсвири с всичка сила с полицейска свирка и звукът задра оголените ми нерви.
— Давай!
Ако не беше тя, никога нямаше да мога да се измъкна от това място. Беше ужасяващо спокойна и в пълно самообладание. Тя ме поведе по тъмните алеи. Знаеше кога беше безопасно да пресичаме и кога не.
Тичахме задъхано покрай безкрайните здания и просторните павилиони и свирките и гласовете постепенно заглъхваха в мрачината, и накрая спряхме, дишащи на пресекулки, в сянката на едно сграда.
Не се чуваше нищо, с изключение на виещите сирени.
— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са дошли ченгетата — каза Рима.
— Ти го уби!
— О, стига! В дъното на алеята можем да се прехвърлим през оградата.
Стигнахме до една десетфутова стена. Спряхме под нея и я огледахме.
— Помогни ми да се кача.
Взех стъпалото й в двете си ръце и я повдигнах. Тя прехвърли единия си крак през стената, приведе се и се взря надолу в мрака.
— Всичко е наред. Можеш ли да се качиш?
Отстъпих малко назад, засилих се, подскочих и се залових за върха на стената. Останах за секунда така, после се набрах и се качих. Скочихме и двамата и се търколихме на някакъв черен път, който обикаляше територията на студиото.
Закрачихме бързо към главния път. От страни бяха паркирани множество коли, собственост на веселящите се в нощния клуб от другата страна на пътя.
— Най-много след пет минути трябва да има автобус — каза Рима.
Чухме воя на приближаващи се сирени.
Рима ме сграбчи за рамото и ме блъсна към един Скайлайнер Форд.
— Влизай бързо вътре!
Плъзнах се в него и тя ме последва.
Едва успя да затвори вратите и две полицейски коли профучаха покрай нас към главния вход на студиото.
— Ще изчакаме тук — каза Рима. — Ще има още. Не трябва да ни видят на улицата.
В това имаше смисъл, макар че инстинктът ми казваше да не спирам.
— Лари! — изрече Рима с отвращение в гласа. — Трябваше да се досетя, че ще обърка всичко. Изглежда, че в края на работния ден карат парите в банката или ги слагат в сейф.
— Не разбираш ли, че ти уби човек? — запитах я аз. — Ще ни засилят и двамата в газовата камера. Откачена мръсна кучка! Иска ми се никога да не те бях срещал!
— Това беше законна самоотбрана — заспори разгорещено тя. — Нямах друг изход!
— Дрън-дрън! Ти го застреля абсолютно хладнокръвно! С два куршума!
— Щях да бъда глупачка, ако го оставех той да ме застреля, нали? Той имаше пистолет в ръката! Това беше законна самоотбрана!
— Това беше убийство!
— О, стига вече!
— До гуша ми дойде от теб. Докато съм жив не искам повече да те виждам!
— Ти си откачен! Та ти искаше парите повече от мен! Искаше да направиш пари с мен! И сега, когато нещата се обърнаха …
— Убийството на човек ли наричаш „обръщане на нещата“?
— О, замълчи най-сетне!
Замълчах. Ръцете ми стискаха с всичка сила кормилото. Паниката ме беше сграбчила. Повтарях си, че трябва да съм бил не с разсъдъка си, за да се забъркам с нея. Само да успеех да се измъкна и си отивах у дома да залягам над учебниците си. До края на живота си нямаше да се забъркам в подобно нещо.
Чухме още сирени. Мина още една полицейска кола с цивилно облечени полицаи и след няколко секунди една линейка я последва.
— Процесията свърши — каза Рима. — Да тръгваме.
Тя излезе от колата и аз я последвах.
Закрачихме бързо към автобусната спирка. След две или три минути автобусът пристигна.
Седнахме отзад. Никой не ни обърна никакво внимание. Рима пушеше с поглед вперен през прозореца. Като наближихме булеварда към пристанището тя се разкиха.
I
Когато най-сетне се добрах до хотела, Рима беше излязла. Влязох в стаята си и се проснах на леглото. Бях абсолютно съсипан.
От години не бях изпадал в такава депресия. От калифорнийската компания за грамофонни плочи се бях отправил в RCA. Там също се възхитиха от гласа на Рима, но само докато не им заговорих за аванса от пет хиляди долара, след което така светкавично ме изхвърлиха, че дори не ми оставиха възможността да поспоря с тях.
Посетих и двама от по-крупните агенти, които също така проявиха интерес, но след като чуха, че съм я обвързал с договор, ми наговориха такива неща, че аз самият побързах да се махна.
Капакът беше отсъствието на Рима. Тя знаеше много добре че отивам да се срещна със Ширели, и въпреки това не си беше направила труда поне да ме изчака да види какъв е резултатът. Очевидно предварително беше сигурна в отрицателния изход. Житейският й опит с мен я беше убедил в безполезността на всички мои начинания да се измъкнем от блатото. Тая мисъл ме натъжи още повече.
Бях изправен пред проблема какво да правя по-нататък.
Нямах работа и имах пари само до края на седмицата. Нямах достатъчно дори за билет за в къщи.
Противях се с цялото си същество на тази мисъл, но нямах друг изход. Трябваше да се връщам у дома. Баща ми беше достатъчно деликатен да не ми го натрива на носа. Налагаше ми се да увещавам Ръсти да ми даде назаем за пътните, и после да придумам баща ми да му ги върне обратно.
Идваше ми да си блъсна главата в стената.
Пет хиляди долара.
Ако само успеех да излекувам Рима, знаех, че ще остане под пари. За една година щеше да направи най-малко половин милион, а това означаваше да си гушна петдесет бона; далеч по-добре, отколкото да се извивам пред баща ми и да му плача на рамото, че не ми е провървяло.
Лежах на кревата и размишлявах, докато се смрачи. Тъкмо вече бях решил да отивам при Ръсти да го моля за някой друг долар назаем, когато чух Рима да се качва по стълбите и да влиза в стаята си.
Зачаках.
След малко тя се вмъкна при мен и застана до леглото ми.
— Здравей — каза тя.
Не отвърнах нищо.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — предложи тя. — Имаш ли пари?
— Не искаш ли да чуеш какво каза Ширели?
Тя се прозя, разтърквайки очите си.
— Ширели?
— Шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Днес следобед бях при него във връзка с теб — не си ли спомняш?
Тя повдигна безразлично рамене.
— Не искам да знам какво е казал. Те всички повтарят едно и също.
— Каза, че ако се излекуваш, ще те направи звезда.
— Е и, какво? Имаш ли някакви пари?
Станах от леглото, отидох до огледалото на стената и се сресах. Трябваше да правя нещо с ръцете си, за да не я удуша с тях.
— Не, никакви пари нямам, и нищо няма да ядем. Махай се от очите ми! Само като те гледам, и ми прилошава!
Тя седна на ръба на леглото. Пъхна ръка под ризата и зачеса ребрата си.
— Имам малко пари — каза тя. — Ще те заведа да вечеряме. Не съм стисната като теб. Ще хапнем спагети и телешко.
Обърнах се и се втренчих в нея.
— Имаш пари? Откъде ги взе?
— От павилионите на Пасифик. Обадиха ми се тъкмо след като излезе. Имам три часа масови сцени.
— Обзалагам се, че лъжеш. Сигурен съм, че си се вмъкнала в някой тъмен вход заедно с някакъв брадат старец.
Тя се изкикоти.
— Платиха ми за масови сцени. Ще ти кажа и още нещо. Знам откъде можем да вземем тия пет хиляди, за които толкова си блъскаш главата.
Оставих гребена и се втренчих в нея.
— За какво, по дяволите, говориш?
Тя си заоглежда ноктите. Ръцете й бяха захабени, а ноктите — черни.
— Петте хиляди за лечението.
— Какво по-точно?
— Знам откъде можем да ги вземем.
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— Има моменти, когато страшно ми се приисква да те пребия — казах. — Тия дни така ме изкарваш от търпение, че ще ти посиня задника от бой.
Тя отново се изкикоти.
— Знам откъде можем да ги вземем — повтори тя.
— Чудесно. Откъде?
— Лари Лауенстайн ми каза.
Напъхах ръцете си колкото можах по-надълбоко в джобовете.
— Не се пиши хитра, кучко мръсна! Кой е тоя Лари Лауенстайн?
— Един мой приятел. — Тя се облегна лактите си, изпъчвайки гърди към мен. Изглеждаше съблазнителна колкото чиния замръзнала супа. — Той работи за постановчик-режисъора. Каза ми, че държат повече от десет хиляди долара в кабинета му. Плащат в брой на статистите. Пази ги един нищо и никакъв катинар.
Запалих цигара. Ръцете ми се разтрепериха.
— Какво ме интересува, че държат десет хиляди долара в кабинета на постановчика?
— Мислех, че можем да отидем там и да си услужим.
— Наистина блестяща идея, още повече, че идва от теб. Кое те кара да мислиш, че те няма да имат нищо против да си услужим с тия пари? Не ти ли е обяснявал някой, че вземането на чужди пари се нарича кражба?
Тя набърчи нослето си и повдигна рамене.
— Просто ти предложих. Ако не ти харесва, забрави го.
— Благодаря за съвета. Точно това и ще направя.
— Е, добре. Както искаш. Просто си мислех, че много ти трябват.
— Трябват ми, но не чак дотолкова.
Тя се изправи.
— Хайде да идем да хапнем.
— Отивай ти. Аз имам работа.
Тя се запъти към вратата.
— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?
— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.
Тя ме изгледа.
— Защо го правиш?
— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.
— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.
— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?
— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.
Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.
Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.
По средата на яденето тя ме запита:
— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?
— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.
Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.
— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.
— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.
— Не искаш ли да се излекувам?
— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!
Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.
— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?
— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.
Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.
— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.
— Е, аз пък не съм — казах и тряснах вратата под носа и.
Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.
На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.
— Имаме достатъчно време — каза Рима. — По-рано от десет няма да започнат да снимат. Ще отидем при Лари да те запише.
Повлякох се след нея.
Настрани от главния павилион имаше няколко сгради от типа на бунгалото. Пред една от тях се беше изправил един слаб и висок мъж с панталони от рипсено кадифе и синя риза.
Намразих го още в мига в който го видях. Пухкавото му бяло лице беше лошо избръснато. Очите му бяха лукави и близко сложени. Имаше вид на сводник, готов за работа.
Ухили се мръсно на Рима.
— Хей, сладур, идваш да си изкараш дажбата ли? — запита той и после ми хвърли един поглед. — Кой е тоя?
— Приятел — каза Рима. — Можеш ли да го включиш в масовите сцени днес, Лари?
— Защо не? Ще го пъхнем и него в дядовата ръкавичка. Как се казва?
— Джеф Гордън. — каза тя.
— Окей. Ще го запиша. — Обърна се към мен. — Иди в павилион номер три, авер. Надолу по алеята, втората сграда от дясната ти страна.
— Ти отивай. Аз ще поговоря малко с Лари — каза ми Рима.
Лауенстайн ми намигна.
— Всички искат да говорят с мен.
Тръгнах по алеята. На средата на пътя се обърнах и погледнах назад. Рима влизаше в офиса с Лауенстайн. Беше я прегърнал през раменете и притиснал плътно и й говореше нещо.
Стоях под горещото слънце и чаках. След някое време Рима излезе и дойде при мен.
— Оглеждах бравата на вратата. Нищо особено. Виж, ключалката на чекмеджето, където държат парите, е малко по-сложна, но ще се справя и с нея, трябва ми само малко време.
Не казах нищо.
— Можем да го свършим още тази нощ. Ще останем тук — продължи тя. — Знам едно място, където можем да се скрием. Ще се наложи да прекараме нощта тук и да се измъкнем на сутринта. Няма да има никакви проблеми.
Колебах се може би половин секунда. Знаех, че ако не поема риска, нямаше да мога да направя нищо. Трябваше да се върна у дома и да призная поражението си. А ако успеех да я излекувам, щяхме да сме богати и двамата.
Единственото нещо, което ми беше в главата в тоя момент, беше, че десетте процента от половин милион щяха да бъдат мои.
— Окей — казах. — Идвам с теб.
II
Лежахме притиснати един до друг под голямата сцена на павилион номер три. Гушехме се така в продължение на повече от три часа, и слушахме трополенето на многобройните крака над нас, виковете на техниците, които подготвяха новото разположение на прожекторите за утрешните снимки, професионалните псувни на режисъора, който изливаше гнева си върху всички, които не правеха това, което той им казваше, а онова, което им казваше да не правят.
Цялата сутрин и следобед ние се трудехме усърдно под палещите лъчи на прожекторите, чак докато се смрачи, заедно с още триста статисти: контингента от хора тъпчещи земята на Холивуд с ефемерната надежда, че някой все щеше да ги забележи някой ден и да ги направи звезди, и ние се потяхме заедно с тях и ги ненавиждахме.
Играехме ролята на публика наблюдаваща борба от шампионата. Изправяхме се и ревяхме по даден от режисъора знак. Сядахме и освирквахме. Привеждахме се напред с ужас върху лицата ни. Ревяхме от възторг и накрая вдигнахме във въздуха покрива, когато бледото и мършаво хлапе на ринга, което не изглеждаше способно да скъса хартиена кесия, повали шампиона на гръб.
Повтаряхме всичко това до полуда от единайсет до седем вечерта и това беше първият ден в живота ми, в който нямах сили да се изправя на крака в края на работното време.
Накрая режисъорът се смили над нас.
— Окей, момчета и момичета — излая той през високоговорителя. — Искам ви всички утре сутринта точно в осем със същите дрехи.
Рима ме хвана за ръката.
— Дръж се близо и дам ли ти знак, веднага тръгваш след мен.
Помъкнахме се зад тълпата прогизнали от пот статисти. Сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, но се мъчех да не мисля за това, което ни предстоеше.
Рима каза:
— Оттук — и ме бутна леко отзад.
Плъзнахме се в една алея, която ни изведе до задния вход на павилион номер три.
Не беше трудно да се промъкнем под сцената. Първите три часа се спотайвахме като мишки, уплашени да не би да ни открият, но след някое време, около девет, техниците приключиха работа и си тръгнаха.
Пушеше ни се страшно и на двамата и запалихме по една. В слабия блясък на кибритената клечка я видях как се беше изтегнала до мен в праха. Очите й блестяха и тя сбърчи нослето си към мен.
— Всичко ще бъде наред. Само след половин час.
Едва в този момент страхът ме сграбчи за гушата.
Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…
Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:
— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?
Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпал по някакъв мазол.
— Нищо.
— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.
— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?
Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.
— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!
— Тогава не говори за приятелите ми!
Внезапно ми проблесна пред очите.
— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласъор.
— Причиняваш ми болка!
— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?
— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?
— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!
— Ненавиждаш ме, нали?
— Това няма нищо общо с тая работа.
— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.
— Жените не ме интересуват.
— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.
— Върви по дяволите — казах аз побеснял.
Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.
— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.
— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.
Тя внезапно се изкикоти.
— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.
Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.
— Колко е часът? — запита тя.
Погледнах светещите стрелки на моя часовник.
— Десет и половина.
— Да тръгваме.
Сърцето ми заби бързо и тревожно.
— Има ли пазачи тук?
— Пазачи? Че за какво?
Тя вече пълзеше навън и аз я последвах. След няколко секунди се изправихме един до друг в мрака, близо до изхода на павилиона. Спряхме да се ослушаме.
Не се чуваше никакъв звук.
— Аз ще водя — каза тя. — Върви близо до мен.
Излязохме от павилиона в горещата и тъмна нощ. Имаше звезди, но луната не се беше показала още. Видях я как се спря да се огледа в мрака, също като мен.
— Страх ли те е? — запита тя, като ме приближи. Ненавиждах допира й на слабото и горещо тяло, но гърбът ми опираше стената на павилиона и не можех да се отдръпна. — Защото мен не ме е страх. Това не може да ме изплаши, но мисля, че ти се страхуваш.
— Добре, страхувам се — казах аз, като я отблъснах. — Сега доволна ли си?
— Няма от какво да се страхуваш. Не могат да ти причинят по-голямо зло от това, което ти вече си причинил на самия себе си. Винаги си го повтарям.
— Ти си луда! Какви са тия дрънканици?
— Хайде — каза тя. — Да прибираме парите и да си ходим.
Тя пристъпи в мрака и аз я последвах.
Цял ден не беше свалила една плетена чанта от рамото си. Чух я да я разкопчава като спряхме пред бунгалото на постановчика.
Стоях близо до нея и се вслушвах в грохота на сърцето ми; усещах как кръвта ми препуска по вените и страхът ме обземаше все по-силно.
Чух я как се справи само за няколко секунди с ключалката на бравата. Изглежда имаше голям опит с тия неща. След малко езичето изщрака.
Вмъкнахме се заедно в тъмния офис. Изчакахме, докато очите ни привикнат с мержелеещата светлина от звездите, която се процеждаше през откритите прозорци. След няколко секунди от мрака пред нас изплуваха очертанията на бюрото.
Приближихме се до него и Рима коленичи пред чекмеджето.
— Ти пази — каза Рима. — Няма да отнеме много време.
Треперех неудържимо от страх.
— Хайде да се откажем — казах. — Нека да си тръгваме!
— Не ставай идиот! — каза тя остро. — Нямам намерение да се предавам.
Внезапно мракът се разпръсна. Беше запалила фенерчето и насочи лъча му към ключалката на чекмеджето. После седна на пода и започна да си тананика тихичко.
Сърцето ми щеше да се пръсне всеки момент, докато я наблюдавах как стърже по ключалката.
— Малко е шибано — каза тя, — но след малко ще го оправя.
Не успя да го оправи. Минутите течаха една по една; стърженето започна да ми ходи по нервите. Беше спряла да тананика и сега псуваше полугласно.
— Какво става? — запитах я, като се отдръпнах от прозореца и приближих бюрото да я погледна докъде е стигнала.
— Инати се, но ще го оправя. — Гласът й прозвуча съвсем спокойно. — Остави ме на мира. Трябва да се концентрирам.
— Да се махаме оттук!
— О, стига вече!
Върнах се при прозореца, и изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото, като ме остави без дъх.
Вън имаше някакъв мъж. Слабата светлина от звездите очертаваше контурите на раменете и главата му. Взираше се през прозореца.
Не знаех дали ме беше видял. В офиса беше тъмно, но изглежда, че се взираше право в мен.
Раменете му бяха много широки, а на главата си имаше гладка островърха шапка, от която гърдите ми замръзнаха.
— Вън има някой — казах аз, но думите ми не стигнаха по-далеч от пресъхналите ми устни.
Рима каза:
— Отворих го!
— Вън има някой!
— Не чуваш ли какво ти казвам? Вън има някой!
— Скрий се някъде!
Огледах се диво в тъмната стая. Леденостуден пот течеше по лицето ми. Тъкмо се засилих да прекося стаята и вратата се отвори с трясък. Лампите светнаха.
Студената и ярка светлина ме блъсна като с юмрук в главата.
— Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!
Глас на ченге: груб, корав и заповеден.
Погледнах към вратата.
Беше изпълнил рамката й с Колт 45 калибър насочен в главата ми. Мощна кафява ръка, стопроцентов полицай, грамаден, широкоплещест и внушителен.
— Какво правиш тук?
Вдигнах бавно треперещите си ръце. Имах ужасното чувство, че всеки момент ще стреля.
— Аз… аз… аз…
— Дръж си ръцете така!
Той не знаеше, че Рима се беше сгушила зад бюрото. Единствената ми мисъл беше как да я прикрия; трябваше да излезем от офиса преди да я е открил.
Някак си успях да укротя треперещите си нерви.
— Загубих се — казах аз, — и реших да спя тук.
— Така ли? Ще ти осигуря спане на далеч по-безопасно място от това. Ела тук. Приближи се, бавно и с вдигнати ръце.
Тръгнах към него.
— Стой! — Той се взря в бюрото. — Да не си се мъчил да го отваряш?
— Не… казвам ви…
— Назад до стената! Бързо!
Отдръпнах се до стената.
— Обърни се с лице към нея!
Обърнах се.
Известно време беше абсолютно тихо.
Единственият шум в ушите ми беше този на сърцето ми; и изведнъж стаята се разтърси от гърма на пистолет.
Страхотният трясък в това ограничено пространство ме сгърчи на две. Погледнах през рамото си. Бях сигурен, че пазачът е открил Рима и я е застрелял.
Беше се сгънал на две до бюрото. Хубавата му шапка се бе изхлузила на пода, оголвайки голяма плешивина на тила му. Беше стиснал корема си с кожените си ръкавици, пистолетът му лежеше на пода.
Кръвта се стичаше измежду пръстите му. Внезапно гръмна втори изстрел. Видях блясъка му иззад бюрото.
Пазачът издаде задавено ръмжене; такъв звук издава борецът когато прилага победоносната хватка. После бавно се претърколи и се строполи на пода.
Продължавах да стоя с все още вдигнати ръце, готов да повърна всеки момент.
Рима се изправи зад бюрото. В ръката си държеше димящ 38 калибров пистолет. Хвърли един равнодушен поглед към пазача. Дори не беше загубила цвят.
— Няма пари — каза грубо тя. — Чекмеджето е празно.
Едва я чух какво казва.
Погледнах пазача, проснат в локва от собствената си кръв.
— Да се махаме оттук!
Настойчивата нотка в гласа й ме върна на себе си.
— Ти го уби!
— Иначе щеше да убие мен. — Тя ме изгледа студено. — Хайде, идиот такъв! Все някой трябва да е чул гърмежите!
Тя тръгна към изхода, но аз я сграбчих за ръката и я завъртях към мен.
— Откъде взе този пистолет?
Тя се издърпа рязко.
— О, хайде! Всеки момент ще довтасат тук!
Бездушните й блестящи очи ме ужасяваха.
Някъде далече в мрака зави сирена. Воят й смрази кръвта в жилите ми.
— Хайде, тръгвай!
Тя изтича в мрака и аз я последвах.
Всички павилиони започнаха да светят, мъжки гласове завикаха от всички посоки.
Усетих ръката й в дланта ми като ме бутна в една тъмна алея. Затичахме слепешката в мрака. Сирените не преставаха да вият в нощта.
— Тук!
Тя ме издърпа в един тъмен вход. За миг лъчът на фенерчето й описа кръг по стената и после угасна. Бутна ме и се скрихме зад някакъв голям дървен палет.
Профучаха бързи и тежки стъпки. Мъже крещяха едни на други. Някой изсвири с всичка сила с полицейска свирка и звукът задра оголените ми нерви.
— Давай!
Ако не беше тя, никога нямаше да мога да се измъкна от това място. Беше ужасяващо спокойна и в пълно самообладание. Тя ме поведе по тъмните алеи. Знаеше кога беше безопасно да пресичаме и кога не.
Тичахме задъхано покрай безкрайните здания и просторните павилиони и свирките и гласовете постепенно заглъхваха в мрачината, и накрая спряхме, дишащи на пресекулки, в сянката на едно сграда.
Не се чуваше нищо, с изключение на виещите сирени.
— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са дошли ченгетата — каза Рима.
— Ти го уби!
— О, стига! В дъното на алеята можем да се прехвърлим през оградата.
Стигнахме до една десетфутова стена. Спряхме под нея и я огледахме.
— Помогни ми да се кача.
Взех стъпалото й в двете си ръце и я повдигнах. Тя прехвърли единия си крак през стената, приведе се и се взря надолу в мрака.
— Всичко е наред. Можеш ли да се качиш?
Отстъпих малко назад, засилих се, подскочих и се залових за върха на стената. Останах за секунда така, после се набрах и се качих. Скочихме и двамата и се търколихме на някакъв черен път, който обикаляше територията на студиото.
Закрачихме бързо към главния път. От страни бяха паркирани множество коли, собственост на веселящите се в нощния клуб от другата страна на пътя.
— Най-много след пет минути трябва да има автобус — каза Рима.
Чухме воя на приближаващи се сирени.
Рима ме сграбчи за рамото и ме блъсна към един Скайлайнер Форд.
— Влизай бързо вътре!
Плъзнах се в него и тя ме последва.
Едва успя да затвори вратите и две полицейски коли профучаха покрай нас към главния вход на студиото.
— Ще изчакаме тук — каза Рима. — Ще има още. Не трябва да ни видят на улицата.
В това имаше смисъл, макар че инстинктът ми казваше да не спирам.
— Лари! — изрече Рима с отвращение в гласа. — Трябваше да се досетя, че ще обърка всичко. Изглежда, че в края на работния ден карат парите в банката или ги слагат в сейф.
— Не разбираш ли, че ти уби човек? — запитах я аз. — Ще ни засилят и двамата в газовата камера. Откачена мръсна кучка! Иска ми се никога да не те бях срещал!
— Това беше законна самоотбрана — заспори разгорещено тя. — Нямах друг изход!
— Дрън-дрън! Ти го застреля абсолютно хладнокръвно! С два куршума!
— Щях да бъда глупачка, ако го оставех той да ме застреля, нали? Той имаше пистолет в ръката! Това беше законна самоотбрана!
— Това беше убийство!
— О, стига вече!
— До гуша ми дойде от теб. Докато съм жив не искам повече да те виждам!
— Ти си откачен! Та ти искаше парите повече от мен! Искаше да направиш пари с мен! И сега, когато нещата се обърнаха …
— Убийството на човек ли наричаш „обръщане на нещата“?
— О, замълчи най-сетне!
Замълчах. Ръцете ми стискаха с всичка сила кормилото. Паниката ме беше сграбчила. Повтарях си, че трябва да съм бил не с разсъдъка си, за да се забъркам с нея. Само да успеех да се измъкна и си отивах у дома да залягам над учебниците си. До края на живота си нямаше да се забъркам в подобно нещо.
Чухме още сирени. Мина още една полицейска кола с цивилно облечени полицаи и след няколко секунди една линейка я последва.
— Процесията свърши — каза Рима. — Да тръгваме.
Тя излезе от колата и аз я последвах.
Закрачихме бързо към автобусната спирка. След две или три минути автобусът пристигна.
Седнахме отзад. Никой не ни обърна никакво внимание. Рима пушеше с поглед вперен през прозореца. Като наближихме булеварда към пристанището тя се разкиха.
Глава пета
I
На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.
Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.
Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухлъо, който да я финансира за поредната и порция.
Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.
Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предиобед потеглях.
Около единайсет имаше влак.
Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.
Застана до леглото ми и ме загледа.
— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!
— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?
— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!
Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.
— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?
— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?
Тя се захили.
— Те мислят, че ти си го направил.
Подскочих от леглото.
— Аз? Какво искаш да кажеш?
— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.
Отметнах чаршафа и стъпих на пода.
— Откъде знаеш?
— Във вестника пише.
— Къде е той?
— Имаше един до една от стаите.
— Какво стърчиш! Донеси го!
— Взели са го вече.
Исках да я удуша.
— Наистина ли твърдят, че е жив?
Тя кимна с отегчен израз.
— Да.
Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.
— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?
— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.
— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!
— Той не ме видя! Видя теб!
— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!
Тя вдигна рамене с отегчение.
— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.
В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.
— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!
— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.
Сграбчих я за ръката.
— Откъде намери пистолета?
— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.
— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.
— О, престани вече! — Презрителният и тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзлъо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.
Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.
Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.
— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!
Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.
— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!
Блъснах вратата на стаята широко отворена.
— Вън! — изревах аз.
Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.
Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.
Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.
Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.
— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.
Тя ме погледна остро.
— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.
— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.
— Ще опитам. Да не сте болен?
— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.
Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.
Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.
Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.
— Благодаря ти, Кери.
— Госпожата тъкмо го четеше.
— Няма страшно. Благодаря ти.
Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.
Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.
Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.
Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.
Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.
Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.
Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.
Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.
След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.
После седнах до прозореца и се загледах в улицата.
Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.
На тази улица имаше четири къщи с мобилирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.
Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.
Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.
Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.
Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.
Чух го да излая:
— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?
Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.
— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.
Увиснах като парцал на перилата и я благослових.
— Сигурна ли си?
— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.
— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?
— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.
ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!
Значи пазачът беше починал!
Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.
Времето замря.
Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.
— Влезте.
Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.
— Идва един полицай…
— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.
Тя влезе и затвори.
Изправих се на леглото.
— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.
Отидох до дрешника за портфейла ми.
— Това ченге щеше да направи живота ми черен. — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.
Тя не помръдна.
— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.
Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.
— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.
— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?
— Благодаря ти, нищо не искам.
— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.
— Знам.
— Добре, че се отървахте. Не се тревожете. — и излезе.
Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.
Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.
Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.
Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.
Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.
Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.
Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.
Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.
— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?
— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.
Не бях помислил за това.
— Маже би аз да дойда тогава…
— Много ли си загазил?
— Страшно.
Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:
— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?
— Точно така.
— Окей. До скоро. — и затвори.
Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.
Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.
Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.
— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.
Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.
— Какво има? Да не е заради оная мръсница?
— Да.
Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.
Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.
После вдигна поглед към мен.
— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?
— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.
Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.
— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.
— Да, каза ми.
— Е, какво мислиш да правиш сега?
— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.
— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.
Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.
— Не ми трябват толкова много, Ръсти.
— Вземай ги и си затваряй устата.
— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.
Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.
— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.
— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…
— Остави това! Хайде, да тръгваме.
И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.
Кери чакаше във фоайето.
— Прибирам се у дома, Кери. — казах аз.
Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.
— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.
Тя пое само едната банкнота.
— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.
— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.
Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.
— Желая ви щастие, мистър Джеф.
Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.
II
Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:
— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.
Ръсти изгрухтя.
— Крайно време беше.
— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…
— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.
— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.
Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.
Върна се разтревожен.
— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет. — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.
Взех билета и го пъхнах в портфейла си.
— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.
— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.
Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.
Малко след седем Ръсти каза:
— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.
Излязохме от колата и влязохме в един бар. Поръчахме кафе и фъстъци.
Дойде и моментът на раздялата. Взех ръката на Ръсти в моята и я стиснах с всички сили.
— Благодаря ти.
— Остави. Обади ми се, като стигнеш.
Тупна ме по рамото и закрачи бързо към колата.
Влязох в гарата притиснал кърпичка до лицето ми да скрие белега.
Никой не ми обърна внимание.
Далеч преди влакът да ме закара у дома се случи нещо, което направи новината за убития пазач на филмово студио да избледнее, все едно че не беше съществувала: събитие с такова грандиозно значение, че всички забравиха за издирвания млад мъж с белег.
Над Хирошима беше хвърлена атомна бомба.
Сътресението от тая вест ми осигури безопасно прибиране у дома.
Докато Япония се предаде, аз вече бях в колежа. Докато светът се заеме със сложния бизнес на следвоенното устройство, аз вече се бях дипломирал като инженер-консултант. Бяха изминали точно две години от деня, в който бях видял Рима за пръв път.
Щяха да минат още единайсет години, докато се появеше отново в живота ми.
I
На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.
Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.
Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухлъо, който да я финансира за поредната и порция.
Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.
Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предиобед потеглях.
Около единайсет имаше влак.
Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.
Застана до леглото ми и ме загледа.
— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!
— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?
— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!
Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.
— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?
— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?
Тя се захили.
— Те мислят, че ти си го направил.
Подскочих от леглото.
— Аз? Какво искаш да кажеш?
— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.
Отметнах чаршафа и стъпих на пода.
— Откъде знаеш?
— Във вестника пише.
— Къде е той?
— Имаше един до една от стаите.
— Какво стърчиш! Донеси го!
— Взели са го вече.
Исках да я удуша.
— Наистина ли твърдят, че е жив?
Тя кимна с отегчен израз.
— Да.
Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.
— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?
— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.
— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!
— Той не ме видя! Видя теб!
— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!
Тя вдигна рамене с отегчение.
— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.
В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.
— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!
— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.
Сграбчих я за ръката.
— Откъде намери пистолета?
— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.
— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.
— О, престани вече! — Презрителният и тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзлъо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.
Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.
Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.
— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!
Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.
— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!
Блъснах вратата на стаята широко отворена.
— Вън! — изревах аз.
Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.
Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.
Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.
Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.
— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.
Тя ме погледна остро.
— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.
— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.
— Ще опитам. Да не сте болен?
— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.
Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.
Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.
Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.
— Благодаря ти, Кери.
— Госпожата тъкмо го четеше.
— Няма страшно. Благодаря ти.
Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.
Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.
Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.
Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.
Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.
Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.
Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.
Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.
След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.
После седнах до прозореца и се загледах в улицата.
Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.
На тази улица имаше четири къщи с мобилирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.
Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.
Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.
Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.
Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.
Чух го да излая:
— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?
Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.
— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.
Увиснах като парцал на перилата и я благослових.
— Сигурна ли си?
— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.
— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?
— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.
ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!
Значи пазачът беше починал!
Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.
Времето замря.
Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.
— Влезте.
Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.
— Идва един полицай…
— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.
Тя влезе и затвори.
Изправих се на леглото.
— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.
Отидох до дрешника за портфейла ми.
— Това ченге щеше да направи живота ми черен. — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.
Тя не помръдна.
— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.
Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.
— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.
— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?
— Благодаря ти, нищо не искам.
— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.
— Знам.
— Добре, че се отървахте. Не се тревожете. — и излезе.
Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.
Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.
Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.
Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.
Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.
Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.
Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.
Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.
— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?
— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.
Не бях помислил за това.
— Маже би аз да дойда тогава…
— Много ли си загазил?
— Страшно.
Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:
— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?
— Точно така.
— Окей. До скоро. — и затвори.
Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.
Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.
Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.
— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.
Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.
— Какво има? Да не е заради оная мръсница?
— Да.
Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.
Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.
После вдигна поглед към мен.
— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?
— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.
Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.
— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.
— Да, каза ми.
— Е, какво мислиш да правиш сега?
— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.
— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.
Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.
— Не ми трябват толкова много, Ръсти.
— Вземай ги и си затваряй устата.
— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.
Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.
— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.
— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…
— Остави това! Хайде, да тръгваме.
И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.
Кери чакаше във фоайето.
— Прибирам се у дома, Кери. — казах аз.
Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.
— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.
Тя пое само едната банкнота.
— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.
— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.
Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.
— Желая ви щастие, мистър Джеф.
Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.
II
Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:
— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.
Ръсти изгрухтя.
— Крайно време беше.
— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…
— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.
— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.
Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.
Върна се разтревожен.
— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет. — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.
Взех билета и го пъхнах в портфейла си.
— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.
— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.
Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.
Малко след седем Ръсти каза:
— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.
Излязохме от колата и влязохме в един бар. Поръчахме кафе и фъстъци.
Дойде и моментът на раздялата. Взех ръката на Ръсти в моята и я стиснах с всички сили.
— Благодаря ти.
— Остави. Обади ми се, като стигнеш.
Тупна ме по рамото и закрачи бързо към колата.
Влязох в гарата притиснал кърпичка до лицето ми да скрие белега.
Никой не ми обърна внимание.
Далеч преди влакът да ме закара у дома се случи нещо, което направи новината за убития пазач на филмово студио да избледнее, все едно че не беше съществувала: събитие с такова грандиозно значение, че всички забравиха за издирвания млад мъж с белег.
Над Хирошима беше хвърлена атомна бомба.
Сътресението от тая вест ми осигури безопасно прибиране у дома.
Докато Япония се предаде, аз вече бях в колежа. Докато светът се заеме със сложния бизнес на следвоенното устройство, аз вече се бях дипломирал като инженер-консултант. Бяха изминали точно две години от деня, в който бях видял Рима за пръв път.
Щяха да минат още единайсет години, докато се появеше отново в живота ми.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги