Ийст Коукърг

В моето начало е моят край. Последователно

къщите се вдигат и събарят, рушат се и се разширяват,

биват местени, разваляни, поправяни или на тяхно място

изниква поле или фабрика, или околовръстен път.

Стар камък за нови градежи, старо дърво за нови огньове,

стари огньове за пепелища и пепелища за земята,

която вече е плът, козина, фекалии,

кост на човек и звяр, житно стебло, листо.

Къщите живеят и умират: има време за градене

и време за живеене, и раждане,

и време вятърът да чупи разхлабените черчевета

и да тресе ламперията, по която тича полска мишка,

и да люлее парцаливия гоблен с втъкан девиз безмълвен.2

В моето начало е моят край. Сега светлината пада

косо сред полето и оставя дълбока пътека,

засенчена с клони, тъмна в следобеда,

където ти се долепваш до насипа, за да мине един камион,

и дълбоката пътека настоява на посоката

към селото, към електрическата топлина,

която я хипнотизира. Светлината разгорещена в знойна мараня

не се пречупва, а се поглъща от сивия камък.

Спят гергините в празната тишина.

Чакай първата сова.

Там в това голо поле,

ако не отиваш твърде близо, ако не отиваш твърде близо

сред лятната нощ ти ще чуеш музиката

на слабата гайда и малкия тъпан

и ще ги видиш да танцуват около огъня —

съдружието на жена и мъж

в танц, който означава бракосъчетание —

едно достойно и уютно тайнство.

Двама по двама — необходимо съпричастие,

хванати за китките или за раменете

в израз на съгласие. Около огъня,

прескачащи през пламъци или събрани на хоро,

тържествени по селски или в селски смях,

те вдигат тежки ходила с груби обувки,

земни ходила, ходила от хумус, вдигат ги в народна радост,

радостта на тези, които под земята

хранят житото сега. Те спазват времето,

спазват ритъма в своя танц,

тъй както приживе, в сезоните на живота —

времето на сезоните и на съзвездията,

време за доене и време за жътва,

време за съвокупяване на мъжа и жената

или на зверовете. Ходила се вдигат и падат.

Ядене и пиене. Тор и смърт.

Зората се изостря. Новия ден

се приготвя за мълчание и жега. Под утринния вятър морето

се бръчка и плъзга. Аз съм тук

или там, или някъде другаде. В моето начало.

Какво ли ще прави ноември, какво ли

с оная тревога на ранната пролет,

на лятната жега със съществата,

с кокичета, виещи се под краката,

и ружи, които се целят високо,

червено сред сиво, но в миг се откъсват,

и пълните с ранен сняг рози най-късни?

Гърмът, завъртян от въртеж на звездите,

като триумфална каляска прелита,

призван на съзвездията във войните,

се бие със Слънцето Скорпионът,

докато Луна и Слънце помръкнат,

летят Леониди, кометите плачат,

воюват и в ниското и в небесата

във вихър, във водовъртеж, който води

до онзи губителен огън земята,

е лед който е царството на ледовете.

Би могло и така да се каже — макар че не е най-добрият начин:

Един многословен етюд в овехтяла поетика,

който тласка читателя към нетърпима битка

с думи и смиели. Поезията не е от значение.

Тя не е (да го кажем пак) това, което се очакваше от нея.

И в какво би трябвало да бъде ценността на дълго исканото,

дълго мечтаното успокоение, или на есенната яснота

и мъдростта на годините? Излъгаха ли ни,

или излъгаха себе си старците с кротки гласове,

като ни завещаха просто програма за самоизмама?

Яснотата им — преднамерено слабоумие,

мъдростта им — знание за мъртви тайни,

безполезни в мрака, в който те се взираха

или от който извръщаха очи. Има, струва ни се,

някаква ограничена ценност

само в знанието, което е извлечено от опита.

Знанието налага схема — и подвежда,

защото схемата е нова за всяка следваща минута —

всяка минута е нова, изумяваща

преоценка на това, което сме били. Не сме излъгани само

от това, което, лъжейки, не може вече да вреди.

В средата, не само в средата на пътя,

а по целия път, в тъмна гора, къпинак,

по ръба на урва, където няма безопасно място да стъпиш,

заплашвани от чудовища, от блуждаещи огньове,

в риск да бъдем омагьосани. Не искам да слушам

за мъдростта на старците, а по-скоро за тяхната глупост,

за техния страх от страха и безумието, страх, че ще бъдат обладани,

страх, че могат да принадлежат на друг или на други, или на Бога.

Единствената мъдрост, която ние можем да добием,

е мъдростта на смирението: смирението е безкрайно.

Къщите са всички под морето.

Танцьорите са всички под хълма.

О мрак мрак мрак. Те всички отиват в мрака,

в празните междузвездни пространства, празните в празното,

капитаните, банкерите, славните литератори,

великодушните меценати, държавниците и управниците,

видни служители на обществото, един председател на много комитети,

индустриални крале и дребни предприемачи, всички отиват в мрака,

и в мрак са Слънцето и Луната, й „Готския алманах“,

и „Вестник на фондовата борса“, и „Ръководство за ръководители“,

й е студено чувството, и е изгубен мотивът за действие.

И всички ние отиваме с тях на мълчаливо погребение

и то е ничие погребение, понеже няма кого да заровим.

Аз казах на душата си, стой неподвижна — нека мракът те обземе —

това ще бъде тъмата Божия. Както в театър

светлините изгасват, за да бъде сменена сцената

с глух плясък на криле, с движение на тъмнина сред тъмнината,

и ние знаем, че баирите, далечната гледка

и ясната внушителна фасада вече са преместени —

или както, ако подземният влак в метрото спре твърде дълго между две гари

я разговорът се възбужда и затихва бавно в мълчание,

и виждаш зад всяко лице как умствената празнота се задълбочава,

за да остане само растящият ужас, че няма за какво да се мисли;

или както в етерна упойка умът съзнава, но съзнава само нищото —

аз казах на душата си, стой неподвижна — и чакай, без да се надяваш,

защото надеждата ще е надежда за това, за което не трябва; чакай без любов,

защото любовта ще е любов към това, към което не трябва; има все още вяра,

но вярата и любовта, и надеждата са само в чакането.

Чакай без мисъл, защото си готова за мисъл:

Така тъмнината ще бъде светлина, неподвижността — танцуване.

Шепот на бързи потоци и зимни светкавици.

Скритата дива мащерка и дивата ягода

смехът в градината — ехо от екстаз,

не изгубен, а необходим, белег за страданието

при раждането и смъртта.

Казвате, че повтарям

нещо, което вече съм казвал. Ще го кажа пак.

Да го кажа ли пак? За да достигнеш дотам,

дотам, където си, за да се махнеш оттам, където не си,

трябва да изминеш път, по който няма екстаз.

За да стигнеш дотам, където не знаеш къде,

трябва да изминеш път, който е пътят на невежеството.

За да притежаваш това, което не притежаваш,

трябва да минеш по пътя на лишението.

За да достигнеш до това, което не си,

трябва да минеш по пътя, по който не си,

И което не знаеш е единственото, което знаеш,

и което притежаваш е което не притежаваш,

и там където си е там където не си.

Ранен хирург върти стомана —

разпитва гниещата част;

чувстваш под кървавите длани

съчувствието — тази остра страст,

разкриваща загадката на треската за час.

Но болестта за нас е здраве —

чуй полумъртвата сестра,

която не успокоява,

припомня първородното проклятие

и че ще се поправим, като тръгнат зле нещата.

Земята болница за нас е,

от разорен магнат държана.

Добре ли сме — ще мреме значи

от бащинските грижи и старания:

не ни забравят те — пред всичко слагат ни забрана.

От ходилата студ се вдига,

треската свири в мен — в ума,

За да се стопля — лед ми стига,

чистилищни огньове ме тресат

и пламъкът е роза, а трънаци е димът.

Кръвта за нас е питие.

Плът е храната ни човешка.

А мислим — в нашто битие

от плът и кръв сме и със здраве крепко.

Наричаме при все това велик Разпети петък.

И така, ето ме, на средния път, преживял двайсет години —

двайсет години, предимно погубени, годините на l’entre deux guerres3 —

в опит да се науча да използвам думите, а всеки опит

е напълно ново начало и различен вид провал,

защото си се научил да надвиваш думите само

за целите на това, което вече няма нужда да казваш, или за начина,

по който вече не си настроен да го казваш. И тъй всеки риск

е ново начало, атакуване на нечленоразделното

с мизерни оръжия, винаги повреждани

във всеобщата бъркотия от неточности в чувствата,

от недисциплинирани взводове емоции. И каквото има да се завладява

със сила или с послушание, е било вече откривано

веднъж или дваж, или няколко пъти — от хора, които не можеш да се надяваш,

че ще надминеш — но и няма състезание,

има само борба за възстановяване на това, което е било изгубено

и открито пак, и пак изгубено — отново и отново: а този път при условия,

които изглеждат доста неблагоприятни. Но навярно няма ни победа, нито загуба,

За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.

У дома е там, откъдето тръгваш. Колкото повече остаряваш,

светът става все по-странен с по-усложнена структура

от мъртви и живи. Не нажеженият момент,

отделен, без преди и след,

а целият живот, пламтящ във всеки момент,

и не животът на един човек само,

а и на древни камъни, които са неразчетими.

Има време за вечерта под звездите

и време за вечерта под нощната лампа

(вечерта със фотографския албум).

Любовта става почти самата себе си,

когато Тук и Сега престанат да имат значение.

Старците трябва да бъдат изследователи.

тук или там — няма значение,

трябва да бъдем неподвижни и при това да се придвижехме

към друга нажеженост,

към бъдещо единение, към по-дълбоко общение

чрез тъмния студ и празната самотност,

плача на вълната, плача на вятъра, огромните води

на буревестника и делфина. В моя край е моето начало.