Издайницата

Тя бе чудесна и докато се усетим, аз вече я прегръщах, а нейните дълбоки очи се впиваха в моите. Изглежда малко попрекалих с тази плътна и продължителна прегръдка. Тя се изтръгна от мен, възстанови равновесието си и ме избръска като трохи от солета.

— Съжалявам — излъгах.

Една вежда се източи нагоре като крилце и две тежки ресници се сведоха надолу.

— Няма нищо — каза с глас като шепот на виолончело в ниския регистър. — Но беше длъжен да дадеш мигач, че завиваш.

Един дебелак понечваше да се мушне в таксито, което си бях нарочил да взема. Опитах се да го изпреваря и точно тогава замалко да просна момичето на паважа. С отработено движение чукнах токове и леко докоснах периферията на шапката си, но тя се бе обърнала настрани тъкмо навреме и пропусна жеста ми. Въздъхнах и направих знак на друго такси. Имах сума ти приятели, познавах доста мадами шик и до този момент се самоласкаех с тестето от техни снимки в черното ми тефтерче. Сега обаче, сега само си мечтаех да съм я виждал преди. Заприлича ми на една моя позната от времето, когато бях наистина важна клечка. Когато не водех нощна радиопрограма и не пишех допълнително статии. Бях Силата. Водех колежаиски баскетболен отбор, жънех доста успехи и цепех направо.

Седнах в таксито и казах адреса на ресторанта, в който трябваше да се срещна със Силвия. С голям зор бях уредил тази среща, но кой знае защо сега нямах особено желание, странно защо. Зяпах навън, когато таксито мина покрай момичето, което бях блъснал преди малко. Вървеше бавно, сякаш загледана в нещо хубаво на около три километра напред и шейсет метра нависоко, на лицето си имаше полуусмивка като в унес. Дългите черни коси стигаха почти до тънката й талия. Не бях виждал такива коси, но имаше нещо и в силната и ясна линия на брадичката й, а и вътрешните ъгълчета на очите й бяха някак доста по-ниско, отколкото трябваше да са.

— Спри! — извиках на шофьора. Сигурно си е помислил, че съм получил някакъв удар. Грешка. Ударът бе станал по-рано, но едва сега го бях прозрял. Нейсе. Той изтърка спирачките на колата за около долар и половина, прибра подхвърления от мен долар и си замина без печалба.

Аз изтичах и я хванах за лакъта.

— Хей, аз.

— Ах — контраалто, — моят приятел Вишну.

— Поправка — отвърнах бързо. — Твоят много мил приятел Еди Гретхен.

— Така ли? — каза веждата. — А кога и къде Еди Гретхен ми е станал толкова скъп приятел?

— По дяволите — рекох и закрачихме заедно. Поглеждаше ме, без да извръща глава към мен, и с това ме информираше, че може и да вървим в една посока, но не сме заедно. — Ти трябва да откриеш това — продължих и искрено се надявам да успееш. Познавам те, та нали се увъртах около теб като кръвоносна система. Но, честно, не си спомням точно кога бе това. Ти си мечтание, прекъснато от будилника. Сега ела — имаш лицето ми, имаш името ми. Те какво ти говорят?

— Не съм била омъжена за теб — рече хладно. — Затова не нося името ти. И не желая лицето ти.

— С такова лице като твоето — казах, — как да ти се сърдя?

Тя ми се усмихна истински.

— Никак не си се променил, Еди.

За миг засиях, но веднага се усетих, че не гори от желание да ми помогне.

— Е, кога беше това?

— През годината, когато Говина хай би твоите Петимата мръсници с 48 на 17.

— Не, с 48 на 19! — рекох разярен. — А отборът ни се казваше Петимата бойци.

— Мръсни бяха — каза, заливайки се от смях.

— Бойци, а не мръсни — изръмжах. — А и реферите бяха едни — олеле! Ти да не си Издайница Тайнова?

— Не съм! Никой не ме познава толкова добре, че да си позволява да ме нарича така! Аз съм Мария Ъндергард. За теб съм госпожа Ъндергард, господин Гретхен.

— Аха! Е, любов моя, та как се казваше нашия отбор?

— Петимата бойци — призна тя.

— Всичко е наред, Мария — зарадван я хванах за ръката.

— Ама си бяха мръсни — измънка тя. Оставих я на мира.

Намерихме отвън една свободна маса и поседнахме да поприказваме. В продължение на три часа не откъснах очи от нея. Бе невероятна. Когато я бях срещнал за първи път, тя бе пристигнала преди четири години като бежанка от някаква далечна страна. Тогава имаше ужасно приятен накъсан говор, а сега говореше с добре школувана дикция — този повече от перфектен английски на хората, които го учат старателно и до дупка като чужд език. О, в онези студентски години тя беше страхотна. По особен начин винаги сериозна, някакси дълбоко и винаги интензивно. Най-ярко си спомнях безсънната нощ след моята първа и последна среща с нея. Страхотно изпълнение. Чудех се тогава какво ли ще излезе от такова момиче като нея. Чудех се как бе успяла да ме задържи на разстояние, без да прибягва към помощта на ръцете си. Но най-много ме удивляваше, че останах доволен от всичко това. Не се бях осмелил след това да го разваля с искане за втора среща. Останалото у мен удовлетворение бе твърде голямо. Да, това бе нещо за един див индианец като мен. А сега тя бе тук и ми говореше, че е наследила малко пари скоро след завършването на университета, била е четири години в малък колеж никъде горе при Езерата и оттогава не е престанала да изследва ясновидството с и.

— Какво, какво изследваш? Погледна ме равнодушно.

— Спиритизъм. Психически прояви. Най-вече за обладаването. Изчетох милион книги, изрових земята и вярвам, че доказвам това, което съм си мислила открай време.

— Какво?

— Обладаването е установен факт. Че всеки може да бъде обладан, че аз мога да бъда обладана. ’

— Бих искал сам да се уверя в това — казах. Тя го взе откъм хубавата страна, но с очи ми даде да разбера, че не пропуска нищо.

— Психическото обладаване е нещо много странно. Но не е странно по начина, по който би си го помислил ти. Сигурна съм, че си чел разни истории в книги и статии за това. Как духовете се носят наоколо, в и сред нас, как като първични и фамилиарни те поемат владение върху нас и ни карат да вършим непривични неща. Е, всичко това не е вярно. Това не става физически, а психологически. Аз разполагам с доказателства за това — докато говореше, очите й се разширяваха, а гласът отслабваше или се усилваше в синхрон с погледа. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше отчаяно да се съсредоточи върху това, което говори, но някакъв неуловим за мен диалог я отвличаше. — Ти знаеш ли, че вибриращата струна не може да издаде пълен тон, ако няма до себе си отражател на звука, резонатор? Така е и с „духа“, който обладава хората. Вибриращата струна от моята аналогия е източникът на духа — това е мозък, който излъчва подозрение. Резонаторът пък е… — тя замълча и хвърли през рамо поглед към самотната жена от съседната маса. Бях я забелязал и преди това, поради нейния порочен израз и нездравата и напрегната ледена учтивост на мъжа, който бе до нея. Те изглежда бяха малко женени и намираха това за напрягащо. Мария се понадигна, погледна ме и с видимо усилие седна отново.

— Какво става, нещо не ти е добре ли? — попитах.

— О, не, не, чувствам се идеално, аз само… — тя отпи от питието в чашата си, хвърли пак поглед през рамо, пое дълбоко въздух и ми се усмихна.

— Познати? — попитах.

Тя поклати отрицателно глава.

— Та къде бях?

— Беше тук с мен, изглеждаше очарователно и току-що ми казваше, че духът който обладава, е еманация на подозрението.

— Аха. Е, значи той си намира резонатор във всеки ум, който носи гузна съвест. Подозрение и вина. Когато се съчетаят, се получава като резултат едно много силно психологическо цяло. Именно това цяло е нещото, което обладава отворилия се за него мозък.

— Звучи доста ангажирано, но за мен няма особено значение — рекох и се почесах зад ухото. — Сега, след като си го постигнала, това какво ти дава?

Тя сви рамене.

— Каква е ползата от разширеното познание ли? Може би един ден, някой по-умен от мен, ще намери начин да го оползотвори. Що се отнася до мен, аз вече научих всичко, което ме интересуваше — погледна към мен. Имаше нещо отвъд това твърдение, отвъд отправения заедно с него остър поглед. Бе привлекателна, не бях виждал по-уравновесено същество от нея, но под тази броня се таеше умоление, ужас на малко момиченце от нещо, което не можеше да се разбере. Нещо не пасваше. Губеше се смисълът. Това малко ме уплаши и разпали у мен желание да го споделя заедно с нея — каквото и да е. Каквото и да бе това!

Тя неочаквано се закиска.

— Какво? — рекох.

— Еди, сетих се нещо. Когато налетя върху мен, ти страшно бързаше. Какво стана с онази твоя среща?

— О, това ли ми било. Ами, изчезна яко дим.

Подскочих, в главата ми нахлу ужасна гледка — Силвия ме чака от три часа в ресторанта. Извиних се към смеещото се лице на Мария и побягнах да търся телефон. Пътьом ми мина през главата, че напомнянето за срещата от страна на Мария бе дошло странно неочаквано. Едната телефонна кабина бе заета от господина със замръзналото лице от съседната маса. Той гледаше телефона нежно, с истински захаросания поглед на влюбените. Мразя такива типове. Мушнах се в съседната кабина и набрах номера. Докато чаках сигнала, хвърлих поглед към нашата маса. Мария я нямаше. Замръзнах. Така ти се пада, денди! Звъня на една мадама, за да я излъжа, а в същото време друга погажда същия номер на мен.

Оттам ми се обадиха и аз помолих да потърсят Силвия. Седнах и пак погледнах навън. Бях сбъркал, Мария не си бе отишла, седеше на съседната маса и живо говореше нещо на седящата там статуя. Усетих как веждите ми се изправят нагоре. Какво ли означаваше лъжата й, че не познава тези хора? И защо излъга?

Разстоянието не ми пречеше да видя как лицето на жената все повече се свеждаше надолу и се променяше, докато Мария й говореше бързо. Когато то заприлича доста на издут нос на линеен кораб, жената се изправи и закрачи към телефонните кабини. Дощя ми се да прескоча в съседната кабина и да предупредя мъжа, че тя идва, но пък не ми се щеше да проваля моя си разговор. Точно когато жената стигна да кабината и прилепи ухо към стъклото, чух гласа на Силвия в слушалката.

— Ало!

— Силвия? Аз съм Еди Гретхен.

— Аха, Еди Гретхен. Колко добре би било да не те познавах и да не си спомнях името ти. Къде се загуби? Къде си?

— Така стана — казах внимателно — един мой стар приятел е в беда. Наложи се да му помогна, нямаше друг начин — мислех си, че това хем отговаря на истината, хем тя така или иначе не слуша какво й говоря.

— Лоша работа — отвърна кисело. — А през това време те чакам два часа и половина в ресторант, в който не ме познават, където хапнах солиден обяд и си взех пакет скъпи цигари, и в който не съм дошла с пари. Трябва ли да разбирам, че няма да се появиш тук?

— О, Силвия, няма да мога. Що се отнася до парите, дай ми да говоря с управителя. Той ме познава. Ще уредя нещата. Силвия, страшно съжалявам. Аз… — явно бе оставила слушалката. След малко чух гласа на управителя. Обясних му положението, разбрахме се и аз го помолих да говоря отново със Силвия.

— Съжалявам — каза управителят. — Дамата изглеждаше… как да кажа, ядосана. Доста ядосана. Каза ми да ви предам да не си лапате пръста, докато тя не ви се обади, за щото твърдо ще останете с пръст в устата. Ха, ха.

— Ха, ха — повторих и затворих телефона. Излязох от будката и попаднах в такава каша от извадена на показ семейственост, каквато не ми се бе случвало да видя. Жената, с която Мария бе говорила, нахлуваше в съседната кабинка. Хвърли се върху нещастника отвътре и изля емоциите си с писклив крясък.

— Ах ти скапан стар пръч! Как смееш да ме оставяш да седя сама в това пропаднало заведение и да се обаждаш на онази блудкава малка кучка? Нищожен тип, не запушвай слушалката! Нека да ме чуе. Тук е… махай се — и вече към слушалката. — Чуй ме, развратнице. Можеш да вземеш моя мръсен съпруг, ако го искаш. Но преди това хубаво си помисли. Ако търсиш парите му, да знаеш, че няма пари. Аз от шест месеца не съм видяла една нова рокля, обзалагам, се че ти имаш, ти… ох, тя затвори — трясна слушалката и се обърна към побледнелия си съпруг. — Нещата много загрубяха — изкрещя, — след като съвършено непознати хора идват да ми разправят за твоите похождения! Ти…

След това тя вече само се повтаряше и загубих всякакъв интерес да я слушам. Промъкнах се през събралата се тълпа и се отправих към Мария. Тя седеше с наведена глава и съм сигурен, че дори не ме усети, докато не й заговорих:

— Мария…

— А, Еди — с широка и празна усмивка, — уреди ли въпроса?

— Да — седнах и я погледнах строго. — И ти го уреди.

— Какво? — самата невинност.

— Уреди един проблем. Мразя да си пъхам гагата, Издайнице, но ти току-що предизвика страхотна смръдня там. Откъде ти дойде наум да издадеш на онази жена, че мъжът й прави излияния по телефона? Преди всичко, как разбра за него? А и защо, по дяволите, ми каза, че не познаваш тези хора?

Тя малко се паникьоса. Очите й се разшириха, протегна ръка и хвана китката ми. Тя не знаеше, но докато докосваше ръката ми, нямаше нужда от никакви аргументи. Сега и во веки веков. Докато ме държи така и ме гледа така, тя ще е правата, а аз ще съм неправият.

— Моля те, Еди, не се сърди. Надявах се да не забележиш. Не, не съм те излъгала. В живота си не съм виждала тези хора. Как разбрах какво става ли? Просто… научих, Еди. Моля те да ми повярваш, моля те, не ме разпитвай! Можеш ли да забравиш за това… само този път? Ще се старая да не допускам това да се повтори! Наистина ще се старая, Еди!

Опитах се да изгоня светлите звездни сълзи от очите й. Приближих юмрук до брадичката й, побутнах я лекичко и поклатих глава:

— Разбира се, Мария. Разбира се. По дяволите, нищо не се е случило. Забрави за това.

Така и няма да разбера никога защо ли не ми стигна акъла да направя връзка между тази случка и нейната теория за обладаването.

Направих й предложението на четвъртата ни среща. Тя бе четири часа подир третата среща, която бе ден след втората, която пък бе цели четири дълги седмици след първата. Точно така, потрябваха ми пет седмици след случката в онзи бар на авенюто, докато я убедя да ми подари една вечер. На два пъти я докарвах до плач по телефона, но после се разсмиваше, а когато не й останаха аргументи да ми отказва, тя се предаде и призна, че всъщност се бои да не ме притесни отново като при първата ни среща. Наложи се да й кажа, първо, че не съм бил притеснен, и че второ, пет пари не давам, ако се случи отново, че единственото ми желание е да я видя. Това обаче не стана, докато не я заплаших, че ще се хвърля през прозореца на студиото. Тогава тя прие втората среща. Така де, осемдесет и седем етажа са бая височина, а аз не се шегувах.

Тя винаги настояваше да ходим на безлюдни места — било с кабриолет в Централния парк, било на разходка но Бруклинския мост. Това ме устройваше толкова добре, че не си давах труд да се замислям върху причината. Правеше всичко възможно, само и само да не оставаме някъде заедно с непознати хора. Така бе и тогава в парка, в четири часа следобед, когато бях се излюпил рано от леглото, за да я заведа да обядваме някъде. Тогава й направих предложението. Стана лесно. Държах я за ръце и не смеех да я погледна в очите, докато изричах:

— Хей. Трябва да се оженим.

Усмихна се, както тя си знаеше, и поклати глава. Целунах я. По едно време се появи един полицай. Тогава тя оправи шапката си, отстрани ръката ми и поклати глава.

— Няма да се омъжа за теб, Еди — каза кротко. Кръвта ми стана на солена вода, изстина и заизтича през порите на кожата ми. Не й казах да повтори какво беше казала, защото го бе казала. После тя стана.

— Хайде да си тръгваме оттук, Еди.

Ръката ми се протегна нагоре и я принуди да седне отново на пейката. С вдървен поглед гледах как деца хранеха патиците долу при езерото.

— Малко се бях поуплашил — продумах и направо ме заболя като си чух гласа. — Мислех си, че ти каза, че няма да се ожениш за мен.

— Така казах, Еди.

— Да-а — обърнах се към нея. Видя израза на лицето ми, повдигна леко ръце и се отдръпна. — Защо? — попитах. — Нали си сама?

Тя кимна.

— Еди, има нещо, което… ще ми повярваш ли, поне сега?

— Не — казах. — Аз вече ти повярвах веднъж, когато ми каза „само този път“. Изплюй камъчето.

— Това е свързано с нещата, които изучавах. Неотдавна бях за около месец сама горе в планината, споменах ли ти за това? Четирийсет и два дни не видях жив човек. Открай време си падах по това, което се нарича психика. Там горе изучавах, опитах много неща, много експериментирах. Там открих верния път. Искам да кажа, разбрах нещата за обладаването. Открих как да отварям разума си за обладаването. Отидох твърде надалеч в това.

Държах го отворен прекалено дълго. Той свикна да е отворен. Не мога да го затворя. Сега подозирам непрекъснато, Еди. Върнах се от планината различна. И ще си остана завинаги такава.

— Какво е всичкото това, по дяволите? — възкликнах. — Ти обичаш ли ме?

— Не бива да ме питаш това — прошепна. Погледнах я. Не трябвало да я питам. Прегърнах я, допрях устни до ухото й и казах:

— Останалата част от тези глупости да ги разкажеш на съпруга си през медения месец.

Ченгето се появи отново. Посочих с пръст езерото и му казах да се хвърли в него. Той се засмя и изчезна.

Може и да е станала по-различна, но единствената й особеност бе, че е по-добра, по-изтънчена и по-сладка от всяка друга жена на света. Така си мислех след медения ни месец. И днес съм убеден в същото, с една добавка. Тогава си мислех, че това е всичко. След това научих и още нещо. Че Мария е много по-различна от другите жени.

Това се прояви едва след като се върнахме в града и аз продължих да водя програмата си по радиото. Работното ми време бе чудесно, а тя с удоволствие се приспособи към него. Бях водещ на една програма от два през нощта до седем сутринта, ставах към четири подир обяд и закусвах по време за вечеря. Голяма работа! По този начин вечер си свеж и си готов да излезеш, а всички други, които са си изкарвали хляба през деня, са уморени от работа. Преди да се оженя имах хиляда приятели и хиляда места, където да отида всяка вечер. След женитбата обаче не можех да разбера защо Мария не искаше да ходи с мен поне на петстотин от тях. Самата идея не й харесваше. Правеше се, че се страхува. Аз се шегувах, заклевах я, дразнех я, убеждавах.

— Тип като мен трябва да има приятели — казвах. — Виж сега. Имам си спонсори на програмата. Докато хората ни се обаждат с телеграми и искат да им пускам грамофонни записи, спонсорите знаят, че хората слушат музиката и покрай нея, не могат да избегнат и рекламите. Тогава те подновяват договорите и оттам аз получавам парички от по пет и десет цента, с които ти купувам сладоледи, леки коли и разни работи. Ще се смаеш като разбереш колко хора ни се обаждат с телеграми от барове и ресторанти, независимо дали ме познават лично или не, просто защото са ме видели някъде вечерта. Аз трябва да излизам. Вече забелязвам спадане, след като се покрих около седмица-две. Миналата нощ пусках петдесет и осем минути музика и обяви, но не получих нито едно обаждане. Не е добре това, бейби.

Тя все си повтаряше:

— Излизай си, Еди. На мен няма да ми е зле. Няма да избягам от теб заради това, че ще ме оставяш сама за няколко часа. Иди да се видиш с приятелите си.

Това и правех. Но без файда. Нали не ходех на някакви си бекярски сбирки. Мадамите знаеха, че съм женен и като ме виждаха все сам, придобиваха грешни представи. Така, докато една нощ се прибрах вкъщи и дадох безпрекословни нареждания.

Не ги хареса, макар да не ги оспори. Потрябва й безподобно дълго време, за да се приведе в ред, но дойде, без да писне. Такова покорство бе неочаквано за мен и не се сдържах да не й го кажа. Усмихна се без всякакъв ентусиазъм.

— Бях те помолила да не ме насилваш да излизам с теб — каза тъжно. — Изглежда е дошло времето самият ти да разбереш причината..

Започнахме от 55-та Западна улица и вървеше доста прилично. За вечерта получихме четири покани за обеди, билети за три модни шоута и общо деветдесет и две телеграми по време на програмата ми през нощта. Гордеех се с Мария. Никъде нямаше по-хубава и по-очарователна дама от нея. След първия половин час, изглеждаше, че и на нея й е забавно. Когато в един и половина я набутах в едно такси пред студиото, тя се ухили и стисна ръката ми.

— Може да не съм била права да се страхувам, Еди.

Поне така се надявам. Но беше страхотно. Тръгнах нагоре към студиото, чувствах приятна вътрешна топлина, не поради изпитите скочове. Вървеше програмата на Джеки Фелтнор „Хитове у дома“, два часа въртеше плочи на свирещи в момента в Ню Йорк групи на фона на записани в нощни клубове разговори, така че неосведоменият слушател си мислеше, че слуша на живо. Той ми хвърли особен поглед през плексигласовата преграда и посочи с ръка към масата ми. Промъкнах се покрай купищата грамофонни плочи и взех една пачка от телеграмите, които бяха излезли от телекса до моя микрофон. Като услуга, Джеки прочиташе телеграмите, които идваха за мен от един и половина до два и подготвяше първите парчета, докато неговите се излъчваха. Помислих си, че бе попаднал на някоя по-особена телеграма. Вярно. Сред купищата желания за мелодии се мъдреше един бисер с надпис „Лично“:

Три пъти я препрочетох. Херцогът бе един от моите редовни, изглежда при всяко получаване на заплатата завихряше по един „телеграфен гуляй“. Не бях разбрал кой е той, въпреки твърденията му, че се виждаме често.

— Готино, нали? — каза Джеки като затвори шумонепроницаемата врата на другата секция и дойде при мен.

— Аха — казах — побъркани момчета.

Той надзърна иззад рамото ми към телеграмата от Херцога.

— А, този ли? Може. Може би и всичките тези са побъркани — бръкна в купчината и извади още три телеграми.

Всичките бяха отвратителни, ама последното — хептен. Бяхме приятели с Хари от години. Ние с Мария се бяхме поспряли малко на приказка с тях преди около два часа у Дейв. Там бе и Берген с жена си. Берген беше най-големият съперник и конкурент на Хари в печатарския бизнес. От доста време знаех, че на Хари му предстои да направи сделка с концерна на Уилямсън, която ще му даде достатъчно тежест, за да смаже Берген. Разбирах, че след като това е изтекло чрез Мария, Берген ще натисне Уилямсън и ще провали сливането. Това беше лошо само по себе си, но само си представи какво усетих в момента, в който се сетих, че категорично не бях продумал дори на Мария за работите на Хари Елиът.

— Съжалявам, Еди — промълви Джеки. Погледнах към него. Долната ми челюст увисна глупаво, махнах му с ръка да си отива.

— Връщай се при плочите си, Джеки. Предаването ти върви в ефир, не си забравил, нали?

— Да — той се насочи към вратата, обърна се и ме изгледа продължително, после забърза към микрофона си, защото песента свършваше. Джеки бе чудесен. Той би направил всичко за мен, знаех това, но сега нямаше начин да ми помогне.

Как би могла Мария да направи това? Ако го е направила, то защо? Сега прозрях как. Всеки, който ходеше заедно с мен, трябваше да прекарва доста време сам. Нали познавах толкова много народ, непрекъснато сновях от маса на маса. Докато аз съм обикалял, предполагам, че Мария се е заела с нейната си работа. — Това смърди — казах.

Дългият ми опит ме бе научил да се държа леко и свободно пред микрофона, независимо как се чувствах и дали преди да вляза в студиото ми е вървяло или не. Джеки пусна мелодията на предаването ми и червената лампичка пред мен светна. Отпуснах се в размисъл за цялата тази мръсна история и когато последните звуци от мелодията заглъхваха, обесих микрофона на врата си и се залових за работа.

"Седмичната класация, за вас умни момчета и момичета. Говори човекът, който прави шум помежду песните, името му с Еди Гретхен. Ще работим, докато слънцето изгрее и ни спре. Ако имате желанието да чуете някое старо парче, пратете ми телеграма и го посочете. Не ми звънете, щото нямам чак толкова акъл да използвам телефона. Но преди да пусна записи и музика, имам нещо на ум, вижте за какво става дума и бързо съобразявайте. Няма закон, който да ви забранява да ми изпращате лични послания, докато работя. Вие се забавлявате и за мен е забавно. Но ударите под пояса не са хич забавни. Преди малко събрах цяла пачка такива, те не ми доставят особена радост, момчета и момичета. Въпреки това, не ви казвам да спрете да ми ги пращате. Съвсем не. Но като ги пращате, поне си пишете името и адреса. В случай че разбера, че давате погрешна информация, може да ми се доще да ви направя посещение и лично да смачкам някоя муцуна. Помислете си върху това, докато страхотната банда на Тони Редик ви показва майсторлъка си на барабаните в мелодията „Объркани куфари“. Пуснах плочата и я оставих да свири.

Номерът даде резултати. По време на шоуто се получиха още четиринайсет подобни телеграми. Мисля, че почти всички дамски тоалетни бяха представени. Някои от тях бяха забавни, някои бяха гадни, а от някои направо ме заболя. Бяха с имена и адреси. Девет бяха от жени. Не оставяха съмнение, че Мария май бе свършила най-зловредното издайничество, за каквото някога бях чувал. Бе говорила на мъже за съпругите им и на жени за най-близките им приятели. Бе развалила сделки, бе причинила няколко сбивания и развалила няколко иначе щастливи брачни двойки. Не можех да разбера откъде получава информацията си, както и кой дявол я обладаваше и караше да я раздрънква. Обзема… обладава — думата събуди нещо в моя мозък. Ами нали точно това тя почти винаги се опитваше да ми обясни. Причината, поради която не искаше да се събира с хора. И преди бях виждал жени с развързани и зли езици, ама тази жена — проклятие! А бе толкова сдържана! Така перфектно контролираше всяка своя дума и жест! Добре, мислех си вкиснат, трябва да й дам довечера възможност да обясни всичко това. До последната гадна подробност.

Тя спеше, когато се прибрах. Застанах до нея, исках да я целуна, исках да цапардосам хубавата й уста, исках да й разбия зъбите, исках тя да ме прегърне, за да мога да плача на рамото й. Трябва да е усетила, че стоя до нея. Повдигна ръце към мен и се усмихна, без да отваря очи. Извадих от горния си джоб свитъка от телеграми и стиснах пръстите й около тях. Без да продумам, отидох в банята и затворих вратата. Докато събличах дрехите си и си обличах пижамата и халата, я чух как заплака, а след малко затихна. Когато се върнах при нея, тя лежеше, заровила лице в телеграмите.

— Е, ти ме разби — казах с равен глас.

Извърна се към мен съвсем малко, колкото едно черно око да ме погледне съжалително:

— Какво искаш да кажеш?

— Имах намерение саморъчно да ти натрия носа с тези телеграми.

Обърна се към мен и седна. Уплашена и предизвикателна, а не защитаваща и извиняваща се. С изключение на страха, другото бе неочаквано за мен.

— Само не ми казвай, че не съм те предупреждавала — каза меко. — Не ми казвай, че не се опитвах непрекъснато да не ти давам да ме вземаш със себе си по всичките тези места, където ходиш. Не казвай, че не съм правила опити да ти обясня нещата още преди сватбата ни.

— Аз ти казвах да си затваряш устата, моя е вината. Но сега давай, имаш думата.

— Какво очакваш от мен? Да ти кажа, че съжалявам ли?

— Мила моя, това едва ли е най-доброто начало — приближих се до нея. Венците ме заболяха, така бях стиснал челюсти, че зъбите ми се бяха впили във венците. — Искам цялата история. Искам да разбера защо ти си такава проклета малка Издайница и по какъв начин получаваш всичката тази помия, която изливаш около себе си цяла нощ.

— Седни — каза хладно, — че ще получиш схващане и ще паднеш.

Очите й се разшириха, в тях отново се появи онова черно нещо, което ме бе вледенило при първата ни среща. Прекосих стаята и седнах. Тя заговори с тих глас.

— Снощи аз бях обладана, Еди. При това не само веднъж, а отново и отново. Боже, колко си глупав понякога. Знаех, че ще се случи това, знаех си аз, но ти бе толкова тъпо упорит… ох, не мога да те виня, освен за нежеланието ти да се опиташ да ме разбереш. Ще опитам още веднъж. Ако искаш ми повярвай, ако не искаш — твоя воля, Еди. Знаех си аз, че това наближава. Аз зная само това, което трябва да кажа. Забавно е, нали? Спомняш ли си какво ти казах за онова тяло, което се зачева от подозрението и се ражда от вината. Това е малък и злобен полтъргайст, почти физическо въплъщение на омразата. Еди, аз просто не мога да бъда в една и съща стая с двама души, които носят подозрение и отговарящото му чувство за вина! А светът е пълен с такива хора, няма начин да ги избегнеш. Всеки човек носи в себе си десетки и десетки малки омрази и предразсъдъци. Добре, нека да ти дам един пример. Да предположим, че ти носиш в себе си омраза на расова почва, например, мразиш тибетците.

Както си седим ние с теб, влиза един тибетец. Сега ти вече го познаваш.Той е умна глава или ти е направил някаква услуга, може да е приятел на наши приятели. Близо половин час ти говориш възпитано и учтиво, всичко е наред. Дълбоко вътре в себе си, обаче, ти си казваш: „Мразя жълтата ти кожа, циврещ боклук.“ Всичко ще бъде наред, докато той не си дава сметка за твоето отношение. Но мине ли през главата му: „Той не ме харесва, защото съм от друга раса“ — готово, тук и в този момент се ражда полтъргайстът. Изпълва стаята, зарежда я цялата. Той има собствено тяло и сила, съвършено независими от теб и от тибетеца. Аз съм податливата и уязвимата. Той се приближава към мен. Опитвам се да го избягна. Вметвам умни реплики, движа се из стаята, захващам се с цветя или с книга, с нещо друго, но уви, безполезно. Не мога да му убягна. Не мога да го сломя и изгоня или да затворя за него егото си. Изведнъж той ме превзема изцяло. Ставам част от него. Той ме насочва и управлява. Омразата е неговата единствена цел. Той иска да извлече на показ твоята неприязън и неговото подозрение. Аз съм негов инструмент. Успявам да се контролирам, само колкото да укротя думите, които изгарят устните ми. Благодарение на това, вместо да изкрещя: „Той те мрази, защото мрази всички жълти като теб!“, аз се приближавам до човека, спирам до него и с половин уста казвам: „По-добре би било след малко да си тръгнете. Той не харесва тибетците и не бих могла да ви кажа колко време ще успява да се прави на учтив“. Полтъргайстът изчезва начаса след тази фраза. Омразата между вас е открита, вече не е тайна, а именно тайната омраза е същността на всеки полтъргайст. Той се разпада, а аз съм свободна. Но злото вече е сторено. Какво ми остава — най-много да се извиня, да направя някаква шега, например да кажа, че е станало забавно. Но никой не ще ми повярва, защото моето покварено твърдение е било истинско, не може да бъде отречено. Ако пък моето извинение все пак мине, тогава семената на омразата и на подозрението остават, онова нещо зачева отново, обладаването се повтаря отново. За да си спестя това, никога не се отричам от казаните думи и не се извинявам за тях. Иначе става само още по-лошо.

Ето така, Еди стават нещата и нищо не е в състояние да ги промени. Аз винаги съм била предразположена и уязвима, но сега съм постоянно в това състояние, благодарение на опитите, които направих, докато бях сама горе в планината. Не мога да се променя, Еди. Не би трябвало да се женя за теб, не трябваше да ти причинявам това. Аз… мисля, че това е краят. Ще се махна — опита да се засмее. — Добре поне, че не сме женени отдавна, и не сме натрупали домакинство и купища мебели, нали?

— Аха — казах. Наблюдавах я как стана, облече една домашна роба и започна да си събира багажа. Движеше се бързо из апартамента и събираше разни неща, които едва бях попривикнал да виждам в апартамента си. Нужно ми бе време. Песента на едно бекярско леговище е изпята, щом в него се настани жена. След малко отидох оттатък и си легнах. Леглото все още бе запазило топлинка и приятно ухание. Обърнах се към стената и след минутка я чух как тропна още един куфар до другите в средата на стаята. Гледаше към мен, усещах погледа й. Знаех, че е облечена за излизане. Съвсем готова да си отиде.

— Мария…

— Да, Еди? — отговори твърде бързо, за да прикрие, че не е чак толкова решителна, колкото се надяваше.

— Ще ме събудиш към четири часа, нали? Ще хапнем бъркани яйца и после ще се разходим в парка, както преди да се оженим.

Тя изпусна ръчната си чанта, която тупна на пода, после се оказа върху мен, аз я прегърнах и стисках така, докато си пое въздух с труд, после я прегърнах и поспах.

Оттогава ходех на сбирките соло, оставях Мария да подрежда дома. Правеше го с удоволствие. Не се оплакваше, дори и да й липсваше общуването с хора. Мисля си, че след време тя свикна, за себе си бях сигурен. Нещата вървяха чудесно, докато една вечер шефът на радиото Айвър Джоунс извика мен и Джеки Фелтнор в офиса си. Не знаехме причината за повикването ни, но имахме някакви предположения.

Влязохме при него, Джоунс сви недоволно уста и свали очилата си. Бе малък и съсухрен, педант на подробностите, но съвсем приличен колега. Каза ни да седнем и ни предложи цигари.

— Момчета, имам нужда от вашата помощ. Не се налага да ви казвам как се създава една радиостанция. Мисля, че всички сме доволни от радиото, но и вие и аз знаем, че една малка и независима радиостанция не може нито да работи, нито да плаща като една голяма мрежа. Сега ще закриват една от големите радиостанции. Имат нужда от съвсем ново оборудване и корпорацията не възразява. Но след като тук действат вече твърде много радиостанции, а нашата е оборудвана с последната дума на техниката, аз съм склонен да си мисля, че те биха искали да се слеят с нас. Биха ни дали десет хиляди вата мощност отгоре на излъчването. Ние ще можем да продължим техните излъчвания и да получаваме част от приходите им. Вие, момчета, като водещи в екипа, настоявайте за двайсет на сто повишаване на заплатите. Е, как ви звучи?

— Прекрасно — каза Джек. Аз кимнах утвърдително.

— Аз съм навит — рече Джоунс. — Ако успеем да накараме Шанаман, главният мениджър па „Ийстърн нетуърк“ да мисли по същия начин, ще можем да се споразумеем. Направил съм нещата, по правилата на бизнеса. Но ще има нужда и от нещо повече. Ако успея да постопя стария с едно чудесно парти с обяд, бих могъл да го накарам да подпише на място бумагите. Искам и вие двамата да дойдете със съпругите си. Това ще бъде следващия петък вечер. Шанаман ще бъде с жена си. У нас. Ще дойдете ли?

— Официално ли е? — попита Джек. Джоунс кимна.

— Аз по-скоро не бих могъл, господин Джоунс — казах. — Имам някакъв ангажимент.

— Отложи го — каза Джоунс. — Шанаман иска да се види с вас. Всъщност, именно вашето шоу се котира високо, то вдига цената на радиото ни. Трябва да дойдете.

И да доведеш новата си жена. Искам да се запозная с нея.

Джеки се засмя, стана и ме потупа по рамото.

— Ще го убедя, господин Джоунс. Ще дойдем, не се притеснявайте. — Голяма работа бе Фелтнор. Избута ме от стаята преди да се усетя. След като завихме по коридора каза:

— Еди, бъди мъж. Не отказвай това парти. За мен е много важно. Напоследък нещо Клеър се прави на доста особена и това парти трябва да оправи проблема. Не се шегувам, Еди, трябва да приемеш.

— Ще видя какво ще каже Мария — измънках и се отправих към къщи.

Мария каза, че не харесва идеята. Разправяхме се доста време. Аз подчертах, че е официално, че става дума за бизнес, че тези осем души се познават много малко един друг и нищо освен интересите около радиото не ги сближава и, че както и да се погледне, не бих могъл да откажа. Заповед. Отбелязах и обстоятелството, че Джеки много иска да отидем, а той ми е добър приятел. Мариините аргументи ми бяха отдавна познати, освен един, нов. Страхувала се, че би могла да не издържи. Докато имала повече или по-малко контакти с хора, привиквала с обладанията. Сега било по-друго. Сега тя се страхува от тях. Не ги е имала месеци наред, затова сега се бои от това, което би могло да се случи. Аз обаче се наложих и в петък вечер влязохме в къщата на Джоунс в Куинс вилидж.

Големи мащаби. Джоунс имаше приличен доход и го бе използвал. Голяма къща, големи стаи, много персонал. Ние пристигнахме последни. Оставихме палтата и ни въведоха в хола, там вече питиетата бяха поднесени. Спрях до вратата и огледах. В единия ъгъл на стаята Джоунс говореше с един храбър стар боец, който изглеждаше заядлив и надут. Шанаман, предположих. Клеър Фелтнор говореше без особен интерес с леко поувяхналата жена на Джоунс. Познавах я добре, тя често се навърташе в студиото. Мина ми една неприятна мисъл, отбелязах, че Клеър често е в студиото, когато Джеки е навън. Затова пък почти винаги Джоунс бе там. Започвах да разбирам защо Джеки толкова настояваше да събере на едно място Клеър и Джоунс. Искал е да ги наблюдава. Това бе лошо.

Отървах Джеки от едрата дамска половинка на Шанаман. Жената на главния мениджър на мрежата бе затиснала горкия Фелтнор в един ъгъл и застрашително пълнеше ушите му с отчет за метаболизма на мъжа си.

Представянията свършиха. Аз оставих Мария с Джеки и се присъединих към Джоунс и Шанаман. Общ разговор, на твърде висок глас. Едва по това време се усетих, че щеше да е по-добре, ако не бяхме отишли. Това усещане ми остана до края. Особено силно ме отврати тази история, дето трябваше да стоим в голямата стая, свободни да се местим от един човек на друг, Господ знае колко време, докато сервират вечерята. За броени минутки Мария можеше да се сблъска с един от нейните полтъргайсти и тогава… всъщност Мария го направи именно за броени минутки.

Шанаман тъкмо градеше страхотната развръзка на една безинтересна история, когато видях, че в другия край на стаята Мария мести поглед от Шанаман към господин Джоунс и обратно. От позата и очите й подразбрах, че се бори с нещото. Възможно най-бързо се отделих от Шанаман. Не бе достатъчно бързо. Мария стигна до госпожа Джоунс преди мен, седна до нея и заговори бързо. Когато дойдох до тях, госпожа Джоунс се изправи, хвърли поглед на Шанаман и се насочи към съпруга си.

— Какво става? — попитах нервно.

— Ох, Еди, това се случи отново — щеше да заплаче, ако не бях стиснал ръцете й до болка. — Шанаман има намерение да назначи хора от неговата мрежа във вашето радио, ако го вземе. Само ти, Еди, няма да си загубиш работата.

— И ти го каза на госпожа Джоунс?

— Да… не виждаш ли? Тя го подозираше, а Шанаман си знаеше, че иска да направи точно това. Не можах да се овладея, Еди!

— Това е добре, детето ми — прошепнах. — От нашите глави няма да падне и косъм — гледах към Джоунсови. Струваше ми се, че той не ще да повярва на жена си. Тя очевидно побесня от неговата глупост и му го каза на ухото. Той й обърна гръб и се насочи към Клеър Фелтнор. Тя тръгна да изпомпа още информация от Шанаман. Джеки стоеше до тях и мрачно наблюдаваше как жена му се мръщеше на Джоунс.

— Гледай да стоиш настрана от Джеки — казах, обръщайки се отново към Мария. Но тя се бе измъкнала, докато аз съм се заглеждал в Джоунсови. Сега стоеше близо до прозореца зад мен, мачкаше пръсти и гледаше навън в нощта. Помислих си, че е най-добре да я оставя сама, при положение, че тя му се противи. Междувременно възнамерявах да се опитам да държа другите далеч от нея. Набърках се в разговора между Шанаман и госпожа Джоунс. Той бе кратък и сладък. Тя тъкмо развиваше нещо като бляскава укорителна ария.

— Е, и хич да не си мислиш, че не зная какво си намислил, ти дърт вълк — казваше тя. Подскачаше от яд. Шанаман изглеждаше изумително възмутен. Твърде късно бе да се поправят нещата.

— Мила моя госпожо — каза той помпозно, — съжалявам изключително много, че подозрението ви е достигнало такива размери. А, господин Джоунс, бихте ли дошъл за минутка?

Джоунс се огледа и бързо се отправи натам. Аз видях как сделката с радиото ще се изпари през прозореца, защото Джоунс замахна и плесна жена си през устата. Шанаман в ужас вдигна ръце и отплува напреко през стаята към съпругата си.

И тогава всичко стана бързо. Мария се появи изневиделица, подпря Джеки Фелтнор и му зашепна на ухо, кимайки към Клеър. Джеки изрева, протегна се, завъртя Джоунс и го цапардоса със страхотно дясно кроше. Страхът от публично разкриване бе обсебил цялото дебело лице на Шанаман и той тутакси забърза към вратата, заедно със съпругата си.

Така се завъртя милата малка вечеря у Джоунс. Докато се прибирахме, Мария добави още подробности. Джоунс се срещал с жената на Джеки, Мария била обладана и разказала на Джеки докъде били стигнали нещата, а той ударил Джоунс. Предполагам, че госпожа Джоунс истерично е разкрила блъфа на Шанаман, просто водена от желанието да уязви Джоунс. Това бе нечестива бъркотия, едно от тези ужасни неща, които са ужасни в момента, а след това са забавни. С изключение на едно. Джоунс изобщо не станал след удара на Джеки. Защото бил размазал глупавия си мозък върху месинговата оградка на камината.

Останалото бе грубо. Когато делото свърши и горкият стар Фелтнор бе изпратен зад решетките за трийсет години по обвинение в убийство втора степен, за мен не остана кой знае какво. Заради неблагоприятната публичност на историята, прекъснаха сума ти спонсорски контракти, но здраве да е, нали казвах, че и без друго са твърде много радиостанциите в тоя град. Но неприятностите не приключиха с оставането ми без работа. Еди Гретхен се превърна в човек с хиляда приятели, които не бяха и чули за него. За мен, радиоиграта бе свършила. Това, че Шанаман бе забързал към вратата в нощта на убийството, не го спаси, и той бе осъден заедно с нас. Не ми хареса, че той толкова рева за това, в крайна сметка, големи клечки или не, всичките бяхме в една лодка, дори той се заяде и с мен и пусна дума по студията, че аз не бих могъл да разчитам, дори някой да ме приеме за разговор за постъпване на работа. След моите седем години в радиото! Да-а, грубо. Винаги бях имал пари и хабер си нямах какво е да си беден. Научих го. Мария имаше скътани две хилядарки, но те бързо се изпариха заедно с моите спестявания, които не бяха Бог знае колко. Стигнах калното дъно в деня, когато се опитах да си намеря работа като момче за всичко в едно студио и се отнесоха с мен добре до момента, в който някой ме разпозна и ми дадоха пътя. Смръднята достигна и до издателствата, след което чековете за моите статии взеха да идват на шест месеца, вместо на две седмици, както преди. Продадох няколко под фалшиво име, но и с това можехме да умрем от глад. След процеса Мария едва не ме напусна, защото се чувстваше виновна за смъртта на Джоунс. Убедих я, че това не вярно, казах и, че тя е щяла да го настигне и без друго някой ден, тогава тя позеленя и един ден пусна газта. Пристигнах там овреме и полицейският патрул я извади. След това тя се стегна и взе да помага, вместо да пречи. Боже, само като си я представя как търкаше подовете и ризите ми с белите си ръце, разбирам какво искат да кажат с думите „И за богатия, и за бедния“…

Стоях на паважа пред радиото и се гърчех, защото бях продал преди шест месеца палтото си. Нямаше къде да се свра, а нямах нахалството да се върна при Мария толкова рано сутринта. Нагоре към центъра или наляво — все едро.

Един мъж се приближи, огледа ме и ми връчи парче хартия.

— Можете ли да ми кажете как да стигна оттук до Саут фери? — попита.

— Разбира се. По подлеза на Седмо авеню — казах.

Той поклати глава и посочи ухото си. Глух. Взех молива от ръката му и написах каквото трябваше. Повдигна шапката си за поздрав и замина. Спомням си, че недоумявах как тип като него има такова хубаво топло палто. От някое благотворително дружество, предположих. А аз разполагам с всичките си сетива, но съм без палто. Той е глух и има палто. Ще си взема и аз палто.

Тогава ме озари голямата идея, Пляснах с ръце, извиках като пиян индианец и се затичах като луд към Уест сайд, където Мария се опитваше да направи за мен дом от един апартамент със студена вода за единайсет на месец. Стигнах, прелетях три етажа стълби и паднах посред стаята задъхан и скимтящ. Мария не знаеше какво да направи, още повече, след като аз си върнах дишането и обясних. Исках да знам дали, когато е обладана, тя би могла да се въздържи да го сподели гласно, ако да запише информацията!

— Не зная, Еди, никога не съм опитвала.

— Ами, опитай, по дяволите. Опитай!

— К-как?

Погледнах към стоящия върху печката будилник от деветдесет и осем цента.

— Хайде, мила. Обличай палтото. Ще изкараме малко пари.

Бе посвиквала с мен, иначе за нищо на света не би го направила. Дори не й казах преди да стигнем до заложната къща, че парите ще дойдат от нещо ценно, на което тя държи страшно много — от сапфирената звезда, която й бях дал като годежен пръстен, ден преди да се оженим. Под трите златни кълба аз й го отнех, мушнах в ръката й стар плик и молив, след което я вмъкнах вътре.

Познавах добре брокера. Бе единственият ирландец, когото съм видял в заложна къща.

— Тери, приятелю мой — изревах. — Ще ти направя една услуга. Дай ми в залог за този пръстен осемдесет зелени и няма да загубиш нищо.

Подадох му пръстена. Той изпъшка кисело. Мария се напъна да каже нещо. Аз я бутнах към щанда и посочих с пръст към хартията и молива. Тя се усмихна и започна да пише.

— Ши ти дам десет — каза Тери.

— И аз тогава потърся друг патрон — подиграх го.

— Двайс, ти начинаещ измамник.

— Сйдимдисейпет, ти мародер на гробове.

— Двайс и две и половин и иди по дяволи. Това е бяло злато, не е платина.

— Платината е двайсет зелени за унция на пазара, ти дърт гал, а златото е трийсет и пет. Остави ги тия бижутерски номера.

Все още Мария не ни бе прекъснала.

Терънс огледа внимателно пръстена през очилата си.

— Трийсе долара.

— Ще ги направиш ли на трийсет и две и петдесет?

— Да, и толкоз.

— Терънс, ти си добър бизнесмен и аз се отнасям с теб като такъв. Току-що ти качи десет долара, а аз мога да си позволя да сваля още десет долара. Това означава да се съгласим по средата — на шейсет и пет долара. — Видях, че Мария пише бързо с молива.

— Петдесет долара, за да изчезнеш от мой магазин — с усилие каза брокерът.

— Петдесет и пет и петдесет.

Споразумяхме се на петдесет и пет, аз се подписах в книгата и излязохме. Щом се оказахме навън, изтръгнах хартията. Поне дванадесет пъти Мария беше записала: „Не бъди глупак. Той е платил за него само шейсет долара като нов.“

Разцелувах я.

— Става — поех дъх. — Става! Тя погледна хартията.

— Истината ще излезе наяве — засмя се. — Но, Еди, аз не искам да залагам този пръстен. Аз…

— Избърши се и остави това на мен, друже — казах. — Хайде вкъщи, искам да облечеш онази твоя рокля — ти знаеш коя, тъмнокафявата, с трюфелите по нея.

— Руфели — каза. — Ти ядеш трюфели. Но това е вечерна рокля, Еди. Къде…

— …отиваме ли? Уест, Петдесет и втора улица, мила и ние ще извлечем цялата мръсотия, от всичките канали, канал по канал.

Застанах пред надпис „Костюми под наем“.

— Аз влизам тук. Ти бягай вкъщи и се разкрасявай. След кратка съпротива се подчини. Аз си избрах едно прилично официално сако и го отнесох вкъщи. След два часа изглеждахме за милиони. Мушнах в джоба си тънкото малко бележниче и потеглихме. До Петдесета взехме метрото, а оттам — с такси до Петдесет и втора. Пристигането в крайната точка на пътуването с такси за трийсет цента изглежда също така добре, като едно за три долара от единия край до другия. Носех връзка наострени моливи, а Мария носеше моето малко черно бележниче.

Ей това е точен удар. Хвърлих котва на една маса и защото изглеждах и се чувствах както трябва, старите „приятели“ помислиха, че съм отново на върха и ми се зарадваха, че ме виждат. Мария седеше кротко, с бележничето пред себе си. Казах на всички, че събира материал за роман. Понякога тя хвърляше остър поглед към някоя двойка и започваше лудо да записва. За първи път през живота си оставих другите хора да плащат сметките. Така обработихме цялата улица. Когато си тръгвахме, бяхме останали с осемнайсет долара, това бе истински рекорд и си позволих да закарам дамата си до дома с такси. Останалата част от нощта прекарахме в четене на бележничето.

Човече! Каква яма! Мръсотия, достатъчна да покриеш с нея десет пъти Дъст боул. Предварителна информация за големи сделки. Дяволии за стоковата борса. Кой с кого се среща, от колко време, защо и колко струва това. Истината за уговорения боксов мач в неделя в Гардън. Мария се оказа чудесен редактор. След като оня малък дърт полтъргайст изчезваше, тя бе съвсем безразлична към откритията си. Бяха над двеста сочни историйки. От тях грижливо подбрахме десет, които трябваше да се случат през следващите двадесет и четири часа. Избрахме такива, които да не причинят кой знае какви щети, ако станат публично достояние, а взети заедно, бяха голям удар. Имаше един саботажен акт, три сватби, решение за мястото на премиерата на нов филм, две сделки, дипломатически гениален ход, провал във възможностите на голяма филмова звезда, както и името и адреса на фирмата, която щеше да спечели държавния контракт за котлите за високо налягане за бойните кораби, които се строяха в Бостънските военни корабостроителници. Записах ги, редактирах ги бойко и сутринта първата ми работа бе да ги занеса в редакцията на най-четения вестник в щата. Прекарах четиридесет минути в офиса и излязох с петдесет долара аванс. На следващият ден получих съобщение от тях да се явя на работа. Всички предсказания се бяха сбъднали. Стопроцентов резултат.

И така, отново славни времена за мен. Да, аз съм в устата на хората, за мен се говори. Аз съм този, за когото казват: „Чете ли днес неговата колонка? Господи Боже, този човек откъде събира такава информация?“ и „Бих искал да разбера как авторът на колонката за Бродуей е засекъл тази личност от радиото.“

Ами, първото го вземам от моята съпруга, която си седи кротко и си записва в едно малко черно бележниче Тя взема дрогата си от хиляда милиони малки полтъргайсти. А радиото, моля да не ми го споменавате прека лено често. Името на Еди Гретхен все още мирише, но на мен не ми пука. Аз вече не го използвам. Сега вече би трябвало да се досещаш кой съм аз.