Издирването

Необичаен мир цареше над вила „Елсинор“, нарушаван обаче през чести интервали от високи вопли, в които звучеше безумна покруса. Семейство Мъмби бяха изгубили невръстния си син — оттук мирът, произтичащ от отсъствието на малкия, — но го търсеха в див порив, хаотично и без нито за миг да млъкнат, което пък обясняваше виковете, огласящи къщата и градината всеки път, когато близките на изгубеното дете се връщаха, за да започнат претърсването на околността отначало. Кловис, който пребиваваше във вилата временно и неохотно в качеството на гост квартирант, дремеше в един хамак в далечния край на градината, когато новината стигна до него чрез мисис Мъмби:

— Изгубихме бебчо! — пищеше тя.

— Как? — запита лениво Кловис. — Умря ли, животно ли го стъпка, или го бяхте заложили на карти?

— Той си щапукаше съвсем щастливо по моравата — обясни през сълзи младата майка, — а Арнолд току-що се бе прибрал и аз го питах с какъв сос ще желае аспержите…

— Надявам се да е казал холандски — прекъсна я Кловис с внезапно пробуден интерес, — защото, ако има нещо, което да мразя, то е…

— И изведнъж бебчо вече го нямаше! — продължи мисис Мъмби още по-пискливо. — Претърсихме и в къщата, и в градината, и вън пред портите, но никъде не се вижда!

— А чува ли се някъде? — запита Кловис. — Ако не се чува, сигурно е най-малко на две мили от тук.

— Но къде? И как е стигнал дотам? — недоумяваше майката.

— Може би го е отнесъл орел или див звяр — предположи Кловис.

— В Съри няма орли, нито диви зверове — каза мисис Мъмби, ала в гласа й се бе промъкнала нотка на ужас.

— Случват се от време на време да избягат от пътуващи циркове. Понякога си мисля, че собствениците им ги пускат нарочно, с рекламна цел. Представете си какво сензационно заглавие ще излезе в местните вестници: Невръстният син на виден нонконформист (Английски протестант, непринадлежащ към официалната английска църква) разкъсан от петниста хиена. Съпругът ви не е виден нонконформист, ала майка му е потомка на Уесли (Джон Уесли (1703–1791) — английски теолог, основал нонконформистката секта на методистите (1729 г.).), а на вестниците трябва да се прощава, ако не са съвсем прецизни по отношение на детайлите.

— Но нали щяхме да намерим останките му — изхълца мисис Мъмби. — Не мисля, че би имало кой знае колко останки, ако хиената е била наистина гладна, а не само си е играела с плячката си. Както в приказчицата за момчето и ябълката, нали се сещате — нито обелки, нито огризки.

Мисис Мъмби рязко се обърна, за да потърси в друга посока утеха и съвет. Погълната себично от собствените си грижи, тя изобщо не бе забелязала колко силно е развълнуван Кловис по повод на соса към аспержите. Преди да бе изминала и метър обаче, едно изскърцване на страничната порта я накара рязко да спре. Мис Гилпет от вила „Петерхоф“ бе пристигнала да научи подробности за произшествието. Кловис бе вече доста отегчен, но мисис Мъмби бе надарена с мъчителната способност да извлича от деветнайсетото преразказване на една история точно толкова радост, колкото и от първото:

— Арнолд току-що бе влязъл, оплакваше се от ревматизъм… — започна тя.

— В тази къща има толкова други неща, от които да се оплаква човек, че аз лично не бих се и сетил за ревматизма — промърмори Кловис.

— Оплакваше се от ревматизъм — продължи мисис Мъмби, опитвайки се да придаде вледеняваща модулация на гласа си, като едновременно съумяваше и да хълца, и да говори бързо и високо.

Прекъснаха я обаче за втори път:

— Ревматизъм не съществува — произнесе мис Гилпет.

Тя каза това с онзи израз на хладнокръвна наглост, който имат келнерите, когато съобщават, че се е свършил евтиният кларет в листата за вина. Но за разлика от тях мис Гилпет не продължи изказването си с предложение за някоя друга, по-скъпа болест: тя отричаше съществуването на всички болести.

През скръбта на мисис Мъмби просветна искра на гняв:

— Предполагам, ще кажеш, че и бебчо не е изчезнал!

— Изчезнал е — съгласи се мис Гилпет, — ала само защото нямате достатъчно вяра, за да го откриете. Само липсата на вяра у вас пречи той да ви бъде върнат съвсем здрав и читав.

— Но ако междувременно е бил изяден от хиена и отчасти смлян — възрази Кловис, който със страстно упорство се придържаше към своята теория, — по него няма ли да се забелязват следи и белези?

Мис Гилпет бе явно смутена от това усложнение на въпроса.

— Сигурна съм, че не го е изяла никаква хиена — рече тя неубедително.

— А, хиената може да бъде също толкова сигурна, че е! Нали разбирате, тя може да вярва точно толкова силно, колкото и вие, и освен това може да знае далеч по-добре от вас къде се намира детето.

Мисис Мъмби отново се разплака. Внезапно я осени щастливо вдъхновение:

— Роз-Мари — изхлипа тя, — щом вярваш толкова силно, би ли намерила миличкия ни Ерик? Сигурна съм, че притежаваш сили, каквито на нас са ни отказани.

Роз-Мари Гилпет бе изцяло искрена в предаността си към принципите на християнската наука (Доктрина, според която всички болести могат и трябва да се лекуват не с медицински средства, а с религиозна вяра (основана през 1879 г. в Бостън, САЩ, от Мери Бейкър Еди).); дали ги разбираше и тълкуваше правилно обаче — това най-добре биха могли да решат сведущите по този въпрос. Важното е, че в настоящия случай тя имаше без съмнение великолепен шанс да покаже мощта на споменатите принципи в действие, и впускайки се по дирите на Ерик — когото не беше съвсем наясно къде да търси, — мис Гилпет призова и събра цялото наличие от вяра, с което разполагаше. Тя излезе през портата и тръгна по безлюдното открито шосе, а зад гърба й отекна предупреждението на мисис Мъмби: „Няма смисъл да ходиш там, вече проверихме над десет пъти!“ Ала ушите на Роз-Мари бяха глухи за всичко друго освен за ликуването на вътрешния й глас: защото посред шосето, играейки си с прахта и няколко увехнали омайничета, седеше бебе с бяла престилка и руса косичка, събрана над едното му слепоочие в „кукуригу“, вързано с бледосиня панделка. Мис Гилпет първо взе обичайната за жените предпазна мярка да се огледа наляво и надясно дали не идва кола; после се втурна към детето, грабна го и го понесе въпреки енергичната му съпротива през портите към вила „Елсинор“. Яростните писъци на детето вече бяха оповестили факта, че е намерено, и почти изпадналите в истерия родители се затичаха по моравата, за да посрещнат потомъка си, възвърнат им по чудодеен начин. Естетическото въздействие на сцената бе донякъде накърнено поради това, че Роз-Мари с труд удържаше в ръцете си бебето, което със задниче напред се бореше срещу опитите й да го възвърне в развълнуваното семейно лоно. Мистър и мисис Мъмби плачеха в един глас: „Миличкият ни Ерик се върна!“ Тъй като младенецът бе заврял упорито юмручета в очите си и от личицето му се виждаше само широко зейналата уста, разпознаването беше само по себе си акт на вяра.

— Не се ли радва миличкият Ерик да бъде пак при мама и татко? — гукаше мисис Мъмби.

Предпочитанието на малкия към прахта и увехналите омайничета бе толкова недвусмислено изразено, че Кловис се смая от нетактичността на такъв въпрос.

— Дай му да се повози на валяка — предложи умно бащата, понеже ревът на бебето продължаваше, без никакъв признак скоро да утихне.

След миг детето бе сложено да седне настрани върху големия градински валяк и някой подръпна ръчката, за да го задвижи. Тогава от кухите дълбини на цилиндъра се чу раздиращ ушите писък, който заглуши дори вокалната продукция на седналия горе младенец, и изпод валяка изпълзя бебе с бяла престилка и руса косичка, събрана над едното му слепоочие в „кукуригу“, вързано с бледосиня панделка. Чертите на това второ бебе, както и гласовитостта му не можеха да се сбъркат:

— Миличкият ни Ерик! Нашият! — изкрещя мисис Мъмби, като се метна върху момченцето, притисна го към гърдите си и едва не го задуши с целувки. — Ах, защо Ерик се беше скрил във валяка: за да ни уплаши много-много ли?

Очевидно това беше обяснението за внезапното изчезване на детето и също толкова ненадейното му намиране. Но то не решаваше проблема с първото бебе — бебето самозванец, — което сега хленчеше, изпаднало в немилост, на моравата: двамата Мъмби го гледаха така, сякаш то ги беше подлъгало да го обикнат с безсърдечно и недостойно присвояване на чужда самоличност. Лицето на мис Гилпет придоби пепеляв оттенък, докато стоеше, безпомощно зяпнала фигурката в бяло — толкова радостна за очите й гледка само допреди няколко мига. Кловис я съжали.

— Щом свърши любовта, как непонятна и на влюбения тя е — каза си той.

Роз-Мари първа наруши мълчанието:

— Ако Ерик е този, когото ти държиш, то тогава… тогава кой е… този?

— Това, струва ми се, ти трябва да обясниш — отвърна надменно мисис Мъмби.

— Очевидно — обади се Кловис — това е двойник на Ерик, призован за живот от силата на вярата у Роз-Мари. Въпросът е: какво ще правите с него?

Пепелявият оттенък върху страните на Роз-Мари стана още по-сив. Мисис Мъмби притисна своя миличък Ерик към гърдите си, сякаш се опасяваше, че шантавата съседка може от чиста злоба да го превърне в аквариум със златна рибка вътре.

— Намерих го да седи насред пътя — промълви Роз-Мари със слаб глас.

— Не можете да го върнете и да го оставите там — каза Кловис. — Шосето служи за движение на коли и хора, а не за склад на изхвърлени от употреба чудеса.

Роз-Мари се разплака. Поговорката „Плачеш ли, плачеш винаги сам“ се оказа толкова малко вярна, колкото са изобщо повечето поговорки: и двете бебета бяха надули гайдата, а майката и бащата Мъмби не можеха да се овладеят след бушувалия до неотдавна пристъп на скръб. Единствен Кловис оставаше несмутимо весел.

— Трябва ли да остане завинаги при мен? — запита съкрушената Роз-Мари.

— О, не завинаги — утеши я Кловис, — можете да го изпратите във флота, щом стане на тринайсет години.

Роз-Мари се разплака наново.

— Разбира се — добави Кловис, — сигурно ще има безкрайни проблеми с удостоверението му за раждане. Ще се наложи да обяснявате нещата в Адмиралтейството, а там са доста тесногръди.

Облекчение бе за всички, когато от отсрещната вила „Шарлотенбург“ дотича запъхтяна бавачка, търсеща малкия Пърси, който се бил измъкнал през портата и изчезнал. Дори и тогава Кловис сметна за необходимо да отиде до кухнята и да се осведоми лично за соса към аспержите.