Измитата снимка

Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото.

Крист току-що се беше спасил от смъртта, но се беше спасил до утрешния ден и не повече, тъй като утрешният ден на арестанта представлява точно онази тайна, която не подлежи на разгадаване. Крист беше роб, червей — ако не друго, то поне червей беше със сигурност, тъй като в целия животински свят май само червеите нямат сърце.

Крист беше приет в болница с пелагра, сухата му кожа се люспеше — бръчките бяха изписали по лицето на Крист неговата последна присъда. В опит да оцелее до утрешния ден, да намери някаква физическа и духовна сила на дъното на душата си, в последните оцелели клетчици на костеливото си тяло, Крист навлече мръсния халат на санитаря и взе да мете стаите, да оправя леглата, да мие, да мери температурата на болните.

Крист вече заприличваше на бог — новите гладни, новите болни гледаха на Крист като на късмет, като на божество, което може да им помогне, може да ги спаси, но никой от пациентите не знаеше от какво точно. Всеки пациент знаеше само това, че пред него стои санитар, който също е пациент, който може да каже добра дума на лекаря и тогава на пациента могат да му разрешат да прекара още един ден в болницата. Или пък, ако ще го изписват, той би могъл да прехвърли на пациента своя пост, своята паница със супа, своя санитарен халат. Ако ли и това не стане, голяма работа — в живота има много разочарования.

Крист си сложи халата и пак стана божество.

— Аз ще ти изпера блузата. Блузата. През нощта в банята. И ще ти я изсуша на печката.

— Тук няма вода. Карат ни я.

— Тогава запази половин кофа.

Крист отдавна искаше да си изпере войнишката рубашка. Би си я изпрал сам, но падаше от умора. Рубашката беше от златните мини — цялата беше просмукана от солена пот, приличаше на куп парцали, а не на дреха. И може би още първото пране щеше превърне тази дреха в прах, в смет, в тлен. Единият джоб беше скъсан, но вторият беше запазен и в него се намираше всичко, което, кой зае защо, беше важно и нужно на Крист.

И все пак трябваше да я изпере. Просто това беше болница, Крист беше санитар, а дрехата му беше мръсна. Крист си спомни как преди няколко години го бяха взели да преписва купоните в стопанския отдел — купоните за храна по десетдневки, според процента на изработеното. И как всички, живели в бараката с Крист, го мразеха заради тези безсънни нощи, които му даваха по един допълнителен талон за обяд. И как Крист веднага го изтропаха, веднага му забиха нож гърба, като се обърнаха към един от щатните счетоводители от битовите и му посочиха яката на Крист — яката, по която тъкмо изпълзяваше една гладна като Крист въшка. Бледа като Крист въшка. И как на момента нечия желязна ръка изнесе Крист от кантората и го изхвърли на улицата.

Да, по-добре беше да се изпере рубашката.

— Ти ще спиш, пък аз ще пера. За парченце хляб, но ако нямаш хляб, то просто така.

Крист нямаше хляб. Обаче от дъното на душата му някой крещеше, че е по-добре да остане гладен, но поне да си изпере дрехата. И Крист престана да се съпротивлява на чуждата, страшна воля на гладния човек.

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава.

Преди месец, когато Крист все още не беше в болницата, а едвам се клатушкаше в огромната тълпа „пътници“ от стола до амбулаторията и от амбулаторията до бараката през бялата мъгла на лагерната зона — се случи беда. На Крист му откраднаха кесията. Естествено, кесията беше празна. В кесията нямаше никаква махорка, и то от години. Но в кесията Крист си беше пазил — защо ли? — снимки и писма на жена си, много писма. Много снимки. И макар че Крист никога не препрочиташе писмата и не разглеждаше снимките — това беше прекалено тежко — той вероятно пазеше тази връзка за по-добри времена. Инак беше трудно да се обясни защо Крист мъкне по всички свои арестантски пътища тези писма, написани с едър детски почерк. При обиските не се отнемаха писма. Куп писма се трупаха в кесията. И ето че му откраднаха кесията. Вероятно са помислили, че там има пари, че сред снимките е пъхната някаква много изтъняла рубла. Но после се е оказало, че няма рубла. Крист никога не си намери писмата. По известните правила за извършване на кражбите, които се спазват на свобода, при това както от криминалните, така и от онези, които подражават на криминалните, документите трябва да се подхвърлят в кофа за боклук, а снимките да се изпратят по пощата или да се изхвърлят на сметището. Но Крист знаеше, че това са остатъци от човечност, които са изтръгнати с корен в Колимския свят. Писмата, разбира се, са били изгорени в някой огън, в някоя лагерна печка, за да лумне внезапно светъл огън — естествено, че няма да върнат писмата, няма да ги подхвърлят. Но снимките, защо са им снимките?

— Няма да ги намериш — каза съседът на Крист. — Криминалните са ти ги взели.

— Те пък какво ще ги правят?

— Ох, че си! Снимка на жена?

— Ами да.

— Ами за сеанс.

И Крист престана да пита. В кесията Крист държеше стари писма. А новото писмо и новата снимка — нова малка паспортна снимка, си пазеше в левия и единствен джоб на рубашката.

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава. И се събуди с едно усещане: че днес трябва да се случи нещо хубаво. Крист бързо се сети. Чистата дреха! Крист стовари натежалите си крака от дъсченото легло и отиде в кухнята. Пациентът от вчера посрещна Крист.

— Суша я, суша я. На печката я суша.

Изведнъж Крист почувства, че го облива студена пот.

— А писмото?

— Какво писмо?

— В джоба.

— Не съм разкопчавал джобовете. Да не би да имам право да ви разкопчавам джобовете?

Крист протегна ръце към дрехата. Писмото беше запазено, едно влажно писмо. Дрехата беше почти суха, а писмото беше влажно, с вадички вода или сълзи. Снимката беше измита, протрита, обезобразена, и само в най-общи черти напомняше лицето, познато на Крист.

Буквите на писмото бяха протрити, измити, но Крист знаеше цялото писмо наизуст и разчете всяко изречение.

Това беше последното писмо, което Крист получи от жена си. Той го запази за кратко. Думите от това писмо скоро напълно избеляха, разтвориха се, пък и Крист спря да е сигурен в текста. Снимката и писмото окончателно се изтриха, угаснаха, изчезнаха след някаква особено щателна дезинфекция в Магадан по време на фелдшерските курсове, които превърнаха Крист в истинско, а не в измислено колимско божество.

Никаква цена не беше голяма за курсовете, никаква загуба не изглеждаше прекалена.

Така Крист беше наказан от съдбата. След зрял размисъл, след много години Крист призна, че съдбата е права. Той още не беше придобил правото на това чужди ръце да му перат дрехите.