Как Лесньо измисли заклинания и новите му страдания

Край реката под върбата

още отзарана

Лесньо вързал е козата

здраво със колана.

Нека тъпче със копита!

Нека мечи бесно! —

Той чете и препрочита

приказка чудесна.

Приказката за юнака,

за юнака със кривака,

който щом съзирал враг,

викал страшно: „Бий, кривак!“

А кривака му завчас

втурвал се и — прас, прас, прас —

биел, докато юнака

му не викнел: „Чакай, чакай,

стига му е тоя бой,

стига вече, мирен стой!“

Край реката под върбата

Лесньо гледа си в краката,

дъвче сламки и се мръщи,

неспокойно се обръща

ту по гръб, ту по корем —

уф, какъв проклет проблем!

Да, един кривак вълшебен

как му е потребен!

То това е леснината

да пасе без труд козата.

Тъй де — вместо да я гони

по шубраци и раздоли,

по баири и падини,

по гъстаци и ровини,

тук ще си стои на мира,

а отвред ще я запира,

щом като направи знак

чудният кривак.

И тогава мисъл умна

като мълния му хрумна.

Лесньо рипна на крака

и си рече: „Да, така!

Как не се досетих, как? —

Ето моя стар кривак,

както си е прост и дребен,

ще превърна във вълшебен!

За целта ми е потребно

заклинание вълшебно!

А това е толкоз лесно —

баба Даша често, често

заклинания мъгляви

за едно и друго прави.

Само трябва като нея

аз сега да съумея

да намеря думи странни,

думи странни, неразбрани.

Май намислих!… Ето, ето

заклинание, с което…“

И момчето заломоти:

„Готи, воти, воти, готи!“

Завъртя се в кръг надясно

и току завика бясно:

„Раци, раци, върколаци,

върколаци по сокаци,

върколаци в пущинаци,

върколаци, раци, раци,

аз съм приказен юнак.

Ставай, бий, кривак!“

Лесньо млъкна, позачака,

но лежи си там кривака.

Хъм, сега какво да прави?

Тъй ли всичко да остави?

В друго заклинание е ключа,

пак ще пробва и ще случи:

„Бръми, бръми, таласъми,

таласъми по налъми,

таласъми с дяволици

в запустели воденици.

Аз съм приказен юнак,

ставай, бий, кривак!“

Пак замлъкна, позачака,

но лежи си там кривака!

Лесньо много се нервира,

към кривака се затири

и натисна го със крак,

викна: „Хайде, бий, кривак!“

А кривака, без да чака,

щом настъпи го юнака,

фют, изскочи из тревата

и го перна по главата.

Ахна нашият смелчага,

хукна презглава да бяга:

„Олеле, какво се случи,

втори път ще ме улучи.

Майчице, загазих пак,

чакай, спри, кривак!“

Но след малко се обърна

и в земята си потъна:

„Гледай ти какъв глупак —

плаша се от прост кривак!“

Лесньо вгледа се в козата

и смутен продума:

„Виж я само как се мята —

хрупа й се шума!“

Но едвам това изрече,

скъса тя колана

и веднага се завтече

право към бостана.

Лесньо хукна да я гони.

Но току се стресна —

сякаш че от небосклона

мълния проблесна!

Мълния ли? Става нещо!

Я какво блестяло! —

Святка Янето отсреща

с малко огледало!

Лесньо с пръст му се закани

и се начумери:

„Време да играеш, Яне,

днес ли баш намери?“

Яни мина през реката,

приближи към Лесньо

и в очите на козата

със стъклото блесна.

Тя от страх се ококори,

настрани отскочи.

Огледалото повторно

Яни й насочи.

Той насочи, тя отскочи,

тя отскочи, той насочи.

„Гледай, колко я е страх!“ —

и избухна в смях.

Изненадан викна Лесньо:

„Виж ти, виж ти — интересно.

Щом козата се затири,

с мълния ще я запирам!

Огледалцето ми дай

и на всички мъки — край?

… Само нещо не разбирам!

Как към мен ще я запирам?

Как ще я отбивам вляво?

Как ще я насочвам право?

Как ще я обръщам вдясно?

Туй не ми е ясно!“

Помълча и рече: „Чуй,

ето как ще става туй!

Искам ли да скочи вляво,

светвам й отдясно! Ясно?

Искам ли да скочи вдясно,

светвам й отляво! Ясно?

Искам ли към мен обаче,

светвам й във кръг, така че

да подскочи мигом бясно

и да се завърне! Ясно?“

„Да, разбрах, добра идея,

но козата ти къде е?“

Лесньо бързо се озърна:

„Ей я, ще я върна!“

С мъничкото огледало

ловко я засече,

но не трепна тя за жалост —

беше надалече.

Вместо туй, от вчера гладна,

спусна се към боба…

Ах, защо, защо пропадна

славната им проба?!

Край реката под върбата

Лесньо наш оклюма,

въси се, наум пресмята,

не продумва дума.

Тихичко шумят листата,

жаби квакат във водата,

жаби квакат: „Квак, квак, квак,

Лесньо е голям глупак!“

От вира един жабок

се обади: „Квока, квок,

там козата ще иззоба

до последно зрънце боба!“

Сто жабета — хор стогласен —

присмехулно му пригласят:

„Лесньо, Лесньо, няма лесно,

потруди се, ама честно!“

Но сред жабешкия шум

нещо му дойде на ум:

„Чуй какво намислих, Яне!

Тая работа ще стане!

Трябва да намерим само

огледало по-голямо.

Мисля, че се сещаш вече —

то ще святка надалече

и ще видиш ти тогава

с таз коза какво ще става!

Да, почакай тук, пък аз

ще изтичам бързо в нас

и ще ти домъкна цяло

стенно огледало!“

Без да чака, Лесньо скочи

ловко през реката

и додето разберете,

хукна към махлата.

Подир малко се подаде

новата им къща,

Лесньо мина изотзаде

и се заобръща.

Позастана, после смънка:

„Що ли се мотая?“ —

И на пръсти се промъкна

в гостната им стая.

Огледалото откачи

сръчно от стената,

стрелна се навън, обаче

срещна го белята.

Баба Даша се зададе

с кошничка домати!

Баш сега ли — ама а̀ де, —

пак ще си изпати!

Бабата ще вдигне врява,

страшен смут обзе го,

огледалото изправи

и се скри зад него.

Баба Даша, щом съгледа

огледало в двора,

стана като смъртник бледа

и се ококори.

Тя помисли, че магия

в огледалото се крие,

и започна — то се знае —

заклинание да бае:

„Бягай, бягай, огледало,

огледало оживяло,

в пещерите тъмни змейски,

вдън горите тилилейски!“

Лесньо тихичко подсмръкна:

„Хитро аз ще се измъкна!“

И започна като хром

да куцука заднишком.

Прекоси невидим двора,

заслони се зад стобора,

мярна се иззад хамбара,

през пресъхналата бара,

леко свлече се в долът

и пое по таен път.

Но не стигна в дупки змейски,

а покрай реката

и багажа си намести

леко на земята.

После царствено изправен

мълком се закани:

„А сега, какво ще става —

само гледай, Яне!“

И веднага към козата

светлина насочи,

тя се завъртя, извряка

и назад отскочи.

Яни викна: „Браво, браво!

Я сега, светни отляво!

Дай сега отдясно, брат!

Бяга, бяга — дай отзад!“

„Няма де да идеш, няма!“ —

викаха, крещяха двама

и залели се от смях,

я докараха до тях.

Но уплашен Лесньо каза:

„Я погледай, братче,

в огледалото козата

взе да се вторачва!

Виждаш ли я как се блещи

и рогата клати,

май намислила е нещо,

хъм, ще си изпатим!“

Яне рече: „Ти към нея

бавно приближавай,

тя от страх ще полудее

хайде, давай, давай!“

А козата ерчи плещи,

в огледалото се блещи

и страхотно се нервира,

че коза една съзира.

Щом пристъпи — тя пристъпи,

щом отстъпи — тя отстъпи,

щом за бой рога наежи,

другата — и тя се ежи!

Нашата коза застана,

сви врата си във закана:

„Стой, ще те науча аз!“

Юруш… и стъклото — храс!

Лесньо наш се изпремята,

и се просна на земята.

Яни станал восък бледен,

над героя се наведе,

от вида му се уплаши

и току запраши.

Край реката под върбата

вече колко време

Лесньо наш лежи безмълвен,

без да се съвземе.

Лесньо наш лежи отпуснат

като клон отсечен,

над главата му козата

жално, милно мечи.

Стенното им огледало,

святка по земята,

но безчетните парчета

кой да ги пресмята?

Тъй лежа, лежа юнака,

но очи разтърка,

поопипа си гръбнака

и се вдигна с мъка.

Заозърта се учуден,

бузата си щипна

и като от сън събуден

с гняв кривака пипна.

Спусна се, козата хвана,

бързо върза я с колана

и с чепатата тояга

здравата я заналага.

„На̀ ти тебе, на̀ ти, на̀ ти“ —

по главата, по краката.

Дръпна се козата — хрът,

и избяга през върхът.

През ровини, през баири

Лесньо тръгна да я дири,

но от нея ни следа,

гледай ти каква беда!

А във къщи от вратата

ще го питат за козата.

То ще бъде страшна врява,

само как ще се спасява?

И какъв е сприхав тати —

зле ще си изпати!

Край чукари, през поляни

Лесньо бавно крачи.

Със сълзици са обляни

мигли и клепачи.

Току-що дойде пред къщи,

и се спусна мрака.

… Но сред двора чу се говор —

сепна се юнака.

Мама, тате, бате Груди

връщат се от блока.

Лесньо, без да мисли, скри се

в кацата дълбока.

А пък тя почти догоре

се оказа пълна,

та умника се озори

и вода погълна.

Някой каза в мрачината:

„Де ли е момчето —

нито него, ни козата,

брей, че е проклето!“

После в къщи: „Пак щуряло —

се обади мама, —

стенното ни огледало

никакво го няма!“

Лесньо наш съвсем се смъкна

в ледената каца.

Но отде сега се пръкна

пустата му маца!

В кацата се поотърка,

почна хитричко да мърка

и не щеш ли замяука:

„Ей го тука, ей го тука!“

Татко му глава обърна

и във кацата надзърна:

„Казвай, де ти е козата?“

„Тя избяга сред полята?“

„Огледалото къде е?“

Лесньо наш немее!

Татко му, изправен в мрака,

ядовито каза:

„Виждате ли го щурака —

на разбойник мяза!

Чувай, вместо да се вмъкваш

в каци като жаба,

ще помагаш, че е жътва,

че се вади хляба!

Утре цял ден от чешмата,

вчесан и скопосан,

на жътварите в житата

ти вода ще носиш!“

Лесньо промърмори: „Може!“

Но така го втресе,

че в кревата го наложи

баба му с компреси.

Във леглото зъби трака

и си мисли тъй юнака:

„Толкоз леснини да зная,

а изпащам си на края.

Трябва те да бъдат свястни,

хитрички и безопасни!

Трябва те…“ Но за това

в третата глава.