Лятно слънце от небето

неуморно грее.

Жарко слънце над полето

пламъци пилее.

Страшен задух. Лист не шава,

вейка се не сепва.

Над пръстта като жарава

мараня потрепва.

Лесньо татък край чешмата

все седи, не става

и подпрял на длан брадата,

нещо размишлява.

До немирния му глезен —

писано бардуче,

по-встрани с език изплезен —

едро, вярно куче.

Но ядоса се героят,

ритна валчест камък:

„Тежко се живее в зноя —

пърли като пламък!

Виж, да бях сега на лагер

със Иличи, с Весо, с Драго,

щях да си седя на сянка,

сред зеленичка полянка,

или пък на хладен хълм!

Да, но там не съм!

Ах, каква е леснината

на жътварите в житата,

хем вода да нося пресна,

хем да ми е лесно?!

Мисля, блъскам си главата —

и не се досещам!“

… Но ловец сред маранята

мярна се отсреща.

Той набързо се прицели,

гръмна със чифтето

и в миг птица гургулица

падна сред полето…

А ловджийското му куче

мълчаливо припна,

с лапа сива предпазливо

птицата попипна.

После в зъби взе я леко,

силен скок направи

и в краката на човека

кротко я остави.

Лесньо стана и си рече:

„Леснината знам я вече!

Зажъднелите жътвари

ще пои добрият Шаро.

Ей сега ще го науча

той да носи туй бардуче.

А пък тук от час на час, ще наливам само аз!“

Жари слънцето, а Лесньо

почна дресировка

с предварителна словесна

мъдра подготовка:

„Слушай, Шаро, ти разбираш

всяка моя дума,

от децата в махалата

по̀ си стар и умен.

Кажа ли ти: «Дръж, гони бе!» —

изведнъж залайваш,

викна ли ти: «Стига, чиба!» —

бързо се спотайваш.

Бягаш, само, щом побарам

страшната си прашка.

Кажа ли ти: «Мили Шаро» —

ти въртиш опашка.

С мене радваш се горещо,

плачеш и се смееш,

има ли изобщо нещо

ти да не умееш?

Мисля, вече проумяваш —

тъй де, без да се помайваш,

със бардучето в устата

тичай право към нивята!“

Да, но Шаро се зазяпа

в измърсената си лапа.

„Значи, тъй, я слушай, Шаро,

не прави се на ударен?“

Някаква муха досадна

бръмна, кучето нападна.

Шаро зина като вълк

и се завъртя във кръг.

Лесньо се разсърди, стана,

с гняв под гушата го хвана

и главата му зачука:

„Бързо поеми бърдука!“

С поглед зверски го изгледа

и главата му наведе.

Шаро гузно се сниши

и заклепа със уши,

след това прегъна врат

и задърпа се назад.

Лесньо рече: „Тъй не иде,

кучето ми се обиди,

трябват думи по-сърдечни,

по-сърдечни, по-човечни!

Шаро, много ти се моля,

виждаш моята неволя…

Помогни ми и тогава

едри залци ще ти давам,

ще те храня, с млечице,

сутрин, вечер с масълце.

А колибката ти стара

ще поправя, мили Шаро,

ще нахвърлям в нея слама

и ще спим със тебе двама.“

Но пак кучето нехае,

и каквото то си знае —

ту се чеше, ту немее,

ту опашка залюлее.

Плю наш Лесньо със омраза:

„Туй на непокорство мяза,

чуваш ли, не се протакай,

щом не щеш, тогава — чакай!“

Той устата му разчекна,

пъхна дръжката, приклекнал,

дръпна се и изведнъж

викна страшно: „Здраво дръж!“

Със бардучето в устата

Шаро бавно се заклати,

а зад него Лесньо вика

и напред с крака го тика.

Но след малко ненадейно

кучето уста раззейна,

стомничката пусна, бух —

стана тя на прах и пух.

Лесньо сви се и заплака:

„Ох, какво да правя?

Стой, да видиш ти, глупако,

аз ще те удавя!

Та да помниш за отплата,

псе такова диво,

как се пуска на земята

стомничка красива.“

И направи, както рече —

кучето със яд повлече

през тревите към брегът,

дето шири се вирът.

Но уплашен от реката,

Шаро почна да се мята,

да се дърпа, да скимуца

и от страх дори да куца.

Лесньо, здравата ядосан,

кучето с ръка халоса:

„Ще ми правиш ти инат!“ —

И заблъска го отзад.

После на ръце го вдигна,

спусна се, брегът достигна,

хвърли го… но как се случи —

заедно със свойто куче,

както беше полетял,

във водата пльосна цял.

А не знае той да плува,

викна: „Пом…“ — вода изплюва,

два-три тласъка направи

и започна да се дави.

Но във тоя миг набара

шията на своя Шаро.

Вкопчи се във нея здраво

и така, що си е право,

от разлюшкания вир

бе измъкнат на буксир.

Лесньо наш се окопити

в топлата поляна

и уплашен се запита:

„А сега що стана?“

Шаро, да му се не види,

свърши я голяма

и нанякъде отиде —

никакъв го няма.

Там бригадата примира

за водица хладна.

Тате как ли се нервира —

само да му падна!

Със чепатата тояга

ще ме напердаши.

Не, във къщи се не връщам

след такива каши.

Трябва да се действа смело —

ще отида в друго село.

Да, но там ще свърши всичко —

ще ми викне някой чичко:

„Ти момче, що правиш тука,

та се скиташ тъй наслука?“

Хъка-мъка ще преглъщам,

във страни ще се извръщам,

ще ме пипне оня здраво

и със мен при тате право!

Да отида в планината?

Страшна е и непозната!

Да отида в град голям?

Но какво ще правя там?

Да отида пък при Драго

в пионерския ни лагер?

Там живот ще се живее,

само че не знам къде е!

Лесньо се загледа в друма

и замислено продума:

„Колко много ми е жал,

дето нямам папагал!

Папагал със крива човка,

който с малка подготовка

ще започне да говори,

да се кара и да спори.

То тогаз ще бъде лесно,

ще отида в град чудесен

и във някой славен цирк

ето ме дресьор велик.

Колко много ми е жал,

дето нямам папагал!

Може пък… я чакай, чакай.

Може да дресирам сврака,

или пък кълвача, който

там почуква по дървото.

Да, кълвача много скоро

ще науча да говори,

но ще трябва с мъдър план

да го хвана във капан!“

И постави си юнака

хитрата задача —

хитро скрит сред върбалака

да следи кълвача,

Че кълвача ще подскача,

тука-там ще чука

и на края ще се вмъкне

в родната си дупка.

Влезе ли, тогава може

да се прави всичко —

той на отвора ще сложи

своята торбичка.

И намисли ли кълвача

пак навън да хвръкне,

във торбичката му, значи,

изведнъж ще хлътне.

А кълвача чука, скача,

чопли се, поспира

и за близката опасност

хич не подозира.

„Стоп!“ — героят се вторачи,

че съгледа как кълвача

влезе, без да се обръща,

в тясната си дупка-къща.

Със торбичката в ръката

Лесньо стигна до върбата,

поослуша се и с вик

дупката закри за миг.

Изведнъж героят сети,

нещо блъсна му ръцете

и в капана се замята

жертвата крилата.

Лесньо постоя минута,

взе торбичката на скута

и си каза: „Как да бръкна

и кълвача да измъкна?“

Позамисли се, въздъхна,

смело пръстите си пъхна,

но от болка изрева,

че кълвача му с кълвач

клъвна хубаво дресьора

и излитна във простора.

Лесньо плесна смешно с длани

и зловещо се закани:

„Малките ти ей така,

аз ще смажа с таз ръка!“

После яростно подсмръкна,

в дупката жестоко бръкна.

Но, оказа се тя тесна,

та героят наш се стресна:

„Я ръката ми как влезе,

пък не може да излезе!“

Поогъна я наляво,

бързо дръпна я направо,

след това напъна вдясно,

не, не може — тясно!

Вляво, вдясно, умори се,

а ръката му стои си,

зачервена, изподрана,

все във дупката завряна.

Вдясно, вляво и на края,

нос увесил, се отчая.

Да, със славния си план

сам попадна във капан.

Но там някой сред листата

май че се подава?

Не пои ли на реката

Яни свойта крава?

Да, самият Яни, той е!

Лесньо наш застена:

„Яне, чуй братленце мое,

я ела при мене!“

„Чакай, Лесньо, само малко,

ето ида, ида!

Гледай ти картина жалка,

тюх да се не види!

Ножчето ми — на̀, вземи го,

остро е и ново.

Дялай дупката! Тъй! Стига!

А дръпни — готово!“

Неусетно падна вечер,

зашумя дъбрава,

Лесньо наш на Яни рече:

„То така не става!

Да дресираш, туй е трудно,

нещо специално!…

… Тихо, нещичко ми хрумна —

ех, че идеално!

Идваш, братко, с мене в цирка,

там сред шум и хора

всеки «браво» ще ни вика!

Ставаме дресьори!

Малко нещо трябва само —

да отидем с тебе двама

в храстите на Див Тръмбеш

и да хванем таралеж.

Виждал ли си ти, когато

зърнат еж посред нивята —

и му чукат с тенекия,

как като левент гидия

той затропва от сърце.

таралежово хорце?

Да, защо ми е кълвача,

ежко без дресура скача.

Тръгваме към Див Тръмбеш,

да намерим таралеж!“

Яни дръпна го тревожно:

„Не, почакай — тъй не може,

виж, сега е вече тъмно!

Утре, щом като се съмне!“

Лесньо спря и се намръщи:

„Няма да се върна в къщи —

счупи новото бардуче

глупавото куче!“

Янето тогава рече:

„Щом е тъй, то тая вечер

ще преспим покрай реката,

там, на завет до върбата.

За храна ще хванем мрени

тук ги има, слушай мене!

Въдицата ми е в нас,

ще я донеса завчас.“

Лесньо седна на тревата:

„С въдица не става,

чувай де е леснината,

пък иди тогава.

Спомням си, че бате Груди

тия дни разказа

как е хващал риба-чудо

в тъмното под яза.

В полунощ с фенер в ръката,

дявол да го вземе,

джапа той, а във водата

рибата си дреме.

Спи си рибата, потрепва,

сребърна, красива,

светлината на фенера

кротко я приспива.

Бате, славен юначага,

с вилица в ръката

я набучва и я слага

право във торбата.

Значи, без да вдигаш врява,

сври в обора тая крава!

Влез у вас и без да тропаш,

двечки вилици докопай!

Трябва и фенер!… Но ето,

месеца гори в небето.

Той в реката също свети,

само трябва да се сетиш!

Тръгвай, да не губим време,

после тук ще се сбереме!“

Сума време сред реката,

с остри вилици в ръката

двамата герои джапат,

право във водата зяпат.

Месецът спокойно грее,

бързеят и той светлее,

но къде ли са стаени

хитрите му мрени?

Изведнъж се стресна Лесньо:

„Яни, дръж се здраво,

до крака ти нещо блесна,

виждаш ли? Отляво!“

„Виждам, брат, но не пред мене,

а пред теб отдясно

до крака ти святка мрена,

гледай я, прекрасна!“

„Вилицата — рече Лесньо. —

Раз… задружно двама,

ти пред мене, аз пред тебе —

бавене да няма!

Два“… — Но силно изпищяха

двамата страдалци,

че за риби припознаха

бедните си палци.

Занемели от уплаха,

с рани на краката,

като луди изтърчаха

двама из реката.

Всеки хукна и завряка,

изтървал ума си —

тъй че Лесньо не разбра как

стигна у дома си.

Поозърна се, изхлипа.

Да, но татко му го спипа.

Тъй че клетият рибар

сети здрав шамар!

Доста силен бе шамара,

Лесньо свря се зад хамбара.

Палеца си стисна силно

и продума жално-милно:

„Вечно търся леснината,

та изпаща ми главата.

Няма вече тъй да правя —

леснините ще оставя.

Друг ще стана. Утре рано

без заплахи и покани

тръгвам право към полята,

да си доведа козата!“

Лесньо се оправя, значи!

Да, оправя се, обаче

нещо, там… Но за това

в другата глава!…