Как Микромил и Гигантиан задвижиха мъглявините

Астрономите учат, че всичко, което съществува — мъглявини, галактики, звезди, — се отдалечава едно от друго във всички посоки и от това непрекъснато движение Вселената се разширява вече милиарди години наред.

Мнозина се чудят много на това всеобщо разбягване и като се връщат в мислите си назад, стигат до извода, че преди много-много години целият Космос е бил съсредоточен в една точка, подобна на звездна капка, която по неизвестна причина избухнала, а взривът й продължава и до днес.

А когато размишляват така, ги обзема любопитство какво би могло да е станало преди това, и не могат да решат тази загадка. А ето какво станало.

В предишната Вселена живеели двама конструктори, толкова несравними майстори в космогоничния занаят, че нямало нещо, което да не могат да направят. Но за да се направи нещо, най-напред трябва да има план за него, а планът трябва да се измисли, защото откъде иначе ще се вземе? Така че двамата конструктори, Микромил и Гигантиан, непрекъснато мислели над това по какъв начин могат да разберат какво още може да се конструира освен всичките чудатости, които им идват в главата.

— Мога да направя всичко, което ми дойде на ум — казал Микромил, — но не всичко ми идва. Това ме ограничава, както и тебе, защото не можем да измислим всичко, което може да се измисли, и може да се получи така, че нещо друго, не това, което сме измислили и което правим, е достойно за осъществяване! Какво ще кажеш за това?

— Прав си, несъмнено — отвърнал Гигантиан, — но какъв изход виждаш от това?

— Каквото и да правим, правим го от материя — отговорил Микромил — и в нея са заложени всичките възможности. Ако измислим къща, ще построим къща, ако е кристален дворец — ще създадем дворец, ако е мислеща звезда, ще направим мислеща смес, защото и това е по силите ни. Но в материята има повече възможности, отколкото в нашите глави. Затова трябва да й сложим уста и тогава тя сама ще ни каже какво още може да се направи от нея, за което изобщо не ни е хрумнало!

— Устата е необходима — съгласил се Гигантиан, — но не е достатъчна, защото казва това, което преди това се ражда от разума. Така че не само трябва да сложим уста на материята, но да й дадем и мислене, след което може би ще ни разкрие вече всичките си тайни!

— Право казваш — отвърнал Микромил. — Делото си струва усилията. И аз виждам нещата така: тъй като всичко съществуващо е енергия, мисленето трябва да се изгради от нея, като се започне от най-малката частица, от кванта. Квантовото мислене трябва да се затвори в клетчица, направена от атоми, колкото се може по-миниатюрна. Затова трябва да се заемем с делото като атомни инженери, умалявайки и умалявайки непрекъснато. Когато успея да насипя в джоба си сто милиона гении, когато се сместят безпрепятствено там, целта ни ще бъде постигната: гениите ще се размножат и тогава всяка шепа мислещ прах ще ти каже не по лошо от множество мъдри съветници какво и как да направиш!

— Не, не така! — възразил Гигантиан. — Обратното трябва да се направи, защото всичко съществуващо е маса. Така че от всичката маса на Вселената трябва да се изгради един мозък, необикновен по големината си и изпълнен с мислене. Когато го попитам, той ще ми разкрие всичките тайни на целокупното творчество — сам, без чужда помощ. Твоят мислещ прах е безполезна чудатост, защото ако всяко мислещо зрънце говори нещо различно, ще се объркаш и никакви знания няма да получиш!

От дума на дума двамата конструктори се скарали жестоко и вече не можело и дума да става, че ще решат заедно задачата. Затова се разделили, присмивайки се един на друг, и всеки се захванал да работи по своему. Микромил започнал да лови кванти, затварял ги в атомни клетчици и тъй като им било най-тясно в кристалите, учел да мислят диамантите, халцедоните и рубините. С рубините му вървяло най-много и затова затворил в тях толкова разумна енергия, че чак заблестяло. Той имал и много други самостоятелно мислещи минерални дребосъци като смарагдите, лазурно разсъждаващи, и топазите, пресметливи в жълто, но червеното мислене на рубините му се харесало най-много. А докато Микромил се трудел сред хора на пискливите малчугани, Гигантиан посветил времето си на великаните. Придърпвал той към себе си с най-големи усилия слънца и цели галактики, разтапял ги, смесвал ги, споявал ги и ги свързвал и с пот на челото създал космочовек, един толкова всеобхватен великан, че извън него не останало нищо освен една цепнатина и в нея Микромил със своите драгоценни камъни.

Когато двамата завършили делото си, вече не ги било грижа кой ще научи повече тайни от това, което е създал, а само кой от тях е бил прав и е направил по-добрия избор. Затова се призовали взаимно на съпернически турнир. Гигантиан чакал Микромил, застанал до своя космочовек, който се простирал на вечни светлинни векове надлъж, нашир и на височина, с тяло от черни звездни облаци, с дъх от милиарди слънца, с ръце и нозе от галактики, свързани помежду си гравитационно, с глава от сто трилиона железни планети, а на главата — мъхеста шапка, горяща, от слънчева вълна. Когато Гигантиан настройвал своя космочовек, летял от ухото до устата му и всяко от тези пътешествия продължавало шест месеца. А Микромил дошъл на бойното поле сам, с празни ръце. В джоба си имал дребничък рубин, който искал да противопостави на колоса. Разсмял се при вида му Гигантиан.

— И какво ще каже тази трохичка? — попитал той. — Какво може да представлява нейното знание пред тази бездна от галактическо мислене и мъглявинно умуване, където мисълта се предава от слънце на слънце, мощната гравитация я усилва, избухващите звезди придават блясък на идеите, а междупланетарната тъмнина преумножава замисъла?

— Вместо да се хвалиш със своето и да се биеш в гърдите, по-добре се залавяй за работа — отвърнал Микромил. — Защото знаеш ли, че няма защо да разпитваме нашите създания? Нека сами да поведат съперническа дискусия! Нека моят микроскопичен гений срещне твоя звездочовек на бойната арена, където мъдростта е щит, а меч е разумната мисъл!

— Така да бъде — съгласил се Гигантиан. И се отдръпнали от своите творения, за да застанат те сами на арената. Пообикалял, пообикалял в тъмнината червеният рубин, над океана от вакуум, в който плавали звездни планини, над блестящото неизмеримо туловище и запищял:

— Ей ти, прекалено големия, огнен дървеняко, неизмеримо нищо и никакво, можеш ли да си помислиш каквото и да е нещо?

Тези думи достигнали чак след една година до мозъка на колоса, раздвижили се в него небосводите, споени с майсторска хармония, той се учудил на дръзките думи и поискал да види кой се осмелява да му говори така.

Ето защо започнал да обръща главата си натам, откъдето му задали въпроса, но докато я извъртял, минали две години. Погледнал с ясните си очи-галактики в мрака и не видял нищо в него, защото рубинът отдавна не бил там и пискал вече зад гърба му:

— Ама че си непохватен, мой звездооблачни, мой слънчевокоси, какъв си ленивец-неповратливец! Вместо да си въртиш главата, космата от слънца, по-добре кажи можеш ли да сметнеш колко прави две и две, докато половината от лазурните гиганти не е изгоряла в черепа ти и не е загаснала от старост!

Разгневили тези безсрамни насмешки космочовека и той започнал да се извръща колкото се може по-бързо, защото му говорели зад гърба. И се извръщал все по-бързо и по-бързо, и се въртели около оста на тялото му млечните пътища, и се извивали от инерцията раменете на галактиките, до този момент прави, в спирални, и закръжили звездните облаци, от което се превръщали в сферични тела, и всички слънца, луни и планети се завъртели в него от инерцията като пумпали. Но преди да светне към своя противник с очните си орбити, той вече го подигравал откъм другата му страна.

Все по-бързо и по-бързо се носело кристалчето-смелчага, а космочовекът също започнал да кръжи и да кръжи, но не можел по никакъв начин да го настигне, макар че вече се въртял като пумпал, и накрая набрал такива обороти, развил такава скорост, че веригите на гравитацията се разхлабили, натегнатите до краен предел шевове на притеглянето, направени от Гигантиан, се разшили, скъсали се връзките на електрическото привличане, и, подобен на ускорена центрофуга, космочовекът се пукнал и се разлетял по всичките страни на света, въртейки спирални галактики-факли, сеейки млечни пътища, и от тази центробежна разпръскваща сила започнало движението на мъглявините. След това Микромил казвал, че е победил, защото космочовекът на Гигантиан се разлетял, преди да е рекъл «гък» или «мък». На което Гигантиан отговарял, че целта на състезанието не била да мерят спояващата сила, а разума, иначе казано — кое от техните създания е по-умно, а не кое остава по-дълго време цяло. И тъй като това нямало нищо общо с предмета на спора, Микромил го подвел и го измамил нечестно.

Оттогава спорът им станал още по-разгорещен. Микромил търси своя рубин, който се загубил някъде по време на катастрофата, но не може да го намери, защото погледне ли, вижда червена светлина и веднага тича натам, но това е само светлината на мъглявини, проблясващи от старост, червеникави, така че той продължава търсенето и все така напразно. А Гигантиан се опитва с гравитации-въжета и лъчи-конци да зашие тялото на пръсналия се свой космочовек, използвайки за игли най-твърдо лъчение. Но каквото зашие, веднага се пуква, такава е страшната сила на вече започналото движение на мъглявините. И нито единият, нито другият успял да разбере от материята нейните тайни, макар че и на разум я научил, и уста и сложил, но преди да се стигне до решителния разговор, се случила бедата, които неразумните поради своето невежество наричат сътворение на света.

Защото истината е, че космочовекът на Гигантиан се разлетял на дребни парчета заради рубинчето на Микромил, на толкова дребни парчета, че и до ден днешен лети в различни посоки. А който не вярва, нека попита учените не е ли истина, че това, което се намира в Космоса, се върти постоянно около оста си като пумпал. Тъй като всичко е започнало именно от това бясно въртене.