Живял някога един занаятчия. Той имал син. Решил бащата да изучи добре сина си и го изпратил при друг занаятчия. Завършил синът учението и се върнал при баща си.
Тръгнали бащата и синът да търсят работа по чужди краища.
Вървели, колкото вървели, поискал бащата да изпита ума и знанията на сина си и рекъл:
— Аз май че се изморих. Хайде ту ти мен да носиш, ту аз тебе.
— Добре — отговорил синът и взел да разказва приказка на баща си. Свършил синът приказката си, почнал бащата да разказва. Увлекли се двамата така, че съвсем забравили за умората.
Повървели още малко. Бащата дал на сина си пет петачета и му рекъл:
— Иди купи за тези пари коне, ще ги яхнем и ще продължим.
Отишъл синът, купил кана с вино, изпили го, развеселили се, пътят им се сторил още по-лек.
Повървели още. Бащата рекъл на сина си:
— Иди намери един другар за себе си и един за мене!
Влязъл синът в гората, отрязал тояга за себе си, друга — за баща си и продължили пътя си.
Вървели, вървели, гледат — пред тях нива. Бащата казал:
— Ах, колко е хубава, колко е хубава тази нива!
А синът се обадил:
— Изядена е, цялата е изядена!
— Не, хубава е!
— Не, изядена е!
Никой от двамата не отстъпил. Бащата рекъл:
— Да идем да попитаме някой по-знаещ.
Тръгнали да търсят знаещ човек. Вървели, вървели, гледат — пред тях река, в реката сол, а солта не се топи.
— Каква е тази сол, дето не се топи във вода? — попитал бащата.
— Не зная — отговорил синът.
Тръгнали да търсят знаещ човек. Посочили им една девойка. Отишли при нея.
А девойката била хубавица — втора такава нямало на света. Само че била малко кривогледа с едното око.
Бащата забелязал това, но не искал да наскърби девойката, затова рекъл:
— Хубава е къщата ви, много е хубава, само че покривът й е малко накриво! (Хубава си ти значи, но си малко кривогледа.)
— Нищо, че е накриво — отвърнала девойката, нали димът отива направо! (Нищо, че съм малко кривогледа значи, нали виждам всичко добре!)
Харесал се на бащата нейният отговор и рекъл:
— Отсъди кой от двамата ни е прав. Дадох сина си да се учи, а той нищо не научил. Вървим през полето, гледаме — пред нас нива, цялата блести като злато. Аз казвам: „Хубава е нивата!“, а той казва: „Не, изядена е!“
— Прав е синът ти — рекла девойката. — Стопанинът на тази нива е задлъжнял много, цялата жътва ще вземат за дълговете му, нищо няма да остане за него.
И този отговор се харесал на бащата и той казал:
— По пътя видяхме и една река, в реката имаше сол, а солта не се топеше. Каква е тази сол и каква е тази вода?
— Водата е жената, солта — мъжът — отговорила девойката. — При лоша жена мъжът слабее, топи се като сол във вода, а добрата жена е като тази вода, в която и солта не се топи.
Много се харесала тази девойка на бащата и той решил да я вземе за жена на сина си. Девойката се съгласила и още същата нощ направили сватбата.
Минало се, колкото се минало. Тръгнали бащата и синът да търсят работа. Отишли в един град и се наели да строят дворец на царя. Царят им поставил едно условие: хареса ли му дворецът, ще им заплати за труда; не му ли хареса, нищо няма да им плати.
Много хубав дворец построили бащата и синът, харесали го всички, но царят все пак намерил от какво да е недоволен и заповядал да хвърлят в тъмницата двамата майстори — баща и син. Бащата рекъл:
— У нас, в къщи, има една машина, ако я донесат, тя в миг ще поправи всичко според желанието ти. Само че там е снаха ми, тя на никого няма да даде машината освен може би на сина ти, ако го изпратиш.
Изпратил царят сина си и цяла свита заедно с него, а майсторът баща заръчал да кажат на снаха му:
— Изпрати ми това, с което да поправим неправдата!
Щом пратениците отишли, снахата грабнала царския син, затворила го, а на свитата заръчала:
— Кажете на царя, че няма да види сина си, докато не пусне мъжа ми и свекър ми!
Нямало що да стори царят, заплатил на майсторите, баща и син, и ги пуснал да си отидат.