Как се „фраскат романи“

Времето в затвора тече бавно. Часовете се точат безкрай, понеже са еднообразни, безсюжетни. Животът, изместен в отрязъка от време между командата за ставане от сън и отбоя, е строго регламентиран — в този регламент е заложено някакво музикално начало, някакъв равномерен ритъм на затворническия живот, внасящ организираща струя в потока от индивидуални душевни потресения, лични драми, привнесени отвън, от шумния и разнообразен свят отвъд стените на затвора. В тази затворническа симфония се включва и разграфеното на квадрати звездно небе, и слънчевото зайче, дошло от цевта на пушката на часовия от наблюдателната кула, която по архитектурата си прилича на високите сгради. В тази симфония влиза и незабравимият звук на ключалката на килията, музикалният й звън, наподобяващ звука от отварянето на старите ракли на големите търговци. И много, много друго.

Времето, прекарано в затвора, е почти без външни впечатления — затова по-късно то изглежда като черна дупка, празно място, бездънна яма, откъдето паметта с мъка и без желание вади някое събитие. Има си хас — та нали човек не обича да си спомня лошото и паметта, послушно изпълнявайки тайната воля на своя господар, крие неприятните събития в най-тъмните си кътчета. А и събития ли са това? Мащабите на понятията са изместени и причините за кървавата затворническа разпра изглеждат абсолютно неразбираеми за един „страничен“ човек. По-късно това време ще изглежда безсюжетно, празно; на човек ще му се струва, че времето е отлетяло много бързо, толкова по-бързо, колкото по-бавно се е точило.

Но все пак часовниковият механизъм никак не е условен. Именно той внася ред в хаоса. Той е географската мрежа от меридиани и паралели, с които са разграфени островите и континентите на нашия живот.

Това правило важи и за обикновения живот, но в затвора става по-ясно, по-категорично.

Именно през тези дълги часове в затвора апашите убиват времето не само с фукните си, описвайки грабежите и другите свои похождения. Тези разкази са измислица, художествена симулация на събитията. В медицината има един термин „агравация“ — преувеличаване, когато нищожна болест се представя като ужасно страдание. Приказките на апашите неподобяват такава агравация. Медната копейка на истината се превръща в цяла сребърна рубла.

Апашът разправя с кого е „обикалял“, къде е „работил“ по-рано, представя се на непознатите си авери, разказва как е прониквал в непристъпните милерови сейфове, докато в действителност „ударът“ му е бил да задигне простряно пране пред нечия вила.

Жените, с които е бил, са невиждани красавици, притежаващи едва ли не милиони.

В цялото това лъготене, „мемоарно“ лъготене, освен определена естетическа наслада от разправяното — удоволствие както за разказвача, така и за слушателите — има нещо по-важно и много по-опасно.

Става дума, че всички тези затворнически хиперболи представляват пропаганден, агитационен материал, чието значение никак не е малко. Тези разкази са апашкият университет, катедрата на страшната им наука. Младите апашори слушат „старците“, укрепват вярата си. Хлапаците благоговеят пред героите на небивалите подвизи и започват да мечтаят и те да извършат нещо подобно. Става приобщаване на неофитите. Младият апаш запомня тези наставления за цял живот.

Може би апашът-разказвач също иска да вярва на собствените си вдъхновени лъжи подобно на Хлестаков. По този начин той изглежда на самия себе си по-силен, по-велик.

И ето, когато запознанството на апашите с новите им другари е приключено, когато устните формуляри на новодошлите са попълнени, когато приливите на самохвалство са утихнали и някои особено пикантни епизоди са повторени по два пъти и вече са толкова добре запомнени, че всеки от слушателите в друга обстановка е в състояние да пробута тези чужди похождения за свои собствени, а на затворническия ден все още не му се вижда краят — в нечия глава се ражда щастливата мисъл…

— Ами ако „фраснем“ един „ро̀ман“?

И нечия татуирана фигура изпълзява в жълтата светлина на електрическата крушка, която е толкова слаба, че затруднява четенето, настанява се удобно и започва с „дебютна“ бързина, която прилича на привичните първи ходове в шахматната партия:

„В град Одеса, още преди революцията, живели един много известен княз и неговата жена красавица.“

„Да фраснеш“ на апашки език означава „да разкажеш“. Не е трудно човек да отгатне произхода на този арготизъм. Разказваният, „изфрасканият“ „ро̀ман“ е сякаш устен отпечатък на повествованието.

„Ро̀манът“ като литературна форма не е задължително да е роман, повест или разказ. Това може да бъде който и да е мемоар, филм, исторически труд. „Ро̀манът“ винаги е чуждо безименно творчество, изложено в устна форма. Никой никога не назовава автора и не го знае.

Изискването е разказът да е дълъг — та нали едно от предназначенията му е да убива времето.

„Ро̀манът“ винаги е наполовина импровизация, понеже, чут някъде по-рано, той частично бива забравян, а частично се допълва с нови подробности — тяхната цветистост зависи от способностите на разказвача.

Съществуват няколко най-разпространени, най-популярни „ро̀мани“, няколко сценарии схеми, на които би завидял дори театърът на импровизацията „Семперанте“.

Това, разбира се, са „криминалета“.

Интересът е фактът, че съвременното съветско криминално четиво напълно се отхвърля от апашите. Не защото не е достатъчно усукано или понеже е написано бездарно — нещата, които се слушат с огромно удоволствие, са още по-груби и още по-бездарни. Освен това разказвачите биха могли да оправят пропуските в повестите на Адамов или Шейнин.

Не, апашите просто не се интересуват от съвременността. „Ние най-добре си знаем за нашия живот“ — казват те напълно основателно.

Най-популярните „ро̀мани“ са „Княз Вяземски“, „Шайката на валетата купа“, безсмъртният „Рокамбол“ — остатъци от онова чудно — родно и преводно — четиво на жителите на Русия от миналото столетие, когато класик е не само Понсон дьо Терай, но и Ксавие де Монтепан и неговите многотомни романи: „Детективът-убиец“, „Невинно екзекутираният“ и т.н.

От сюжетите, взети от доброкачествените литературни произведения, твърда позиция заема „Граф Монте Кристо“; напротив, „Тримата мускетари“ нямат никакъв успех и се възприемат като комичен роман. Значи френският режисьор, заснел филм-оперета по „Тримата мускетари“, е имал всички основания.

Никаква мистика, никаква фантастика, никаква „психология“. Сюжетност и натурализъм с повечко секс — това е лозунгът на устната апашка литература.

В един от тези „ро̀мани“ можеше да се разпознае „Бел ами“ на Мопасан. Разбира се, и заглавието, и имената на героите бяха съвсем други, а и самата фабула бе много променена. Но основната нишка — кариерата на сутеньора — бе останала.

„Ана Каренина“ бе преправена от „ро̀манистите“ също както в инсценировката на Художествения театър. Цялата линия Левин — Кити бе премахната. Останало без декори и с променени фамилни имена на героите — произведението правеше странно впечатление. Пламенна любов, избухнала мигновено. Графът, който приклещва (в обикновения смисъл на тази дума) героинята на площадката на вагона. Разпуснатата майка посещава детето си. Графът и неговата любовница си живеят живота в чужбина. Ревността на графа и самоубийството на героинята. Само по колелата на влака — римата на Толстой за вагона от „Ана Каренина“ — можеше да се разбере кое е това произведение.

„Жан Валжан“ се разказва и слуша с голямо желание. Грешките и наивността на автора при изобразяването на френските апаши снизходително се поправят от руските криминални.

Дори от биографията на Некрасов (по всяка вероятност по една от книгите на К. Чуковски) бе изфабрикувано някакво невъобразимо криминале, в което главният герой се казваше Панов(!)1.

В повечето случаи тези „ро̀мани“ се разправят от любителите-апаши монотонно и скучно, много рядко сред тях се срещат истински артисти — родени поети и актьори, които да могат да украсят който и да е сюжет с хиляди неочаквани неща; случи ли се някой такъв, събират се да го слушат всички апаши от килията. Никой няма да заспи до зори — и подмолната слава за този майстор стига надалеч. Славата на такъв „ро̀манист“ не отстъпва, а дори надминава известността на някакъв си Каминка или Андроников.

Да, точно така се нарича такъв разказвач — „ро̀манист“. Това е съвсем определено понятие, термин от апашкия речник.

„Ро̀ман“ и „ро̀манист“.

„Ро̀манистът“, т.е. разказвачът, разбира се, не е задължително да е криминален. Напротив, „ро̀манистът-балък“ се цени не по-малко, а дори повече, понеже онова, което разправят, което са в състояние да разправят апашите, е ограничено — няколко популярни сюжета и толкоз. Винаги може да стане така, че новодошлият балък да знае някоя интересна история. Съумее ли да я разправи — ще бъде награден със снизходителното внимание на апашите — понеже дори в такива случаи Изкуството не е в състояние да спаси дрехите му или някой колет. Легендата за Орфей все пак е само легенда. Но ако не съществува такъв житейски конфликт, „ро̀манистът“ ще получи място на наровете близо до криминалните, а за обед — допълнителна паница чорба.

Впрочем не би било вярно да се каже, че „ро̀маните“ съществуват единствено за убиване на времето в затвора. Не, тяхното значение е по-голямо, по-дълбоко, по-сериозно, по-важно.

„Ро̀манът“ е едва ли не единствената форма за приобщаване на апаша към изкуството. „Ро̀манът“ отговаря на уродливата, ала мощна естетическа потребност на апаша, който не чете книги, списания и вестници, а „нагъва културата“ (специален израз) в тази нейна устна разновидност.

Слушането на „ро̀мани“ представлява нещо като културна традиция, много почитана от апашите. „Ро̀мани“ са се разправяли открай време, те са осветени от цялата история на престъпния свят. Затова се смята за признак на добър вкус да се слушат „ро̀мани“, да се обича и да се покровителствува подобно изкуство. Апашите са традиционни меценати на „ро̀манистите“ — възпитани са да бъдат такива и никой не би се отказал да послуша някой „ро̀манист“ дори да му се прозява до ушите. Е, ясно е, че грабежите, апашките дискусии и също така задължителният страстен интерес към бурните игри на карти — всичко това е по-важно от „ро̀маните“.

До „ро̀маните“ се стига през свободното време. В затвора картите са забранени и макар тестето да се прави от вестникарска хартия с помощта на химически молив и сдъвкан хляб с невероятна скорост, зад която личи хилядолетният опит на поколения апаши — все пак в затвора не винаги може да се играе.

Нито един апаш никога не ще си признае, че не обича „ро̀маните“. Романите сякаш са обявени за свещени от апашкото вероизповедание, включени са в кодекса на поведението, на духовните нужди.

Апашите не обичат книгите, не обичат да четат. Рядко, много рядко може да се срещне сред тях някой, който от малък да обича четенето. Такива „изкопаеми“ четат почти скришом, едва ли не тайно от другарите си — страхуват се от язвителните и груби насмешки, сякаш правят нещо недостойно за апаш, нещо от лукавия. Завиждайки на интелигенцията, апашите я мразят и във всяка излишна „грамотност“ усещат нещо чуждо, враждебно. И в същото време въпросните „Бел ами“ или „Граф Монте Кристо“, поднесени във вид на „ро̀ман“, будят всеобщ интерес.

Разбира се, апашът-читател би могъл да обясни на апаша-слушател как стоят нещата, но… голяма е властта на традициите.

Нито един изследовател на литературата, нито един мемоарист никога не е споменавал дори този вид устна словесност, съществуваща от незапомнени времена до наши дни.

„Ро̀манът“, както го наричат апашите, е не само роман, нещата не опират единствено до промяна на ударението. Това ударение са го премествали и грамотните камериерки, чиято слабост е бил Антон Кречетов, и Настя на Горки, прелистваща „фаталната любов“.

„Фраскането на ро̀мани“ е много древен апашки обичай с цялата му религиозна задължителност, включена в кредото на апаша заедно с играта на карти, пиянството, разврата, грабежите, бягствата и „съдилищата на честта“. Това е необходим елемент от апашкия бит, тяхната литература.

Понятието „ро̀ман“ е достатъчно обширно. То включва най-различни прозаични жанрове. Това са и романът, и повестта, и всеки разказ, действителен или етнографски очерк, исторически труд, театрална постановка, радиопиеса, преразказ на гледан филм, върнал се от езика на екрана към сценария, фабулата се преплита със собствената импровизация на разказвача и в строгия смисъл на думата „ро̀манът“ е творение на момента, както театралният спектакъл. Той се ражда един-единствен път, ставайки още по-ефимерен и нестабилен, отколкото играта на актьора на сцената, понеже актьорът все пак се придържа към твърдо установения текст, даден му от драматурга. В прочутия „театър на импровизацията“ импровизираха много по-малко, отколкото който и да е затворнически или лагерен „ро̀манист“.

Едновремешните „ро̀мани“ от типа на „Шайката на валетата купа“ или „Княз Вяземски“ са изчезнали от руския читателски пазар преди повече от петдесет години. Историците и литераторите благоволяват да обърнат внимание единствено на „Рокамбол“ или Шерлок Холмс.

Руското булевардно четиво от миналия век се е запазило единствено в подземния свят на апашите. Криминалните „ро̀манисти“ разказват, „фраскат“ именно тези старинни „ро̀мани“. Това е нещо като апашка класика.

Разказвачът-„балък“ в огромното мнозинство от случаите е в състояние да преразкаже произведението, което е чел „на свобода“. За „Княз Вяземски“ той научава за свое голямо учудване едва в затвора, след разказа на някой апаш-„ро̀манист“.

„Това се случило в Москва, на Разгуляй, там в един светски «печиз» често се отбивал граф Потоцки. Бил юноша, силен момък.“

„По-полека, по-полека“ — молят слушателите.

„Ро̀манистът“ забавя темпото на разказа. Той обикновено разправя до пълно изнемогване, понеже докато не заспи поне един слушател се смята за неприлично разказът да бъде прекъснат. Отсечени глави, пачки долари, скъпоценни камъни, намерени в стомаха или в червата на някоя великосветска „фуста“ се редуват в разказа.

Най-сетне „ро̀манът“ свършва, останалият без сили „ро̀манист“ изпълзява на мястото си, удовлетворените слушатели просват разноцветните си памучни одеяла — необходимата битова принадлежност на всеки уважаващ себе си апаш…

Такъв е „ро̀манът“ в затвора. Но в лагера той е друг.

Затворът и трудовият лагер са различни неща, които нямат почти нищо общо по психологическото си съдържание, въпреки общите на пръв поглед черти. Затворът стои много по-близо до обикновения живот, отколкото лагерът.

Онзи почти винаги любителски литературен оттенък, който носи заниманието „ро̀манист“ за „балъка“ в затвора, внезапно придобива трагичен, зловещ отблясък.

Като че ли всичко си е както преди. Същите възложители-апаши, същите вечерни часове за разкази, същата тематика. Но тук „ро̀маните“ се разправят за къшей хляб, за „чорбица“, сипана в канчето от консервена кутия.

„Ро̀манистите“ тук бяха предостатъчно. За този къшей хляб, за чорбата претендираха десетки гладни хора и имаше случаи, когато полумъртвият „ро̀манист“ падаше в несвяст от глад по време на разказа. За да се избегнат подобни случаи, стана обичай поредният „ро̀манист“ да получава чорбица преди да „фрасне“. Този разумен обичай се закрепи.

В многолюдните лагерни „изолатори“ — подобия на затвори в затворите — раздаването на храната обикновено се ръководеше от криминалните. Администрацията нямаше как да се бори с това. Те първо засищаха своя глад и едва тогава останалите обитатели на бараката сядаха да ядат.

Огромната барака с пръстен под е осветена от „бензинка“ — газениче.

Всички освен апашите са работили цял ден, прекарали са много часове в ужасен студ. „Ро̀манистът“ иска да се стопли, спи му се, ляга му се, сяда му се, но още повече от сън, топлина и покой му се иска да яде, да яде каквото и да било. С невероятно, фантастично усилие на волята си той мобилизира своя мозък за двучасов „ро̀ман“, за да достави удоволствие на апашите. И едва завършил криминалето, „ро̀манистът“ сърба вече изстиналата, покрита с ледена коричка „чорбица“ и лочи, облизва до дъно ламариненото канче от консервена кутия. Не му трябва лъжица — пръстите и езикът ще му свършат по-добра работа от каквато и да било лъжица.

Останал без сили, след постоянни напразни опити поне за миг да напълни с нещо изтънелия си и самоизяждащ се стомах, бившият доцент предлага услугите си като „ро̀манист“. Доцентът знае, че в случай на успех, на одобрение от страна на работодателите той ще бъде подхранван, избавен от побоите. Апашите вярват в способностите му на разказвач, колкото и да е измъчен и останал без сили. В лагерите не посрещат хората по дрехите и всеки „огън“ (красноречиво наименование на дрипльовците, облечени в парцали, със стърчащи фъндъци вата от памуклийката) може да се окаже велик „ро̀манист“.

Заслужил чорбата, а в случай на късмет и къшея хляб, „ро̀манистът“ плахо мляска в тъмния ъгъл на бараката, будейки завист сред другарите си, които не умеят да „фраскат ро̀мани“.

В случай на още по-голям успех ще почерпят „ро̀маниста“ и с махорка. Това вече е връх на блаженството! Десетки очи ще следят треперещите му пръсти, мачкащи тютюна, свиващи цигара. И ако „ро̀манистът“ с невнимателно движение изсипе на пода няколко безценни трошици тютюн, той може да се разплаче с истински сълзи. Колко ръце ще се протегнат към него, за да вземат цигарата и да му я запалят от печката — поне веднъж да поемат тютюневия дим. И не един угоднически глас ще произнесе зад гърба му тайната формула „да попушим“ или ще се възползува от загадъчния синоним на формулата: „четирийсет…“.

Ето какво представляват „ро̀манът“ и „ро̀манистът“ в лагера.

От деня на успеха „ро̀манистът“ ще бъде пазен от оскърбления, няма да позволят да бъде бит, дори редовно ще му дават допълнително ядене. Той смело иска от апашите цигара и те му оставят фасовете си — той вече е със звание на придворен, вече е с униформата на камерюнкер…

Всеки ден той трябва да е готов с нов „ро̀ман“ — конкуренцията е голяма! — и за него са облекчение вечерите, когато господарите му нямат настроение да поглъщат културна храна, да „нагъват културата“, и той може да заспи като убит. Но и сънят може да бъде прекъснат грубо, ако на апашите изведнъж им скимне да отложат някой двубой на карти (което, разбира се, става много рядко, тъй като играта на „терц“ или „щос“ е по-важна от каквито и да било „ро̀мани“).

Сред тези гладни „ро̀манисти“ се срещат и „идейни“, особено след няколко относително сити дни. Те се опитват да разкажат на слушателите си нещо по-сериозно от „Шайката на валетата купа“. Такъв „ро̀манист“ се мисли за културно-масовик до апашкия трон. Сред тях има бивши литератори, гордеещи се с верността към основната си професия, проявявана при такива странни обстоятелства. Има и такива, които се смятат за заклинатели на змии, за флейтисти, пеещи пред усукващото се кълбо на отровните гадини…

Картаген трябва да бъде разрушен!

Престъпният свят трябва да се унищожи!