Камъни

На един от широките софийски булеварди дремят приклекнали отсам-оттатък пред дюгените рошави евреи като камъни покрай бреговете на някоя река. Непрекъснато там гърмят празни каруци и коля с тежки товари скрибуцат. По обяд или надвечер, кога пуснат канцелариите, навалицата хване още повече да приижда, булеварда прелива и по тротоара минувачи едва силом си проправят път. Потоци хора спреварят се, махат с ръце и вървят — никой се не спира да погледне наклякалите евреи — Мари ли някой на камъните, заседнали по бреговете на реката? Камъни като всички камъни, кому е притрябвало да знае де са били и пребили… А не бързайте, позабавете само крачките си, когато поминете край тях, и огледайте веднъж поне тези пипонясти, облизани глави, с вглъбнати слепи очи и подстригани цалуфи, досущ прилични един на друг и сякаш всички съща пора. Тоз ударил гръб о стената, като че я подпира да се не събори, опрял рядка брада върху колената си, гледа със своите изгаснали очи. По-надолу онзи с лице, поръсено от дребни лунички, провесил едри кехлибарени броеници — вървящите го поблъскват, застъпват, — не помръдва и той. По челото на всекиго от тях скривени ред дълбоки бръчки, негли това са невнятни словеса, предаващи из рода в род от какъв далечен стар зид са изкъртени тези камъни, премятани през земи и години, и докарани тук да не помръднат вече от място.

Преди време — тогава булеварда беше тесен кривурлив сокак, целия еврейска чаршия. Отсам-оттатък се наредили ниски дървени дюкянчета, боядисани уж с разни шарила — слънцето ожулило шарилата и вапцало навред с една безцветна сивина. На месте по дървените кепенци на дюкенчетата се развяват пъстри боямби, плетени манастирски ръкавици с по един пръст и зелени забрадки и отдалече още зоват купувачи към себе си. На месте пък до прозорци лъщят нанизи от фурлини, пръстенчета, синци, дръмбои — покрай такъвзи прозорец не може да помине дете или ратакинче да се не спре да позяпа. И от едина до другия край мирише на евтини ливанта, на боядисани сапунчета, на пастърма, на чит — според дюкянчето, покрай което завиеш. Насред чаршията, там до една берберница, а джамлък от прозорец по-голям, са наредени безчет извадени гнили зъби и отгоре пак от зъби нагласени букви: „вадим без ох“.

През една студена кишава утрина, току-що вдигнати кепенците на дюкените, от мъгла не се е още съвсем развиделило. Отсам-оттатък на сокака евреите изнесли мангалчета. Тоз вее с метла над кюмюра да се разгаря, пъхти и около дългия му кожух само искри се мятат; насреща му онзи, разпалил кюмюра, грее месести ръце на синкаво-зеленикавите пламъци и чака да се покрият въглените с бяла пепел, за да внесе мангалчето вътре. Отгоре из мъглата се мярнаха заптиета, счу се глъч и тропот, по калдъръма прозвъня калъч — де що турци се случиха по пътя, урнаха прязглава нататък. Българите се спогледаха мълком, вдигнаха рамене, сякаш да прикрият глава между тях, и планинец, подранил дърва да докара, към пазар тръгнал старец, деца с книжки под мишци — до един се сцепениха на мястото си. През сред чаршията на дрипави дървени кола, окръжен с щикове, момък, блед като светец, возят на бесилка. След колата и заптиетата бързат тумба гаджали развели сини-зелени фереджи, и с присмехи и псувни сочат на роба, вдигнал глава срещу падишаха и диванът му. Отминаха… Планинеца се прекръсти и с подкосени крака поведе биволи; старецът се доближи до сврените край дюкянчетата деца и със задавен глас им пошепна: когато порастете и вий като него да станете! А оттатък стройна, хубава жена не можа да удържи сълзи, захлюпи глава в престилка и се затърси от плач… Само евреите не помръднаха от място. Както бяха приклекнали край мангалчетата си, един се ухлеби и подмигна на съседа си:

— Макавей…

Съседа завъртя бавно ръка, сякаш с кривач да черпи из въздуха: — Било и пребило…

Минаваха години. Ден след ден един на други идат на смяна, на еврейската чаршия само същите дървени дюкянчета и край тях същите облизани, пипонясти лица. Вечер по кепенци сбират боямбите, манастирските ръкавици и шалчетата, сутрина пак ги окачат. Все същите нанизи от фурлини, пръстенчета и дръмбои зяпат по прозорци децата на отиване и на връщане от училище. И тежката миризма от чит, от евтини ливанта и пастърма, щом зиме се малко попроветри, лете отново се вдряхва.

Но ето изневиделица гузно затихна наоколо, смърлушиха се турци и българи, не пристъпва вече никой да купи за две пари нещо. Сокака се обърна сякаш на дол, кога пресъхне водата в него, мочурите тревясат, из ден в ден само се трупа смет и мръсотия, а няма порой да очисти. Наклякали покрай дюкянчетата си отсам-оттатък, евреите само човъркат гърбави носове и се кумят. От време на време край тях замине дрипав низамин, ай тъй, позагледа се в туй-онуй, спре се, почеше избръснат врат и пак се отпилей нанякъде. Сам-там българи се пресрещат и все в очи се гледат, и все току нещо шепнат: — Хи-и! Беки… Нима? — и крадешком погледи извръщат нанякъде — бог знай накъде, бог знай какво ожидат. Само лицата им като цветя през май ката ден все повече просияват в трепетна надежда — и скоро надеждата наяве се обърна. С клюмнали глави заптиетата един след други отминаха надолу, турци — довчера що само чалми завиваха и изтриваха силляхи — се изпокриха в миши дупки. Чу се гръм. Някъде отблизо зацвилиха коне, затракаха по калдъръми челичени копита, тръби тръбят, бият барабани. Гробовете на робството в тази земя се разтвориха. От всяка страна българи са се тирнали и един другиго задгърбя и всеки гледа да изпревари и никой никого не слуша. Треперящи ръце към небо издига старец, от радост майки плачат, мъже се в гърди блъскат и нямат край ни мяра и вик, и блъскане, и радост… Едни евреите не помръдват от място. Всеки сврял ръце в джобове, гледа с изгаснали очи засуетената навалица наоколо и не пристъпва от чаршията да види нататък що става. Какво ще гледа?

— От нашите тръби на времето стените на Ерихона паднаха… — додаде някой.

Съседа завъртя бавно с ръка, сякаш с кривач да черпи във въздуха: — Било и пребило…

Потекоха пак години. Ден след ден един на други идат на смяна и всеки нов ден с по-нов и по-буен поток през еврейската чаршия сякаш придоде. Смъкна той и боямби, и шалчета от дървените кепенци, събори дюкянчетата и широко разметна отсам-оттатък бреговете си. За да се удържиш на този поток на брега, искаше вече сила да натежи — не как да е: джамлъка с гнили зъби и с наредени пак от зъби букви: „вадим без ох“, нанизи от фурлини, стъклени хархалии, дръмбои — отлетяха, не се видяха накъде. Къщи като планини се заподемаха от двете страни: пролет, докато заложат тежки каменни основи, току на есен закънти песента на сръчен бояджия от четвъртия, от петия етаж. С мъка тук-таме още някой от евреите се държи и кога понякога, както е приклекнал на тротоара, изкриви око да погледне стряхата над себе си в небото, струва му се, реката, като се разшири, сега изринва още и коритото си, та камъните, отвалени отстрани, вече съвсем да потънат. Запринасяха дълги железни релси, хванаха да нареждат малки тухлички, заизправяха стълбове и мина се малко, ни много, на мястото на някогашната кална чаршия лъсна чист жълт килим от тухлички, помъкнаха се тежки електрически трамваи, а над тях като слънца заблестяха светли големи кълба — греят и блестят, най-тъмната нощ обърнаха на ден.

Ето, взело беше да се смрачава, целия булевард задръстен от навалица — таме отгоре скокна момче, изстъпа се като петле и с вестник в ръка викна, що му глас държеше: „Обявяванието на българската независимост!“ В ответ на неговия повик сякаш, отдолу стройна рат, тъмен облак се зададе. В широко разтворени очи, отблясък отдалеко наканена буря се показва, в един крак стъпват те, в един глас пеят песента на нова бъднина, кога богат и сиромах, благоверен и безверник братски ще добруват на земята и над рошавите им буйни глави червен пряпорец се вее. Настъпват, проправят си сами път през булеварда и стройния им ход, и песента им волна завличат със себе си не един невръстен младенец, а често и старец. От евреите само едно ниско съсухрено еврейче едвам отстъпи от бакалницата на баща си, подвлечено сякаш и то от песента, рече да потръгне след знамето. Изведнъж сипкавия крясък на баща му го повърна, то се завъртя на перигла и изблъскано от булеварда, изправи се пак пред бакалницата.

— Бре, ти глупав… Бре, сврака ти изпила ума тебе… — се втурна с разчекнати като вили пръсти срещу него баща му и думите му и пръстите му се запреваряха една пряко друга. — Подир тези ли ще вървиш? Не знаеш ли? Исайя, още нашия Исайя го е хортувал туй… Ще бъде в края на дните, един няма да става против други. Да си слушал добре хахамина, щеше да го знаеш! — Ще счупят мечовете си и ще заживеят наедно вълка и агнето и леопарда ще пасе заедно с едно яре… Ей го на, готово — къде ще вървиш!

До тях съседа завъртя бавно с ръка, сякаш с кривач да черпи из въздуха: — Било и пребило, и всичко едно по едно е изредено в Талмуда Вавилонски…