Капитан Алатристе

I. Кръчмата „Дел Турко“

Не беше нито най-честният, нито най-благочестивият, но беше смел мъж. Казваше се Диего Алатристе-и-Тенорио и се беше сражавал в старите легиони1 по време на войните във Фландрия. Когато се запознах с него, едва свързваше двата края в Мадрид, предлагайки услугите си срещу мизерно заплащане за не особено бляскави начинания. Често се налагаше да прояви способностите си на опитен фехтувач за сметка на други, които нямаха ловкостта или храбростта да изплатят собствените си неуредени сметки. Знаете как е: тук някой съпруг-рогоносец, там дело или съмнително наследство, дългове от хазарт, покрити наполовина и други такива. Сега е лесно да се критикува, но по онова време столицата на Испания бе място, където човек трябваше да изкарва прехраната си както падне, на някой ъгъл, между проблясъците на стоманени остриета. В тези неща Диего Алатристе беше в стихията си. Умееше майсторски да кръстосва шпагата, а още по-изкусно боравеше — тайно, с лявата ръка — с тънката и дълга кама, наричана от някои бискайска, с която професионалните побойници често си помагаха. Със стомана добре, с бискайска още по-добре, се казваше тогава. Противникът беше зает да нанася и парира удари в изискан стил и изведнъж нещо го изненадваше отдолу, в корема — кратко бодване, като светкавица. Дори не му оставаше време да поиска да се изповяда. Да. Вече казах на ваши милости, сурови години бяха.

Така че капитан Алатристе живееше от шпагата си. Доколкото знам, това „капитан“ беше по-скоро прозвище, отколкото действителен чин. Прякорът бе отдавнашен: от времето, когато, подвизавайки се като бранник в кралската войска, една нощ, заедно с още двадесет и деветима другари и един истински капитан, трябвало да прекоси някаква заледена река. Представете си само — за Испания и прочее възторзи, шпаги между зъбите и по ризи! Трябвало да се слеят със снега, за да изненадат някакъв холандски отряд. Холандците били врагът тогава, защото искали да се обявят за независими и занапред да нямат нищо общо с нас. Накрая го постигнали, ала междувременно ние добре сме ги попритиснали. Но да се върнем на капитана. Идеята била да се задържат на брега на реката, на дигата или на каквото там било до зазоряване, когато войските на нашия господар, краля, трябвало да се хвърлят в бой и да се присъединят към тях. Накратко — еретиците били изклани, както си му е редът, без да успеят да гъкнат. Спели като пънове и точно тогава нашите излезли от водите с желание да се посгреят, и се отърсили от студа, пращайки еретици в ада или там, където отиват проклетите лютерани. Лошото било, че сетне се развиделило и настъпил денят, а друга испанска атака не последвала. Разправяха после, че тези неща били свързани с ревността между полеви командири и генерали. Със сигурност обаче тридесет и двамата останали там, захвърлени на произвола на съдбата, сред ругатни и проклятия — ще разплачем и вашите майки, кълнем се да го сторим — обкръжени от холандци, готови да мъстят за сечта над другарите си. Били по-изгубени от Непобедимата Армада на добрия крал Фелипе Втори. Бил дълъг и много тежък ден. И за да си създадете, ваши милости, известна представа, ще спомена, че само двама испанци успели да се върнат на онзи бряг, когато паднала нощта. Диего Алатристе бил единият и тъй като през целия ден командвал войниците — на истинския капитан му уредили пътуване до отвъдното при първата схватка с две педи желязо, излезли през гърба му, — му останало прозвището, макар никога да не е получавал такъв чин. Капитан за един ден, на войска, осъдена на смърт, отишла по дяволите, продавайки скъпо кожата си, човек по човек, с реката зад гърба и псувни на добър кастилски. Неща, обичайни за въртопа на войната. Неща, обичайни за Испания.

Е, баща ми пък бил другият войник, който се върнал през онази нощ. Казваше се Лопе Балбоа, беше от Гипускоа2 и също беше смел мъж. Казват, че двамата с Диего Алатристе били добри приятели, почти като братя; и трябва да е истина, защото после, когато баща ми бил смъртно ранен с изстрел от аркебуз на едно укрепление в Юлих, Алатристе му се заклел да се погрижи за мен, когато поотрасна. Сетне баща ми издъхнал — затова и Диего Веласкес3 не го изрисува по-късно в картината си за предаването на Бреда4, както стори със своя приятел и съименник Алатристе, който си е там, зад коня. Заради това обещание, малко преди да навърша тринадесет години, майка ми сложи риза, панталони, броеница и комат хляб в един вързоп и ме изпрати при капитана, като се възползва от пътуването на един неин братовчед до Мадрид. Така започна службата ми — като нещо средно между прислужник и паж при приятеля на баща ми.

Между нас да си остане: силно се съмнявам, че ако го бе познавала добре, създателката на живота ми щеше да ме изпрати така безгрижно да му служа. Ала предполагам, че званието капитан, макар и недостоверно, придаваше почтително лустро на личността му. Освен това бедната ми майчица не беше добре със здравето и имаше да изхранва още две дъщери. По този начин се отърваваше от едно гърло и ми предоставяше възможността да диря щастието си в двора. Тъй че, без да се главоболи с допълнителни проучвания, тя ме изпрати с братовчеда си заедно с обстойно писмо, написано от свещеника в селото ни, в което припомняше на Диего Алатристе ангажиментите и приятелството му с покойния. Спомням си, че службата ми при него трябва да е започнала скоро след завръщането му от Фландрия, защото една грозна рана на хълбока, получена при Фльор, беше още прясна и му причиняваше силни болки; и аз, току-що пристигнал, свит и плашлив като мишка, го чувах нощем, от моя сламеник, да се разхожда нагоре-надолу, без да може да склопи очи. А понякога го чувах да си тананика тихо песнички, накъсани от пристъпите на болка, да рецитира стихове на Лопе5, да тръсва на глас някое проклятие или коментар на глас, предназначени за самия него — хем примирен, хем присмиващ се на положението си. Това бе много типично за капитана: да гледа на всяка от злочестините и бедите си като на неизбежна шега, на която го подлагаше от време на време стар познайник, за да издевателства над него. Навярно това бе причината за особеното му чувство за хумор, хапливо, невъзмутимо и отчаяно.

Оттогава измина много време и се заплитам малко с датите. Но историята, която ще разкажа, трябва да се е случила някъде през хиляда шестстотин двадесет и някоя година, малко преди или малко след. Това е приключението на мъжете с маски и двамата англичани, което даде повод за много приказки в двора. Тогава капитанът не само беше на път да загуби кожата си, след като бе успял да я отърве във Фландрия, от турчина и от берберските корсари, но си спечели и неколцина неприятели, които щяха да го преследват до края на живота му. Имам предвид Луис де Алкесар, секретаря на нашия господар, краля, и онзи страшен италиански наемен убиец, мълчаливия и опасен фехтувач на име Гуалтерио Малатеста, така привикнал да убива в гръб, че ако се случеше да го направи лице в лице, изпадаше в дълбока потиснатост, убеден, че губи способностите си. Беше още годината, в която се влюбих като теле и завинаги в Анхелика де Алкесар, порочна и подла, както би могло да бъде единствено Злото, превъплътено в русо момиче на единадесет-дванадесет години. Но ще разкажем всяко нещо с времето му.

Казвам се Иниго. И моето име бе първото нещо, което произнесе капитан Алатристе сутринта, когато го пуснаха от стария затвор на Негово величество, където беше прекарал три седмици на издръжка на краля заради неплатени дългове. Това за издръжката е просто израз, тъй като в този, както и във всички останали затвори тогава, единствените луксове — включително храната, — бяха онези, които човек можеше да плати от собствения си джоб. За щастие, въпреки че капитанът бе прибран в тъмницата почти без пукната пара, той разчиташе на не малко приятели. Така че ту едни, ту други му се притичваха на помощ по време на затворничеството му, по-поносимо благодарение на гозбите, които Каридад ла Лебрихана, собственицата на кръчмата „Дел Турко“6, му изпращаше от време на време по мен, и на няколкото реала от по 25 сентимос, пристигащи от побратимите му дон Франсиско де Кеведо,7 Хуан Викуня и други. Що се отнася до останалото, имам предвид обичайните за затвора премеждия, капитанът умееше да се пази като никой друг. Забележителна за онова време бе склонността на затворниците да разтоварват откъм имущество, дрехи и дори бельо другарите си по нещастие. Но Диего Алатристе беше добре известен в Мадрид, а който не го познаваше, скоро си даваше сметка, че е по-здравословно да внимава с него. Както научих, първото, което направил при влизането си в дранголника, било да отиде право при най-опасния играч сред затворниците. После, след като го поздравил с цялата си вежливост, опрял къс касапски нож в гърлото му. Подействало подобно ръка на чудотворец. След това недвусмислено заявяване на принципите му, никой не се осмелил да притеснява капитана, който занапред можел да спи спокойно, загърнат в плаща си, в един горе-долу чист ъгъл на помещението, пазен от славата си на истински смелчага. Сетне щедрото разпределение на яхниите на Ла Лебрихана и бутилките вино, купени на началника на затвора с помощите от приятелите, осигурили непоклатима преданост от страна на мнозина в заведението, включително тази на негодника от първия ден, кордованец с неприятното име Бартоло Кагафуего8. Въпреки че имал обичая да се шегува, като се преструвал на духовник и посещавал женските затвори, той не бил никак злопаметен. Това бе една от добродетелите на Диего Алатристе: можеше да завърже приятелство дори в ада.

Не е за вярване. Не си спомням добре годината — беше двадесет и втора или двадесет и трета на столетието, — но съм сигурен, че капитанът излезе от затвора в една от онези лазурни и ясни мадридски утрини, с режещ дъха студ. От онзи ден, който — и двамата още не го знаехме, — толкова щеше да промени живота ни, е изминало много време и много вода е изтекла под мостовете на река Мансанарес. Ала още ми се струва, че виждам Диего Алатристе — изпит и небръснат, застанал на прага, и тъмната дървена порта, обкована с гвоздеи, която се затваряше зад гърба му. Спомням си ясно как примигваше срещу ослепителната светлина на улицата, гъстите мустаци, скриващи горната му устна, слабия му силует, загърнат в плаща, и широкополата шапка, под чиято сянка присвиваше заслепено светлите си очи, които сякаш се усмихнаха, щом ме съзряха седнал на малка каменна пейка на площада. Имаше нещо особено в погледа на капитана: от една страна беше много светъл и студен, зеленикав като водата в локвите в зимните утрини. От друга страна, можеше внезапно да се пречупи в топла и приветлива усмивка, подобно горещ повей, разтапящ ледена кора, докато лицето му продължаваше да е сериозно, безизразно или спокойно. Имаше, освен това една друга, по-обезпокоителна усмивка, която пазеше за мигове на опасност или тъга: гримаса под мустаците, която ги кривваше леко към левия ъгъл на устните и която винаги се оказваше опасна като удар с шпага — той впрочем следваше веднага, — или трета, мрачна като поличба, когато прибягваше до тънката струя на няколко бутилки вино, от тези, които капитанът имаше навика да изпразва сам в дните на мълчание. Обръщаше ги на един дъх, избърсваше мустаците си с длан, с познатия ми жест, зареял поглед към стената насреща. Бутилките са предназначени да убият призраците, казваше той, макар че никога не успяваха да ги убият напълно.

Усмивката, която ми отправи в онази утрин, щом ме видя да го чакам, принадлежеше към първия вид: озарила очите, тя опровергаваше непоклатимата сериозност на лицето и грубостта, която често се мъчеше да придаде и на думите си, макар съвсем да не я изпитваше в действителност. Измери с поглед улицата, изглежда остана доволен, че не го дебне никакъв нов кредитор, приближи се към мен, махна плаща си въпреки студа и ми го хвърли смачкан на топка.

— Иниго — каза той. — Извари го. Пълен е с дървеници.

Плащът смърдеше, както и той самият. Дрехите му също бъкаха от гадини, които можеха да хапнат на закуска ухо на бик. Но всичко това бе оправено след по-малко от час, в къщата с баните на Мендо ел Тоскано9, бръснар, сражавал се в Неапол на младини. Той ценеше високо Диего Алатристе и го обслужваше на вересия. Когато се появих с чисто бельо и другия костюм, който капитанът пазеше в проядения шкаф, служещ ни за гардероб, заварих го прав в дървено корито, пълно с мръсна вода, да се подсушава. Ел Тоскано беше обръснал добре брадата му. Кестенявата, къса и мокра коса, сресана назад и разделена на две от прав път по средата, оставяше открито широкото чело, загоряло от слънцето в двора на затвора, с малък белег, слизащ над лявата вежда. Докато привършваше с бърсането и обличаше панталона и ризата си, разгледах другите белези, които вече познавах. Един във форма на полумесец, между пъпа и дясната гръд. Друг дълъг, на бедрото, подобно на зигзаг. Двата бяха от хладно оръжие, шпага или кама; за разлика от белега на гърба — той бе в непогрешимата звездообразна форма, която оставя куршумът. Петият беше най-скорошният, все още не напълно заздравял, същият, който му пречеше да спи добре нощем: виолетов прорез почти цяла педя на левия хълбок, спомен от битката при Фльор. Беше отпреди година и понякога се отваряше и гноеше; но в онзи ден, когато собственикът му излезе от коритото, нямаше лош вид.

Помогнах му, докато обличаше бавно и внимателно тъмносивата къса дреха и панталоните в същия цвят — наричаха ги валонски. Бяха стегнати на коленете, носеха се върху високи чизми с връзки, които имитираха кройката на чорапите. После пристегна кожения си колан, който бях лъснал грижливо по време на отсъствието му и затъкна в него шпагата с големи напречни гардове, чието острие и дръжка носеха следи, щети и драскотини от други дни и други стомани. Беше добра шпага — толедска, дълга, страховита на вид, тя влизаше и излизаше от ножницата с безкрайно металическо съскане, от което кожата настръхваше. Сетне се огледа набързо в строшеното наполовина старо огледало, с което разполагахме в стаята, и разтегна устни в уморена усмивка.

— Мамка му — измърмори той, — Бог ми е свидетел, че съм жаден.

Без повече думи той пое пред мен надолу по стълбите, после по улица „Толедо“ към кръчмата „Дел Турко“. Понеже беше без плащ, вървеше от слънчевата страна на улицата, с вдигната глава, с червеното проскубано перо на катарамата на шапката, чиято широка периферия понякога докосваше с ръка, за да поздрави някой познат, или я сваляше, когато се разминаваше с някоя изискана дама. Следвах го разсеяно, зазяпан в малчуганите, играещи на улицата, в продавачките на зеленчук пред входовете на сградите и в безделниците, които се припичаха на слънце и разговаряха на групички пред църквата на йезуитите. Макар никога да не съм бил прекалено наивен, а и месеците, прекарани в града, да бяха допринесли значително, за да ми се отворят очите, все още бях зелен и любопитен хлапак, откриващ света с удивен взор, опитващ се да не изпусне и най-малката подробност. Колкото до каретата, чух копитата на двете мулета във впряга и шум на колелета, който се приближаваше откъм гърба ни. В началото почти не обърнах внимание; преминаването на коли и карети бе нещо обичайно, улицата бе основна артерия, извеждаща на Пласа Майор10 и кралския дворец Алкасар. Но когато вдигнах поглед за миг, каретата тъкмо се бе изравнила с нас, и аз видях вратичка без герб, а в прозорчето — лице на момиче, с руси, сресани на букли коси и с най-синия, чист и смущаващ поглед, който съм срещал в живота си. Тези очи срещнаха моите за миг и сетне изчезнаха нагоре по улицата, отнесени от каретата. Потръпнах целият, без още да зная много добре от какво. Сигурно бих се разтреперил много по-силно, ако знаех, че току-що съм срещнал погледа на самия Сатана.

— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — каза дон Франсиско де Кеведо.

Масата бе отрупана с празни бутилки. Всеки път, когато на дон Франсиско му се отвореше глътка с виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас — което често се случваше, — той решаваше твърдо да вади шпагата и да се бие, с когото падне. Беше поет, подскачаше постоянно на куцукащите си нозе, правеше се на храбрец и си падаше по жените. Късоглед, кавалер на ордена на Сантяго, толкова бърз в мисълта, колкото и в езика, известен в двора с добрите си стихове и с буйния си нрав. Това нерядко му струваше продължително лутане из запустели земи или местене от затвор в затвор; защото макар добрият крал Фелипе IV, нашият господар, и любимецът му граф Оливарес да ценяха искрено, подобно на цял Мадрид, сполучливите му стихове, не им се нравеше чак толкова да са главни действащи лица в тях. Така че от време на време, след появата на някой анонимен сонет или анонимно петостишие, в които всички разпознаваха ръката на поета, приставите или агентите на корехидора11 се изсипваха в кръчмата, в дома му или на някое оживено място в града, което той посещаваше, за да го поканят учтиво да ги придружи. Така го изкарваха извън обращение за няколко дни или няколко месеца. Понеже бе твърдоглав, горделив, и никога не си вадеше поука, тези премеждия не бяха рядкост и вгорчаваха още повече нрава му. Но въпреки това той беше отличен компаньон на маса и добър другар за приятелите си, сред които се числеше и капитан Алатристе. Двамата ходеха в кръчмата „Дел Турко“, където се събираха на сладки приказки около една от най-хубавите маси, която Каридад ла Лебрихана — навремето лека жена и все още такава с капитана понякога, макар и гратис, — обикновено пазеше за тях. Към дон Франсиско и капитана през онази сутрин се бяха присъединили някои от обичайните посетители: бакалавърът Калсас, Хуан Викуня, преподобният Перес и Фадрике Едноокият, аптекар на Пуерта Серада.

— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — настоя поетът.

Беше, както казах, видимо вдъхновен от половин асумбре12 „Валдеиглесия“. Беше се изправил и с ръка на дръжката на шпагата мяташе мълниеносни погледи към седналите на съседната маса двамина странници, чиито дълги саби и плащове бяха закачени на стената — те току-що бяха поздравили поета със стихове, чийто автор беше всъщност Луис де Гонгора13, най-омразният му противник в републиката на Словото. Него той наричаше как ли не: содомит, куче14 и евреин. Беше неволна грешка или поне така изглеждаше, но дон Франсиско не възнамеряваше да го подмине току-така:

Започна да импровизира незабавно, залитайки леко, но без да пуска дръжката на шпагата, докато странниците опитваха да се извинят, а капитанът и останалите от компанията държаха здраво дон Франсиско, за да му попречат да извади оръжието и да се нахвърли върху двамата непознати.

— Това е обида, по дяволите — настояваше поетът, опитвайки се да освободи дясната си ръка, която приятелите му държаха, а междувременно със свободната ръка нагласяше очилата, кривнали се на носа му. — Педя стомана ще сложи нещата — хлъц — по местата им.

— Много желязо е, за да го хабим толкова рано сутрин, дон Франсиско — уговаряше го Диего Алатристе, съвсем уместно.

— Малко ми се вижда на мен — без да изпуска от очи другите, поетът мърдаше мустаци със свирепо изражение. — Така че нека бъдем великодушни: педя стомана за всеки един от тези безродници, които несъмнено са нечии синове, но надали са благородници.

Това бяха тежки думи, тъй че странниците посегнаха към оръжията си и понечиха да ги извадят; капитанът и другите приятели, безсилни да избегнат разпрата, ги молеха да проявят разбиране предвид опияненото състояние н…