Карлсон от покрива отново лети

КАРЛСОН ОТ ПОКРИВА ОТНОВО ЛЕТИ

Светът е тъй голям и в него има толкова много къщи. Големи и малки, хубави и грозни, стари и нови. А има и една мъничка къща за Карлсон от покрива. Той самият смята, че това е най-хубавата къщичка на земята, тъкмо като за най-добрия Карлсон в целия свят. Дребосъчето е на същото мнение.

Дребосъчето пък живее с майка си, баща си, Босе и Бетан в една съвсем обикновена къща на една най-обикновена улица в Стокхолм, а горе на покрива, точно зад комина — да, именно там — се намира малката къщичка на Карлсон със своята табелка, на която пише:

Може би ще се учудите, че някой живее на покрива, но Дребосъчето казва:

— Какво чак толкова странно има в това? Не могат ли хората да живеят където си щат?

Неговите родители също считат, че хората могат да живеят където си искат. Но отначалото не вярваха да има изобщо такъв Карлсон. Босе и Бетан също. Просто не искаха да допуснат, че там, горе, живее някакъв малък, дебел чичко, който при това има на гърба си перка и може да лети.

— Лъжеш, Дребосъче — казваха Босе и Бетан, — Карлсон не е нищо друго освен твоя измислица.

За всеки случай Дребосъчето попита Карлсон дали е измислица, но той отвърна:

— Те самите са измислица!

Майката и бащата бяха убедени, че Карлсон е някакво другарче на „ужким“, каквито си съчиняват децата, когато се чувствуват самотни.

— Горкото Дребосъче! — въздишаше майката. — Босе и Бетан са много по-големи от него. То просто няма с кого да си играе. Затова си фантазира за този Карлсон.

— Да, все пак ще трябва да му подарим кученце — замисляше се бащата. — Той отдавна си го е пожелал. След като го получи, веднага ще забрави Карлсон.

Ето как Дребосъчето се сдоби с Бимбо и стана истински собственик на куче. Това беше в деня, когато навърши осем години.

А тъкмо в този ден майката, бащата, Босе и Бетан видяха най-сетне Карлсон. Ама наистина, видяха го! Това се случи ей така:

Дребосъчето устрои празнично угощение в стаята си. Беше поканил Кристер и Гунила, с които учеше в един клас. Когато майката, бащата, Босе и Бетан чуха смеха и веселата глъчка, които се носеха от стаята на Дребосъчето, майката предложи:

— Хайде да идем да ги видим! Толкова са милички!

— Да, хайде! — съгласи се бащата.

Но какво видяха майката, бащата, Босе и Бетан, когато надзърнаха в стаята на Дребосъчето! Кой седеше край празничната трапеза, оплескан до ушите със сметана, и се тъпчеше с риск да се задави: един малък, дебел чичко, който се провикна с пълно гърло:

— Хопа-ла, трала-ла, казвам се Карлсон от покрива. Струва ми се, че досега не сте имали честта да се срещнете с мен, а?

Майката едва не припадна. А бащата ужасно се притесни.

— Да не вземете да разкажете някому за това! — нареди той. — Ще пазите пълна тайна!

— Защо? — учуди се Босе.

— Вие представяте ли си какво ще стане, ако хората научат за този Карлсон — обясни бащата. — Не се ли сещате, че ще искат да го покажат по телевизията. Има да се спъваме в телевизионни кабели и кинокамери по стълбите и през половин час ще ни се изтърсва по някой вестникарски фотограф, за да снима Карлсон и Дребосъчето. Горкото Дребосъче, ще го наричат „Момчето, открило Карлсон, който живее на покрива“… И няма да имаме ни една спокойна минута вече в живота си.

Майката, Босе и Бетан схванаха опасността и затова всички заедно се заклеха да не разказват никому за Карлсон.

Случи се така, че Дребосъчето трябваше да замине на другия ден при баба си на село и да прекара там лятото. Това много го радваше, но се тревожеше за Карлсон. На Карлсон през това време можеше да му хрумне какво ли не! Ами ако изчезне и никога вече не се върне?

— Миличък Карлсон, нали обещаваш, че ще останеш да живееш на покрива, докато се върна от село? — попита го Дребосъчето.

— Нищо не се знае — отвърна Карлсон. — Аз също заминавам при баба си! Тя е много по-бабешка от твоята и според нея, аз съм най-добрият внук в целия свят. Затова нищо не се знае … тя трябва да е полудяла, ако пусне най-добрия внук в целия свят да си върви, нали така?

— А къде живее баба ти? — попита Дребосъчето.

— В една къща — поясни Карлсон. — Да не си мислиш, че е навън и скита по цели нощи?

Дребосъчето не можа да узнае нищо повече. А на другия ден замина при баба си. Със себе си взе Бимбо. Колко хубаво беше на село! Дребосъчето играеше по цели дни и много-много не се сещаше за Карлсон. Но когато лятната ваканция свърши и той се прибра в Стокхолм, попита за своя приятел, щом прекрачи прага:

— Мамо, Карлсон мяркал ли се е насам?

Майка му поклати глава:

— Не съм го виждала. Сигурно се е преместил другаде.

— Не говори така! — сопна се Дребосъчето. — Искам Карлсон да остане да живее на покрива, той трябва да се върне.

— Нали си имаш Бимбо — опита се да го утеши майка му. Тя самата смяташе, че би било чудесно, ако се отърват от Карлсон.

Дребосъчето погали Бимбо.

— Е, да. Той ми е много добричък. Но си няма перка и не може да лети, а освен това с Карлсон се измислят много повече игри.

Дребосъчето изтича в стаята си и отвори прозореца.

— Карлсон, горе ли си? — провикна се той, колкото му глас държи. Но не получи никакъв отговор. На другия ден Дребосъчето тръгна пак на училище. Вече беше във втори клас. Всеки следобед прекарваше в своята стая и учеше уроците си. Оставяше прозореца отворен, за да чуе дали няма да забръмчи моторът на Карлсон. Ала не долавяше друго бръмчене освен от колите по улицата, а понякога от някой самолет, който прелиташе над покривите на къщите, но от Карлсон ни звук, ни вест.

— Да, май наистина се е преместил — мълвеше си тъжно Дребосъчето — и сигурно никога няма да се върне.

Вечер, когато си лягаше, той си мислеше за Карлсон и понякога си поплакваше тихичко под одеялото от мъка, че Карлсон го няма. Тъй минаваха дните — с ходене на училище, с учене на уроци и без Карлсон.

Един следобед Дребосъчето седеше в стаята си и редеше своите пощенски марки. В класьора си имаше вече много, но доста марки още чакаха да бъдат залепени. Дребосъчето се зае с тази работа и скоро я привърши. Остана само една марка — най-красивата, която той си пазеше за накрая. Беше германска марка с картинка на Червената шапчица и вълка. Ах, колко е красива, мислеше си Дребосъчето и я сложи на масата пред себе си.

В същия миг чу откъм прозореца някакво бръмчене. Бръмчене, което звучеше също като… да, наистина, също като от мотора на Карлсон! И това беше Карлсон. Той се вмъкна право през прозореца и изкрещя:

— Хопала, тралала, Дребосъче!

— Хопала, тралала, Карлсон! — извика Дребосъчето. Той скочи на крака и изпълнен от щастие, проследи как Карлсон описа няколко кръга около лампата, преди да тупне на земята, до него. Щом Карлсон изключи мотора, като завинти един малък бутон на корема си, Дребосъчето понечи да се втурне към него и да го прегърне. Но Карлсон леко го отблъсна с пухкавата си ръчичка и рече:

— Спокойствие, само спокойствие! Има ли нещо за хапване? Няколко кюфтенца или нещо подобно? А може би малко торта с каймак?

Дребосъчето поклати глава.

— Не, днес мама не е пържила кюфтета. А торта с каймак правим само когато някой има рожден ден.

Карлсон изсумтя.

— И това ми било семейство! „Само когато някой има рожден ден“ … Ами ако пристигне скъп стар приятел, когото не сте виждали от месеци насам? Редно би било в такъв случай майка ти да се поразшета.

— Да, но ние не знаехме … — започна да се оправдава Дребосъчето.

— Не сте знаели — прекъсна го Карлсон. — Можеше да се надявате! Можеше да се надявате, че ще дойда днес, и само тази мисъл трябваше да накара майка ти да меси кюфтета с едната ръка и да разбива сметана с другата.

— За обед имахме шпеков салам — промълви засрамено Дребосъчето. — Може да си хапнеш, ако искаш …

— Салам, когато пристига скъп, стар приятел, когото не сте виждали от месеци!

Карлсон отново изсумтя.

— Е, щом човек посещава често тази къща, ще свикне да понася какво ли не … дай насам салама!

Дребосъчето изтича колкото можеше по-бързо до кухнята. Майката я нямаше в къщи; беше отишла на лекар и той не можеше да я попита — но знаеше, че бива да почерпи Карлсон със салама. В една чиния бяха останали пет парчета и той ги изнесе на Карлсон. А Карлсон се нахвърли върху тях като ястреб, натъпка си устата и изглеждаше напълно доволен.

— Е — обади се той, — за салам е доста вкусен. Не като кюфтета, разбира се, но от някои хора не може да се иска прекалено много.

Дребосъчето схвана, че именно той е „някои хора“, и затова побърза да обърне разговора.

— Добре ли прекара при баба си? — попита той.

— Толкова добре, че изобщо не може да се опише — заяви Карлсон. — Затова не смятам и да го описвам — добави той, като лакомо ръфаше салама.

— И аз прекарах весело — поде Дребосъчето. Той започна да разказва на Карлсон всичко, което бе правил при баба си.

— Толкова е добричка, добричка моята баба — завърши Дребосъчето. — не можеш да си представиш как се зарадва, когато пристигнах. Прегърна ме и ме притисна с всички сили.

— Че защо? — попита Карлсон.

— Защото ме обича, не разбираш ли? — учуди се Дребосъчето.

Карлсон престана да дъвче.

— И ти, естествено, си мислиш, че моята баба не ме обича толкова, а? Сигурно не вярваш, че тя, като се метна връз мен и ме запрегръща, чак лицето ми посиня, и то само защото толкова много ме обича, не вярваш, а? Но ще ти кажа, че баба ми има пестници, твърди като желязо, и ако ме обичаше само сто грама повече, сега нямаше да седя тук, защото щеше да ме е довършила.

— Така ли? — удиви се Дребосъчето. — Значи толкова силна била баба ти в прегръдките.

Неговата баба не го е притискала чак така, поясни той на Карлсон, но тя несъмнено го обича и винаги е била добра към него.

— Макар понякога да е най-досадната баба на света — прибави Дребосъчето, след като поразмисли. — Все мърмори, че не си сменям чорапите, че не бива да се бия с Ласе Янсон и разни такива неща.

Карлсон захвърли празната чиния.

— И, разбира се, не ти се вярва, че моята баба е не по-малко досадна, а? Ти сигурно не допускаш, че тя си навиваше будилника и скачаше от леглото в пет часа всяка сутрин само за да успее да се намърмори, че трябва да си сменям чорапите и че не бива да се бия с Ласе Янсон?

— Нима познаваш Ласе Янсон? — изненада се Дребосъчето.

— О не, слава богу! — възкликна Карлсон.

— Тогава защо баба ти е казвала … — учуди се Дребосъчето.

— Защото е най-досадната баба в целия свят — рече Карлсон. — Може би най-сетне ти е станало ясно? Как не те е срам, след като познаваш Ласе Янсон, да твърдиш, че твоята баба била най-досадната в целия свят? Нищо не знаеш ти! Моята баба може по цял ден да мърмори, че не трябва да се бия с Ласе Янсон, макар изобщо да не познавам това момче и искрено да се надявам, че никога няма да се срещна с него.

Дребосъчето размишляваше. Ама че странна работа … винаги му ставаше много криво, когато баба му го гълчеше, но сега изведнъж му се стори, че трябва да се опита да удари Карлсон в земята, като изкара баба си по-досадна, отколкото беше в действителност.

— Щом си понамокрех краката, и баба започваше да мърмори, че трябва да си сменя чорапите — увери го Дребосъчето.

Карлсон кимна.

— И ти, разбира се, смяташ, че моята баба не е искала и аз да си сменям чорапите, а? Сигурно не ти се вярва, че веднъж довтаса бегом през цялото село, щом излязох да поджапам в една локва, и започна да мърмори: „Смени си чорапите, Карлсон, миличък, смени си чорапите…“ Май не ти се вярва, а?

Дребосъчето се поизпъчи.

— Че защо, това не е невъзможно…

Карлсон го бутна върху един стол и застана пред него с ръце на хълбоците.

— Не, явно не ми вярваш. Но слушай да ти разкажа как стана всичко. Излязох да си поджапам в една локва… нали схващаш? И ужасно се забавлявах. И тъкмо в разгара на веселбата баба дотърча и закрещя тъй силно, че гласът й се разнесе из цялото село: „Смени си чорапите, Карлсон, мили, смени си чорапите!“

— А ти какво й каза? — попита Дребосъчето.

— И през ум не ми минава, рекох, тъй като съм най-големият непослушник в целия свят — заяви Карлсон. — И затова се отскубнах от баба и се покатерих на едно дърво, та да мирясам.

— Сигурно е останала като попарена? — предположи Дребосъчето.

— Личи си, че не познаваш баба ми — възрази Карлсон. — Тя ме последва.

— Горе на дървото? — слиса се Дребосъчето.

Карлсон кимна.

— Ти, разбира се, не вярваш, че моята баба може да се катери по дърветата, а? Щом става дума за хокане, тя се покачва къде ли не. „Смени си чорапите, Карлсон, мили, смени си чорапите!“ — повтаряше баба и запълзя по клона, на който бях седнал.

— А ти какво направи? — попита Дребосъчето.

— Че какво можех да направя? — рече Карлсон. — Смених си чорапите, не можа да ми се размине. Високо горе на дървото, седнал на един тънък жалък клон, с риск за живота си, бях принуден да си сменя чорапите.

— Ха, ха, сега вече излъга — изсмя се Дребосъчето. — Горе на дървото не си имал чорапи за смяна!

— Брей, че си глупав — упрекна го Карлсон. — Не съм бил имал чорапи, които да сменя, а?

Той дръпна нагоре крачолите на панталоните си и посочи дебелите си крачка, обути в раирани усукани чорапи.

— А това какво е, а? — попита той. — Това не са ли чорапи? И то два броя, ако не ме лъжат очите. И аз седнах на онзи клон и ги смених, като надянах левия чорап на десния си крак, а десния чорап на левия крак. Да не би да се съмняваш, че не съм направил това? И то само за да угодя на моята стара баба!

— Добре, ама от това краката ти не са станали по-сухи — отбеляза Дребосъчето.

— Нима съм твърдял подобно нещо! — каза Карлсон. — А!

— Е, но тогава — запъна се Дребосъчето — ти си сменил чорапите си съвсем напразно.

Карлсон кимна.

— Разбра ли сега кой има най-досадната баба в целия свят? Твоята баба мърмори, защото е необходимо, като си има такъв непоправим внук като теб. Моята обаче е най-досадната в целия свят, защото ме хока съвсем без причина. Ще се побере ли това най-сетне в твоя нещастен череп, а?

Но после Карлсон се разсмя неудържимо и потупа дружески Дребосъчето.

— Хопала, тралала, Дребосъче — провикна се той. — Хайде да зарежем бабите си и да започнем да се забавляваме. Крайно време е, според мен.

— Хопала, тралала, Карлсон, и аз мисля така — съгласи се Дребосъчето.

— Да си получил някоя нова парна машина? — попита Карлсон. — Помниш ли колко беше весело, когато вдигнахме онази във въздуха? Нямаш ли нова, та да го направим пак?

Но Дребосъчето не беше получил друга парна машина и Карлсон се нацупи. За щастие обаче той съгледа прахосмукачката, която майката на Дребосъчето бе забравила в стаята му, след като я бе изчистила. С радостен вик Карлсон се спусна към нея и натисна копчето за пускане.

— Ха познай кой е най-добрият прахосмукачочистач в целия свят!

И той се залови да чисти с все сила.

— Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя — провикна се Карлсон. — На тази мръсотия трябва да се сложи край. Какъв късмет имате, че във вашия дом е дошъл най-добрият прахосмукачочистач в целия свят!

Дребосъчето знаеше, че майка му бе минала с прахосмукачката навсякъде из стаята и каза това на Карлсон, обаче той презрително се засмя.

— Всекиму е известно, че жените не знаят да боравят с такива апарати. Ей така трябва да се върши тази работа — заяви той и започна да чисти с прахосмукачката едно от тънките бели пердета, което с леко съскане изчезна в нея почти до половината.

— Чакай, спри! — извика Дребосъчето. — Пердето е много тънко, не виждаш ли, че заседна в прахосмукачката… Престани!

Карлсон сви рамене.

— Добре, щом ти се живее в смет и мръсотия, твоя воля.

Без да изключи прахосмукачката, той започна да дърпа и тегли пердето. Но то здравата се бе напъхало вътре и прахосмукачката не искаше да го пусне.

— Не се опъвай! — каза Карлсон на прахосмукачката. — Защото насреща си имаш Карлсон от покрива, най-добър по дърпане на въже в целия свят.

Той дръпна силно и измъкна пердето. То беше почерняло и освен това поокъсано.

— О, виж на какво е заприличало! — завайка се Дребосъчето. — На, гледай, станало е съвсем черно!

— Да, да, а смяташ, че такова перде нямало нужда от чистене, мърльо такъв — смъмри Карлсон Дребосъчето, но сетне го помилва по главата. — Е, не тъгувай, от теб все пак може да излезе свестен мъж, макар да си толкова нечистоплътен. Между другото, я аз да те опрахосмуча малко … или може би майка ти вече го е направила?

— Не, наистина не! — каза Дребосъчето.

Карлсон пристъпи напред, насочи прахосмукачката към него.

— Виж ги тия жени — поде той, — да изчисти с прахосмукачката цялата стая и да пропусне най-кирливия предмет! Хайде, ще започнем от ушите!

Дотогава Дребосъчето никога не беше чистен с прахосмукачка и сега, когато му се случи, изпита такъв гъдел, че викаше от смях. Карлсон прояви голямо старание. Той прокара прахосмукачката по ушите му, по косата и около врата, под мишниците, по гърба и по корема — та чак до стъпалата.

— На това му викат есенно чистене — поясни Карлсон.

— Само да знаеш как гъделичка — рече Дребосъчето.

— Да, за това всъщност би следвало да платиш допълнителна такса — заяви Карлсон.

След това Дребосъчето поиска да направи есенно чистене и на Карлсон:

— Сега е мой ред. Ела да ти изчистя ушите с прахосмукачката!

— Няма нужда — възрази Карлсон, — защото аз си ги измих през септември миналата година. Тук има много по-спешни задачи.

Той хвърли поглед из стаята и съзря марката на Дребосъчето, оставена на масата.

— Малки отвратителни късчета хартия са пръснати наоколо и замърсяват всичко — възмути се Карлсон. И преди Дребосъчето да успее да го спре, прахосмукачката вече беше погълнала „Червената шапчица“.

Тогава Дребосъчето изпадна в отчаяние.

— Марката ми! — извика той. — Ти ми изсмука „Червената шапчица“. Никога няма да ти го простя!

Карлсон изключи прахосмукачката и скръсти ръце на гърдите си.

— Прощавай — промълви той, — прощавай за това, че съм добър и изпълнен с желание да ти помогна, че съм малък чистофайник, който иска да прави в живота си само добрини, прощавай за това!

Думите му прозвучаха, сякаш Карлсон всеки миг щеше да се разплаче.

— Всичко е за тоя, дето духа — продължи той с треперещ глас, — никаква благодарност… Само хокане и хокане!

— О! — възкликна Дребосъчето. — Не искам да ти е мъчно, но разбираш ли, „Червената шапчица“…

— За каква вехта червена шапчица дигаш тази врява? — попита Карлсон, вече без да хленчи.

— Ами за тази от пощенската марка — обясни Дребосъчето. — Най-хубавата ми марка.

Карлсон застана неподвижно, потънал в размисъл. Сетне очите му засвяткаха и той се ухили хитро.

— Ха познай кой е най-изобретателният съчинител на игри в целия свят? И отгатни на какво ще играем… На Червената шапчица и вълка! Ужким прахосмукачката е вълкът, а аз съм ловецът, който идва, разпорва му търбухът и хоп — Червената шапчица излиза оттам.

Той бързо се огледа наоколо.

— Да имаш под ръка някоя брадва? Тези прахосмукачки са твърди като желязо.

Дребосъчето нямаше брадва и това искрено го радваше.

— Не може ли просто да отворим прахосмукачката, пък да си мислим на ужким, че сме разпорили търбуха на вълка?

— Ако решим да шмекеруваме — може — рече Карлсон, — макар че обикновено, когато поря вълчи търбуси, не постъпвам така. Но след като в този окаян дом липсват всякакви сечива, ще играем на ужким!

Той се просна по корем върху прахосмукачката и захапа дръжката й.

— Глупачка такава — провикна се Карлсон. — Защо глътна „Червената шапчица“?

Дребосъчето си помисли, че Карлсон съвсем се вдетинява с подобни наивни игри, но все пак му беше весело да го гледа.

— Спокойствие, само спокойствие, мила Червена шапчице! — крещеше Карлсон. — Сложи си шапката и галошите, защото сега ще излезеш оттам.

После Карлсон отвори прахосмукачката и взе, че изтърси върху килима всичко, което се намираше в нея. Образува се голяма и отвратителна сива купчина.

— Олеле, трябваше да изсипеш този боклук в някаква кесия — разтревожи се Дребосъчето.

— Кесия ли … тъй ли е в приказката, а? — попита Карлсон. — Да не би там да пише, че ловецът разпаря търбуха на вълка и изсипва Червената шапчица в една кесия, а?

— Не — съгласи се Дребосъчето, — там наистина няма такова нещо …

— Е тогава не се обаждай — заяви Карлсон. — Не се опитвай да измисляш неща, дето ги няма, защото така няма да играя!

Повече не можа да издума, защото откъм прозореца подухна лек ветрец и вдигна доста прах право към носа му. Той се разкиха. И кихна точно върху купчината прахоляк. Кихавицата му отнесе една хартийка, която полетя над пода и падна точно пред Дребосъчето.

— Ето я „Червената шапчица“! — извика той и побърза да вдигне прашната малка пощенска марка.

Карлсон изглеждаше доволен.

— Така правя аз — рече той. — Оправям нещата само с едно кихане. Та сега може би ще престанеш да хленчиш за „Червената шапчица“!

Дребосъчето със задоволство избърса праха от пощенската марка.

Тогава Карлсон продължи да киха и от пода се вдигна цял облак прах.

— Ха познай кой е най-добрият кихач в целия свят? — изпъчи се той. — Мога да изкихам всичката прах по местата й … почакай и ще видиш!

Дребосъчето не го слушаше. Единственото му желание беше да залепи своята марка в класьора.

Карлсон стоеше и кихаше, обгърнат от облак прах. Кихаше ли кихаше, и когато се накиха, почти цялата купчина прах беше изкихана от пода.

— Виждаш ли, че нямаше нужда от никаква кесия — каза Карлсон. — Всичкият прах си е по обичайните места. Ред навсякъде — тъй искам да бъде! Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя!

Но погледът на Дребосъчето не се откъсваше от марката. Тя бе вече залепена, ах, колко беше красива!

— Ще трябва да ти изчистя още веднъж ушите с прахосмукачката — рече Карлсон. — Ти изобщо не чуваш какво ти се говори!

— Какво каза? — попита Дребосъчето.

— Казах, че не е честно само аз да се бъхтам и трепя, докато на ръцете ми излязат мехури. Досега ти чистих ли чистих на тебе и затова няма да ти струва кой знае колко, ако сега дойдеш горе да ми поразтребиш на мен.

Дребосъчето захвърли класьора с пощенските марки. Да отиде горе на покрива… имаше ли нещо, което той да желаеше повече! Само веднъж беше ходил на покрива в малката къщичка на Карлсон. Тогава майка му вдигна страшна олелия и извика пожарната команда, за да го свали оттам.

Дребосъчето премисляше. Това бе толкова отдавна и сега той беше станал много по-голямо момче, което би могло да се катери на който покрив си поиска. Но много му се искаше да знае дали майка му разбира това. Тя не си бе у дома и нямаше как да я попита. Пък може би най-разумно би било да се откаже.

— Е, идваш ли? — обади се Карлсон.

Дребосъчето помисли още малко.

— Ами ако ме изпуснеш, докато летим? — попита той неспокойно.

Карлсон явно не се тревожеше.

— Ха — рече той, — има толкова много деца! Дали едно повече или едно по-малко — това е просто суета.

Дребосъчето се обиди не на шега.

— Аз не съм никаква суета и ако падна …

— Спокойствие, само спокойствие! — заяви Карлсон и го помилва по главата. — Няма да паднеш. Ще те държа тъй здраво, както правеше баба ми. Защото ти наистина си само едно нечистоплътно момченце, но аз все пак като че ли те обичам. Особено сега, след като ти направих есенно почистване и прочее.

Той помилва Дребосъчето още веднъж.

— Да, странно наистина, но аз си те обичам, макар че си такъв малък и глупав. Почакай само да стигнем на покрива и така ще те прегърна, че лицето ти да посинее, точно както правеше моята баба.

Той натисна копчето на корема си, моторът се запали и Карлсон хвана здравата Дребосъчето. Двамата излетяха през прозореца в синевата. Скъсаното перде бавно се развяваше, сякаш да им помаха за довиждане.