Казанлъшкият Кръстьо Сарафов

Не знам с какво беше придобил тази голяма популярност в града ни. Може би с професията си? Тогава фотографите се брояха на пръсти. А може би с талантливите си изяви на сцената на читалище „Искра“? Но фактът си е факт! За него говореха с уважение и млади и стари, а същевременно интимно го наричаха „бай Петър“.

И сега сякаш го виждам изправен пред фотографското му ателие. Едър, плещест, възпълен, с ниско подстригана коса, с наметнато на едното му рамо палто. Презрамки придържаха широките му панталони. Правеше впечатление на потомък на Любен Каравеловите чорбаджии. А той беше и си остана, както сам казваше на приятеля си Буко Давидов:

— Буко. Буко, толкова, ама толкова сме бедни, че не можем да разберем, че сме бедни!

Роден през 1879 година в Казанлък, изкласил до трети прогимназиален клас, бай Петър Арнаудов отрано се ориентира в професията си. Учи фотографското изкуство при известен за времето си казанлъшки фотограф, отваря ателие и до края на живота си остава верен на занаята си. А и го владееше до съвършенство. Беше истински фотограф-художник. В едно списание го сравняваха с френските фотографи. Но… разбира се като владеещ това изкуство, а не като изпълнител на поръчките.

За него Чудомир казваше, че някой се фотографирал като бебе, но получил снимките си, когато сам имал бебе. И понеже приличало на него; не станало нужда да го снимат. За тия, които бързат и го притесняват, бай Петър имаше лек. Предлагаше им цял куп снимки, от които да си изберат тази, с на която най-много си приличат. Веднъж негов клиент избрал една с брада.

— Защо бе? — запитал го бай Петър.

— Защото тъй повече се харесвам! — бил отговорът му.

Когато отсъстваше от ателието, слагаше табела: „След 15 минути се връщам!“.

Много са го чакали с часове и пак не са го дочаквали.

Ателието му беше дървена барака. Разположена беше на една височинка до сегашната книжарница до кино „Искра“.

Това ателие доколкото му служеше да фотографира, дотолкова служеше за средище на културната мисъл на тогавашния Казанлък. Тук са се раждали и обсъждали много културни събития в града. Бай Петър беше допълнил учението и знанията си с четене на всестранна литература, а наред с любовта към професията имаше и втора голяма любов — театралното изкуство.

Самоук актьор. Първата му изява е на импровизирана сцена в двора на негов съмахленец. Първото му излизане на градска сцена е в „Съвременен театър“ на Матей Икономов.

Някои считаха, че той като актьор е предимно комик. В това амплоа той е в стихията си в „Службогонци“, „Златната мина“, „Големанов“, „Ревизор“ и много други. Но той е в стихията си и в драмата. Образите, които създава в „Боряна“, „Майстори“, „Хъшове“ и други драматични произведения потвърждават това.

За актьора Петър Арнаудов, Иван Генов казва:

— „Мисля си, при това широко амплоа на сцената, което притежаваше и вродените заложби, не би било смелост да се каже, че при други условия, то той би бил вторият Кръстьо Сарафов на сцената“.

Но бай Петър е в стихията си и като рецитатор на утрата и вечеринките, които бяха постоянно явление в нашия град. На новогодишните вечеринки неговият годишен отчет-хроника (така нареченото новогодишно огледало), предаден под формата на безобиден хумор, в който се бичуваха обществените и лични недъзи, беше кулминацията на представлението.

На една новогодишна вечеринка бай Петър излезе на сцената със стърчащ над главата му гръмоотвод. От отчета му разбрахме, че женен мъж казанлъчанин правил любов в Крънската кория и върху него паднал гръм.

— За да не стават такива произшествия, отправи съвет бай Петър към публиката — женените мъже в такива случаи да ползват гръмоотвод!

— Куленската махала — казваше той — е предавателят, а Долната (Калпакчийската) махала е разпространителят на новините в Казанлък.

Но и бай Петър понякога попадаше в устата на негови събратя-хумористи.

Един от тях в злободневка, изнесена на вечеринка, каза за него:

Хуморът на бай Петър просто бликаше от само себе си. И в най-сериозните събития в живота му не го е изоставял.

Беше нещо се поразболял. Среща Буко Давидов и му вика:

— Буко, то че ще се мре, ще се мре, ама много ме е дерт, че ей там някъде из студеното и мрачно гробище ще ме заровят. А мене ми се ще…

— Какво ти се ще? — озадачил се Буко.

— Ще ми се да ме заровят на „Стъргалото“ (площада).

— Защо бе, Петре?

— Как защо? Ами, както съм положен по гръб в ковчега, цял ден ще мога да гледам хубавите казанлъчанки като се разхождат над гроба ми.

Дни преди смъртта си обаче той събира близките си и им казва последното си желание:

— Паметник или дървен кръст ще издигнете на гроба ми — не е важно за мене. Важното е на него да пишете:

Бай Петър почина в 1960 година на 84-годишна възраст.