Кобра

ШКОЛНИК: 2043

Цяла сутрин в ефира предаваха военни маршове, но всяко привикнало ухо веднага щеше да различи мрачните оттенъци в музиката, които липсваха през първите седмици от нашествието. Ето защо, когато трепкащите светлини на екрана бяха заменени от лицето на водещия новините, Джони Моро изключи заваръчния лазер и наостри слух, завладян от неясно безпокойство.

Информационният бюлетин беше кратък, но затова пък далеч надхвърляше всички опасения: „Щабът на Асгардското обединено командване току-що съобщи, че преди четири дни Адирондак е бил окупиран от десантни сили на трофти. — Върху екрана, над дясното рамо на говорителя, се появи холографска карта с познатите над седемдесет белезникави точки, съответстващи на планетите от човешкия Доминион, заобиколени вляво от червената мъгла на империята на трофтите, а вдясно и отгоре със зелено беше маркиран районът, обитаван от минтистийци. Две малки точки в левия долен ъгъл сега мигаха в червено. — Според съобщенията, Звездните сили на Доминиона се прегрупират на нова позиция в близост до Палм и Иберианд, докато на Адирондакската редовна армия е било наредено да организира партизанска война срещу частите на окупатора. Разширен репортаж, включващ официални изявления на Централния комитет и на Военното командване ще бъдат излъчени преди новините в шест тази вечер“.

Отново засвири военна музика, придружена от познатите трепкащи светлини, а Джони бавно се изправи и отърси рамене.

— Татко, превзели са Адирондак — каза той, без да се обръща.

— Чух — разнесе се гласът на Пирс Моро.

— При това само за три седмици — продължи Джони, като неволно стискаше дръжката на лазера. — Три седмици.

— Не бива да преценяваш хода на войната по първите няколко седмици — рече Пирс и протегна ръка към лазера в ръката на сина си. — На трофтите им предстои да научат, че да се задържи един свят е далеч по-трудно, отколкото да се завладее. Не забравяй, че ни завариха неподготвени. Няма да е същото, когато Звездните сили попълнят екипажите си и се включат във военните действия. Напълно възможно е да загубим Палм и Иберианд, но след това сигурно ще ги спрем.

Джони поклати глава. Имаше нещо нереално в това да обсъждаш пленяването на милиарди човешки същества, сякаш ставаше дума за пионки от някаква космическа шахматна игра.

— И после какво? — попита той огорчено. — Как ще прогоним трофтите от нашите светове, без да унищожим най-малко половината от населението? Ами ако те решат да приложат тактиката на „изгорената земя“ при отстъплението си? Ако вземат…

— Ей, ей — прекъсна го Пирс, застана пред него и положи ръка на рамото му. — Излишно се притесняваш. Войната започна само преди три месеца, Доминионът тепърва ще набира сили. Остави всичко и се захващай за работа, ясно? Не забравяй, че трябва да се прибереш вкъщи навреме за домашното. — Той му протегна изключения лазер.

— Щом трябва — Джони неохотно прие инструмента и нагласи светлоотразителните очила. Сетне се постара да прогони войната и всичко свързано с нея от мислите си и сигурно щеше да успее, ако не беше последната забележка на баща му.

— Освен това — каза той, като сви рамене, — каквото и да се случи, двамата с теб не можем да направим нищо.

По-късно, докато вечеряха, Джони не промълви нито дума, но в дома на Моро един глас повече или по-малко едва ли можеше да повлияе на общата шумотевица. Както обикновено в центъра на разговорите беше седемгодишната Гуен, която едновременно ги засипваше с клюки от училището и задаваше въпроси по най-различни теми — от системата за прогонване на вихрушките до приготвянето на печено месо върху скара. Не оставаше по-назад в познанията за училищния живот и петгодишният брат на Джони — малкият Джейми отсега проявяваше умение бързо да се ориентира в обществения живот. Пирс и Ирена ръководеха цялото това представление с опит, дължащ се на продължителна практика, стараеха се да отговарят търпеливо на всички зададени от Гуен въпроси и да изглаждат отдалеч всякакви възможни противоречия. Дали по някаква мълчалива уговорка, или поради друга причина, но никой не спомена войната.

Джони изчака да вдигнат масата и едва след това отправи обичайната си молба.

— Татко, ще ми дадеш ли колата да се разходя из Хърайзън сити?

— Какво, и тази вечер ли има мач?

— Не — отвърна Джони. — Исках да проверя едно нещо, това е всичко.

— Какво „нещо“?

Джони почувства, че лицето му порозовява. Нямаше желание да лъже, но знаеше, че ако каже истината, неминуемо ще последва задълбочен семеен разговор, а той все още не беше готов за него.

— Ами… просто да проверя нещо.

— Например, къде се намира наборният пункт на Военната комисия? — тихо попита Пирс.

В кухнята внезапно се възцари тишина, последвана от въздишката на майка му.

— Джони? — обади се тя.

Той въздъхна на свой ред и се подготви за неизбежния вече неприятен разговор.

— Нямаше да се запиша, преди да разговарям с вас — рече той. — Щеше ми се първо да посъбера малко информация — за процедурата и прочие.

— Джони, войната е много далеч оттук… — поде Ирена.

— Зная, мамо — прекъсна я Джони. — Но там умират невинни хора…

— Още една причина да си останеш у дома.

— … не само войници, но и цивилни — продължи смутено той. — Само си мислех… всъщност, днес татко каза, че нямало какво да направим. — Той премести поглед към Пирс. — Може и така да е… но аз смятам, че не бива толкова лесно да се отказваме.

За миг по устните на Пирс се мярна едва забележима усмивка.

— Значи, когато друго не помага, цитираш мен, а?

— На това го учат в училище — обади се Джейми от вратата. — Извън часовете, когато му показват как се поправят компютри.

Джони погледна намръщено брат си, ядосан, че разговорът поема в друга посока. Но Ирена не беше склонна да се предава толкова лесно.

— Като стана дума за училище… — подхвана тя. — Остава ти една година, докато вземеш диплома. Надявам се, че не смяташ да напускаш още сега.

Джони поклати глава.

— Трудно ми е да кажа. Като гледам какво постигнаха трофтите само за три месеца…

— Образованието сега е по-важно от…

— Добре, Джони — прекъсна я неочаквано Пирс. — Можеш да идеш в Хърайзън сити, щом настояваш и да надникнеш в наборната комисия.

— Пирс! — стрелна го гневно Ирена.

Пирс поклати тъжно глава.

— Не можем да го спрем. Не чуваш ли какви ги приказва? Той вече е решил. Пълнолетен човек е и има право сам да взема подобни решения. — Пирс вдигна очи към Джони. — Говори с комисията, но ми обещай, че ще се посъветваш с нас, преди да вземеш окончателно решение. Разбрано?

— Разбрано — кимна Джони и въздъхна облекчено. Едно е да постъпи доброволно в армията и съвсем друго да спечели битката за поддръжка в собственото си семейство. — След няколко часа съм тук — рече той, взе ключовете от баща си и излезе.

Канцеларията на наборната комисия не беше сменила разположението си от близо три десетилетия и докато я наближаваше, Джони си помисли, че баща му вероятно е минал по същия път, когато се е записвал доброволно в армията преди двадесет и пет години. Тогава заплахата дошла от страна на минтистийците и Пирс Моро се сражавал с тях от торпедната палуба на своя дреднаут.

Тази война беше различна и макар Джони от малък да мечтаеше за романтични и секващи дъха космически сражения, той вече беше спрял избора си на нещо не толкова величествено, но далеч по-ефективно.

— Искаш да постъпиш в армията, така ли? — попита служителят от наборната комисия, докато оглеждаше иззад бюрото Джони. — Прощавай за любопитството, но напоследък нямаме кой знае колко доброволци за армейска служба. На твоята възраст повечето хлапета мечтаят за звездните изтребители. Мога ли да попитам за мотивите?

Джони кимна, опитвайки се да си съсредоточи мислите и да запази самообладание. Нищо чудно това да беше първият тест от много предстоящи изпитания.

— Според мен, трофтите са достатъчно подготвени, за да отблъснат първите няколко удара на Звездните сили. А това означава, че тепърва ще изгубим още планети, чието цивилно население ще бъде изоставено изцяло на милостта на врага… освен ако армията не изпрати специално подготвени диверсантски части за да ръководят и координират съпротивата. Точно в такива части искам да служа.

Служителят кимна замислено.

— Значи искаш да участваш в партизанската война?

— Искам да помагам на хората — поправи го Джони.

— Хъм. — Мъжът пред него протегна ръка към компютърния терминал, прегледа внимателно цялата информация за Джони и вдигна учудено вежди. — Наистина впечатляващо — рече той, без Джони да долови и капчица ирония. — Отличен успех в училище, максимален персонален индекс… интереси… за офицерското училище ли би желал да кандидатстваш?

Джони сви рамене.

— Не се целя чак толкова високо, но не бих се отказал, като му дойде времето. Нямам нищо против да съм най-обикновен войник, ако за това питате.

— Хъм-хъм — повтори служителят и отново разгледа внимателно лицето на Джони. — Добре, виж какво ще ти кажа, Моро. Доколкото ми е известно, до момента не са разработвани специални планове за водене на партизанска война на застрашените планети. Но ако това стане — и според мен подобна възможност е напълно реална, — задачата действително ще бъде възложена на някое от тези специални подразделения.

Джони плъзна поглед по предложения списък. „Група Алфа, морска пехота, рейнджъри, командоси…“ — все познати и уважавани имена.

— И как да се запиша в едно от тях?

— Не можеш. Първо постъпваш в армията, след това те чакат цял куп тестове и изпити и ако се справиш добре, те сами ще те поканят.

Джони огледа стаята, украсена с разноцветни холоизмерни плакати на звездни крайцери, стратощурмовици и ракетни танкове със защитна окраска.

— Благодаря за съвета — рече той накрая, докато прибираше магнитната карта с информацията, която му бяха записали. — Ще обмисля всичко и тогава ще дойда.

Беше късно и той реши, че у дома всички ще са заспали, но когато се прибра, Джейми и родителите му го очакваха в кухнята. Разговорът продължи почти цялата нощ. Този път Джони надделя — накрая беше убедил не само тях, но и себе си в правотата на решението, което бе взел.

На другия ден всички слязоха в града и присъстваха на официалното подписване на необходимите формуляри.

— И така… утре е великият ден.

Джони вдигна глава от багажа и погледна брат си. Седнал на леглото в другия край на стаята, Джейми полагаше отчаяни усилия да изглежда спокоен и дори жизнерадостен. Ала смачканият чаршаф под него издаваше вълнението му.

— Аха — кимна Джони. — От космопорта на Хърайзън сити ще ни откарат с редовен полет на „Скайларк лайнз“ до Ейри, а после с военен кораб до Асгард. Човек трябва да попътува малко, за да осъзнае колко е голяма вселената.

— Ще ти призная, че и аз тайничко си мечтая някой ден да видя Ню Персей — подсмихна се Джейми. — Казват, че не надхвърлял сто и двадесет километра на дължина. Някакви резултати от тестовете?

— Нищо, като изключим главоболието, което ще ме държи поне още няколко часа. — Последните дни му се сториха истинско мъчение, изпитите продължаваха по дванадесет часа, без никакъв отдих между тях. Обща подготовка, военни и политически познания, психологически тестове, медицински прегледи, лабораторни изследвания… пълна програма. — Някой спомена, че обикновено всичко това го правели за две седмици — добави той, но беше щастлив, че вече е минало. — Изглежда, че спешно им трябват нови попълнения.

— Сигурно. С всички ли се сбогува? Нещо неуредено?

Джони подхвърли чифт чорапи в куфара и приседна на леглото.

— Джейми, твърде съм уморен, за да ти насмогна на подмятанията. Какво имаш пред вид?

Джейми въздъхна.

— Ами, все си мислех да ти кажа… Алис Керн е доста притеснена, че не си й споменал нищо за плановете си.

Джони свъси вежди и се разрови в спомените си. Не беше се виждал с Алис от началото на изпитите, но последната им среща мина съвсем нормално.

— Дори да е така, запазила го е за себе си. А ти откъде разбра?

— От Мона Бийл — рече Джейми. — Алис, естествено, няма да ти каже — твърде е късно, за да си променяш решението.

— А ти защо ми го казваш?

— Защото смятам, че трябва да се видиш с нея тази вечер. Покажи й, че все още държиш на нея, преди да се втурнеш да спасяваш човечеството.

Нещо в гласа на Джейми го накара да преглътне поредната подигравателна забележка, която беше намислил.

— Значи не одобряваш решението ми, така ли? — попита притихнало той.

Джейми поклати глава.

— Не в това е въпросът. Само се опасявам, че все още не си даваш сметка с какво си се захванал.

— Джейми, аз съм на двадесет и една години…

— И си прекарал целия си досегашен живот в едно малко провинциално градче на един отдалечен свят. Сложи си ръка на сърцето, Джони, тук ти вече си тежиш на мястото, но какво ще стане, когато се наложи да се справиш с цял куп нови трудности — далеч по-сложния живот в цивилизованата част на Доминиона, армията, войната. Доста сериозни препятствия.

Джони въздъхна. Не би обърнал внимание на тези думи, ако не бяха казани от Джейми, който отдавна бе спечелил всеобщо уважение заради умението да предугажда всякакви възможни неприятности.

— Като те слуша човек — отбеляза той, — единствената възможност е да си остана вкъщи.

— Така излиза, прав си. Но нямам какво друго да ти предложа. Исках поне да се уверя, че тръгваш оттук с ясното съзнание за онова, което ти предстои.

— Аха. Благодаря. — Джони плъзна поглед из стаята, забелязвайки предмети, които бе престанал да вижда от години. Трябваше да мине цяла седмица, откакто взе решението, преди мисълта, че наистина ще напусне родната планета, да стигне до съзнанието му.

Може би завинаги.

— Как мислиш, Алис ще иска ли да се срещне с мен? — попита той.

Джейми кимна.

— Сигурен съм, че и тя ще се почувства по-добре след това. Освен това ми се струва че… — той се подвоуми дали да продължи. — Може и да ти прозвучи глупаво, но си мисля, че колкото повече неща те обвързват с Чедър лейк, толкова по-дълго ще запазиш моралните си устои непокътнати.

Джони се разсмя.

— Сред нравствения упадък на големите светове, така ли? Я стига, Джейми, нима наистина вярваш, че напредъкът винаги е придружен от поквара?

— Не, разбира се. Но затова пък съм искрено уверен, че покварата върви ръка за ръка с напредъка.

Джони размаха ръце, за да покаже, че се предава.

— Добре де, стига за това. И друг път съм те предупреждавал — започнеш ли с афоризмите, ще ме изгубиш като събеседник. — Той стана, извади от гардероба цял куп чисти ризи и ги стовари на леглото. — Избери си — ще ти потрябват, за да си винаги спретнат. Останалото прибери в моя багаж, заедно с касетките.

— Ами, добре — Джейми се изправи. — Иди се позабавлявай. После ще се наспиш — по време на полета към Асгард.

Джони поклати глава с престорена умора.

— Едно съм сигурен — никога не ще ми липсват твоите постоянни съвети.

Не беше вярно, разбира се, но и двамата го знаеха.

Сбогуването на следващия ден в космопорта на Хърайзън сити беше точно толкова мъчително, колкото Джони предполагаше. Нищо чудно, че изпита някакво горчиво облекчение, когато най-сетне градът започна да се смалява зад илюминатора на совалката, която трябваше да ги откара до очакващия ги на орбита лайнер. За първи път в живота си Джони се разделяше със семейството, приятелите и родния дом и когато синьото небе отвън постепенно се стопи в черния мрак, той се зачуди дали Джейми не беше прав, когато говореше за трудностите, които го очакваха. Но от друга страна изглеждаше толкова лесно и примамливо да промени изведнъж живота си, вместо да го гради търпеливо от дребни и до болка познати парчета. Съвсем на място си спомни поговорката за новото вино в старите мехове, изводът от която беше, че твърдоглавият човек никога не е склонен да приеме каквото и да било извън неговите собствени представи за обкръжаващата го действителност.

Високо над тях вече мъждукаха първите звезди и Джони посрещна появяването им с усмивка. Животът в Хърайзън беше доста безгрижен, но на двадесет и една той все още нямаше намерение да привиква към него. За първи път откакто се записа в армията, той почувства, че го изпълва въодушевление. Нека Джейми да си мисли, че го очакват само неприятни затруднения… затова пък Джони беше уверен, че заедно с тях ще има и доста приключения.

Той остави последната мисъл да се загнезди в съзнанието му, хвърли прощален поглед на космопорта и затърси с очи звездния кораб над тях.

„Скайларк 407“ беше търговски лайнер, а преобладаващата част от близо тристате пасажери се оказаха туристи и бизнесмени. Групата новобранци не надхвърляше и десетина души, но след първите няколко спирки на Раджпът, Зимбве и Блу Хейвън броят им започна бързо да нараства. Когато дойде време да се прехвърлят на военния транспортен звездолет на Ейри, оказа се, че са повече от една трета от пътниците. Джони се качи с последните и само минути след това звездолетът навлезе в хиперпространството. Някой, очевидно, доста бързаше.

За Джони следващите пет дни бяха посветени на доста несръчна — и на моменти безуспешна — културна адаптация. Наблъскани в тесните каюти, лишени от удобствата на космическия лайнер, новобранците оформяха причудлива мозайка от навици, поведения и акценти и да се свикне с всичко това се оказа доста по-трудно, отколкото Джони бе допускал. Изглежда повечето от останалите се чувстваха по същия начин. Още през първите дни те започнаха да формират немногочислени, относително хомогенни групички, подобно на тези, които бяха пристигнали на транспортния кораб преди тях. Джони направи няколко половинчати опити да скъси дистанцията, но накрая се отказа и прекара останалата част от пътя в компанията на другите наборници от Хърайзън. Принуден бе да признае, че Доминионът на човека не е толкова еднороден, колкото си бе представял. Успокои се с мисълта, че в армията вероятно са намерили начин да разрешат бързо и безболезнено тези различия. Не се и съмняваше, че когато започне подготовката в лагера, нещата коренно ще се променят и всички отново ще станат една монолитна група.

В известен смисъл беше прав… но в друг грешеше дълбоко.

Военно-регистрационният отдел заемаше помещение, многократно надхвърлящо по размери голямата концертна зала на Хърайзън сити, което не му пречеше да бъде претъпкан с народ. В далечния край, зад неподвижната редица от сержанти, тълпата от наборници се разпръскваше на множество бързо движещи се потоци от хора, получили новото си назначение. Докато пристъпваше бавно напред, без да обръща особено внимание на шумотевицата наоколо, Джони честичко поглеждаше регистрационната си карта и се стараеше да прогони бързо нарастващото разочарование.

Кобри. В транспортния кораб им бяха раздали доста подробни брошури за различните военни формирования и Джони бе отделил няколко часа, за да се запознае с устройството и предназначението на специалните части. Но никъде не се споменаваше за каквито и да било кобри.

Кобри. Що за част беше това, та носеше името на едни от най-отровните земни влечуги? Може би се занимаваха с противохимична и радиационна защита или пък бяха сапьори? Каквото и да беше, едва ли щеше да отговаря на надеждите, с които бе живял през последните няколко месеца.

Нечия ръка се стовари неочаквано на гърба му и той едва не изпусна регистрационната карта.

— Разкарай си задника оттук — изсъска едър, навъсен мъжага и го подмина. Говореше с напълно непознат акцент. — Ако ти се чишка, намери си място — подхвърли той през рамо.

— Извинете — промърмори Джони, но мъжът вече се бе изгубил в тълпата. Той стисна зъби и ускори крачка, като се ориентираше по светещите пътеуказатели. Каквито и да бяха тези кобри, крайно време беше да открие обозначената в картона стая. Часовникът показваше 15.12, а нямаше никакво съмнение, че военните направо не понасят да се закъснява.

Стая С-662 беше първият признак, че си е позволил прибързани и доста погрешни заключения. Тук със сигурност нямаше да се побере цял батальон — подредените столове не надхвърляха и четиридесет на брой. На ниския подиум отпред ги очакваха двама офицери с червено-черни мундири и докато Джони търсеше с поглед свободно място, единият от тях го попита:

— Името?

— Джони Моро, сър — отвърна той и хвърли поглед на стенния часовник. Но беше само 15.28. Офицерът кимна и отбеляза нещо в списъка. Джони седна и прекара следващите няколко минути заслушан в ударите на сърцето си и глъчката наоколо.

Точно в 15.30 вторият офицер се изправи.

— Добър ден, господа — кимна им той. — Аз съм Ранд Мендро, командир на подразделение „Кобри“ и бих желал първо да ви посрещна с добре дошли на Асгард. Тук ние правим от момчетата и момичетата войници — летци, моряци, звездни пилоти, каквото поискате. Но вие — присъстващите в тази стая — имате честта да бъдете избрани за най-новата и, по мое мнение, най-елитната част, с която съвсем скоро ще разполага Доминиона. Ако пожелаете да се присъедините. — Той се огледа в очакване на евентуални възражение. — Защото ви предстои да изпълните една изключително опасна задача — да се промъкнете в тила на трофтите и да организирате там партизанска война.

Той направи тържествена пауза и Джони почувства, че стомахът му се свива. Значи елитна част — тъкмо каквато искаше, — при това предназначена да помага на цивилното население. Но от друга страна, да ги хвърлят в тила на трофтите почти се равняваше на самоубийство. Ако се съдеше по сподавения шепот из стаята, не само на него бе хрумнала тази мисъл.

— Естествено — продължи Мендро, — не си представяйте, че просто ще ви спуснем с парашути от ниска орбита — с лазерна пушка в едната ръка и портативна радиостанция в другата. Предстои ви да преминете през изключително интензивна подготовка в специална школа и да бъдете въоръжени с най-модерните средства за защита и унищожаване. — Той направи знак с ръка на военния до него. — Моят заместник, сержант Шри Бей ще бъде главен инструктор на вашето подразделение. А сега ще ви демонстрира някои от уменията, които ви предстои да усвоите като кобри.

Сержант Бей остави папката, която държеше, бавно се изправи и в следния миг полетя право към тавана.

Джони подскочи от изненада, очаквайки да чуе оглушителния рев на натоварени до максимална степен персонални ракетни двигатели — което би означавало, че се е случило най-лошото. Обърна се, готов да види размазаното от страшния удар тяло на Бей…

Сержант Бей стоеше невъзмутимо до вратата, а на лицето му играеше лека усмивка, докато оглеждаше изумената аудитория.

— Сигурно всички знаете — заговори той, — че употребата на екзоскелет и реактивна раница в толкова тясно пространство може да доведе до фатални последици. Този път гледайте внимателно. — Той леко сгъна колене и с познатото вече вум-вум отново се озова на предишното си място. — Някой видя ли какво направих?

Тишина… в която се вдигна една-единствена ръка.

— Ами… сигурно омекотихте удара с рамене?

— Значи нищо не сте видели — кимна Бей. — В действителност се завъртях във въздуха, отблъснах се с крака от тавана, отново се завъртях и се приземих тук.

Джони облиза с език пресъхналите си устни. Таванът беше само на пет метра над главите им. Да се извърши подобна сложна маневра в толкова тясно пространство…

— Въпросът не е в силата и в точността на скока — заговори Мендро, — а че нито един от вас не видя какво точно се случи, въпреки че бяхте предупредени. Помислете си как би подействало, ако стаята беше пълна с трофти, които не са предупредени. А сега…

Той млъкна, защото в този миг вратата се отвори и на прага спря поредния задъхан новобранец.

— Вилхо? — попита Бей, опрял пръст в някакво място от списъка.

— Да, сър — отвърна новодошлият. — Съжалявам, че закъснях, сър — забавиха ме в регистрационния отдел.

— Така ли? — Бей размаха списъка. — Но тук е отбелязано, че сте преминали регистрация в 14.50. Това означава — я да видим — седемнадесет минути преди Моро, който обаче пристигна тук седем минути преди вас? Хъм?

Лицето на Вилхо почервеня.

— Ами… май съм се загубил. Сър.

— Въпреки указателните табели на всеки ъгъл? Да не говорим за хората от персонала, които можеха да ви упътят. Хъм?

Вилхо приличаше на подгонено животно.

— Аз… спрях да хвърля едно око на изложбата при входа на коридора, сър. Помислих, че съм съвсем близо до тази стая.

— Разбирам. — Сержант Бей го изгледа с хладна надменност. — Точността, Вилхо, е неотменно качество на добрия войник. Ако наистина възнамерявате да станете кобра, тя е абсолютна необходимост. Още по-важна от нея е честността и достойнството пред лицето на вашите бъдещи съекипници. Което означава, че не бива при никакви обстоятелства да стоварвате вината върху чуждия гръб. Ясно ли е?

— Ясно, сър.

— Добре. Елате сега тук — ще ми е нужен помощник за следващата демонстрация.

Вилхо преглътна мъчително, отлепи крака от пода и се затътри покрай столовете към подиума.

— Това, което ви показах преди минутка — обърна се отново към аудиторията Бей, — не беше нищо повече от циркаджийски номер, нелишен обаче от възможност за военно приложение. Сега ще видите нещо далеч по-практично.

Той извади от джоба на куртката си два миниатюрни черни диска, вдлъбнати в центъра.

— Единият ще държите с лявата си ръка обърнат ей така — показа Бей на Вилхо, — а когато ви наредя, ще хвърлите втория към задната част на стаята.

Междувременно Мендро се премести в дъното на помещението. Капитан Бей отстъпи няколко крачки, огледа се, присви лекичко колене и нареди с ясен глас:

— Готови — сега!

Вилхо хвърли диска към вратата. Джони по-скоро почувства, отколкото видя движението на Мендро, който улови черния диск във въздуха и почти мигновено го запрати обратно — право към Бей. Самият Бей падна на една страна, встрани от пътя на бясно летящия диск, претърколи се и докато се изправяше от протегнатите му ръце бликнаха две тънки снопчета ослепителна светлина. Изненаданият вик на Вилхо почти съвпадна с трясъка от сблъскалия се със стената диск.

— Чудесно — каза Бей, изправи се и вдигна първия диск. — Вилхо, покажи им твоя.

Дори от разстояние, Джони различаваше съвсем ясно малката дупка на не повече от милиметър встрани от центъра на черната вдлъбнатина.

— Какво ще кажете, а? — продължи Бей, след като се качи на подиума и вдигна пред тях втората мишена. — Естествено, не можете да очаквате, че противникът ще стои пред вас неподвижно.

Вторият изстрел не беше толкова точен, колкото първия. Лазерният лъч беше попаднал в самия край на диска, където металът се бе деформирал от високата температура. Но представлението беше наистина впечатляващо — особено, след като Джони нямаше никаква представа къде бяха скрити оръжията на Бей.

Нито къде бяха сега.

— Вече имате известна представа за възможностите на една кобра — продължи Мендро. — Бих искал да ви покажа как изглеждат нещата отвътре. — Той вдигна дистанционната показалка и я насочи към екрана, върху който се появи изображение на човек в цял ръст. — На пръв поглед кобрите не се отличават по нищо от нормалните хора. Отвътре обаче… — фигурата на екрана се смали до син схематизиран скелет с разхвърляни на различни места бели точки. — Синият цвят съответства на керамично покритие, благодарение на което всички големи и малки кости са практически нечупливи. Като прибавим към това и подсилването на сухожилията и ще можем да си обясним защо сержант Бей успя да извърши три главозамайващи скока, без да пострада сериозно. — Междувременно скелетът на екрана избледня до бледосиво, за да контрастира по-добре с миниатюрните жълти кръгчета, които се оформиха върху всички по-важни стави. — Сервомотори — посочи Мендро. — Другата половина от тайната на скока. Увеличават многократно силата, подобно на механизмите, използвани при екзоскелетите и бойните скафандри, само че са добре скрити от всякакви любопитни погледи. Ето тази малка термоядрена батерия представлява енергийният източник… — той посочи една асиметрична сфера в коремната област, — но не мога да ви кажа повече за нея, защото и на мен не ми е много ясно. Достатъчно е да знаете, че действа и че е сигурна.

Джони си спомни за невероятните скокове на Бей и стомахът му отново сви. Въпреки сервомоторите, керамичните пластини и всичко останало, все още не можеше да повярва, че подобен трик може да бъде усвоен едва ли не за една нощ. Или подготовката на кобрите продължаваше много месеци, или Бей беше изключително надарен атлет… но ако имаше нещо, в което не се съмняваше, то бе, че не го бяха избрали единствено заради физическите му данни. Изглежда армейското командване се готвеше за продължителен, затегнат военен конфликт.

Междувременно изображението се бе сменило, като този път по-интересните пунктове бяха маркирани в червено.

— Нападателната и отбранителна екипировка на кобрата — поясни Мендро. — Малокалибрени лазери, разположени във върховете на пръстите, в един от тях освен това са монтирани разтоварващите електроди на мълниехвъргачката, чийто кондензатор е поставен в тази телесна кухина. В лявата подбедрица е скрит мощен бронебоен лазер, тук са рупорите на два различни вида звукови оръжия, а в областта около ушите и очите са разположени оптическите и слухови усилватели. Така — въпроси?

— Наборник Макдоналд, сър — надигна се един от присъстващите. Говореше рязко и отсечено, с типичен военен маниер и с изразен акцент. — Оптическите усилватели не са ли като прицелния обектив при бойния скафандър, където непосредствено на нивото на очите се проектира скала за разстоянието до целта?

Мендро поклати глава.

— Прицелният обектив е предназначен предимно за стрелба на средни и далечни разстояния, но е напълно безполезен при бой от близка дистанция, какъвто най-често ще се налага да водите. Което и ни отвежда при най-съществения въпрос от целия „Проект кобра“. — На екрана се появи изображение на човешки череп, като в областта непосредствено под главния мозък мигаше в зелено обект с форма и големина на орех. Десетки тънки нишки излизаха от него, повечето от тях се спускаха надолу по гръбначния мозък, преди да поемат по свои собствени пътища. Напомнят, помисли си Джони, схемата на човешката нервна система от учебника по биология в четвърти клас…

— Това — обяви тържествено Мендро, сочейки ореховидния обект — е компютър. — Вероятно най-мощният съществуващ компютър с подобни размери. Оптичните нишки, излизащи от него, достигат до всички сервомотори, оръжията, както и до цяла система от кинестетични сензори, имплантирани директно в керамичното покритие на костите. Прицелният обектив, за който споменахте, Макдоналд, оставя на вас да осъществите изцяло процеса на прицелване и стрелба. С помощта на този нанокомпютър обаче, процесът става напълно автоматизиран.

Макдоналд кимна с разбиране. Идеята естествено не беше нова, компютъризираните оръжия бяха приети на въоръжение в звездните кораби и стратощурмовиците още преди стотина години. Революционното в случая беше, че се превръщаха в персонална екипировка.

Оказа се, че Мендро не е свършил с изненадите.

— Освен огневия контрол — продължи той, — в компютъра са въведени цяла система от предварително програмирани бойни рефлекси, включващи не само движения за отбягване на неочаквани атаки, но и трикове като този, който ви демонстрирахме преди малко. Като съберете всичко това — този път в изображението бяха включени едновременно всички досегашни детайли, — ще получите най-опасните войници, които някога е създавало човечеството.

Той остави още няколко секунди изображението, след това го изключи.

— Като кобри, вие ще бъдете острието на контранастъпателната стратегия, която по наши предположения ще доведе до пълното прочистване територията на Доминиона от нашествието на трофтите… Но затова ще трябва да се заплати доста висока цена. Вече ви запознах с военните опасности, които ще срещнете. На този етап все още е рано да се преценяват потенциалните загуби на жива сила, но мога да ви уверя, че ще бъдат значителни. Другото е, че ви предстои да преминете през няколко доста сложни хирургични операции и немалка част от онова, което ще поставим във вас, остава там завинаги. Керамичното покритие, например, не може да бъде отстранено, което ви принуждава да задържите сервомоторите и нанокомпютъра. Без съмнение ще има и други проблеми, за които ние не сме се досетили и които вие — като първо поколение кобри — ще изпитате на гърбовете си.

Той спря за миг и огледа стаята.

— След всичко това, бих искал да ви припомня още един факт — вие сте тук, защото се нуждаем от вас. Всеки един от вас е показал на предварителните изпити храброст, интелигентност и емоционална стабилност — качества, необходими за да станете истински кобри и ще ви кажа, че сред тълпата отвън няма много като вас. Колкото по-бързо и повече кобри бъдат включени във военните действия, толкова по-скоро ще изритаме онези гушестомехурести трофти там, където им е мястото… Така. Останалата част от деня е на ваше разположение — запознайте се с помещенията, огледайте и комплекса Фрейр — той погледна към Вилхо, — вижте и изложбената зала. Утре сутринта ви очаквам тук и бих желал всеки един от вас лично да ми съобщи за решението си. — Той плъзна поглед по лицата на присъстващите и кимна отсечено. — Дотогава сте свободни.

Джони прекара деня както ги беше посъветвал Мендро — запозна се със съседите си в спалното помещение — бяха петима, — разходи се по коридорите и надзърна на полигона на учебния комплекс Фрейр. Изглежда бяха заделили цял един етаж за тяхното подразделение — всеки път, когато минаваше през салона за посетители, вътре имаше негови другари по съдба, обсъждащи оживено предимствата и недостатъците на предложението. На няколко пъти Джони се спира край тях, за да ги изслуша, долавяйки в думите им същата неувереност, каквато разяждаше и него. И наистина, решението, което им предстоеше да вземат, не беше от лесните… но Джони бе постъпил в армията доброволно, движен от желанието да помага на хората от застрашените планети. Не можеше да се откаже точно сега, само защото цената, която трябваше да заплати, се оказа малко по-голяма от очакванията му.

В допълнение — трябваше да го признае с ръка на сърце, — цялата тази история му напомняше за любимите книжки от детството със супергерои и незабравими приключения и неочаквано появилата се възможност да осъществи детските мечти, като че ли също придаваше допълнителна тежест върху едната страна на везните — макар вече да беше напълно зрял човек.

Дискусиите продължиха в спалното помещение чак до командата за лягане, но Джони съумя да се абстрахира от тях и да заспи. Събуди го пронизителният звук на сутрешната тръба, но той не беше единственият проклинащ на висок глас онзи, който ги събуждаше в този безбожно ранен част. Все пак се облече и слезе в санитарното помещение. Когато се върна, всички останали — с изключение на Вилхо, който все още се излежаваше — бяха отишли на закуска. В приемната, където беше церемонията по официалното встъпване, Джони се оказа трети поред. Мендро го поздрави, произнесе няколко подходящи за случая думи, след което го запозна с програмата за предстоящите хирургически операции. Докато вървеше към медицинското крило, Джони усещаше неприятно треперене в слабините, но същевременно беше изпълнен с увереност, че е взел правилно решение.

На няколко пъти през следващите седмици тази увереност щеше да бъде поставяна на сериозни изпитания.

— Е, добре, кобри, слушайте внимателно!

Гласът на Бей разцепи като гръмотевица тишината на асгардската утрин и Джони с мъка потисна спазмите, надигащи се от онова, което бе останало от стомаха му след операциите. Никога досега не се бе чувствал толкова изтощен — но и никога не го бяха подлагали на подобни изтощителни физически натоварвания. Болката разкъсваше тялото му, бликаше от слепоочията и се спускаше надолу чак до пръстите на краката. Той пристъпи неуверено, застанал почти в края на редицата от тридесет и пет школници и потръпна от неприятните усещания, останали след последните няколко имплантации. Почти всичките му телесни кухини бяха запълнени с най-различна екипировка. Тази мисъл отново пробуди неприятните спазми в стомаха му и той побърза да съсредоточи вниманието си върху Бей.

— … твърде неприятни усещания, зная го от личен опит, но повярвайте ми, че само след няколко дни всички следоперативни симптоми ще изчезнат напълно. А междувременно, не ви остава нищо друго, освен да привиквате с новите си тела. Сега, сигурно вече се питате, защо носите новите си компютри окачени на шията, а не в черепите си. Нали? И тъй като ви подбирахме по интелигентност, предполагам, че някои от вас вече са готови с различни остроумни обяснения. Желаещи да опитат?

Джони неволно докосна с ръка наподобяващия огърлица нанокомпютър, който носеше на шията си. Струваше му се, че знае верния отговор, но нямаше желание да рискува.

— Школник Нофке, сър — обади се Пар Нофке, съсед на Джони по стая. — Може би не искате да активирате оръжията ни, докато не напуснем Асгард?

— Близо — кимна Бей. — Моро? Имаш ли нещо да добавиш?

Джони подскочи от изненада.

— Ами… сигурно, защото процесът на синхронизиране между мозъка, компютъра и останалата екипировка трябва да бъде постепенен?

— Добре казано, но трябва да се научиш да изразяваш по-ясно мислите си. След имплантацията достъпът до компютъра ще бъде преустановен напълно, ето защо известно време ще го носите отвън, докато отмине опасността да се изпотрепете един друг. Добре — по време на първия урок ще се научите да привиквате с усещанията на собственото си тяло. На около пет километра зад мен е разположена кулата на една изоставена обсерватория. Един междупланетен състезател по маратон би изминал това разстояние за около дванадесет минути, ние ще го направим за десет. Бегом — марш!

Той се извърна и пое с доста бързо темпо към миниатюрната кула в далечината, а останалите школници се подредиха зад него. Джони се озова някъде по средата на групата. Стараеше се да поддържа ритмично темпо и прогонваше всякакви ненужни мисли. Тези пет километра надвишаваха поне двукратно най-дългото разстояние, което някога беше пробягвал и когато наближиха кулата, въздухът излизаше от стиснатото му гърло на пресекулки и всичко наоколо се въртеше в кръг.

Бей вече ги очакваше.

— Задръжте дъх и бройте до тридесет — посъветва ги той. Джони опита и за своя изненада успя да го стори, дори дишането и зрението му се възстановяваха с неочаквана бързина. — Току-що преминахме урок едно и половина — продължаваше Бей. — Близо две трети от вас позволиха на телата си да се хипервентилират, без някаква друга необходимост, освен навика. При скоростта, която поддържахме, вашите сервомотори трябваше да поемат от петдесет до седемдесет и пет процента от работата. С течение на времето ще привикнете да се осланяте на вашата автономна система, но докато това стане, ще трябва сами да се грижите за всички тези подробности. Продължаваме. Втори урок — скокове. Ще започнем със скокове до определени височини. Следете внимателно какво правя. Все още не сме ви въвели програмите с бойните рефлекси, така че, ако не внимавате, най-вероятно ще си изкълчите някой глезен или — още по-неприятно — може здравата да си ударите главата. Затова — гледайте и се учете.

През следващите няколко часа те се научиха да скачат, да се завъртат при необходимост във въздуха и да се приземяват безопасно, дори когато това става неочаквано. След това Бей ги отведе при кулата и им показа най-малко дузина техники за външно катерене по стръмната и гладка стена. Когато дойде време за обяд, всеки един от тях вече беше извършил по едно секващо дъха изкачване на стената до отворения прозорец на последния етаж. Бей им нареди да се покатерят на близката стена, където, върху невероятно тясното пространство, даде команда да извадят индивидуалните хранителни пакети и там, на десетина метра над земята, се заеха да поглъщат лакомо храната.

Следобед тренираха да контролират сервомоторите на ръцете и по-специално да хващат тежки предмети така, че да не пострада кожата и кръвоносните съдове на дланите. Проблемът не беше толкова банален, колкото изглеждаше на пръв поглед и докато Джони се измъкна само с няколко незначителни охлузвания, други получиха доста сериозни наранявания. Бей нареди на най-пострадалите да се отправят към лазарета, а останалите продължиха обучението, докато слънцето опря в хоризонта. След поредния петкилометров крос, те се прибраха в казармата, хапнаха набързо и бяха събрани в една от учебните зали за урок по тактика и стратегия на партизанската война.

Късно вечерта, напълно изтощени духом и телом, им позволиха да се приберат в спалните помещения.

От две седмици насам — откакто бяха започнали операциите, — за първи път си лягаха в спалното помещение. Джони без да губи време се отправи към леглото и се строполи изтощен под звука — както му се стори — от немощно скърцащите пружини. Но сигурно само си въобразяваше — не беше много по-тежък, въпреки огромното количество техника, която бяха натъпкали в него. Той протегна изтръпналите си мускули, опипа предпазливо охлузванията по ръцете си и се зачуди дали ще издържи още четири седмица в този ад.

Само след минута в стаята влязоха петимата му съквартиранти, очевидно по средата на разгорещено обсъждане на събитията от деня.

— … казвам ви, всички армейски инструктори се държат като роботи — говореше Кали Халоран. — Нарочно го правят, за да стреснат от самото начало новобранците. Психология, момчета, психология.

— Майната й на тази психология — изплю ядно Пар Нофке, опря се на леглото и се протегна отпаднало. — И защо трябваше да обядваме на десет метра височина — това ли му викаш психология? Ще ти кажа — Бей просто изпитва удоволствие, като ни гледа как се потим.

— За да привикнеш да пазиш равновесие, докато си съсредоточил вниманието си другаде, разбра ли? — попита го сухо Имел Дойч.

— Както вече казах — кимна Халоран. — Психология.

Нофке изсумтя и се обърна към другите.

— Ей, Друма, Ролон! Я елате тук да се позабавляваме. Имаме достатъчно време да изиграем един „царски блъф“!

— След минутка — разнесе се мекият глас на Друма Сингх от банята, където бяха изчезнали с Ролон Вилхо. Джони бе забелязал, че ръцете на Сингх са омотани със синкави бързозаздравяващи бинтове и предположи, че Вилхо му помага да смени превръзките.

— И ти също, господин Всезнайко — подвикна Нофке на Джони. — Знаеш ли как се играе „царски блъф“?

Всезнайко?

— Зная как го играят на нашата планета — отвърна той.

— Ела да покажеш — махна му другият, спря до кръглата маса в средата на помещението и хвърли отгоре тесте карти. — Идвай, ние на Регина казваме, че щом една игра е на пари, нямаш право да се отказваш.

— И откога регинските правила важат на Асгард? — попита Вилхо, който тъкмо се беше появил от банята. — Защо да не играем по земните правила, според които винаги се играе на пари?

— На Ейри играем на владения — подвикна Халоран от леглото си.

— На Хърайзън пък… — поде Джони.

— Кой го интересува какво правите в дълбоката провинция? — прекъсна го Вилхо.

— Най-добре да поспим — посъветва ги Сингх, излязъл след Вилхо. — Утрешният ден сигурно пак ще е натоварен.

— Я идвайте — повика ги Дойч, присъединил се към Нофке на масата. — Една игра ще ни дойде добре. Нищо друго не сплотява толкова добре хората. Психология, нали така, Кали?

Халоран се изкиска, отметна одеялото и скочи на крака.

— Така де. Бройте ме и мен. Хайде, Джони, ставай. Друма, Ролон — ще играем по регинските правила, както каза човекът. Само едно раздаване.

Правилата се оказаха почти същите като тези, които познаваше Джони и той навлезе в играта без особени проблеми. Не се стараеше да спечели, а само да не допуска глупави грешки. Едва сега — след подмятането на Вилхо за дълбоката провинция, той разбра защо се чувства изолиран от останалите в групата: с изключение на Дойч, другите идваха от по-стари и по-известни светове от Хърайзън, а Дойч, като единствен представител на окупирания от трофтите Адирондак, се ползваше с привилегирован статус. Не всички се отнасяха с такова нескрито презрение като Вилхо, но Джони усещаше, че го гледат отгоре. Надяваше се, че ще го приемат по-бързо в своя кръг, след като покаже, че умее да играе тази сложна игра не по-зле от тях.

Дали поради безразличието му към победата, или защото се придържаше към изпитаната тактика за златната среда, а може би понеже владееше по-добре от останалите езика на тялото, но всички опити да блъфира се оказаха успешни и в края на първата игра той беше с най-висок резултат. От общо шест разигравания спечели едно, в други две имаше по един успешен блъф и загуби само последното — и то защото Нофке продължи да упорства до края с ръка, която по начало беше губеща. Вилхо предложи второ раздаване — дори настоя, — но Сингх им напомни за уговореното ограничение и всички се разпръснаха по леглата.

Десетина минути след като загасиха осветлението, Джони все още продължаваше да преиграва в главата си всички ходове, търсейки в поведението на останалите и най-малкия признак за пропукващата се социална бариера. Но беше твърде изморен и съвсем скоро се отказа. Не беше чак толкова зле — биха могли да го игнорират напълно. Последната мисъл, преди да потъне в царството на сънищата беше, че следващите няколко седмици може да се окажат напълно поносими.

Акцентът през цялата първа седмица от подготовката беше поставен върху работа със сервосистемата, задействане на оптичните и слухови усилватели и начални умения с оръжията. Школниците научиха, че малокалибрените лазери, вградени в пръстите на ръцете им, са конструирани предимно за поразяване на метални обекти, но могат да се използват и срещу живи цели на късо разстояние. Първоначално енергийните им източници бяха поставени на минимална мощност — далеч под смъртоносното ниво, — но това не донесе особено успокоение на Джони, докато се обучаваше в стрелба по топящите се от лазерните удари мишени. Не беше трудно да си представи последствията от един неточен изстрел, особено когато практикуваха залпова стрелба. Полуавтоматичните прицелни устройства, с които ги бяха снабдили, само усложняваха нещата — достатъчно беше едно неволно преместване на погледа при задействана система за търсене и захващане на целта и след миг изстрелът щеше да полети в напълно погрешна посока. Дали с късмет — или благодарение на упоритата подготовка — всичко мина без инциденти и към края на учебните стрелби Джони беше забравил първоначалните си опасения.

В началото на втората седмица тренировките започнаха да дават резултат.

— Слушайте внимателно, кобри. Днес ще имате първата възможност да се натикате в огъня на противника — обяви Бей, без да обръща внимание на ледените дъждовни струи, които се сипеха върху тях. Застанал неподвижно, Джони полагаше отчаяни опити да понася също така невъзмутимо стихията на природата, но усещаше, че кожата му е настръхнала. — Зад мен, на не повече от стотина метра има стена. Тя е част от макет на укрепление, заградено от четирите страни и с малка постройка в средата. По цялото протежение на горния край на стената преминава фотоелектричен лъч, симулиращ охранителен лазер, а в двора ви очакват андроиди — наричаме ги „манекени“, — които наподобяват трофти-пазачи. Целта, която трябва да достигнете и отнесете със себе си — напълно безшумно, — е малка червена кутия във вътрешността на постройката.

— Страхотно — промърмори едва чуто Джони. Усещаше, че стомахът му започва да се бунтува.

— Радвай се, че не сме на Регина — прошепна застаналият до него Нофке. — При нас, охранителните лазери са насочени нагоре, а не по протежение на стената.

— „Манекените“ са програмирани с максимално приближение до сензорните и рефлексни способности на трофтите — обясняваше Бей, — а пултовите оператори, които ги командват, са сред най-добрите, така че не разчитайте да направят някоя глупава грешка. Оръжията на „манекените“ са заредени с оцветяващи куршуми, ударят ли някого, той е извън играта. Същото важи и ако задействате фотоелектричния лъч или свръхчувствителните микрофони, които сме разположили в района — тогава всички „манекени“ ще се насочат към вас. За да стане още по-весело, на различни места зад стената са монтирани разни хитроумни самозадействащи се устройства, които трябва на всяка цена да избягвате. Не ме питайте какво представляват, защото няма да ви кажа. Въпроси? Няма? Добре. Алдред, пред строя, всички останали към укритието вляво.

Един по един школниците се подредиха зад Бей, за да поемат, когато им дойде времето, през разкаляното поле. Бей беше пропуснал да им съобщи, че „застрелването“ е придружено от оглушителен вой на сирена. Така или иначе, разговорът в укритието не вървеше, прекъсван от твърде честия вой на сирената. Напрежението нарастваше с всеки пореден безуспешен опит и — напълно естествено — всички въздъхнаха с облекчение, когато осмият школник, Дойч, се появи иззад стената без да е задействал сигналната инсталация. Въздишките им бяха почти като възторжени овации.

Някак неусетно дойде ред и на Джони.

— Хайде, Моро, приключиха с пренастройката — осведоми го Бей. — Не забравяй, от теб се иска да се прокраднеш незабелязано и да си отваряш очите. Бързината в случая няма никакво значение. Действай предпазливо и се постарай да си припомниш всичко, което сме учили. Готов? Тръгвай!

Джони пресече тичешком калното поле, приведен ниско над земята, за да представлява колкото се може по-малка мишена за хипотетичните оптически сензори. На десетина метра от стената забави ход и се заоглежда, търсейки изпънати ниско по земята жици или разположени в самата стена датчици. Не откри нищо, но по-неприятното беше, че по стената не се виждаха никакви подходящи издатини, за които да се хване. Джони спря до самата стена, огледа я за последен път, измери на око височината, присви леко колене и скочи нагоре, надявайки се, че не е сбъркал в преценката си. И да имаше грешка, беше съвсем минимална — пръстите му се плъзнаха за миг по равната повърхност отгоре и след това се вкопчиха в ръба на стената.

Дотук добре. От мястото, където се намираше, можеше да различи съвсем ясно фотоелектричното алармено устройство. Лъчът, който трябваше да прескочи, минаваше на около двадесетина сантиметра над горния край на стената. Задачата не беше особено трудна, стига да не се озове върху някой от „манекените“ на отвъдната страна.

Той щракна лекичко със зъби и задейства слуховия усилвател — повтори го три-пъти, за да постигне максимална мощност. Звукът от падащите дъждовни капки прерасна в приглушен тътен, на чийто фон се долавяха и други, по-слаби шумове. Нито един от тях не приличаше на звук от равномерни крачки. Джони кръстоса мислено пръсти, надникна през ръба на стената и същевременно изключи звукоусилвателите.

Вътрешната постройка се оказа по-малка, отколкото бе предполагал, състоеше се само от един етаж и заемаше незначителна част от двора. Никъде не се виждаха часовои. Джони завъртя глава и се огледа в двете посоки.

Дворът беше празен.

Или бе извадил невероятен късмет и всички часовои се намираха от другата страна на сградата, или го дебнеха вътре, скрити зад затъмнените прозорци. Каквото и да беше, нямаше друг изход, освен да рискува. Той напрегна мишци, преметна се над стената, като внимаваше да не пресече фотолъча и погледна право надолу, към калната земя, където му предстоеше да се приземи. И към дебнещия го „манекен“.

„Не е честно!“ — беше единственото, което успя да си помисли. В следния миг задейства прицелното устройство, изпъна пръсти надолу и удари „манекена“ с пълната мощ на лазерите. Беше съсредоточил цялото си внимание в стрелбата и се приземи малко непохватно, но затова пък установи не без задоволство, че целта е поразена.

Само дето сега не беше време да се тупа по рамото. Изправи се и се затича към сградата. Където и да бяха другите „манекени“, нямаше съмнение, че съвсем скоро ще бъдат осведомени за поваления им колега и ако не действа достатъчно пъргаво, щеше да изгуби инициативата. Той се прилепи към стената на сградата, прокрадна се до ъгъла и надникна зад него. И тук никой, затова пък от тази страна имаше няколко стълби и малка врата. Джони зави зад ъгъла и се втурна към вратата…

Дори и без помощта на звукоусилвателите, сигналният звън зад гърба му беше почти оглушителен. Джони изруга тихо, вероятно се беше натъкнал на някой от капаните, за които ги предупреждаваше Бей. В бързината бе забравил да провери пътя, който му предстоеше да измине. Сега вече беше твърде късно, не му оставаше нищо друго, освен да се приготви за бой. Може би все още имаше малка надежда, стига да проникнеше вътре, преди да са вдигнали тревога… Той спря пред вратата, прицели се в бравата и… в този момент иззад ъгъла се появи още един „манекен“.

Джони се хвърли на земята и същевременно насочи ръце към новия противник. Ала в мига на изстрела, вратата зад него рязко се отвори и преди да завърти глава, той почувства тъпия удар от оцветяващия куршум в гърба.

Сякаш за да обяви за провала му пред целия свят, от стената пронизително зави сирена. Джони се надигна, чувствайки се като пълен идиот и се огледа за обратния път.

— Това да ти е за урок — произнесе някой от входа на постройката. На вратата, зад „манекена“, който го беше застрелял, стоеше мъж с военна униформа и надпис „Проект кобра“ на ръкава. — Когато имаш две или повече цели, ще спестиш време, ако поразиш първата като се целиш визуално, без да използваш прицелното устройство.

— Благодаря, сър — кимна Джони. — Как да изляза оттук?

— По обратния път. Иди се почисти. И не се ядосвай — някои от останалите не стигнаха дори дотук.

Джони, кимна и със сведена глава закрачи в посоката, към която го упътиха. Не беше кой знае колко успокоен от факта, че имаше такива, които бяха загинали по-рано. Убитият си е убит.

— Срина се значи едничката надежда на планетата Хърайзън — произнесе подигравателно Вилхо, остави таблата с яденето в другия край на масата и го надари с престорено-сърдечна усмивка.

Джони сведе очи и продължи да яде, усещайки как кръвта нахлува в разширените кръвоносни съдове на лицето му. През последните няколко дни все по-често ставаше мишена за подобни иронични забележки от страна на Вилхо и макар да се стараеше да не им обръща внимание, той си даваше сметка, че му е все по-трудно да си сдържа нервите. Търпеше, защото се опасяваше, че ако отвърне, само ще предизвика нови подигравки — може би и от другите — заради провинциалния му произход.

Изглежда обаче беше сбъркал в преценката си за останалите. Халоран, седнал срещу Джони, се обърна и изгледа намръщено Вилхо.

— Доколкото забелязах, ти също не успя да се покриеш със слава — рече той. — В интерес на истината, като изключим Имел, всички останали получихме по един хубав урок.

— Така де, но нали все Джони ни го сочат за пример. Ама не сте ли забелязали? Тъкмо се питах как ли се чувства сега сред простосмъртните.

Ето че и Сингх се размърда неспокойно на стола.

— Мисля, че преувеличаваш, Ролон, а и да не е така, Джони няма вина за това.

— Няма ли? — захили се Вилхо. — Я стига, не по-зле от мен знаете колко помага подмазвачеството в подобни случаи. Нищо чудно татенцето на Джони да е пратило малко парички на Бей или Мендро и сега хората просто си вършат работата.

Наглостта на Вилхо минаваше всякакви граници. Повече не можеше да търпи.

С едно-единствено и гладко движение той се изправи и прелетя над масата, дочувайки смътно трясъка от падналия назад стол. Приземи се точно пред изненадания Вилхо, който така и не беше успял да реагира. Джони го сграбчи за ризата, вдигна го и го наведе назад.

— Достатъчно, Вилхо — повече няма да търпя бръщолевенето ти. А сега се разкарай — ясно?

Вилхо го изгледа равнодушно.

— Леле-леле, та ти си можел да се ядосваш. Предполагам, че „бръщолевене“ е тъкмо един от онези цветисти изрази, които толкова обичате да използвате в провинцията?

Това вече беше направо прекалено. Джони пусна ризата и замахна с юмрук към лицето му.

По-голяма грешка не би могъл да направи. Не само че Вилхо успешно избягна удара, но запратен от удесеторената мощ на сервомоторите си, Джони литна напред и се блъсна в насрещната маса. Болката нажежи до бяло гнева му, той се завъртя със сподавено ръмжене и отправи нов удар към Вилхо. Отново не уцели, но докато замахваше за трети удар, почувства как нещо приковава ръката му във въздуха. Напъна всички сили в очаквания опит да се освободи, но единственото, което постигна, бе, че съвсем изгуби равновесие.

— Спокойно, Джони, спокойно — прошепна някой в ухото му.

А след това червената пелена се вдигна от очите му и той се огледа, за да установи, че Дойч и Нофке го притискат отзад, докато пред него е само Вилхо — с неизменната самодоволна физиономия.

Все още се мъчеше да си обясни как бе станало всичко, когато по уредбата му наредиха да се яви в кабинета на Мендро.

Разговорът беше кратък, но изключително неприятен и когато дойде време да си тръгва, Джони се чувстваше като някоя от подвижните мишени, по които се обучаваха в стрелба. Мисълта, че ще трябва отново да се изправи лице в лице с другарите си, му се струваше толкова непоносима, че почти беше готов да се върне обратно в кабинета на Мендро и да поиска да го преместят в друга част. Там поне щеше да избегне многозначителните погледи… Ала докато обмисляше тази възможност, краката неусетно го отведоха далеч и проблемът скоро придоби академичен характер.

Когато влезе в помещението, вътре го чакаха Дойч и Халоран.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено Дойч.

— Разбира се — отвърна малко троснато Джони, подразнен от прекаленото любопитство на другия. — Само дето ме одраха жив — на думи.

— Е, щом е било само на думи — махна с ръка Халоран. — Не забравяй, че за разлика от нашите, неговите оръжия действат. Остави ли те в частта?

— Да — кимна неохотно Джони и почувства, че заседналата в гърлото му буца започва да се топи. — Поне така ми се струва. Но сигурно ще изслушам още една лекция от Бей, когато научи за случката.

— О, Бей вече знае — той ни каза да те чакаме тук — уведоми го Халоран. — Нареди ни да те отведем на полигона, когато се върнеш. Готов ли си?

Джони кимна намръщено.

— Мисля, че да. Колкото по-скоро свърша неприятната работа, толкова по-добре.

— Кое, срещата с Бей ли? — попита Дойч. — Не се тревожи, известно му е как е станало. А също на Пар и Друма, ако те интересува.

— Щеше ми се аз да го зная — поклати глава Джони. — Какво има против мен този Вилхо?

— Ама ти наистина ли не се досещаш? — вдигна учудено вежди Халоран.

— Нали току-що го казах? Сигурно не може да понася всеки, който е имал нещастието да се роди на повече от десетина светлинни години от Земята или нещо подобно?

— Не, няма нищо против, стига да не са по-добри от него.

Джони внезапно спря.

— За какво говорите? Какво толкова съм направил?

Халоран въздъхна.

— Нищо, според твоите представи, но твърде много за човек като Ролон. Виж, помниш ли първата среща, когато Вилхо закъсня? Кого тогава посочиха за пример?

— Вярно… мен. Но само, защото бях последният, пристигнал преди него.

— Така е — съгласи се Халоран. — Но Ролон не го знаеше. А после, първата вечер, когато направо ни скъса задниците на „царски блъф“? Не знам дали ти е известно, но земните жители открай време се имат за големи картоиграчи и нищо чудно постъпката ти да е наляла още масло в огъня.

Джони поклати невярващо глава.

— Но аз не го направих нарочно…

— Естествено, че не си — всеки се опитва да спечели играта — успокои го Дойч. — Не си искал да го унижиш, но тъкмо това е станало. За хора като Ролон, подобно натриване на носа, при това от някое „социално нищожество“, е далеч повече, отколкото биха могли да понесат.

— И какво да направя — да му лижа петите?

— Не, просто давай в същия дух и не му обръщай внимание — посъветва го мрачно Дойч. — Може би ще се успокои сега, след като те накисна пред Мендро. Ако ли пък не… — той се поколеба. — Тогава най-добре да си обира чуковете. Такива като него не ни трябват на Адирондак.

Джони го погледна втрещено. За миг на лицето на Дойч се изписа нещо повече от познатото безгрижно изражение.

— Знаеш ли — рече Джони, — не мислех, че обръщаш внимание на всичко, което става край теб.

— Защото обичам да се шегувам и често се смея без причина? — попита Дойч. — Или понеже съм предпочел да си скрия задника на Асгард, вместо да грабна първия попаднал ми боен лазер и да се втурна да помагам на моите окупирани съотечественици?

— Ти сам го каза…

— Наистина се безпокоя за Адирондак, Джони, и за всичко онова, което трофтите биха могли да сторят на моето семейство и приятелите ми, но не виждам смисъл да го показвам. Най-доброто, което мога да направя, за да им помогна е, да усъвършенствам уменията си на кобра и да изисквам от вас същото.

— Като стана дума за това, не е ли време да се връщаме на полигона? — намеси се с усмивка Халоран.

— Да ти имам самообладанието — отвърна сухо Дойч и в същия миг от лицето му изчезна доскорошното странно изражение. Но краткият миг на прозрение беше достатъчен за Джони, който за първи път си даде сметка що за хора е подбрала военната комисия за неговата част.

Хора, с които си заслужаваше да се биеш рамо до рамо.

Което автоматически решаваше и въпроса с Вилхо. Не беше оправдано да рискува мястото си в специалните части, само заради дребни ежби и глупави подмятания. Оттук нататък, реши той, ще използва забележките на Вилхо само, за да тренира душевното си равновесие. Щом Дойч можеше толкова спокойно да понася окупацията на своята родна планета и той би могъл да издържи някой като Вилхо.

Междувременно излязоха от сградата и Халоран ги поведе.

— Чакайте малко — спря ги Джони. — Полигонът не е ли нататък?

— Така е — кимна с доволна усмивка Халоран. — Но ние сме кобри — ще стигнем по-бързо, ако минем направо, вместо да се влачим по всичките тези душни коридори.

— Имаш предвид — като заобиколим сградата? — попита Джони и огледа осеметажната постройка, която се стопяваше нейде в далечината.

— Като я изкатерим — поправи го Халоран. Той се обърна към стената и сгъна колене. — Хайде, губи последният на покрива и всички строшени прозорци са за ваша сметка.

Втората седмица мина досущ като първата — в упражнения и часове по военна подготовка. През няколко дни заменяха или добавяха нови чипове в компютрите, които носеха като колиета и всеки път това означаваше достъп до нови оръжия и прибори от наличния арсенал. Джони се научи да борави със своите звукови оръжия, при това без да позволява на трофтите да го засекат в някой прослушван от тях диапазон, узна как се стреля с мълниехвъргачката, която генерираше високоволтова дъга по хода на йонизираното поле, създавано от лазерното устройство в дясното му кутре и как най-ефикасно да поразява различни електронни уреди, а в последните дни овладя и стрелбата с бронебойния лазер, поставен в лявата подбедрица — едновременно най-мощното и най-неудобното за прицелване оръжие. Лъчът се генерираше в кухата, покрита с фиброоптичен слой вътрешна повърхност на големия пищял, преминаваше през няколко гъвкави фокусиращи лещи на петата и накрая излизаше. В деня на стрелбата им раздадоха специални термоизолиращи ботуши и докато тренираше да стои на един крак, а с другия да се прицелва, Джони проклинаше идиота, в чиято глава се беше родила тази тъпа идея. Бей твърдеше, че бързо ще оценят удобството на подобно разположение, особено след като в играта влязат и програмираните им рефлекси, ала останалите изглежда не му вярваха.

Но въпреки тежката работа, ученията и вечерните лекции — въпреки физическата и душевна умора, — две неочаквани открития си пробиха път до съзнанието на Джони. Първото, че Вилхо беше зарязал напълно подигравките след инцидента в столовата и второто — че Бей наистина му обръщаше по-особено внимание.

Второто откритие го безпокоеше далеч повече от първото. Намеците на Вилхо, че семейството му е подкупило по някакъв начин инструктора, бяха направо смешни… но и другите в групата ги бяха чули, а щом Джони усещаше подобно отношение, сигурно го чувстваха и те. Как ли го обясняваха? Дали наистина вярваха, че се радва на някакви особени привилегии?

И, което бе по-важното, защо постъпваше така Бей?

Джони не беше най-добрият сред тях, ако някой заслужаваше похвала, това бе Дойч. Не беше и най-слабият. Нито пък най-младият, или най-старият. Каква бе причината в такъв случай?

Каквато и да беше, не му оставаше нищо друго, освен да продължава с избраната тактика — да понася стоически всичко и при всякакви обстоятелства да запазва абсолютно спокойствие. Тази тактика се оказа далеч по-ефикасна, отколкото бе предполагал и към края на втората седмица можеше да изслуша дори и най-строгата забележка на Бей или да работи в тясно сътрудничество с Вилхо, без да му трепне окото. Не знаеше дали другите си дават сметка за онова, което ставаше вътре в него. Освен, може би, Халоран…

А после дойде третата седмица от обучението и всичко, което бяха изпитали на гърбовете си досега, им заприлича на лятна ваканция… защото още през първия ден от тази седмица започнаха тренировката с компютъризираните рефлекси.

— Съвсем просто е — поде Бей, като махна с ръка към тавана, на два метра над главите им. — Първо се прицелвате в мястото, където искате да отскочите, после скачате и същевременно се завъртате във въздуха. — Той се приведе леко и се изпъна назад. — А след това се отпускате и за останалото ще се погрижи компютърът и сервомоторите. Не им се съпротивлявайте — най-много да разтегнете някое сухожилие, а и по този начин подсъзнанието ви ще привикне по-трудно с новите условия. Въпроси? Няма? Добре. Алдред, прицели се и скачай.

Един по един, всички повториха същия скок до тавана, с който ги беше смаял при първата среща Бей. Наученото от последните няколко седмици изпълваше Джони с увереността, че ще се справи… но когато дойде неговият ред, от тази увереност кой знае защо не беше останала и следа. Нищо от досегашния опит не можеше да се сравни с усещането за пълно изключване на съзнанието от контрола върху тялото. За щастие всичко стана толкова бързо, че така и не успя да се поддаде на светкавично завладялата го паника. Едва по-късно си даде сметка, че това бе една от причините, заради която Бей беше започнал тренировката със скока до тавана.

Всяко упражнение изпълняваха по пет пъти. С течение на времето Джони почувства как безпокойството го напуска, докато накрая започна да приема безрезервно своя „втори пилот“.

Както и следваше да се очаква, и този път не ги оставиха дълго да се радват на постигнатото.

Стояха върху покрива на пететажна сграда и разглеждаха двора под тях и подсилената стена, на около петдесетина метра отсреща.

— Той сигурно се шегува — прошепна Халоран, надвесен над Джони.

Джони кимна мълчаливо и проследи с поглед Бей, който беше приключил с описанието на предстоящата маневра и се готвеше за демонстрация.

— Както обикновено — говореше Бей, — в началото ще задействате прицелното устройство, за да позволите на вашите компютри да определят разстоянието. А след това просто… скачате.

Краката му се изпънаха конвулсивно и само след секунда той полетя към насрещната стена. Удари я на около пет метра по-надолу и подметките му се плъзнаха с пронизително стържене. Коленете му бяха сгънати, приели напълно тежестта от сблъсъка и само след секунда, той ги изправи с рязко движение, което изпрати тялото му към сградата, на чийто покрив се намираха школниците. Тялото му отново се завъртя във въздуха и когато достигна стената на сградата, той беше на не повече от пет-шест метра над земята. Още две кратки прелитания между срещуположните стени и Бей се приземи в основата на тяхната сграда.

— Това е — долетя до слуха им неговият глас. — След минутка съм горе и започваме.

Той се скри във входа.

— Аз май ще опитам да скоча направо — подхвърли Нофке, без да се обръща към някого.

— Може и да успееш от пететажна сграда, но на Адирондак небостъргачите не са рядкост — поклати глава Дойч.

— Обзалагам се, че Голямата надежда на Хърайзън ще ни просветли с поне дузина предимства на показания току-що метод — подхвърли подигравателно Вилхо.

— Две стигат ли ти? — отвърна спокойно Джони. — Първо: по този начин се съкращава значително времето на свободен полет, а в добавка към по-безболезненото приземяване, се затруднява и стрелбата на всеки потенциален противник. И второ: през по-голямата част от времето краката сочат нагоре, което осигурява възможността за мигновено използване на бронебойния лазер срещу преследвачи на покрива.

За негово удоволствие, всички останали школници закимаха в знак на съгласие и Вилхо се видя принуден да преглътне следващата си язвителна забележка.

И този път това бе само началото на серия от все по-сложни учения, през които Бей ги водеше стъпка по стъпка. С течение на времето компютърът започна да премахва едно по едно наложените ограничения за използване на най-опасните въоръжения, успоредно с това оцветяващите куршуми и обгарящите лазери на „манекените“ бяха заменени с истински оръжия. Най-малко половината от школниците можеха да се похвалят с дребни наранявания, но същевременно отношението им към учебния процес коренно се промени. Единствено Дойч запази безгрижния си маниер, но Джони предполагаше, че под привидната маска той беше точно толкова сериозен, колкото и всички останали. Вечерните лекции бяха заменени с допълнителни занятия на полигона, по време на които усъвършенстваха наблюдението с подсиленото нощно зрение, до което преди бяха прибягвали само по здрач или рано сутрин. Трупаха все нови и нови умения, количеството заплашваше да прерасне в качество, когато — неочаквано за всички — дойде краят.

Почти.

— В процеса на всяко обучение, кобри — обърна се към тях в този последен ден Бей, — настъпва момент, когато наученото достига една пределна точка, отвъд която остава само практическото му приложение, с чиято помощ да се шлифоват до блясък познанията. Тази шлифовка щеше да е подходяща, ако бяхте скъпоценни камъни или, да речем, спортисти. Но вие не сте нито едното, нито другото — вие сте войници. А за войниците няма друг заместител, освен бойния опит… Това е, с което ще се заемете от утре сутринта. Четири дни непрекъснати сражения — през два от тях ще действате сами, през другите два — в група. Срещу вас ще бъдат добре познатите ви „манекени“. Оръжията и екипировката ще са същите като онези, с които ще разполагате след пет дни, когато имплантираме нанокомпютрите. Така. Сега е шестнадесет-нула-нула, свободни сте до утре сутринта, когато точно в осем-нула-нула ще бъдете откарани на полигона. Съветвам ви да вечеряте добре — през следващите четири дни ще получавате само суха храна — и да се наспите. Въпроси? Свободни!

След вечеря всички се събраха в спалното помещение.

— Чудя се, какво ли толкова ни чака — заговори пръв Нофке.

— Едно е сигурно — няма да е лесно — въздъхна Сингх. — Нищо чудно някой от нас да не стигне до края.

— Или някои — поправи го Халоран. Беше се изправил до прозореца и гледаше навън. Над рамото му Джони виждаше трепкащите светлинки на учебния комплекс и по-нататък, най-близко разположения град — Фарнеси. Кой знае защо тази гледка му напомни за родния дом и подсили мрачното му настроение.

— Едва ли ще е чак толкова опасно, та някой да пострада, не мислите ли? — попита Нофке, но напрегнатото му изражение подсказваше, че знае отговора.

— Че защо не? — отвърна Халоран. — Вярно, че са похарчили доста за нас, но мислите ли, че ще допуснат да попаднем в ръцете на трофтите още щом ни хвърлят на Адирондак, само защото сме били зле обучени? Защо, според вас, ще имплантират проклетите компютри едва след последното Изпитание?

— За да спестят малко пари там, където е възможно — изсумтя в знак на съгласие Джони. — Пар, стига си размесвал тия карти, или ги остави, или раздай да играем.

— Знаете ли от какво имам нужда сега? — намеси се неочаквано Вилхо. — От една приятна нощ далеч от това тъпо място. От няколко питиета, музика, приятна компания… не като вашата, а на сладурчета…

— Смяташ ли, че Мендро ще ти осигури подобно нещо, ако го помолиш? — захили се Дойч.

— Нямах намерение да го питам — спокойно отвърна Вилхо.

— Май това, за което говориш, се нарича самоволно отлъчване — вдигна вежди Халоран. — Има доста по-лесни начини да си създадем неприятности.

— Глупости. Нали Бей сам каза, че сме свободни? Някой някога да ви е забранявал да напускате комплекса Фрейр?

Настъпи смутена тишина.

— Вярно, има нещо такова — призна колебливо Халоран. — Само че…

— Никакво „само че“. Никак няма да е трудно да се измъкнем оттук. Мястото дори не се охранява. Хайде — и без това едва ли ще можем да заспим. По-добре да се повеселим.

Защото утре може да умрем. Никой не произнесе тези думи на глас, но те се четяха по лицата им. След кратко мълчание, пръв се надигна Халоран.

— Готово. Защо не?

— Бройте и мен — кимна припряно Нофке. — Чувал съм, че в града ставали ужасно интересни игри на карти.

— Както и много други неща — добави Дойч. — Друма, Джони? Какво ще кажете?

Джони се двоумеше, кой знае защо си припомни прощалните думи на брат си, че трябвало колкото се може по-дълго да запази непокътнати моралните си устои. Но трябваше да признае, че Вилхо бе прав — нито веднъж досега не им бяха забранявали открито да напускат учебния комплекс.

— Хайде, Джони — за първи път от доста дни насам Вилхо се обърна към него на малко име. — Приеми го като разузнаване във вражеска територия, ако не можеш иначе.

— Е, добре — кимна Джони. В края на краищата, не беше длъжен да прави неща, които смяташе за нередни. — Чакайте само да се преоблека…

— Я не се занасяй — продължаваше да упорства Вилхо. — И с тези дрехи си добре. Само ни бавиш. Друма?

— Ще взема да дойда — склони Сингх. — Но съвсем за малко.

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш — увери го Халоран. — Стигнем ли града, всеки разполага с времето си. Хайде. През прозореца?

— Някой да изгаси лампата — сети се Вилхо. — Скачаме…

Да напуснат комплекса се оказа доста по-лесно, отколкото Джони беше предполагал. От покрива на крилото, в което се разполагаше спалното помещение, те се спуснаха право на плаца за строева подготовка, използван най-често от редовните армейски подразделения във Фрейр, прекосиха го тичешком и се озоваха в подножието на невисока ограда. Не беше никак трудно да преодолеят както оградата, така и сигналната инсталация върху нея.

— Нищо работа — въздъхна доволно Дойч. — Сега остава да пробягаме десетина километра и сме в града. Напред, момчета!

Въпреки, че се наложи да забавят темпото, когато навлязоха в населените райони, целият път отне не повече от половин час… А след това, за първи път през живота си, Джони вдъхна от атмосферата на големия град.

От онази вечер му останаха само объркани спомени. Водеше ги Дойч, който изглежда си бе наумил, че трябва да посетят всички ресторанти, нощни локали и увеселителни заведения, познати му от неколкоседмичния период след пристигането му от Ибериандския университет и преди да постъпи в специалните части. По улиците на града сигурно имаше повече хора, отколкото Джони бе срещал някога — цивилни със странни, фосфоресциращи дрехи, гримирани по невероятен начин, както и военен персонал от всякакъв ранг и род. Атмосферата беше твърде празнична, за да не се присъединиш, но същевременно всичко бе някак чуждо, непознато и това му пречеше да се отпусне напълно. Все пак издържа няколко часа, след което се извини на Дойч и Сингх и пое към предградията. Проникването обратно в комплекса не беше по-трудно от неговото напускане и скоро той се озова, съвсем сам, в тъмното помещение. Оправи леглото без да пали светлините.

Лежа около половин час, но сънят не идваше. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато от прозореца се разнесе слаб шум.

— Кой е там? — прошепна тихо той, загледан в неясната фигура, която прескачаше рамката.

— Вилхо — отвърна влезлият. — Сам ли си?

— Да — рече Джони и пусна крака от леглото. Имаше нещо обезпокояващо в гласа на Вилхо. — Какво се е случило?

— А аз си мислех, че Мендро и военната полиция вече ще ме чакат — каза Вилхо и се покатери на леглото си. — Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че загазих.

— Какво? — Джони включи усилвателя на нощното зрение. Озарено от млечнозелена светлина, лицето на Вилхо изглеждаше напрегнато, но съвсем невредимо. — В какво си загазил?

— Нищо особено, само дето се поскарахме малко с един тъпанар зад някакъв бар. Наложи се да го поотупам малко. — Вилхо скочи ненадейно от леглото и се отправи към банята. — Лягай си — подхвърли той през рамо. — Ако онзи дойде да се оплаква, най-доброто алиби ще е дълбокият сън.

— Мислиш ли, че може да те познае? Искам да кажа…

— Не беше нито сляп, нито неграмотен.

— Беше ли достатъчно светло, че да прочете името ти на ревера?

— Да, беше… ако въобще е имал време за четене. Хайде, лягай си.

Джони се зави, но усещаше ударите на сърцето си. „Поотупах го малко.“ Какво ли означаваше това? Дали не го е ранил — може би тежко? Той понечи да попита… но се отказа. Наистина ли го интересуваха подробностите?

— И какво ще правиш сега? — попита той.

— Ще си лягам — какво друго?

— Искам да кажа — кога ще докладваш?

Вилхо спря чешмата и се върна в стаята.

— Нямам никакво намерение да докладвам на когото и да било. Да ти приличам на луд?

— Но човекът може да е в тежко…

— Измъкна се на два крака. Освен това не е някой, заради когото да си рискуваш кариерата. Става дума и за твоята кариера.

— За моята ли?

— Не се прави, че не разбираш. Издрънкаш ли на Мендро, ще трябва да признаеш, че ти също си напускал комплекса. — Той млъкна и втренчи поглед в лицето на Джони. — Освен това няма да си спечелиш симпатиите на другите, ако ме издадеш за подобна дреболия.

— Дреболия? С какво беше въоръжен онзи — с тежкокалибрен лазер ли? И без бой можеше да мине. Защо се заяде с него?

— Едва ли ще разбереш — Вилхо се покатери отново в леглото. — Виж какво, не съм го убил, а и да съм попрекалил малко, вече е късно да съжалявам. Така че, хайде да забравим целия този разговор. И без това той едва ли ще реши да се оплаква.

— Ами ако реши? Не го ли изпревариш, ще излезе, че си искал да се скриеш.

— Добре де, ще трябва да рискувам. А ти стой настрана от тази работа.

Джони не отговори. В стаята се възцари тишина и само след няколко минути до слуха му достигна равномерното дишане на Вилхо. Единственият признак на чиста съвест, както често казваше бащата на Джони, само че едва ли важеше за конкретния случай. За Джони обаче, проблемът не беше в съвестта на Вилхо, а в неговата.

Как беше най-правилно да постъпи? Ако запази мълчание, от юридическа гледна точка става съучастник в престъплението и в случай, че цивилният е пострадал сериозно, наказанието може да бъде доста тежко. От друга страна, намеците на Вилхо за отношението на останалите, не бяха лишени от смисъл. Изглежда наистина ще е най-добре, ако веднага забрави за инцидента. И без това, докато се мяташе от едно предположение към следващото, беше отминала половината нощ.

Така и не можа да заспи през следващите няколко часа. Останалите четирима се прибираха един по един, почти на равномерни интервали, колкото всеки път да го стряскат в дрямката. За щастие не бяха заловили никого и тази мисъл най-сетне му даде така желания покой. Но дори сънищата, които сънува през тази нощ, бяха изпълнени с насилие и напрежение. На сутринта се чувстваше по-зле, отколкото ако беше бодърствал.

Беше съвсем отпаднал, очите му бяха зачервени, болеше го главата. За щастие нямаше и следа от военна полиция, закусиха необезпокоявани, никой не ги очакваше и край десантния самолет и още щом се издигнаха във въздуха, Джони почувства как напрежението го напуска. Съмняваше се, че ръководството не би предприело спешни мерки, ако знаеше за инцидента от изминалата нощ. Изглежда противникът на Вилхо бе решил да запази горчивото преживяване за себе си.

След около час се озоваха на полигона, чиято площ надхвърляше сто хиляди хектара и след като ги снабдиха с нови компютърни модули и им дадоха последни инструкции, Бей нареди да се заемат с изпълнение на персоналните си задачи. Джони направи последен мъчителен опит да прогони спомена за предишната нощ. Най-важното сега е да оцелее в предстоящото изпитание.

Изненадата дойде едва, когато се върна след успешно изпълнената мисия и откри, че край щаба се е приземил самолет на военната полиция. Двойно по-изненадан остана, когато научи, че полицаите очакваха него.

Младежът, който се бе настанил на стола до Мендро, наистина имаше вид сякаш някой го беше помислил за боксова круша. На челото и бузата имаше бързозарастващи лепенки, а рамото и дясната му ръка бяха стегнати в пластмасова лонгета, каквито се поставяха при счупване на кости. Онова, което се виждаше от лицето му, издаваше твърда решимост нещата да бъдат доведени докрай.

На лицето на Мендро се четеше единствено спокойна увереност.

— Това ли е човекът? — попита той, след като Джони се настани на свободното място срещу тях.

Цивилният хвърли изплашен поглед на Джони, после се втренчи в табелката на ревера му.

— Беше твърде тъмно, за да разгледам лицето, командире — рече той. — Но името е същото.

— Аха — каза Мендро и впи очи в Джони. — Моро, това тук е господин П’алит, който твърди, че снощи си го нападнал пред „Тасер ейа бар“ във Фарнес. Вярно ли е или не?

— Не е вярно — едва успя да произнесе Джони с пресъхнали устни. През мъглата, която забулваше обкръжаващата го действителност, започнаха да се прокрадват първите лъчи на назряващото подозрение.

— Беше ли снощи във Фарнес? — продължи разпита Мендро.

— Да, сър, бях. Аз… се измъкнах незабелязано… исках да се поразсея преди предстоящото изпитание. Бях там само няколко часа… — той погледна крадешком П’алит — и смело мога да заявя, че не съм се бил с никого.

— Лъже — прекъсна го П’алит. — Той беше…

Мендро го спря с жест.

— Сам ли беше?

Джони се поколеба.

— Не, сър. Всички от моята стая излязоха. Разпръснахме се из града и сега нямам алиби. Но…

— Какво „но“?

Джони пое дълбоко въздух.

— Първият, който се прибра след мен, ми каза, че се сбил с някакъв тип край един бар във Фарнес.

Мендро присви очи и както изглежда, не повярва на думите му.

— Защо не докладвахте за това?

— Той каза, че последствията не били кой знае колко сериозни. Не спомена нищо за… това. — Той погледна към П’алит и едва сега започна да осъзнава в каква каша са го забъркали. Нищо чудно, че Вилхо не му позволи да се преоблече, преди да излязат. — Ако има някакво обяснение, то е, че по време на инцидента другият е носел моята резервна униформа.

— Хъм. И кой беше този човек?

— Ролон Вилхо, сър.

— Вилхо. Същият, върху когото се нахвърли преди известно време в столовата?

— Да, сър — кимна Джони, стиснал зъби.

— Май се опитва да прехвърли вината на някой друг — захили се П’алит.

— Може би. Как започна боят, господин П’алит?

Цивилният вдигна здравото си рамо.

— Мисля, че подхвърлих нещо презрително за живота в пограничните планети — не помня как точно се стигна до тази тема. Но той го взе доста навътре и започна да ме блъска назад, въпреки че ме придружаваше доста голяма група.

— Не беше ли същата причина, заради която нападна и Вилхо, Моро? — попита Мендро.

— Да, сър. — Едва ли сега беше моментът да се връщат на онзи неприятен случай. — И все пак някой от придружаващите ви хора може би е разгледал по-внимателно нападателя, господин П’алит?

— Не, никой не ви е разгледал добре… но това едва ли е необходимо. — П’алит се обърна към Мендро. — Струва ми се, че няма какво повече да умуваме, командире. Ще вземете ли мерки или не?

— Тук, в армията винаги наказваме виновните — заяви Мендро и натисна едно копче на бюрото. — Благодаря ви, че ни информирахте за случая. — Вратата зад Джони се отвори и на прага застана сержантът от военната полиция. — Сержант Костас ще ви изпрати навън.

— Благодаря ви. — П’алит се надигна, кимна на Мендро и последва сержанта. Двамата останаха насаме.

— Имаш ли друго да кажеш? — попита меко Мендро.

— Нищо, което да свърши работа, сър — отвърна огорчено Джони. Толкова труд, всички тези положени усилия… и да му се случи почти накрая. — Не съм го направил, но няма как да го докажа.

— Хъм. — Мендро го погледна внимателно, после вдигна рамене. — Както и да е, бягай на полигона, че ще изпуснеш занятията.

— Значи не възнамерявате да ме освободите от служба, сър? — попита Джони, почувствал надежда там, където преди миг виждаше само мрачни перспективи.

— Смяташ ли, че подобно нарушение го заслужава?

— Наистина не зная — поклати глава Джони. — Вярно, че армията се нуждае от нас. Но на Хърайзън да нападнеш някой по-слаб от теб е постъпка, достойна за страхливец.

— Същото важи и за Асгард — въздъхна Мендро. — Не е изключено да се стигне до уволнение, Моро, скоро ще разберем. Няма смисъл обаче, да лишавам твоята група от помощта ти, докато не вземем окончателно решение.

С други думи — даваха му възможност да рискува живота си — и може би да го загуби, — а след това щяха да решат, дали го е заслужавал.

— Да, сър — каза Джони и стана. — Ще се постарая да дам всичко, на което съм способен.

— По-малко и не очаквам. Свободен си.

Да забрави тревогите се оказа доста по-лесно, отколкото бе предполагал, особено след началото на следващото изпитание. Защитните съоръжения, които трябваше да преодолее, бяха конструирани с дяволска изобретателност, наложи се да използва и последните резерви от способността си за концентрация, за да се справи успешно. Но опитът и не на последно място, късметът си казаха своето и той изпълни всички самостоятелни задачи без да получи сериозни наранявания, ако се изключат няколко дребни драскотини и незначителни обгаряния.

А след това ги събраха за груповите изпитания… и тогава започнаха неприятностите.

Срещата с Вилхо — необходимостта да работи и да се бие редом с него — всичко това пробуждаше чувства и мисли, които никаква опасност не можеше да потисне… Което, естествено, оказа влияние върху самоувереността му. На два пъти изпадна в ситуации, от които го измъкваха единствено компютъризираните му рефлекси, по-лошото беше, че на няколко пъти изложи на излишен риск членове на групата си, само защото едва не се провали. Пак заради него, Сингх получи сериозно лазерно изгаряне и трябваше да погълне почти конска доза обезболяващи, което се отрази сериозно върху боеспособността му. Накрая, като капак на всичко, Джони едва не попадна в капан-месомелачка и само благодарение на бързото взаимодействие между Дойч и Нофке беше спасен от сигурна смърт.

Поне стотина пъти през тези два ужасни дни Джони се изкушаваше от възможността да си разчисти сметките с Вилхо или поне да уведоми другите с каква подла твар съжителстват, но така и не намери сили да го стори. И без това едва не бяха загинали всички, само защото един от тях беше под огромно емоционално натоварване, какво ли щеше да стане, ако напрежението се увеличеше още.

Оставаше другата възможност. Далеч по-простата. Но не, не можеше да го направи — просто ей така да застреля Вилхо в гърба.

Учебните акции следваха една след друга и изглежда никой не се съобразяваше с бурята в душата на Джони. Групата им проникна в добре укрепена десететажна сграда, вътре откриха и унищожиха двадесетчленния гарнизон, обезвредиха всички взривни устройства, взривиха входа към подземния бункер и спасиха четирима „манекени“, симулиращи цивилни пленници, заловени от трофтите. Същата нощ прекараха върху територия, контролирана от вражески части, призори се дегизираха като местни граждани, осъществиха контакт с „манекени“ — членове на тукашната подривна организация и във взаимодействие с тях изпълниха една сравнително лесна задача — въпреки досадните грешки, допускани твърде често от операторите на „манекените“.

Акцията приключи успешно и най-важното — не дадоха нито една жертва. Докато летяха обратно към комплекса Фрейр, Джони реши, че рискът си е заслужавал. Каквото и наказание да му наложеше сега Мендро, той беше уверен, че вече е истинска кобра. Нямаше значение дали щяха да му позволят да остане на служба, никой вече не можеше да му отнеме тази вътрешна увереност.

На летището във Фрейр вече ги очакваше джипката на военната полиция. Джони закрачи почти радостно към нея. Поне всичко щеше да свърши съвсем скоро.

Така и стана. Не очакваше само, че командирът ще покани и свидетели.

— Сержант Бей ми докладва, че сте се справили отлично — започна Мендро, като ги оглеждаше доволно. Шестимата бяха седнали в полукръг срещу него. — Щом сте живи и здрави, склонен съм да се съглася с тази оценка. Някакви забележки от ваша страна за задачите, които изпълнявахте?

— Да, сър — заговори Дойч след кратка пауза. — Имахме известни проблеми при взаимодействието с групата от съпротивата — твърде трудно беше да компенсираме всички техни грешки. Реалистична ли беше симулацията в този случай?

Мендро кимна.

— За съжаление, напълно. Свикнете с мисълта, че от цивилните можете да очаквате само това — невероятно глупави грешки. При подобни случаи най-правилното поведение е запазване на спокойствие и максимално бързо неутрализиране на допуснатите грешки. Други коментари? Няма? Тогава да преминем към въпроса, заради който ви събрах тук — обвиненията срещу школник Моро.

Внезапната смяна на темата предизвика развълнувано шепнене сред членовете на групата.

— Обвинения, сър? — попита Дойч.

— Да. Срещу него е повдигнато обвинение, че е нападнал цивилен гражданин по време на неразрешената разходка из града, която всички вие сте предприели преди четири дни. — Мендро им предаде накратко версията на П’алит. — Моро твърди, че не той е извършителят на престъплението. Вие какво смятате?

— Лично аз не вярвам в тази история, сър — произнесе със спокоен, уверен глас Халоран. — Не искам да кажа, че пострадалият лъже, просто е сбъркал името.

— Или наистина е срещнал Джони през онази нощ, но се е сбил по-късно и сега се опитва да припише всичко на армията, за да изкара по-голямо обезщетение — добави Нофке.

— Може и така да е — кимна Мендро. — Да предположим, съвсем за малко, че говори истината. Как смятате, в такъв случай редно ли е да освободим Моро от специалните части?

Настъпи смутена тишина. Джони наблюдаваше бързата смяна на чувства по лицата на другарите си. Присъдата беше очевидна, въпреки че симпатиите им натежаваха на другата страна. Не можеше да ги обвинява, на тяхно място и той щеше да избере същото.

Дойч беше човекът, който се нае да обобщи мнението на останалите.

— Смятам, че нямате голям избор, сър. Неправомерната употреба на нашата екипировка може да предизвика сериозно недоволство сред цивилното население. А и без това си имаме достатъчно противници.

Мендро кимна.

— Съгласен съм. Добре. Предстоят ви няколко почивни дни. След това ще извършим детайлен анализ на поведението ви по време на изпита и ще ви покажем къде и по какъв начин бихте могли да се възползвате по-добре от средствата, с които разполагате. — Той направи кратка пауза и нещо в изражението му накара Джони да застане нащрек. — Не знаехте, че можем да следим всяко ваше действие, нали? Това беше едно от нещата, които пазехме в тайна, за да избегнем влиянието на субективния фактор. В компютрите има достатъчно свободна памет за подобна цел. — Той премести поглед бавно, почти лениво. — Било е доста тъмно в уличката зад „Тасер ейа бар“, нали, Вилхо? Наложило се е да включиш за кратко нощното зрение — само докато си млатил онзи нещастен цивилен.

Лицето на Вилхо придоби мъртвешка бледност. Той отвори уста… после погледна един след друг останалите от групата и забрави за оправданията.

— Ако имаш някакво обяснение, бих желал да го чуя веднага — добави Мендро.

— Никакво обяснение, сър — произнесе Вилхо със здраво стиснати устни.

Мендро кимна повторно.

— Халоран, Нофке, Сингх, Дойч, придружете бившия си съекипник до хирургическото крило, там вече получиха инструкции какво да правят. Свободни сте.

Вилхо се надигна мъчително, сякаш се бореше с огромна тежест. Той погледна Джони с невиждащи очи, после пристъпи към вратата, все още наперено, но всички знаеха, че сега това е само поза. Останалите го последваха, с каменни изражения.

Няколко секунди след като излязоха в стаята цареше тишина.

— Значи още от началото сте знаели, че не съм го направил — обади се накрая Джони.

Мендро махна с ръка.

— Не сто процента, но почти. Компютърът не записва изображението, само регистрира часа, когато е включено едно или друго устройство — например, приборите за нощно наблюдение. Наложи се да проверим кога точно е станало това и дали по същото време не са били използвани сервомоторите. Едва когато узнахме от теб, че другият потенциален нарушител е Вилхо, нещата потръгнаха по-бързо.

— Но все пак, можехте да ми съобщите, че не съм под подозрение.

— Така е — съгласи се Мендро. — Реших обаче, че това е подходяща възможност да проверя как ще действаш под емоционално напрежение.

— И дали няма да загазя по време на акцията? Или пък да застрелям Вилхо?

— В двата случая автоматично щеше да бъдеш отстранен от служба — допълни Мендро малко навъсено. — А преди да започнеш с обвиненията, спомни си, че ние тук ви готвим за война, а не за игра с предварително уговорени правила. Правим каквото е необходимо и ако някои от вас носят по-голяма тежест от другите, такъв им бил късметът. Това е животът, привиквай, ако не искаш да си имаш неприятности. — Мендро изсумтя недоволно и завъртя глава. — Извинявай… не исках да ти чета лекции. Пък и това, че потича малко повече, само ще ти бъде от полза. Така че, няма за какво да се оплакваш.

— И не възнамерявам да го правя, сър. Макар че не става дума само за някоя и друга обиколка в повече. Сержант Бей ми е вдигнал мерника още от началото на обучението — ако не беше така, може би Вилхо нямаше да се раздразни чак толкова, че да ме накисне по този начин.

— Което пък ни помогна да разберем що за човек е, нали? — отвърна хладно Мендро.

— Тъй вярно, сър. Само че…

— Нека да го кажем малко по-иначе — прекъсна го Мендро. — През цялата човешка история жители на един район, страна, планета или система нерядко са гледали отвисоко на хората от други места. Такава е човешката природа. В наше време, в епохата на Доминиона, това се изразява в презрително отношение към граничните планети. Светове като Хърайзън, Раджпът, дори Зимбве… и Адирондак… Някой ще каже, че това е дреболия и наистина е така, но тъкмо по тази причина е изключително трудно да се определи какво въздействие би оказал този фактор върху всеки новобранец. И тъй като не разполагаме с теоретична обосновка, не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на експерименти: избираме някой представител на една от „изостаналите планети“ и го сочим на останалите като пример за подражание, а след това следим кой ще прояви раздразнение. Като Вилхо. Както и — за съжаление — някои от другите.

— Разбрах. — Само преди седмица, помисли си Джони, вероятно щеше да реагира доста бурно, ако беше научил, че са го използвали по този начин. Но сега… сега вече всички изпити бяха минали и той наистина бе доказал, че от него ще излезе кобра. Ами другите… тях какво ги чакаше? — Какво ще стане с другите? Помня, в началото споменахте, че екипировката, с която ще ни снабдите, не може да бъде демонтирана по никакъв начин. Това означава ли, че ще трябва да ги…

— Да ги премахнем? — Мендро се усмихна, някак огорчено и поклати глава. — Не. Вярно, част от нещата, които поставихме във вас, не могат да се демонтират, но на този етап все още сме в състояние да ги направим неизползваеми. — В очите му се четеше тъга. При колко ли подобни случаи, помисли си Джони, се е налагало да съобщава на някой от своите ученици, че всичко — трудът, болката и мъката — е било напразно. — Нанокомпютърът, с който накрая ще ги снабдят, ще е само бледа имитация на вашите. Той ще блокира връзката между оръжията и енергийния източник и ще постави ограничения за използването на сервомоторите. Което означава, че провалилите се ще напуснат Асгард почти като обикновени хора — с малко по-здрави кокали.

— И горчиви спомени.

Мендро го изгледа продължително с нетрепващи очи.

— Всички ги имаме, Моро. Именно в спомените се крие разликата между новобранеца и опитния войник. Когато се сдобиеш със спомени за успехи или неуспехи — за неща, които си можел да направиш по-добре, различно или да не правиш въобще — и когато всичко това отлежи там, където му е мястото, тогава вече си истински войник.

Седмица по-късно Джони, Халоран, Дойч, Нофке и Сингх — иначе казано новосформираната специална част под кодовото название „отряд кобра 2/03“ — потеглиха, заедно с голяма група току-що завършили кобри, на борда на грижливо охраняван транспортен звездолет към зоната на бойните действия. След като проникнаха в периметъра, контролиран от трофтите, отделните групи бяха стратошутирани над Адирондак, в непосредствена близост до обхващащия над осемстотин квадратни километра стратегически район Ессек.

Десантът беше истински провал. Реагирайки далеч по-бързо отколкото се предполагаше, окупационните подразделения на трофтите пресрещнаха групата на Джони в покрайнините на града, към който ги поведе Дойч. Кобрите успяха да се измъкнат от обкръжението без никакви загуби… но в хода на разгорялата се битка загинаха трима цивилни, попаднали в неподходящия момент на неподходящото място. Много дни по-късно лицата им продължаваха да спохождат сънищата на Джони и едва след като членовете на групата започнаха да работят под прикритието на новите си легенди и да подготвят първите набези срещу трофтите, той си даде сметка колко прав е бил Мендро.

Беше дошло време за събиране на войнишки спомени.