Колетът

Колетите ги даваха в стаята на дежурния. Бригадирът удостоверяваше личността на получателя. Шперплатът се чупеше и пращеше по свой начин, по шперплатски. Тукашните дървета се прекършваха другояче, крещяха с по-други гласове. Зад направената от пейки ограда хора с чисти ръце и с прекалено чиста военна униформа отваряха, проверяваха, разтърсваха, предаваха. Сандъците на колетите, едва оцелели след многомесечното пътуване, умело подхвърлени, падаха на пода и се разтрошаваха. Късове захар, сушени плодове, изгнил лук, смачкани пачки тютюн се пръсваха по пода. Никой не събираше нападалите неща: Собствениците на колетите не протестираха — да получиш колет беше чудо на чудесата.

До стаята на дежурната смяна стояха конвойни с пушки в ръцете, в бялата, мразовита мъгла се движеха някакви непознати фигури.

Стоях до стената и си чаках реда. Ей тия синкави парчета — това не е лед! Това е захар! Захар! Захар! Ще мине още един час и ще ги държа в ръцете си и те няма да се топят. Ще се топят само в устата. Едно такова голямо парче ще ми стигне за два, за три пъти.

Ами махорката! Собствена махорка! Махорка от континента, ярославска „Белка“ или „Кременчуг № 2“. Ще пуша и ще черпя всички, всички, и най-напред онези, на които бях допушвал цигарите през цялата тази година. Махорка от континента! Та на нас тук ни даваха дажби тютюн, иззети от армейските складове поради изтичане на срока на годност, една авантюра от гигантски мащаб — всички продукти на лагерите бяха с изтекъл „срок на годност“. Но сега ще пуша истинска махорка. Дори жена ми да не знае, че трябва да прати по-силен тютюн — ще й подскажат.

— Име?

Сандъкът се разцепи и отвътре се изсипаха сушени сливи, кожести сушени сливи. А къде е захарта? Пък и сливите са две-три шепи…

— Пращат ти ботуши! Авиационни ботуши! Ха-ха-ха! С каучукови подметки! Ха-ха-ха! Като на началника на мината! Дръж, вземи ги!

Стоях объркан. За какво са ми? С ботуши тук можеше да се ходи само в празничен ден, но нямаше празници. Де да бяха от мека еленова кожа или обикновени валейки. Авиационни ботуши — това беше прекалено разкошно… Не се полагаше. Пък и…

— Ей, ти — нечия ръка докосна рамото ми.

Извърнах се така, че да виждам и ботушите, и сандъка, на дъното на който имаше малко сушени сливи, и началството, и лицето на човека, който ме държеше за рамото. Беше Андрей Бойко, нашият десетник.

А той бързо ми шепнеше:

— Продай ми ботушите. Ще ти платя. Сто рубли. Иначе дори до бараката няма да стигнеш — тия ще ти ги измъкнат, ще ти ги вземат — и той посочи с пръст към бялата мъгла. — А и в бараката ще ти ги откраднат. Още нощес.

„Крадеца ще го пратиш ти“ — помислих си.

— Дадено, давай парите.

— Виждаш ли какъв съм! — Бойко отброи банкнотите. — Не те лъжа, не съм като другите. Казах сто и ти давам сто. — Той се страхуваше, че се е минал.

Сгънах мръсните хартийки на четири, на осем и ги скрих в джоба на панталона си. Сушените сливи ги пресипах във ватенката си — отдавна бях откъснал джобовете й, за да направя от тях кесии за тютюн.

Ще си купя масло! Цял килограм масло! И ще го ям с хляба, с чорбата, с кашата. И захар! И ще взема от някого една чанта — торбичка с нанизана връв. Тя е задължителна за всеки що-годе приличен затворник — „левак“. Криминалните не ходят с торбички.

Върнах се в бараката. Всички лежаха по наровете, само Ефремов седеше с ръце върху изстиналата печка, насочил лице към изчезващата топлина, като не смееше да се изправи, да се откъсне от печката.

— Защо не я напалиш?

Приближи се дневалният.

— Негов ред е да дежури! Бригадирът рече: да ги търси където ще, но дърва да има. Все едно няма да ти дам да спиш. Върви, докато не е станало късно.

Ефремов се измъкна през вратата на бараката.

— Къде ти е колета?

— Сбъркали са…

Хукнах към лавката. Шапаренко, лавкаджията, още продаваше. Вътре нямаше никой.

— Шапаренко, искам хляб и масло.

— Ще ме съсипеш ти мене.

— Ето, вземи колкото трябва.

— Виждаш ли колко пари имам? — отвърна ми Шапаренко. — Какво може да даде „фитил“ като теб? Взимай хляба и маслото и изчезвай.

Забравих да поискам захар. Маслото — килограм. Хлябът също. Ще отида при Семьон Шейнин. Той беше бивш референт на Киров, по онова време още не го бяха разстреляли. Някога бяхме работили заедно, в една бригада, ала съдбата ни раздели.

Шейнин беше в бараката.

— Идвай да ядем. Масло, хляб.

Гладните му очи заблестяха.

— Сега ще донеса вряла вода…

— Няма нужда!

— Не, ей-сега. — И той изчезна.

Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…

Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.

Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.

Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.

Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.

Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.

— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!

Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.

Рябов си топлеше ръцете на кюнците.

— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.

— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.

Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.

Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.

Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.

Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.

— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.

— Това е Ефремов — рече дневалният.

— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.

Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.

Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.