Компетентът

Тръгна чичо Дяко от село Жабовряк за панаира конче да продава. Води го из пазарището важно-важно, а то, като всяко младо, повърви, повърви направо, наведе глава, извие се встрани, па като дзипне едно чифте, и пак се оправи. Повърви пак, повърви, както трябва, донякъде, па току спре на едно място и забие такт с предна нога, като капелмайстор. Рече ли пък да му подръпне повода, веднага се изправя право и аха-аха да го прескочи на дълга магарица. Пръхти оня ми ти аждрехан, цвили, тръска дълга грива, мете с опашката земята и кожата му потреперва, потреперва от време на време като на босо циганче по Водици.

Щом го зърнаха отдалече търговците, прехапаха си мустаците и се струпаха около му като мухи на петмезена тава. Един посегна да го погали по гърба, друг го помилва по муцуната, трети му подръпна ухото и от дума на дума, като се вчепкаха на пазарлък. Един дебел, с кордон през шията, пипна чичо Дяка за ръката, сгъстиха я, свиха го натясно, омотаха го и дорде туй-онуй, грабнаха му повода от ръцете, наброиха му пет хилядарки и… туйто, булка, Спасовден!

Поокопити се по едно време чичо Дяко, пообърса си потта от челото с калпака и тръгна засмян из пазара. Хем върви, хем си мисли:

„Хм! Пет хилядарки, хей! Не са пара̀, не са две! И хиляда имам да взема от търговеца за розовото масло, стават шест хиляди — тъкмо колкото ми трябват да купя нивата на Ахмед-аа в Топкория и да реча: «Сбогом, сиромашийо!»“

Крачи си чичо Дяко из навалицата, стиска си пояса с паричките, криви си калпака и си свирука с уста — „Мари, Димитро ле, русокосо момиче…“

Среща го Къньо Бѐзлата и му дума:

— Бравос бе, папурник! Бравос! Кой се е надявал, че в тая куфалница имало нещо! Че ти си бил цял търговец бе, диване! Цял джамбазин! Че като ти сече толкова тиквата, що ти трябват ниви, що ти трябват ливади! Продай всичко, удари го на търговия и си живей живот и половина!

А Койчо Копчето го перва по врата и вика:

— Аааферим бе, Дячко! Ашколсун! Хубаво им нахлузи кончето на тия думбази! Хубавинко ги нареди. Да живееш, дорде умреш!

А на чича Дяка мед му капе на сърцето и уж до вечерта щеше да си ходи, а като си взе парите и от търговеца, дойде му друг ум и остана в града.

На другия ден рано-рано слезе пак към пазарището. Разхожда се, гледа, пита за цената на добитъка, слуша как се пазарят и си дума:

— Търговия! Аз я смятах бог знае колко страшно нещо, а то — вятър! Купи — продай, купи — продай и друго нищо. Хем лесно, хем просто, хем печели парички, колкото щеш.

И както си думаше наум, насреща му се зададе търговец, възседнал едно конче, ама не конче, а ангел небесен! Извило гордо украсена с гердан от сини мъниста шия, с остригана грива, отрязана опашка с червена панделка, с юзда, окичена с пискюли, пристъпя бавно, бавно, а космите му лъщят, лъщят, сякаш с прясно масло са мазани.

Като го видя чичо Дяко, и си погълна граматиката. А търговецът се хили насреща и му подхвърля:

— Хайде, чорбаджи! Нали си мераклия? Тъкмо за тебе стока. Само сърце е. Само сърце и бял джигер.

Върти се чичо Дяко като омагьосан около кончето, гледа го, пипа го и си мисли:

„И моето беше горе-долу такова, ама това къде е! И по-тънко, и по-високо, пък и вървежът му, и породата му други. Да ми падне да си го похраня, както аз си знам, че като го доведа на есенния панаир, който ме види, зяпнал да остане.“

И както се въртеше, като се вчепкаха на пазарлък, струпаха изневиделица и други помагачи, па — ха бре, па — де бре, дорде се сети, продадоха му го на бърза ръка за шест хиляди, брои им парите, метна му се и пое за село.

Нестигнал още на пътната врата, и жена му го зачумосва отдалеч:

— А бре, Дяко, а бре пуст дано, защо си омаскарил кончето ни бре?

— Кое конче мари?

— Че кое? Не видиш ли? Нашето.

А той се подсмива и дума:

— Не е нашето, не е! Нашето го продадох още вчера. Това е друго. Не видиш ли, че е по-високо, по-тънко и по-таквозина…

— Е, боже! Ти полудял ли си бре! Ка’щяло да е по-тънко, по-високо и по-таквозина? Същото наше конче, само че остригано.

Нещо жегна чича Дяка, слезе набързо и почна внимателно да го разглежда. Хем го гледа, хем уж не гледа и мърмори през нос:

— Хъ! Женски дивотии! Аз не зная, а тя знае!…

— Че погледни го бре, погледни по-хубаво главата му, очите му, гърба му, виж и драскотината на задния крак, дето му остана, когато прескочи телената ограда на ливадата. Клекни, та виж поне нея! Отвори си зъркелите!

Чичо Дяко се наведе и като видя тънката, едва забележима рязка, надигна се и се хвана за главата. Постоя той, постоя като ударен с кърпел в темето, па изръмжа страхотно:

— Ссст! Млък, че ти откъсвам главата като на врабец!

Жена му се поотдръпна малко назад и почна пак:

— Че какво? Аз, дето си е право, рекох, какво?

— Ссст! Хайде в къщи! Не е женска работа то, а е търговска! Аз съм компетентът, а не ти! Марш!

И поведе сърдит кончето към обора.

Уж никой не разбра в село, че Чичо Дяко е продал за пет и после купил за шест хиляди своето собствено конче, и никой никому не каза, ама хорски уста, брате! Запуши ги де! Затвори ги! Като го емнаха оттогава: Компетентът! Компетентът!

И тъй си остана до днес тоя прякор за спомен от панаира.