Конкурс

Живота е непрестанна борба, а съдбата като че тях избра да се срещнат лице с лице и враждебно да си повдигнат един другиму ръка, без ни най-малко сами те да си желаят това. И двамата бяха расли и се въодушевлявали под сянката на един и същ идеал, тръгнали задружно по един и същи път; хиляди пъти повтаряли заедно общата ученическа клетва: „всички за един и един за всички“. Ала това като че ли остана мъртво слово още при първата крачка в живота им.

Те бяха млади, щу хвърлили гимназическия шинел, по лицата им щу бе се врязала първата житейска бръчка, в ума им щу бе се родила първата загадочна мисъл — мисълта за хляба. Всред мечти, кроежи и ученически идеализации, всред оскъдности и лишения Дойчинов и Сираков свършиха гимназиалния курс много по-хубаво, отколкото ония свои другари, които живееха в ситост и задоволство…

Бавно протекоха първите дни на ваканцията. Далеч един от други, в първата крачка отвън училището, те се вдадоха в размишления за своята бъдеща кариера, при всичко че и двамата негодуваха и никога не искаха да бъдат кариеристи. Най-близкото, което стоеше до ума, бе скромната учителска катедра; но и на двамата им се искаше да продължат своето образование и двамата искаха да влязат в оня храм на науката, над вратите на който стоят буквите: „Университет“; който толкова ги е съблазнявал в шумните ученически разговори.

Колкото и силно да беше това влечение, то трябваше да се спре пред мисълта за средства. Дойчинов не притежаваше нищо, баща му — стар селянин, едва със заеми, усилен труд и пестение му помогна да свърши гимназията, но сега той беше изнурен от работа и неговата надежда бе син му. Сираков пък нямаше нито баща, нито майка; сам оставен под една селска стряха, той трябваше да работи, защото и последното парче нива, останало от баща му, го бе продал да се учи.

Едва ли бяха изминали две седмици, откогато Дойчинов ходеше сам из глухото запустяло село и не можеше да се реши на нещо. В къщи му бе отегчително да стои; когато говореше с някого, често пъти се пренасяше и забравяше, а по полска работа не го оставаха да иде. — Да си отпочине — казваше баща му, който не можеше да му се нарадва, — да си отдъхне, стига му е било това мъчило в учението, да го не мъчим и ние…

Една вечер, като се връщаше от вирът, гдето бе ходил да се къпе, съгледа, че пред канцеларията стоеше коня на куриерът — пощата бе дошла; той влезе през отворените врати и запита писаря какво има.

— Нищо — поде писаря, — нищо, такава прана поща… само един „Държавен вестник“…

Дойчинов помери да излезе, но някак нечаяно взе вестника и като хвърли един разсеян поглед по него прочете:

Министерството на народното просвещение. — „С конкурс се отпуща една стипендия по медицината тази година и пр.“ Това съобщение щастливо озари негова ум; още същия ден той взе учебниците си и начена да се готви за конкурсния изпит и така цяла седмица не излезе от къщи.

— Не си ли се начел, синко, толкова години чете, сега нели вече свърши, какво пък улови книгата? — захвана да му говори майка му, но той, без да слуша някого, продължаваше усърдно да чете.

Седнал на стария селски чардак, пред който се зеленееше висок клоняст орех; унесен в учебника, той неусетно прекарваше по цели дни. Здравият му организъм, острата памет и голямата постоянност благоприятно способстваха и той неуморимо прелистваше пак тия страници, които му напомняха оная скромна ученическа квартира, в която той преживя най-светлите дни от своя живот…

Така неусетно се измина ден по ден ваканцията; настъпи септември.

— Синко, ти сега нали ще станеш даскал? — го запита баща му.

— Слушай, татко — с внушителен, сериозен тон начена той, — аз сега ще отида в София, та ако издържа един изпит, там ще ми отпуснат стипендия и ще отида да се уча за доктор!

— А… бе аз ще кажа, стига ти толкоз; сега помогни на къщния масраф, че нали видиш, застарях, за нищо не ме бива…

Дойчинов начена да убеждава баща си, разправя му колко хубаво е той намислил и колко баща му ще бъде щастлив, ако той свърши медицината, и стария баща с просълзени очи най-подир промълви тихо:

— Ех, дано дава господ здрави, па да се учиш, пък ний ще потърпим малко още, както сме търпели досега…

Дойчинов се стегна и замина за София.

Четири дни вече, откогато той сам ходеше из шумната столица. Всичко наоколо му бе странно и чуждо, а назначения за започвание конкурсите ден наближаваше.

Една вечер, като свърши занятията си, отиде в градската градина, гдето между многобройната публика му се мярна пред очите познат образ. Но той не можа изведнъж да се сети. Едно бледожълто с хлътнали очи момче вървеше насреща му и когато вече вдигна ръце към раменете му, той изненадан извика:

— Алексе… Боже мой, какво си изсъхнал? — Що щеш тука… невъзможно е человек да те познай!…

— Братчето ми, не можеш да ме познаеш?… Хубава работа бей!…

— Но какво ти е, болен ли си?… Колко си изсъхнал?!

— Хайде, где да отидем да се понаприказваме. — Сираков, стискающ още ръката му, се заобръща да търси място. — Ще ти разкажа всичко!…

— Не искаш ли да седнем на някоя пейка?

— Ах, остави, страх ме е да не настина…

И те, без да мислят повече, тръгнаха успоредно напред.

— Е, казвай сега всичката тази история!

— Ето що — поде Сираков, — аз мисля да се представя на конкурс; дава се стипендия по медицината.

— На конкурс! — изведнъж го пресече Дойчинов. — Знаеш ли, че и аз за това съм дошел?…

— На конкурс! — се обърна учуден Сираков. — Значи ще се конкурираме един други!

— … Твоя, твоя е стипендията, да ти го предскажа отсега…

— Ах, не говори, не видиш ли колко съм отслабнал; съсипах се да работя цяло лято…

— Но ти защо не ми писа, ако да знаех, че ти ще се явиш на конкурс, аз нямаше да се представя.

— А ти защо не ми писа?

— Аз бях толкова занят, че не ми оставаше нито минутка да помисля за друго!… — печално довърши Дойчинов.

— А аз, ах не знаеш колко е мъчно да работиш, когато си болен!… Главата ти се е зашеметила, погледа ти се размътил; едвам прочетеш няколко реда, и буквите захващат да играят пред очите ти; задремеш, сепнеш се… ужасно…

— Но аз съм уверен, твоя е стипендията и ако не бях подал документите си, нямаше и да ги подам!…

Така те продължиха да разправят дълго време, но техния разговор беше натегнат; тяхната нечаяна среща им опечали още повече положението. Най-сетне влязоха в една малка гостилница; нахраниха се и дълго прекараха от нощта в разговори за ваканцията — премината и от двамата в усилен труд.

Назначения за конкурсен изпит ден дойде. Бяха се явили петима кандидати.

В една широка стая на Висшето училище, подпрени до столовете, стоеха двама младежи и от време на време погледваха с неспокойни очи на часовниците си.

— Наближава седем — едвам промълви едина.

— Колко сме подранили. Никой няма още.

— Ах, аз цяла нощ не съм мигнал!…

— Ами аз, само спрежения на неправилни глаголи и френски думи се въртят из главата ми… И то да си сигурен, че ще успееш!…

— Каква печална борба — един против други!…

— Един от нас ще пропадне — а може би и двама…

— От тия пет души само един ще успее!…

Те пак замлъкнаха и наведоха глава. Времето бавно и мъчително се протакаше; през зашемадения им ум вървяха куп несвързани мисли; неволни и конвулсивни движения повтаряха всеки миг…

Вратите се хлопнаха, стоящите издигнаха очи — показа се един добре облечен момък със сбръчкано и малко старешко лице, без брада и без мустаки, който с навожданието на главата си ги поздрави учтиво:

— Добро утро!

— Добро утро! — отвърнаха сухо те и след малко мълчание новодошлият поде:

— Вий ще се явявате, господа, на конкурс!…

— Да, да, ще се явяваме, а вие тоже ще се явявате, нали?…

— Да, аз ще се явя, но защо тази година отмениха да бъдат първом устните изпити, че тогава писмените? Оная година не беше така.

— Кой знае — додаде един от първите. — Вий миналата година нима сте се явявали на конкурса?…

— Да, явявах се!

— Тогава вий сега ще разчитате на успех!

— Уж разчитам… Наистина цял скандал ще бъде, ако пропадна и този път, толкова време и служба изгубих с тоя конкурс.

— Где сте свършили?

— Аз съм свършил Военното училище…

Той не завърши; вратите се отвориха и Дойчинов със Сиракова влязоха.

— Ето и други кандидати!… — каза един и се обърна към влезлите. Те едвам размениха няколко думи и часът удари осем. Един слуга внесе и постави на масата една мастилница; необяснимо чувство облада всички; дишането им се усили; сърцата им неспокойно заиграха. Вратите се отвориха и трима хубаво облечени, със сериозни погледи учители влязоха; кандидатите за конкурса станаха на крака; учителите ги поздравиха вежливо и като си заеха местата, един от учителите извика тихо: — Иванов!

Този глас се разнесе дрезгаво из затихналата стая; офицеринът в оставка разтреперан стана, челото му го ороси студена пот, изчерви се до уши и с робски поглед застана пред изпитвачите. Един от учителите му продиктува едно предложение и го накара да го преведе на французки. Всички се задъхаха, сърцата им забиха по-силно, а изправения се поти и нерешително погледва през вежди ту написаното на черната дъска предложение, ту учителите, като промълвя от време на време по някоя несвързана дума под нос. След едно продължително мълчание един от професорите го запита:

— Ще можите ли да преведете това предложение на французки?

Изправеният го погледна отчаяно; искаше да потвърди, но се не решаваше и пак погледна написаното на черната дъска предложение; някак насила взе да пише: Maitre avaiz une foie oublie…

Учителят, като видя, че той се още повече заплита, повтори въпросът си:

— Питам ви, ще можете ли да преведете това предложение на французки?

Иванов наведе печално погледа си и едвам продума:

— Не…

— Можите да си седнете! — Цял облян в пот, с тъжовно свити вежди той си тръгна към мястото, а учителят извика други. И той също се разтрепера, побледня, но като му казаха текста, сдоби кураж и начена да го превежда. Преведе го; зададоха му още няколко въпроса и със сияюще от радост лице си седна на мястото. Извикаха Сиракова, развълнуван, пребелял и той отговори на всички въпроси. Извикаха други, който също бе изсъхнал, с размътен поглед и той преведе и отговори добре. Най-подире застана до черната дъска с високият си ръст и хубавото си пламнало лице Дойчинов. И той отговори добре; професорите си взеха книжата и излязоха, а след тях станаха и изпитаните.

— Ах, не се явявам веч… Ще отида… ще нарамя пак саблята… — си дръпна шапката Иванов и излезе. Сираков го погледна със съжаление, а друг се изсмя и с прикрита, злобна радост добави:

— Туй ли беше той, който разчиташе на успех!… Ха-ха… ха…

Дойчинов и Сираков се отделиха и тръгнаха сами.

— Ах, каква печална комедия — поде Сираков. — Ний сега трябва да се радваме един другиму на нещастието…

— Какъв отвратителен егоизъм!…

В пет дни устните изпити се свършиха. На тях се явяваха само четирма кандидати, но на последния, на латинския език, едина, който беше следвал в реална гимназия и сам се бе готвил по този предмет, пропадна и за писмените изпити останаха само трима души.

Всички те, които един по един, изнурени отчаяно, се проваляха в тази борба, енергически протестираха към виновника, който ги е втикнал в това несносно положение. И колкото числото им се намаляваше, толкова тази борба се ожесточаваше.

Макар в действителност Дойчинов и Сираков да работеха един против други, но те никога не помислюваха за това; и виновникът на всичко беше трети неизвестен, против когото и двамата с възмущение въставаха, но като се виждаха безсилни, всякога завършваха с еднообразните думи:

— Каква гнусна борба!… Какъв живот!…

Дойчинов, като гледаше Сиракова така отпаднал, пожълтял, искаше той да вземе стипендията, но своя труд не забравяше и чакаше възнаграждението му. Сираков пък болен, единствената му надежда бе в стипендията, която очакваше и колкото здравието му се влошаваше, толкова той повече мислеше за успех, а мислите му пък правеха от ден на ден все повече и повече да наяква вярата му в стипендията. Никой от тях не помисляше, че сега те работят един против други, а ако и случайно минеше през ума му подобна мисъл, той изведнъж се мъчеше да я задуши и забрави…

Беше към обед. Слънцето се приближаваше към запад и заливаше с игривата си светлина прозорците на едната стена от Висшето училище, гдето замислени решаваха задачата по физика Дойчинов и Сираков. Безмълвие заобикаляше отвред; от време на време се зачуваше скърцанието на перата им, които ту се спираха пред някое трудно място, ту пак захващаха. До масата бе седнал учител, който мълчаливо ги наблюдаваше, а на масата лежеше плик с голям министерски печат. Нито Сираков, нито Дойчинов сега можеха да помислят един за други.

Дойчинов спокойно решаваше задачата, мислите му вървяха правилно и изчисленията му се явяваха точни всякой път. Ала на Сиракова въображението едвам мъгляво му представяше фигурата. Не се мина много и погледа му се размъти, умът — зашемади; главата го силно заболя и той отпаднал, едвам държеше перото в ръка. Напусто напрягаше и последни сили, числата играеха пред омаломощеният му поглед; мастилото засъхваше по перото, докато той намисли що да пише.

Дойде определения час. Дойчинов вече бе свършил, прегледа си още веднъж решението и когато назначения учител дойде да прибере упражненията, той му го подаде, взе си шапката и излезе навън.

— Вий свършихте ли? — се обърна учителя към Сиракова, който отчаяно гледаше писаните и зачеркнати цифри.

— Не можах… — той помери да каже, че е болен, но учителят го пресече:

— Определения час дойде, дайте си, моля, упражнението!…

Сираков мълчаливо си подаде решението и излезе на салона, гдето го чакаше Дойчинов.

— Какво, реши ли я? — запита весело той.

— Пропаднах… нищо не можах… — едвам промълви Сираков и се залюля. — Ох… свят ми се вие, едвам стоя на краката си… Хайде, придружи ме до в къщи, защото ме е страх, не мога достигна…

— Що ти е? — впери сериозно очи в него Дойчинов и като го улови под ръка, тръгнаха напред.

Едвам достигнаха квартирата му и той легна изнурен, отслабнал и разбит духом.

След няколко часа пролежавание той се посъвзе, стана и седна до малката маса, по която безредно бяха разхвърляни учебници. Тия същи учебници, които той толкова време преобръща, цяла нощ не спа и защо всичко това? — Защо той съсипа здравието си, когато тъкмо в последнята минута по предмета, по който той вярваше, че е най-подготвен — пропадна?… Но пак той не искаше да вярва; увереността в неговите по-първи отговори, мъките, трудът, жертвата на своето здравие той недопущаше, че ще останат така невъзнаградени…

В изпитания, в мисли и неспокойства се изкара цяла седмица. Всеки ден те обикаляха покрай Висшето училище; всеки ден не пропущаха да не запитат или учителя, или секретар, или слуга, но никой не можеше да им отговори.

Най-сетне деня, който те очакваха, наближи — резултата щеше да бъде обявен на сутринта в девет часа.

Още беше рано, когато вратите на Дойчинова се хлопнаха и влезе Сираков.

— Здрасти!

— Здравствувай!… Много си подранил бе! — додаде Дойчинов, като му стисна ръката.

— Е, ще отидем ли?…

— Да, да, ще отидем, но още е рано, седни малко!…

Сираков взе стола и мълчаливо седна.

— Е, попремина ли ти бе?… — поде Дойчинов.

— Ах, сега премина, но когато трябваше… Окаен съм!

— Но аз много по̀ вярвам, че мен са скъсали!

— Какво говориш?… Не видя ли, че не можах нищо да направя, нито две цифри написах… Ни образа определих где ще се яви, ни нищо… Само начертах едно изпъкнало огледало, определих центровете и фокуса и… но нищо, нищо, казвам ти, не можах да направя.

И почнаха те да се препират. Дойчинов, макар че искаше да вярва, че той е спечелил стипендията, казваше — Сираков; а пък Сираков му възразяваше напротив, при всичко че не искаше да вярва в своите думи — да осъди така лесно своя труд на погибел. Тези препирни продължаваха няколко минути, но те бяха сухи, фалшиви; подмятани само да убият времето, което се изнизваше бавно и правеше всяка минута по-отегчителна, по-натегната за тях.

Мина восем часа: и на двамата заиграха сърцата, но те се преструваха един пред други спокойни; всеки от тях се мъчеше да запази спокойствие на духа… След кратко и мъчително мълчание те станаха и се отправиха към Висшето училище.

И Дойчинов, и Сираков предчувстваха душевната буря, що идеше да ги обеме. И двамата искаха още сега, докато са равни, защото след минута едина се възвишава, а другия пропада, да си кажат нещо, нещо, за което думи нямаше, да си стиснат братски ръцете и погледнат в очите; да си спомнят за ония весели ученически години: но нито едина, нито другия се решаваха да почнат, и двамата обвладаваше неопределено чувство на страх и нерешителност. Влязоха в дългия коридор на Висшето училище — бяха останали още десет минути, докато се обяви резултата.

Най-сетне след тежки задушителни минути слугата се появи с лист в ръка, който залепи на висящата върху стената дъска. И двамата се задъхаха, кръвта им се събра в сърцето, нещо ги повлече към обявлението и те нерешително подигаха погледа си да четат своята присъда:

„… От петима ученици, явени на конкурс, са издържали всички изпити само двама, от които стипендията се отпусна на Дойчинов Петко. Съобщава се на последния да се яви в два часа после обед в Министерството на народното просвещение.“

Какви тайнствени букви?!… Какви магически слова заиграха пред очите им?!… Дойчинов от радост, а Сираков от скръб не можаха да повярват.

На Дойчинова като че ли гърдите му се надигнаха, очите му светнаха; в радостните чувства като че ли над главата му се разкри небето; нему му се искаше да подскочи на въздух, да се завтече като дете по зелените селски морави, да разкаже на целия свят, че е успял; осъществил мечтите си; увенчал своя труд с награда. Ала побледнялото лице на Сиракова изведнъж пресече радостта му; щом очите му се срещнаха с онзи убит поглед, в дъното на когото се бе затаила тъга и отчаяние той се запря и черен облак затули слънцето на душата му. Сираков поиска да продума, но като че ли зъбите спряха думите, що летяха на езика му и като си сне погледа, тръгна към вратите, а след него и Дойчинов закрачи мълчаливо.

Без да си продумат нито дума, те извървяха целия път от Висшето училище до квартирата на Дойчинова и с едно сухо, монотонно „сбогом“ се разделиха.

Ушите на Сиракова пищяха, главата му се цепеше от болест, а краката му се бяха подкосили и едвам достигна до квартирата си. След едно продължително в полусъзнание пролежавание в леглото той почувства гореща пот, че облива тялото му, ожедня и едвам се доближи разтреперан до масата да пие вода. После седна на стола и в замъглявения му ум забродиха отчаяни, несвързани мисли:

… Толкова труд, толкова мъки… Съсипия на здравето… всичко това отиде напусто… Петко успя, спечели… Колко е блажен!… Надви ме, колко е блажен!… Надви ме… но нима той е виновен. Ах, да, той спечели стипендията, но не по право. Той се възползва от моето разстроено здраве и когато аз паднах от немощ… Той се възползва — взе стипендията!… Ала нима той е виновен?… Ако аз бих бил на негово място, не бих ли направил същото!… Нима аз се не борих против него? Нима не работих с усилие, даже здравието си повредих, даже здравието си, само и само да го победя… Но той излезе по-корав! Той успя!… Не трябва да се сърдя нему… Ала ако да не беше той, аз щях да взема стипендията, щях да отида да следвам, щях да се изуча, да си поправя здравието — цяло бъдеще бях взел — щастливо бъдище… Ах, колко щях да бъда блажен!… Той взе стипендията; но не, не е Петко виноват; той никога не би ми желал зло!… Той мисли… завиждам му… Ах, не! Аз трябва да му се обясня; да му кажа, че не му завиждам… но той… ако не ме изслуша? — С какви пламнали очи ме гледаше!… Ах, ако не беше той сега тъй, аз бих му казал, казал му бих, че го сърадвам с успеха, че му не завиждам… ала сега!… — С презрение, гордо може да ме отблъсне: — Клетнико, след като до последния час се мъчи да ми отнемеш залъка и като не ти се удаде, сега идеш да ми се подмилкваш!… — Ах, това е ужасно; това Петко не би казал!…

И колкото умът му се проясняваше и той се вдълбяваше в мисли, толкова по-силно желание се явяваше у него: да се срещне да се обяснят. Яко бяха свързани техните сърца и тези връзки той усети чак сега, когато помежду им се изпречваше съградената от самите тях граница.

Тиха нощ забулваше шумния град; в явния хоризонт се чертаеше тъмния силует на Витоша, зад която се мяркаше темето на Мургаша, а над тях величествено плаваше ведрата и пълна луна.

Седнал до прозореца, Дойчинов се бе унесъл всред тайнствената нощ в мисли. Всичко той успя, мечтите си постигна да изпълни и би ли помислил преди един месец, че в такова едно време скръб ще разяжда сърцето му?… Той успя, да, но своя най-обичан другар загуби…

Като че в този плачевен поглед на Сиракова той виждаше завист, презрение… Той искаше да му стисне братолюбиво ръката, да му каже туй, що лежи на сърцето му: — Не ми се сърди, не бих желал!… — Не би желал? — се страхуваше той да не каже Сираков. — Когато изтръгваш тази стипендия из ръцете ми, мислиш ли ти, че тя справедливо ти се пада? Уви! Ти я взе, когато аз изнемощял едвам държах перото!… От всичко и от тази с кървав труд добита стипендия той би предпочел да се откаже, нежели да чуе тези думи от устата на своя мил другар — Алекси…

Нощта ставаше по-величествена; безмълвие го заобикаляше от всички страни, едвам се чуеше ръмолението на вятъра, който носеше скръбната есен… Дойчинов бе се забравил; от въображението му не излизаше образа на Сиракова, когото нито тази вечер, нито на обед той срещна в гостилницата. Много канцеларии и кабинети днеска той видя и във всяко място като че му се чинеше ще го види, ще се сприказват, но нийде пред очите му не се мярна онзи бледен и таен лик, когото той непременно искаше да види, преди да излезе из пределите на България. Някаква щастлива мисъл озари умът му и без да разсъждава повече, той стана, взе си шапката и като се закопча, тръгна замислен към Сиракова.

Улицата, по която вървеше Дойчинов, беше глуха; през сънливата песен на щурците се зачуваше от време на време изпискванието на пазвантина и тази свирня незабелязано се стихваше с нощта… Дойчинов се закриви край пощенската станция и като премина улицата „Аспарух“, застана пред малкия двор, в дъното на който светеше прозорец, забулен с тънко бяло перде, по което се бе изрисувала сянката на Сиракова — седнал с подпряна глава до масата.

— Ето го, той мисли сам! — си каза Дойчинов и таен страх облада душата му; той се вцепени, без да може да шавне нито крачка напред.

В такова неопределено положение той прекара няколко минути; после се посъвзе и тръгна нерешително към вратите. Току-що тури ръка на ключалката, някаква тайнствена ръка го дръпна отзад! — той се задъха; умът му се скова; лицето му пламна и с чувство на срам, престъпност и унижение тръгна обратно за в къщи…

На другата вечер Дойчинов щеше да тръгва, а през целите тия пет дни от получаванието на благоприятния резултат не бе разменил ни дума със Сиракова. Много хора големци видя: десетки поздравления получи, но именно в минутите, когато хвалебно го тупаха по гърбът, той виждаше онова опечалено, страдалческо лице, което му не даваше покой. Няколко пъти той ходи покрай квартирата му; по цял ден го търсеше ту из градината, ту из улиците, ту из гостилницата, ту из библиотеката: но нито го намери, нито пък се решаваше да отиде при него.

… Ще замина, без да се видим!… — си мислеше Дойчинов, като излязваше из гостилницата. — О, това е невъзможно, немислимо!… — И по-твърдо, по-решително той потегли право към квартирата на Сиракова.

В едно душевно неспокойствие той измина целия път и със задъхани гърди почука на вратите на стаята, гдето живееше Сираков.

— Влез! — едвам се чу един сипкав глас от стаята. Дойчинов трепна, отвори вратата и нерешително погледна на изсъхналия си другар, който, като го зърна, едвам се надигна от леглото си, развълнуван извика:

— Петко!… — И двамата си стискаха ръцете и любовно погледнаха право в очите.

— Алексе, боже мой, ти си болен… Колко си отслабнал!… Ах, прости ми… Аз… Аз…

— Ах, не ти се сърдя, вярвай ме, не ти се сърдя…

След тези думи като че ли и на двамата олекна от един товар, под който дълго се мъчиха и пъхтяха. — Сърцата им се разтвориха; душите им се сляха в упоение; — никога те един другиму не са се така любували, никога така не бяха се обичали, както в тази минута, когато езикът им се бе сковал и те говореха с очите си…

— Но ти си болен!… — поде Дойчинов сепнато.

— Ах… и надали някога ще оздравям! — изохка Сираков, като се простря на леглото и по бледавото му лице се разляха треперливите лъчи на ниската ламба.

— Ах, прости ми, прости ми — поде след натегнато мълчание Дойчинов, — аз с готовност бих се отказал и от стипендия, и от кариера, и от всичко!…

— О, не, ти не си тук ни най-малко виновен!…

— Ах, но ако не бих бил аз, ти нямаше да бъдеш така!

— О, не, остави тези приказки, ти тук не си виновен… иди… изучи се и ела работи!

Дълго така се разговаряха и макар че те чувстваха лекост и задоволство в своите души, то Дойчинов продължаваше да се бори със съвестта си, която не му даваше спокойствие…

— О, ние не си желаехме злото — поде развълнувано Дойчинов — и макар да се борихме един против други, то аз ти изповядвам, че никога не съм искал да се провалиш ти!…

— Да, ние не си желаехме зло!… Нам света ни искара да вдигнем един другиму ръка!…

— А ние трябва да се борим сега със света…

— Да, ние трябва да се борим със света!… Дай си ръката!

Те си стиснаха силно ръцете — това беше тяхната клетва за в бъдещата борба!…

Между множеството народ, който се разхождаше по перона на железнопътната станция, неспокойно се върцаше насам-нататък Дойчинов. Втория звънец го сепна. Пътниците почнаха да влизат във вагоните, а той в ожидание погледваше към входа, но търсения от него образ не се забелязваше нигде. Той чакаше Сиракова, при всичко че сам му бе казал да не идва.

— Пътниците във вагона!… — се разнесе високия глас на кондуктора, който почна да затваря вратите на вагоните. Дойчинов се качи в един вагон и пак с устремен към входът поглед застана на прозореца. Отпреде му се замятаха кърпички, заснемаха се шапки, зачуха се прощални хълцания и всред този шум се разнесе третия звънец…

— Алексе! — извика с всичка сила Дойчинов, като съгледа Сиракова, подпиран от един момък, че иде към вагона.

— Петко, прощавай! — със светнали очи додаде Сираков и трена наду бронзовите си гърди, разнесе се пискливия сигнал; кондюктиора извика гръмогласно:

— Г-о-т-о-в-о! — И шумно колелетата се търкулнаха по двете железни ивици напред.