Косена

Стоян Белишки впрегна конете и ги подгони да доведе попа от съседното село — жена му доживяваше последните си часове. При болната остана връстницата й Ранча. Тя седна на трикрако столче до одъра, оправи смъкналата се черга и съчувствено попита:

— Косено, боли ли те нещо?

Болната се загледа в тавана.

— Мани ти болките, Ранчо, оня че се изсипе!

— Кой?

— Не видиш ли? Един космат гявол, от пъкала, мъкне цела планина дърва?

— Какви дърва, мари?

Косена опита да се разсмее, но смехът й изби в кашлица:

— Е, па, дърва за моя казан. У него че врим — грешна съм!

Ако не познаваше добре своята връстница и неуморима шегаджийка, Ранча щеше да си помисли, че болната бълнува. И въпреки това й стана страшно, та я укори:

— Немой така, сестро! Сега ли е време шега да си биеш!

Косена пребърса с длан изпотеното си чело. В двора изтрополя каруцата и подир малко при двете жени влязоха Стоян Белишки и попът. Божият служител бързаше — предстояло му да ходи още в три села. Имал да отслужи два маслосвета и да кръсти дете. Беше припрян и алчен поп. За най-дребното нещо искаше да му се плаща и предплаща било в пари, било в натура.

За предстоящата изповед Белишки събра от полозите на кокошките колкото яйца намери и ги сложи в дисагите му. След като получи платата си, попът изгони безцеремонно Стоян и Ранча, повдигна болната да седне на леглото, прекръсти я и начена изповядването:

— Каквото имаш да казваш, казвай го — бързам!

Косена го погледна право в очите:

— Отче, нема защо да се изповедвам, праведна съм.

— Жено — тросна се отецът, — няма праведен човек на грешната земя. Думай, не ми губи времето!

Болната попи с кърпа сплъстената си от пот коса.

— Е, щом толкова настояваш, да ти кажем — грехът ми е, щото съм се родила.

— Не гневи господа, нещастнице! За тия приказки в ада ще идеш!

Пътницата за оня свят се усмихна горчиво:

— Бог не знам, ама тебе разсърдих… Гледам те, отче, и си мислим, нема ли да е по-добре да те изповедам, я?

— Ти? Мене? — изненада се най-искрено попът. — Мене само бог може да ме изповядва!

Болната присви очи:

— И прощава ли ти греховете?

— Прощава ми ги, я.

— И те оставя да си попуваш?

— Оставя ме, защо да не ме оставя?

Косена се отпусна на леглото и постави сухите си ръце върху завивката.

— Е, щом те оставя, по-арен човек от господа нема.

Отецът премига ситно, пребледня, вдигна ръчицата си, извика „анатема“ и изскочи от стаята. На двора взе единия кон на Стоян Белишки, яхна го и сърдито препусна към следващото село.

Пред Косенината къща се събираха хора. По старинен обичай те искаха да се простят с умиращата и да й кажат какво да предаде на техни близки покойници, когато отиде на оня свят.

Пръв се яви пред болната Вълкадин. Той беше най-заможният човек в селото. Гледаше всички отвисоко и все намираше сгода да унижи съселяните си. Често вмъкваше в речта си думите „понеже, защото“ и „такааа“ като свидетелство за неговото достолепие, богатство и умност. Може би пак по същата причина, макар и доста възрастен, имаше любовница, вдовицата Рилка.

Влезе при болната с астраганен калпак, който носеше, когато отива в града или на празненства. Без да сяда, извади от джоба на жилетката топчестия сребърен часовник, погледна го и започна изтежко:

— Такааа! Понеже, защото ти, Косено, си пътница, дойдох да ти предадем некои работи за баща ми. Като що знаеш, но беше човек на место. Сигур на оня свят се пита какво съм, що съм. Такааа! Та видиш ли го…

Пътницата го прекъсна:

— Нема да го видим, Вълкадине.

— Защо да не го видиш?

— „Понеже, защото“ — имитира го Косена, — като що рече, он бил човек на место… и е у рая. А мене свети Петър у пъкъла че ме прати.

Чорбаджията нямаше никакво чувство за хумор и прие думите й съвсем сериозно:

— Ти, Косено, си само за пъкъла, верно кажеш. Ама щом вече се изповеда, милостив е господ, че ти прости сичко. Кажи на тате: Вълкадин е човек на почит, понеже, защото е по-умен от сички у село.

Болната се усмихна:

— Че му кажем, Вълкадине. А он като човек „на место“ знае: Нане е умен, понеже, защото Вуте е улав!

Вълкадин приглади доволно мустаците си.

— Такааа! Предай на баща ми нещо много важно — намислил съм да купим вършачка. А купим ли вършачката, че станем най-богатият човек у целата околия.

Косена простена едвам чуто и пое тежко въздух:

— Сичко че му предадем. И отсега още знам що че отговори баща ти.

— Откъде може да знаеш? — подсмихна се високомерно чорбаджията. Жената си е жена, дългокоса, ама плиткоумна.

— Щом ти кажем знам, значи знам — постоя болната.

— Е щом толко знаеш, кажи да чуем!

Косена се понадигна на лакти:

— Баща ти че отговори: „Кога гладът човешки не е у корема, а у главата — насита нема.“

Вълкадин си излезе доволен и от свършената работа, и от женската глупост.

На двора хората чакаха ред. Чорбаджията ги изгледа от своя връх и излъга, че болната пожелала да влезе вдовицата Рилка. Тя се смути, но той щедро я избута към вратата.

Още с влизането си Вълкадиновата любовница заплака:

— Прощавай, сестрице, ако съм ти некогаш нещо накриво рекла!

— Простено да ти е, Рилке — отвърна на пресекулки болната. — И крива дума да си ми рекла, от слаб акъл е било. Инак си арна, та от арност никаква те нема. На мъжа ти ли нещо да кажем? Жал ми е за него, млад и зелен си умре!

Вдовицата заплака още повече и занарежда:

— Те, колко години откога си отиде Ваклин, абер не съм му пратила. Кажи му, сестрице, изгледах децата, пораснаха вече, ама едно с едно не са свет. Най-големият син войник отиде. Турили го там сеновал да варди. А он с цигара сеновала пусти запалил. По-малечката слугиня у София се цани. Она па на гражданка се прави. Това лето дойде и едни думи мели, не ги разбирам. Гледа накъде гробищата и каже: „Мамо ма, кое е туй непознато за погледа ми място?“ Ядосах се и й рекох: „На това место мама че ми те закопа, черко.“

Най-малечкият син на училище тръгна… Не знам що му е било работа, та у ушето зърно от грах си заврел. Убаво, ама пустото зърно корен пуснало и порасло. Утре, сестрице требе на доктор да го водим… Кажи сичко на Ваклин да го знае…

Косена я слушаше разсеяно:

— Сичко че му кажем, Рилке! Само нема да му кажем за любовника ти Вълкадин.

Рилка се смути, но болната я погледна ласкаво:

— Я ме подигни малко да седнем! Така. А сега слушай да ти кажем на ухо: тая работа, любовта де, не е грех!

— Не е ли? — изуми се вдовицата.

— Не е, я! Помисли малко! Може ли това, що ни ражда, да е грех?

Рилка примига неразбиращо, а Косена додаде:

— Нищо нема да кажем на Ваклин. Он е мъж — не ги разбира тия работи! Абе, ако питаш мене, и жените дип-дип не ги разбират!

Вдовицата излезе объркана, но и утешена.

Вън се караха. Старчето Зарко припираше да влезе при Косена — имал да й предаде важни работи. Това парцаливо старче беше скъперникът на селото. За него се знаеше една весела история. Няколко години преди да се разболее Косена, станал обменът на парите. Селяните отишли в околийския център и кой колкото лева имал, предал ги, за да получи нови. Неграмотният Зарко не бил и чул за подобно нещо. Съседите го подсещали няколко пъти, но той се размотавал, докато станало късно.

Един ден банковите чиновници видели да влиза някакво старче с чувал на рамо. Попитали го какво има, а старчето рекло скромничко:

— Те, носим малко парички да ги мените.

След казаното свалил чувала от гърба си и изсипал банкнотите на пода. Като видели това, чиновниците получили нещо подобно на стрес и се развикали:

— Дядооо, какво си направил, срокът мина, парите ти вече не важат!

Старчето Зарко примигал, дори се ядосал и заявил:

— Вам ако не важат — мене си важат.

После напъхал банкнотите в чувала, нарамил го, върнал се в схлупената си къщичка и ги наредил на старото им място — под сламеника.

Упорит беше Зарко и чакащите го оставиха да влезе при пътницата за оня свят. Щом го видя, болната се привдигна и поиска вода. Той поднесе дулото на стомната до устата й. Косена отпи глътка и продума делово:

— Кажи!

Старчето закрачи напред-назад из стаята.

— Да речеш на баща ми — много съм му сърдит! От войната донесе жълтици. Умре и дума е продума къде ги е закопал.

— Погрижил се е за тебе баща ти — сгърчи болезнено лице Косена, — под сламеника щел си да ги туриш, само да те убиват.

— Това си е моя работа — тросна се Зарко.

Болната притвори клепачи:

— Не се ядосвай! Че кажем на баща ти да ти се яви некоя вечер на сън и да ти посочи къде е закопал жълтиците.

Както шареше напред-назад, старчето Зарко се закова на място:

— Ама думата — дума!

След него се заредиха останалите. Неусетно свечери. Изведнъж хората на двора се разтревожиха — високо някъде под небето прелитаха навяци. Тези навяци според поверието представляваха превърнали се в птици души на умрели некръстени бебета. Преминаваха през ранна пролет и късна есен и понякога изпиваха кръвта на малки деца. Издаваха звуци подобни на бебешки плач. Когато прелитаха, цялото село излизаше да ги слуша със страх. И сега събраните пред къщата на Косена селяни гледаха нагоре, а майките на невръстните дечица хукнаха към домовете си.

Косенината дружка Ранча връхлетя при болната:

— Чуеш ли навяците, Косено?

— Чуем.

— Лоша работа, че изпият кръвта на некое дете!

Болната наподоби усмивка с ъгъла на устните си:

— Ранчо, ти видела ли си навяк?

— Не съм.

— Айде сега, видела си само един — Вълкадин чорбаджията. Но пие кръвта и на деца, и на дърти…

Неочаквано за всички Косена постепенно оздравя. Живя още няколко години и почина толкова ненадейно, че никой нямаше възможност да й даде поръчки за своите покойници.