Космически път

КЛИПЕР

Бедност и мизерия прозираше в огромната паяжина. Нима това е междупланетен кораб. По-скоро рехава паяжина и прилично на боклукчийска кофа миниатюрно ядро. Миниатюрно за мрежата разбира се, изградено от празните бурии на трети степени от разнообразни ракети — довлечени тук от ниски орбити. Разположението им описваше окръжност. Като се завъртят щяха да имитират наличие на гравитация. Единственото наистина модерно съоръжение беше само централното ядро поставено в средата на всичко. То и платното естествено нямаше да се въртят.

Стотина смелчаци бяха поверили бъдещето си и съдбата си на невдъхващото доверие съоръжение реещо се далеч над бляскащия гирлянд от комуникационни спътници на геостационарна орбита. Съвсем различно изглеждаше звездолета „Ловец“ прикрепен към орбиталната монтажна станция. Величествен и бляскав, огромен. Целта му бе да изследва покрайнините на слънчевата система и да изпробва двигателите и други технологии за истински междузвезден полет, но така или иначе беше първият от този клас. В него бе събрана мощта на планетата и елита на човечеството. Дори от клипера с просто око се виждаше и скелета на звездолета когото строяха за полет до Проксима от Центавър от другата страна на станцията. Тази гледка само доубиваше самочувствието им.

Клиперът бе стартирал отдавна, но още дълго щеше да се бори с гравитацията на планетата. Сега бе с прибрани платна защото от щеше да стартира „Ловец“, когато преминеше от обратната страна на планетата. От тук щяха да видят само огнената следа отвеждаща го в безкрая.

Ето, звездолета се отдели от станцията. Раздяла на великани. При навлизането му в сянката се виждаха само огнените сопла работещи на минимална мощност. Повече нямаше да го видят. Само след месец щяха да видят огромното зарево на главния двигател.

С потъването на звездолета в сянката на планетата сърцето на младия офицер Лин потъна в скръб. Всички мечти на един младеж потъваха в пустоща безвъзвратно. Всичко — любовта и амбицията бе концентрирано в една думичка, едно име — Ели. Тя вече беше ТАМ.

Само работата носеше живот в угасналите очи. Каква беше работата? С години да се рее с жив товар от отчаяни нещастници докато стигне висока орбита около Венера постепенно убивайки скоростта на рехавото съоръжение със слънчев вятър. Да слязат желаещите да заразяват с микроорганизми планетната атмосфера от висящи в горните слоеве на атмосферата колонии. После да вземе смяната модифицирала атмосферата до сега и да ги върне на Земята. После следващата смяна. После пак. Докато налягането спадне, температурата също, кислорода се увеличи от фотосинтезата и намерят начин да отразяват излишните слънчеви лъчи от този парен котел.

За това един живот може би нямаше да стигне. Службата си е служба, работата все някой трябва да я върши. Особено ако всички пари се хвърлят за орбитален бизнес и върхови технологии, а външния пръстен се препитава от отпадъци и не обещава бързи печалби.

Иначе младия Лин нямаше да е тук като младши помощник капитан само след един курс до Япет за монтиране на телеметричен предавател. И то каква мисия? Излязла от употреба совалка, повредена до там, че да не може да се приземи. Оборудвана с нов двигател и допълнителни резервоари. Добре, че все пак се върнаха само с две жертви.

Преминаването на тези мисли като магнетофонна лента бе прекъснато от от грубия като резачка глас на брадат мъжага и десетина плуващи около него момиченца.

— Юнак, я покажи на дамите командния модул! Командира разреши да гледат от тук реактивната следа на звездолета.

— Добре, само за 12 минути. После развъртаме модулите и трябва да напуснете мостика. — отговори Лин.

Дори нямаше да може да се сбогува с Ели на спокойствие.

— Малко по весело юнак, избери си три биоложки. Обожават те. Ти си най-недостъпния мъж на клипера. Само се усмихни де! — последва гърлен смях от който алуминиевите панели на апаратите започнаха да вибрират. Тези забележки ни най-малко не смутиха биоложките, а Лин дори не се обърна.

— Ели е там, нали? — нежен глас идваше над главата му, където плуваше в безтегловността девойче.

— Там е! — отговори и после вдигна глава. — Ада, знаеш, че е на звездолета.

— И ти трябва да го приемеш. Аз няма да остана на Венера. Ще се връщаме пак заедно. Ще си свърша работата докато се сменят.

— Зная Ада. Ти си и приятелка, разбираш ме.

— Ето следата се издига. Вече не се вижда отблясък от звездолета. Разбирам те Лин, бях и приятелка. Ти също беше.

— Не говори така.

— Тя ме помоли да бъда с теб на изпращането.

— Няма да бъдеш с мен при завръщането. След този курс външния пръстен се изнася зад орбитата на Марс. Току що получих новия план.

— Да, ако не уредя нещо. Ще строят Тена. Аз няма за какво да се връщам на Земята. Ще се постарая да остана във външния.

— Ти пък за какво? Можеш да се измъкнеш.

— А ти за какво? Само за повишението ли?

— Не ми се говори. Да помълчим.

— Ще остана още малко с теб. Като почиваш в гравитация идвай при мен. В космоса самотата убива.

— Добре Ада. Благодаря.

Лин изпрати шумните гостенки и завъртя жилищните помещения и биозоните. Командира разпъна платната и нагласи слънцето да осветява биозоната и разположи щитовете. Постоя малко, помълча и включи слабия двигател, сякъш и той искаше по-скоро да излязат от гравитацията на планетата.

Лин остана сам в командния мостик. Вдигна слушалката и се обади до в къщи. После набра на клавиатурата съобщение до звездолета „Ловец“ — <ЕЛИ, ЩЕ ТЕ ЧАКАМ! ЛИН.>> — после го изтри. Тя нямаше да го получи. Йонизацията от работата на двигателите на звездолета не позволяваше комуникации. Отново вдигна слушалката за разговор с Земята, помисли и я остави…

След седмица отиде да почива в гравитация, но не се обади на Ада. Видяха се в стола. Тя не каза нищо, той също. Само срещнаха погледи. Прекара времето си самотно.

След дледващата смяна се отби. За негова изненада Ада го посрещна с целувка.

— Лин как предпочиташ да ти направя кафе?

— Без кафе — каза Лин и се усмихна, после я притисна и я целуна. Нейната топлина не заменяше Ели. Знаеха го и двамата. Лин почувства, че и той заменя някого. Бяха се разбрали безмълвно. Самотата убива.

От следващата смяна вече не беше толкова самотен. Против всякакви правилници Ада идваше да му прави компания. Приятна компания, интимна и палава. Понякога го търсеше често, понякога и тя се усамотяваше. Лин никога не се попита кого замества.

Когато за пореден път след смяна се отби при Ада при нея имаше друга жена. Изглеждаше ужасно. Плачеше безстрастно и безмълвно.

— Лин, в теб има много любов. Помогни и. Казва се Ина.

— Как? Тя има по-скоро нужда от лекар.

— Не! Има нужда от топлина. Помогни и. — каза Ада и излезе.

Лин се опита да говори. Никой не го слушаше. Започна да я гали. Не се съпротиви. Съблече я. Легна гол отдолу и я остави да плаче на рамото му. Без секс. Дълго стояха така и се стремеше да я стопли с душата си, а тя са притискаше сякаш искаше да се скрие в него.

След два дни тя го причака и му заяви:

— Няма да ти стана любовница! Никога!

— Не съм искал това, само те стоплих.

— Ти се възползва от слабоста ми! Без някой да те е молил. Това никога няма да се повтори. Не си мисли нищо. Нямам спомен. Не е имало нищо.

— Не е имало нищо — потвърди Лин. — Нима ако аз имам нужда от топлина би постъпила по различно?

— Не, вече те чувствам близък. Само помни, че не ти дължа нищо. Само посмей да поискаш нещо и ще видиш колко гадна мога да бъда!

— Няма да поискам нищо което и ти не искаш.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам нищо, аз също те чувсвам близка. Някои неща не могат да се променят. Първите космонавти са летели по-малко от час, но са останали космонавти и след края на живота си. Ние бяхме заедно и това не може да се промени. Приеми го, въпреки, че не имало нищо, ако толкова държиш на това.

— Ще направя нещо за теб, но само ако заслужаваш и помни, че не ти дължа нищо. Ако направя нещо ще го направя защото аз го искам.

— Благодарен съм ти и за това което направи, Ина.

— Не съм направила нищо! Пак си въобразяваш. Мъж!

— Направи! Допусна ме до себе си.

— Щом така ти харесва, мисли си каквото искаш.

Разговора приключи. Какво да ги правиш? Жени! После станаха още по-близки, но след всяка среща се повтаряше същия разговор, сякаш тя доказваше нещо на себе си. Не свикна с мисълта, че е естествено да бъде жена, щом вече беше.

След поредната смяна не посмя да отиде при Ада, но тя го намери. Никога не го попита, какво е станало между тях.

— Благодаря ти Лин. Ти и даде живот.

— На мен кой ще даде, Ада? — отвърна той неопределено.

— Ти си силен. Ако оцелеем аз или тя, или някоя друга … Зная тайната ти. Надеждата няма да те изостави, тя умира последна. Вече ти свикнах, кафето после… — Ада се сгуши в него и се засмя тихичко.

Лесно е отвън да ти кажат че си силен. Ти си знаеш колко си силен, и колко ти струва да си силен. Щом му вярваха че е силен, трябваше да оправдае доверието. Почти му беше станало професия да оправдава доверие и той точно това правеше. Ден след ден, полет след полет, длъжност след длъжност. Така трябваше…

ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ

Приближиха Венера на полярна орбита. Това се налагаше от проекта за изграждане на отражателни пръстени, които да намалят унищожителните потоци слънчева светлина към планетата. Макар първия пръстен да бе едва започнат с материал от няколко заловени и довлечени астероида, трябваше да кръжат високо над тях. Всеобщите надежди бяха, че след векове вследствие на този проект планетата ще охладнее до поносими температури. Не препираха и бавно раздробяваха астероиден материал. Когато приключеше проекта на хиляди орбити щяха да се стелят ленти от милиарди отражатели. Доставката на производствена станция за втора орбитална лента бе най-леката задача и нея изпълниха най-напред. Все пак Венера бе с единственото тяло в слънчевата система с гравитация близка до земната. Пред всички останали параметри на Венера кошмарите бледнееха.

Част от доставката на екипаж екипажи и товари на Венера бе възложена на Лин. За тази цел се използваше малката совалка, която клипера носеше зад жилищния сектор, по остта на командния модул и за корекции в курса или малко допълнително ускорение разчиташе единственно на нейните двигатели.

Студена пот го обля при мисълта, че дори с едно погрешно движение може да се потопи под Венерианската тропосфера и да се свари жив. За провирането между въжетата, които носеха висящите градини при поносими температури и налягания, като старомоден дирижабъл под перестите облаци не му се мислеше. При това трябваше да повтори операцията 8 пъти.

Оказа се по-лесно. Обръщаше совалката обратно на посоката на посоката на движение и запалваше двигателя за кратко време. Обръщаше я с носа напред и контролироше ъгъла на навлизане в атмосферата, после парашут и накрая огромен балон я задържаше на определена височина. Огромен балон ли? Това което видя приближавайки висящата градина надмина всичките му представи, макар да бе свикнал с размерите на клипера. Совалката заедно с носещия балон изглеждаше като дребно насекомо между въжетата носещи висящата градина.

Набързо успя да поразгледа, макар, че нямаше достъп навсякъде. Видимото под стъкления купол бе градината — подобна на райската. В нея имаше всичко за което успя да се сети.

Колкото и да го държаха на страна, поне от горе видя огромните лещи. Не му бе трудно да се досети за какво се използват, при наличието на езера от лесно топими и ценни метали на повърхнността. В хангара видя и една малка частна совалка. Не се загледа с какво я товарят, но преди това подробно бе разгледал малкия кораб, който я чакаше на орбита. Осъзна, че това което носи е малко по обем и много ценно. Прецени, че за един млад пилот не е добре да знае много. Явно много хора си затваряха очите за това което ставаше на долните етажи. С известно облекчение отдели совалката си и огнените струи го изтласкаха към чистия космос. Почувства се по-достоен, а когато влезе в командния модул на клипера и по-могъщ. Имаше желание да се изкъпи. Чувстваше се омърсен от посещението.

Останалите курсове направи без желание и с демонсративна незаинтересованост. Само се учуди, че при информация за осем висящи градини само той видя поне още толкова.

На последната от осемте висящи градини видя совалка от непознат тип. Кажи речи само двигатели. Това си беше чист изстребител, със следи от водена битка и без отличителни знаци.

Докато си почиваше към него се приближи човек със странен скафандър, със спуснато стъкло на шлема, макар, че от това нямаше нужда. Направо му предложи да закара изстребителя до една от висящите градини срещу огромно възнаграждение. Явно рискована работа. Освен това му предложи и две момичета…?

Какви бяха тези? Контрабандисти, пирати…? Не знаеха ли на Земята какво става тук? Сигурно знаеха, но търпяха.

Оведоми капитана на клипера за предложението и остана още по учуден от реакцията на стария:

— Ако искаш, направи го! И да ти забраня пак можеш да го направиш и да не се върнеш в нашата мизерия. Изборът е твой!

Прикачиха изстребителя за совалката и поеха без да казват накъде. Пътниците бяха двама, от които единия ранен. Бързаха да се приберат, а ръководството на висящата градина — да се отърве от тях.

Само след двеста километра шест изстребителя от подобен тип го обградиха и поискаха да им предаде пасажерите.

Здравия само му показа ръчна бомба без предпазител. Не каза нищо повече.

Заплашваха го, стреляха покрай него, но не посмяха да го свалят. Явно нападение над совалка на централното управление не влизаше в ничий интерес. Водачът приближи съвсем. Беше нагъл защото знаеше, че совалката не е въоръжена. Напомпа още няколко снаряда в поразения изстребител, обърна се рязко и вкупом се изнесоха с голяма скорост.

След малко започна да се очертава на радара висящата градина към която отиваха. Дойде един влекач и си прибра хората. От изстребителя нищо не ставаше. Демонтираха нещо от него, после го откачиха и той потъна в гъстите облаци, като отронен есенен лист. Нисък и пълен човек му плати, без да вдига стъклото на шлема помълча малко и каза:

— Ако искаш и момичетата, трябва да дойдеш на градината. После връщане няма. Ни на кораба, ни на Земята поне за 10 години… ти и без това… такъв живот… Помисли добре, при нас имаш по добри възможности и като се върнеш с толкова пари… Иначе ще си останеш монах. На смелите плащаме много.

— Извън Земята парите нямат стойност!

— Ние плащаме в злато.

— Каква е разликата?

— Навсякъде можеш да получиш всичко. Помисли си още малко.

— Избирам звездите.

— Много си млад и глупав. Остани си беден! Ако направиш някоя беля, пак ще дойдеш, ама за дребни монети. — обърна се и си замина.

Разбра защо смяната която докара е два пъти по-голяма от тази която се връщаше. Явно всеки бе направил своя избор. Земята получаваше ценни суровини и се бе примирила с местните нрави.

Изправи совалката на опашка, виртуозно я завъртя с цялата грация на 200 тона метал пред погледите на тези които оставаха и бавно и тържествено пое нагоре. Облаците се разредиха. Совалката се избърса в черното кадифе на космоса и се устреми към обления от слънчева светлина клипер.

ЖИВОТ

Настанаха черни дни и кошмарни нощи в управлението накосмическия флот. Прекалената самонадеяност раждаше горчивите си плодове. Прекалено дълго лаврите на успеха засенчваха проблемите. Досега шансът винаги помагаше на смелите, а и те с нестандартни решения почти винаги се измъкваха от аварийни ситуации. С навлизането на повече хора средствата не се увеличиха адекватно и започнаха инпровизациите. Типичен пример за това бяха клиперите. Зачестиха и трагедиите, които нарастваха лавинообразно.

Още по пътя за Венера научиха за висяща в горния край на облаците станция на която се взривил балон и повредил съседните. Станцията се гмурнала в парния котел на венерианската атмосфера и докато надуят резервни балони и се издигнат екипажа почти се сварил жив. За щастие без жертви, но с тежки обгаряния.

Клиперът кръжеше още дълго в гравитацията на Венера на висока орбита и докато совалките пренесоха товарите и подмениха екипажите. После пак се изпънаха платната и поеха обратен курс. Имаше промяна. Продължаваха директно за новостроящата се десета голяма станция на хелиоцентрична орбита за пристан на клипери зад орбитата на Марс наречена Тена. Около орбитата на Земята трябвяше да се срещнат с два шлепа материали за Тена бутани от тласкач, който да прибере смените към земята.

Проблемите дойдоха от това, че двата шлепа бяха там, но тласкача го нямаше. Както се разбра — изтикал шлеповете от гравитацията на Земята на хелиоцентрична орбита преди около година заедно с други товари и си заминал по други задачи. Сега бе в орбита около Земята на път за Луната. В момента Земята и Луната бяха от другата страна на Слънцето. Догонването на Земятя бе съизмеримо с пътуването до Тена. Дори за пресрещането нямаше да стигнат запасите педназначени за аварийни случаи. Чиновническото недоглеждане заплашваше живота на стотина човека.

Капитана извика само екипажа за да търсят изход от очертаващата се трагедия. На път към командния модул младши помощник капитана Лин чу още по-убиийствена новина. Звездолета „Ловец“ не се явяваше на уговорените сеанси за връзка. На мястото на предполагаемото му положение имало следа от огромен взрив. Причерня му. Влезе в асансьора от жилищните помещения за командния модул, потегли и го спря по средата. Не стоя много, но целия мрак и студ на космоса нахлу в сърцето му и угаси пламъка в очите. Чувстваше се виновен и съкрушен, в същото време и безсилен да промени нещо.

Някой повика асансьора. С това започна новия му живот. Никой нямаше вина за личната му трагедия и чувства. Хората разчитаха на него. Нямаше място за отчаяние, то си беше личен проблем. Трябваше да демонстрира увереност и сигурност дори сега.

Стария командир влезе в асансьора без да попита нищо. Само продължително го погледна в очите, и като че вътре видя себе си, после сведе глава.

Като пристигнаха в командния модул без да си продумат тишината стана още по-потискаща. Там също ги посрещна мълчание.

— Ние сме седем човека и се надяват на нас да ги закараме живи и здрави в къщи, както и да извозим товара до Тена. Никакви квалификации и обиди няма да ни помогнат. Запознати сте с положението и чакам конструктивни предложения.

Настъпи още по-неловко мълчание. Какво може да се предложи когато има запаси само за екипажа било до Земята или до Тена. В контейнерите имаше само железа, нищо не ставаше за ядене. С много хитрости можеше да се отдели кислород и толкоз.

— Ако никой няма предложения, последната заповед е да се насочим към Тена за която контейнерите са жизнено важни. Там ще намерят начин да хванат кораба, защото ние ще сме мъртви, ако останем с пасажерите.

— Да изхвърлим пасажерите. — обади се механика.

Лин не издържа и даде воля на мъката си в заядлива злъч:

— Защо трябва да возим пасажерите до Тена за да умрат там. Да ги откачим още тук и да продължи командния модул с ценните контейнери. Дори един човек може да ги закара.

Стария капитан не прие злобата в думите му, дори видя нещо положително.

— Не можем да обречем на смърт пасажерите, но предложението е конструктивно. Дори един човек може да закара клипера до Тена. — помълча малко — Или поне да го насочва донякъде, колкото да попадне в обсега им. Това означава кислород само за половината път. Жилищния отсек близо до земна орбита има по-голям шанс да се случи чудо и да се спасят хората. Тия учени ще измислят нещо, щом става въпрос за живота им. Ако трябва ще направим жилищния отсек зеленчукова градина и ще ядем гнили корени, но има някакъв шанс да дочакаме помощ. Аз ще тръгна за Тена!

— Капитане, вашето място е при хората. Трябва да ги заведете до в къщи, или поне да им давате надежда до последно. Вие сте необходим тук. Мен никой не ме чака нито на земята, нито на небето. Възложете мисията на мен.

— Ти си най-младия, Лин. Не мога да пратя друг на сигурна смърт.

— Капитане, оставането също е сигурна смърт. Поне да закарам контейнерите.

— Добре Лин, но помисли, че самотата е страшна и може да полудееш преди да ти свърши кислорода.

— Ще закарам контейнерите!

— Ще получиш всичко необходимо. Няма време, отделяне на жилищния отсек от клипера след 7 часа. Навигатора да инструктира доброволеца Лин. Останалите ще отидем да разясним ситуацията на пасажерите.

Екипажа се раздвижи бавно.

— Механик, ела тук — извика го капитана — Водата поне е в изобилие. Дай му за целия път поне от това каквото има възможност. Има силен дух и може да измисли нещо и да се добере жив до Тена.

— Да капитане!

След няколко часа бе най-нерадостният старт. Жилищният отсек бавно се отдалечи, после стана като отдалечена звездичка и накрая съвсем изчезна. Започваше самотата. Отначало не тежеше понеже, експериментираше максимален добив на кислород от водорасли и минимален разход. Оказа се, че с намаляване на температурата в скафандър пестеше доста. Сега трябваше да пести всяко движение, храна също. Но нямаше намерение да се предава. Изключи всеки излишен разход на енергия — после щеше да я ползва да разлага водата за кислород. Само четеше и четеше. Преди всичко химия и биология, после астронавигация, физика и история.

След година и нещо го застигна земен кораб „Посейдон“ на път за Тена. Тежеше около 50 килограма и бе полуопиянен от въглероден двуокис, но жив. Оцеля.

ГИБЕЛ

Звездолета „Ловец“ вече излизаше от границите на слънчевата система, когато за един момент курса му стана почти паралелен с този на един астероид, наречен Ерос. Капитана реши да изпрати един глисер да постави малка сонда. Времето на завръщане щеше да бъде приблизително еднакво. Просто използва добрия шанс. При почти еднаквите им скорости задачата беше елементарна.

Безпроблемно настигнаха астероида и се долепиха до повърхността му. Монтираха сондата. При бързото въртене около оста си бе прекрасно да се наблюдава изгрева на огрения от слабите слънчеви лъчи звездолет.

Малко след поредния звездолетен залез астероида бе разтърсен толкова силно, че глисера полегна плавно на една страна и дълго се люшка. Какво беше това. Метеоритен дъжд? Не! Щяха да ги предупредят.

Последва най-нещастния изгрев. „Ловец“ го нямаше. Нямаше го дори на радара, който се бе изпълнил с безброй искрици. Не от говаряше на повиквания.

Глисера го изправиха с крикове и стартираха почти веднага. Действаха машинално. Без мисъл. Обиколиха отломките и всичко което им се видя ценно за тяхното оцеляване довлякоха на Ерос. За повече нямаха гориво.

Чак тогава ги налегна отчаяние и скръб. Трябваше да чакат завръщането на Ерос след много години в околностите на Земята. Тя беше толкова далече, в околностите на любимата звезда — малко по-ярка от останалите. Звездата която намираха с един поглед. За да я видят грейнала и галеща просто трябваше да оцелеят.

Не си зададоха въпроса има ли смисъл!

Всеки миг оцеляване струваше много работа. Първо трябваше да затрупат глисера срещу попадения на малки метеорити. После анализираха записите от радара, за да открият причината за гибелта на „Ловец“.

На забавени кадри откриха треакторията на това което бе причинило трагедията. Не разбраха какво е. Родиха се много хипотези. Злоба ги прониза до костите. Дори само за да занеса записа на Земята, дори и след 20 години си заслужаваше да успеят.

Какво ли бе това? Метеор с маса равна на нула и подсветлинна скорост, на всичко отгоре с мощност на ядрен взрив? Следи от радиация няма. Лош шанс или премерен удър. Как съвършените радари и мощните щитове са проспали момента?

Въпроси много. Отговори няма, но благоразумно изключиха радара и всички излъчващи средства. Включваха радара през големи периоди от време за ориентация и за малко. Спотаиха се.

ЗАТОЧЕНИЕ

Когато Лин се отправи към клипера с малка капсула, пилотирана от дребно момиченце можеше спокойно да разгледа строящата се станция Тена. При старта му изглеждаше внушителна като звездолет, но като се поотдалечиха се загуби пред огромните платна на клепера. Доста хитро те отразяваха лъчите на слънцето към не по-малко внушителните слънчеви батерии на Тена. От трите енергийни реактора които бяха планирани работеше само един и то на непълна мощност. Щеше по план да виси така поне още година, но някой много бързаше да се раздели с него.

Рехавото съоръжение му дожаля. Клиперът. Неговия клипер. Сега беше капитан на осем човека екипаж с които щеше да се запознае.

— Офицер Миа.

— Да, командир.

— Представете екипажа, неофициално.

— Вие сте запознат.

— Неофициално, офицер. Моля Ви.

— Молбата на командира е заповед. Ще ви прочета отново характеристиките, ако това желаете.

— Не.

Замълчаха неловко. Помощник капитана не желаеше да разговаря. Сигурно си имаше причина. За нея това беше наказание, както и за останалия екипаж. Наказателна рота.

Офицер Миа бе тук за неадекватно поведение при авария. Вместо да предприеме решителни действия, се молила за оцеляване на пострадалите. Всеки може да изпадне в шок при аварийна ситуация. Тя допуснала вреди с бездействие, докато другите 7 бяха причинили вреди с действията си. Впрочем както и самия той — обвиненията, че е изоставил пасажери не бяха снети.

— Офицер Миа, трябва да работим заедно и да оцелеем, с Божията помощ.

— Ако е рекъл Бог.

— С вас носим отговорност за клипера и екипажа. Нашето съдействие е задължително, ако за другите е желателно. Разчитам на вас.

— Глупаво е да се разчита на човек.

— Където са събрани двама или трима в Мое име, Аз съм с тях.

— … сред тях. — поправи го тя. — Не вярвах точно тук да срещна човек, мъж, който да говори по този начин. Кой си ти?

— Такава е била Божията воля. Преживял съм голяма самота и оживях защото се облегнах на духовните си сили. Сигурно знаеш.

— Добре, че си прогледнал. Вярата те е крепяла.

— Миа, трябва да ми помогнеш! Няма да висим дълго, макар това да е официалната версия. Имам нови заповеди. Някой упорито иска да се замълчи около екипажа ни и би се радвал ако не се върнем.

— Който гроб копае другиму…

— Трябва да станем екип до месец!

— С тези развратници и богохулници можем да стигнем само в ада.

— Тъкмо там, а трябва да се върнем живи. Затова поисках да ми опишеш екипажа. Май ще ходим до външните планети. С клипер това е билет в една посока.

— Не мога да бъда съдник на другите. Всеки ще отговаря ако не на този, на онзи свят.

— Кои имат интимни връзки?

— Не е моя работа. Ще видиш сам.

— Не искам да засегна някого и да имам насреща си отбор.

— Само аз съм соло. Две от двойките са в конфликт. За двете безсрамници, пази боже, не ми се говори.

— Екипажа е предимно женски. Твоята не е лесна. Аз ще гледам да усмиря мъжете.

— Капитане, това означава ли, че официално ми възлагате контрола над дамския състав?

— Да.

— Мъжете не са лоши, макар, че са животни. Например Хок, смачкал с капсула като тази един въздухопровод за да спаси хора, но изолирал един човек във вакуум. Горила, грубиян, но го докопа лекарката. Нол е дребна подла гадина, която може да те ликвидира с техника. Мисли се за бог. Ела му е стъпила на врата. Тя е демон.

— А двете приятелки?

— Те не се интересуват от никого. Безскрупулни. Могат да убият човек. Нали знаеш, че са причинили повреда с цел убийство на общия им приятел.

— Това не е доказано.

— Не се и съмнявам, че са те. Жалко за момчето.

— Спусни стъклото и херметизирай скафандъра. Пристигаме. Бъди благословена!

— Бог да те пази. Впрочем къде ще ходим?

— Първо около Марс — четвърти купол, после Юпитер — по спътниците, после Уран и на връщане Сатурн.

— Боже господи! Заточение!

— Далеч от хората и близо до Бога.

Не ги посрещна никой. В командния модул дежуреше Хок, по скоро се забавляваше, гледайки нещо на мониторите.

— Космонавт Хок, аз съм вашия командир. Казвам се Лин. Докладвайте.

Хок го погледна демонстративно изумен, после пренебрегвайки го се обърна към помощник-капитана:

— Мия, не се крий зад гърба му, няма да те оскверня. Командир Лин елате и се забавлявайте. Двете са заклинили Нол в асансьора, средната редица, вляво. Над него Ела го издърпва към задния край ръчно, с манивела. Ха…ха…ха. Трябваше да скрия манивелата.

— Мирно! Хок, къде си въобразявате, че се намирате? Какъв е този цирк?

— Вие, капитане, къде си въобразявате, че се намирате? Това е последна инстанция, каторга. От тук по далеч не пращат! Накажете ме с затвор на Земята. Ха…ха, елате да гледате.

— Внимание! — Лин включи вътрешната връзка — До всички, говори командир Лин. След 5 минути сбор в командния модул! Край.

След ръмженето на вътрешната връзка настъпи тишина. Не след дълго, един по един се събра целия екипаж.

— Аз съм капитан Лин, сега вече командир на клипера. Не зная как сте живели до сега, забравете какво е било. Предстои ни тежка мисия. Искам да се върнем живи.

— Никъде не отивам — прекъсна го Нол. — Оставам на Тена.

— Боя се, че нямаме избор! — изръмжа Лин — На Тена не ни искат. Затова ни възложиха далечна мисия. Първо трябва да доставим четвърти купол до Даймос, после малка станция с екипаж до спътниците на Юпитер, после…

— Това е доживотен затвор. Протестирам — обади се Хок.

— После, още една станция до Уран. Клиперът ще остане там като фокусиращо огледало за слънчевите колектори — както сега тук. Ние се прехвърляме на кораба на втора експедиция и се връщаме на Тена.

— Боже опази — проплака Мия — Летящия Холандец. Това е ковчег с изтровен екипаж.

— Да! Някакъв полудял и … Трябва да върнем техния кораб.

— Тая чест сигурно е по твоя молба? — изцвили Хок.

— Няма да се оправдавам. Всички си имаме своите грехове. Като се върнем, всичко ще е забравено и просто ще си получим заплатите.

— Нещо като амнистия?

— Да! Нямаме избор. Или ще заработим амнистията си, или ще останем Там. Тук не ни искат. Можем да оцелеем само като екип.

Заточениците мълчаливо напускаха един по един.

— Офицер Мия, моля останете.

Тя спря без да се обръща. Лин доплува с едно движение и обхвана рамото и.

— Благодаря Ви.

— Защо?

— Подкрепихте ме пред екипажа.

Непринудено я погали по бузката и сложи ръка на тънкия ханш. Тя не се сепна, не се обърна.

— Благодаря ти че ми даде да те позная.

Какво ли означава това? — помисли Лин.

— Не мога да ти бъда жена! Дала съм обет. Ти няма да съжаляваш ако ми останеш приятел.

— Нека грехът падне върху мен. — почти на шега каза Лин.

Тя се обърна рязко. Късата и коса ефирно скри очите и от инерцията. Когато очите се откриха в тях светеше живот.

— Тъй да бъде! Сам си го пожела! Бог да ми прости. — Обви кръста му с крака и го целуна нежно. При гравитация следващото и действие бе неосъществимо. Преметнаха се през глава вкопчени. Оказа се че, движението и е премерено. С ръка затвори люка на командния модул после с крак натисна блокировката.

— Не тук! После Миа! В командния модул сме!

— Сега! Никой няма да дойде! Нали чу — от тук по-далеч не пращат. Тия костюми не стават за любене, ще те изям.

Като свършиха Лин висеше отпуснат с оцъклени очи.

— Харесвам те, но не исках точно това.

— Ако не те обичах, нямаше да го направя за теб.

ПО КРАЙ МАРС И ЮПИТЕР

Марс бе голямата надежда на човечеството, голямата любов и голямото разочарование. Живота под куполите се подържаше единствено от човешката суета. Нямаше нито богати рудни залежи които да си заслужават разработката, нито нещо друго привлекателно. Само от неизчислимите милиарди налети в Марсиански програми можеше да се построи нова планета. Както и на Луната упорството бе над целесъобразността. Както и да е. Първите марсианци родени на Марс вече не бяха сензация. Година през година нов купол пристигаше и работата вървеше май заради самата работа.

Марс бе пълен със заточеници и неудачници търсещи ново начало на живота си.

Лин от далеч нареди да изтласкат огромния санддък с новия купол на бъзможно най-висока орбита, така, че при следващтата обиколка на гравитационната прашка, която клипера изпълняваше около Марс да си прибере совалката с командир Миа и транспортната совалка от „Марсорбитър-7“ с екипажа на бъдещата орбитална станция на Сатурн. С тази совалка Миа щеше да замине на новото си назначение.

Малко преди да се скачи с клипера Миа преживя малък инцидент. Един прекъсвач изключи аварийно и той и нареди да го включи ръчно. При включеането малка електрическа искра леко обгори палеца и. Не искаше да става така. Не искаше да се разделят така. Той и нареди да го включи ръчно и се чувстваше гузен, макар това да бе най-простото решение. Предпочиташе той да е там и той да поеме риска. Все някой трябваше да го направи, но болката и от обгорения пръст го преследваше месеци наред.

Почти година след отпътуването от Тена Миа бе запълнила някаква огромна празнина в живота му. Подсъзнателно се изпълваше с доверие към нея. Затова я изпрати на последната и задача. Никак не му се искаше да се разделя с нея, но тя избра да остане на Марс. Някак си се уреди да й разрешат. Някой неин приятел успя да докаже, че не би могла да направи нищо смислено при злополучния инцидент.

Пристигането на екипажа на станцията за Юпитер не го развълнува. Закоравял екипаж, вече сработен. За такъв можеше само да мечтае. Те винаги се държаха отделно от екипажа на клипера. Останаха си пътници, дори се хранеха отделно на своята станция. Рядко някой идваше на клипера за цялата година през която пътуваха заедно. Лин ходи там само веднъж, но разговора не вървеше. Помежду си говореха на испански. Заедно бяха от пет години и ги местеха заедно със цялата им станция.

Станцията за Уран бе съвсем друго нещо. Те живееха заедно с екипажа на клипера. Макар двама от тях да бяха родени на Марс, а един на Луната общуваха повече с екипажа отколкото помежду си.

Пресилено е да де каже, че му е приятна мисията в отсъствието на Миа, но всекидневните му задължения постепенно запълваха живота му. Започна да се гордее с умението си да изтиска всичко от възможностите на клипера. Това би предизвикало смях в космонавтите от другите типове кораби. Те разчитаха на грубата мощ на силни двигатели, а не на едва доловимия слънчев вятър. Този тип кораби макар упорито да отказваше да изчезне бе символ на мизерия и изостаналост. Всеки би се почудил как човек може да се гордее с това. Безкрайните опити които си бе правил в самотното си дълго пътуване доведоха до такова усъвършвнстване, че резултатите които клипера даваше като ефективност биха учудили всекиго. Така или иначе обичаше тази машина.

Понеже ловко използва Марс за гравитационен катапулт и набра голяма скорост пътуването към Юпитер му се стори кратко. Планетата започна да наедрява в илюминатора Толкова спокойствие и любов може да има само на Юпитер. С известно удоволствие откачи орбиталната станция с недружелюбния и екипаж и се отдаде отново на спомените си от близкото минало. Юпитер розовееше и го гледаше с огромното си око, сякаш Миа го гледаше непрестанно докато накрая стана ярка звезда.

ПРЪСТЕНИТЕ НА САТУРН

Докъде стигат пръстените на Уран? Всичко написано по въпроса не даваше най-важния отговор. Докъде? Ако става въпрос за малък кораб винаги може да се избере орбита в пролука между пръстените, под или над тях. За клипер никой не е мислил. Като огромна хавлия можеше да събере милиони камъни от пръстените.

Дори да лети заедно с частиците на пръстена, какво означава средна скорост? Това, че ти застигаш някой леден къс със и го помиташ със сто километра в час или че камък те застига с двеста и ти раздробява конструкцията? Добре е екипажа да ти вярва, но трябва и ти самия да си вярваш. Лин обаче не вярваше на таблиците. Те естествено бяха верни, но за малък и лесно маневриращ кораб. Реши, че преминаване на ниска орбита близо до пръстените е самоубийство за клипер! Щеше да прелети на много висока орбита. Потръпваше от мисълта как тези толкова красиви пръстени можеха да бъдат толкова смъртоносни отблизо. Засили се още малко от гравитацията на Сатурн и поеха към орбитата на Уран. Как само се нижат годините? Жалко, че човешкия живот е къс. Това бе неговия живот и годините които минаваха от планета до планета изтичаха безметежно в рутинна работа от авария до авария, смяна след смяна.

Задачата бе да се се достигне кораба на загиналата експедиция. Никой не споменаваше името му. Считаше се за проклятие. Винаги се използваше някакъв синоним от „Летящия холандец“ до „Ковчега“. Истинското му име което компютрите безпристрастно изписваха бе арабско и звучеше доста странно и означаваше „оброк“. Факта, че екипажа изпълни вечния си оброк към Уран допълни мрачната картина. Клипера с огромно майсторство влезе в неговата орбита. Щом кораба е оцелял без повреда толкова години, означаваше, че орбитата му е безопасна и то проверено безопасна. Мъртвия екипаж мъдро е избрал тази орбита и е работил на нея три и половина земни години.

ПРИЗРАКЪТ

Корабът на загиналата експедиция не беше нещо особено отвън. Грамадата се въртеше леко около остта си на висока орбита. Трябваше да се отвори приемния люк за глисери. Проблема бе, че люкът можеше да се отвори само от вътре. На никой не му бе хрумнало, че вътре няма да има кой да отвори. За щастие конструкторите бяха предвидили малък люк за космонавти в скафандри, през който да се излиза в открития космос за дребни ремонти от малка бригада от двама човека, който можеше да се отваря и от вън. Бяха се приготвили да го отворят ръчно, но автоматиката задейства и люкът се отвори. Само по себе си това означаваше, че захранването работи. Като влязоха в шлюза видяха индикацията на резервното захранване. Това обясни всичко. Конструктора е бил гениален, но люкът за приемане на глисери не можеше да се отвори с разредените акомулатори, а и въобще нямаше такава възможност.

Решиха да разузнаят състоянието на кораба. Оказа се отлично. Само грозната картина на разложени тела в неестествени пози травматизираше двамата смелчаци. Лин искрено се радваше, че ще успее да почисти преди другите от екипажа да видат кораба.

Сега трябваше да бъде открита отровата. При прегледа на запасите намериха отровна ампула в системата за питейна вода. Лошото бе, че ампулата не бе отворена. Не след дълго намериха и отворената.

— Защо се е подсигурил двойно, Нол?

— Не знам, Лин. Дано не е тройно! Системата е проста. При изчерпване на част от водата в контейнера, смачкващите се стени строшават ампулата.

— Не е възможно. Нали водата се пренася замръзнала във вид на ледени блокове. Защо ледът не е строшил ампулите?

— Със специална форма са. Професионална работа!

— Това означава, че не някой луд е изтровил екипажа!

— Не разбира се! Поставени са на Земята още преди да замръзне водата в контейнера.

— Някой хич не е искал да се върнат — заключи Лин.

— Търговски интереси, саботаж? Ти правилно усети още при тръгването. Филтрите може би не реагират на някои видове отрови. Няма записн авариен сигна от тях. Сбъркали са само момента. Ако Отровата бе заработила не в орбита, а при полет кораба в автоматичен режим би отнесъл тайната много далеч, до изчерпване на горивото.

— Дали няма още нещо? Ще проверяваме всичко. Впрочем експедицията е приключила. Нещастниците са се връщали. Няма да ползваме нищо което не използвано. Няма да рискуваме. Екипажа по-добре да дойде като нас, през малкия шлюз по двойки. Нека върнат глисера на клипера хората от новата експедиция на Уран. Първо да пуснем работното захранване и ще промием системата на водозахранване. Фитрите ще подменим, имат резервни. Това е новият ни дом. Екипажа трябва да го види лъснат.

— Така е капитане. Нека кошмарът си остане само за нас. След толкова лутане не мога да повярвам, че се прибираме живи и здрави на Земята.

— Точно това не бива да ни заслепява. Трябва да върнем живи, затова да внимаваме много.

Включиха захранването. Прибраха целия екипаж. Сбогуваха се с отправящия слънчеви зайчета клипер и включиха главния двигател. Планетите бяха отминали предишното си положение и следващата спирка бе станция Тена, но до тогава имаше години полет вахта след вахта.

Лин смени името на кораба на „Феникс“ и безцеремонно уведоми Земята. След няколко часа в навигационния бюлетин компютрите се индентифицираха с новото име. Той зададе вектор на движение и скорост. Само след десет минути Той и Нол изтриха с шлайф старото име и завариха към корпуса буквите на новото, изрязани от метала на една вътрешна преграда на клипера, символично свързвайки двете фази на мисията.

ДОМ И ДЕТЕ

След пристигането си на Земята Лин не очакваше парадите и фанфарите с които посрещаха първите космонавти. Още докато беше в почивната станция започна да подозира, че от смазаните от космоса хора никой не се интересува. Замисли се за бъдещето си. Много време мисли. Какво бъдеще — да куцука из кварталните кръчми разказвайки бивали и небивали преживявания? Не му харесваше като перспектива. Тези санаториуми бяха началото на безпътицата. Трябваше да прави нещо. Тръгна по пътя по който тръгваха всички. Опита да намери работа пак в космоса. Официалните институции му отговаряха с вежлив отказ.

Веднъж го пресрещна стар познат — дебелото човече от висящите градини. Държа се нагло и гадно.

Опита се да смени професията. Дори като монтьор, но срещна стена от неприрязън. Завист за огромните заплати в миналото и непреодолимото изискване за пет години стаж. По едно време дори мислеше да не казва, че през всичкото това време е бил в космоса, а в затвора.

Смени няколко почивни станции. Полагащите се почивки привършваха, а перспектива не се появяваше. Все се връщаше назад, при спомените. Често мислеше за Ели. Не го напускаше надеждата, колкото и умопомрачаващо да звучеше. Отнякъде му хрумна мисълта, че дори тя да е Там и той в скафандър ще е по-близо до нея. Закле се докато тя не се завърне да не сваля скафандъра който бе носил при старта на „Ловец“. Още повече, че на малка алуминиева лентичка около микрофона имаше записани два номера.

В такъв неугледен вид пристигна на една планинска почивна станция. На втория ден в стола дълго се взира в бледното лице, което му напомняше на Ада. Тя също го видя. Свърши обяда преди него и дойде на масата му.

— Здравей Лин. Не мислех, че си жив. Поне от десет години за теб не съм чула нищо. Приличам ли си?

— Почти не се се променила Ада.

— Глупости. Съсухрена съм. Защо беше всичко? Хайде да се разходим. Като гледам и ти си влачиш крака. Ще ми разкажеш.

— Тръгваме, нахраних се. Крака го премаза една бутилка кислород на „Летящия холандец“.

— Трябваше да се сетя. Друг не би припарил до гробницата.

— Нямах избор.

— А аз се изпържих при повреда на щитовете. Сварена съм. Едва ли ми остава повече от година — две.

— Ще оцелееш и повече.

— Не ми се разхожда повече. Много е тъжен разговора.

— Както искаш. Цял месец съм тук, после … — Лин запъна. Нямаше после.

— Ще ти се обадя.

Обади се на втория ден. Пресилено бодра и изкуствено весела. Стараеше се да не го разстройва. Започваше разговора и внезапно сменяше темата. Не спомена за Ели, но като че ли тя витаеше между тях.

На следващия ден пак се срещнаха. Повече мълчаха. Макар, че се държеше по-естествено, недомлъвките започнаха да се превръщат в мъчителни паузи.

— Какво те мъчи Ада?

— Сварена съм с микровълнова радиация. Не съм жена! Душата ми е празна. Не знам какво да ти кажа…

— Докато си жива има надежда.

— Благодаря, успокои ме.

— А аз … — той също млъкна.

— Ти има за какво да живееш!

— Ще преживея каквото ми остава.

— Има! Ели ти остави нещо.

— Пари ли ти трябват?

— Глупости. Не мога изхарчи и моята пенсия. Ели ти остави късче живот!

— Да!

— Поне това да имах.

Лин се вцепени. Тайната, тя я знаеше. За това ли бяха недомлъвките? Защо не! И тя е жена. Сигурно е намислила нещо.

— А ако го имаш, какво?

— Поне ще родя детето! — очите и светнаха. Първата искрица живот, откак се бяха видели.

Лин моментално разбра. Нямаше каква да се мисли.

— Ако това искаш, мога да изтегля зародишния сейф още утре. Наистина ли го искаш Ада.

— Да! Много мислих. Не крада вашата любов.

— Не. Това е добър вариант. Ели … няма да се сърди.

— Наистина ли ще го направиш за мен?

— Не само за теб.

— Утре?

— Утре!

— Мислил ли си, че после ще останеш сам?

— Не. Не се знае, може да живееш още…

— Колко още?

— Все едно, няма да съм сам. Ще имам дъщеря!

— Дъщеря! Значи реши!

— Да! — Лин се почувства като че ли сега излиза от академията, преди първия полет, като ученик. Щастлив.