Кой както я нареди

Кога му сече пипката на един човек, и в гората с вързани очи да го хвърлиш, пак ще се оправи. Дини, пъпеши, чеснов лук прекупуваше Маврикът, стари къщи събаряше, ама гладен не оставаше. Пазари къщата, дето се казва, афорфѐ, катурне я с двама-трима работници, продаде гнилаците за дърва, а по-здравите тухли, керемиди, прозорци и врати — с намаление на сиромасите от бежанския квартал. Това правеше през пролетта и лятото, а през зимата — работа ли ми е мене, — ама тайно и с тютюн търгувал. Контрабанда, казано направо. С чували го пренасял през балкана и го трупал на склад — боже, прости ме — в тавана на старата черква „Света Параскева“. Тя нали е ниска, прихлупена и се допира с единия край до голямата могила, качил се на покрива, открил го, изрязал си една дупка, колкото да се пъха, складирал си стоката там, значи, и на излизане пак нареждал керемидите, да се не познава. Кому на ум, че благочестивата и христолюбива великомъченица ще покровителства подобни едни предприятия?

Хубаво, ама забелязала го на Тотя Кандиля жената. Боляло я зъб една нощ, та го разхождала по месечина и зърнала случайно, че по покрива на черквата нещо черно пълзи.

„Таласъм! — си помислила жената и зъбът й престанал да щрака завчас. — Същински таласъм! Само че няма ни рога, ни опашка, а с каскет, значи, по фланела и бяло поясче през кръста.“

На сутринта рано-рано обадила на дяда Нуня клисаря, той съобщил в общината, поставили нощна стража и го хванали с два пълни чувала рязан тютюн. Пипнаха го, значи, поразтриха го по гърба и хайде на сянка в околийското.

Започна се следствие, обвинителен акт, дело се заведе, туй-онуй и работата дойде до гаранция. Другарят му и тайният му съдружник Руси Попето се разтичал по близки, по роднини, вересии събрал оттук-оттам — натъкмил парите. Ама нали, дето има една дума: каквото му клепалото, такова му и изповедалото, щом приготвил парите за гаранцията, от радост рекъл да се почерпи. Отбил се в кръчмата и — дай едничко, дай още едничко; ха опечи малко мезе и капни още по едно! Тъкмо вече се канел да си ходи — честити гости! — пристигнали Мутката със зурлата и Арапът с даарето. Пък нали пустите цигани му знаят слабото място, щом влезли, и започнали оная, Лучковата песня, дето мре за нея. Разгорещило се онова ми ти Попе, израмчило палтото, джаснало шапката, че като пламнал един гуляй, едно пиене — тука ли си, там стой! Пели, пили, играли, лепил им Попето столевки по челата — кога дошло до плащане, гаранцията хвръкнала цялата.

Дорде се гледа делото, Маврикът стоя на сянка в кауша на околийското. После, като го осъдиха, го повишиха, преместиха го в окръжния затвор и, кажи-речи, го отписахме. Забравихме го.

„Няма спасение — мислехме си. — Тъй ще си погине човекът из занданите.“

Година ли се мина след това, две ли, не помня, един ден, като пристигна в града — бял, червен, с гуша и с коремче.

— Хооо! Добре ми дошъл бе, юнак! Добре ми дошъл. Какво тъй ти се е зачервила главата като бозаджийска стомна? Ний смятахме, че там ще ти е умирачката, а то… Седни де, седни и разправи кое-що.

А той посяга за стол, хили се и дума:

— Благодарим се — казва, — благодарим. Да сте живи. Слава богу — вика, — добре прекарах. Нали знаете — казва, — на тоя свят кой както я нареди. Добре бях там — вика, — свободен бях, напоследък и в града за покупки ме пращаха. Спечелих им доверието, дето се вика, и не усетих как мина времето.

— Ами храната?

— Храна, колкото искаш! Изобилна и питателна.

— Хм, питателна — затворнишка чорба.

— Аз — вика, — братя, да са живи и здрави приятели — ама от година и нещо чорба не съм вкусвал.

— Че как тъй?

— Е, тъй. В нашето помещение — вика — бяхме десетина души. Ама не като мене голтаци, а състоятелни хора, хе! Аристокрация. Кой бил касиер на банката и присвоил пет-шест милиона, кой бил бирник и откраднал два милиона, кой бил ковчежник, да речем, и паланджосал един чувал каймета. Големи хора, все умни хора. Господа! Хем задигнали парите, хем съумели да ги скрият, та като лежат в затвора, и домашните им да разполагат, и на тях да носят и да ги продоволстват. Мине се не мине, значи — баница; мине се не мине — пуяк задушен със зеле; дорде претръскаме него, прасенце печено пристигне. Гледах, гледах отначало и преглъщах, па го скроих. Получи ли някой пиленце и седне да яде, аз се примъкна до него неусетно и почна:

— Вий — казвам, — колега, още колко години има да лежите?

— Шест. Защо питаш?

— Тъй само. Просто питам. Не са много — казвам, — но не са и малко. Стига да е здрав човек. А вий — казвам — сте бабанка. Як сте. Само напоследък малко позастаряхте някак, малко пожълтяхте и чувам да покашлювате чат-пат.

— Нищо не ми е — казва.

— Аз не казвам, че ви е нещо, но само кашлицата, таквоз, и дето се поизпотявате малко нощно време, ама няма да векуваме я! Рано или късно гробищата ни чакат всички…

Поговоря му тъй малко, поприказвам му, докато му заседне хапката на гърлото, почне да му пресяда, умисли се и нито му се яде повече, нито нищо…

— Ваша милост, деца имате ли си? — казвам на друг, когато му донесат баница например.

— Имам си двечки.

— Хм, казвам, мръсен свят, лоши хора!

— Защо? Какво има?

— Нищо особено — казвам, — но възмущавам се много от такива работи и не мога да ги търпя.

— Е, казвай де, казвай!

— Като ходя понякога из града — казвам, — чувам разни врели-некипели. За жените ни приказват де! Тази била кръшнала, онази си зарязала децата и тръгнала с не знам кого си, а мъжът й гниел в затвора… Мръсни хорски уста! Гадно нещо…

И той започне да се дави като малко гардже със скакалец, блъсне баницата и не вкусва повече от нея.

Та тъй ги подреждах. Седне ли да яде трети, аз му пусна муха, че делото му е върнато за повторно разглеждане и сигурно ще увеличат наказанието, на четвъртия му кажа, амнистията, дето я очаква, няма да я бъде, и т.н. Действам им върху апетита, значи. Убия ли го, яденето им стои, стои и само̀ потегли към мене, аз се налапам като попско чедо на задушница и си гледам кефа! Ами! Какво да правя! Живот. Свят. Нали ти думам: кой както я нареди!