Крадец

Така се случи, че не можах да тръгна навреме от Созопол. Работа ме задържа. Чак надвечер потеглих пеша право на юг. По пътищата човек винаги може да намери другари за разговор, дори това да са и междуселски неравни и тесни пътчета.

Бай Иван също закъснял. Той отиваше за своето село и тъкмо щяхме да си правим компания.

— Но аз трябва да мина Медни рид тая вечер.

— Ако не ти е бърза работата, ще останеш да преспиш у дома, утре и аз имам ходене нататък, чак до Ропотамо ще те изпратя.

Зад нас остана морето, остана шумът на вълните. Но аз още дочувах в ушите си тяхното тихо плискане на брега. Дори здрачът, който се спусна над земята и откри редките звезди по небето, дори той ми се струваше син като морето. Далече напред пред нас се издигаше с неясни очартания Странджа, към която се бях запътил.

След като ме разпита по каква работа съм тръгнал из техния край и разбра, че просто съм турист, любител на природата, любезният селянин ми разказа за тяхното село — кога се заселило, каква беднотия и малария имало, а пък сега какво е… Всеки се хвали с онова, което има. Прав е бай Иван.

Изкачвахме един хълм. Зад него, според моя водач, щеше да се покаже неговото село. Нощта настъпваше, придружена от музиката на щурците, тишината и звездното небе.

Изведнъж се спрях. Сърцето ми се обърна от изненада. Чу се плач:

„Марике, марике, марике-е-е!“

„Оле-ле-е-е!“ — отвърна друг плач.

Светкавично се пренесе през ума ми: „Закъснели деца… Загубили се. Плачат за помощ… Или нещо ги е нападнало?“

Обърнах се назад, откъдето идваше плачът. Бай Иван беше направил две-три крачки напред, спря се също и попита:

— Какво? Измори ли се? Още малко има стръмно и тогава…

— Деца плачат — прекъснах го аз настръхнал. — Не чу ли?

— Деца ли? — изненада се моят водач и спътник. Замълча за малко, а после рече усмихнат: — А, ти за това…

В същия момент плачът се повтори. Ясно, че ставаше нещо страшно. Тръпки полазиха по гърба ми. Може би там загива човек, а ние с бай Иван стоим, стоим… Нещо повече, този селянин се смее. Ама че работа! Ядосах се. Дори крачнах към могилата, откъдето се чуваха плачовете.

— Чакай! Чувай ме! Никакви деца не са това. Чакалите вият.

„Хи-хи-хи! Марике, марике-е-е! — пак се проточи глас, който на мен ми се стори съвсем човешки. — О-о-о! Е-е-е!“

Просто не ми се вярваше, че не викат хора.

— Чакали ли?

— Чакали, ами. Не си ли ги чувал друг път? — продължаваше все така весело бай Иван и сърцето ми се успокои. — Е, не си идвал по нашите места, затова. Само тука ги има.

Като ученик бях учил за чакалите. Нещо като вълци. Вреден дивеч. Само в Странджа ги има. Де ще им знам гласовете и виенето! От учебника си спомних още, че те търсят храната си нощем, че се събират на глутници от по няколко. И това е. Нищо друго не знаех.

А бай Иван вървеше и разказваше:

— Като кучета са. Или като вълци. Нещо средно. Ама са нахални, пази боже! Едно време по къщите влизаха.

„Е, чак пък в къщите да влизат! — помислих си аз недоволен. — Намерил бай Иван един човек, който не е чувал как вият чакалите, и сега решил да го послъже…“

Но изглежда, че човекът говореше сериозно. Вече се спускахме към селото, а той продължаваше да разказва:

— Навремето си тук още нямаше село. Само едни тръстики и блата натам, а пък към планината — гора. Първи се заселихме ние — три семейства бежанци от Лозенградско…

След това бай Иван разказа как станали въглищари, какъв тежък труд бил това, но трябвало да работят нещо, за да не умрат от глад.

— Та една вечер седим ние компания и си приказваме. За това де, за хубавото, дето ще дойде… Поприказвахме си и легнахме да поспим, че на другия ден пак теглото ни чакаше. Спим. По едно, време някой скочи и взе да псува. Събудихме се. Питаме го какво има. А то какво мислиш? Примъкнал се един чакал и дръж за цървула, повлякъл човека… Нови бяхме в този край, не знаехме още навиците на чакалите. Взехме да дигаме от тях нависоко всичко. Забравиш ли нещо, отвлекат го. Веднъж забравих цървулите си. Бях ги оставил край огъня да се сушат, защото беше валял цял ден дъжд. Заспал съм. На сутринта — тук цървули, там цървули — няма ги и няма. Разбрах… Смя ми се дружината.

После бай Иван, когато вече наближихме селцето, разказа, че на една зазяпана жена чакал вкъщи влязъл и набързо тестото от нощвите излапал. На друг — агнешка кожа пак чакалите откраднали.

— Напаст бяха. Сега намаляха. Ама пак понякога като същински безочливци влизат по къщите.

— Ами живи животни не ядат ли? Както вълците.

— А, не са такива! — рече бай Иван. — Мърша, само мърша ядат. Може да нападнат, да речем, малко зайче, сърненце, ама сърна, овца, коза, кон — такова нещо не смеят. Страхливи са.

Пристигнахме. Някъде далече-далече пак дочувах виенето на чакалите. Синът на бай Иван току-що се беше върнал от лов. И той закъснял.

— Е-е, утре си ми гост! — разпери ръце бащата, като видя, че син му е донесъл два заека. — Бързаш, не бързаш, няма да откажеш.

Къщата на добрия селянин се намираше на края на селото. От двора нататък започваше, доколкото видях под неясната светлина на звездите, поле и ниви, а съвсем наблизо се издигаше обрасъл с гора хълм. Оттам се дочуваха сегиз-тогиз гласовете на чакалите, които все още ме тревожеха.

Като видя, че съм излязъл на двора, гостоприемният стопанин си помислил навярно, че се тревожа за пътя, който ми предстоеше за следния ден, та излезе и той.

— Утре всичко ще ти покажа на светло. То и сега се вижда. На̀, като превалим Медни рид, стигаме село Веселие… Виждаш ли е-е-ей онзи чукар? — наведе се той и ми сочеше нещо напред. — Там, под сами него ще минем.

— У-а! Тю-у! — развика се синът на бай Иван и затича през двора.

Покрай нас се мярна сянка — претича куче. И тутакси изчезна зад оградата.

— Какво стана? — запита бащата.

— Остави, тате! — тръсна ръка ядосан синът. — Ей, че мръсни гадове! От ръцете ми…

— Ха-ха-ха! — засмя се с цяло гърло като младеж бай Иван.

Недоумявах какво става. Чак след малко разбрах. Докато домакинята накисвала единия заяк, за да го сготви на другия ден, син й излязъл навън с кожата на одрания заяк в ръце. Стоял пред пруста и се чудил къде да я закачи да съхне. В това време от тъмното се изгмурнал чакал и отвлякъл от ръцете му кожата. Значи това, дето на нас с бай Иван ни се стори, чуждо куче че тича през двора, бил крадецът!

Смехът на бащата зарази и сина, и мен. Посмяхме се доста.

— Малко са останали от тия дяволи, ама не позволяват да ги бием — оплака се младежът от чакалите. — А пакости правят. Миналата година изядоха пъпешите в бостана. Като истински крадци — навсякъде се пъхат.

— Нищо, друг заек ще удариш, не се ядосвай! — махна с ръка бай Иван като за нещо незначително. — Сега да спим, че утре ни чака път. Много приказки отделихме на тези подли крадци.