Криеница

Тъкмо се завръщахме у дома през гората, когато Кингмън забеляза сивата катерица. В този момент можехме да се похвалим с малко, макар и разнообразни трофеи — яребица, четири заека (единият за съжаление съвсем млад), и два гълъба. Противно на някои мрачни предсказания и двете ни кучета бяха невредими.

Катерицата веднага ни забеляза. Може би знаеше, че подлежеше на екзекуция заради щетите, които бе причинила на дърветата в имението, а може би просто някои нейни роднини вече бяха загинали от пушката на Кингмън. С три скока достигна най-близкото дърво и се шмугна зад него като сива мълния. Сетне съзряхме муцунката й още веднъж, вече на височина дванадесет стъпки над земята. Макар и търпеливо да изчакахме известно време с пушки, прицелени в различни клони, повече не я видяхме.

Кингмън имаше много замислен вид, когато прекосихме ливадата пред великолепната стара къща. Не изрече нищо, докато връчвахме жертвите си на готвача, който ги прие без особен ентусиазъм, и излезе от унеса си едва след като седнахме в стаята за пушене и той си припомни своите задължения на домакин.

— Онзи дървесен плъх — започна внезапно (винаги наричаше тези животинчета „дървесни плъхове“, тъй като се дразнеше, че хората бяха твърде сантиментални, за да стрелят по милите малки катерички) — ми напомни едно много странно нещо, което се случи малко преди да изляза в пенсия. Всъщност, едва ли не непосредствено преди това.

— Така си и мислех — отговори сухо Карсън. Стрелнах го с поглед. Той също бе работил във флота и се бе наслушал на разказите на Кингмън. За мен те обаче все още бяха нови.

— Естествено — рече Кингмън, леко засегнат — ако не желаете…

— Продължи, моля те — побързах да отговоря. — Ти събуди любопитството ми. Не мога обаче да си представя каква връзка може да съществува между една сива катерица и втората юпитерианска война.

Обидата на Кингмън май бе попреминала.

— Може би ще променя имената на някои действащи лица — рече, — но не и названията на местностите. Историята започна някъде на милион километра от Марс, в посока към Слънцето…

К–15 бил сътрудник на военното разузнаване. Било му неприятно, когато лишени от въображение хора го наричали шпионин, обаче в момента се вълнувал от нещо много по-съществено. От няколко дни го преследвал скоростен вражески кръстосван. Макар и поласкан, че станал предмет на вниманието на такъв сериозен кораб и на висококвалифицирания му екипаж, К–15 с удоволствие бил готов да предостави тази чест другиму.

Досадата му се засилвала от това, че предстояло след около дванадесет часа неговите приятели да го пресрещнат в близост до Марс на борда на кораб, способен да се справи с обикновен кръстосвач. От последното се вижда, че К–15 е бил важна личност. За съжаление дори и по най-оптимистичните му пресмятания ставало ясно, че най-много след шест часа щял да се окаже в обсега на точната стрелба на преследвачите си. Сиреч, било напълно реално след шест часа и пет минути К–15 да заеме една значителна и все още разширяваща се част от пространството.

Размислил върху възможността да кацне на Марс, но това никак нямало да бъде добре. Съвсем определено щяло да раздразни агресивно неутралните марсианци и да доведе до крайно неприятни последици от политическо естество. Ако пък неговите приятели пожелаели да го евакуират от повърхността на планетата, щяло да им се наложи да изразходват по-голямата част от резервното си гориво.

Разполагал само с едно преимущество, и то не безспорно. Допускал, че командирът на кръстосвача може да реши, че К–15 се е отправил на среща, без обаче да са му известни часа й и размерите на кораба, който трябвало да прибере преследвания. Ако К–15 успеел да оцелее дванадесет часа, щял да бъде в безопасност. Въпросът бил как да постигне това.

К–15 погледнал мрачно картите си и се замислил дали си струва да изразходи остатъка от горивото си в един последен устрем. В каква посока обаче? С празен резервоар щял да бъде напълно безпомощен, а и било възможно преследвачите да разполагат с достатъчно гориво, за да го настигнат. Не било изключено и приятелите му, устремили се в посока към Слънцето с голяма скорост, да се разминат с него, без да успеят да го спасят.

При някои хора колкото повече е застрашен животът им, толкова по-бавно се развиват мисловните процеси. Близостта със смъртта ги хипнотизира, примиряват се със съдбата си и не правят нищо, за да я избегнат. К–15 не бил от тях и в тази отчайваща обстановка мозъкът му заработил по-добре от всякога.

Капитан Смит — ще го наречем така — командир на кръстосвача „Дорадус“, не се изненадал, когато разбрал, че К–15 започнал да намалява скоростта. Очаквал шпионинът да кацне на Марс по логиката, че интернирането е за предпочитане пред гибелта. Когато обаче му казали, че малкият катер се запътил към Фобос, бил съвършено изненадан. Спътникът представлявал парче скала с диаметър от двадесет километра и дори и такива добри стопани като марсианците не го използували за нищо. Капитанът сметнал, че К–15 действително трябва да е бил съвсем отчаян, щом се решил да кацне на Фобос.

Катерът бил почти спрял, когато радарът го изгубил на фона на масата на Фобос. По време на спирачния маньовър на К–15 „Дорадус“ се доближил на броени минути от него и също намалил скоростта, за да не се сблъскат. Кръстосвачът спрял на едва три хиляди километра от спътника, но не открил и следа от катера. По начало можел лесно да бъде забелязан с телескоп, но очевидно се намирал от обратната страна на Фобос.

След няколко минути се появил повторно, устремен с пълна скорост в посока, противоположна на Слънцето. Ускорението му било от порядъка на пет „g“ и при това нарушил своето радиомълчание. Едно автоматично устройство предавало непрекъснато следното любопитно послание:

Посланието не било дори закодирано, което озадачило капитан Смит. Предположението, че К–15 е все още на борда на катера и че ставало дума за хитрина, му се сторило наивно. Дали пък все пак преследваният не опитвал двоен блъф? Посланието очевидно било умишлено излъчено с открит текст, за да го обърка. Не разполагал с достатъчно време и гориво, за да преследва катера, а и К–15 наистина можел да е върху Фобос. Задавали се вражески подкрепления и навярно щяло да бъде разумно кръстосвачът да се махне по-бързо оттам. Изразът „Смятам, че мога да удържа, докато пристигнете“ може би целял да заблуди преследвачите. А може би означавал, че идва помощ.

Сетне дюзите на катера угаснали. Очевидно, горивото му свършило, и сега се отдалечавал от Слънцето с не повече от шест километра в секунда. Значи К–15 наистина кацнал на Фобос, щом катерът му сега напускал безпомощен Слънчевата система. Капитан Смит не харесал посланието и решил, че катерът се насочил към движещ се насреща му боен кораб, намиращ се на неизвестно разстояние. „Дорадус“ започнал да се доближава до Фобос, за да не губи време.

На пръв поглед капитан Смит изглеждал господар на положението. Корабът му бил въоръжен с дузина тежки направлявани снаряди и с две електромагнитни оръдия. Противникът му бил човек с космически скафандър, попаднал в капана на луна с двадесеткилометров диаметър. Едва когато капитанът за пръв път огледал Фобос от разстояние по-малко от сто километра, започнал да си дава сметка, че К–15 може би все пак има някакви шансове.

Да се твърди, че Фобос има диаметър от двадесет километра, както е написано в книгите по астрономия, е подвеждащо. Думата „диаметър“ предполага наличието на симетрия, каквато при Фобос определено отсъства. Подобно на бучките от космическо вещество, наречени астероиди, и той представлява безформена скала, носеща се из пространството, без каквато и да е следа от атмосфера и с едва доловима гравитация. Прави обиколка около оста си на всеки седем часа и тридесет и девет минути и по този начин е винаги с лице към Марс, разположен толкова близо, че от спътника му се вижда само половината планета, като полюсите й остават скрити зад линията на хоризонта. За Фобос няма много какво друго да се каже.

К–15 нямал много време да се наслаждава на света над главата му. Бил прибрал цялото оборудване, което успял да изхвърли през люка, преди да включи двигателя на автоматичен режим и напусне катера. Когато той се понесъл към звездите, изпратил го с поглед, изпълнен с чувства, които не се потрудил да анализира. Изгорил мостовете зад себе си и единствената му надежда била, че приближаващият се боен кораб ще успее да засече сигналите, излъчвани от празния вече катер, устремил се към нищото. Съществувала и плахата надежда, че вражеският кръстосвач може да се опита да го преследва, но не бил много уверен в това.

Огледал се, за да опознае новия си дом. Единствената светлина била червеникавото сияние на Марс, тъй като слънцето вече залязло. Тя обаче му била достатъчна и виждал всичко много добре. Оказал се в центъра на неравна двукилометрова равнина, обградена от ниски хълмове, които при необходимост лесно можел да прескочи. Спомнил си отдавна прочетен разказ за човек, неволно скочил от Фобос, без да успее да се завърне (всъщност, ставало дума за Деймос). Това едва ли е било вярно, тъй като за целта е необходимо ускорение от поне десет метра в секунда. Все пак трябвало да внимава, тъй като при недобре пресметнат отскок можел с лекота да се окаже на такава височина, че да изминат часове, преди да се завърне на повърхността. Това можело да бъде фатално за него. Планът на К–15 бил изключително прост. Трябвало да стои колкото се може по-близо до повърхността на Фобос на място, диаметрално противоположно на кръстосвача. Дори и „Дорадус“ да изстреля всичките си боеприпаси срещу двадесеткилометровата скала, К–15 нямало да почувства даже и вибрациите. Съществували само две сериозни опасности, едната от които не го вълнувала особено.

На лаика, незапознат с тънкостите на астронавтиката, такъв план би могъл да се стори самоубийствен. „Дорадус“ бил въоръжен с най-съвременни оръжия, а и двадесетте километра, отделящи го от жертвата му, можел да измине за по-малко от секунда при максимална скорост. Капитан Смит обаче знаел добре как стоят нещата и изгубил доброто си настроение. Било му много добре известно, че от всички транспортни средства, измислени от човека, кръстосвачите имали най-малка маневреност. К–15 можел да обиколи дванадесет пъти малкия си свят, докато „Дорадус“ направи само една обиколка, и то с усилия.

Едва ли е необходимо да навлизаме в технически подробности, но тези, които все още не са убедени в истинността на горното твърдение, би било добре да се запознаят с някои основни факти. Един ракетен космически кораб очевидно е способен да постигне ускорение единствено по посока на главната си ос, т.е. напред. Всякакво отклонение от такъв курс предполага физическо извръщане на кораба, така, че струята на двигателите да смени посоката си. Всички знаят, че това се постига чрез вътрешни жироскопи или тангенциално разположени ракети за маневриране. Как обаче точно се осъществява това предполагаемо просто маневриране е известно на твърде малко хора. Един напълно зареден с гориво обикновен кръстосвач има маса от порядъка на две-три хиляди тона, което не го прави особено маневрен. По-лошо обаче е, че дори не толкова масата, колкото инерционният момент е от особена важност. Тъй като кръстосвачът притежава дълга и тънка форма, инерционният му момент е колосален. Макар и това рядко да се споменава от инженерите-астронавти, факт е, че на един космически кораб са потребни поне десет минути, за да се завърти на сто и осемдесет градуса, каквито и да са неговите жироскопи. Ракетите за маневриране също не помагат много, пък и използването им е ограничено, тъй като са склонни да предизвикат постоянно въртеливо движение, което причинява големи неудобства на обитателите на кораба.

При нормална обстановка тези недостатъци не са чак толкова сериозни — разполагаш с милиони километри и със стотици часове, предостатъчни за решаването на такива дребни проблеми, като промяната на курса. Определено против правилата е обаче да се движиш в кръгове с радиус от десет километра, така че командирът на „Дорадус“ съвсем основателно решил, че К–15 не играе честно.

В този момент съобразителният беглец се възползвал от обстановката, без да изчака тя да се влоши. С три скока се оказал при хълмовете, където се почувствал по-защитен, отколкото в равнината. Преди това скрил храната и оборудването от катера на място, където се надявал после да успее да ги открие. Това обаче не го вълнувало, тъй като и в скафандъра си можел да оцелее цял ден. Малкото пакетче, причинило всичките му неприятности, било добре укрито в едно от множеството скривалища на добре скроения му скафандър.

В планината се почувствал много самотен, макар че неговата самота далеч не била толкова пълна, колкото му се щяло. Марс, закован на постоянно място в небето, започнал да избледнява, когато Фобос се оказал на нощната страна на планетата. К–15 успял да забележи светлините само на някои от марсианските градове, малки блестящи точици в местата, където се пресичали невидимите канали. Всичко останало, което възприемал, представлявало звезди, тишина и нащърбените контури на хълмовете, които му се струвало, че можел да докосне с ръка. От „Дорадус“ все още нямало и следа. Навярно кръстосвачът в момента внимателно оглеждал с телескоп осветената страна на Фобос.

Марс се оказал много полезен часовник. По всяка вероятност заедно с изгрева на слънцето щял да дойде и „Дорадус“. Не било изключено обаче да се появи и от някоя неочаквана посока. К–15 обаче се боял най-много от възможността той вече да е стоварил група десантници, които да го търсят — това според него била най-голямата опасност.

За тази възможност преди него се сетил самият капитан Смит. Съобразил обаче, че повърхността на Фобос е от порядъка на хиляда квадратни километри, и че за претърсване на тази неравна повърхност не можел да задели повече от десет души. Освен това предположил, че К–15 по всяка вероятност бил въоръжен.

Последното съображение би могло да се стори някому несъществено, като се има пред вид въоръжението на „Дорадус“. И би сгрешил. Наистина при нормални обстоятелства на един космически кръстосвач пистолети и автомати му трябват толкова, колкото и арбалети и мечове. На борда на „Дорадус“, и при това съвсем случайно и в нарушение на правилника, имало един автоматичен пистолет с около сто патрона. С други думи, всякакъв десантен отряд щял да представлява група невъоръжени мъже, издирващи добре укрил се и отчаян човек, способен да ги обстрелва от удобна позиция. К–15 отново нарушил правилата на играта.

Терминаторът на Марс междувременно се превърнал в напълно права линия и почти в същия миг изгряло слънцето, чието появяване приличало не толкова на гръмотевица, колкото на залп от атомни бомби. К–15 включил филтрите на шлема си и решил да се премести. Сметнал за по-безопасно да стои далеч от слънчевите лъчи не само поради това, че на сянка било по-трудно да го открият, но и защото там зрението му щяло да бъде много по-чувствително. Разполагал само с бинокъл, а бил уверен, че „Дорадус“ е снабден най-малкото с двадесетсантиметров телескоп.

Преценил, че си струва да се установи местонахождението на кръстосвача. Това било донякъде дръзко, но сметнал, че щял да се почувства по-добре, ако разбере къде точно се намира и успее да проследи неговите движения. В такъв случай щял да се укрие непосредствено зад линията на хоризонта и да следи пламъка на ракетните двигатели. С един отскок по почти хоризонтална траектория започнал обиколката на своя свят.

Стесняващият се полумесец на Марс започнал да потъва отвъд хоризонта, докато на фона на звездите останал само един голям рог. „Дорадус“ все още не се виждал никъде и К–15 започнал да се тревожи. Все пак, това не го изненадало особено, защото знаел, че кръстосвачът е боядисан в цвят, черен като нощта, и че можел да се намира и на сто километра разстояние. За миг се поколебал дали е взел най-правилното решение. Сетне забелязал над главата си нещо голямо, едва ли не вертикално разположено и закриващо звездите. Премествало се с бавно движение, което той успял да долови. Било много по-малко от кораба и следователно, много по-близо до К–15, отколкото той първоначално си помислил. Сърцето му за миг се свило и той повторно започнал да анализира обстановката, за да съобрази как е могъл да допусне такава катастрофална грешка.

Черната сянка, плъзгаща се по небето, въобще не била кръстосвач. Била нещо почти толкова страшно. „Дорадус“ изпратил подир беглеца една от своите ракети с телевизионно насочване.

К–15 предвиждал и тази възможност и знаел, че при такива обстоятелства единственото, което можел да направи, е да се опита да стане още по-незабележим. „Дорадус“ сега разполагал с много очи, опитващи се да открият неговото присъствие, но възможностите им не били безгранични. Били конструирани за издирването на осветени от Слънцето космически кораби на фона на звездите, а не на човек, укриващ се в тъмна каменна джунгла. Разделителната способност на телевизионните камери не била голяма и те можели да оглеждат единствено пространството пред себе си.

На шахматната дъска се появили и други фигури и играта станала по-опасна. Все още обаче разполагал с предимство.

Сетне торпедото се скрило в нощното небе. Тъй като в този район на нищожна гравитация се движело по почти права линия, скоро щяло да се отдалечи от Фобос. К–15 изчакал още малко, след няколко минути пред погледа му отново се стрелнали ракетни дюзи и решил, че снарядът повторно се завръща към него. Почти едновременно обаче съзрял друг проблясък от отсрещната страна на небето и си дал сметка, че го преследват няколко адски машини. От това, което знаел за кръстосвачите от клас „Z“ — а той знаел повече, отколкото му се полагало — те разполагали с четири радиоканала за контрол на ракетите. Вероятно в момента всичките били задействани.

Тогава му дошла наум идея, толкова блестяща, че се усъмнил в ефективността й. Радиоприемникът, вграден в скафандъра му, бил с ръчна настройка и изключително широк диапазон. Някъде над главата му „Дорадус“ изпълвал ефира с честота от над хиляда мегахерца. Включил приемника и започнал да търси сигнал.

Уловил го веднага — дразнещото стържене на пулсиращ предавател. По всяка вероятност попаднал на отразена вълна, но и тя му вършела работа. Чувала се добре и К–15 за пръв път от дълго време насам си позволил да започне да прави дългосрочни планове за бъдещето. „Дорадус“ сам се издал. Докато кръстосвачът контролирал ракетите си, К–15 щял да знае точното му местонахождение.

Придвижил се предпазливо в посока към източника на сигнала. За негова изненада той внезапно изчезнал, само за да се появи след малко с нова сила. Това озадачило К–15, докато съобразил, че навярно се намирал в дифракционна зона. Ако установял широчината й, можел да извлече полза от това. Познанията му по физика обаче не били на особена висота.

„Дорадус“, облян от слънчевата светлина, висял на около пет километра над повърхността. Уж защитеният от „невидима“ боя кръстосвач отдавна плачел за пребоядисване, така че К–15 успял добре да го огледа. Решил, че е на безопасно място, тъй като все още се намирал откъм неосветената страна, а и нощната линия се отдалечавала от него. Устроил се удобно, без да изпуска от поглед кръстосвача, и правилно преценил, че направляемите ракети нямало да се доближат много до кораба. Дошло му наум, че командирът на „Дорадус“ навярно е вбесен. Познал.

След около час кръстосвачът започнал да се извърта с изяществото на хипопотам в блато. Капитан Смит очевидно решил да направи оглед на антиподите и започнал да се подготвя за трудното петдесеткилометрово пътуване. К–15 внимателно установил новата ориентация на кораба, и когато той отново застинал, със задоволство видял, че кръстосвачът е застанал към него с хълбока си. Сетне, посредством редица подскачания, които едва ли предизвикали приятни усещания у екипажа, кръстосвачът започнал да се придвижва в посока към хоризонта. К–15 го последвал със спокойни стъпки — ако е уместно да се изразим така — и решил, че навярно малко хора са преминавали успешно през изпитания, подобни на неговите. Внимавал да не изпревари кораба при някой от километровите си скокове и същевременно се оглеждал за телеуправляеми снаряди.

„Дорадус“ изминал петдесетте километра за около час и К–15 с удовлетворение отбелязал, че нормалната скорост на кръстосвача била над хиляда пъти по-голяма. В един миг насмалко щял да се откъсне от спътника и вместо да си губи времето за сложни маневри изстрелял залп, за да намали скоростта си. Най-накрая обаче успешно се завърнал на изходната си позиция, а К–15 повторно се скрил между две скали, откъдето го наблюдавал, без самият той да бъде забелязан. Предположил, че в този миг капитан Смит може би вече се съмнява дали спътникът под него е Фобос, и му се прищяло да разсее тези му съмнения с изстрела на сигнална ракета. Успял обаче да удържи на изкушението.

Едва ли има смисъл да описваме събитията през последвалите десет часа, тъй като те не се отличават от вече разказаното. „Дорадус“ направил още три маневри, а през това време К–15 го следял така, както ловец на едър дивеч следи придвижването на слон. В един момент, тъй като имало опасност да се окаже на осветената страна, изчакал кръстосвачът да се отдалечи отвъд хоризонта и се задоволил със слушането на сигналите му. През повечето време обаче го следял визуално, скрит зад някой хълм.

Само веднъж едно торпедо се взривило на няколко километра от него и той решил, че някой отчаян оператор се е прицелил в случайна съмнителна сянка, или че пък техниците на кръстосвача са забравили да изключат устройството за автоматично взривяване на ракетата. Иначе не се случило нищо особено, даже започнало да му доскучава. В един миг започнал дори да се радва на преминаванията на торпедата, тъй като вече бил уверен, че не могат да го забележат, когато е неподвижен. Съобразил, че ако се укриел на обратната страна на Фобос въобще нямало да има причини да се бои от тях, тъй като на кораба било невъзможно да ги контролира в радиосянката на Луната. В такъв случай обаче нямало да му бъде по силите да си гарантира оставането в безопасна зона при евентуална нова маневра на кръстосвача.

Краят настъпил внезапно. Дюзите на основния двигател на кръстосвача пламнали в цялото си великолепие. Секунди след това силуетът на „Дорадус“, полетял в посока към Слънцето, започнал бързо да се смалява. Очевидно, макар и победен, кръстосвачът с облекчение напускал жалката космическа бучка, която така досадно укрила от него законната му плячка. К–15 разбрал какво се случило и усетил прилив на облекчение и душевен мир. Очевидно на радарните екрани на кръстосвача някой забелязал присъствието на смущаващо голямо тяло, приближаващо се със смущаващо голяма скорост. К–15 включил радиофара на костюма си и започнал да чака. Позволил си и удоволствието да запали цигара.

— Интересна история — казах. — Не виждам обаче връзката с катерицата. А и бих искал да задам един или два въпроса, за да си изясня някои неща.

— Наистина ли? — попита любезно Кингмън.

Обичам всичко да ми е ясно и освен това знаех, че домакинът ми бе взел участие в юпитерианската война, макар и рядко да споменаваше това. Зададох първия си въпрос.

— Мога ли да знам, откъде са ти известни толкова подробности за този необичаен военен конфликт? Да не би ти да си К–15?

Седналият встрани Карсън издаде странен звук. Едва след това чух спокойния отговор на Кингмън.

— Не, не съм.

След това стана и отиде при поставката с оръжията.

— Моля да ме извините за миг. Ще отида да потърся отново този дървесен плъх. Може би този път ще му видя сметката — рече, и излезе.

Погледът на Карсън ми каза „В този дом втори път няма да те поканят“. Изчака домакинът ни да се отдалечи и едва тогава чух хладния му и циничен глас.

— Защо ти трябваше да задаваш въпроси?

— Според мен предположението ми беше основателно. Как иначе щеше да знае всичко това?

— Ако не се лъжа, той наистина се е срещал с К–15 след войната и разговорът им с положителност е бил интересен. Всички знаят, че Рупърт премина в запаса едва с ранг подполковник. Съдът така и не се съгласи с неговите доводи. Никой не можа да повярва, че на командира на най-бързия кораб в космическия флот не му е било по силите да залови човек, снабден само с космически скафандър.